За Дръзновението – една позабравена думичка

Снимка: asme.berkeley.edu

Текст от един критичен читател…

Жоро, гост-автор:

Искам да разгледаме състоянието, което ни държи в правилните вибрации през периода на oсъществяването на нашите намерения – понякога това са години. Става дума за Дръзновението. Това е всеобхватно вдъхновение, цялостна вибрация обхванала една личност – вибрация, която материализира най-бързо и най-успешно, вибрация, която кара светът да ни сътрудничи и да ни предоставя всичко необходимо, когато и където е необходимо.

Това е състояние, което според мен е принципно различно от Намерението. Намерението изразява състоянието преди да започнат Делата. Казваме „имам намерение“ , което поне при мен означава, че още обмислям, но още не съм си мръднал пръста за постигането му… това изразява нещо в Бъдещето, а ти много добре си описал как нищо не се случва, когато живеем за бъдещето. Намерението е нещо, върху което разума осъществява почти пълен контрол. То може да не бъде заредено с емоции. То не изразява действие. То е предшестващо и изчезва, когато пристъпиш към действие, например: имам намерение да прекарам един ден на Витоша – нещо, което съм правил – качвам се на Щастливеца с лифта и слизам пеша до Бистрица…

Та, в този случай, намерението ме е владяло през предшестващата похода седмица… по време на похода вече нямам намерение…аз го правя ! Намерението може да ни накара да си поставим за цел нещо, което в процеса на постигането му да не ни е приятно. Намерението може да ни накара „ да пробваме“ да направим нещо, ама пробите обикновено не носят резултати.

Сега за Дръзновението:

Дръзновението е състояние, което извира от доста по-дълбоко. То е мания, то е психопатия. То ни обзема и ако ползвам твоите формулировки, това са ДЕЛАТА, които ангажират останалите две – МИСЛИ и ДУМИ. То си има чудесни глаголни форми – Да ДРЪЗНА да имам… ДРЪЗВАМ да го направя… ДЕРЗАЯ… повтори ги няколко пъти по отношение на някой твой проект, който още не си започнал и се опитай да почувстваш какъв кеф обзема душичката.

Дръзновението:

– Не идва от разума, а от по-дълбоко. Разумът не само, че не може да го потисне, а се приобщава и той започва да сътрудничи;

– Ни зарежда с енергия докато трае целия процес на постигането на целта – може и с години;

– Фокусира тази енергия точно в правилната посока;

– Ни защитава от изтичането на тази енергия към други цели, защото те ни стават безинтересни;

– Елиминира страха, който е най голямата спирачка;

– Е винаги положителна настройка;

– Е изчистена решимост, естествено състояние на подем, без еуфория, желание без истерия, целенасочено действие без излишни движения;

– То винаги е свързано с постигането на цел, която е от доста по-високо качество, в сравнение със сегашното статукво;

– Ни дава удоволствие и удовлетворение през целия период на постигането на целта;

– Разчупва ограниченията ни, то също не знае ограничение… ако имаш силно дръзновение да свириш на цигулка, то няма да те пусне, докато не станеш по виртуозен от Паганини…

Дръзновението лично за мен е все едно в средата на Тихия Океан да сляза от „сигурната“ лодчица, да се заиграя със стадо делфини, да им внуша да ме отнесат на най-красивия филипински остров, с най-красивите масажистки, с най-приятните блюда и коктейли… по пътя ще ме хранят с риба и ще пия дъждовна вода от шапката си… 🙂

Нали помниш: „Учение и Труд, Жизнерадост и Дръзновение“ – много силен девиз, в система, в която нямаше как да станеш милионер…  Първите две ни зомбираха като привърженици, вторите две ни настройваха да използваме огромната сила на жизнеността и дръзновението СИ, за делата на системата, пример – бригадирското движение – представяш ли си, младежите от 50-те години са спели на палатки и са яли консерви, без пари, докато строят Хаин Боаз, Димитровград, Белмекен.

Не случайно думата ДРЪЗНОВЕНИЕ излезе от употреба…  Обърни внимание, че от 23 години тя не се използва в медиите…  Питай по-младите за тази дума и ще видиш, че повечето не я знаят и не знаят какво означава. А ти много добре си описал колко силни са вибрациите на думите и каква мощ носят в себе си. Представяш ли си сега, когато системата позволява повече варианти, всеки да прояви огромната си мощ, изпитвайки дръзновение, за да оправи собствения си живот? Баси, няма да има кой да работи! Няма да има кой да мете и чисти кенефите. 🙂

Гост-автор:

Жоро

Ресурсите са ограничени?

Изт: rainharvest.co.za

Докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването.  

„Ресурсите са ограничени” – това е първото, на което те учат в икономическия – популярна заблуда, целяща да прикрие факта, че ресурсите, всъщност, не са ограничени – те просто са некачествено разпределени.

А когато науката няма отговор на въпроса как да се поправи това:

докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването,

тя просто отсича: „ресурсите са  ограничени”! И се опитва да го докаже.

Природата е по-умна от нас. Погрижила се е за всичко. Ресурсите няма как да са ограничени. Бъдете сигурни, че както за всяко дърво, стръкче трева или птица в гората има предостатъчно ресурси, така и за всеки човек, родил се на тази планета, има предварително подсигурени ресурси не само, за да оцелява, но и да се развива и да преуспява.

Обаче хората имат своя ум и свободната си воля, резултатите от които също са изцяло техни. Те предпочитат да преуспяват на чужд гръб и за чужда сметка. Това ги отдалечава от естественото състояние на нещата, където изобилието е природен закон, а ресурсите никога не са ограничени.

Чувал съм, че земята може да изхрани не седем, а 20 милиарда души, стига всичките тези хора да не са слепи егоисти, загрижени единствено за собствения си задник. Помислете: ако един проблем е далеч от вас, той практически не ви интересува.

Ресурсите не са ограничени. Те просто са некачествено разпределени.

Ето, например, обществото харчи прекалено много за политики, а единственото, което интересува политиците е подготовката за следващите избори. Говоря по принцип, не само за България. Едва ли има политик в демократична държава, който да не се интересува от следващите избори и те да не са приоритет първи в работната му програма.

Тоест, възможността елита да запази своя статус в обществото е основното, което интересува елита, но това интересува слабо обществото, заето единствено със своето оцеляване.

Въпреки всичко, борбата на елита да остане в елита окупира цялото обществено съзнание (чрез масмедиите) и голяма част от обществените ресурси. Ще се съгласите с максимата, че „хората гласуват със своите хладилници”. Когато хладилникът ви е пълен, вие практически не се интересувате от това кой управлява. Когато един проблем е далеч от вас, той просто не ви интересува. Е, вашите проблеми са далеч от елита.  

Освен за политики, ние харчим прекалено много средства и за отбрана. Отново говоря за съвременното общество по принцип, а не конкретно за България. Тоест, лишаваме се от ресурси, които правят изобилието възможно, за да поддържаме възможността, ако се наложи, да се избием като диваци.

А бихме могли да отделяме тези средства за образование, което ще смекчи разликите между бедни и богати; ще даде равен шанс и на повече хора; бихме могли да ги инвестираме в медицина и в наука, вместо в политики и в отбрана. Бихме могли да отклоним колосални ресурси от хората, загрижени за нашето самоунищожение, към хората, заети с нашия просперитет: учените, лекарите, откривателите, инженерите, конструкторите, учителите, преподавателите, детегледачите, въобще хората, които не само правят живота удобен, но и съвременната цивилизация възможна, като такава.

Ресурсите не са ограничени, те просто са некачествено разпределени.

Дупката между бедни и богати непрекъснато расте, все по-голяма пропаст зее между страните с различен стандарт, както и между отделните прослойки вътре в тях. Доминиращата средна класа е сладък спомен от 80-те. Масите и елитът днес живеят в светове, които се раздалечават. Но не бързайте да обвинявате елита за всичките си беди. Вие се интересувате от неговите проблеми точно толкова, колкото и той – от вашите.

Илюзията, че „ресурсите са ограничени” е заблуда, която произтича НЕ от обществения строй или от епохата, в които живеем, а от човешкото съзнание. Описаните по-горе процеси имат общочовешки, глобален, симптоматичен характер. Те не са от вчера.

Всъщност, ресурсите не могат да бъдат ограничени в изобилната и саморегулираща се среда, в която живеем. Ограничено е само човешкото съзнание. Заради умствената служба на егоизма в продължение на хилядолетия, ние сме се провалили дори в най-елементарната задача: да изчислим правилно ресурсите, които по дефолт са преизобилни и да разпределим благата така, че да има за всички. По много. Дори компютрите не успяха да ни помогнат в това отношение.

„Умствената служба на егоизма” може да прозвучи като някаква абстракция, но Екхард Толе дава точен пример за това как, всъщност, целият ни живот е подчинен и, де факто, зависи от умствената служба на егоизма. Перифразирам свободно:

Ако прочетете във вестника, че във вашия град снощи някой е откраднал кола, вие сигурно ще си кажете: „Ей, лоши хора се навъдиха на този свят! Но коли се крадат всеки ден, какво да се прави!” и, като цяло, ще подминете новината с безразличие. Но, ако прочетете във вестника, че някой снощи е откраднал ВАШАТА кола, емоционалната реакция на този скучен вестникарски материал ще е ДОСТА различна. Колко много енергия и мъка има само в думичката „мой”!

Егоизмът, с произтичащите от него психически нагласи, е причината да вярваме в очевАдно неверни заблуди като „ресурсите са ограничени”.

Защо да са очевАдно неверни? Ами, идете в гората и потърсете недостига там. Или се загледайте в Космоса. Не само, че не виждате ограничения, но не му се вижда и краят. Е, ние сме само една от точките в безкрая. Седим си на нея и мислим, че ресурсите са ограничени. Те просто са некачествено разпределени. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяко живо същество в гората си има своето място под слънцето, плюс огромно изобилие от светлина, вода и хранителни ресурси, за да се развива. Дори пустинята е изобилна в своя пясъчен разкош, макар там природата да изразява своето изобилие по съвсем различен начин.

Това, което се опитвам да кажа е, че мизерията, оскъдицата и недостигът не са естественото състояние на нещата. Колосалното изобилие е тяхното естествено състояние. САМО УМЪТ и то – в егоистичния си уклон – може да лиши своя притежател от това изобилие.

Което не превръща ума в нещо лошо, напротив – той е инструмент, прецизен като скалпела, с който все още не сме свикнали да боравим, защото ни липсва достатъчно еволюционен опит като мислещи същества. Осем хиляди години повтаряне на едни и същи грешки не е точно „достатъчен еволюционен опит” и няма нищо общо с „мислещите същества”. Единствената промяна от древен Египет до сега е, че скалпелът е станал по-остър. Но продължава да е в ръцете на деца.

Човечеството не е излязло от своето детство, а децата, както знаете, могат да са удивително жестоки към себе си и към по-слабите: мравчици, буболечици разни, правили сте хербарий…

Човечеството не е постигнало дори половината от своята зрялост, нито каквато и да било самостоятелност, типична за юношата, започнал да изкарва собствени пари като разносвач на вестници.

Човечеството дори не е отбито от гърдата на своята майка – ако утре петролът свърши, ние ще се избием като диваци.

Същото това човечество вярва в заблудата, че ресурсите са ограничени.

А огромната, интелигентна вселена, дори само с мащабното си присъствие и с чудовищното си разнообразие от форми, непрекъснато му подсказва, показва и доказва, че това не е точно така.

Там, където липсват същества, натоварени с човешки мозък и с произтичащия от него егоизъм, всички ресурси са неограничени. Дори в сърцето на най-неплодородната пустиня и на дъното на най-дълбокия океан живеят същества, които получават достатъчно изобилие от ресурси, необходими им, за да се приспособяват и да успяват, а в бляскавите ни градове има хора, които са по-гладни дори от плъховете.

Разделението създава недоимък. То е водещата мотивация на егоистичния ум. Единството създава излишък.

Природата е единна във всичките й форми и, освен това, тя е разумна, тоест – погрижила се е за всичко – предварително е осигурила повече от достатъчно за оцеляването и приспособяването на всеки вид и на всеки отделен индивид от него.

Само хората, обаче, са вид, надарен с разум, чийто капацитет му идва малко в повече (още едно доказателство за изобилието) и, който, поради страх от непознатото, предпочита да го остави неизползван.

Страхът на ума, вкопчен в оцеляването си за чужда сметка, противоречи на естественото състояние на нещата и на естественото правило за всеобщото изобилие. Когато реката напоява плодородна равнина, тя не е ощетена от това. Когато слънцето дарява всичко живо с топлина и светлина, то не е ощетено от това. Когато дърветата произвеждат кислород, те не са ощетени от това. Те просто дишат. Единствено глупакът може да несече източника си на кислород и да го превърне в мебели. Всички губят от преуспяването на чужд гръб. Такъв „успех“ винаги е нетраен. Той има лошия навик да се компенсира. А негов родител е страхът.

Единствено страхът избира да живее в среда, където „ресурсите са ограничени“. Ние не само избираме да живеем в такава среда, ние непрекъснато я създаваме!

Няма да ви предложа решение. Не мога да компенсирам с няколко реда текст липсващите хилядолетия в еволюцията на човечеството като единно, мислещо същество. Надявам се, че тази еволюция тепърва предстои, защото единствената й алтернативата ви е ясна.

Мога да повдигна само булото на още една от популярните заблуди, преподавана дори в университета – заблудата, че „ресурсите са ограничени”. Именно тя създава страх, който ни кара да се вкопчваме в оцеляването и да вярваме, че то е възможно само, когато е за чужда сметка.

Подобна статия: „Цената на егото”.

Предстоят още заблуди. Stay tuned…

Тихомир Димитров

Денят Х: Оцеляването

Голям берекет, голямо чудо!

Ако умееш да осребряваш страховете на хората, сега ти е урожаят!

То не бяха филми, то не бяха вестници, списания, сериали, телевизионни предавания, документалистика, книги, ню-ейдж семинари и всякакъв вид булшит на тема „Олеле, Божке, свърши се, ще мрем!“

Това, което чувам аз е дрънчене на камбанки.

А това, което виждам, е масова психоза – обяснена е дори в най-баналните учебници.

Защото страшното на страха е самият страх.

Хората, които искат вашите пари – с лопата да ги ринеш.

И най-лесно им е да ги получат, докато вие пълните гащите от страх.

Жилища в ракетни силози, излоирани бункери в планината, презапасяване…

Фантазьорите се стягат за най-лошото: метеорити, цунами, „квантов скок“ (каквото и да значи това), преместване на полюсите, космическа радиация, трета световна война…

Наблюдавайки цялата параноя не може да не ми направи впечатление следното:

Масово схващане е, че ако стане белята с голямото Б, то най-вероятно е да оцелееш извън цивилизацията, запасен с всичко необходимо, въоръжен до зъби и чакащ да те нападнат.

Реалността, обаче, сочи съвсем друго:

Изолационната теория е губеща.

Ако случайно вземе, че се случи Голямата Беля, това е начинът, по който ще умреш най-лесно и най-болезнено. Може да умреш от апендицит или от зъб, например, години преди да те е оглозгала озверялата тълпа, за която се подготвяш…

В един телевизионен формат сте забелязали, че макар и да живеят напълно осигурени, в състояние на абсолютна защита и под любопитния поглед на цялата нация, като ги затвориш продължително време в една сграда, без контакт с външния свят, хората започват да се държат леко странно и да проявяват агресия помежду си – за щастие, само словесна.

Сега махнете „напълно осигурени“, махнете „абсолютна защита“, махнете „любопитния поглед на цялата нация“ и оставете само „без контакт с външния свят“, но прибавете един враждебен външен свят, където биха те убили и за консерва с храна.

Какви са шансовете на изолационистите, скрити в своите бункери, далеч от цивилизацията, презапасени с вода, храна, гориво, лекарства и оръжия за месеци (години) напред?

Ако успеят да се доберат до трудно достъпните си убежища, те ще оцелеят. Поне в началото.  Но после ги чака цяла вечност от намаляващи ресурси и увеличаващи се опасности, в която са сами срещу целия свят.

За тях, обаче, цивилизацията е равна на гибел.

„Големите градове ще се превърнат в кланници“, казват те.

Реалността сочи съвсем друго:

Когато всякаква следа от обществен ред изчезна в Египет преди време, когато нямаше ток, когато летищата бяха затворени, когато банките, полицейските офиси и колите по улиците горяха, тогава успяхме да се свържем по телефона с наши приятели в Кайро и да ги попитаме как оцеляват.

Вместо да избягат в бункер в пустинята, те се бяха затворили…в къщи. Малки групи от хора се бяха органзирали на квартален принцип, бяха се въоръжили, дежуряха денонощно и патрулираха около сградите, хващаха мародерите и изчакваха да се възстанови социалния ред, за да ги предадат на някакви власти, каквито и да са те. Готвеха общо за всички, лекарствата и продоволствията бяха общи, а всеки участваше и допринасяше с каквото може. При това, нашите приятели са християни, а повечето им съседи са мюсюлмани.  И става дума за огромен мегаполис от няколко милиона жители в Третия свят, където 2/3 от населението живее под абсолютния праг на бедността.

Изводът:

НАЙ-ЛЕСНО СЕ ОЦЕЛЯВА В ГЛУТНИЦА.

Точка по въпроса.

Изолационната теория води до бавна и мъчителна смърт.

Естествено, през идната седмица няма да се случи нищо по-сериозно от няколко самоубийства на психически по-лабилни хора из света и няколко чифта напълнени гащи, но най-големият катаклизъм ще настъпи в главите на хората след напиването „като за последно“ по случай „края на света“ и ще се изразява в жесток, пост-апокалиптичен махмурлук.

Но темата за края на света, за сриването на цивилизацията и, въобще, за това, че „на страха очите са големи“ никога няма да излезе от актуалност. Фантазьорите просто ще измислят нови дати, календари, символи и предсказания за следващите дни / месеци /години / десетилетия. А понеже страхът е емоцията, на която най-лесно се поддава човек и понеже всички сме свързани информационно в едно „глобално село“, то тези фантазьори винаги ще имат своите последователи. И вярващи.

Така е вече 8000 години…

Тъпото е, че дори да сме заплашени от някаква реална опасност (за която няма никакви, ама НИКАКВИ обективни доказателства), масмедиите ни продават само страх, докато „спасенията“, които посочват, водят до най-бързия, лесен и гибелен край от всички възможни.

Защото най-лесно се оцелява в глутница.

Замислете се: ако цивилизацията изчезне, вие едва ли ще стигнете до забутаното си скривалище в Алпите (или Родопите).

Ако някой иска да ви убие заради консервите, той ще го стори още преди да сте напуснали пределите на града…

И добре да сте въоръжени, срещу 10 други въоръжени с вас е свършено…

По-голям шанс имате да оцелеете, АКО ОСТАНЕТЕ В ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Или поне, в остатъците от нея.

И, ако се включите в ГЛУТНИЦА.

Предимствата са няколко:

Първо, няма да ви се налага да се презапасявате и да разполагате с всичко необходимо за дългосрочно оцеляване, което, така или иначе, е практически невъзможно.

Второ, градовете са и ще си останат най-големите и лесно достъпни запаси от всичко необходимо за вашето оцеляване: горива, оръжия, дрехи, човешки ресурс, храна и вода.

Трето, обединени около принудата на собственото си оцеляване, която се превръща в най-великата ОБЩА цел, хората много бързо забравят комшийски, партинйни, икономически, класови, социални, религиозни, етнически и други „съображения“, след което ефективно и лесно се обединяват в малки (или големи) групи, заети единствено със своето оцеляване.

Четвърто, ще можете да се включите дори с малкото, което притежавате. Ако имате лекарства, ОК, ще ги ползват други, но за сметка на това ще получите сигурността на глутницата: силните ще ви отбраняват, издържливите ще ви охраняват, здравите ще ви лекуват, презапасилите се ще ви хранят, а вие ще участвате във всичко това с личен принос, но само там, където ви е силата. И не през цялото време.

Ако изберете изолационната тактика, ще останете сами срещу света – на място, което е далеч от всички запаси. И ще трябва да отговаряте за ВСИЧКО.  През цялото време.

Пето, за разлика от убежищата в планини и пустини, местната група, заета ЕДИНСТВЕНО И САМО със своето оцеляване, най-вероятно се намира доста близо до вас – във вашия вход, във вашия блок или във вашия квартал. А тя ще ви приеме, защото, най-малкото, се познавате. И два буркана с мед да занесете, пак ще сте добре дошли. И веднага ще ви намерят „работа“ в новия социален ред, който е посветен единствено на ГРУПОВОТО оцеляване. А то включва вашето собствено оцеляване. Така ще имате и храна, и вода, и лекарства, и оръжия, и съюзници. Ще имате време да се наспите и да правите секс дори –  нещо, което не може да се каже за избралите изолационната тактика. Те ще са заети само и единствено с това да бъдат на пост – без смяна и до тоталното изчерпване на ограничените им ресурси.

Пак повтарям, на 21.12.2012 година няма да се случи НЕЩО, само защото по-хитри от мен и от вас хора са решили да изкъртят някой лев от моя и от вашия страх. Няма да се случи друго, освен няколко самоубийства на психически по-лабилни хора из света и няколко чифта напълнени гащи, а най-големият катаклизъм ще настъпи в главите на хората и ще се изразява в жесток, пост-апокалиптичен махмурлук. Но темата за края на света, за сриването на цивилизацията и, въобще, за това, че „на страха очите са големи“ никога няма да излезе от актуалност.

А фантазьорите ще измислят нови дати, календари, символи и предсказания за следващите дни / месеци / години / десетилетия.

Естествено, вероятност да се затрием всички от космическа радиация на 21.12.2012 година има, но тя е много, МНОГО по-малка от вероятността да спечелиш заветната шестица от тотото. При това положение, защо не вярваш, че ще спечелиш шестица от тотото, ами вярваш в гупостите за апокалипсиса и за „календара на маите“? Защото ти го казаха по телевизора ли? Много по-здравословно е да вярваш в първото. Числата също ги дават по телевизора.

Пък и, ако приемем, че има всемогъщо божество или ултра-мега-свръх напреднала цивилизация, които са решили да ни затрият заради нашите грехове (ще се разплача) или заради нашите ресурси (ще припадна), то тогава какъв е смисълът от „тактики за оцеляване“ изобщо? И, защо не са го сторили по време на Холокоста, да речем? Или по време на гоненията срещу християните в древния Рим? А, като са дошли от другия край на Вселената, ние с какво по-точно можем да им бъдем полезни? С двигателя с вътрешно горене ли? Или с ракетите на керосин? А, може би, с лигнитните въглища?

Като за финал ви предлагам да изтеглите безплатно третата ми книга „33 любовни истории“  (ако все още не сте) и да прочетете единствения разказ-новела вътре в нея – първият. Казва се: „Когато токът спря“.

Помнете, че това е само фикция, т.е художествена измислица, но и да се случи (в безкрайността всички печелим шестица от тотото, рано или късно) да не кажете после, че не съм ви предупредил:

Интеграционната теория е за предпочитане пред изолационната.

Пише го дори върху бялата сграда в центъра на София: „Съединението прави силата“.

Казано на по-прост език това значи, че в глутница се оцелява най-лесно.

А някой за пореден път ни сервира глупости – напълно ирационални глупости, при това.  Като Y2К. Като слънчевото затъмнение през 99-та. Като „ясновидеца“ в предаването на Карбовски. Като теориите за Нострадамус. Като хипотезите за 2000-та, 1000-та или 100-ната година. И така вече 8 000 години… Този някой се храни с нашия страх. Само лицето се мени, но намерението си остава – страхливият е удобен за подчиняване. Трябва само да му се предложи някакво „спасение“. И е къде-къде по-лесно да му измъкнеш париците.

Налейте си чаша вино, сипете си тлъсто мезе и отебете всички по стар български обичай.

„Всяко чудо до три дни“.

Никой не е по-добър от нас в оцеляването, така или иначе.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

Светът не се нуждае от ремонт

Изт: sofreshandsogreen.com

Желая ви, още тази сутрин, да постъпите с недоволството според закона на любовта, да му кажете, че е седнало на чужд стол и да му дадете неговия.

/Учителят Петър Дънов, „За постоянната благодарност“/

Светът определено не се нуждае от ремонт. Ние също сме в покой, но…има две неща, които ни пречат да го усетим този покой. Това са умът и емоциите. Големият „куфар“ и голямото сърце! Пречат не, защото има схема, в която трябва да ни е зле, а защото има схема, в която притежаваме съвършени инструменти, които използваме като диваци.

В крайна сметка, как би реагирал един дивак, ако намери скалпел? Би го забил в окото на съседния дивак или би прерязал гърлото му, за да присвои колибата, добитъка и дивачката, ето как. Докато опитният хирург би извършил прецизна операция.

Цялата драма идва от там, че инструментите, които са ни дадени, са перфектни по подразбиране. И еволюцията от „дивака“ до „хирурга“ отнема малко повече време. Но инструментите няма да станат по-тъпи, за да паснат на нашето развитие. Ние трябва да се развием до там, че да ги използваме по предназначение.

Такива инструменти са големият ум и голямото сърце. Мислите и чувствата. Същите, които ни пречат да видим, че светът не се нуждае от ремонт, че всичко си е по местата.

Добре, ама когато започнеш да раздаваш подобни идеи, отчаяни хора започват да те питат: КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА ЗАЖИВЕЯ В ПОКОЙ? И първото нещо, което забелязваш, първото наистина неприятно нещо е, че тези хора, освен отчаяни, са и доста АГРЕСИВНИ. Ако не им кажеш КАКВО ТОЧНО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯТ. Почти като дивака с острия скалпел в ръка.

Виж, аз не те смятам за дивак, нито мисля, че имаш скалпел, с който възнамеряваш да нараниш някого. Но ще ти кажа какво трябва (или по-скоро можеш) да направиш, за да почувстваш комфорта още сега – на нивото, на което се намираш в момента. То не е по-високо или по-ниско от моето. И аз съм въоръжен с остър, прецизен скалпел, който не зная какво да го правя. И аз живея в същата епоха. Но мога да „изрежа“ някои заблуди, ей така – за удоволствие. Освен това смятам, че комфортът е възможен и на нашето ниво, преди да сме станали „хирурзи“. Особено ако клъцнем внимателно тук-таме. Все пак, хирург се става с кълцане. Само учебниците не стигат. Нещата са много прости:

Големият куфар върху раменете ни има само две честоти, на които може да работи. Това са честотата на изобилието и честотата на оскъдицата. Условно ще ги нарека така. Това са две форми на багаж, които могат да се съберат в един и същ куфар, но по различно време. Налага се да избираш между тях. Във всеки отделен момент. А изборът сериозно влияе върху качеството ти на живот. Момент по момент го променя. „Капка по капка вир става“. Във всеки отделен момент ти правиш избор дали да се настроиш на честотата на оскъдицата или на честотата на изобилието.

Какво побира куфарът на оскъдицата?

Дори да се събуди върху планина от пари, той пак може да се почувства беден. Един-два милиона сигурно ви оправят като парички за цял живот, но може да срещнете Ричард Брансън на някой коктейл и да прецените, че ви трябват милиарди. Или просто да го гледате по телевизията…Така е, когато си настроен на честотата на оскъдицата. Така е, когато си бедняк по душа. Парите не могат да те „оправят“. Оскъдицата е твоята природа. Съсредоточаваш се върху нещата, които нямаш, върху тези, които ти липсват, а не върху онези, които притежаваш в изобилие.

И няма измъкване, братче! Винаги ще има нещо, което да ти липсва. Даже да го компенсираш, веднага ще се появи друго, което да го замести. Може да поискаш да си абсолютен монарх, примерно, ако притежаваш милиардите на Брансън. Може да поискаш личен остров. А защо не континент? Та човекът си има дирижабли и космически кораби! Защо да ги нямаш и ти? Защо не? Обаче акцентът е върху НЯМАШ. И там е грешката. Все нещо няма да е наред, докато си на тази честота!

Всъщност, излъгах, ще бъде, но когато умреш. Номерът е да го постигнеш преди това.

Става въпрос за честотата на изобилието. Въпрос на съзнателен избор е. Във всеки отделен момент. Момент по момент, цял живот. „Капка по капка вир става“.

Какво побира куфарът на изобилието?

Ами, той се събужда в бидон-вила и все пак оценява, че му е останала една цигара от снощи. Знам, това е доста демотивиращ пример, затова ще използвам себе си. Събуждам се в легло персон и половина и не са ми останали никакви цигари от снощи. Обаче се радвам, че все пак съм жив. Това е първото нещо, което мога да регистрирам, докато си търся очилата. Те, както винаги, са или под гърба ми, или под радиатора. И в двата случая съм благодарен, че ги намирам здрави, защото отново мога да виждам ясно наоколо. После се обличам, мия си зъбите (имам зъби, не е ли прекрасно? други хора си нямат!) и тичам към магазина за Camel.
Чудесно, магазинът е толкова близо до нас, а продавачката е толкова усмихната днес! Даже имам пари да си купя цигари! Други хора си нямат. На тях им се налага да ходят по десет часа на ден във фабриката за 500 лв на месец, а аз мога да изкарам същите пари като си седя на топло пред лаптопа и пия уиски със сода.

И, все пак, мога да съжалявам, че не съм женен за фотомодел. Примерно. Че нямам трилиони, че пред къщата ми не е спряно Мазерати, хеликоптер или друг вид екстраваганца на транспортната индустрия.

Схващате ли накъде бия?

Да забелязваш само нещата, които имаш и да ги регистрираш. Да си признателен за тях, не непрекъснато да циклиш върху нещата, които нямаш. Да не се вживяваш в липсите, един вид. Ми, вживей се в наличностите по-добре! Къде по-култивирано поведение е това. Не като „дивака“ в началото. Но пак трябва да внимаваш със скалпела, защото си остава остър. Във всеки един момент. Почнеш ли да измисляш причини, за да се оплакваш, почнеш ли да негодуваш, веднага ще се порежеш. Може да порежеш и някой друг.

Знаете ли колко много причини имам аз да се оплаквам? Десет прераждания няма да ми стигнат, за да ви ги изброя всичките…

Ще започна с най-елементарните: не съм женен за азиатски супер модел, нито една от книгите ми не е световен бестселър и не съм ултра богат. Пред входа ми липсва праркирано Мазерати. Дори не притежавам собствен самолет! И още не съм обиколил света! А това е само началото…Следващите 800 години в оплаквания мисля да ви ги спестя, защото вие сигурно си имате по-сериозни проблеми от мен. Може, примерно, да нямате зъби. И вашият скалпел да е по-остър от моя. Внимавайте само да не си го забиете в окото. Защото съществува и друг фактор, който определя качеството на живот:

Това е голямото сърце. При него светът също е дуалистичен: ЛЮБОВ и СТРАХ. Всички останали емоции са деривати на Любовта и на Страха. Например: радостта, веселието, ентусиазмът, вдъхновението, това са деривати на Любовта. Не на онази любов, тип „нуждая се от теб“, а на Любовта тип „изобилие“, в която имам всичко, от което се нуждая в момента, напълно задоволен съм и мога само да раздавам. Искам само да раздавам, без нищо да променям. Такава Любов движи композиторите на великите произведения, откривателите на великите изобретения и най-устойчиво забогатяващите хора в света.

Примери за деривати на Страха са: завистта, стремежът към оцеляване, новините по телевизията, песимизмът, усещането, че трябва да се махнеш от тук на всяка цена, недоволството, притеснението за утрешния ден, въобще – нещата, които оставят горчилка в устата и не те карат да се чувстваш точно добре – обратното на ентусиазма, на радостта, на вдъхновението, на оптимизма, на лекото сърце…Това са дериватите на страха. Страхът е липса на Любов.

Как действа вибрацията на Любовта?

Мотивира те с ентусиазъм, с радост, с вдъхновение, с останалите деривати. Кара те да се чувстваш добре. Правиш нещата за удоволствие, а не по принуда, от страх, че ще оцелееш трудно…Например, ако работиш нещо, което презираш, но с него ще изкараш достатъчно кинти, за да си платиш ипотеката  (наема, ще изхраниш семейството, ще вържеш двата края) това е дериват на страха. Страхуваш се за твоето оцеляване! И много лесно ще се провалиш. В тази сфера със сигурност ще срещнеш хора, които са десет пъти по-добри от теб, защото правят нещата с желание, действат със замах, мотивира ги радостта, имат хъс, демек – много повече ги кефи да се занимават от теб. Знам го от личен опит. Просто няма как да се състезаваш с тях.

Винаги, каквито и решения да взимате, моля ви, правете си безплатна консултация със сърцето и с главата преди това. Какви мисли произвежда умът ми и от какво са мотивирани те? Какви емоции стоят зад тях? Дали е Любов или Страх? А някой от многобройните им деривати? Дали мислите ви са насочени към признателност за нещата, които вече имате или страдат от липса на неща, които все още нямате? Недостигът ли ви ръководи или сте „чирак“ на изобилието? Драпате ли за нещо?

Ако все още имате два крака и се чудите какво значи „изобилие“ при положение, че живеете под световния праг не бедността, отрежете си двата крака и сравнете десетте разлики! Просто има един милиард неща, за които да сте признателни, ако решите, дори да сте най-изпадналият човек на света! И точно това е пътят за измъкване от блатото. Вижте, светът е КЕФ. Природата е доста богата. Личи й отвсякъде. Всичко в нея е създадено с кеф, с размах, с умопомрачителна щедрост. Затова естествен закон е, че стойностните неща се постигат със спокойствие и радост. Можете да променяте само когато сте абсолютно центрирани в спокойствието и радостта, иначе казано – в Любовта. Изнервеният човек не може да променя нищо. Не и към по-добро.

Гарантирам ви, че всички начинания, които са мотивирани от страха (и многобройните му деривати) са обречени на провал в дългосрочен план! Просто това е вибрацията на страха. Тя не може да генерира успехи в дългосрочен план. Може, но тези успехи винаги са свързани със страдание и имат само временен характер. Страхът винаги иска още страх, а оскъдицата търси своите недоимъци. Тя има нужда от липси. Страхът и оскъдицата не могат да се „хранят“ с изобилие и радост, защото вибрацията им е различна. Misery likes company.

Знам, цял живот са ви учили как оцеляването е най-голямата ви грижа, но съм убеден, че с такава нагласа най-много да постигнете „панелка“ и „москвич“ в съвременния им вариант, при това – на изплащане. Просто УСПЯВАНЕТО включва в себе си и ОЦЕЛЯВАНЕТО по подразбиране, а обратното съвсем не е вярно. Ако ще си поставяте някаква цел, нека тя да е „успяването“ вместо „оцеляването“, моля ви! Нека то да ви бъде цел. Постигането на целта „оцеляване“ включва само това – оцеляване и нищо повече.

Дългосрочни успехи се постигат по-лесно с любов, страст, радост, ентусиазъм и леко сърце. При това се постигат с кеф. Краткосрочно оцеляване е възможно да се постигне единствено с робство на Страха и неговите деривати. Как ще надминеш онзи, който лети върху крилете на радостта, докато ти пълзиш след него, окован във веригите на страха? Така не действа емоцията на любовта. Така не работи съзнанието за просперитет.

Сега вече имате начин да си правите безплатна диагностика всеки път, когато помислите, че светът се нуждае от ремонт. Спрете и си задайте следните въпроси: Страхът ли мотивира моите действия (емоции) или Любовта (и многобройните й деривати)? От позицията на изобилието ли разсъждавам в момента или от позицията на липсата, на недостига взимам своето решение? Признателен ли съм? В чия „армия“ служа? В армията на Любовта или в армията на Страха? Страхът за оцеляването ли е моят пряк командир или радостта от самото начинание? Виждам ли милионите неща, за които мога да благодаря или виждам само тези, за които мога да страдам и да се оплаквам, че ми липсват? Накратко, обръщам ли повече вниамние на нещата, които имам, отколкото на нещата, които нямам?

Това важи за всеки отделен момент. Няма лош момент за безплатна диагностика по тези въпроси. „Капка по капка вир става“. Момент по момент – цял живот.

Да избереш да служиш на Любовта като емоция (и нейните деривати) и на изобилието като мисъл (и неговите деривати) означава да подобриш сериозно качеството си на живот, особено ако го превърнеш в навик. Означава да извършиш прецизна операция с инструментите, които са ти дадени. Светът не се нуждае от ремонт. Ти и аз се нуждаем от ремонт. Колкото по-рано започнем, толкова по-добре!

Тихомир Димитров

Вибрацията на думите

Българите сме емоционален народ. Обичаме силните чувства. Изразяваме ги шумно. Това най-вече личи по думите, които използваме:

„Страхотно беше!”

„Адски много се изкефих!”

„Жесток купон!”

„Ужасно хубаво е тук!”

„Страшен си!”

Независимо от положителната емоция, която влагаме в тях, вибрацията на думите страх, ужас, ад и жестокост няма как да  бъде положителна.

Думите вибрират. Влизат в резонанс с нашите мисли и действия, отпечатват се върху „интонацията” на ежедневието ни. Навикът да използваме думи с негативен заряд може да промени посоката на целия ни живот, без дори да го осъзнаваме.

Макар да се занимавам професионално с думи, аз също дълго време игнорирах факта, че от устата ми излиза вибрацията за „ад”, „жестокост”, „ужас” и „страх”.

Специални благодарности на Елена, която ме светна да спра.

Оттогава много внимателнио подбирам изразните средства и започнах да забелязвам негативния словесен водопад, който ме залива от всички страни: от реклами, разговори, филмови диалози, текстове на български автори в книги, вестници и списания, отвсякъде. Добре прикрити зад маската на позитивизма, изразите с отрицателен заряд имат силата да променят полюса на живота ни от + към – . Достатъчно е само веднъж да гледате новините или да се качите в претъпкан автобус около шест вечерта, за да видите, че никак не сме щастливи…

Вибрацията на думите е с подсъзнателно значение. От „адски хубаво” подсъзнанието разбира само „адски”. И ти дава ад. Съществуват научни доказателства за това. Съществуват мантри. Но тук няма да ви занимавам с тях. Който иска да вярва, който не – пожелавам му „страхотни преживявания!”

Все пак ще завърша с малък експеримент, за да бъда по-убедителен.

Напишете на един лист думата „радост”, а на друг – „тъга”. Напишете ги поне десет пъти. За предпочитане двадесет пъти, но най-успешен ще бъде експериментът, ако напишете „радост” и „тъга” по сто пъти на отделен лист.

Обърнете внимание на процесите, които се случват в тялото ви, докато пишете:

ТЪГА

Свива ли ви се стомахът? Натежава ли ви главата? Изникват ли тъжни спомени от миналото: загуба на близък човек, погребение, раздяла, разочарование, неуспехи? Изплуват ли такива страхове във въображението ви? Притеснявате ли се за бъдещето? Обзема ли ви лека паника? Ако отговорът на всички тези въпроси е „НЕ”, тогава изчакате  действието на наркотиците и/или алкохола да премине и  опитайте отново на трезва глава.

РАДОСТ

Сто пъти. Сещате ли се за вашите деца, докато пишете? Иникват ли образи на най-добрите ви приятели? А спомени от детството? От летните ваканции? От почивките на море? От игрите пред блока? Сещате ли се за първата голяма любов? За първата целувка? Появяват ли се в главата ви мисли за страстен секс, за успехи в кариерата, приключения зад граница, вълнуващи преживявания? Ей така, ни в клин, ни в ръкав? Обзема ли ви лека еуфория? Повдига ли ви се настроението? Става ли ви по-леко на душата?  Ако отговорът на всички тези въпроси е „НЕ”, значи се нуждаете от среща с психиатър.

Шегувам се.

Но, при всички случаи, затвърждавайки вибрацията на думите с писане, съсредоточавайки мисълта си върху тях, вие ще усетите и съответните физиологични промени. В по-малка или по-голяма степен, зависеща от вашата чувствителност, тялото ще реагира, мозъкът ще подхвърля отговарящи на емоцията спомени, въображението ще генерира адекватни на емоцията образи.

Експериментът, обаче, не свършва до тук. Това беше само първата му част.

Сега вземете листите и прочетете това, което сте написали. На висок глас. Можете ли да извикате сто пъти ТЪГА? Ама така, че да звучи радостно в собствените ви уши? Да предизвиква възторг! Защо не се получава? Запишете се на видео, докато го правите. След това прегледайте записа. Обърнете внимание на езика на тялото, на жестовете, на интонацията. Изглеждате ли щастливи? Полезно и приятно е човек да се види отстрани. Поучително. Ще се позабавалявате с опита да звучите еуфорично и възторжено, докато крещите ТЪГА-ТЪГА-ТЪГА. Сто пъти

А сега произнесете РАДОСТ. Само веднъж. Но така, че да ви стане тъжно. Дори най-убедителните артисти ще изглеждат фалшиво, опитвайки се да налучкат правилната интонация за думичката „радост”, която да изразява тъга. Защото „радост“ носи много силна положителна вибрация.

Можете да завършите експеримента приятно. Прочетете сто пъти „радост” на висок глас. Наслаждавайте се на промените, които ще настъпят веднага след това. Наблюдавайте събитията през целия ден. Накефихте ли се?

Тогава следващият път, когато чуете или видите някой „адски” много да се кефи на нещо, моля ви, дайте му да прочете тази статия!

Тихомир Димитров

Бъдещето е сега!

Бъдещето е сега, уважаеми!

Онова бъдеще, за което четяхме в научно-фантастичните книги като деца.

Помните ли мрачните сюжети?

А дали реалността копира нашите очаквания?

Има само два варианта:

1) да ги копира

и

2) да не не ги копира.

Трети вариант липсва.

Ще ви кажа нещо:

Всеки живее варианта, в който вярва,

от който се страхува

и който очаква!

Никой не е обещавал, че ще сънуваме един и същ сън.

Оттам идват повечето разминавания.

Внимавайте в какво вярвате,

от какво се страхувате,

и какво очаквате!

Има голяма вероятност да го изживеете.

Фърст пърсън три де.

Ако не знаете английски – също.

Бъдещето е сега.

Тихомир Димитров