Писателският блог на Тишо

януари 29, 2016

Съжителство, владичество, господство или робство?

efbwegwe

Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров 

Advertisements

януари 24, 2016

Защо безкасовото общество е кофти идея

sfbsdbsdb

Изт: moneymetals.com

Quintus Curtius е бивш офицер от военноморските сили на САЩ. Служил е в мисии пo целия свят. Уволнява се през 2000 година като майор. После завършва право и основава собствена кантора, където практикува и до днес като адвокат. Автор е на четири книги: „Тридесет и седем: есета за живота, мъдростта и мъжеството“, „Пантеон“, „Стоическите парадоски“ и „Пътеки“. Пише в блога си с намерението „да образова, да забавлява и да вдъхновява“. Настоящата статия се превежда и публикува с любезното съгласие на нейния автор:

Защо безкасовото общество е кофти идея
Която правителствата и финансовият елит обожават

Предполагам, читателите няма да се изненадат, че една страна като Швеция, този рай на земята, оглавява похода към един нов Елизиум на социалната „свобода” и „справедливостта”, дори може да се пошегувате на тема „финансова социална справедливост”. Скорошна статия в Ню Йорк Таймс обсъжда намерението на Швеция да се отърве от кеша изцяло. И рисува една доста обезпокоителна картина.

Въпреки факта, че финансовите измами в Швеция, извършени по електронен път, достигат 140 000 на година (над десет пъти повече в сравнение с едно десетилетие назад, според Министерството на правосъдието), властта е решена твърдо да принуди населението да използва пласмаса (дебитни и кредитни карти) или електронни пари, за да пазарува продукти и услуги. Някои банки, очевидно, дори вече не приемат пари в брой и изобщо не поддържат такива в наличност.

Заплахата, естествено, е във факта, че така всяка финансова транзакция ще оставя някъде следа, което ще я направи лесна за проследяване. Ако нещо се записва, то задължително се следи, независимо от опитите на властите да „масажират” избирателите си, че това не е така. Винаги е така, просто зависи доколко и как се следи. И, както обикновено, подобна „иновация” се поднася в опаковка от суперлативи колко „полезна” ще бъде за всички.

Защо това не е така

Ако се абстрахираме от проблема с личната неприкосновеност, който сам по себе си би трябвало да е достатъчен, за да не се привежда подобен план в действие, съществуват още доста убедителни аргументи защо преминаването към безкасово общество е една кофти идея:

Първо, то допълнително ще маргинализира бедните, неуките и по-старите, най-вече пенсионерите, които са свикнали да купуват всичко в брой и, освен това, са дълбоко подозрителни (с основание) към системите за електронни разплащания.

Второ, то ще окуражава хората да харчат фриволно, тъй като плащането за нещо през смартфона става бързо и лесно. Това ще задълбочи съществуващите вече проблеми с дълговете, хазарта и всички видове безотговорно поведение. В интервю студент от университета в Гьотеборг признава, че ако има в джоба си банкона от 500 крони, ще помисли преди да я развали, но за прехвърлянето на същата сума по електронен път не би имал никакви психологически колебания.

Трето, притежанието на физически пари (банкноти и монети) наистина не струва на притежателя им нищо друго, освен инфлацията. В същото време електронните пари лесно, ама много лесно ги хваща „ерозията” под формата на такси, комисионни и всички онези игри, които финансовите институции обичат да играят със своите клиенти.

Четвърто, банките наистина способни и готови ли са да обслужват милионите и милиарди микротранзакции, които ще възникват всеки ден? От своя 15 годишен опит с финансовите институции съм научил, че на тях им е трудно да организират дори рулата си с тоалетна хартия. А на мен ми е трудно да си представя как средностатистическият провинциален чиновник ще бъде достатъчно компетентен, за да обслужва толкова много транзакции ефективно и без да греши. Грешки, естествено, ще се допускат всеки ден, а ние всеки ден ще си плащаме, за да се учат на наш гръб как да не ги допускат. Само почкайте и ще видите!

Пето, дигиталните валути са по-уязвими към измами, посегателства, кражби и терористични атаки.

Шесто, дигиталните валути може да ускорят допълнително провала на американския долар като световна резервна валута. В чужбина циркулират огромни количества долари. Възможно е техните притежатели да започнат да ги продават масово, като реакция към несигурното бъдеще на електронния свят.

Не е учудващо, че правителствата и едрият бизнес работят ръка за ръка в постигането на един такъв „блян” като безкасовото общество. Каква е истинската им мотивация? Както винаги, става дума за власт, за контрол и за печалби. Правителството иска повече власт и контрол върху своите граждани, а едрият капитал иска повече печалби.

Правителствата и големият бизнес са влюбени в идеята

Превръщайки всичко, дори купуването на дъвка, във финансова транзакция, банките си гарантират възможността да припечалват мастодонтски суми от такси и комисионни. Те съвсем законно ще си откъсват парченце от всичко, което минава през ръцете им и то – от абсолютно всичко! Лейф Троген, представител на Шведската асоциация на банкерите, е много зарадван от тази перспектива.

Разбира се, планът върви с идеята, че да нямаш кеш означава крадците да стоят далеч от теб. Така цялото население ще бъде ограбено от най-големите крадци.

Към момента сделките в брой са само два процента от всички финансови транзакции в Швеция. За САЩ това число е 7.7%, а за Еврозоната – 10%, макар да не ми се вярва на официалната статистика.

Въпреки това, правителството даде тактическото си одобрение на плана, като не направи нищо, за да го спре. Вече споменахме, че електронните разплащания оставят кристално ясна следа, която е чудесен инструмент за контрол върху населението и за събиране на данъци.

Освен това, хората ще бъдат бомбардирани допълнително от всякакви агресивни търговски и финаснови оферти, когато стане по-лесно да се разделят със своите пари. Пребъркването на електронни джобове е къде-къде по-лесно от пребъркването на реални такива. Цялата идея за „сигурността” е лъжа, пробутвана от правителството, за да легитимира своите намерения.

Една обезпокоителна история ни показва това, което трябва да знаем. По време на скорошна служба в Стокхолмската църква Филаделфия, банковата сметка на институцията е проектирана върху голям екран и паството е помолено да извади смартфоните си и да дарява. Всеки, който не го направи, би привлякъл излишно внимание върху себе си. Църковните организации забелязват, че подобни иновативни тактики значително увличават количеството на даренията.

Последното, от което Швеция се нуждае е повече натиск към комформизъм.

За мислещия наблюдател, дискусиите за или против безкасовото общество до голяма степен напомнят годините, в които правителствата се напреварваха да ни обясняват колко прекрасно би било, ако се отървем от връзката между валутите си и златния стандарт. „Повече ликвидност за повече просперитет”, проповядваше се тогава. И нека всякакви харчове да могат да се извършват без никаква финансова дисциплина!

В резултат днес хората работят все повече и повече за все по-малко и по-малко. Може би това, което наистина трябваше да ни кажат тогава е, че погребването на златния стандарт ще означава повече просперитет за правителствата и за елитите, но не и за обикновените граждани. Не твърдя, че задължително трябва да се върнем към златния стандарт, но според мен трябва да има поне някакъв начин валутите да възвърнат увереността си в своята стойност.

Трудно е да се чувстваш уверен в святкащото на компютърния ти екран номерче, което не можеш да пипнеш и видиш.

Валутите се нуждаят от поне едно от тези двете неща:

Може би най-добрият анализ тук би бил историческият. Така, както го виждам аз, всяка валута се нуждае от поне едно от тези двете неща, за да успее:

1. Хората трябва да вярват в нея, да имат доверие на вътрешния й интегритет. Такъв е принципът на всички хартиени пари, използвани от правителствата днес. Доколко тази вяра е оправдана е отделен въпрос.

2. Валутата трябва да има някакво истинско покритие (злато, сребро, мед и т.н.). Такива бяха старомодните пари. В предишните дни, поне на теория, всички пари бяха обезпечени от някакъв вид ценни метали.

Поглеждайки към електронната валута, можем да поспорим дали притежава едно от тези двете качества. Хартиените пари поне могат да се пипнат и да се напъхат в джоба. Дигиталните пари имат етерната същност на въздуха. Трудно е да им се довериш повече, отколкото на хартиените пари. И няма нужда да уточняваме, че дигиталната валута ще е последното нещо, обезпечено от ценни метали.

В заключение, няма как да не гледаме на безкасовото общество като на нещо различно от поредната схема, чрез която правителствата и едрият капитал ще ни контролират, ще ни наблюдават и ще ни накарат да си плащаме за тази привилегия.

Гост-блогър: Quintus Curtius

януари 20, 2016

Крайна цел

lwefvnwjkv

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров