Рекламната аудитория не ни е баджанак. Стига сме й говорили на „ти“!

Изт: smallfuel.com

Първо, граматически неправилно е, тоест – неграмотно. Надяваме се, че рекламната ни АУДИТОРИЯ се състои от повече от един човек, нали така? Ето защо, грамотно би било да се обръщаме към нея във второ лице, множествено число, а именно – „вие“.

Второ, вече не е хип, нито е куул, нито е тренди, не е новаторско, стана демоде. Превърна се в болезнено и банално клише. Да назидаваш аудиторията си в първо лице, единствено число, с онзи повелителен тон, който се стреми уж да я подтикне към някакви действия (изяж, изплюй, сдъвчи, изтрий, изпрати, купи) беше модерно само във времената (и между страниците) на списание „Егоист“, тоест – остана си някъде в деветдесетте. На миналия век. Да не казвам столетие и хилядолетие…

Трето, издава липса на уважение. Дори да приемем, че маркетологът се стреми да „скъси дистанцията“ с потенциалния клиент, който в презентацията изглежда като един-единствен човек, с определени потребителски навици и характерни черти, ние не го познаваме този човек, не си пием ракийката заедно и не сме първи приятели, за да му говорим на „ти“. И да му заповядваме. Уважителното обръщение към непознат, дори в единствено число, пак е „Вие“. Пише се с главна буква. Липсата на уважение към хора, от които ни зависи бизнесът, е голям проблем.

Четвърто, така изключваме основните купувачи или, хайде да се изразя професионално, пренебрегваме тези, които взимат основните решения за покупка, а те, в повечето случаи, са жени, дори когато рекламираме мъжки часовници, вратовръзки и бира – да не говорим за детските стоки, за козметиката, за хранителните продукти и за ежедневните стоки от бита. Жените стават все по-самостоятелни финансово, взимат собствени решения за покупка и изискват повече уважение, като купувачи, а уважението изключва обръщението към непознати дами на „ти“. Обърнете внимание на повечето реклами в интернет и в масмедиите – те не само, че говорят на аудиторията си на „ти“, но и се обръщат към нея в мъжки род: „Гладен ли си? Недоволен ли си?“ Ами, ако Тя е добре нахранена и доволна? Какво правим тогава?

Пето, издава ранни признаци на шизофрения. Защо, когато ни влязат в магазина, винаги и задължително се обръщаме към клиентите си на „Вие“, а когато ги облъчваме с рекламни съобщения по масмедиите и в интернет им говорим на „ти“?

Шесто, стадно е, а нали уж се сремяхме към отличителност? Отличително е да се държиш по начин, различен от стадото. Неграмотното, профанско обръщение на „ти“ беше отличително, когато всички знаеха що-годе граматиката и все още се изразяваха правилно. Сега, в годините на KLETA MAJKA BALGARIQ, отличителното е да си грамотен.

Седмо, дразнещо е! Лично мен, като потребител, направо ме вбесява! Особено много ми лази по нервите заповедният тон. Всъщност, не знам кое повече ме дразни – фактът, че непознати хора, които ми искат пари, се обръщат към мен на „ти“ или фактът, че ми заповядват какво трябва да направя, за да ги получат.

Осмо, забравете за клишето, че „няма лоша реклама“. Всъщност, 90% от рекламното съдържание е долнопробен пийс ъф шит. Точно това е причината винаги, когато имат възможност, потребителите да го избягват. Слагат си ад-блокери на браузърите. Или просто сменят канала. А ние си плащаме, за да им досаждаме… После включваме рекламата в цената на стоките и услугите, които се надяваме да купят от нас. Третираме клиентите си като стадо и се чудим защо нещата на българския рекламен пазар били толкова зле. Може би първо трябва да започнем от себе си. И от най-важното, което, парадоксално, в случая е най-евтиното, а именно – съдържанието. Ако демотивираният криейтив екип иска да е навсякъде другаде, но не и в офиса, защото получава афганистански заплати, понеже, нали, сега е криза, пък и е удобно да се възползваш от конюнктурата и да се надяваш, че срещу жълти стотинки ще получиш качествено рекламно съдържание от някакви отчаяни, но талантливи хора, хехе, то дори милиарди да излееш в медия байинг, рекламата ти пак ще излежда (и ще звучи) като хюдж, смокин’ пайл ъф шит.

И девето, за малко щях да забравя: тьи може да знаеш английски, но за българската тьи аудитория това съвсем не е задължително! Използването на чуждици в текста е напълно умишлено…

Десето, рекламната индустрия, въобще, като такава, е привнесена от САЩ, където, поради ограничения в английския език, практически няма разлика, поне устно, дали ще ти говорят на „you“ в множествено число или ще ти говорят на „you“ в единствено число . Има разлика само при уважителното обръщение на „Вие“ (пише се с главна буква – „You“), но то няма как да се изрази устно. Рекламата не сме я измислили ние, не сме я създали у нас. Тук преди време копирахме съветската пропаганда, когато тя беше единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива беше да сме съветски сателит, сега копираме американската реклама, като единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива е да сме американски сателит. „Ти“-то, обаче, е авторска интерпретация. В езика на Големия брат няма как да говориш на аудиторията си на „ти“. Трябва да си местен селянин, за да го считаш за нормално. Смятам папагалите, които прибавят селския си манталитет към копи-пейст решенията за смешни.

Тихомир Димитров

Мъжете са лесни

Изт: the-dating-genie.com

В началото подходих наивно към сайтовете за запознанства. Мислех, че ще ми помогнат да си намеря приятелка. Как я докарах до това положение ли? Ами, много лесно: гаджето ми избяга с чужденец, приключи следването и купонът свърши! Знаете как е: от работа вкъщи, от вкъщи – на работа. Социалният кръг се стеснява и накрая оставаш сам. Повечето ти приятели са семейни. Липсва среда, липсва и възможност за нови връзки. Остават само сайтовете за запознанства, а те са пълни със самотници като теб.

Та, в началото подходих наивно. Регистрирах профил, качих няколко снимки, описах се достоверно и зачаках. Нищо. От близо 30 000 жени в десет сайта за запознанство нито една не пожела да ме заговори. „Окей – реших аз – сигурно е като в реалния живот. Мъжът трябва да направи първата крачка.” Прекарах дни наред в разглеждане на женски профили. Чувствах се като дете в сладкарница. Внимателно подбирах дамите, на които да изпратя съобщение. Бях изискан, възпитан и мил в обръщението си. Написах близо 200 уникални писма. И зачаках. Отново нищо. Никоя не ми отговори. Дали не бях прекалено нетърпелив?

Започнах да изпращам съобщения само на момичета, които са онлайн, за да съм сигурен, че ги получават в реално време. Стигна се до размяната на две-три реплики и толкоз. Това беше резултат от близо едномесечен труд! Побеснях. Съотношението мъже към жени в сайтовете за запознанство сериозно надделяваше в полза на мъжете. За да привлека вниманието на женската аудитория, трябваше да сменя „имиджа”. И го направих.

Изтрих профилите навсякъде. Избрах най-неизвестната австралийска агенция за фотомодели. Свалих портфолиото на най-неизвестния австралийски манекен. Редактирах снимките с фотошоп, за да изглеждат като любителски. В новите профили писах, че съм син на разведени родители – баща англичанин и майка рускиня. Излъгах, че прекарвам половината си време в Лондон, където имам собствен апартамент, а другата половина в Москва и Петербург, където помагам на майка ми в управлението на рекламната й агенция.

Подбрах 30-те топ мацки в сайта. Изпратих им едно и също съобщение. Още не бях привършил с копи-пейста, когато отговорите заваляха.

Близо две седмици се забавлявах да въртя около малкото си пръстче най-алчните курви в нета. Бях щедър на обещания: предлагах им да ги разходя из Лондон, изкушавах ги със скъпи подаръци, модна кариера и живот сред елита. Игнорирах всяка на момента, в който приемеше нещата твърде сериозно. Прекарвах цели нощи в чатене. Дадох пълна свобода на творческото си въображение. В един момент ми писна. Разбрах, че трябва да се превърна в човека от профила, ако искам да си намеря приятелка – такава, която да става за показване. С други думи, нямах никакъв шанс!

Тогава се превърнах в „жена”. За пореден път изтрих всички профили и създадох нови. Бях научил достатъчно за поведението на жените онлайн. Реших да се възползвам от новите си знания. Качих примамваща галерия и обещаващо резюме. Е, този път буквално ме заляха от съобщения! Всеки път, когато влизах в някой от профилите, заварвах тонове писма: от загорели чекиджии, мускулести „батковци” с Бе-Ем-Ве-та, съмнителни „бизнесмени”, порно актьори и обикновени воайори. Така се запознах със Сахиб. В сайтовете за запознанства има много индийци, които копнеят за бяла плът. Именно те са най-лесни.

Сахиб беше разведен адвокат. Говореше зле английски, имаше малък опит с интернет, голям нагон и пилешки мозък. Супер наивно копеле! Разигравах го близо три седмици. Изпращах му още и още снимки от „личния” си архив. Пишехме си часове наред за неговия истински и за моя измислен живот.

Дойде неизбежният момент, в който трябваше да се чуем по телефона. Спешно се нуждаех от женски глас! Сестра ми първоначално отказа да съдейства. Нарече ме „идиот”, но срещу сто лева промени мнението си на 180 градуса. Изведнъж се превърнах в „гений”. Обещах й още толкова, ако изиграе ролята добре. Накарах я да прочете логовете от чата, за да е подготвена. Купих предплатена сим карта и една вечер той се обади.

Говориха близо два часа! Сахиб налапа стръвта заедно с въдицата! Вече нямаше съмнение, че жената на мечтите му е истинска! Превърнах се в заплаха за човечеството – красавица с интелект. За нещастие на индиеца „красавицата” беше „обещана” на друг. Строгият й баща не търпеше никакви възражения! И Сахиб предложи да ме „спаси”. Изрази желание да докаже сериозността на намеренията си чрез скъп подарък.

Естествено, нямаше как да ми го прати у дома, заради „строгия баща”, затова му дадох номера на пощенска кутия, която регистрирах в съвсем друг град. Получих дискретна кутийка, в която се мъдреше златен годежен пръстен с диамант и успях да го продам за 2000 долара! Последваха още подаръци. Месец по-късно дойде пластика с няколко хилядарки. Пин-кода получих по имейл. Парите трябваше да ми послужат да организирам бягството си от България, да купя самолетен билет и да замина за Индия, където Сахиб вече стягаше нов дом за европейската си жена. Ежедневно ми изпращаше снимки от жилището с изглед към морето и любовни стихове. Никой нямаше да попречи на „любовта” ни!

За нула време щях да се превърна в милионер!

Та Сахиб беше само един от многото!

Сега излежавам ефективна присъда. Виновна е алчността – моята и тази на сестра ми. Като разбра, че не мога без нея, тя започна да ме изнудва. Стоте лева, които получаваше за разговорите с индиеца, вече не бяха достатъчни. Разбрахме се да делим плячката 50 на 50. Междувременно „зарибихме” и други мъже – самотни турци, американци, араби, англичани. Сестра ми спря да ходи на работа, защото изкарваше повече от телефонни разговори у дома.

За съжаление, реших да премълча един от малките подаръци на Сахиб, но тя разбра и направо пощуря! Скарахме се жестоко. Реши да послуша „гузната си съвест” и отново се върна на работа. Остави ме сам с цялата бъркотия. На всичкото отгоре пратила имейл на Сахиб, разкриващ истината за измамата. Той позвънил на българското посолство в неговата страна, оттам се свързали с тукашните власти и куките ме закопчаха, докато водех интервюта по скайп с жени, които имат приятен глас. За надомна работа с висок доход. Сестра ми получи условна присъда за съучастие. Натопи ме и си спаси задника.

Най-тъпото е, че в затвора нямаме интернет. Времето тече бавно и всеки ден изоставам по малко от новостите. На едно свиждане ми обясниха за невероятните възможности на социалните мрежи, които постепенно измествали сайтовете за запознанства. Когато изляза оттук мисля да започна всичко отначало!

Но този път ще организирам нещата перфектно и ще стигна далеч. Сега разполагам с много време за размисъл. Веки ден получавам нови идеи, които внимателно си записвам. Пъзелът се намества парче по парче в главата ми. Така посрещам утрото с усмивка! Междувременно сестра ми замина за Индия и се омъжи за Сахиб. Индийците никога не се отказват! Тъпа кучка. Така й се пада.

Късият разказ е жанр в художествената литература, което ще рече, че героите и сюжетът му са плод на авторското въображение. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. 

Тихомир Димитров 

Жан

Изт: benheine.deviantart.com

ЖАН живееше на шестия етаж в пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ етаж изобщо не го притесняваше. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това, обаче, Жан притежаваше недостижими за другите умения. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с умението си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Умението да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.

Много хора биха завидели на човек като него, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал, Жан водеше скромен и уединен живот. През повечето време си стоеше у дома, на шестия етаж в пететажната постройка, колекционираше пощенски марки и обичаше да чете. Четеше всичко: книги, вестници, списания, каквото му попаднеше в ръцете.

От време на време излизаше на кафе с най-добрия си приятел Николай, известен още като Ники–Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би в целия свят, който помнеше всичките си предишни животи. Можеше да ги докаже с документи. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове за интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но Жан не ги помнеше, за разлика от Ники.

Според приятеля му винаги се бяха раждали по едно и също време и винаги се бяха сближавали още като деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар. В първия миг, в който се запознаха, го обзе странното усещане, че отдавна не са се виждали и, че имат толкова много да си разказват…

Това, което обърка скучния живот на Жан, беше Радостина. Запознаха се на нейния 33-ти й рожден, на който го заведе Ники–Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999 г., дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Св. Троица”, блок 333, трети вход, на третия етаж. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище получавала само шестици, а повече от тройката обичала само девятката. Точно три пъти повече я обичала.

В любовта им с Жан нямаше нищо случайно, като се има предвид, че той носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това е мъжът на живота й, макар Ники–Сто също да й харесваше – заради трибуквения псевдоним. Жан и Радостина бяха заедно, като гаджета, съвсем кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия се ожениха, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния кодекс мъжките рожби носеха фамилното име на майка си, а женските – на баща си.

Радостина мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й предложи да имат шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо щяха да се появяват на всеки девет месеца и така щяха да поддържат цикъла на семейното щастие. Ето защо двамата си наеха сурогатна майка, а гените заченаха при известния генетик, молекулярен инженер и метафизик – д-р Генешки.

За да подсигури новото си семейство, Жан се отказа за малко от скучните занимания вкъщи и се посвети изцяло на търговията. С безкрайния си талант той можеше да изкарва пари практически от всичко. Забогатя доста бързо. Регистрира офшорна компания, зае се с борсово посредничество и брокерска дейност. Разори няколко казина. Спря на третата година, когато вече имаше достатъчно, за да не му се налага да работи повече, докато е жив. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който търгуваше с човешки души в интернет, но това по никакъв начин не смути Жан, защото онзи му предложи добра цена.

Радвайки се на бързо растящото си благосъстояние, младото семейство се разшири и стана горд собственик на целия шести етаж от пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.

Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен и на колко години е всъщност.

Съвсем в реда на нещата си беше много хора да завиждат на младото семейство за просперитета, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с дребен трик той превръщаше омразата и завистта в материя, така че всеки път, когато кажеше на някой завистлив комшия, че възнамерява да си купи нова кола, ако комшията му завидеше от сърце, той мигом получаваше колата. Продаваше я и парите слагаше в банката. У дома носеше предимно книги.

Възпитанието на малките бе поверил изцяло на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света, Жан се погрижи в банковата й сметка винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.

Това положение на нещата можеше да продължи дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които сполетяха Жан. В един момент той стана ужасно параноичен. Гонеше го непрекъснат страх – едно натрапчиво усещане, че нещо не е наред, че нещо може да се случи всеки момент и да настъпи тотална бъркотия.

Психиатрите не успяха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея за какво говорят, независимо от броя на дипломите, които висяха по стените на кабинетите им. Все по-често го болеше глава и тези ужасни мигрени го водеха до подтискащото чувство, че умира, макар да не знаеше с абсолютна сигурност дали това е възможно.

Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга седяха на канапето пред телевизора и гледаха репортажи от първия контакт с извънземните. След няколко месеца мъчителни преговори Световното правителство отказа да се предаде и изстреля ракети по кораба-майка, една от които – българско производство.

Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ изкривявания във време-пространството и дисфункция на причинно-следствения континиум.

На другия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя овчица през нощта. Отдъхна си едва, когато се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да прибави още едно топче към броеницата. Възнамеряваше да купи нова овца от града. Освежен от утрото, Жан разпали лулата си и запуши, загледан в красивата ливада, която танцуваше пред него, подухвана от вятъра. Зад морето от зеленина се издигаха високи планини. Въпреки че беше лято, по върховете им все още имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос. Събуди го и заедно подкараха стадата на паша.

Тихомир Димитров