И победителите са….

Колкото и скептично да гледам на верижните блог игри, току виж взема, че се включа в някоя от тях. Изкушението да вдигна хвърлената ръкавица този път дойде от от Радислав Кондаков, който присъди на блога ми престижната награда „Kreativ Blogger“. За незапознатите, тя е равносилна на потупване по рамото, публично признание за креативност или просто похвала от човек, който се кефи на творчеството ти. Именно това я прави толкова честна и задължаваща.

Според правилата, първо трябва да посочиш шест неща, които те правят щастлив, а едва след това и блогърите, чиито ревери си решил да обкичиш с виртуална значка за творчески принос към род и родина. Е, правилата са си правила и аз мисля да ги спазя.

И така, шест (от многото) неща, които ме правят истински щастлив са:

1) удоволствието да погледна току-що завършен текст и да си кажа: „това е, мамка му, получи се!“

2) черно-белите портретни фотографии

3) филмите, които ме карат да ги гледам отново и отново

4) книгите, които ме карат да ги чета отново и отново

5) слънчевите, усмихнати хора

6) двучасовият еротичен full body масаж

А сега е време за наградите. Първо няколко условия: понеже това е политически коректен конкурс, реших да посоча равен брой мъже и жени, които ме вдъхновяват с креативността си. Наградите са номерирани, но не и степенувани по важност. Моля да не ми се сърдите, ако вашият блог не попада в списъка. Бих „наградил“ поне 60 автора за щедрия водопад от емоции и информация, с който ме заливат, но местата са само шест. Затова реших да действам интутитвно:

Първата награда се присъжда на: Цвета Стоева (Совичка). Не знам дали разказите, които пише са вдъхновени от „така наречения неин живот“, но Цвета ме изпълва с професионална завист. И това е хубаво 🙂 Слаба публикация в блога й досега не съм виждал.

Втората награда отива при Петър Стойков (Лонги) заради способността му да оглавява класациите и да бъде вечно популярен.

Гери от „Голи думи“ печели третата награда за куража и оригиналния си подход към поезията.

Награда за креативност безспорно се полага и на Владислав Хаджийски. Мога да изхабя много думи, за да опиша стила му, но ще използвам само една: „нестандартен“.

Анна получава петата награда. Достоен противник на Совичка. Една от дамите рано или късно ще издаде първия български чик-лит бестселър, запонете ми думата! И ще получи истинска награда за него. Дотогава мога само да се колебая кой от двата блога ми харесва повече. В жанрово отношение.

На шесто, но не и на последно място „награждавам“ Никола Борисов („Рицаря на светлината“) за цялостен принос към фотографията. Дори с „просто око“ се вижда, че човекът може.

Ами, това е от мен. На печелившите честито!

Тихомир Димитров

А кой каза, че младите не четяли?

снимка: Тихомир Михайлов („Тишо 2“)

модел: Даниела

локейшън: Шабла, лято 2008

книга: Душа назаем  

Четат децата, как да не четат… 🙂

Тихомир Димитров

Доза скандинавска проза

Кое отличава един хубав филм от плявата? Предполагам, че за всеки човек е различно. При мен, това са три неща: 1) не искам лентата да свършва 2) мисля за филма няколко дни, след като свърши и 3) по всяко време съм готов да го гледам отново.

Такива моменти, за съжаление, са рядкост. Иситнски празник е да срещнеш кино, което може да ти повлияе.

„Let the Right One In“ определено ми повлия.

Подобно усещне за празнота в стомаха не съм имал от доста време насам. Изпитах го за първи път, когато прочетох „То“ и за последен – след „Градът на изгубените деца„.

Филмът е правен по литературния дебют на шведския писател John Ajvide Lindqvist, който е автор и на сценария. Историята му е по скандинавски меланхолична: Две самотни души се срещат в мрака между панелките на работническо предградие в Стокхолм. 12 годишният Оскар и 12 (малко или много) годишната Ели имат сходна съдба. И двамата са самотни аутсайдери. И двамата са жертва на насилие. Това ги сближава. Но проблемът на съседското момиченце е, че стои по-нависоко в хранителната верига. Ели е 200 годишен вампир, който трябва да убива, за да се нахрани.

Любовта им е по детски наивна. Трогателна. Нещастните случаи в града зачестяват, докато един ден тя не му пише бележка: „Трябва да замина и да живея или да остана и да умра“. Малко по-късно Оксар ще разбере истинската същност на новата си „приятелка“, но това няма да го отблъсне от нея, напротив – двамата се сближават още повече. Тя му дава кураж да се опълчи срещу гамените, които го тормозят в училище, а той и дава човешка топлота и близост – нещо, което със сигурност липсва на прежаднелите за кръв столетници.

Останалото ще го видите във филма, но не си вадете грешни изводи: това не е хорър, това е филм за самотата, за любовта между 12 годишните и за (не)човешкото отмъщение. Сцените с насилие са реалистични, дори брутални. Обстановката излъчва спокойствие – онова спокойствие, което тласка самоубийците към финалното решение в осветената от нощни лампи, девет месечна, скандинавска зима.

Силна доза меланхолия, човек не може цял живот да се усмихва.

Останах впечатлен.

P.S

Специалистите ще кажат, че филмът има някои кинематографични слабости, но те мен не ме интересуват. По-важна, както винаги, е историята. Нямам търпение да прочета книгата. Евала на колегата Lindqvist!

Zeitgeist

В понеделник се чувствах като Чебурашка. Тъжно ми беше, че „день рожденя только раз в году“, но и „поиграл на гармошке“ повече, отколкото трябва. Провидението за пореден път ми доказа, че незаслужено ме обича, като ми изпрати най-хубавите хора, най-яката есен и най-добрата луна.

Огняново е дестинейшън, който няма нужда от допълнителна реклама след двойния джедайски рожден ден, който прекарахме там, по простата причина, че зарибихме твърде много хора да последват „светлия“ ни пример.

Но да празнуваш 3 дни 30-тата годишнина си има и даун сайд. Това е чувството за парцалив придадък към понеделнишката реалност.

„Интегрирах“ се обратно в благодарение на два филма, които отдавна ми се навират в носа: „Zeitgeist“ и „Visions from the futute“.

Намират се лесно в ютуб, пък и на много други места.

Чудесен начин да пропуснеш поредните вечерни новини в стил криза-земетресение-криза.

Да, много хора трябва да се уволнят заради кризата и повечето то тях, за съжаление, са журналисти. Светът е на ръба и точно сега трябва да избира между богатството и бедността. Между опитимзма и песимизма. Аз избирам първото. Хората, които се надпреварват да ми „сипват“ как светът ще свърши през 2012, очевадно искат да бъдат герои във втория, по-тъп филм. Тяхна воля. Нищо не може да наруши свещеното им право на избор…

Но да се върнем на кино „шедьовъра“ Zeitgeist и неговия Аddendum. Доста приятни документърита. Истинско удововолствие е да ги гледаш, особено ако държиш на независимото си мнение и на склонността да се съмняваш във всичко, което ти поднасят за „чиста монета“.

Куца им стремежът да променят Световния ред. Прекалено натрапчиво отхвърлят религиите, които, макар и излишни за всеки по-интелигентен жител на 21 век, са бариера пред един убиец, крадец и самоубиец, лишен от основно образование. Огромна част от световното население попада в тази категория и Десетте Божи Заповеди са единственият морален коректив за повечето хора, които някак са останали извън „цивилизацията“.

Изобщо, филмчето яко спекулира с убеждениятя на съвременния, средно-статистически, бял, евро-американец. Имаш избор да му повярваш или не. Емоционалният заряд на лентата няма да те остави безразличен. Трябва да си избереш страна. Моята е скептична.

Точно това беше причината да се обърна към „Visions from the Future“, откъдето лъха само чист, реалистичен и  изпълнен с предупреждения позитивизъм. Съвсем скоро ще има безкрайно устойчива енергия, асансьор до Космоса, „невидим“ костюм и средства за телепортация, но технологията за създването им може и да ни погуби.

Доста по-адекватен поглед към бъдещето от безпрецедентата zeitgeist пропаганда, която не предлага друго, освен тотален бойкот на телевизията, армията, правителството и църквата. Щото „корпорациите“ били лоши. Хипарията е малко аут ъф дейт на Запад, а на Изток вече никой не иска да чува за комунизъм.

Идеята за „Световна конспирация“, сама по себе си, е тъпа. Глобалната икономика е прекалено сложен механизъм, има прекалено много случайни величини и непредвидими обстоятелства, за да може група червенобузести американци / евреи / властолюбиви магнати да изчислят всичко до последната запетая…

Тихомир Димитров

Животът започва на 30

Така се надъхвам, защото ето на – вече 3 десетилетия обитавам този грешен, несъвършен свят.
Дали се чувствам стар ли? Не, чувствам се super star. Стар ще викаш на дядо си, който е на 80.

Да бъдеш на 30 си има велики преимущества. Младежкият ентусиазъм продължава да е с теб, морето е „до колене“, но към изобилието от енергия може да прибавиш и едно силидно количество житейски опит.

Общо взето, животът наистина започва на 30. Защо ли? Защото преставаш да бъдеш новак. Вече не си нито „новодмец“, нито „новобранец“, нито „начинаещ“ в кариерата. Училището и студенстките години са зад гърба ти, прескочил си доста професионални равнища. Това е десетилетието, в което най-после започваш да живееш за себе си (или за хората, които обичаш повече от себе си).

Имах разкошно детство, учих в страхотна гимназия, дори Буковски би завидял на студенските ми години, но не бих се върнал към нито един от тези периоди. Заради ограниченията: неизвинени отсъствия, изпитни сесии, заверки, перманентен недостиг на кинти, първи стъпки в „университета“ на живота. Вече не изпитвам необходимост да доказвам на другите (и най-вече на себе си), че мога. Вече знам, че мога.

През последните десет години оставих зад себе си си два публикувани романа, няколко професии и куп разбити женски сърца (удоволствието беше взаимно). Време ми е да стана мааалко по-разумен. Ето защо, от утре ще живея само за себе си, дами и господа! В хубавия смисъл на думата. То лош няма.

Животът започва на 30!

Тихомир Димитров

Още един аргумент против „кризата“

източник: Wikimedia

В предишната статия се опитах да обясня, че страхът предизвиква криза, а не кризата – страх. Лошо ми става като чуя / прочета / видя журналисти и водещи без абсолютно никакъв икономически опит или знания да се тръшкат и да ми обясняват колко лошо нещо е финансовата криза (дори взеха да я наричат „финансово-икономическа“, тяхната сметка), какви беди ни очакват тепърва и как много хора „щели да обеднеят“, което „увеличавало недоволството“.

Лошо ми става, защото именно вие го предизвиквате всичко това, уважаеми колеги журналисти. Винаги съм се отнасял подозрително към масовите медийни кампании, които подтикват към колективна истерия. Това е защото съм свободомислещ индивид. Не харесвах истерията около кампанията на Обама, не харесвам и истерията около „финансовата криза“. Имат твърде много общо с политическата пропаганда от едно време.

Във финансовия сектор не се произвежда никакъв реален продукт, там се търгува с обещания, с „доверие на инвеститорите“ и с „виртуални пари“. Прелива се от пусто в празно и цялата тази работа няма нищо общо с реалната икономика, освен песимизма, разбира се. Песимизмът, наливан от медиите, мотивира хората в реалния сектор да предприемат неразумни действия, които пренасят кризата и в други области на икономическия живот.

Превръщат кризата във „финансово-икономическа“, а някой някъде печели адски много кинти от всичко това. Като резултат светът, дори в либерална Америка, взе да завива наляво.

Айде по-спокойно, моля!

Новият ми аргумент против „кризата“ е, че в Америка и в България думичката „криза“ се чете и разбира по различен начин. За богатите американци „криза“ или „рецесия“ означава „забавяне на растежа“, с други думи: ще продължаваме да ставаме още по-богати, но с по-бавни тъмпове. За българина „криза“ е споменът от мрачната зима на 96/97-ма, когато пенсиите бяха два долара, банковата система рухна, нямаше цигари по магазините и хората излязоха по улиците, за да свалят властта.

Истината, както винаги, е някъде по средата – златната икономическа среда, към която се стреми целият свят в момента. Проблем в страните с най-висок жизнен стандарт наистина има и той е, че те ще трябва да се лишат от част от благосъстоянието си и да слязат до „златната среда“, отговаряща на реалната производителност на труда им, както и на реалната стойност на благата, които потребяват. Ще ме извинявате, ама не е нормално един механик да получава 3000 евро на месец, да има два месеца платен отпуск в годината, безплатно здравеопазване и образование, да прекарва почивките си в екзотични курорти по цял свят и всичко това срещу осем часов нискоквалифициран труд на ден.

В България нито жизненият стандарт, нито заплащането на труда, нито цените имат нещо общо с реалността. Ние тепърва ще се „изкачваме“ до въпросната златна среда, пък ако ще и с по-бавни темпове. Намираме се много под нея в момента. Нагледен ефект от отрезвяващия пазарен реализъм е, че „балонът“ на надценените стоки и услуги се спука. Не е нормално  в страна с 500 лв. средна месечна заплата един квадратен метър жилищна площ да се търгува за 2000 евро.

Логическо следствие от всичко това е, че подценените блага (сред които и трудът) тепърва ще поскъпват, стига производителността им да продължава да расте.

Така че стига глупости, ами се залавяйте за работа!

Тихомир Димитров

Разговор с един български писател 2

 

Христо Пощаков е автор на кратки фантастични разкази. Има неподражаем стил на писане, широка човешка култура и много развинтена фантазия. Обича богатството на българския език. Уникалното в неговите разкази е тънката ирония, с която развежда читателя из непознати епохи, галактики и светове. Чувството за хумор не го напуска дори тогава, когато разказва за тежки грехове като самоубийството и завистта, когато описва гибелта на цели цивилизации и култури.

Разказите на Пощаков са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, таджижки и киргизки езици. Първата му книга “Дежурство на Титан” е носител на наградата “Еврокон 94”, притежава награди от национални литературни конкурси и радио “Христо Ботев”, като някои от разказите са му драматизирани. Автор е на популярния фентъзи роман „Меч, мощ и магия“ (под псевдонима Кристофър Поустмън). Част от творчеството му може да бъде намерено на ето този адрес.

Запознхаме се на Булгакона в Балчик това лято. Обменихме кнжики и много идеи за писането. Христо Пощаков е човек, който определено има какво да каже на начинаещ автор като мен. Освен това е супер колоритна личност. Позволявам си да публикувам един кратък разговор между нас, под формата на импровизирано интервю:

Името Христо Пощаков по-популярно ли е в чужбина, отколкото в България и ако да, защо?

Защото през последните 20 години на запад няма друг български писател фантаст, издаван в книжно тяло, освен мен. Това са списания във Франция и Испания, както и издателства в тези страни, като „Библиополис“ (Испания), Неверланд едисионес (Испания), Утопиа (Франция). Разказите ми, освен това, са публикувани на гръцки и румънски езици, а основните ми издания в чужбина са романи. Не мога да зная къде съм по-популярен. Това зависи от оценката на феновете ми в страната и в чужбина.

Вашите разкази са заредени с чувство за хумор. Дори когато става дума за грехове като самоубийството, за пороци като завистта и за галактически войни, които са довели до заличаването на цели цивилизации. Бог има ли чувство за хумор, според Вас? Как се проявява то?

Бог по принцип се смее над глупостта на човечеството и се забавлява с това.

Напоследък обичам да споря с читатели и приятели на тема „Съзнанието определя битието“. Вярвате ли в създиталената сила на мисълта? Може ли човек да промени действителността само с начина, по който мисли за нея? Или всичко, което ни се случва, е въпрос на случайности и съвпадения?

Човекът винаги може да промени собствената си действителност, ако има вътрешни сили да я промени.

Любимият ми герой от Вашите разкази е Говонгът – мощно оръжие на изчезнала цивилизация, което се скита из безкрая и търси себеподобни. Говонгът открива любовта в лицето на бордовия компютър на заблудена човешка експедиция, потънала в дълбокия Космос. После се превръща в Архангел. Вярвате ли в ангели?

Да, вярвам в ангелите. Всеки един от нас има собствен такъв, но или слуша интуитивните му съвети, или не. Когато не ги слуша, това си остава за негова собствена консумация и остава потърпевш.

Ако извънземните бяха интелигентни, добронамерени и изключително напреднали същества, защо не ни помогнат да се измъкнем от мизерията, в която живеем?

Защото това е наша лично собствена работа и те не желаят да се намесват в нея. Тук не става въпрос за добронамереност, а за развитие на цивилизацията ни. Ако не е годна, да отива на кино, друг ще я замени. За собствената си мизерия сме отговорни само ние самите.

Ако извънземните бяха интелигентни, злонамерени и изключително напреднали същества, защо човешката цивилизация продължава да съществува?

Защото продължават да ни гледат сеира и продължават да наблюдават докъде ще стигнем.

Само в собственото си въображение ли „не сме сами“?

Не е така. Не може да съществуват милиарди звезди и поне стотици звездни системи да нямат планети с разумен живот. Друг е въпросът с комуникацията, която е трудно осъществима, но засега.

Кой е построил египетските пирамиди?

Построили са ги египетските работници, които не са били роби, а наемни работници, това вече е доказано.

Древните текстове изобилстват от описания на приземяващи се космически кораби (огнената колесница, с която  Езекиил слиза от небето, за да накаже грешниците), ядрени ракети (желязната стрела с огнени пера на бог Вишну, от която изгрява „ново слънце“ – толкова горещо, че изпепелява кожата на бойните слонове). Самолет, хеликоптер и дирижабъл са изобразени върху стена от гробницата на известен египетски фараон, починал преди повече от три хилядолетия. „Истината е някъде там“, но аз искам да разбера: каква е Вашата частна и персонална истина?

Осезаемата история на човечеството датира от 4000-5000 години на основа на писмени сведения, които са достигнали до нас. Цивилизациите, които не са притежавали разчетена от нас писменост, остават загадка и ние само можем да предполагаме какво е ставало по онези далечни времена. Все пак по сведенията, останали до наше време, можем да предполагаме, че преди хиляди години на земята е имало извън земна намеса. Не го изключвам.

Писането не е единствената Ви професия, доколкото знам. Може ли човек да се издържа само с писане на художествена литература, според Вас?

Не, в България в днешни дни човек трудно може да се издържа от писане. Той трябва да упражнява и друга професия, освен ако не е на „върха на вълната“ или в „мейн стрима на българската литература“, в който не може да се включат повече от четири или пет личности, които за жалост пишат не толкова литературни произведения, но се продават успешно.

Престижно ли е да си писател в България? А в чужбина? Какво ви донесе и какви ви отне литературата?

Да си писател в България в днешни дни изобщо не е престижно, защото тиражите са нищожни, а заплащането – никакво. В чужбина все още плащат. Литературата винаги е била моя любов и мое хоби. Тя винаги ми е доставяла наслада и никога нищо не ми е отнела.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

Разговор с един български писател

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.

изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно 🙂

Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“ какво точно имахте в предвид?

Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, де се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…

Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?

Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.

Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?

И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото  за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на професор Минко Балкански, доктор Боян Христофоров, доктор Дарина Кръстинова, художника Никола Манев, писателите Тончо Карабулков, Божидар Чеков и Румяна Угърчинска, актрисата Анна Танчева, политика Христо Чурелов и търговеца Мони Якимов не е просто  една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…

Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?

Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?

Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?

Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е затова, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски…Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.

А трите качества, които най-много Ви отблъскват?

За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо  отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.

Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?

Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и  депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.

Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?

Моят блог може би не е типичен блог. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.

Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?

Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме.  А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен…А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…

Каква е разликата между българския и френския писател?

И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта  така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста…А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият –  „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.

На добър път, г-н Райков!

Важно уточнение (добавено на 10.11.2008): Технологичният път на това интервю беше доста дълъг. Изпратих въпросите лично на г-н Райков във Франция по имейл, след което той намери пролука в претоварения си график, за да отговори подробно и изчерпателно на всеки от тях, пишейки на ръка, докато пътуваше с бързите френски влакове. После интервюто е било диктувано по скайп на съпругата му, която набра текста и ми изпрати отговорите обратно по имейл. Нормално е, мисля, след като е минал през три чифта ръце, текстът да съдържа една-две печатни грешки, че и повече, за които отговорност в никакъв случай не бива да се търси от един професионален автор и редактор с дългогодишна практика, какъвто е Димо Райков. Перфекционист и педант до последната запетая, при това! Е, да, ама се намериха други педанти, които било от професионална завист, било от чисто човешка злоба, се възползваха от възможността, която давам на всеки да се изкаже неподготвен в този блог и взеха да навират в лицето на г-н Райков „огромния“ грях, че е объркал едно „а“ с едно „ъ“. Ми не е така! Печатните грешки, ако изобщо една буквичка може да има значение в случая, са се появили при устния пренос на текст по телефона. Грешките може да съм ги допуснал и аз. Разпънете ме на кръст сега! Ама недейте да разваляте съня на човека 🙂 Прекалено лесно е да се подиграваш наготово с труда на трима души, които положиха много усилия, за да може това интервю да се случи. Прекалено лесно и прекалено нагло. Вопълът на посредствеността става все по-силен напоследък, което силно дразни чувствителния ми слух. Така че Тихо!мирно! 🙂

Тихомир Димитров