Зарежете политическата реторика!

Изт: mmawere.com

Не бива да очакваш да ти се случва нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също…

Младите репортерки, които сега отразяват протеста по улиците са родени, когато родителите им са протестирали на площада през 90-та.

Аз бях дете, когато мръзнех по барикадите през 96-та.

Родителите ми остаряха, в косите на връстниците ми вече се появяват бели косми, наближаваме 40-те, а „децата на демокрацията” вече не са деца, те самите се превърнаха в родители. Едно поколение мина и си замина в сянката на политическата реторика…

Резултатите от нея са налице: заемаме последното място по жизнен стандарт в Европа. И го заемаме перманентно – нещо необяснимо за липсата на войни, кървави преврати, някакви по-сериозни бедствия или други форсмажорни обстоятелства. Всъщност, необяснимо е и за самата политическа реторика.

А нещата са доста елементарни:

Икономиката на страната има един основен проблем и той е повсеместната корупция. Тя изкривява пазарните механизми, унищожава конкуренцията, монополизира достъпа до ресурси и създава среда, в която „интересите на малкия и среден бизнес”, за които политическите реторици толкова много обичат да говорят, остават затворени между страниците на техните доклади.

Управлението на страната има един основен проблем и той е липсата на прозрачност, отчетност и граждански контрол върху публичните разходи.

Всичко това трудно ще го замажем с добрата стара политическа реторика.

Политическата реторика в момента спори дали много или малко е направило правителството в оставка. Съгласен съм, че то е направило много…козметични операции на един терминално болен пациент. Тоест, дрипльовците вече си имат магистрали. Имат си и метро. Не като да е някакво постижение за Европа в началото на 21-ви век, но ние сме си дрипльовци още от 90-те. Сон шанжмон. Точка по въпроса. Цялото това време го загубихме в политическа реторика, докато икономическите реалности, които тя прикриваше бяха други: корупция като правило, а не като изключение и пълна непрозрачност в управлението, плюс липса на всякакъв граждански контрол.

Политическата реторика отвлича вниманието на масите от краденето на техните собствени пари, но все някога идва моментът, в който сметката трябва да се плати. Все някога идва моментът, в който, докато говорим за успехите в бъдеще време, проблемите изведнъж се явяват в минало време. И някой спешно трябва да плати натрупалата се сметка в ресторанта.

Този някой се оказа премиерът, който побърза да си подаде оставката, т.е стана, избърса се и излезе от ресторанта. Не казвам, че цялата сметка е натрупана от него. Но срещите между политическата реторика и корупционната практика винаги завършват с оставки. Така е, заради невъзможността с политическа реторика да се реши какъвто и да е практически, в т.ч. и корупционен, проблем. Не може да очакваш да ти се случи нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също. А когато стане дума за пари, най-лесното е да избягаш…

За съжаление, с оставката си правителството категорично показа, че не е готово да напусне полето на политическата реторика и да се заеме с корупционната практика в страната. За съжаление, остават и съмненията, че правителството няколко години е целувало крадците под опашката, защото, когато най-после се наложи да ги ритне там, подви своята собствена опашка и избяга…капитанът напусна първи потъващия си кораб…Причините може и да са заварени, обаче фактът с капитанската евакуация си остава факт.

Останаха и козметичните операции на терминално болния пациент, но неговото състояние непрекъснато се влошава. Още политическа реторика в бъдеще  ще означава още корупционна практика в настоящия момент…докато косите и на нашите деца побелеят. Не съм сигурен, обаче, че „пациентът” до тогава ще издържи.

Протестиращите имат най-разнопосочни искания, но те могат да се обединят в едно:

Зарежете политическата реторика!

Чудесно е, че имаме плурализъм, разделение на властите, многопартиен парламент и демокрация, все пак са за предпочитане пред диктатурата, но когато не са в състояние да решават практическите проблеми, значи трябва да се променят. Не унищожат, забележете, а променят!

Има само една тема, която интересува сегашния партиен модел и тя е следващите избори. Запазването на този модел ще потопи и следващото поколение в политическата реторика. До пълното разграбване на собствеността, разпадането на държавността, разбягването на българите по всички краища на планетата и края на 1400 годишната им история като хора, умеещи да живеят в сложно организирана група, каквато е нацията.

Разбира се, национализмът не е решение, защото той винаги мирише на насилие, а спомните от средата на 20-ти век все още не са избледнели. Пък и той самият е удавен в политическата реторика…

Нещо трябва да се промени. Проблемът бил, че не се знаело какво точно е това нещо. Поредното доказателство, че политическата реторика е излишна, се състои в нейното абсолютно незнание…по въпроса какво точно да се промени.

Знае се и още как!

Има точно три неща, които, чисто практически, могат да се направят:
1/ Анти-корупционна практика (вместо теория), 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление.

Това, което винаги е спирало анти-корупционната практика е била липсата на политическа воля. Сега тя е заменена от гражданската воля, т.е нищо не пречи на институциите да си свършат работата, задължени директно от суверена. И, ако в момента се окажат неспособни да го направят, то тогава хората по върховете им трябва да бъдат сменяни до тогава, докато разследване, съд и прокуратура не проработят за всички и в раирани дрехи започнат да се озовават не само крадците на кокошки, а и крадците на цели предприятия…

Това, което винаги е спирало гражданския контрол върху публичните ресурси е била липсата на възможност принципалът на тези ресурси, т.е суверенът, да наблюдава харченето на собствените му пари. Да заповядат технологиите! Всяка стотинка, всеки договор, всяка обществена поръчка, концесия и приватизационна сделка може и трябва да бъде разгласявана в интернет. В масата си обществото не е достатъчно компетентно, но има експерти, които с удоволствие ще им ги разяснят. Сега експертите няма какво точно да разясняват, защото договорите са скрити. Документите, които не са унищожени, задължително трябва да минат през скенера. И миналите, и настоящите, и бъдещите такива. По подписите в тези документи ще се разбере „кой кум, кой сват и кой на булката брат”, т.е крадците ще бъдат разобличени, а с тях ще се постъпи така, както винаги се е постъпвало с всеки крадец – конфискува му се откраднатото, глобява се и си понася предвиденото от закона наказание.

Виж, последното вече е малко по-трудно: става дума за гражданското самоуправление като алтернатива на партийно-политическото такова, т.е на политическата реторика. Трудно, но не и невъзможно е моделът да се промени. Начините не са един, а много. Дали ще е форма на пряка демокрация, дали ще са мажоритарни вотове с възможност за отзоваване на представителите от хората, които са ги избрали, дали ще е експертно управление на местно и национално ниво, дали ще са промени в Конституцията, нека общественият консенсус да реши. Предимството е, че вече знаем какво точно не ни трябва, а то е политическата реторика.

Зарежете политическата реторика!

Сега сигурно някой ще каже, че „нека общественият консенсус да реши” е синоним на политическата реторика. Еми не е! Пише обществения, а не политическия консенсус. Има само една тема, която интересува политическия консенсус и това са следващите избори. За да потопи и следващото поколение в сянката на политическата риторика.

Зарежете политическата реторика!

Тя е необходима само на няколко стотин депутати в парламента, на техните „клиенти” и на няколко хиляди журналисти и политолози, за да си оправдаят заплатите, но на останалите 7 милиона души, които плащат за цялото шоу с личните си пари, тя вече не е необходима. Нито на останалите 3 милиона души в чужбина, които по обективни причини спряха да го правят…

Зарежете политическата реторика!

Заменете я с: 1/ Анти-корупционна практика, 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление

Как?

Нека общественият консенсус да реши. Не политическият, който се интересува само от избори, а общественият.

Имаме интернет, все пак…

Тихомир Димитров

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

Творци на собствената си реалност

Експериментирам  с доста утвърждения или така наречените „ежедневни мантри“, за които толкова много се пише в съвременната ню-ейдж литература.

Мисля, че открих най-добрите от тях:

Time
Health
Energy

Freedom
Adventure
Creativity
Travel
Success

THE FACTS

Няма значение на какъв език са написани.

По-якото е, че обединени, те също правят една мантра. Тип констатация. В сегашно време. В първо лице, единствено число. Няма „искам“ и няма „ще“. Всичко се случва тук и сега. В сегашно време. Или изобщо не се случва…

Още по-правилно е, когато „мантрите“ са подкрепени от дела. Само убеждението не е достатъчно. Редовно си казвам: „Да, това е начинът, по който искам да живея. Да, така се виждам. Така изразявам себе си най-добре и вдъхновението, което е в основата на моята същност. Но какво точно направих днес по въпроса?“

И, ако не съм направил нищо, сядам и го правя в момента…на часа.

Действията са изключително важни!

Ще си позволя да ви припомня принципа на Нийл Донълд Уолш, даден в „Разговори с Бога“, относно това как човек твори своята реалност, в сравнение с това как Божественото у нас твори. Всички сме миниатюри на Твореца, не се съмнявайте в това. Всички можем да творим – в истинския смисъл на думата, а не просто да цапаме хартията с мастило. Истинското творчество е да сътворяваш реалността, в която живееш. Ежедневно. Има два начина: Божественият и човешкият. И двата са валидни, но разликата е в размаха. Перифразирам свободно:

Ето как човекът твори своята реалност. Канят Джон на концерт. Той решава да отиде. Първото, което се поражда е мисълта, идеята за концерт. След това идва ред на думите. Джон се обажда на жена си и я моли да му приготви костюма. „Обещал съм да отида на концерт“, казва той. Мисълта се превръща в думи. „Да, ще дойда на концерта“, потвърждава той на организаторите. Вечерта Джон сяда в колата, пали двигателя и наистина поема към концертната зала. Думите му се превръщат в дела. Джон пристига точно навреме за концерта и заявява: „Ето, тук съм. Както обещах“. Реалността му вече е факт. По този начин човешкото у нас твори. В тази последователност – мисли, думи, дела – ние сме изградили своите къщи, магистрали, компютърни системи и цялата човешка цивилизация. Така сме я превърнали в реалност. „В началото беше Словото“ или първо е идеята, мисълта, чертежът идва след това, докато всичките тези мисли, думи и дела не се обединят в готовата вече сграда. Това не е лош метод, но той понякога изисква доста време и усилия. А има по-добър начин…

Божественото у нас твори  в точно обратната последователност! Всичко започва с действията. Те предизвикват думи, които затвърждават тези действия, а комбинацията от действия и думи се превръща в истински мисъл-форми, които се реализират. Причината е, че действието предхожда мисълта, дори думите, следователно е по-лесно да повярваме в тях. Затова казват, че който има достатъчно вяра, може да премести и планина. Ако не си успял да преместиш планината вече, значи нямаш достатъчно вяра. Или просто не ти се занимава с местенето на планини, а с много по-яки и по-смислени неща в момента. 🙂

Вторият начин е значително по-ефективен. Това е Божественият начин.

Затварям тази скоба, за да подчертая още веднъж колко важни, всъщност, са действията.

Действия = Действителност.

Даже и двете дебютират с Д. 🙂

REACT и CREATE са глаголи, които се пишат с едни и същи букви. Само последователността им се различава.

В предишния пост писах за щастието. Как се държи щастливият човек? Едва ли непрекъснато мърмори и се оплаква, в очакване на „светлото бъдеще“, както правят повечето от нас в ежедневието. Едва ли си намира оправдания да не бъде щастлив в момента, защото другите правят това, това и това…Не, той е щастлив в момента – в единствения момент, който реално съществува – щастлив е във вечното сега. Тези му действия, дори първоначално плахи и неубедителни, пораждат мисъл и думи, които само ги затвърждават във вечното сега.

Какъв е начинът, по който искате да живеете?

Как изразявате себе си и вдъхновението, което е в основата на вашата същност?

Какъв е вашият истински празник?

И какво правите по въпроса?

Творци сме на собствената си реалност.

Необратим факт.

Поемете отговорността, която произтича от всичко това.

Но и привилегията.

И се наслаждавайте на резултатите!

Тихомир Димитров

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен?

Не можеш да бъдеш щастлив и спокоен в бъдеще време!

Дори когато мечтаеш за душевен мир, ти мечтаеш в момента. Спомените се случват в момента. Няма как да мечтаеш, мислиш или помниш преди малко / след малко. Мечтаеш, мислиш и помниш в момента. Живееш в момента. Дишаш в момента.

Не можеш да отхапеш от ябълката, която изяде вчера. Могъл си само във вчерашното сега. В днешното се случва слюноотделянето, което е причинено от спомена за нея, но и спомените се случват сега. Настоящият момент е единственото, което съществува. В него се разгръща целият театър на живота, казва Екхард Толе.

Каквото и да се случи, никога няма да настъпи онзи момент в бъдещето, когато ти ще си щастлив и спокоен, не вземеш ли решението да си щастлив и спокоен още сега, във вечното настояще, в единствения реално съществуващ  момент. Всичко друго си остава в бъдещето – тоест, реално не съществува. Няма дори теоретическа възможност реално да съществува.

Всички житейски драми са на една и съща тема:  Ако се случи това, това и това, най-после ще съм щастлив и спокоен. Хората сякаш са се отказали от правото си да избират щастието сами. Подаряваме го на външни фактори или на други хора. Щастието винаги зависи от нещо друго, от някого другиго, от всичко друго, но не и от самите нас.

Щастието в бъдещ момент е невъзможно, защото такъв момент не съществува. Трудно е да го приеме логиката, но щом веднъж свикнеш с тази представа за времето, като вечното настояще, а не с илюзията за линейното време, нещата започват да се променят.

Тогава човек разбира, че единственото, което може да направи във вечното настояще, е  да направи своя избор. Като например, изборът да бъде щастлив или не.

Щастието в бъдеще време и поставянето му в зависимост от други хора, обстоятелства, събития, още повече такива, които не зависят от нас, е бягане от отговорност. Това е най-сигурният път към нещастието, защото очакването на щастие в някакъв бъдещ момент означава, че то липсва във вечно настоящия. И единствено реалния.

Разбирате ли ме? Няма джаро, няма маро! 🙂 Сигурен съм, че идеята ви е ясна. А сега си задайте въпроса: „Какъв избирам да бъда? Нещастен или щастлив?“ И започнете да се държите като резултата от вашия избор още сега. Няма друг начин. Това е единственият начин.

Тихомир Димитров

 

Имаш собствено име?

Колко плитка и фундаментална заблуда!

Спирам се на нея нарочно, за да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Нека докажем, маниашки елементарно е, че дори убеждението „имам собствено име“ е абсолютна лъжа:

Първо, то въобще не е мое. Нито материално, нито, дори, идейно. Името ми е идея на други хора, по-точно на моите родители – идея, която е възникнала много преди да се появя (физически) на бял свят. Оформила се е години преди да се науча дори да го произнасям това име. Родила се е десетилетия, преди да се науча да разсъждавам над него.

После са ми го повтаряли достатъчно пъти, за да може, като всяка заблуда, да свикна с него и да го приема за „свое“, т.е  да започна да се идентифицирам с него.

Разбрахме се, значи, че идейно, няма как да имаш собствено име. Отворен отава въпросът за стотиците, понякога дори хиляди други хора, които също смятат това име за „свое собствено“…

Ами материално? Ако имаш собственост върху нещо материално, ти би трябвало да можеш да правиш с него каквото си пожелаеш – да го продаваш, да го подаряваш, разменяш, отдаваш под наем и т.н. Нито едно от тези неща не можеш да направиш със „собственото“ си име, т.е ти далеч не го притежаваш и в материален план (в идеен вече се разбрахме, че то не е твое).

Името ти е извън всякаква форма на собственост. Това, което притежаваш, реално, е едно ламинирано парче пластмаса, върху което, чрез звукоподражателни символи /наречени букви/ е изобразена комбинация от знаци, които, прочетени в дадена последователност, от ляво на дясно и отгоре надолу, формират звукосъчетанието, което погрешно наричаме „собствено име“. И, което хиляди други хора също погрешно наричат „собствено“ име. Дори тази пластмаса, обаче, не можеш да я подаряваш, разменяш, продаваш, отдаваш под наем и т.н. Нямаш право дори да я показваш на всеки…

Какво притежаваме тогава?

Притежаваме ДОВЕРИЕТО на останалите, че написаното върху парчето пластмаса е вярно. И, че има нещо общо с нас. Това е всичко. Казано по-просто, притежаваме не собствени имена, а „въздух под налягане“, наречен доверие – анонимно, масово, обществено доверие, изградено от навика чрез метода на повторението…Целта на всеки навик, доведен до съвършенство чрез метода на повторението, е да изключи мозъка от схемата. Да те превърне в автомат.

Осъзнавайки тези неща, вече избягвам да казвам „Аз съм Тихомир“, защото това е дълбоко погрешно и фундаментално не-вярно. Аз съм развитите до днешната им големина клетки от един ембрион, който обаче, също съм бил аз, чисто физически, преди ембрионът да се сдобие със „собствено“ име по идея на други хора. Математически, логически, биологически и физически е доказуемо, че аз съм същият този ембрион.

Дори да си сменя името, което няма да направя, защото ми харесва заблудата да ме наричат „тих“ и „мирен“, новото, вече избрано от мен име, също няма как да бъде „мое“. Дори да се кръстя Робинзон Крузо, предполагам, че на света ще се намерят още няколко хиляди откачалки, които смятат същото това име за свое. Собствено. Най-вероятно ще се намерят и в България. Спомнете си за човека, който се прекръсти на Манчестър Юнайтед.

Но, да се абстрахираме от масовата повторяемост при имената. Новото име, дори да е вече моя собствена идея, няма как да стои вярно след твърдението „Аз съм…“, защото, нали, аз съм и ембрионът, който първо е нямал име, после са му измислили такова, а най-накрая въпросното име е било заменено с друго…Ако „аз съм“ всичките тези неща, значи аз съм трима души едновременно.  Не мога да бъда трима души едновременно, следователно твърдението „аз съм“ е невярно, каквото и име да сложите след него.

По-правилно е „мене ме наричат“, в съкратения вариант, а още по-правилно: „към това тяло се обръщат по навик с….“ в разширения.

Естествено, че издребнявам.

Целта ми не е да ви откажа от „вашето собствено“ име, нито да ви изкарам заблудени, защото в редиците на заблудените е подредено и тялото, което пише тези редове в момента, с двете си ръце…Не, не ми е това целта.

Целта ми е да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Предстоят още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров