Писателският блог на Тишо

юни 24, 2008

Срещи с читателя

“Човек е човек, когато е на път”

И когато се научи да казва “не”, но това е тема на друг разговор…

Та така, оставих перото в мастилницата, духнах свещта и тръгнах из страната да си разпространявам творческите идеи. Един модерен Паисий на 21 век. Човек с мисия. Не знам обаче как Будителят се е оправял без компютър, интернет и двигатели с вътрешно горене. Предполагам, че за това делото му е подвиг. Защото е трудно. Моето си беше чист ентъртейнмънт. На всичкото отгоре нямаше кого да пробуждам, тъй като навсякъде, откъдето минах, срещнах само будни и интелигентни хора. Мисията ми щеше да бъде невъзможна без тяхната помощ.

Всяко пътуване те учи на нещо ново. От срещите с читателя аз разбрах едно – клишетата: “в България липсва културен живот” и “вече никой не чете книги” са долна лъжа. Човек трудно може да се включи в  културния афиш дори на по-малките градове. Който не ми вярва – да опита. Друг е въпросът, че подобни мероприятия по принцип имат бутиков характер, демек – хората са подбрани. И понеже съм далеч от фолк сцената, този факт ме кара да се чувствам добре. Литературата не е за всеки. А ако някой се оплаква, че българската литература не става за четене, ще му дам един съвет – да седне и да напише нещо, което става.

Но стига приказки извън темата.

Премиерата на “Душа назаем” беше в София. И по-точно: в читалище “Славянска беседа”. Имах късмета да попадна на хора в лицето на Петър Райжеков и Доля Иванова – президент и секретар на читалището, които направиха събитието възможно. Заварихме детска изложба, което си беше яко, защото шарените и слънчеви илюстрации на дечицата силно контрастираха  с мрачния, антиутопичен сюжет на книгата.

Официалната част мина стегнато и, надявам се, интересно. От личен опит знам, че ако се заседиш повече от 15 минути на сцената , хората започват да се отегчават. Освен ако нямаш да им съобщаваш нещо наистина много важно. А понеже аз нямах какво чак толкова да съобщавам, освен че съм написал книга, побързах да освободя място за Марти Радилов  – актьор от театър “София” и добър приятел. Мисля, че публиката го възприе добре. Човекът показа как се прави блиц импровизация (имаше на разположение точно пет минути, за да се подготви преди шоуто). Успя да изкриви (в хубавия смисъл на думата) главния ми герой през неговата си лична, артистична, абсурдно-хумористична призма, а преди да слезе от сцената ни остави една много важна поука: “Ето така животът ти го начуква навсякъде, отвсякъде и по всяко време.” Тенкс, Марти.

Жалко, че Иво Маев, който трябваше да представи книгата от позицията на човек на словото, когото уважавам, отлетя за Америка още същия ден, на непредвидена командировка. Беше написал страхотна рецензия и аз помолих жена му да я прочете вместо него. Силвето направи огромна саможертва в името на изкуството – успя да дойде навреме, въпреки трафика, дъжда и почти новороденото си бебе. Та, най-малкият човек в залата беше едва на три седмици и първото му социално мероприятие на тази планета се оказа премиера на книга, с която са се родили на една и съща дата. Интересно съвпадение. Мерси, Силве, такива неща не се забравят.

След официалната част имах удоволствието да се запозная с куп нови хора и с някои читатели на този блог, каквато беше целта. Имена няма да споменавам, че да не взема да пропусна някой и да ми се разсърди. Най-интересното, както винаги, беше в коридорите, до местата за пушене, където с блогърската мафия  и с фамилията имахме възможност да си поговорим за нещата от живота такива, каквито са. Афтър-партито у нас няма да го споменавам, защото там вече напускаме пределите на културата… Една интересна личност се запечата в съзнанието ми след тази вечер и това беше Влади.

Едва дочаках да стане 11-ти, та да дойде време за срещата с читателите във Варна. Не за друго, ами лятото на морето, както можеш да се досетиш, атмосферата е винаги някак, хм, ами доста по-отпускарска.

Отново попаднах на правилните хора и на правилното място в лицето на Любомир Божков  и неговата уникална кафе- книжарница “Лавандула”  – притегателен център на варненския културен ъндърграунд. Представянето мина в абсолютно неформална атмосфера, като най-интересните разговори, естествено, се водеха около бара.

Разполагахме с всички технически средства за визуализация на сюжета. Аз лично съм на мнение, че е крайно време литературните  премиери да  спрат да  бъдат единствено сухи четения, каквато е традицията, и хвърлям ръкавица в лицето на другите, по-образни изкуства, като киното и театъра, да направят нещо по въпроса. Дал съм си графичната заявка, един вид. Остава да видим дали има някой в самолета и кой кара влака…

Разбира се, не мога да не благодаря на Весо – друг важен субект от кръга “Лавандула”, който написа уникално есе върху книгата, без дори да се познаваме и без никакви предварителни уговорки. От него научих нещо, което няма да забравя: “Най-голямата лъжа на Дявола е, че не съществува”. Очевдино Весо умее не само да чете, но и да пише “между редовете”.

Съвсем неочаквано, но навреме и на място в презентацията се включи Отец Стоян – изключително образован и духовен мъж, който определено имаше какво да каже по въпроса за сделките с Дявола.

Атанас Махлелиев, пък, се погрижи на Душата да й стане готино, защото тя, горката, много обича, докато пие уиски на бара, да слуша жива музичка, ама много. Особено джазец.

За пореден път изпитах тръпка от срещата с никнеймове на живо. Впечатлението ми, че през блога на Тишо наминават предимно по-културни и интелигентни хора, се затвърди. Че и готини. Нищо не може да замени живия контакт, дори през 21 век.

Афтърът мина по плажните барове. Изкарахме си, меко казано, добре. Дадох си сметка, че лятото най-после започна, мамка му! Този път наистина.

А, да, видях се с Елица. Long time no see. Беше ми много приятно.

По странно стечение на обстоятелствата стана така, че срещата с читатели в Добрич  се падна на петък 13-ти. Доста тематично.

Роднят град се оказа изключително гостоприемен и посрещането беше по-топло от всякога, но за това не е виновен самият град като такъв, виновни са двама души конкретно – поетът Сашо Серафимов и литераторът Драгомил Георгиев – водещи фигури в Сдружението на писателите – хора с ерудиция и опит, които удрят по едно здраво рамо на младото писателче в дългия му творчески път. Благодаря ви от сърце!

Благодаря и на художника Стелиян Хаджиев – другият човек от фамилията, който е посветил живота си на изкуството. Той ми показа нагледно как се съчетават цветове и как вниманието към детайла може да направи чудеса от едни, на пръв поглед най-обикновени, хранителни продукти. Прибавяме и флейтистката Роси, за да стигнем до извода, че да – в Добрич знаят как се представя книга и определено не им е за първи път.

Имах удоволствието да се запозная с младите таланти от литературния клуб – отличничките Мила и Мила, които освен хубави деца, са и деца, родени с късмет, защото им се пише и защото са попаднали в ръцете на един от може би най-добрите литератори в страната – Драгомил. Видях в очичките им да свети пламъчето на твореца – онази искрица лудост, която в комбинация с умерена доза интеллект е задължителна съставка, за да се превърнеш в истински рицар на духа – ако не те мързи и ако имаш добър учител, който да те води по пътя.

Пропуснах само да ги предупредя, че писателите също си имат своите пороци и да внимават, но те, предполагам, сами ще се убедят в това един ден, ако вече не знаят.

Още не бях се освестил напълно от културния живот в Добрич и вече трябваше да пътувам за следващата среща с читателите в Бургас. От прекалено много култура започва да те боли главата. Не знам как издържат музикантите, когато тръгнат на турне. Добре, че като човек на словото от теб се изисква само да мълчиш, да пиеш умерено и да гледаш умно. То каквото имаш за казване, нали, вече си го написал.

Гостоприемно ни посрещнаха в галерия «Богориди», на ул. Богориди – представително място на пъпа на града. Публиката беше камерна, но любопитна и добре подбрана. Човекът в средата, между другото,  е вдъхновител на един от героите в “Справедливост за всички”. Но ние се бяхме събрали, за да си говорим за “Душа назаем”.  Много благодаря на Златина – очарователна и екстровертна персона, която също нямах честта да познавам предварително, затова че представи книгата ми по толкова увлекателен начин.

Мисля, че на тема “Бургаски вечери” се е пяло и пило достатъчно преди мен, за да не ми се налага да те занимавам с подробности около афтъра. Останах в Бургас два дни, за да си почина. Домакините бяха много любезни. От Даниел и Зорница научих, че на поркането в Бургас му се вика „църкане“.

Next on the agenda – Каварна

Оказа се, че в града на метъла има място и за литература. Мястото се нарича Арт-кафе “Ретро” и доколкото знам, преди мен оттам са минали доста големи имена от писателския занаят. Което си е съвсем в реда на нещата, защото а) собственикът Краси гледа изключително професионално на това, което прави и б) Manowar, Whitesnake и Sepultura  минаха през Каварна, че някакви писатели ли няма да минат.

Представихме книгата заедно с редакторката ми – Стефка Стефанова, която по съвместителство също живее в града на метъла. Видях се с Мария, с която пък съвсем доскоро деляхме един покрив в София. Вечерта приключи с хапване на рибни специалитети до брега на морето, в компанията на много приятни хора. На съседната маса имаше саудитски шейх. Какво правеше там, не знам. Сигурно е недоволен от факта, че не разрешиха да се строи арабски курорт в скалите до нос Калиакра.

Обиколката ми завърши в Стара Загора, по-точно на Старозагорските бани, където традиционно се провежда събранието на българския фантастичен фендъм – “Таласъмия”, вече осем поредни години.

Озовах се там заради Димитър Стефанов, който беше така любезен не само да ме покани на събитието, но и да ме включи в програмата като лектор. Успях да организирам импровизирана беседа на теми: “Как Интернет променя съдбите на хората” и “Светът след 30 години”. Присъстваха индивиди с развинтено въображение (много ясно, нали всички са фантасти) и за втората тема разчитах предимно на тях, та да ми помогнат да изградим действащ образ  на света след 30 години. Получи се интересна дискусия и още преди да успея да стана досаден, побързах да изчезна към Стара Загора, за да разгледам града. Убедих се, че готиният манталитет на старозагорци не е мит. Благодаря на Биляна и на съпруга й за хубавия обяд. Наистина нямаше нужда, но се радвам, че най-после успяхме да се видим офлайн.

Запознах се с много интересни хора на Таласъмията – писатели, издатели и любители на фантастиката – все люде, с които имаме доста общи интереси. Една от най-колоритните личности определено беше Генерала. Имам усещането, че пътищата ни ще се пресичат и занапред.

Последната вечер, след като свърши награждаването на финалистите от годишния конкурс, от терасата на стаята забелязах два интересни факта: 1) импровизираният ми щанд се беше превърнал в нещо като детска градина (доста символично) и  2) агънцето се беше опекло. Уикендът приключи с пиене на ракия и “Мафия” до късни доби, с китари и песни край лагерния огън. Някой се беше сетил да вземе и заря.

Тръгнах си от Стара Загора с нови приятели, с куп интересни книжки под мишница и с приятното усещане за  общуване със сродни души.

Да, лятото наистина започна. Какво по-хубаво от това?

Тихомир Димитров

Advertisements

юни 3, 2008

ДУША НАЗАЕМ

Точно една календарна година след литературния дебют „Справедливост за всички“, вторият ми роман „Душа назаем“ вече е факт. Ето на това му се вика млад и продуктивен автор, хех.

Двете творби са коренно различни в жанрово отношение. Лично аз не мога да си избера коя повече ми харесва. Все едно майката да каже, че предпочита единия от двамата си сина пред другия.

Изборът го оставям на твоята жестока и безпристрастна преценка, читателю, защото Ти винаги имаш последената дума.

История на историята. Преди няколко години прочетох интересна статия в един вестник. Ставаше дума за сайта на гениален мошеник, който предлага на хората да си дадат душата назаем за една седмица. Не да я продадат, а да я дадат временно назаем. В замяна им обещава разрешаването на някакъв дребен, текущ, но нетърпящ отлагане проблем: скарал си се с гаджето, искаш тя да се върне; кучето се е разболяло, искаш то да се оправи; загубил си пари от надбягвания, искаш ги обратно.

За разпространение на „офертата“ въпросният мошеник използва средствата на SPAM-а, като успява да „облъчи“ близо 100 милиона интернет потребители. Той разчита на две елементарни истини: първата е, че всеки човек на тази планета, независимо от пол, религия, раса, възраст и образование, има някакъв проблем за разрешаване, без изключение. Втората се нарича „статистическа случайност“ или „правилото 90/10“, на което залагат повечето спамери.

Според въпросното правило, десет от сто милиона потребители ще прочетат писмото, останалите деветдесет милиона ще го изтрият или няма да го видят изобщо, защото е попаднало във филтрите на електронната им поща. От тези десет милиона, един милион ще си пожелаят нещо – ей така, на шега, да видят какво ще стане. Молбата е напълно анонимна. Единственото, което се изисква от тях е да се съгласят с „Общите условия“ по договора и да напишат желанието си в празно текстово поле.

От въпросните един милион „риби“, на около сто хиляди желанията им най-вероятно ще се „сбъднат“ в рамките на същата седмица. След като това се случи, те окончателно ще повярват в „магията“ и ще започнат да живеят с мисълта, че някакви свръхестествени сили контролират живота им.

Но „магията“ не свършва дотук. На десет от сто хиляди повярвали, желанията им отново ще се развалят. Гаджето ще се върне, но след лют скандал окончателно ще те напусне. Кученцето ще живне за малко, но после състоянието му рязко ще се влоши и то ще отпътува за оня свят. Може да си върнеш парите от надбягванията, но при следващото залагане да загубиш два пъти повече. Точно така ще постъпиш, ако си пристрастен към хазарта. Такива неща се случват. Има огромна вероятност да се случат.

Десетте хиляди души, които веднъж са повярвали в „магията“, а после са изстрадали нейното разпадане, са именно представителната извадка, необходима на нашия човек. Те ще погледнат с по-различни очи на втория мейл в края на седмицата, който подобно на хороскопите с общи приказки налучква какво им се е случило. И ги съветва: „Виждате ли, сделките с Дявола не са хубаво нещо! Да бяхте си прочели „Общите условия“, с които така лекомислено се съгласихте! Сега душата ви Му принадлежи ЗАВИНАГИ.“

Авторът на измамата обаче е готов да сътрудничи. Той им предлага лесен и бърз начин да си получат душата обратно. Какъв е той? Ами като направят някаква огромна саможертва в името на Доброто, разбира се. Като дарят 50 000 долара в напълно законна фондация, която подпомага осиротели деца от цял свят.

Тук отново се разчита на правилото 90/10. Само хиляда от десетте хиляди жертви ще имат достатъчно средства да реагират веднага, ще са прочели SPAM-a си навреме или ще са повярвали дотолкова, че да си продадат жилището и да го заменят за безсмъртната си душа. Така, изпращайки два имейла за една седмица, измамникът прибира близо 50 милиона долара и изчезва безследно, като до днес все още е в неизвестност…

Ето как изглежда изгубената история на историята. Тази статия ме вдъхнови толкова много, че в продължение на години доразвивах сюжета в главата си и накрая бях готов да напиша цял роман. Седнах и написах.

Казвам „изгубена“, защото никъде не успях да намеря първоизточника. Защото не помня дали беше „Труд“, „Капитал“, „Дневник“ или друг вестник. Не помня дали съм чел материала преди пет, седем или десет години. Не помня как се казва. Прекарах дни в архивите на Народната библиотека и нищо не открих. Дори взех да се съмнявам, че някога изобщо съм чел такава история. Че такава статия действително съществува…

Всъщност, няма никакво значение, защото „Душа назаем“ не е документален роман. „Душа назаем“ е роман за човешките слабости. И отива далеч отвъд сюжета, който описах по-горе. Позволих си дори лека футуристична забежка.

Книгата ще те преведе през четири различни култури – Египет, Швеция, Япония и Русия, където ще станеш свидетел на едно и също престъпление през очите на неговите жертви. Ще се запознаеш и с главния герой – един човек от плът и кръв, поставил себе си над моралните закони, над териториалните граници и най-вече: над границата между доброто и злото.

Приготви се за дълго и интересно пътуване из времето и пространството. Сложи си колана, защото ще друса. И никога не си давай душата назаем. За нищо на света.

Тихомир Димитров

P.S

Книгата отсъства от разпространителската мрежа. Можеш да получиш копие като дойдеш на една от срещите с читателя, които организирам през юни, а можеш и да поръчаш „Душа назаем“ без да ставаш от компютъра. Ето тук.

Много мислих как да представя историята на хората, които наминават през „Писателския блог на Тишо“. И понеже не искам да ти развалям удоволствието от излежаването на плажа с книжка в ръка, пък и вярвам в израза, че „една картина струва повече от хиляда думи“, имам честта да покажа историята така, както я видя художникът Александър Цончев:

„А някога душата ми пееше…“

„Скривалището на Хитоми“

„Искам да замина за Америка“

„На тази планета няма друг мъж, който да те обича повече от мен“

„Една седмица. Едно желание. Ще се изненадате от бързите резултати…“

„Всичко в наши дни се купува с пари, дори любовта…“

„Благословени са хората на ръба, които нямат какво да губят. В отчаянието си те могат да сътворят чудеса.“

„А вие, вие можете ли да ме съдите? Заповядайте! Аз не съжалявам за нищо…“

Пожелавам ти приятно четене!