Писателският блог на Тишо

декември 19, 2006

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ НА ВСИЧКИ!

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 11:45 pm

Две хиляди и шеста година е към края си. Мъглата се вдигна. Заедно с нея се вдигам и аз. Илизам в двуседмичен, неплатен, творчески отпуск. Всъщност, аз май цял живот съм си в творчески отпуск, но гледам да ги редувам: или пиша нещо, за което ми плащат или нещо, за което не ми плащат.

Няма да скучаеш, ако попадаш за първи път тук. Разгледай линковете в дясно: приготвил съм ти един пътепис, един любовен роман, за който хората казват, че е интересен и става за четене, два сдуващи фантастични разказа и няколко забавни статийки за жените, мъжете и отношенията между тях. Куп глупости на социална тематика можеш да намериш в хапливите категории „Тва да“ и „Тва не“, където, казват, бил съм изразявал мнението си твърде крайно. Все ще успея да те ядосам по някакъв начин. Всъщност, това ми е целта. Чувствай се свободен да плюеш и критиканстваш на воля. Можеш дори да бъдеш леко циничен, но в никакъв случай не бива да оставаш безразличен. Благодаря на всички, които се включиха в дискусиите! Чест и удоволствие ми прави да споря с интелигентни хора.

Ако вече си прочел всичко изброено по-горе, значи е време да изключиш компютъра и да излезеш във ваканция. Стига с това четене! По празниците трябва да пиеш червено вино и да „обичаш“ по-добрата си половинка, а не да се ровиш из някакви тъпи блогове.

За съжаление веселбата рано или късно свършва и един ден през януари киселата ти физиономия отново ще се озове в офиса пред монитора. Тогава аз ше съм помислил за теб и, за да ти направя пост-отпускарската депресия мааалко по-лека, ще те разходя из света на алчните кучки, които считат, че само защото имат в–-а между краката заслужават да получат целия лукс на света,  ще те светна за предимствата на връзките с обществеността пред рекламата или казано с прости думи – как  да врътнеш журналистчето така, че рекламата да ти излезе безплатно, ще поспорим върху противоречивия въпрос за отмъщението, ще се надсмеем над дребнавите хора, ще те науча как да използваш сексуалните фантазии като мощен афродизиак и ще ти обясня колко безсмислено е да вървиш по утъпканата пътека, откъдето минават всички. Накрая, ако слушаш, може да те посветя в тайните на Хедониското братство – готини пичове, които са решили, че човек е създаден, за да се наслаждава.

Обещавам интересни новини и за всички, които са чели „Спараведливост за всички“ и все още се питат дали историята има някакво продължение или прото свършва така.

Ако все още не си чел „Справедливостта…“, щракни върху РОМАН. Сигурен съм, че ще ти хареса!

Приятно четене, Весела Коледа и честито Европейско гражданство!

Тихомир Димитров

Advertisements

декември 17, 2006

Egypt Inside

Кайро

Най-добрите приятели на семейството ми са египетски християни. Близки сме от 80-те години на миналия век, когато живеехме в Алжир, където родителите ни работеха като чуждестранни преподаватели и бяха колеги в едно и също училище, а аз учех с децата им във френски лицей. Получихме покана за сватба  – от двете дъщери се женеше по-малката. Нямаше как да откажем, тъй като вече бяхме пропуснали годежа на по-голямата сестра, пък и мисълта, че ще избягаме от сковаващия студ на януари ни действаше, меко казано, добре.
Вместо със слънце и пясък, Кайро ни посрещна с дъжд. Имах чувството, че нося рекордно ниските температури от България в пътническата си чанта – като в онази песeн “…everywhere you go, always take the weather with you… Рязкото затопляне няколко часа по-късно и пустинната буря, която връхлетя внезапно, изведнъж ми припомниха, че съм в Африка.
Кайро е космополитен град – една от притегателните точки на световния туристически поток. Няма как да не е така, при положение, че градът съчетава на едно място древно-египетски, древно-римски, ранно-християнски и ранно-мюсюлмански забележителности с всички възможни удобства на модерния туризъм. По улиците прави впечатление огромното разнообразие от автомобили – без оглед на марка, модел и година на производство, в гъстия трафик се редуват стари японски и американски автомобили, чисто нови европейски коли и изгнили съветски лади. Модерно облечените жени-шофьорки, настанени в чисто нови западноевропейски автомобили, привличат вниманието на неподготвения турист, който веднага разбира, че е попаднал в по-цивилизованата част на ориента. Трафикът, разбира се, е кошмарен – какъвто може да бъде само трафикът в един 17 милионен арабски мегаполис. Колите в центъра са спрени с освободена скоростна кутия и прилепнали една в друга брони. Ако искаш да паркираш на определена улица, трябва да дадеш “бакшиш” около долар на черничък юноша, който енергично ще избута 30-тина автомобила, за да освободи място за твоята кола. Това, разбира се, съвсем не решава проблема с паяците, които са навсякъде.
Християните в Египет формират около 20% от населението на страната. В Кайро могат да се срещат множество църкви, параклиси и манастири, а православните светини извън столицата са стотици. Това е още един от парадоксите, които объркват туристите, дошли с впечатлението, че се намират в  арабска, мюсюлманска страна.  В градовете кръстовете и златните кубета на църквите се извисяват гордо над сградите, редом с  ислямския полумесец. Самите “копти” (така се нарича християнското малцинство) твърдят, че срещу тях няма дискриминация и, че не са принудени да крият религията си.
Всъщност, животът на християните в Египет никак не е лесен. Може би именно трудностите са довели до сплотеното общество, в което живеят тези хора. Аз лично бях поразен от искреността, с която вярват в доброто и Бога, без да бъдат фанатици, от всеотдайния начин, по който обичат семейството и от светския живот, с който много наподобяват европейците. В миналото коптите са били подложени на гонения и дискриминация от диктатурата на президента Садат. Стига се дори до там, че християнското малцинство започва масово да емигрира, повличайки със себе си почти цялото богатство на страната. Това подтиква администрацията на президента да обърне политиката си на 180 градуса –  терорът се насочва към крайните мюсюлмани, които участват в гонения на копти. Милитаризираната власт в Египет обявява война на ислямския фанатизъм и застава в подкрепа на светската държава и  християнското малцинство. Днес египетските християни са горди и преуспяващи граждани на страната си. Човек може да ги срещне навсякъде – в кварталната бакалия, в армията, полицията, училищата, вратите на държавната администрация са отворени за тях. Голяма част от едрите търговци, туристически предприемачи и банкери в страната са копти. Отношенията между египетските християни и обикновените мюсюлмани наподобяват отношенията между българи и мохамедани в районите със смесено население у нас. Хората зачитат взаимно религията си и дори често празнуват религиозните празници заедно  – по приятелски, комшийски и.т.н. С очите си съм виждал как арабско семейство подарява икони на християнско семейство. По-интелигентните хора отдавна са осъзнали, че не омразата, а взаимния респект и човешкото приятелство могат да издигнат авторитета на собствената религия в очите на друговереца.   Идилията, разбира се, не може да бъде пълна – омразата и предразсъдъците все още се срещат в  определени социални групи (крайно религиозни и/или крайно бедни представители и на двете религии), смесените браковете са абсолютно табу, а демонстрирането на принадлежност към християнската религия на публично място съвсем не е препоръчително. Като типичен представител на третия свят, Египет е страна на контрастите и социалните различия. Пропастта между бедни и богати е толкова голяма, че на човек му се завива свят. Социална поляризация има както при мюсюлманите, така и при християните. Крещящ пример за това е  “Градът на боклуците” – квартал на Кайро, построен буквално върху сметището на града, в който всички хора “изкарват” прехраната си от отпадъците в прекия смисъл на думата. Иконите по стените и прозорците дават да се разбере, че по-голяма част от  населението в “Града на боклуците” изповядва християнската религия. Тук мизерията е доведена до абсолютни крайности. Не случайно кадри от това място са включени в “Baraka” – грандиозен филмов проект-импресия, който има за цел  да впечатли зрителите с документални кадри, заснети из цялото земно кълбо.  В града на боклуците никога не водят немските туристи – би било прекалено лоша реклама за безупречния имидж на страната. Ние попаднахме там на път за манастира “Свети Саман” –  издълбан в скалите манастир, за който се вярва, че притежава лечителски способности. Манастирът се намира в самото сърце на ужасния квартал, ограден е с висока ограда и сам по себе си представлява кътче от Рая. Бях вдъхновен от идеята, че съм първия “бял” турист, попаднал тук от доста години насам. Преди да стигне до портите на манастира, за който ще стане дума по-нататък, човек трябва да извърви дълъг и мъчителен път по тесните, кални и мрачни улички на квартала-сметище. За щастие пътувахме с кола. Непоносимата жега прави вонята на това място още по-ужасна. Навсякъде се стрелкат мишки и плъхове. Входовете на полуразрушените и неподдържани сгради са претрупани с чували за смет. Боклуците буквално “извират” отвсякъде – покривите, таваните, мазетата и улиците са заринати с тях. Опитах се да се пошегувам, че тук няма проблем да си хвърлиш цигарата на улицата. Не се получи. Хората на това място си изкарват прехраната по два начина: като предават вторични суровини и като отглеждат прасета (още едно доказателство за принадлежността им към християнската религия). Всяко сметище предлага идеална възможност и за двете дейности, особено ако събира отпадъците си 17 милиона души. Пътувайки към манастира попаднахме в двучасово задръстване по тясна, еднопосочна уличка. Пред нас махаше с опашка хърбаво магаре, впрегнато в каручка, натоварена до пръсване с чували за смет. Зад нас се притискаше огромен, стар камион. Каросерията му беше пълна с деца, тръгнали на екскурзия към манастира  “Свети Саман”. Също като нас. Около колата се бяха насъбрали зяпачи, които притискаха мръсните си, полуголи тела в прозорците на автомобила и се биеха помежду си, за да успеят да се докопат до гледката. Гледката бяхме ние – българите. Най-вече аз и моята камера, която не спираше да снима през цялото време. Придвижвахме се с един метър в час, от миризмата започна да ми се вие свят и скоро имах задушаващото усещане, че никога няма да се измъкнем живи от това ужасно място. Отдъхнах си, когато пред погледа ми се извисиха величествените порти на Манастира Св. Саман. Градът на боклуците изчезва като по чудо, след като човек премине през тях. На мястото му се появяват добре поддържани лехички, старателно измити улички, красиви постройки, широки пространства и библейска тишина, нарушавана единствено от ехото на детска глъч. Децата тук са навсякъде.
За да построят манастира в скалите, християните са използвали барутни взривове.  Тъй като строежът е трябвало да бъде пазен в тайна, манастирът е изграден на най-недостъпното място в Кайро. Самите взривове са правени в синхрон със залпа на оръдията от военното поделение наблизо, които се използват многократно през годината за честване на различни национални празници. Освен монашески килии и църкви,  в отвесните скали са издълбани стотици позлатени скулптури на светци и религиозни персонажи. Пресъздадени са сцени от Библията, в които участват скулптури с човешки ръст.
Мястото е свещено за египетските християни. Те идват тук, за да решат тежък личен проблем, да се помолят за изцеление от коварна болест или просто да потърсят душевно спокойствие. В скалните ниши около двора на манастира могат да бъдат забелязани празни инвалидни колички. Смята се, че са изоставени тук за доказателство от собствениците им, които са дошли да потърсят изцеление. Египетското православие е сред основателите на монашеството и отшелничеството в Християнската църква и има дълги традиции в тази област. Дълбоко прокопани в скалите под манастира мрачни катакомби  някога са приютявали отшелниците в месеците им на уединение и разговор с Бога. Манастирът разполага с издълбана в канарите зала за проповеди, където амфитеатрално са подредени 10 000 места за сядане – издялани от камък. Подиумът е обзаведен с огромен екран, микрофон и всички необходими средства на съвременната техника. Тук се извършват мащабни проповеди, честват се християнски празници и се правят религиозни обреди. Патриархът на Александрийската православна църква получава короната си с официална церемония на това място. Споменът за “Града на боклуците”, приютил уникалния скален манастир в утробата си, определено ще остане завинаги в съзнанието ми. Още не бях “изтрезнял” от пресните си преживявания там, когато ми припомниха, че всъщност целта на посещението ни в Египет не е да посещаваме забележителности, а да присъстваме на сватба.
Сватбата между египетски християни представлява истински културен шок за  неподготвения българин. В добрия смисъл на думата. Първоначалните ни очаквания бяха, че празненството ще протече по правилата на същите или поне близки до познатите у нас традиции. Най-малко заради сходството в религиите. Оказа се, че това съвсем не е така. Дългото съжителство между копти и мюсюлмани, от една страна и американското културно влияние, от друга, са превърнали сватбения ритуал на египетските християни в културен букет от американски wedding традиции и арабски ритуали. Подаръците, например, се връчват предварително – ден преди сватбата. Брачният договор се скрепява от свещеник – така, както е прието в католическите страни. Церемонията в църквата не се провежда преди, а след официалното празненство – в отделен ден. Самата церемония представлява пищна и продължителна православна литургия –  от най-красивите. Светският блясъкът е оставен за буйното празненство дни преди това – сватбено забавление като всяко друго, с много песни и танци, но без алкохол. Огромните трапези в свръхлуксозния ресторант на швейцарската верига “Movenpick” стояха часове наред празни – с изключение на поставена в средата кана вода с много лед. Това, разбира се, не попречи на темпераментните сватбари да танцуват неуморно и с еднаква страст арабски фолк, техно, латино, денс и хаус музика. В каря на банкета отвори огромен бюфет с няколко стотин изисквани блюда, приготвени от прецизния кетъринг сервиз на хотела. Уморените гости си тръгнаха преяли, а булката се прибира в къщи с баща си. Младите ще могат да се порадват на интимна близост едва след като се закълнат във вярност пред Бога.

Тихомир Димитров

декември 14, 2006

Хапче против смърт

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 12:03 pm

 

„Гениалните неща са прости” – замисли се доктор Ке. Трябваха му двадесет години безсмислена борба с генома, за да разбере елементарната истина: Смъртта е програма, която може да бъде спряна!
Животът за доктор Ке се промени необратимо преди 3 години, когато за пръв път инжектира серума в мозъка на мишлетата. Бяха пъргави, жизнерадостни, подвижни мишлета – раждат се, играят, имат засилен метаболизъм, изтощават се за няколко месеца и умират от старост. Да си жив значи да гориш. Серумът накара огънят да тлее, като забави обмена на веществата, понижи телесната им температура, направи ги по-спокойни, но от тогава минаха 3 години, а мишлетата още си играеха в аквариума пред очите на доктор Ке. В сравнение със стандартната продължителност на човешкия живот, това се равняваше на 1500-2000 години!!!.
В дневника си доктор Ке записа: „Аз открих хапче против смърт!”
След нечуваният успех обаче започнаха проблемите. Едно такова откритие можеше да промени света за винаги. Освен, че акционерите на корпорацията, която финансираше експеримента щяха да се превърнат в най-богатите хора на планетата и да станат практически безсмъртни, ако новината достигнеше медиите, щеше да настъпи анархия в глобален мащаб или още по-лошо – унищожителна световна война. Всъщност, възможните сценарии бяха само два: 1) да подари хапче против смърт на абсолютно всички жители на планетата или 2) да го продава на космически цени само на елитен кръг от купувачи, при това в тайна, пазена с цената на живота – неговият и на неговите сътрудници, които все още нищо не знаеха за умопомрачаващия успех на експеримента. Така щеше да създаде малко затворено общество, което щеше да управлява света в продължение на хилядолетия. Подобна тирания не би могла да намери място дори в най-смелите мечти на Хитлер и Сталин.
Първата възможност граничеше с абсурда. Самата новина, че на хората може вече да не им се налага да умират на всяка цена щеше да предизвика куп предвидими и непредвидими конфликти – между военните, тайните служби и правителството, между политически партии, между отделни държави, между бедни и богати. Войната беше неизбежна. Освен това, за да се предостави възможност на 6 млрд. души да получат серум обществената организация в цял свят трябваше да претърпи революционна промяна – да се създадат специални фондове, които да финансират производството на серума, да се ограничи и дори забрани раждаемостта, да се приеме цяла система от нови закони, правила и норми. Като капак на всичко доктор Ке щеше да бъде главен герой в тази постановка. Щеше да се превърне в основно действащо лице, да попадне под светлината на прожекторите, да привлече вниманието на милиарди човешки същества. Тази перспектива плашеше тихата му и скромна личност до смърт. Безспорно откривателят на хапче против смърт щеше да се превърне в най-известния и богат човек на планетата, но той щеше да бъде също така най-почитания, най-мразения, най-търсения и най-охранявания мъж под небето. Доктор Ке определено нямаше намерение да поеме тежестта на подобна слава. Той беше вглъбен, затворен в себе си и концентриран човек, който живееше заради науката. Нищо друго не го интересуваше. Беше готов да подари на хората хапче против смърт така както, Прометей бе подарил огъня, но при едно единствено условие – да не получи абсолютно нищо в замяна. Искаше просто да го оставят да си върши работата на мира. Дори ако един единствен човек, обаче, разбереше за действието на серума, с анонимността му беше свършено…

Дилемата пред кого да разкрие тайната на невероятния си успех беше трудна. Ако първи разберяха от Корпорацията, щяха да се опитат да монополизират световния пазар и да присвоят всички изключителни права върху серума. Ако правителството знаеше за хапчето против смърт щеше със сигурност да го използва, за да наложи властта си над други държави в стремеж към глобално господство. Дори не искаше да се замисля какво биха направили военните, ако разберяха. Всички пътища водеха към един и същи резултат – глобална катастрофа. Освен това още не беше завършил работата си върху серума до край. „Научната работа се състои от 3 етапа” – обичаше да повтаря д-р Ке – „Експеримент, наблюдение и констатация.” Още не беше готов с констатацията, за целта му трябваше наблюдение на действието на серума върху жив човек. Като истински учен, отдаден на науката, доктор Ке реши да експериментира със себе си. Скоро след това го преместиха на по-ниска длъжност в лабораторията, където работата беше по-рутинна. Забавеният метаболизъм го правеше муден и непродуктивен. Не можеха да го уволнят – оставаха му само няколко години до пенсия. „И няколко хилядолетия наблюдение, докато приключа с проекта ”Хапче против смърт”, за да мога да направя достоверна констатация,” – въздъхна Ке – „дано обществото се промени поне малко дотогава, дано да еволюира достатъчно, за да може пълноценно да се възползва от откритието което ще му подаря.” Ке се загледа замечтано в тавана. Устните му бавно се разтегна в широка усмивка.

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“.Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

декември 13, 2006

България в ЕС – популярни заблуди

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 1:08 am

Честно казано, омръзна ми да слушам и да чета навсякъде за Европейския съюз. Всеки си го закача тоя съюз на ревера като спортна значка – фирмите демонстрират „европейско” качество, политиците обещават „европейски” перспективи, неправителствените организации бълнуват за „европейски” фондове, въобще на бай ти ганя пак Европата му е влязла в устата. Ама големи европейци станахме, ей!
Чел съм, учил съм, работил съм в неправителствени организации и в европейски фирми, знам доста за въпросната интеграция, ето защо ми се иска да използвам възможността да хвърля малко светлина върху основните заблуди, свързани с това, което предстои да се случи от 1 януари догодина, за да няма неясноти. Предварително се извинявам ако си капацитет и вече знаеш тези неща. Все пак не спирай да четеш, човек винаги може да научи нещо ново.
Основната заблуда, която искам да разсея е за „добрите” европейци, които искат да ни „помогнат” да се избавим от мизерията. По всичко личи, че не сме готови да посрещнем предизвикателствата на присъединяването – фирмите ни са бедни, индустрията е разграбена, нямаме инфраструктура, страдаме от невероятна криза за квалифициран персонал и развиваме некачествен туризъм. Никаква конкурентна икономика не става от това. За корупцията на абсолютно всички нива в правораздаването (от пътния полицай до съдията) изобщо няма нужда да говорим. В същото време Европата иска да загради тази кочина и да я направи своя собствена територия. Защо?
Защото разширяването на Европейския съюз е глобална стратегия с дългосрочни приоритети. Капиталистическият Запад иска да превземе пазарите на пост-социалистическия Изток. Нищо че са бедни. В глобалната икономика бедни пазари няма. Пък и населението на половин континент не е за подценяване като бройка. Я си представи, че триста милиона души ти дадат по един лев. Западноевропейските фирми си представят точно това. Те произвеждат толкова много индустриална продукция, че непрекъснато се нуждаят от нови пазари, на които да я продават, за да могат страните им да си запазят икономическия растеж, високите заплати, социалната политика и т.н. Искат да продават в чужбина и то колкото се може по-лесно – без мита, такси, граничен контрол тем подобни усложнения. Ето за това служат Единния европейски пазар и Общата митническа политика. Западните производители, обаче, не са съгласни да имат много конкуренти на „единния” пазар. За тях ние сме просто евтина работна ръка и голямо количество бедни купувачи, нищо повече. Не бива да се превръщаме в търговска заплаха. Ето защо измислят всякакви качествени и екологични стандарти, а после правителствата им ни ги налагат и то в последния момент преди присъединяването. Това са така наречените реформи „в 12 без една”. Русия губи бившите си сигурни пазари и затова се мръщи на евроинтеграцията, а колко алчни са европейските индустриалци личи по намерението им да присъединят дори една държава като Турция към „европейския” съюз. Искат и парче от Азия, значи.
Пряко свързан със заблудата за „добрите” европейци е и митът, че старите коли ще поевтинеят от догодина. Един месец преди присъединяването българското правителство даде гъза и подписа ЕВРО 4, който е възможно най-драконовският екологичен стандарт за вредни емисии в ЕС. Явно правителството се засрами, че „пусна” толкова лесно на богатите батковци от Съюза и затова реши да се направи, че никой не го е ебал. До последния момент. Акото в гащите обаче започва да понамирисва лошо. С две думи – от догодина няма да можем да купуваме коли, по-стари от 2004-2005 година. Забрави за таратайките нов внос от Германия, ще се внасят и продават само чисто нови коли, защото старите са „вредни”. Това естествено големите автокъщи го знаят отдавна, затова сега по предварителни данни в България има около половин милион секънд хенд автомобили на склад, които чакат да бъдат продадени. Все пак автокъщите трябва с нещо да се занимават, докато новите возила остареят и отидат при тях. Сега паркингите им са празни. Простолюдието не купува, защото си мисли, че липсата на мита ще свали драстично цените на втората употреба от догодина. Търговците пък знаят за пишката, която правителството готви на въпросното простолюдие и си крият стоката. Кога един търговец си крие стоката? Когато смята да я продава по-евтино ли? Очаква се между 30% и 50% поскъпване на старите коли от догодина. На печелившите честито!
Нека да развенчая и още една популярна заблуда  – че ще можем да пътуваме и да работим където си искаме и каквото си поискаме, защото сме европейски граждани. Това съвсем не е така. Поне не и в началото. Ще ни „наблюдават”, ще ни „преценяват” и ще ни „проверяват” още няколко години. Няма никакъв проблем да отидеш и да бачкаш по строежите на запад, то и преди не е имало. В богатите държави хората са толкова добре осигурени, че вече на никой не му се занимава с тежък и мръсен физически труд, ето защо строителните  работници, чистачите на кенефи, помощник-готвачите и таксиметровите шофьори навсякъде са чужденци. Богатите държави имат нужда от бачкери. Гладни са за ниско-квалифициран труд. Ама я се опитай да си намериш работа като зъболекар, адвокат или програмист, да те питам…? Не казвам, че е невъзможно. Казвам, че е много, много трудно. Дори документите и образованието да са ти в ред, пак ще се сблъскаш с антагонизма на местния работодател, който предпочита за престижните длъжности да наема само свои сънародници. Така паричките си остават там и „местните” не губят нищо от драгоценния си жизнен стандарт. Никой обаче не ти пречи да разкриеш собствен зъболекарски кабинет, ай ти фирма или адвокатска кантора там,  където пожелаеш в Европа. Важното е да си намериш клиенти. Ето защо, аз предлагам не само европейците да правят фирми тук и да ни експлоатират за аутсорсинг, ами и ние да отиваме там, за да правим фирми и да им бъркаме дълбоко отзад като им привличаме платежоспособните клиенти с услуги на същото качество и два пъти по-ниска цена. Вместо да работим тук за десет пъти по-ниски заплати. Струва си, нали? Ето затова обичам Европейския съюз и възможностите, които дава.  Ако си умен и предприемчив, географските ограничения действително отпадат за теб. Ако обаче предпочиташ сигурното, искаш да спестяваш, вместо да инвестираш и те е страх от новостите, просто ще си останеш завинаги нископлатен служител в България и цялата евроинтеграция ще бъде за твоя сметка и за сметка на хиляди други като теб…
.

.

Тихомир Димитров

декември 7, 2006

Тва да – Екологията преди всичко !

Filed under: Без категория — asktisho @ 3:46 pm
Tags: , , , ,

Екологията е новата религия на модерния свят. В изостаналия все още предпочитат   традиционния ислям или по-крайните му форми – онези с рязането на носове по площадите, да не споменавам имена!
Парадоксалното е, че докато немците си вадят очите с „шпаарлампен” (икономични диодни лампи), арабите осветяват целите си магистрали с електричество, произведено по най-нерентабилния, неефективен и вреден за планетата начин, а именно – с горене на петрол. Така няма да стигнем до никъде.
Америка, която е да бест ъф да бест във всяко отношение, изостава учудващо много зад „Стария свят” по опазване на околната си среда. Всъщност, екологичната й политика май се свежда само до писане на доклади върху глобалното затопляне, финансиране на частни университетски проучвания и произвеждане на ефектни  касоразбивачи за края на света. Средното американско семейство продължава да кара огромни кадилаци и SUV-та и да се държи като най-големия замърсител на планетата.  Комините на тежката промишленост продължават да замърсяват въздуха, хартиените фабрики продължават да изхвърлят токсичните си отпадъци в реките, а големите крайбрежни градове все така „акат” директно в океана. Причината? Американският начин на мислене е толкова късоглед и ограничен, че не може да се разпростре върху нищо по-глобално от печеленето на пари. Какво като планетата умира? Нали изкарваме пари? Американски долари, при това! Важното е, че сме най-дебелите и най-грозните копеленца в света! Ние сме най! Майната й на планетата! Ако трябва ще обявим война на Природата, ще я свалим от власт и ще въведем ценностите на Демокрацията!  Имаме си най-голямата армия на света…
Чудя се, какво би станало ако дивият тексаски селянин Буш инвестираше в алтернативни източници на енергия и здравеопазване поне половината от това, което дава за вампирските си войни, които имат за цел да изсмучат и последната капка петрол от земните недра?

Успоредно до САЩ се нарежда един нов гига-замърсител на околната среда – Китай. Там пък икономиката е подчинена на  принципа колкото повече, толкова повече! Само да излиза евтино. Всичко в Китай е масово – замърсяването, консумацията на енергия, раждането, всичко. Произвели са толкова много китайчета, че човешкият труд и достойнство са станали по-маловажни от една употребявана автомобилна гума. Да, има държави, в които автомобилните гуми са по-важни от хората. Ами Индия? В тези две държави живее половината човечество. И то не само живее, то осира цялата планета.
Единственото зелено кътче на надеждата се е приютило не някъде другаде, а в добрата стара Европа. Тук отдавана не е модерно да работиш без пари, да произвеждаш евтино и да се радваш, че си богат. Парвенютата не са на мода в Европа. На мода са екологията и високите технологии. В последната рамкова програма на ЕС политиката по опазване на околната среда заема първо място като приоритет, предхождайки дори безработицата и социалната политика, което е малко необичайно, предвид факта, че Европа все още се управлява от социалисти. Ето колко належащ е станал проблемът! За съжаление само в тази част от света има ясно декларирана политическа воля за справяне с проблемите на околната среда.

Мислиш, че това са празни приказки ли? Ами виж вятърните перки, които никнат като гъби в България. Опитай се след първи януари да внесеш какъвто и да е автомобил, по-стар от 2004 г. Изчакай да видиш какво ще се случи с  екологичните такси и акцизите върху горивата. В по-напредналата част от Европейския континент да притежаваш автомобил е евтино, но да го караш е доста скъпо удоволствие. Няма нищо по-хубаво от това!
Огледай се – въздухът, който дишаш в София се вижда и пипа. Движението тук прилича на трафик от третия свят. Съвсем скоро всичко това трябва да спре. Може да е насила и с клизма, но трябва да спре! Метрото ще се дострои, ще се изградят големи подземни паркинги в центъра, бизнесът ще продължава да се мести към покрайнините, а доста хора ще се принудят да останат без коли, след като трошките им издъхнат. Онези, които карат нови и екологично чисти автомобили ще плащат скъпо и прескъпо за удоволствието да цапат въздуха в града.  Мечтата ми е българската столица най-после да заприлича на по-големите си европейски посестрими – слънчево и екологично чисто място, из което можеш бързо и безопасно да се придвижваш по релси и с велосипед. Колите са за магистралите. Дори магистралата ще ти излиза три пъти по-скъпо, отколкото да се качиш на влака.
Екологичното мислене е въпрос на висок интелект, добро възпитание и широка култура. Няма как, трябва да жертваме част от личния си комфорт, за да оцелее планетата. По-важно е! Пък и, замисли се, може ли изобщо шофирането в София да се нарече комфорт??
Хубавото е, че всеки има възможност да допринесе за екологичното равновесие. Започни като спреш да изхвърляш фаса през прозореца на колата и като престанеш да оставяш следи от пикника си в планината. Нямало кошче за боклук? Ще си го сложиш в торбичка и като се върнеш в цивилизацията ще си изхвърлиш пластмасовите, стъклените и хартиените отпадъци поотделно. Свиквай да го правиш преди да са започнали да глобяват. Днес всичко това може да ти се струва далечно и маловажно, но утре като започнеш да си плащаш за свинщината, аз ще стоя отстрани и ще ти се присмивам.

Check this out:   http://www.blueman.com/earth/

Тихомир Димитров

декември 4, 2006

Тва да – Мастурбацията

Filed under: Без категория — asktisho @ 1:41 am

Самозадоволяването е начин на себеизразяване. Чрез мастурбацията човек получава възможност да изследва  сексуалността си, да подобри здравето си и да си достави сам едно съвсем невинно, плътско удоволствие.
Народът го е казал: „За здрав и бодър организъм – сутрин, обед, вечер, онанизъм!”
Шегата настрана.
Днес проблемът за или против мастурбацията изглежда доста смешен, но това съвсем не е било така в средните векове. Интересен факт, на който се натъкнах в Интернет е, че железните колани за целомъдрие все още съществуват, при това вече има не само женски, но и мъжки. Достатъчно е да напишеш „chastity belt” в Google и пред очите ти ще се разкрие цяла индустрия с колани против мастурбиране. Естествено, те вече не се използват с религиозна цел, както е било в  средновековните католически манастири, а с чистo перверзна – като част от играта на роли…
Въпросът защо е хубаво да се мастурбира трябва да бъде разгледан в два аспекта – мъжки и женски. Първо, обаче, нека поставим едно условие – мастурбацията по никакъв начин не може да замести секса (въпреки че сам в банята съм постигал много по-високи върхове, отколкото с някои определени жени, но това е съвсем друг въпрос, може би грешката е в моя телевизор). Второто условие е, че не бива да се прекалява. Ми не сме животни, да му се не види! Не бива да се прекалява с яденето, с пиенето,  много ясно, че и с чекиите не бива. Няма да ослепееш, спокойно! Просто ще се превърнеш в  парцал. Ще се засъхнеш. Пък и злоупотребата с пилеене на сексуалната енергия не е препоръчителна.
Източните ДАО-си още в древността са достигнали до извода, че тялото ни непрекъснато произвежда и изразходва енергия, като входящата енергия се създава вътре в тялото или се черпи директно от Природата. Жизнената сила Ци (Чи), според тях, може да се преобразува от един вид в друг, досущ като всяка друга енергия на този свят. Най-мощният генератор на енергия са половите органи, които са създадени така, че непрекъснато  да произвеждат жизнена сила, необходима за продължаването на рода. Според източните мъдреци с едно изпразване можеш да станеш баща на света, защото изхвърляш няколко милиарда сперматозоида. Ето каква потенциална енергия се крие в „слабините” на всеки мъж. Това са атомните двигатели на мъжката подводница. Не бива да е учудваме, че тантрическият секс,  бойните изкуства и даоистките практики винаги са основани на сексуалното въздържание, култивирането и преработването на жизнена сила Ци (Чи). Гледах едно предаване с един тибетски монах, който беше станал напълно непробиваем с помощта на техника, наречена „Желязната ризница”. Опитваха се да забиват брадви, копия, саби и пирони в него, но не би! След края на демонстрацията  учудена журналистка запита въпросния супермен как го постига и той каза, че е успял да стане непробиваем с цената на 30 години сексуално въздържание и ежедневни физически упражнения. Така че, ако ще ставаш джедай, забрави за всякакви чекии! Ако, обаче, искаш да си нормален, добре функциониращ мъж, от време на време е хубаво да „продухваш тръбите”, защото събирането на прекалено много семенна течност в половата система оказва нездравословен натиск върху простатата, а това вече е  вредно. Простатата е мускул, който трябва да се упражнява като всеки друг мускул, но и с тренировките във фитнеса не е хубаво да прекаляваш. Пък и пенисът е като оръжието – ако не го прострелваш редовно може да засече точно тогава, когато най-много ти трябва. Мастурбацията при мъжете има и още един много голям плюс. Тя е помогнала на всички нас да се осъзнаем полово. Доста мъже лъжат или преувеличават, но ВСИЧКИ мастурбират. Няма как, заложено е от природата. Чекиите в седми клас са пряко свързани с качеството ти на любовник няколко години по-късно. Най-малкото, че ти дават неоценимата възможност да се поупражняваш върху самоконтрола си на спокойствие, което само по себе си, хич не е малко.
Женската мастурбация е по-сложен въпрос. Защо всичко, свързано с жените трябва винаги да бъде да  по-сложно? Мастурбацията е полезна и за дамите. Освен с чисто терапевтичния си ефект срещу главоболие и депресия, тя помага на малките момиченца да станат големи мръсници, когато пораснат. Всички сме чували, че мъжкият оргазъм се дава, а женският се учи. За съжаление Природата притиска момиченцата доста по-слабо да изучават „онова там долу” в сравнение с момченцата. Ако не открият любимата си играчка от любопитство, някои момиченца може и цял живот да си останат фригидни.  Около 20 % от жените в полово активна възраст са фригидни. Тук влизат и асексуалните, които не страдат от фригидност, но понеже никога не са пробвали нищо, свързано със секса, просто не намират (и не търсят) удоволствие в него. Познавам такива. Не е хубаво! Има я, разбира се, и другата крайност – онази с краставиците и разните продълговати предмети, но на този проблем съм посветил отделна, много по-интересна статия…
Най-популярният начин за самозадоволяване при жените е с навлажнено пръстче между краката. Става лесно, бързо и навсякъде. На второ място стоят вибраторите и другите продълговати предмети по простата причина, че не всички момичета харесват проникване, някои изпитват само клиторен оргазъм.  Най-предпочитаната форма за онанизъм при дамите обаче си остава душ батерията в банята и още по-добре – във ваната.
Удоволствието от мастурбацията и при двата пола зависи основно от това как е развит най-важният полов орган – мозъка. Ако нямаш богато въображение и не се интересуваш от сексуални фантазии, нито душ батерията, нито сексът могат да ти позволят да бъдеш добра любовница. А мъжете точно това искат – дама в обществото и курва в леглото. Нали така?
.

.

Тихомир Димитров

декември 1, 2006

Тва не – Завистливите хора

Filed under: Без категория — asktisho @ 8:52 am

Животът е несправедлив и хората не са равни. Едни се раждат по-умни, други по-тъпи, едни са грозни, други красиви, някои постоянно боледуват, други цял живот не са гълтали аспирин. Всички имаме различни възможности, в зависимост от средата, в която сме израснали, времето, в което сме се родили, образованието, семейството и много други…
Абсолютно в реда на нещата е да има по-успели хора от теб: да притежават това, за което винаги си мечтал. Ако си гадно, завистливо копеленце, обаче, ти ще си мислиш, че Те не го заслужават. Интересно ми е защо, когато завиждаш на богатите  виждаш само колко пари имат, а не се замислиш за обратната страна на медала? Никога не се питаш какво е заложил този човек, за да се сдобие с  богатството си, нали? Дали не се чувства самотен? На коя банка колко пари дължи? Дали не крие някаква мрачна тайна, която бавно го изяжда отвътре? Ти виждаш само къщата му, колите му и хубавата му жена, но това е върхът на айсберга. Грозно е да завиждаш. Значи, че си ограничен и злобен, освен това е стопроцентова гаранция, че си непрокопсаник в живота.
Не пиша тези редове от позицията на богат човек и не си мисля, че съм постигнал нещо кой знае какво в личен план, обаче живея в мир със себе си, защото съм достатъчно смел да мечтая. Аз също изпитвам много липси. Имам незадоволени потребности и познавам хора, при които същите тези потребности са свръх-задоволени, но какво да правя? Да седна да си скубя косите и да ме е яд, че не съм на тяхно място ли? Напротив – вместо да завиждам на успелите, аз им подражавам. Искрено се надявам един ден като порасна, да стана като тях.
Случвало се е да ми завиждат напразно и тогава съм разбирал колко гнил отвътре е завистливият човек. Ти го мислиш за приятел, а той те мрази, защото си щастлив.  Винаги съм успявал да им го начукам на такива хора. Ето например, ако знам, че си такъв и ме срещнеш на улицата, тъжният ми вид може да те окуражи с надежда да ме попиташ как съм. Може да съм много зле, но понеже знам какъв човек стои срещу мен, аз ще събера сили да пусна най-слънчевата си усмивка и ще ти разкажа толкова истории за неправдоподобния си успех и късмет напоследък, че чак ще ти се завие свят.  Имам богато въображение и умея да лъжа. Това ми е работата, все пак. Всички завистливци заслужават подобно отношение. Никога не пропускам да им дам материал. Придобих този навик като малък.
Беше една от тежките години на прехода, когато почти всички бяхме еднакво бедни. На гости у нас беше отседнало едно египетско семейство, с което се познаваме от 15 години, с децата им сме учили в едно училище в Алжир, когато бях малък. Най-обикновени хора: по професия са учители. По това време имахме една адски завистлива и злопаметна семейна приятелка, която разказваше наляво и надясно  колко богати  са арабите, които живеят в нас, как всеки ден обменят валута по супер неизгоден курс, от който баща ми едва ли не забогатява и как ни отрупват с невиждани подаръци. Естествено, не мина много време, преди слуховете да стигнат и до нас. Родителите ми разбраха кой е източникът на долните лъжи, ядосаха се много и решиха да го зачукат на злобната и завистлива „приятелка”. Майка ми купи бутилка скъпо уиски и ме прати да го занеса у тях като подарък за спомен от нашите богати арабски приятели, които скоро си тръгват. Занесох уискито, но понеже усещах абсолютна неприязън към гадната леличка, реших да се престарая малко в изпълнението на мисията и започнах с невероятни подробности да й разказвам как арабите на драго сърце са помогнали на нашите да си доизплатят апартамента, купили са  ни кола и са ни затрупали с подаръци от 24 каратово ЕГИПЕТСКО злато. Как сега се канят да тръгват и всички левчета в брой, които не са успели да изхарчат по казината ще ни ги оставят на нас, защото просто няма какво да ги правят и така нататък… Горката женица буквално се поболя от мъка. Ето още една причина да не завижда човек – вредно е за здравето. Тази случка ми остана като урок за цял живот.

.

.

Тихомир Димитров