Голямото наспиване

–    Сън. Всичко, от което се нуждаете, е сън! – заключи лекарят.
Пламен го погледна изпитателно:
–    Само това?
–    Кажете ми, от колко години не сте почивали като хората? Кога за последно спахте повече от осем часа?
Пламен се замисли…
Десет години. Три хиляди, шестотин и петдесет дни. Това беше правилният отговор.
Трудно отделяше повече от четири часа на денонощие за себе си, но дори в тези кратки моменти на уединение – в самолета или на задната седалка на лимузината, той рядко успяваше да заспи. Непрекъснатите пътувания, разговорите по телефона, постоянната ангажираност с работата, всичко това го вадеше от равновесие и не му даваше покой. Гълташе цяла шепа анти-депресанти и пак не можеше да се отпусне напълно.
Четири часа вътрене в леглото трудно могат да се нарекат сън. После отново започваха срещите, плановете, графиците, полетите, крайните срокове, вършеше десет неща едновременно…
– Кога за последно спахте повече от осем часа? – лекарят повтори въпроса си.
– Вече не помня! – сопна се Пламен:
– Но, кажете ми, как да заспя, като първо – нямам време и второ – дори хапчетата, които ми предписвате, вече не действат?
Лекарят се намръщи. Отвори медицинския картон и зачете на глас резултатите от пълния преглед, който беше изписал на Пламен преди седмица.
–    Нищо не разбирам на латински!
–    И не е необходимо. Скоро няма да има нужда да разбирате от каквото и да било, защото ще сте мъртъв! Доста процеси в организма ви са обезпокояващи. Ако продължавате да изтощавате тялото и психиката си по този начин, най-добре си подгответе завещание. Не знам колко ще издържите, преди да се появят симптомите на някое фатално заболяване. А може и внезапно да получите инфаркт. Тогава някой друг ще се възползва от всичко, което сте постигнали с тежък труд, а вие ще си отидете ей така – от глупост!
–    Може би сте прав, – тонът на Пламен поомекна, – кажете ми какво да направя, докторе?
–    Имате нужда от минимум три месеца активно лечение и релаксация. Ще ви изпратя на санаториум: тишина, спокойствие и лека храна, както се казва. Никакви медикаменти. Измислете си хоби. Занимвайте се само с неща, които ви доставят удоволствие, но не ви натоварват. Някакъв лек спорт, може би. Тялото само ще се погрижи за себе си, стига да му дадете възможност.
–    Три месеца? Това е абсурд! Знаете ли какво ще стане с бизнеса ми, ако отсъствам три месеца? Тези кучета ще опропастят всичко, което съм градил с години. Графикът ми е претоварен, не мога да отделя повече от десет дни. Това е абсолютният максимум.
–    Десет дни са за предпочитане пред нула.
Очевдино лекарят също беше готов на компромиси. Не искаше да загуби богатия си пациент заради неговата твърдоглавост. Предписа му хомеопатично лечение и набор от билки за чай. С авторитетен тон обясни как точно се приготвя чая, колко е важно лекарствата да се взимат на строго определени интервали от време. Не че имаше значение. Трудно се доверяваше на алтернативната медицина, но знаеше от личен опит, че по-важното е пациентът да повярва в лечението, отколкото лекарят.

Майбахът се тътреше във вечерния трафик. Дългата верига от червени стопове само привидно изглеждаше спокойнa. Oт всички посоки долитаха клаксони, сирени, псувни на изнервени шофьори. Чуваше се музика от радиото, въртене на гуми, форсиране на двигатели. Вътре беше тихо. Потънал в бежовата тапицерия, Пламен гледаше бизнес блока по новините. Или поне се преструваше, че го гледа. Съзнанието му блуждаеше другаде. Разсъждаваше върху цената на успеха.
Ето, преди десет години нямаше нищо. Едва успяваше да събере достатъчно, за да плати наема на мизерната си квартира. Сега притежаваше цял луксозен квартал. Беше го издигнал сам, а строителството представляваше малка част от дейността на мощния му холдинг. Жена му отдавна не се интересуваше от него. Вълнуваха я само парите му. Живееха отделно, дори не си говореха вече. Носеха се слухове, че има млад любовник, но той и пет пари не даваше за нея. Всъщност, даваше й точно петдесет хиляди на седмица, за да го остави на мира. Един развод би го разорил, тъй като натрупа състоянието си след сватбата и тя прекалено добре знаеше това. Нямаха деца и единственото, което го интересуваше на този свят, беше работата.
Колелото на успеха се завъртя прекално бързо. Всяка възможност отваряше по няколко нови и това го изпълваше с еуфория. Обичаше чувството на власт и сигурност, допадаше му свободата да не мисли повече за разходите, увличаше го собствената му предприемчивост, възхищаваше се на ловкостта, с която умееше да сключва сделки. Харесваше лукса и се забавляваше от мащаба на работата си. Действаше с размах.
Покрай всичко това съвсем неусетно остана без приятели. Някои безуспешно се опитаха да го използват, други откъснаха мизерно парченце от баницата и буквално изчезнаха от живота му. Трети го намразиха от завист. Остана му само Антоан. Познавха се от малки. Антоан беше единственият човек, на когото можеше да се довери. За съжаление, приятелят му не споделяше любовта към успеха. Беше беден като мишка. Отказваше всякаква помощ и продължаваше да съществува в добре познатата мизерия от общото им минало, сякаш парите нямаха никакво значение.
Майбахът потъна в подземния паркинг на мезонета. Шофьорът слезе и отвори вратата. Пламен го информира, че през следващите десет дни няма да се нуждае от услугие му.
Прибра се в комфортния апартамент на последния етаж, взе си бърз душ и влезе в домашния кабинет, за да уреди подробностите около предстоящия десетдневен отпуск. Пренасочи срещите, отложи ангажиментите и отмени всички пътувания. Реши да даде шанс на онзи напорист младок – Божидар, който от няколко години се натягаше за поста заместник-изпълнителен директор. Изненадващото му отсъствие беше чудесна възможност да го изпита. Щеше да остави ръководството на целия холдинг в ръцете му. Ясно и категорично му заяви по телефона, че от резултатите зависи дали ще го направи богат или ще го изрита на улицата като мръсно куче.
Няколко разговора по-късно беше готов. Доволен от свършената работа, Пламен качи краката си върху бюрото и се отпусна в масивното кресло. Тази вечер, за разлика от всички други, най-после щеше да се наспи. Утре щеше да излезе рано на пазар, да се разходи пеш из града и да купи някакъв подарък за рожденния ден на Антоан, който предстоеше след два дни. Трябваше да си вземе някакви обикновени дрехи, за да не се набива на очи сред простолюдието. Щеше да носи евтин алкохол на партито, както правеше винаги, когато гостуваше на приятеля си, за да не го поставя в неудобно положение.
Цялата тази работа го караше да се чувства зле, но нямаше друг начин да поддържат връзка. Антоан категорично отказваше да стъпи в шикозното жилище на Пламен. Луксът го комплексираше. „Какво пък толкова. Аз мога да живея по неговия начин, а той дори не подозира какво е да живееш по моя.”
Широка прозявка разчекна лицето му. Стенният часовник показваше точно девет. «Господи, колко съм уморен». Пламен нагласи алармата на мобилния си телефон за девет сутринта. Обикновено ставаше в четири и половина. Отвори чекмеджето и по навик посегна към аптечката с успокоителните. Ядоса се на себе си, грабна шишенцата и изсипа съдържанието им в тоалетната. Половин час по-късно спеше като бебе върху копринените чаршафи в огромната си спалня.

Отвори очи в девет без пет. За пореден път се учуди на способността на съзнанието му да го буди точно пет минути, преди да се задейства алармата. Чувстваше се много…замисли се каква дума да избере…различно тази сутрин. Да, най-правилната дума беше различно. Стана, изми си зъбите и изчезна навън. Махна на първото такси. Заповяда на шофьора да го закара до центъра.
Разхождаше се из улиците, между тълпите от хора. Беше му странно да е сам и пеша – навън, по това време на деня, когато всички работят. Странно и приятно. Мозъкът му все още се намираше в онова полубудно състояние, което продължава дълго, aко си спал продължително време.
«Трябва ми силно кафе» – помисли си Пламен, купи вестник и седна в най-близкото кафене. От всичко друго можеше да се лиши по време на отпуската, но не и от новини.
Каква беше изненадата му само, когато видя датата на вестника. Вместо 13-ти, там пишеше 14-ти. «Възможно ли е това?» Спомни си за онзи стар сериал, «…как му беше името, «Утрешен вестник», точно така!». Имаше само два варианта: да е спал 36 часа или да държи утрешния вестник в ръце. Второто, разбира се, беше абсурдно, но онова странно усещане някак му подсказваше, че всичко е възможно.
Сервитьорката пристигна с тефтер и химикал в ръка.
– Извинявам се много, госпожице, знам, че ще прозвуча като идиот, но бихте ли ми казали коя дата сме днес?
– Защо не погледнете във вестника?
– Именно за това питам, тук датата е сгрешена.
«Сигурно вече ме мисли за луд»
– Днес сме 14-ти, господине, – заяви момичето с равнодушен тон. Разни чичковци в костюми и друг път се бяха опитвали да я заговарят по «оригинален» начин. «Какво ли не измислят вече!»
– Ще желаете ли нещо за пиене?
– О, да, – сепна се Пламен, – двойно дълго кафе, без захар и сметана, благодаря! И, съжалявам за безпокойството…
– Няма проблеми, – сервитьорката се врътна на пети и отиде да изпълнява поръчката.
«Четиринайсти! Това значи, че съм спал цели 36 часа и днес е рожденният ден на Антоан. Трябва да му измисля някакъв евтин подарък! Докторът се оказа прав, явно наистина се преуморявам».
Пламен изсърба кафето на две глътки и излезе от заведението. Задимената обстановка го подтискаше. Имаше нужда от чист въздух и да си поговори с някой нормален човек, за да се оттърве от странното чувство за нереалност, което продължаваше да го преследва, въпреки че беше изпил обичайната си ударна доза кафе, която винаги успяваше да го разсъни.
Модното ателие се намираше съвсем наблизо. Редовно поръчваше да му шият нови костюми. Дори нямаше нужда от тях, но изпитваше симпатии към продавачката. Харесваше му да си бъбри с нея и дори възнамеряваше да я покани на вечеря в най-скоро време. «Всъщност, ето го правилният момент. Отпуската е чудесен повод да започнеш отново да излизаш с жени!» – каза си Пламен и се запъти към бутика.
Зави зад ъгъла и се приготви да види най-голямата си гордост – огромният рекламен билборд на застрахователната му компания, който се извисяваше над най-оживеното кръстовище в града. Вдигна поглед с усмивка и…мегабордът го нямаше. Инстинктивно напипа телефона във вътрешния си джоб. Щеше да откъсне главата на Божидар за такова нещо! Рекламата му струваше цяло състояние. Да не говорим какво щеше да  направи с онези колеленца от агенцията!
Извади телефона и размисли: «Какво пък толкова. После ще се занимавам с тях! Като си почина. Обещах си да не мисля за работа през следващие десет дни! Ако не си оправят грешката сами, ще ги доведа до просешка тояга!» Пламен винаги си спазваше обещанията. Запъти се към ателието на отсрещния тротоар.
– Добър ден, Стела днес на работа ли е?
– Стела? Нямаме служител с такова име! – сопна се продавачката.
– Е, как така? От няколко месеца все тя ме обслужва.
– Явно е станала  грешка, защото аз работя тук вече 6 години и не познавам никаква Стела. Сигурен ли сте, че не бъркате магазина?
– Абсолютно съм сигурен!
– Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна! Желаете ли нещо друго? Риза, панталон? Имаме много добри отстъпки за пролетната…
«Уфф, кога най-после ще се научат да се държат нормално с клиентите?» – той напусна помещението ядосан, без да изчака продавачката да се доизкаже. Убеден беше, че го будалкат нещо. «Е, не са попаднали на правилния човек!» Извади мобилния и набра собственичката на веригата. Трябваше да узнае истината! «Временно нямате достъп до този номер.» Пробва оше веднъж. «Временно нямате достъп до този номер»
«Какво, по дяволите!»
Реши да не се занимава повече. Искаше да си почине, а не да участва в глупави интриги. Веднага след рожденния ден на Антоан заминаваше за морето! Имаше вила на самия бряг, в която никога не беше стъпвал. Щеше да прекара остатъка от ваканцията в уединение. Щеше да чете книга. Да се разхожда бос по пясъка. «Нека му мислят всички некадърници, когато се върна освежен и зареден с нови сили!»
Докато обикаляше по магазините в търсене на  евтини дрехи за вечерта, евтин подарък и евтин алкохол, няколко странни неща му направиха впечатление: минаваше по тези улици всеки ден с лимузината, познаваше ги много добре. Част от сградите бяха променени до неузнаваемост. Някои дори липсваха. Възможно ли е да са свършили толкова много работа само за два дни? «Човек трябва да внимава да не си проспи живота» – помисли Пламен и се усмихна.

Пътуваше с таксито към вкъщи, за да вземе душ, да се преоблече и да се приготви за рожденния ден. Виеше му се свят и главата леко го наболяваше. Чувстваше се неестествено, усещането го преследваше през целия ден.
Замисли се за Антоан и за неподходящата среда, в която беше попаднал този човек. Не можеше да понася приятелите му, нито пък жена му. Това бяха празни хора, които предпочитаха да пропиляват дните си в пушене на марихуана, в слушане на музика и в писане на стихове, които едва ли някой някога щеше да прочете, вместо да се вземат в ръце и да направят нещо, да променят живота си към по-добро.
Бачкаха скапана работа срещу унизително заплащане и живееха в свят на мечти. Пламен обичаше Антоан като роден брат, но всичките му опити да го измъкне от посредствеността, да му даде начален тласък в живота, се оказваха напразни. Дали от гордост, дали от криворазбрана скромност, единственият му приятел отказваше дори парите, които му предлагаше, за да издаде стихосбирката си и творчеството му най-после да види бял свят.
Таксито спря пред луксозния мезонет, който се простираше на 2500 квадрата в покрайнините на града. Шофьорът получи щедър бакшиш и с мръсна газ потегли в обратна посока. Пламен пъхна ключа в бравата на металната порта, но не можа да отключи. Въртеше ту наляво ту надясно – нищо. От двора зад високата врата се разнесе кучешки лай. «Какво става тук, по дяволите!» – той презираше кучетата. Мразеше домашните любимци. «Нима пазачът си е позволил да домъкне помияр в градината ми, без дори да попита?» Започна да рита желязната порта и с всички сили да крещи:
– Отворете! Чувате ли какво ви казвам? Отворете веднага и приберете кучето, ако не искате да го застреля лично!
Лаят ставаше все по-заплашителен. Животното ръмжеше и тракаше с челюсти. Охранителната камера безшумно се наведе надолу. Радиото изпращя:
– Говори охраната! Това е частен имот! Ако не напуснете веднага, ще повикам полиция! Ако се опитате да влезете още веднъж, ще насъскам кучето срещу вас! Имаме оръжие и сме готови да го използваме!
Пламен се отдръпна стъписан. Не познаваше този глас. Това не беше неговата охрана! Дори мезонетът изглеждаше някак…променен. Приличаше на неговия, но ако се загледаше в детайлите, можеше да различи доста несъответствия.
Зад оградата се приближаваха стъпки. Чу дрънчене на ключове. Сипеха се псувни и люти закани по негов адрес. Кучето съвсем побесня. Всеки момент вратата щеше да се отвори и звярът щеше да го разкъса на парчета! Тази мисъл го стресна като удар с мокър парцал през лицето и го накара си плюе на петите.
Бягаше с всички сили, без да поглежда назад. Молеше се единствено да не пуснат кучето след него. Изхвърли пазарските торби, за да не му пречат. Спря едва след няколко стотин метра, когато вече не можеше да си поеме дъх. Погледна назад. Нямаше никой. В новопостроения квартал цареше гробна тишина. Краката му бяха потънали в кал. Стигна до големия булевард, който водеше към центъра и махна на първото преминаващо такси.

Огромният панелен блок, в който живееше най-добрият му приятел беше изчезнал. На негово място имаше строителен изкоп, а в изкопа машини и хора поставяха основите на нова сграда.
Набра номера на Антоан. Вдигна някакъв дядка, който му се развика, че не познава такъв човек. Опита отново. Дядката директно го напсува и затвори.
„Поща“ – сети се Пламен – „наблизо има поща!“ Беше прекарал детството си в този квартал, познаваше го добре. Докато тичаше към пощата не спираше да се удивлява – улиците бяха същите, дори някои от старите заведения пазеха табелите си, но всичко друго беше различно. Чисто нови блокове се издигаха на мястото на старите панелки. Нямаше я градинката с пейките, на която за пръв път целуна момиче като тийнейджър…Та нали само преди седмица от общината му бяха забранили да купи терена?! А някой вече строеше… Поне пощата си беше на мястото.
Пламен влезе, отвори телефонния указател и откри номера на майката на Антоан. Тя беше единственият човек със стационарен телефон, когото познава. Тайно й помагаше да си купува лекарства и й изпращаше пари, без знанието на сина й. Обичаше я още от времето, когато вареше лютеница, мажеше тлъсти филии за него и за Антоан и с любов ги наблюдаваше как си играят с другите деца пред блока.
Свободен сигнал. Сърцето му биеше лудо. Тууут…..тууут…..тууут.
–    Ало?
„Това е нейният глас!”
–    Лельо Данче, ти ли си?
–    Пламене, здравей, моето момче, как си? Откога не си се обаждал!
–    Лельо Данче, видяхме се само преди два дни! Нали те попитах от какво има нужда Антоан. Исках да го изненадам за рожденния му ден.
–    А, че от какво може да има нужда Тони? Откакто замина за Щатите, той си има всичко! Вие чухте ли се вече да му честитиш?
–    Заминал е за Щатите?
–    Пламене, защо ме правиш на луда? Стара жена съм вече! Та нали сто пъти изпращаше покани. Искаше да те вземе на работа при него, а ти все отказваше. Да не би да си размислил вече?
–    Тони ми е предлагал работа? На мен?!
–    Ами да, докога ще си на квартира? То, с една заплата живее ли се в България? Кой ще помага на вашите, като остареят? Тони е най-добрият ти приятел, той ти мисли само доброто, послушай го!
–    Лельо Данче, родителите ми починаха през 98-а!
–    Не говори глупости, бе, Пламене! Пу-пу-пу, пепел ти на устата! Не дърпай Дявола за опашката, че той само това чака!
–    Трябва да затварям!
–    Пла…
Натисна червената слушалка, излезе от пощенския клон и започна да изпразва джобовете си върху капака на най-близко паркиралия автомобил. Извади всичко – портфейл, ключове, документи…чак сега забеляза, че ключовете, с които се опитваше да влезе в мезонета, не бяха същите. Портфейлът му беше различен. По-дяволите! Дори мобилният му телефон беше друг! Извади личната карта и се зачете…

* * *

Отвори очи в девет без пет. Точно пет минути, преди да се задейства алармата. Надигна се рязко в леглото и тревожно заоглежда стаята – добре познатата му, огромна спалня, с мебелите от Италия. Копринените завеси. Картината на Манев върху стената. Всичко си беше по местата. «Господи, какъв кошмар!» – въздъхна облекчено Пламен. Алармата го стресна. Грабна мобилния телефон, изключи звука и избра «календар» от падащите менюта. Датата беше 13-ти. До рожденния ден на Антоан оставаха повече от 24 часа.
Тъкмо се канеше да тръгне към банята, когато нещо смущаващо го прикова на място. Скъпият дизайнерски панталон и марковите обувки, захвърлени върху мокета, бяха целите изцапани с кал…

ЕПИЛОГ

Според Теорията за Холографската вселена, създадена от Дейвид Бом (ученик на Айнщайн) и Карл Прибрам (неврофизиолог от Станфорд), реалността е просто илюзия.
Във всеки един момент съществуват безброй паралелни светове и единствено съзнателният избор определя кой от световете да се «материализира» и кои да отпаднат като възможности. Това не означава, че тези светове престават да съществуват. Те просто вече не са част от нашия «сън».
В много редки случаи, при определени състояния на ума – клинична смърт, кома, хипноза, транс или много дълбок сън,  преходът между паралелните светове става възможен…
Холографският модел използва научни методи, за да обясни телепатията, ясновидството, телекинезата и още много други загадъчни феномени.

Две хиляди и петстотин години по-рано Буда каза:

«Превръщаме се в това, което мислим»

Тихомир Димитров

Ode to Creativity 3: Солта на земята

Благородните фотографски процеси са тема на разговор между професионалисти. И понеже аз не съм такъв, повече ме интересува крайния продукт, за който казват, че стои на границата между фотографията и изобразителното изкуство.

Проявяването на една единствена снимка изисква часове ръчен труд, много майсторлък и задълбочени познания по химия.

Това прави соления печат и другите благородни процеси толкова специални. Още по-специални ги прави фактът, че хората, които се занимават професионално с този рядък вид изкуство у нас, се броят на пръстите на двете ми ръце. Имам честта да познавам част от тях, а днес ще получа възможността да видя делото и на останалите – накуп, в култувата  галерия „Кръг +”

Изложбата ще стои до осми март. Самите автори споделят, че публиката отделя прекалено много внимание на благородния процес, докато по-съществена за тях, като артисти, е концепцията – атмосфера, миг, състояние, пресъздадени от автора.

Все пак, говорим за фотография. Аналогова и хипер бутикова фотография, която изключително много се цени на запад. Някои от авторите, които галерия „Кръг +” ще представи тази вечер, имат успешни изложби в Лондон и други европейски градове.

Благородните фотографски процеси се свързват с романтизма, символизма и пикторализма във фотографското изкуство, защото нарушават рязкостта и точността на изображението, доближавайки го до живописта.

Авторите от „Ratts of the Capital” и фото група „Наос” вече са успели да наложат съвременната си визия на българската сцена, но в изложбата има и исторически момент: младите правят реверанс към класика Георги Георгиев (1881-1959), чиито пикторалистични произведения ще бъдат извадени на показ за пръв път от много години насам.

Всъщност, разказваческите ми усилия са напразни, защото естетиката на един образ трудно може да се опише с думи. Човек трябва да го види с очите си.

Тихомир Димитров

Ode to Creativity 2: SELF-HELP

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“

Промяната винаги идва отвътре. Леко да помръднеш съзнанието, малко да пречупиш гледната точка…и светът започва да се променя. Всъщност, промененият си ти, но това няма значение, защото светът вече никога няма да бъде същият. Поне за теб.

Свикнали сме околната среда да ни пречи. Повечето психо-тренинги учат как да преодоляваме препятствията, които идват от околната среда. Как да не се поддаваме на натиск отвън, за да можем да се развиваме отвътре.

Хубавата новина е, че действителността не винаги пречи. Има твърде много лица и събития, които искат да ти помогнат. Дали ще се възползваш зависи от теб. Ако си забил нос в земята и по цял ден виждаш само върха на обувките си, вероятността да пропуснеш протегнатата ръка, която иска да те издърпа нагоре, е голяма…

На 14 февруари, в деня на Любовта, още един лъч светлина разцепи мрака. Излезе българското списание SELF-HELP, което има много общо с темата ми за креативността, но е в пълно противоречие с логиката и прагматизма на околната среда. Поне на пръв поглед.

Защото в годината на Големия песимизъм SELF HELP ще те научи да мислиш позитивно.

Защото, докато медиите са заети да съчиняват нови и нови симптоми на „кризата”, SELF HELP е медия, която търси симптомите на качествения живот – заложен у всеки от нас, но толкова добре забравен под натиска на посредствеността и черногледството.

Защото е много важно да има кой да ти шепти в ухото: „Дишай!”, докато всички крещят на висок глас: „Затягай колана, идват лоши времена!”

Защото да си купуваш храна от магазина, без да четеш етикета, е равно на самоубийство в началото на 21 век.

Защото все някой трябва да ти напомни, че животът е просто игра, в която печелят само тези, които се забавляват най-много.

Защото не е нормално да стоиш върху златната планина и да си беден. Не е нормално да газиш в извора и да си жаден.

Защото превръзката на очите ти пречи. Има голяма вероятност цицините на главата ти да намалеят, ако я махнеш.

И не на последно място – защото аз пиша за SELF HELP. Не зная доколко харесваш текстовете ми. Това е въпрос на вкус. Не зная доколко вярваш в идеите ми. Това е въпрос на личен избор. Едно обаче знам със сигурност – никога не пиша за слаби издания.

Тихомир Димитров

Ode to Creativity 1: Колко струват хиляда думи?

Напоследък пиша абстрактни позитивни текстове, които на пръв поглед нямат нищо общо с калта и кишата навън, демек – с реалния живот. И, докато аз пиша, животът си тече. Интересни неща се случват всеки ден.

Реших да напиша поредица от статии за идеите на млади, креативни хора, които възприемат „кризата” като „възможност” и „развитие”. Защото, докато светът се сдухва, тези хора действат. Човешката креативност винаги ме е надъхвала, но за нея е по-добре да се говори в трето лице, единствено число, отколкото по принцип.

Точно така смятам да постъпя.

В тази и следващите няколко публикации ще ви запозная с идеите на няколко души, които ежедневно променят света, в който живеем. Гледайте и се учете. Защото в България се случват много интересни неща всеки ден, които нямат нищо общо с помията, в която се опитват да ви удавят.

Още един лъч светлина от Тишо. С надежда за повече оптимизъм и личностно осъзнаване.

Започваме с Никола Райков, който днес ме очарова с идеята си да обяви хиляда думи за продан. 27 годишният уеб дизайнер от Стара Загора предлага интересна сделка на сайта си 1000wordsforsale.com , откъдето всеки желаещ може да си купи ключова дума, която води към собствения му сайт. Гордите притежатели на определена дума от внимателно подбрания списък имат правото да препродават линка (думата) на трети лица, като 50% от цената остава за тях.

Никола се е справил чудесно с дизайна, който красноречиво говори за графичните му умения. Той има намерение да инвестира спечелените пари в продуциране на филма „Влез” – по собствен сценарий, носител на награда от фестивала в Балчик.

Някои от вас ще кажат, че това е тъпо и самонадеяно, а други ще възприемат идеята за оригинална и дори – гениална. Аз съм от вторите. Ще ви кажа защо:

Първо, Никола вече е успял да продаде цели четири думи – legal, new, night и power.

Второ, проектът е англоезичен, което значи, че е отворен за целия свят и съвсем не разчита на българския бизнесмен-чобанин, който все още се съмнява в рекламата по принцип, да не говорим за нейния онлайн вариант.

Трето, десет долара на година за ключова дума в сайт, който има потенциала да стане изключително популярен, съвсем не е за пренебрегване като рекламна възможност.

Четвърто, идеята е новаторска, което автоматично й осигурява място в медиите и един нелош първоначален пи ар. Сещате ли се за онзи младеж, който отпечата луксозно копие на книгата си в един екземпляр и обяви, че го продава за стотици хиляди евра. Е, не знам дали си намери купувач, но вестниците в цял свят писаха за него и почти не остана телевизия, която да на го е интервюирала. Нещо подбно започва да се случва с Никола в момента. Лично той споделя в блога си, че общественият интерес към проекта му нараства значително и вече е прекосил националните граници.

Браво, Никола, браво, Райков!

Stay tuned, защото през идните дни ще ви запозная с още интересни, креативни хора, както и с техните предприемчиви идеи.

Тихомир Димитров

Предизвикателствата по Пътя

Винаги идва един момент, в който ти писва.

Очите ти се отварят и поглеждаш на собствения си живот отстрани. Дори не можеш да повярваш в какъв батак се е превърнал. Всевъзможни ограничаващи фактори, условия, хора, мисли и идеи те притискат до стената. Хранят се с теб. Смучат ти кръвчицата. Отнемат от жизненото ти пространство. А дори не са твои…

Най-тъпото е, че ти лично си виновен за всичко това.

Състоянието, в което се намираш днес, е резултат от хаотичните ти мисли и действия вчера. Изведнъж осъзнаваш, че си пропилял значително количество време в лутане без посока.

Такъв момент настъпва в живота на всеки човек.

И когато това се случи, силните избират посока и тръгват по Пътя, а слабите се предават. Позволяват на обстоятелствата отново да ги ръководят и винаги, ама абсолютно винаги, свършват зле…

Наркоманията, алкохолизмът, депресията, агресията, дори самоубийството, са опити да избягаш от една действителност, с която нямаш сили да се бориш.

Вместо да разглеждаме примера на слабите, обаче, ще последваме силните по Пътя към личностното им развитие. Към духовното им израстване. Към свободата, светлината и просперитета във всичките му форми.

Защото аз съм фанатик на тема духовен = материален просперитет. Да, съществува богатство без дух, но то е като мартенския дъжд: днес го има, утре го няма. Истински успели са само хората, тръгнали по пътя на устойчивия растеж и всеобщото благополучие. Устойчив растеж е днес да имаш мъъъъничко повече от вчера: повече знания, повече идеи, повече опит, повече любов, повече здраве, повече пари..Сигурен признак, че успяваш правилно е да наблюдаваш как всички около теб също успяват. Заедно с теб. Заради теб. А не въпреки теб…

И така, нека разгледаме предизвикателствата по Пътя.

Наблюденията ми показват, че колкото и различни посоки да избираме, всички минаваме през едни и същи етапи на развитие. Срещаме еднородни препятствия по Пътя. Защо се получава така? Ами, защото посоката действително е само една – нагоре. Другото са „технически подробности”.

Всичко започва с Осъзнаването. В един прекрасен ден се събуждаш и разбираш, че нищо в живота ти не е такова, каквото трябва да бъде. Грешка на езика – каквото искаш да бъде.

Не си с човека, когото обичаш, не работиш работата, която харесваш, не живееш на мястото, към което принадлежиш. Дори дрехите ти сякаш са избрани от друг. Осъзнаването значи да разбереш, че цял живот си изпълнявал чужди желания, следвал си чужди амбиции, вървял си по чуждия път, вместо да следваш своя собствен. Чака те много работа!

Едно такова осъзнаване неизбежно предизвиква гняв и желание за незабавна промяна. Нямаш търпение нещата да се пренаредят. Искаш това да стане моментално, ако може за вчера. Първото чувство, което ще трябва да възпиташ у себе си е търпението. Няма толкова бързо да излезеш от матрицата, която си създавал с години…

Започваш да търсиш алтернативи. Аз наричам този етап период на голямото четене. Четеш списания за личностно развитие, гледаш филми, интересуваш се от книги за самопомощ. Навсякъде откриваш отговори – в Библията, в Корана, в Източната философия, в учебниците по история, в психологията и квантовата физика. В духовните учения. Възможно е да се запишеш на курсове по Йога, да практикуваш Тай-чи, Чи-гун, Дао или някакъв вид бойно изкуство.

След известен период от време, който е строго индивидуален, изведнъж ти „просветва”. Досега си знаел само какво не харесваш в живота, вече знаеш и какво точно искаш от него. Честито! Имаш си цел.

Започва периодът на големия ентусиазъм. Хвърляш се през глава да гониш целта. Не жалиш време, усилия, пари и нерви. Инвестираш цялата си енергия. Дори постигаш известни резултати. Всичко се случва като на магия. Сякаш целият свят ти помага. Винаги намираш правилния човек на правилното място. Ставаш свидетел на куп странни „съвпадения”. Карл Юнг ги нарича „синхроничности” – сигурен показател, че Промяната е започнала.

Еуфорията обаче си има край. Някакво събитие с обратен знак ще те разочарова. В най-добрия случай ще получиш нулеви до посредствени резултати. Много хора се обезкуражават: „дадох всичко от себе си, а нищо не успях да постигна”.

Мога да ти обясня защо се получава така. Превръщайки целта си във фикс идея, ти превръщаш и съмненията, свързани с нея, също във фикс идея. А Природата, както знаем, обича да материализира твоите мисли и най-вече: индуцираните от тях чувства. Материализират се част от намеренията ти, но заедно с тях се материализират и съмненията. Затова получаваш нулев, минимален, а понякога дори – отрицателен резултат.

Идва периодът на голямото разочарование. Обзет си от песимизъм. Не виждаш смисъл да продължаваш напред. Връщат се част от старите ти страхове. Отново затъваш в мрака на бившето ти Аз. Честито, поздравявам те, защото се намираш в най-конструктивния период от живота си! На този етап обикновено зарязваш всичко. Обръщаш гръб на великите си начинания и започваш да правиш нещо съвсем различно – нещо, което ще ти помогне да не мислиш за провала.

Да, обаче си изхвърлил прекалено много енергия в пространството. Помниш ли големия ентусиазъм? Ти може би не, но Природата го помни, а тя забавя, но никога не забравя. В Природата нищо не се губи, но всеки процес изисква време. Повече или по-малко време. Големите неща не стават от вчера за днес. Някой или нещо със сигурност ще те върне обратно на Пътя към Целта и то тогава, когато най-малко очакваш. Други хора ще ти отворят вратички, за които дори не си подозирал. От теб зависи дали ще се възползваш. Доста хора си намират оправдания, за да се издънят точно в този напреднал етап от развитието, но то, „като дойде не пита”. Новите „съюзници“ ще те засилят и с шут в задника, ако трябва.

Оттук започва твоето Голямо пътуване, приятелю!

Сигурен знак, че се движиш в правилната посока са хората, които ти помагат по Пътя. Знаците, които се явяват на правилното място и в правилното време, като крайпътни табели.

Както и лекотата, с която се случва всичко, за което си драпал преди.

От теб се исква само да запазиш самообладание и да бъдеш активен, за да не изпускаш възможности. Изпуснатите възможности ще те забавят. От скоростта на придвижване зависи колко далеч ще стигнеш. Интелигентният контрол върху емоциите, любопитството и балансираното отношение към света са най-добрите съветници в случая. Помни, че „спокойният човек може всичко”. Първият цикъл от твоето развитие е приключил. Минал си през горната и през долната синусоида на развитието.

Ще има още синусоиди. Възходът не е праволинеен. Има застой, дори малки пропадания на моменти, но те не бива да те плашат. Именно затова устойчивият растеж е толкова сигурен. Ако и с двата крака си стъпил здраво на следващото стъпало, вече нищо не може да те върне назад. Бил си дълго време там, знаеш всичко за по-ниското ниво и то е престанало да ти бъде интересно. Погледът ти е насочен напред и нагоре – към Целта.

Искам да завърша с това, че постигането на Твоята Велика Цел няма абсолютно никакво значение. По-важно е какво ще ти се случи по Пътя.

Така че, защо не вземеш да се отпуснеш, а? Облегни се удобно и се наслаждавай на този живот, все едно наистина те кефи да го живееш…

Настоящият момент е единственото, с което разполагаш, все пак.

Само от теб зависи дали ще е със знак + или –

Айде, Bon voyage!

И….умната!

Тихомир Димитров

За един пробит долар или Теория на просперитета

Просперитетът е начин на мислене и никога не зависи от външните условия. Успехът е навик. Той е преди всичко състояние на духа. Причината за оскъдицата е в теб. Криза не криза, винаги има хора, които се оправят добре с парите, дори масова психоза да е сковала половината свят. Да живееш в по-добрата му половина…това е въпрос на личен избор.

И, понеже често ми се случва да критикувам, без да давам алтернативи, ето няколко практически съвета, които ще ти помогнат да преосмислиш отношението си към парите. И да забравиш за „кризата”.

Забележка едно: До някои от изводите стигнах сам, други съм ги научил от много по-успели хора.

Забележка две: Няма съвет, който ще те направи богат. Това зависи единствено от теб. От твоя избор. От готовността ти. Но има съвет, който ще те накара да се замислиш. Да разбереш защо си там, където се намираш в момента. И да започнеш да се променяш.

Забележка три: Промяната на вътрешната нагласа е 90% от свършената работа. Останалите 10% са просто бачкане. И нищо, ама абсолютно нищо на този свят не зависи от „късмета”.

Не мисли как да харчиш по-малко, а как да печелиш повече. Бъди благодарен на хазяина, че ти вдига наема и на банката, че ти повишава лихвите по кредита. Тези хора те принуждават да бъдеш активен и да мислиш. Буквално те изнудват да печелиш повече. Повишават жизнения ти стандарт. Пътуваме из развитите страни и винаги се впечатляваме колко безбожно скъпо е всичко там, нали? Но местните не се оплакват. Те просто имат по-висок жизнен стандарт.

Ръка, която дава никога не обеднява. Ако днес знам откъде да получа един милион и как да го „пласирам” до края на работния ден, значи съм богат човек. През мен тече поток на изобилието с голям дебит. Парите са енергия, която не обича застоя. Като всяка енергия. Бентовете преграждат реката и я превръщат в блато. Смисълът е в движението. Милиардите на милиардерите са винаги в обръщение. Казват, че Бил Гейтс има над 50 милиарда долара, но бас хващам, че не може да ги струпа върху масата накуп…Това би било равносилно на икономическо самоубийство.

Размерът няма значение. Еднакво количество работа и енергия са необходими, за да купиш апартамент, да го ремонтираш и след това да го продадеш изгодно, колкото да купиш цял небостъргач, да го ремонтираш и да го продадеш на печалба…Поне така твърди Доналд Тръмп. Размерът няма значение, принципът винаги е един и същ. Просто богатите „си играят” с по-големи суми.

Всичко е игра. Няма смисъл да приемаш нещата прекалено лично. Забавлявай се. Ако бях министър на образованието, щях да въведа задължителен предмет „Монополи” в началните училища. Така децата щяха да имат възможност да забогатеят и да фалират поне сто пъти, преди да навършат пълнолетие. Да си изградят правилно отношение към успеха. А правилното отношение гласи, че в играта успява само този, който се забавлява.

Винаги печелиш, когато губиш. Абсолютно всяка ситуация е положтелна за теб. Печелиш, когато печелиш. Печелиш и когато губиш. Ако имаш правилната нагласа, разбира се. Съкратили са те от работа? Бизнесът закъсва? Това е сигурен знак, че е време да си намериш по-добре платена работа или да избереш по-интересна професия, която ще повиши качеството ти на живот. Когато една губеща организация се лиши от теб, тя ти прави услуга. Когато един губещ пазар се лиши от твоя бизнес, той също ти прави услуга. Огромна услуга. Ето, вече си свободен да се съсредоточиш върху истинските си мечти. Спри да отлагаш и започни да действаш. Коя е правлината посока ли? Ами правилно е всичко, което ти доставя удоволствие…

Раздавай се умно. Бих те разбрал, ако работиш до късна доба, без да очакваш нищо в замяна. Това значи, че получаваш някакъв скрит бенефит. Трупаш контакти, знания, опит и умения, които ще ти се отплатят на по-късен етап. Но не бих те разбрал, ако работиш цяла нощ за пет лева, примерно. Защото с пет лева вече нищо не можеш да си купиш. Раздавай се умно.

Не завиждай. Най-голямата грешка е да завиждаш на богатите и на успелите. Това значи, че се страхуваш да играеш тяхната роля. Не си готов да поемеш тяхната отговорност и да разполагаш с техния излишък. Имаш мислене на бедняк. Подражавай на богатите. Учи се от тях. Търси начини в обкръжението ти да има колкото се може повече такива хора. Задавай им въпроси, наблюдавай ги, попивай като гъба. От бедния човек може да вземеш 50 лева назаем, но няма да получиш качествен съвет. Богатият няма да ти даде и стотинка, но  ще ти посочи пътя към златото.

Мисли! Може да те мързи да вдигаш тежко или да ставаш рано, това е разбираемо. Но не може да те мързи да мислиш. Спреш ли да мислиш, обричаш себе си на провал. Винаги, когато имаш проблем – мисли! Най-вероятно съществуват хиляди варианти за разрешаването му.

Съмнявай се в неуспеха. Търси сигурни доказателства за неговата невъзможност. „Който търси намира”. Изисква същите усилия, като да се съмняваш в собствения си успех, но гарантира съвсем различни резултати.

За завършек, нека обощя: има два вида хора. Едните възприемат горните твърдения насериозно. Вживяват се в тях. Рядко изпитват съмнения. Други се отнасят скептично към просперитета. Да, хубаво звучи на теория, но това са само думи. Животът е гаден. Светът е несправедлив. Парите се изкарват трудно, а богатите са мошеници. Ако разпознаваш себе си във втората категория, най-вероятно „кризата“ вече ти е бръкнала в джоба. Въпрос на избор…

Тихомир Димитров