Има ли смисъл от държавата?

Принципът на държавността е в криза. Реалният живот го доказва всеки ден.  Националната държава, като форма на организация, е морално остарял и технологично изостанал механизъм за управление на обществото от XX век.

Не искам да звуча анархистки, бързам да се „оправдая”. Уважавам принципа на държавността, защото съм учил история. Знам колко сложна еволюция е преживял въпросният принцип.

Просто мисля, че му мина времето. Освен това мисля, че разни дебели чичковци, на които не можеш да им извадиш покривката от носа, не заслужават да те управляват.

Защо ли? Ами защото те, така или иначе, не са там, за да го правят. Там са заради привилегиите. Заради популярността сред жените. Заради лесните пари и командировките в чужбина… Заради далаверката.  Ето защо са там.

Живеем в „демократично” общество. Demos kratus. Власт за народа. Лозунгът „народна власт” да ви е познат от някъде? Ами същите са хората – където е текло, пак ще тече. Дори президентът ни е бивш агент. Повечето политици са бивши агенти. Водещите журналисти са бивши агенти. Обществото винаги ще се дели на овце и на пъдари, които стрижат овцете. Добро утро! Нов бардак със стари КУРви не става…

И нека не критикуваме само тукашната действителност. Държавността е в криза  по цял свят. Развитите общества позволиха на група изтънчени мошеници да гепят спестяванията на всички глупаци.

Направиха го с елементарни борсови спекулации и оставиха милиони без дом, без работа, без пенсия, без надежда за утрешния ден….

Сега се говори за световна финаснова криза. Обсъжда се как правителствата да платят сметката.

На въпросните мошеници.

С твоите пари.

А защо Правителствата никога не плащат моята сметка, когато сгреша? Защото умните хора винаги намират кой да им плати сметката. Просто не съм станал достатъчно умен. Ето защо.

Криза има, но тя не е финансова. Държавността е в криза. Държавата губи контрол в световен мащаб. Виновна е Глобализацията, разбира се.  Старият обществен ред не може да съществува при новите условия. Аз съм подтиснат от това.

Бърка ми в джоба. Бих се радвал да живея в подредена държава, където две и две прави четири, където правилата са ясни, където хората обичат да ги спазват. Бих се радвал това да бъде моята държава. Обичам страната си. Но държавата ми не е такава. В нея плащам два пъти за всичко.

Плащам социални осигуровки, а никой не може да направи нищо по въпроса за социалната ми сигурност. Видях как осигуриха дядо ми и баща ми. Убеден съм, че така ще „осигурят” и мен.

Плащам заплати на ченгета, които охраняват мутри и пребиват журналисти. По втора точка не възразявам. Журналистите трябва да  ядат бой, защото произвеждат масова психоза срещу месечна  заплата в най-измислената валута на света. Това ги прави жалки и достойни за бой, поне в моите очи.

Да, ама вкъщи или в офиса слагаш СОТ и допълнително купуваш застраховки, та да се почувстваш „сигурен”.

Плащаш „за здраве”, акогато отидеш на лекар се налага да плащаш „кеш”.  Cash is King.  Прави са американците. Потрябва ли ти линейка, предпочиташ да извикаш такси. Знаеш, че отново има хора, на които си платил, за да не си вършат работата. Както винаги.

Плащаш винетки и такси за смет. Традиционният януарски сняг ВИНАГИ се оказва бедствие. Гоямо, шибано, НЕПРЕДВИДИМО бедствие!

Държавата е лош стопанин. Нейните предприятия са губещи, нейните  служители са зле платени и демотивирани, нейните дългове са несъбираеми, нейните поданици гният с десетилетия по затворите из Третия свят в очакване на нечий чужд президент да дойде да  ги спаси.  Нейното правителство излиза под ключова дума провал в най-голямата интернет търсачка…

Ако физическо лице се държеше като държавата – ако не си плащаше дълговете, ако нямаше пари за заплати, ако продаваше оръжие, ако не поемаше грижа за децата, ако харчеше безотчетно, то такова лице нямаше да излезе от затвора. Кой ще вкара Държавата в затвора?

Младежите с големите фотоапарати ли?

Don’t think so.

Те са просто сеирджии! Да не казвам по-лошата думичка…

Римляните ни оставиха мъдър завет:

„Дори най-слабият закон е за предпочитане пред анархията”.

Нямате по-добра алтернатива?

Тоава защо просто НЕ МЛЪКНЕТЕ?

Наду ми се главата от глупости.

Тихомир Димитров

Advertisements

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

За скритата цена на брака по сметка

За „историческата неизбежност” на старостта

За една безкрайна нощ

За обреченото семейно щастие

За алкохола като социален „лубрикант”

За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите

За децата като мечта, от която се страхуваме

За душевния садо-мазохизъм

За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я снощи в „Сълза и смях” по покана на Димитър Цонев, като част от инициативата „Блогъри ходят на театър”.

Ще пиша по-подробно, когато му дойде времето, но бързам да споделя пресни впечатления, докато пиесата все още ми „държи влага”.

Евалата на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.

Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.

Сърдечни благодарности!

Тихомир Димитров

Противоречиво за протеста

Онзи, който е доволен от всичко, не може да бъде съблазнен. Предизвикайте безпокойство и недоволство у тълпите. Внушете им усещане за нарежение и срах. Събудете у тях чувство за несигурност от заобикалящите ги обстоятелства. Създавайки неудволетвореност, вие печелите пространство, в което ще се появите като отговор на тези проблеми.

/Робърт Грийн, „48-те закона за властта“/

Дали ще участвам в протеста? Категорично не. Зает съм. Някой трябва да изкара 13-тата заплата на депутатите 🙂 Дали властта ще чуе гласа на протестиращите? Вече го чува. Въпросът е другаде – дали иска да го слуша? Моят отговор е НЕ. Ако искаше, нямаше да се изниже като мокра връв, преди обществото да се опита да й връчи заповедта за уволнение предния път.

Да изявиш гражданската си позиция активно, да покажеш, че си недоволен, да протестираш принципно е правилно. Така се прави в развитите общества с функционираща демокрация. Нашето общество не е такова. Тук протестите не действат.

Тук управляващите показват среден пръст на Брюксел, когато Брюксел най-после събере достатъчно такт и дипломатичност, за да им заяви в очите, че са крадци.

Участвал съм в предишните народни вълнения. Мръзнал съм по площади и по барикади. Не съм доволен от резултата.

Какъв е смисълът да протестирам, като не мога да предложа алтернатива? Ако знаех кого искам да видя там – зад кормилото, на мястото на тройната коалиция, сигурно щях да приема протеста присърце. Но не знам. Причината не е в мен, причината е в липсата на предлагане. Наричат го „политически вакуум“. Двадесет години са напълно достатъчни, за да изгубя всякакво доверие в политическата система на тази държава. Тя просто не функционира.

Дори не мисля, че мажоритарният вот и референдумите са решение. Хубаво е да гласуваме за личности, но кои са тези личности? Къде е този елит, който ще ги излъчи? Извън организираната престъпност и червената аристокрация, елит у нас практически не съществува. Дори водещите журналисти се оказаха бивши агенти. Референдумите ще доведат до положение, в което „вълкът козината си мени, но нравът си – не“. Защото в приемането на закони аз не виждам никакъв проблем. Проблеми виждам само в тяхното приложение.

Последното, което искам в момента, успоредно с фалшивата медийна паника около „кризата“, е да ми се създава и политическа нестабилност. Да ми се генерират условия, в които лумпенизирани радикали и политически маргинали ще „ловят риба в мътна вода“, ще яздят вълната на общественото недоволство, на моето недоволство…

Не, това не е начинът да покажа, че съм недоволен.

Аз ще продължа да протестирам, както съм го правил винаги досега, както го правя от години – с единственото си законно право – с правото си на глас. Или, по-точно, с отказа си от него. Отказвам да се подпиша върху „обществения договор“ и няма да гласувам, докато практически няма за кого…

Нулева избирателна активност на следващите избори – ето какво би се случило, ако обществото имаше глава, с която да мисли. Но тълпата е по-глупава и от най-глупавия си индивид.

„Луд е не този, който яде баницата, луд е този, който му я дава“

Виновни за сегашното положение са всички, които гласуваха на предишните избори и за пореден път се оставиха на мошениците да ги водят за носа. Те дадоха властта на СДС (Симеон, Доган и Станишев). Тяхното място е на площада, а не моето. Те са „работодатели“ на правителството. Да идат и да си уволнят некадърните служители…

Тихомир Димитров

P.S

Към всички, които ще ме упрекнат, че само критикувам, без да предлагам алтернативи: спрете и се огледайте, каква е вашата алтернатива? Действително ли има такава? Защото аз не я виждам нито в провала на управляващото мнозинство, нито в десницата, чийто бележник е пълен с двойки от горе до долу. Просто- людието разчита на бившия бодигард на комунистическия диктатор и на царя да внесе нещо ново в политиката. Или въздиша по неонацисти с налудничав поглед. Е, ще ме извинявате, ама при такъв „избор“ политическата апатия е напълно оправдана. Протестът ще бъде използван срещу интереса на протестиращите, както винаги. Погледнете отново цитата в началото на текста.

Everybody is on Facebook

Избягвах социалните мрежи дълго време. Дори сведох скайпа и кю-то до минимум, защото ми губят УЖАСНО много време, което мога да инвестирам във вършене на нещо полезно или в живеене на истинския си живот, извън Матрицата.

Е, да де, ама everybody is on Facebook.

Взех да се чувствам като неандерталец. От всичките ми познати само аз останах без акаунт.

Джимейла непрекъснато ми рипортвaше, че някакви хора качват мои снимки в някаква мрежа (на повечето от които съм в нетрезво състояние), после тези снимки се разглеждат и обсъждат от адски много други хора, но само аз не знаех за какво става въпрос и дори не можех да проверя, защото НЯМАХ АКАУНТ.

Поинтересувах се, прочетох историята на компанията, разпитах приятели в истинския живот. Зададох на всички един и същи въпрос: какво търсят там, какво им дава фейсбук?

Отговорът беше единодушен: „фейсбук ми помогна да открия много хора, с които бях загубил(а) връзка“

Замислих се за десетките роднини и приятели, които се пръснаха по света, за бившите съученици, колеги и гаджета, с които някога имахме чувството, че ще бъдем вечно неразделни, а сега дори не мога да си спомня как изглеждаха тези хора. О, Боже, та аз дори не знам дали всичките са живи! После реших, че ще ми бъде забавно да видя и физиономиите на читатели, които са ми интересни като личности. Да видя хората зад  други блогове, които чета, но все още не познавам лично.

Ето как се стигна до момента, в който и аз се появих в бука.

Поканих много хора. Част от тях ми се разсърдиха, че ги „спамя“, други ми благодариха любезно и още по-любезно ми съобщиха, че имат резерви към това място, трети се включиха моментално, а четвърти направиха всички тези неща ПОСЛЕДОВАТЕЛНО.

За един ден се сдобих с повече от сто „приятели“. Поканиха ме да участвам във всякакви „каузи“, действително отрих част от хората, които търсех. И продължавам да ги откривам до момента.

Ако бях тийнейджър, щях да кажа, че фейсбук е мания. Но не съм.  Достатъчно реално време изгубих във виртуалния свят.  Навърших 30 и по-интересни взеха да ми стават истинските, прагматичните неща.

Но определено фейсбук е повече от това, което очаквах.

Включете се и пробвайте, дори и само, за да разгледате, както направих аз. Никой няма да ви върже с вериги за компютъра, винаги можете да се махнете оттам, ако желаете. Просто еverybody is on Facebook. В това число вече влизам и аз. Meet you there!

Тихомир Димитров

 

Пак е време за награди

Ако живеехме в годините на инквизицията, аз, Майк и Петър сигурно вече щяхме да сме на сажди, а блоговете ни щяха да са апокрифна литература, която се разпространява сред еретиците под сурдинка. Защото си позволихме открито и честно да зададем моралния въпрос: „за какво бихте продали душата си на дявола?”

Това, което получихме, са открити и честни отговори (близо 60 коментара). От сърце благодаря на всички, които се включиха и бяха искрени!

Обещахме, че авторите на коментарите, които ни направят най-силно впечатление, ще получат поощрителна награда – копие от последния ми (и почти апокрифен) роман „Душа назаeм” , с автограф. Знам, една книга е просто символичен жест, но какъв по-лесен и приятен начин да получиш интересно четиво, което не е предназначено за масова консумация, от това да драснеш няколко реда и да проявиш творческото си въображение?

Кои са наградените коментатори можете да прочетете при Майк, както и защо. Двама от тях получават разписано копие от един бъдещ бестселър, хех, а другите трима ще изненадам с книжки по собствен избор, които не съм ги писал аз 🙂 За разнообразие. Кои са книгите няма да кажа. Получателите им, ако искат, нека споделят сами.

Още веднъж, благодаря на всички за ентусиазма! Беше ценен опит. Научих много неща. Разбрах, че повечето майки биха убили, за да защитят детето си, например. Справедливо? Може би. Но в никакъв случай не и похвално. Въпросът „за какво бихте продали душата си на дявола?” беше по-скоро метафоричен…

Тихомир Димитров