Писателският блог на Тишо

октомври 31, 2007

Как да се справим с кризата за персонал?

За мотивацията и лоялността на служителите има изписани цели библиотеки. Въпреки това, този материал няма да ти бъде излишен, ако имаш бизнес в България и, ако си блъскаш главата как да се справиш с кризата за човешки ресурси. Причината? Ами нито една от перфектните управленски и организационни техники не действат, потопени в българската действителност.

Дори най-сложният уред отказва да функционира, ако го накиснеш в киселина, а за мен родният бианес винаги е изглеждал като едно малко киселинно езерце, където могат да потънат и да се изгубят дори най-добрите идеи на света.

В предния материал се изложих брутално със съвети към твоите служители как да ти изкрънкат някой лев отгоре. Сега ще ти се реванширам като ти обясня как да ги накараш да бачкат наситина, така че хем вълкът да е сит, хем агнето – цяло.

Откъде знам ли? Ами бил съм и работодател, и наемен служител. Ял съм и от двата вида, с извинение за израза, лайна.

Започвам с една очевидна констатация: на трудовия пазар у нас действа само един мотивационен фактор и това са парите. Повечето трудещи се живеят под световния праг на бедността. И какво като няма безработица, при положение, че дори и да работиш, пак няма да ядеш.

При това положение на нещата е нормално хората да се мотивират единствено от повече пари. Колкото и тийм билдинга да правиш, каквито и мотивационни семинари да организираш, те ще идват на тези мероприятия заради безплатното ядене и пиене, а после пак ще се интересуват единствено как да ти измъкнат повече пари.

Глупаво е да се надяваш, че някой ще захапе на обещанията ти за кариера, млад екип, динамична среда и интересни предизвикателства при положение, че му плащаш 500 лв на месец. Интересно предизвикателство за такъв човек е да оцелее физически до следващата заплата и той с право се дразни, че джипът ти струва колкото трудовото му възнаграждение от десет последователни живота, докато пари за заплати все няма и няма.

Обаче аз не искам да бъда пристрастен. Влизам в положението на българските работодатели, тъй като те са изправени пред една изключително сложна дилема: да наемат некачествен персонал с високи претенции. Имам в предвид онези келеши, които идват на интервю без никакви знания и умения и, които още от вратата започват да ти говорят за пари. На такива хора 500 лв са им много. Обаче други почти не останаха. Как се стигна дотук? Ето как:

1) Квалифицираните и образованите хора отдавна учат или работят за повече пари в други държави

2) Броят на младите непрекъснато намалява, защото нацията остарява.

3) Въпреки това, все повече млади специалисти ще се възползват от еждневно увеличаващите се възможности за работа в чужбина. Не забравяй, че вече се конкурираш на един трудов пазар с 650 милиона души население и работиш в онази част от него с най-ниските заплати.

4) Преподаването в университетите няма нищо общо с реалните потребности на бизнеса. Тоест, освен че всяка година у нас завършват все по-малко и все по-некомпетентни вишисти, ти трябва да започваш да ги обучаваш от нулата.

5) Броят на новорегистрираните фирми в България расте обратно-пропорционално на броя на търсещите работа. Безработица реално няма. Това не е криза за персонал, това е катастрофа!

6) Българинът е мързелив, алчен и завистлив индивидуалист. Тук всеки човек е отделна нация и държава, така че никога няма да научиш тези хора да работят в екип. Свиквай.

Излиза, че положението на българския работодател хич не е розово. Но изход от кризата има. Ако продължаваш да назначаваш некадърни простаци и непрекъснато им увеличаваш заплатата, къде ще му излезе краят?

Не, проблемът е другаде.  Той се нарича ниска производителност на труда. Хората у нас получават 500 лв на месец, защото точно толкова произвеждат. Спасението е само едно – след като си намерил наистина подходящ служител, не го изпускай за нищо на света! Дай му много повече, отколкото може да изкарва където и да било другаде.

Как да стане това? Ами като от 30 човека уволниш 25 и останалите петима ги накараш да вършат работата на 30-те. Така се прави на запад. Нарича се даунсайзинг. Намаляваш персонала и увеличаваш производителността, без да пипаш фонд работни заплати. Хем вълкът сит, хем агнето цяло, хем некадърниците – на борсата, където им е мястото.

Преди време се чудехме как става така, че ако в Америка започнеш някаква работа, веднага можеш да си осигуриш жилище, автомобил и можеш да пазариш в магазина без да се замисляш колко харчиш. Ето така става, с даунсайзинг. Вместо да плащаш на 30 глупака по 500 лв, плащай на петима кадърни специалисти по 3000 лв месечно. За да имат кола, къща и, за да могат да пазарят в магазина, без да се замислят колко харчат. Ще видиш, че тези хора няма да спят за теб и в замяна ще те направят богат. Fair Trade.

P.S

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“.Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

Тихомир Димитров

октомври 28, 2007

Как да се преборим за цената на труда си?

Трудът е производствена суровина, която не се продава (робството е забранено), а само се отдава под наем. Като всяка производствена суровина, трудът има цена, която се влияе от много фактори: търсене, предлагане, макроикономика, социална политика, валутен курс и доста други.

Моите наблюдения върху живота, икономическите анализи, статистиката и всичко останало сочат, че цената на труда в България е сред най-ниските в Европа. Това ме навежда на един съществен извод: там, където суровината е евтина, няма смисъл да я продаваш. Там трябва да я купуваш. И какво става в действителност? Чуждите компании откриват клонове, централи, кол центрове  и шивашки фабрики у нас, а местните собственици на труд продават суровината си на глобално ниски цени.

В същото време хлябът поскъпва, но жизненият стандарт не се повишава. Питам се, при положение, че заплатата е „цена“ на труда, защо само тя не расте, да го еба? И наистина, хлябът ли е по-скъп от човека? Съмнявам се. Все пак човекът произвежда хляба. Иначе щяхме да живеем в общество от хлябове, не в човешко общество.

Тъжната истина е, че всичко, което се случва у нас, се случва за сметка на работещия човек. Той винаги е принуден да прави компромиси. Защо? Защото трябва да яде. И не само за това: той участва на един пазар, на който търсенето е организирано, а предлагането – индивидуално. Следователно, на принципа „заедно можем повече“, работодателите наистина могат повече. Те са обединени във фирми, бизнес сдружения и отраслови съюзи, в национални, транснационални и глобални компании.

При кандидатстване за работа един-единствен човечец, с хилави финансови възможности, на който целта в живота му е да си плати парното, трябва да воюва с икономическите интереси на една богата бизнес организация, подкрепена от браншови съюзи, споразумения за свободна търговия и бюджетни субсидии, докато синдикатите си бият чекия…

Хората за това са ги измислили синдикатите, но е публична тайна, че у нас действащи синдикати няма. Конкретен пример: практиката в цял свят е процент от членския внос да се отделя в стачен фонд, който тряба да изплаща пълни или частични възнаграждения на стачкуващите в случай, че решат да поискат повече права.

У нас се питаме дали родителите да дават 40 лв месечно, за да могат децата им да посещават държавни, забележете, училища, или пък самите учители да стоят гладни по време на справдливия си протест, който има една единствена цел – като работиш, да има какво да ядеш.

Ще ви съобщя една тъжна и неспокойна истина: французите изкарват десет пъти по-високи заплати, защото са се били за тях, а не защото са готини хора, които ценят труда. Всички сме виждали по телевизията тамошните кравари да изливат цистерни с мляко върху магистралата, защото са недоволни от изкупните цени. Всички знаем, че те първи в Европа махнаха главата на своя крал. И ако си имал късмета да учиш френски, вече би трябвало да знаеш заглавията на уроците в учебника от подготвителен клас: „стачката“,“протестът“, „гладът“, „барикадата“, „без дом“…

Ето че стигаме до поредния български парадокс – работещите у нас са бедни. Хем имаш постоянен доход, хем нямаш свободно време, за да изкарваш допълнително, хем не можеш да покриеш базовите нужди от: покрив, осветление, отопелние, храна и дрехи. Говоря за физическо оцеляване, не за някакъв лукс. Доста хора няма да се съгласят с мен, затова ще ви направя една проста месечна сметка, базирана на абсолютния минимум:

наем (ипотека) 400 лв, разходи за транспорт (за да можеш да ходиш на работа): 100 лв (при положение, че използваш комбинирано маршрутка, такси и градски транспорт, защото нямаш кола), храна: 200 лв (ако не си много ящен и не обичаш да си угаждаш), ток, парно, вода, общо сметки (в най-добрия случай): 200 лв, дрехи: 100 лв (ако си супер зле облечен и постоянно носиш дрипи).

Излиза, че за да се възпроизвежда човешкият ресурс и, за да да може физически да оцелява, са му нужни минимум 1000 лв на месец. Всичко това при положение, че :живее на ръба на мизерията, няма собствен автомобил, облича се зле, не води никакъв социален живот и се храни само вкъщи.

Добре де, колко от вас изкарвт повече от хиляда лева месечно? И какво си купувате с остатъка? Повече хляб?

Програмистите да мълчат. Те също са бедни, но все пак получават някаква справедлива цена за труда си. Защо? Ами защото ножът опря до кокала и вече няма накъде в ай ти сектора.

Така, а сега да се върнем на темата: Как да се преборим за цената на труда си?
Има два възможни сценария: 1) ако вече си нает служител и 2) ако все още обикаляш по интервюта.

1) Вече си нает служител. Бичиш някаква работа от девет до пет. Първоначалният ти ентусиазъм за невероятна кариера в еди-коя-си-област и високопарните обещания за работа в динамичен млад екип, плюс атрактивно възнаграждение и егати интересните предизвикателства се е изпарил, защото всъщност бачкаш нещо много рутинно и ежедневно, а трудно свързваш двата края.

Постоянно четеш за някакви големи заплати, за икономическия растеж, за бума в строителството и за поскъпването на недвижимите имоти, както и за чуждестранните инвестиции. Гледаш през прозореца на автобуса чисто новите Кайени, слушаш по радиото, че има криза за персонал, но някак винаги оставаш извън тези процеси…

Това е така, защото продаваш труда си на най-евтината борса в Европа. Да, икономиката се развива. Да, бизнесът расте и да, твоят работодател по-скоро ще си купи още два джипа за по 200 бона, отколкото да ти увеличи заплатата с 50 кирливи левчета. За да може един човек да кара Мазерати в тази държавица, 50 000 маймуни трябва да се тъпчат в градския транспорт. Такава е статистиката. Свиквай.

Какво тряба да направиш в подобна ситуация? Ти си сам срещу системата. Правителството се интерсува единствено за кого ще гласуваш на следващите избори, но не и какво ще ядеш дотогава. Собствениците се интересуват единствено от размера на своята печалбата, където заплатата ти се явява нещо като минус. На всичкото отгоре, наемите и ипотеките непрекъснато растат, защото видиш ли, пазарът на недвижимите имоти се развивал!

Действай умно. Верно, в супер неизгодна позиция си поставен, но все пак има изход. Вечер, вместо да гълташ простотията, които струи от телевизора, да се напиваш с ракия и да проклинаш живота, седни пред компютъра и чети. Много тряба да четеш! Интересувай се от пазара на труда, всеки ден преглеждай новите обяви за работа, вниквай между редовете на статистическите проучвания и анализи. Обръщай особено голямо вниамние на мнението и прогнозите от утвърдени специалисти в бранша. Мисли глобално и действай локално.

Всеки ден, без изключение, пускай по едно CV някъде.  Даже по няколко. Не е достаъчно да отговаряш на обявите в джобтайгър и джобс бе ге. Порови се малко и направи каталог с абсолютно всикчи фирми, в които би искла(а) да работиш. Ще се учудиш колко са много. Може би хиляди. Може би дестки хиляди.

Търпеливо си го направи този списък и, незавиисмо, че не търсят хора в момента, непрекъснато ги бомбардирай със CV и мотивационно писмо Ако не можеш да изготвиш перфектно си ви, плати на някой професионалист, за да ти го изготви. След време ще установиш, че именно консултантските услуги те правят богат. Ти си различен от останалите овце, защото използваш консултантски услуги, а те често са по-евтини от проститутките. Има ли смисъл да обяснявам, че в Бе Ге проститутките и алкохолът са най-евтините блага, успредно с твоя труд?

Повтаряй всяка фирма от списъка търпеливо, през няколко месеца. Така им правиш услуга и на тях. Вместо да пускат обяви и да търсят човек като теб, веднага щом им потрябваш, те вече ще имат архив с потенциални служители. Твоето име ще стои на първо място в този архив. Всяка уважаваща себе си компания държи подобен списък. Всеки уважаващ себе си служител – също, но с потенциални работодатели.

Ако направиш всичко, което съм те посъветвал дотук ще видиш, че настъпва един момент, в който непрекъснато те канят на интервюта. Отивай без да се мислиш много-много. И не казвай на никого.

Пазари се за цената на труда си като циганин, който няма какво да губи. Ти действително няма какво да губиш – вече си достатъчно беден. Бачкаш 40 часа на седмица и едва свързваш двата края.

В момента, в който рибата клъвне, веднага отиваш при сегашния си работодател и му казваш, че утре започваш нова работа, за два пъти повече пари. Изключително важно е в този момент да изглеждаш севрионзо, да не сричаш като първолак и да не се хилиш като идиот.

Замяната на един служител с друг винаги е голям проблем. Шефчето ще направи невъзможни неща, за да мине без подобна рокада, защото тя струва пари, време и нерви, а ти вече му излизаш достатъчно евтино. Никога не забравяй, че столът, на който седиш е по-скъп от теб, защото продаваш труда си в България.

Затова се пазари като циганин. Дори да не ти удвоят заплатата, със сигурност ще излезеш доволен от срещата с шефа. А на потенциалните работодатели им кажи, че току що са ти умножили заплатата по четири. Нека имат едно на ум как върви пазарът. Не забравяй, че в България се вихри зверска криза за персонал. Въпреки това, хората са толкова безочливи, че с удоволствие ще те експлоаторат, докато могат. В крайна сметка, бебето яде, когато се разреве. Ако не можеш да лъжеш, ще живееш излъган. Свиквай.

2) Все още обикаляш по интервюта. Имаш образование, да речем, но нямаш никакъв стаж и никакъв опит. Ще ти съобщя една кофти новина: предстои ти да работиш доста време без пари. Ама абсолютно без пари, в прекия смисъл на думата! Или ще те прецакат с някакъв идиотски стаж (за който тряба да си благодарен, че не плащаш от спестяванията на майка си), или пък ще те назначат на заплата, но първото възнаграждение ще го получиш едва в края на втория месец, защото една заплата винаги трябва стои у мениджъра, като гаранция, че са те вързали за клона. Всъщност, на никого не му пука какво да ядеш през останалото време.

Независимо от обстоятелствата, обаче, в началото трябва се примириш с някакво абсолютно неадекватно заплащане, от рода на 300 лв месечно, примерно, след всички стажове и обучения. За да си търсиш работа в БГ трябва да си: а) идиот б) пълен идиот или в) богат ексцентрик, на който курвите, наркотиците и околсветските пътешествия са му втръснали, затова е решил тотално да смени филма. Четвъртата възможност е някой да те издържа с години, докато ти всъщност бачкаш. Вашите да са живи и здрави!

Захапеш ли веднъж, обаче, ти все пак придобиваш някакъв контрол върху ситуацията. След известно време ще поемеш нещата изцяло в свои ръце. Ако си умен. Ако си тъп, жалко.

Първото задължително условие: опитай поне една година да останеш в шибаната фирма, колкото и да е трудно. Преглъщай униженията, свиквай с интригите, примирявай се с несправедливостите. Тук също има правила:  Действай умно!

Направи така, че все повече неща от рутинната работа да зависят от теб. Усилията ти да полагаш извънреден труд ще се посрещнат с широка, тарикатска усмивка от страна на твоя работодател, защото тук почти никой не се сеща да плаща овъртайм.

Целта е ясна: след около година колегите толкова добре да са свикнали с твоето безропотно присъствие и с твоето овче трудолюбие, толкова неща вече да зависят от теб, че ако се махнеш, да оставиш пълен хаос след себе си…

Следващото нещо, което трябва да направиш, е да повториш упраженията от стъпка 1) „Вече си нает служител“.

С тази статия рискувам да ядосам доста неплатежоспосбни работодатели, но моля ви се, вземете се в ръце и осъзнайте най-после, че хората действително са най-ценният актив във вашата фирма. Крайно време е те да започнат да струват повече от столовете, върху които седят.

За да се реванширам, обещавам в най-скоро време да постна няколко абсолютно безплатни съвета как да накараш гениите да работят за теб, без това задължително да е за тяхна сметка. Амин.

Тихомир Димитров

октомври 24, 2007

Нещастието да си хейтър

Powered by www.rickymujica.com

Всеки човек, който по някакъв начин пише, споделя или изразява нещо в Интернет, рано или късно се среща с една от социалните деформации на онлайн общуването – хейтърите.  Всяко общество има своите маргинални прослойки. Интернет обществото не прави изключение. Маргиналите са недоволни, защото светът не ги разбира. И те имат един начин да изразят своя протест – като обиждат, ругаят и негодуват, скрити зад маската на анонимността.

Любимото място на хейтъра са най-популярните форуми, блогове и чатове. Там той има несравнимата възможност да общува публично с голямо количество хора и по този начин да намери аудитория за своята неприязън.
Да си хейтър е нещастие, защото никой не те разбира. И никой няма да те разбере. Ти си просто една електронна капка в разширяващото се технологично море на глобалната мрежа. Дори да можеш да пишеш убедително, дори да си абсолютно прав в своя негативизъм, ти си един нещастен хейтър, защото никога няма да разкриеш своята самоличност и по този начин хората никога няма да осмислят твоята болка. Защо го правиш ли? Ами от страх и от гняв, ето защо. Страхът и гневът са твоите демони и единствените спътници в самотното ти онлайн битие.

Преди да си направя блог обичах да пускам текстчета тук-таме из разни форуми, за да си сравня часовника, да видя дали хората ги интересува това, което пиша. Тогава не знаех за хейтърите. Всеки човек, който споделя своето творчество, има нужда от някаква обратна връзка. Дори най-злостната критика е за предпочитане пред анонимното мълчание на тълпата. Но хейтърите не са критици. Силата на критика е в неговите аргументи. Той може и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да убеди другите, че ти не ставаш. Аз обичам критиците. Обичам ги, защото имам по-силни аргументи и думи от тях. Обаче, както казах, хейтърите не са критици. Те са просто ненавистници.

Случвало ми се е да срещам коментари като „Да си счупиш и двата крака, дано”, „Авторът е ебал майка си”, „Ти си малоумник, кретен и простак”, „Така пишат децата в детската градина” и какво ли още не. В отговор на някакво кратко есе, например. Едно есе, което не претендира за нищо, получава пожелание авторът му да си счупи и двата крака?! Ето това е живият абсурд на хейтърството. То е непровокирано, неочаквано, анонимно зло.

Забелязъл съм, че по принцип тонът на повечето български онлайн дискусии е доста краен и заплашителен. Тази традиция започна от масовата практика на неадминистрираните форуми, после се прехвърли в блоговете, социалните мрежи и т.н. Българското общество е пълно с фрустрирани хора и това дава отражение върху начина, по който те общуват помежду си. Дори на улицата хората са намусени, тъжни, сприхави или просто нелюбезни. А там все пак ги гледаш в очите. Защо да бъдат различни като седнат пред компютъра? Така са дори още по-истински.

Хейтърството е интересен социален и психологически феномен, който аз обичам да изследвам.  В реалния живот можеш да постигнеш такава степен на омраза само под влиянието на големи количества алкохол и наркотици, или пък в състояние на дълбока хипноза. В интернет ти трябва само псевдоним. И можеш да махнеш бариерите, да отпушиш тапата на социалното си недоволство, да разрушиш всички табута. Свободата ти е ограничена единствено от размерите на речниковия ти запас, който в повечето случаи е доста скромен, но пък за сметка на това си искрен.
Всяко човешко действие под слънцето има някакъв мотив и преследва някаква цел. Мотивът на хейтърите е ясен. Те са вбесени от недостатъците на чекиджийската си реалност, затова си го изкарват на другите. Но какво целят?  Дори хейтърите преследват някаква цел. Подобно на вампирите, те целят да се нахранят с теб и после да те превърнат в един от тях. Омразата, с която ще им отговориш, е тяхната най-голямата награда. Те ще влизат отново и отново в местата, където са посели семената на ненавистта, тръпнещи в очакване да видят какъв плод е дала тя. И ако ти, бидейки съвсем неподготвен, вземеш, че им се вържеш на акъла, хейтърите триумфират. Продължават да те затрупват с нападки и вулгарни обиди, докато не отровят душата ти напълно и докато не те превърнат в един от тях.
Има много ефикасно оръжие срещу хейтърите, по-лошо от спам-листите и блокираните домейни. Дори да им спреш достъпа до твоята нива, те ще отидат да засеят бурените си  другаде. Така че забраните не помагат. Помага тоталното игнориране на хейтъра. Той е толкова краен, рязък и несправедлив в нападките си, че ти просто се чувстваш длъжен да избухнеш и да му го върнеш тъпкано. Така докарваш хейтъра до душевен оргазъм, а всъщност трябва да му спреш „секса”. Онлайн изнасилвачи като хейтърите  могат да бъдат унищожени единствено с пълно мълчание. Те също са творци, които чакат своето признание. Твоята омраза е наградата за техния умопомрачителен и безсмислен труд, за десетките часове прекарани в сеене на омраза по форуми, блогове, чатове и социални мрежи. Твоето мълчание е тяхната гибел.

Ще ми бъде интересно да науча за чуждия опит с хейтърството. Кога се сблъска с него за пръв път? Как реагира?  Каква е твоята рецепта? Дерзай!

Тихомир Димитров

октомври 22, 2007

Другата страна на Лондон

Още един third person пътепис. Другата страна на Лондон или така, както я видя Калоян Янков.  Приятно четене:

„Един колега днес спомена, че искал да се премести в някой голям град със световна известност като … Лондон, примерно. Понеже аз бях там миналата седмица и днес определено няма да ми дойде вдъхновението за работа, реших да напиша няколко реда за другата страна на Лондон и нещата, за които никой не пише. Не очаквай да ти разкажа колко хубава е Темза и колко стъклена е Канари Уорф (Canary Wharf, най-високата сграда в Европа).
За една седмица, успях да видя много неща – туристическите атракции (на които няма да обръщам внимание, имаш Гугъл), живота на гастарбайтера, студентския купон, засядане в метрото с изнервени работници, закъсняващи за работа, дори присъствах на 2 интервюта за получаване на национален осигурителен номер за self employment, без дори да си имам представа за какво става дума.
Преди да замина бях се разровил из „нета” за пътеписи, статии и блогове и това, което повечето хора си мислят и пишат за Лондон е свързано единствено с лъскавия и шарен център – Тауър Бридж, Биг Бен, осветени бизнес сгради с футуристичен дизайн и подобните им там забележителности. Да, така е по центъра – затрупан с усмихнати туристи (като мене), който се снимат по 5 пъти от 6 различни ъгъла (!) на всяка по-интересна сграда или паметник, ей така за спомен и после разказват (но не така, като мене) колко супер готин е Лондон и мечтаят един ден да работят там и да изкарват много пари (примерно по 6 паунда на час).
За 6 паунда на час може да си сигурен, че ще живееш с още 3-ма в стая в някое гето и ще пътуваш към час до работа с автобус, метро, влак, метро и автобус, заедно с останалите тарамбуки от квартала. На работа най-вероятно ще се налага да разпознаваш колежките по цвета на очите, тъй като религията им позволява да бъдат облечени само като нинджи. Ако си добър с мистрията и работиш на строеж, очите ще ги гледаш вечер след работа по телевизията (ако все още имаш сили … и Интернет). Егати живота.
 
Ако още не ти е ясно какво искам да кажа – ами Лондон е измежду най-големите талибански градове. Ако не вярваш, погледни Уикипедия и прочети внимателно данните за населението към далечната 2001 – 31% от „гражданите“ са родени извън ЕС, 12% са индийци, пакистанци и бангладешци, 11% са черни. Това са регистрираните, сега прибави и тия, който са преплували океана с гума от трактор и цифрите стават страшни, далеч над представата ми за европейски град, който се води и център на световната икономика и външна политика. А това не е първото сити, което посещавам.
Да кажем, че си бяла якичка (на работа носиш риза, а не син халат) и имаш по-големи изисквания към живота, то за да я караш нормално в Лондон, трябва да изкарваш много пари, ама наистина много. Толкова много, че да си позволиш самостоятелно жилище в хубав квартал, чиято цена спокойно достига 4 цифри. За да разпуснеш в някой клуб в края на седмицата, трябва да заделиш не малко бюджет както за пословично скъпия алкохол, така и за такси, тъй като на метрото изненадващо му спират тока към 2400 часа, а среднощните приключения със случайни автобуси могат да бъдат истински трилър.
За да избегнеш в пиковите часове претъпканото като софийска маршрутка лондонско метро, ти трябва кола. С десен волан. И да се научиш да караш в насрещното, да ползваш кръговото движение по часовниковата стрелка и да разбереш, че най-лявата лента на магистралата не е за да си тестваш колата, а е аварийна. В Лондон никъде не се паркира безплатно, дори и пред вас. Трябва да платиш, колко точно не разбрах, за това първо иди до съответните органи и провери. Внимавай да не са някъде по центъра, че там автоматично те снима пътна камера, разчита номера и очаква от теб да платиш 8 паунда до 2200 часа (без да броя паркирането) и ако закъснееш с плащането стават 50! Абе я си хвани метрото!
 
Метрото в Лондон се чупи почти всеки ден. След като 1 линия липсваше цял уикенд и вместо нея можеше да се използват автобуси (което добавяше 20-30 минути към трипа), то като заседнеш в тунела, нямаш много възможности освен да си засечеш погледа няколко пъти с черен съмнителен тип с виснали дънки, жълт ланец и татуировка на врата, все едно току що е участвал в клип на 50 сентс или да се заслушаш по новия албум на DJ  Айрат ал Гнанамуруген, ехтящ от слушалките на тюрбана 3 реда по-назад. И докато някои решаваха судоку-то от безплатния метро вестник, аз си мислих дали проблемът на метрото не може да се оправи като съберат всичките им там инженери, на едно място и ги върнат обратно в Бойконур. Време е да слизам. Закъснях с 30-на минути. Но не всеки може да е така точен като англичаните, в крайна сметка.
На слизане от вагона, мил женски глас ме предупреждава за дупката между влака и перона, след като някой архитект от Шри Ланка е измерил грешно ширината на тунела. Така е на почти всяка спирка. Даже вече като си влизам в спалнята проверявам за дупка между стаята и коридора. Британците обичат да решават част от организационните си проблеми като слагат много табели и ти дават указания за всичко, което ми дава известно спокойствие и смелост да тръгна сам още на 2-рия ден. Я да пуснем един лондончанин в София и да му кажем да стигне от Люлин 7 до Младост 4 като пропуснем да споменем, че метрото свършва на центъра. Така че спокойно можеш да отскочиш до центъра за една бира, дори и сам да си.
Бирата е по-евтина … да кажем от Швеция и струва около 2-3 паунда. Пъбовете миришат на алкохол, много ясно, но не миришат чак така като тия в Чехия – на алкохол, пот, чесън и цигари. Британците са направили нещо хубаво като да забранят пушенето на всички закрити обществени места – били библиотеки или кръчми. Информативно за пушачите, кутия цигари струва над 5 паунда. Честито! Барманите са любезни и след като помолих един от тях да ми предложи някаква традиционна английска (lager) бира, той учтиво ми поднесе малка чашка да дегустирам английския битер (bitter), преди да си поръчам. Поръчах си. Повторих.
Като излизаш от бара трябва да внимаваш на коя страна се оглеждаш първо преди да  пресечеш улицата, въпреки че в началото на всяка пешеходна пътека са ти написали Look Left (погледни наляво) или Look Right (погледни надясно). Процесът на пресичане е както следва: натискаш бутона за пешеходци, светва надпис „чакай”; чакаш; като ти омръзне и намериш дупка между поредицата автомобили, пресичаш на червено; светва зелено и прави колона от чакащи нищото коли. И да не ти пука, че 17 камери те снимаха докато пресичаше неправилно, така или иначе всички го правят.
 
Британските власти са инвестирали над 220 милиона паунда за да инсталират 10 524 охранителни камери из града, с който се опитват до някъде да гарантират сигурността на живущите, но статистиката на министерството на вътрешните работи показва, че 80% от престъпленията все още остават неразкрити. Предлагам да сложат още няколко хиляди камери в домовете на лондончани, като парите лесно избият с SMS гласуване за изгонване на всички участници обратно към трастиковите плантации.

Сега ще те заведа в едно общежитие на London Metropolitan University, където за щастие е купонът по случай новата учебна година. Там се запознах с норвежки, французойки (някой много зле) и американки (много зле). Една от последните говореше подобно на пловдивчани, но вместо майна казваше “oh my god” (господи) и допълваше „I am not a slut” (не съм уличница), което очевидно щеше да бъде, ако изобщо някой я искаше. Коефициентът и на интелигентност беше корен квадратен от стайната температура и умножен по 100 даваше телесната и маса като малка. Норвежките се познаваха по късия ръкав през Октомври, но незнайно къде изчезнаха твърде рано. Нищо. Аз се прибрах с няколко чифта белезници, който даваха със всяка поръчана бира, за да можеш да си закопчаеш бутилката за китката. Сигурно норвежките не са могли да се справят с разкопчаването.

Летището е толкова голямо, че на табелите до посоченото място пише и времето, за което може да се стигне – примерно 12 минути от скенера за проверка за взривни устройства скрити под зъбния камък на пътниците до ръкава, който води към самолета. А който знае добре английски се качва на влакчето, което обикаля из терминала.
Две неща не успях да направя – да изчакам опашката на Окото на Лондон (London Eye), от където (ако не вали) да видя града от 135 м височина и да посетя един от най-известните денс клубове – Ministry of Sound.
Но ще се върна.
Bye, bye, London.
По дяволите, пак беше облачно. “
 
Калоян Янков

октомври 18, 2007

За българското и българщината 6 – Изкуството да бъдеш българин

Отвори ми се такава тема за българщината и българското, че искам никога да не  свършва, ама щом съм започнал да ставам ужасно досаден на себе си, сигурно ще досадя и на някои от вас!

Искам да завърша тази тема с една голяма похвала за всички, които се чувстват българи: Браво, пичове и пички (мислех да напиша „копелета”, ама е малко расистко)!

Наистина ви се чудя на акъла! Не че не съм един от вас. Един от вас съм, ама пак ви се чудя на акъла. Вие ебавате ли се с мене? Яко било да си българин?! Ами естествено, че е много яко!

Дори да фалирам, мога да си позволя да обядвам в ресторант по три пъти на ден. Това е възможно само в страна като България.

Другите ченгета може да не взимат рушвети, но тукашните, пък, ще те „разберат”, особено ако имаш сериозни семейни причини. Представяш ли си да те спрат пиян, в кабриолет, с жена в булчинска рокля до теб… Никога не биха те глобили. Особено ако им покажеш годежен пръстен. По-скоро биха се почерпили за твоя сметка.

Това е най-яката страна! Тук е достатъчно да изпиеш бутилка водка за две евра и да отидеш в някое заведение с каквато-и-да-е-чалга музика, за да видиш безплатно всички бутикови италиански автомобили на паркинга.

Другаде няма такива каки! Всички са  запретнали нови дънки в ботушките от миналата година….Защото пак е модерно и защото ботушките са по-скъпи от дънките.. Така беше през последните десет години. Няма никаква мода, ОБАЧЕ:

Тук те харесват, защото си различен. Или защото си чужденец. Което няма особена разлика за мен. Непрекъснато се чувствам като чужденец в собствената си държава и дори често не ме харесват. Което е съвсем в реда на нещата.

И няма такава природа, ебаси! То Рила, то Пирин, то Родопи…Българите били единствените хора, които считали, че живеят върху парче от Рая. Аз възприемам това като комплимент.

Хайде сега да станем сериозни.

Наистина се гордея, че съм българин.

Гордея се, защото знам, че дори през следващите 1500 години някой да се опитва да ме промени, пак ще си остана същия чук. Представяте ли си Паисий ако имаше блог?! Дори Ангел Грънчаров  би му завидял…

И в автобуса, докато завива покрай Ректората, пак се чувствам горд, че съм българин. Защото си давам сметка, че никак не е лесно да станеш християнски мултимилионер в една мохамеданска държава, управлявана от нещо като Полу-Бог с харем и после да дадеш парите си за университет. За български университет.

Дори бакшишите ме кефят. В повечето случаи попадам на овър-куолифайд служители, с които можем да говорим за философия по време на пътя, който ти струва само някакви смешни 8 евра в най-лошия случай. Осем пари са това, бе, ей!  Нито повече, нито по-малко! Бих платил 16, за да изпия бутилка ракия с част от бакшишите, които са ме возили. Верно, попадал съм на сектанти и на разочаровани биячи, ама на тях им разправям, че тренирам за следващата Олимпиада. Обикновено съм толкова пиян, че ми вярват. Пък и кой се интересува от мятане на гюле в БГ? Тук футболът е религия!

Понякога съм мазен като 18 годишна компаньонка: ако видя разочарован бияч-металист (с набити навсякъде из купето дискове на SEPULTURA)  задължително го карам да усили зи-р0к докрай и дори го моля да спре някъде, за да си купя стек бири. Да не казвам колко пъти са ме напушвали таксиджии. Такива, дето са надушили, че „сме от една порода”. Е, извинявайте, ама къде другаде по света частният таксиметров транспорт е едновременно:

А) толкова евтин

Б) толкова достъпен и

В) толкова забавен?

Гордея се, че съм българин и заради учителите. Майка ми възпита 19 випуска в любов към техниката. Баща ми също. После и двамата станаха търговци на автомобили, заради ниските учителски заплати. Все пак мисля, че намериха по-ефективен начин да възпитават хората в любов към техниката. Сега поне им дават по някой лев, за разлика от преди. Дядо ми, лека му пръст, беше директор на училище. Баба ми беше полиглот и учеше децата на езици. Мен ме научи на руски, на немски, даже на някои диалекти ме научи…

Направиха всичко това не за пари, а защото обичаха професията си. Ако три поколения бяха бачкали за пари преди мен, аз щях да съм милионер. Обаче не съм. НО това не ми пречи да бъда горд българин. Аз съм един беден наследник на българската несъществуваща аристократическа традиция. Поредният дървен философ с много нови идеи. Какво да правя, като това ми харесва?

Гордея се, че съм българин и заради запасаните в ботушки дънки. Заради българките, които са  толкова обсебващи, ревниви, арогантни и красиви едновременно. Шапка им свалям, защото са добри артисти. Ти, единственият печеливш, излизаш с Богинята на нощта, която ти казва: „Тази вечер съм твоята жена-трофей, води ме където искаш и ме показвай!”, а по-късно пред вратата на еднофамилната й къща (със злото куче в двора, силните ракии в мазето и въоръжения баща в коридора), я  чуваш да ти шепне  „Ако ще целуваш, целувай, че кака чака за чехлите!” Ето за това им се кефя, защото са добри актриси…

Гордея се, че съм българин и заради приятелите, които имам. Те са толкова истински. Забелязвам го, защото тяхното отношение не се променя в зависимост от това дали имам три или триста хиляди лева в джоба. И в двата случая, ако повърна, ще ме сложат да си легна. Утре пък, ако ги помоля за някаква услуга, те ще я свършат… Защото знаят, че ако аз имам средство да обърна света в тяхна полза, ще го направя на всяка цена. Българското приятелство е като викингското. То не ръждясва от обстоятелствата. Аз поставям приятелството над любовта и секса. У нас, в България, то се печели трудно и трае вечно. Като златото.

Гордея се, че съм българин и заради самото „изкуство” да бъдеш българин. Обичам своята страна и обичам своето изкуство. Може би аз съм щастлив човек…

Тихомир Димитров

октомври 17, 2007

За българското и българщината 5 – Завистта

Powered by: whynotassociates.com

„Не е важно на мене да ми е добре,

важното е на Вуте да му е зле.”

Българите сме завистлив народ. Смачкан, очукан и завистлив народ. Това е добре като констатация, но аз винаги съм бил против хората, които само критикуват, без да се интересуват от причините за дадена ситуация и, което е по-лошото, без да търсят изход от нея. Ето защо, първо мисля да се изложа с възгледите си защо, аджеба, сме толкова завистлив народ, а после да предложа личните си идеи как да не бъдем такива.

И така, за да обичаш да гледаш в чинията на другия повече отколкото в своята собствена, определено трябва да има някаква причина. Коя е причината за така дълбоко вкоренената българска завист? Ами бедността, ето коя. Ние не само, че сме сред най-бедните в Европа (Сърбите взимат по-големи заплати, дори след като НАТО се изака върху столицата им), след нас са само Македония и Албания), ние никога не сме били добре. От времето на Златния век насам. Последните 11 века са 11 века на мизерия и нищета за България, а това е достатъчно дълъг период за формирането на завистта като генетично вродена национална черта. Нека се замислим, от тези единадесет века само четири сме имали собствена държава. Петстотин години сме хранили турците и двеста години –  византийците, преди тях. Един поробен народ не може да бъде богат народ.

А през останалите 400 години, когато сме имали собствена държава? Ами, прекарали сме ги във войни за нейното съхраняване. Войната винаги е в ущърб на икономическия растеж. Не сме воювали само през комунизма, когато всички бяхме еднакво бедни.
Преди това са двете световни войни, двете национални катастрофи, Балканските войни, преди тях – Освободителната война, преди нея – Априлското въстание и така – обратно чак до прословутия, затънал в средновековна пепел, Златен век.

Мрачната българска история ни е научила да оцеляваме, защото ето на, след всичко това ние пак се наричаме българи, говорим български език, носим български имена и обичаме родината си, което е хубаво. Не са хубави само страничните ефекти – „Наведена главица сабя не я сече” (страхът) и „Не е важно на мене да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле.” (завистта). Страхливите хора завиждат най-много. Страхът е спирачка за всякакъв вид прогрес, оттам и за всякакъв вид стремеж към лично щастие. А като се чувстваш неспособен да си помогнеш сам, какво друго ти остава, освен да завиждаш на комшията – заради колата му, заради къщата му, заради жена му, заради връзките му.

Това, което завистливите хора не знаят или не искат да знаят е, че няма смисъл да се завижда, защото всички съзерцаваме само върха на айсберга – онази лъскавата част от живота, която другите са избрали да ни покажат. Ние не виждаме скритите залози, рисковете, опасностите, които стоят зад чуждия успех, не виждаме дълговете, строшените нерви, разбитите семейства, компромисите, гузната съвест, които стоят зад всеки успех.

Ако завиждаш на някого, това означава, че се чувстваш достоен да заемеш неговото място. Да изиграеш неговата роля. Имаш усещането, че заслужаваш същото количество пари / жени/ уважение, а Съдбата все те прецаква по някакъв начин и ти не можеш да ги получиш. Добре де, ами ако отнякъде се появи Магьосникът с вълшебната пръчица и ви замени, като по филмите, с обекта на твоята завист, какво правим тогава? Дали ще ти хареса колко големи са заемите му? Колко много бачка и колко малко спи? Колко страшни са враговете му? Колко тежки обещания е дал?

Дали ще ти хареса всичко това? Не, не мисля, затова не бива да завиждаш. Ето моят съвет за справяне със завистта на личностно ниво – обичай живота си. Живей го така, както на теб ти харесва, както на теб ти е удобно, както най-много ти изнася. И недей да гледаш в чинията на другия. Една суха баница може да бъде много по-вкусна от една сочна пържола, ако трябва да заложиш живота си за пържолата. Гледай напред.

Тихомир Димитров

октомври 15, 2007

За българското и българщината 4 – Най-красивите жени

 

Няма никакво съмнение, че българката е красива, пропорционална, добре изглеждаща и харесвана жена. Посрещал съм много гости от чужбина. Първите неща, които им правят впечатление у нас задължително са хубавото вино и красивите момичета. Изобилието от красиви момичета. Тук ще се поизложа малко върху темата: ”Нашите жени са най-красивите на света”. И няма да се съглася с този така популярен мит. Първо, за да бъда справедлив, ще обясня защо нашенките са по-красиви от жените в редица други нации и второ, за да не се лъжем в очите, ще ти разкрия защо това тебе никак не бива да те радва като мъж.

Бях писал в един постинг преди време, че природата обича разнообразието във всичките му форми. Най-красивите деца се получават от смесените бракове с чужденци, особено пък ако мама и тате са от различни раси. Повечето известни фотомодели потвърждават този факт. Затова и българката е красива жена. Още при създаването на нашата държава азиатските номади и балканските славяни са се омешили яко. Учителят ми по история обичаше да описва зараждането на българската държавност по следния начин: „Прабългарин клати славянка в палатката, а тракиецът зъзне навън и се надява да му дойде редът”. Хората са казали: „на кръстопът не се пикае”, а ние на кръстопът цяла държавица сме си спретнали. И то не на кой да е кръстопът, а между двата най-населени и оживени континента – Азия и Европа. Кой ли не е сял семето си тук – авари, татари, кумани, византийци, кръстоносци, турци, всякакви гени сме онаследили.  Затова сега имаме и мургави българи (не цигани, просто черни българи, които повече приличат на араби), имаме албиноси, славянско руси, скандинавско рижи и всякакви типажи си имаме. Дотук с генетичното наследство.

За да бъде красива, една жена трябва не само да притежава симетрично тяло и правилни черти на лицето, тя трябва да се облича добре и да поддържа висока хигиена. Българката години наред беше лишавана от най-елементарните удобства за целта. През комунизма тя носеше евтини найлонови чорапогащници, обличаше се в конфекция, пръскаше се с одеколон и често използваше домашно приготвена козметика. Тогава, преди моловете, салоните за красота и спа центровете, героичната социалистическа труженичка можеше да разчита единствено на връзки и на богатото си въображение, за да прилича на онези лъскавите каки от западните списания. Сега нещата са различни.

Държана на въже в продължение на десетилетия, българката иска да изглежда като богиня на всяка цена.  И прави всичко възможно по въпроса. Това, обаче, води до другата крайност – прекомерно демонстриране на пищна плът, което пък е за сметка на естетиката и имиджа на  новата българка. Чужденците ненапразно остават с отворени уста – те никъде другаде не са виждали толкова много полусъблечени момичета да се разхождат из улицата, че и добре изглеждащи, при това. Ето как  се става страна, известна със секс туризма и евтиния алкохол.

От стеснителна домакиня със собственоръчно приготвена кола маска, кисело мляко и краставици върху лицето, българката се превърна в добре поддържана, силно разголена проститутка. Или поне така изглежда отстрани – през погледа на чужденците. Защото можеш да бъдеш хубава и без задължително клиторът ти да се вижда. Можеш да си облечена стилно и пак да се обръщат след теб. Можеш да бъдеш „скъпа” само ако не изглеждаш „евтино”. От край време битува изразът, че жената е по-интересна, когато загатва, а не когато показва. Трябва да се остави нещо и на въображението. Изправен пред голата истина, обаче, чужденецът може само да попита „how much?” А тъжното е, че те – нашите добре изглеждащи българки, са готови да се отдадат на всеки втори чужденец дори и без пари. Не дай си Боже гаджето ти да срещне някой аржентинец  Хуан или някой италианец Антонио на морето. Котират се дори мухльовци с очила и четири хиляди евро заплата като автомеханикът Ханс от Бавария и счетоводителчето Бил от Да Биг Епъл. Американците, германците, аржентинците и особено италианците са най-опасни. Така че нас, българските мъже, тенденцията да имаме най-хубавите и най-леките жени в Европа хич не трябва да ни радва.

Остави другото, ами не са и най-красивите на света. Дори за Европа може да се поспори, защото терминът „Европа” взе да става нещо много размит напоследък. Ако си позволим да го пренесем по-източно от нас, ще се убедим, че класическата славянска красота е незаменима. Да, нашенките са наследили доста от нея, но нищо не могат да се сравняват с украинките, рускините, литовките, латвийките, естонките другите бивши членки на голямото социалистическо семейство. Хубавото е, че повечето от гореспоменатите са: а) по-бедни от нас и б) по-леки, освен че изглеждат по-добре като количество красавици на глава от населението.

Уверявам те, за Украйна заплатата ти от 500 евро е направо фантастична. Освен  това, европейският ти паспорт гарантира брак с възможности за пътуване практически навсякъде.  Така че зарежи сладур, елмаз и тем подобни платформи за износ на българки и започни да внасяш. Природата се нуждае от разнообразие, нали така?  Порови из брайд.ру и ми пиши дали си доволен от резултата. Имам един приятел турчин – грозен, нисък, плешив и дебел. Не е богат, държи едно дюкянче в Истанбул. Ожени се за такова русо парче от Киев, с каквото в Бе Ге нямаш шанс дори да си говориш на улицата. На всичкото отгоре била добра готвачка. Обичала го, перяла му чорапите и го научила да работи с компютър. Хехе.

Тихомир Димитров

октомври 12, 2007

За българското и българщината 3 – Учи, за да не работиш

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 1:40 am

 

Така възпитаваха децата по Татово време. Тогава държавата се управляваше като казарма. В казармата аз лично се убедих  в едно – там правилата са ясни. Ако ти се чете, ако ти се занимава – ще се движиш нагоре по военната йерархия. Колкото повече дипломи и сертификати натрупаш, толкова по-добре за теб. Важното е да слушаш началниците и да изпълняваш заповеди.  Партията си знаеше интереса. За разлика от комунистическите режими в някои азиатски държави, тук властта не избиваше своята интелигенция. Назначаваше я на работа, ако слуша. Ако не слуша – пак я назначаваше на работа, само че в някой трудов лагер, където накрая интелигенцията я изяждаха прасетата. Златни времена бяха, ей! Завършваш едно висше и получаваш сигурна работа, доживотен доход, съветски автомобил и панелен апартамент.  Можеше дори с виличка някъде по моренцето да се уредиш – ако познаваш достатъчно хора, които крадат строителни материали или ако имаш връзки в Строителни войски. Не случайно на много хора този живот им липсва днес. Защото тогава по-умните можеха да си позволят действително да не работят. В икономикса има едно стопроцентово правило – ако искаш един човек да не свърши нищо, назначи го на осем часов работен ден с фиксирана заплата.

И докато резултатите от строителната и земеделската работа можеха да бъдат измерени с просто око – нивята трябваше да бъдат изорани, а жилищните кооперации построени в срок, то резултатът от местенето на папки зад бюро беше трудно доловим. Той се контролираше от други едни такива образовани хора, които също се кланяха на принципа: „Учи, за да не работиш”. Интелигенцията се беше обединила, един вид, зад вярата си в социалистическия просперитет, базиран именно на този принцип. Е, никакъв просперитет не се получи, ама за това е виновен Горбачов, което пък е една съвсем друга тема на разговор.

Лошото е, че девизът „учи, за да не работиш” толкова удобно пасна на българската народопсихология, където скатавката и оцеляването на дребно са доведени до абсолютното си съвършенство, че много хора все още се носят по инерцията на едни отдавна отминали и вече позабравени, социалистически правила на живот.
Какъв е резултатът? Десетки съмнителни висши учебни заведения, които работят на принципа: „дай парите и бегай”. Искаш диплома – получаваш я, няма проблем. Броят на университетите се увеличава обратнопропорционално на броя на кандидат-студентите и скоро сигурно ще започнат да плащат на горките деца, за да учат Пи Ар, Икономика на отбраната, Масови комуникации и Нови медии.

Аз не съм против предприемчивостта на българските частни колежи. Напротив, ако имах достатъчно връзки и пари, щях да си построя собствен университет. Проблемът е друг –  у нас най-вероятно има повече вишисти на глава от населението, отколкото в цяла Европа. Тези хора, освен че получават некачествено образование, развиват и високи претенции. После не им се работи като сервитьор, барман и готвач, щото „за къв са го учили тва више?”, а в разорената българска икономика, където няма нито развит ай ти сектор, нито някаква особена индустрия за износ, където над 50% от хората работят в сферата на услугите, се търсят предимно бармани, сервитьори, готвачи и строителни работници. Такъв е пазарът –  за това дават заплати.

Оказва се, че с дипломата в джоба е трудно да се изнесеш и на запад, при все отворените граници. Защото там на хората няма да им хареса комбинацията между некачественото ти образование и високите ти претенции. Пък и те предпочитат чистите, добре платени работни места да ги пазят за свои хора. Затова назначават предимно среднисти и бачкери с основно образование. Важното е да знаят там някакъв език, колкото да не е без хич. Оказва се, че техникумът се отплаща по-добре от университета.  Не случайно в развитите икономики, към които се стремим, повечето хора предпочитат да останат със средното си образование и да практикуват някаква професия, вместо да се натискат за висшисти. Там образованието е по-труднодостъпно и то не защото е скъпо, в Германия държавните университети са безплатни, а защото трудно се влиза и още по-трудно се излиза. Защото пет години да не работиш струва скъпо в капиталистическите страни и, защото ученето не е за всеки.
Оказва се, че нагласата „учи, за да не работиш” изигра лоша шега на доста хора. Популярната в Холивуд професия „Artist in theory, waiter in practice” ще започне да става все по-често срещана и у нас. За това аз предлагам друга схема: „Мисли, за да работиш.” Както обичаше да казва един реализиран в хранително-вкусовата индустрия майстор-готвач това лято: „мензисът и акълът не ти ли дойдат навреме, хич не ги чакай”.

Тихомир Димитров

октомври 9, 2007

За българското и българщината 2 – Трудолюбив и умен народ

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 11:37 pm

Подобно на поговорката „русо гладно не остава”, трудолюбив и умен човек не можеш да видиш гладен. Но има един трудолюбив и умен народ, разположен в една плодородна равнина, заобиколен от девет планини и 350 км плажна ивица, който вече 20 години мизерства, въпреки че нито е водил война, нито е пострадал от някакъв природен катаклизъм. Как да си обясним това? Ами като започнем да се съмняваме в неговото трудолюбие, ето как.
Мнозина тук биха възроптали, като ми дадат хиляди примери за успели българи в чужбина. Хубаво, ама аз ще ви задам още един въпрос – защо в чужбина? И кои са успелите българи тук – в България?

В една възприела оцеляването като втора природа нация от индивидуалисти, каквато сме ние, за един българин е сравнително лесно да успее в чужбина. Там той е сам, срещу целия свят, ножът е опрял до кокала и той разполага с идеалните условия да даде всичко от себе си, за да се докаже. Тук обаче не е така – тук на почит са бандитите с основно до средно образование. Тук висшистите взимат по-ниски заплати от майсторите. Това, дами и господа, не може да бъде един трудолюбив и умен народ. Защо нямаме истории на успеха с компютърни специалисти, банкери и финансисти като американците? Защо всички милионери са в криминалната хроника? Имаме, как да нямаме, но успелите програмисти, лекари, дизайнери, финансисти и банкери отдавна са отишли да строят огромните си къщи и да карат скъпите си коли някъде другаде, където ние не ги виждаме. Тук останаха да се афишират с бе ем ве-тата и мерцедесите си само новите идоли, чалга боговете.

Така че не ми говорете колко умен и трудолюбив е българският народ. Повсеместната криза за персонал е поредният пирон в ковчега на този, вече банален, мит. В момента в България е практически невъзможно да останеш без работа, стига да нямаш вселенски мераци, срещу които си готов да предложиш само махленските си способности. Това, че си взел три висши от Новия, от Свободния  или Каспичанския филиал на Шуменския с клон в Плевен университет не значи, че някой ще плаща на дебелия ти задник, за да не работи. Всички знаем колко лесно се влиза в и колко още по-лесно се излиза. Работодателите също знаят. Така че дипломите тук не важат. Важи практическият опит. Затова хората на физическия труд  – майсторите, строителите, заварчиците, тръбарите и арматуристите изкарват по-големи заплати. Защото са по-полезни от висшистите и защото все пак разбират от нещо. Ще ме извинявате, ама това не е един трудолюбив и умен народ. Това е един народ на скъпо платени майстори и чираци, на недоволни, безработни вишисти и на успели емигранти…Тъжно, но факт.

Тихомир Димитров

Следваща страница »