Писателският блог на Тишо

март 31, 2008

Истината, наистина…

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 12:13 am
Tags: , ,

Какво ли не правят  хората в търсене на истината. Странно, защо всички лъжат, а после се натискат да знаят истината? Всъщност, не е странно. Като знаеш истината, можеш да лъжеш още по-добре.

Сигурно има изписани хиляди страници на тема как да открием истината. На пръв поглед всички табели сочат натам: политиците се кълнат, че  ти отварят очите за истината, медиите се надпреварват кой първи да ти съобщи истината, автори от цял свят ти продават книжки за самоусъвършенстване, които ще ти помогнат да откриеш истината, рекламите предлагат все по-„истински” продукти, децата вярват, че родителите им говорят истината.

Да, обаче Дядо Мраз не съществува. И нито месото, нито хлебчето, нито кашкавалът на Макдонлад’с са истински месо, хляб и кашкавал. Хау ту книжките са сигурен път към успеха …за своите автори, медиите тиражират популярни заблуди, а политиците няма да ги коментирам въобще. Оказва се, че живеем в един свят на лъжата. Честито!

Истината, ако изобщо има такава, се заплаща с цената на много жертви. Всеки се е вкопчил здраво в своята истина, защото е минал през тръни, за да стигне до нея. И, в края на краищата, тя се оказва една голяма лъжа. Защо ли? Защото животът е прекалено кратък. Няма как да постигнеш абсолютната истина с метода „проба-грешка” за някакви си 80-100 години, пък и кой живее до сто? Трябва да вземеш истината наготово отнякъде. Но откъде, щом всички лъжат? Ето, и аз те лъжа в момента, но дали това също не е лъжа?

Има само един начин да научиш истината, цялата истина и нищо друго освен истината: чети народни поговорки!!!

Те са колективната памет на един народ. Не, те са колективната памет на цялото човечество. Дори хиляда години да живееш, пак няма да знаеш повече истини, отколкото ще знаеш, ако наизустиш десет народни поговорки още днес. Защото поговорките са събрали опита на хиляда пъти по хиляда души, живели в продължение на хиляди години.

Нямаш представа колко много си приличат поговорките на отделните народи. И това се е получило без тези народи да се наговарят помежду си. Поговорките не са преведени, те просто значат едно и също на всички езици. Защото говорят езика на истината. „Празни ръце – празен стомах” на арабски е същото като: „Който не работи, не трябва да яде” на български, да речем. Едва ли някога българите и арабите са седели на една маса и са пушили наргиле, за да съчиняват поговорки, а дори и да беше така, те щяха просто да ги преведат. Но не, поговорките нямат нужда от превод, те казват истината на всички езици.

Отделните култури са достигнали до тях по свой собствен, уникален начин, но крайната спирка винаги е една и съща. „To kill two birds with one stone” винаги ще значи: „Да убиеш с един удар два заека”. Това му е уникалното.  Аз изключително много уважавам поговорките. Те са единственият общодостъпен източник на абсолютна истина.

Тихомир Димитров

Advertisements

март 27, 2008

Имаме новина!

Спрях да чета вестници и да гледам телевизия, за да се информирам. Просто вече нямам нужда. Използвам масмедиите само за удоволствие и то – рядко. Освен това, информацията, която ми поднасят масмедиите смърди на мърша.

Не бях чел всекидневник и не бях гледал новини от доста време. Помня, че ги отказах, защото осъзнах, че ме депресират. Говорих с един репортер, който ми сподели, че целият му работен ден минава между прокуратурата, полицията, съда, моргата и спешното отделение. Е, вести, които няма откъде другаде да дойдат, освен от моргата, меко казано, не ме интересуват.

Реших да си направя малък експеримент и по изключение веднъж да „се информирам” по традиционния начин – така, както го правят милиони българи всеки ден: същите тези симпатични хорица, които дават газ, като видят пешеходец, засичат те, за да завият от най-дясната лента в ляво, настъпват те злобно в трамвая, псуват те на майка и са готови да те убият за два лева. Търсех корените на техния позитивизъм.

И така, представете си средностатистическия българин, който изкарва 500 лв. на месец, здравно и социално е осигурен само на хартия, олиото струва 4 кинта, а наемите са малко по-високи от месечното му възнаграждение. Този човек всяка сутрин пие кафе и чете в-к „Труп” преди да се качи в претъпкания автобус, а вечер пие ракия и гледа касапницата по новините, след като е продал труда си за скрап. Този човек има поне правото да знае какво се случва по света, след като влачи на гърба си двама безработни и трима пенсионери, а освен това му се налага да издържа и собствените си деца, нали? Да, обаче хората, които го „информират” яко се ебават с него и са решили да му покажат светлината в края на тунела под формата на приближаващ влак, пълен с горящи тела.

Ето какво открих, за да не ставам голословен:

в-к „Труп”:

Топ новината, която поднася на читателите си е, че баща пребива щерка си, защото ходела с ром. Това силно ме разочарова, тъй като нищо не може да се сравни със сина, който пребива майка си до смърт за пари. В „култовата” рубрика ‘позиция” чета: „Благовещение без блага вест”. Там винаги стои изтипосана фотографията на някакъв изсипан чичка или на някаква раздърпана леличка, които се оплакват като ревматичен старец от болежки преди дъжд. Може да се оплакват от болежките на обществото, не знам, но фолклорният им песимизъм ми дойде до гуша. Преминавам през огромно количество некролози, за да прочета, че някакъв измамник бил хванат от жертвите си, друг изнасилил малолетна, трети го сгазила кола, четвърти взимал рушвети, токът, бензинът и парното пак поскъпвали. Хвърлям вестника в коша и насочвам вниманието си към най-върлия му конкурент:

„24 бяса”:

Жепейците неадекватни във влака убиец”. Кажете ми, къде, по-дяволите, е глаголът в това изречение? В това съобщително, заглавно изречение? Новината за горящия влак толкова много зарадва вестникарите, че още не могат да спрат да пишат за нея. Все пак, скоро няма шанс млад мъж преди сватбата си и младо момиче след рождения си ден да се опекат живи, нали? Или пък да им падне някоя козирка на главата. Тези възможности трябва да се експлоатират докрай. Публичните разстрели станаха скучни, а катастрофите са направо банални. Е, от време на време изкарвате късмет, когато пиян супер известен участник в кампанията „не карам пил” прегази с джипа си няколко човека и го пуснат с условна присъда, но това не се случва всеки ден. Питам се, ако излезете от моргата и се огледате, дали няма да ви направи впечатление, че по света се случват и други неща, за които можете да ме информирате, а?

Учудващо засичам тема с положително звучене, която е излязла от тетрадката за трети клас на някое чавдарче: „Нека обичаме туристите!” „Малоумно, но поне оптимистично заглавие”, – казвам си аз. И отдолу чета: „Лошо обслужване и инциденти прогониха скандинавците”. Този вестник също заминава в коша. Засилвам се към жълтия печат на една сергия, но физиономията на Азис ме плаши. Чак до там няма да стигаме.

Прибирам се в къщи, сипвам си ракия и стриймвам новините по Бий Ти Ви, защото нямам телевизор по обясними причини. Дърпам скрола на произволно място в средата. Това, което чувам, ме кара да си ударя главата в масата. Юксел ме „информира” за следното, цитирам: „едно от момичетата изнасилени от педофила, който уби дете от дома в Трън и после се самоуби, е била бременна от друг възрастен мъж в Перник. Момичето е непълнолетно.” Айде за вестникарите, че бързат да печатат разбирам и, че редакторите не си гледат работата, защото получават жълти стотинки, също разбирам, ама вие сте „информационната” емисия в най-гледаното време, бе, хора! Какъв е тоя скрипт? Момичето била бременна. А момчето се разболяла от грип, нали? Местя скрола назад с надеждата, че съм пропуснал някоя положителна новина – виждам ковчези, пак го местя напред – виждам арест, местя го отново и разбирам, че две българки са били принуждавани да изпълняват циркови номера със змии и тарантули против волята си в Италия. Сигурно това е най-интересното нещо, което се случи днес в Италия, пичове! Благодаря за информацията!

Решавам да прегледам новинарския блок на телевизията, която се фука, че единствено нейните емисии „.…се различават категорично от катастрофичния и негативен подход към новините на някои телевизии, които са заразени от журналистически далтонизъм.

Първата положителна новина, лишена от всякакъв песимизъм, разказва как почти всички главни ченгета на България се оказали в играта. Стражарите и те били апаши. А това „новина“ ли е? Щях да се шокирам, ако ми бяхте съобщили обратното. Позитивизмът продължава с траур в Бургас, бездомни деца и….курсор на мишката върху хикса в горния, десен ъгъл.

Не ми се ще да генерализирам, защото познавам добри специалисти, които работят в гореизброените медии, пък и самите медии на няколко пъти са проявявали съвсем добронамерен интерес към мен и към творчеството ми. В крайна сметка, въпрос на личен избор е дали да се информираш на принципа „доброто прасе всичко яде” или внимателно да си подбираш източниците на информация. Аз лично не гледам новини и не чета вестници – мисля, че стана ясно защо. Телевизията може да ми служи само като средство за забавление. Вредно е, но не прекалявам. Същото важи и за панираните крилца на KFC.

Обаче забелязвам една интересна тенденция. Масмедиите в цял свят се стремят към скандални и шокиращи открития, това е нормално, но при нас нещата някак винаги стигат до крайности. Помните ли новините по Татово време? Бях малък, но ги помня. Идеше ти да цъфнеш и да вържеш направо. То не бе оптимизъм, не бе въодушевление, младежки плам и ентусиазъм бликаха от всеки репортаж. Винаги съм считал, че американската реклама никога няма да достигне нивото на комунистическата пропаганда по сила и обхват на въздействие. Тогава новините бяха радостни, а в реалния живот те пращаха на доживотна каторга, защото си разказал виц. Може ли днес, когато новините са от Ада, реалният живот да е станал малко по-щастлив?

Тихомир Димитров

март 23, 2008

Карбовски, Димитров и женските списания

Доста пъти ми се е случвало напълно непознати хора да ме спират на улицата и да ме бъркат с Карбовски. Това ме обижда и ласкае едновременно. Обижда ме чисто естетически. Сигурно съм с около 40 кила по-слаб, за Бога! Но ме ласкае, защото през тези моменти имам рядката възможност „да обуя обувките“ на големия мастър с острото перо. И да погледна на света през неговите очи. Веднъж дори ми поискаха автограф. Толкова сигурни бяха, че съм Карбовски. „От Кумова срама“ не съм си признавал. Не можах да ги разубедя и накрая им дадох автограф, какво да ги правя? Да се радват хорицата, хех.

Съвападенията, обаче, не свършват дотук. В един и същи месец излязоха интервютата на Карбовски и моето, в две различни женски списания. Това от една страна показва, че не – не обичам да си говоря сам, а от друга затвърждава убеждениeтo ми колко некомфортно се чувстват хората с по-различно мнение в тази страна. Сега, да не вземе някой да си помисли, че се сравнявам с мастър Йода на българската публицистика, нали! Защото имам доста хляб да изям, докато наистина погледна на света през неговите очи. А и не съм напълно сигурен, че си струва. Но в отговорите на Карбовски открих редица възгледи, които споделям. Благодаря на Лидия, че ми насочи вниманието към тях с постинга си.

Няма да изпадам в подробности, защото предполагам, че всички тук сме грамотни хора и текста ще си го прочетете сами, но искам да споделя нещо, което много ме издразни. Това бяха коментарите под интервюто с мастър К. Изобщо не мога да си обясня озлоблението на повечето коментатори, насочено към този човек. Всъщност, имам някои догадки – сигурно се дължи на ограничения характер на посредствените им душички, които не са в състояние да видят по-далеч от носа си. Или пък се дължи на завист.

Хайде да си говорим истината – Карбовски е брилянтен журналист и писател, има остро перо и още по-остър ум. Доста е циничен, но стилът му на писане е уникален и най-важното – негов си, отличаващ се. Цинизмите не го правят по-слаб професионалист. Като човек, който също се занимава с писане, аз винаги съм се възхищавал от провокативните материали, които умее да създава – било в телевизията и радиото, било в печатните медии. Защото провокативните истории са интересни. А един добър разказвач няма правото да занимава читателите си с безинтересни истории.

Предполагам, че в личния си живот Карбовски е доста тъжен човек. Такива са интелигентните хора, които говорят истината у нас – тъжни, самотни и често: неразбрани. Защото посредствената маса не обича да й се казва истината. Тя предпочита да възприема „кафявото върху стената на кенефа, в който живеем като тапет“. Цитирам по памет. Но ето още една причина да свалям шапка на К. – въпрекли всичко, той намира достатъчно сила и мотивация в себе си, за да продължава напред. Да бъде истински. Да не се превръща в лицемер. Качеството на текстовете му не пада с времето, дори напротив – непрекъснато расте. Трудно е да бъдеш гигант в страната на джуджетата. И е нормално да хвърлят камъни по теб. Бих искал само да му пожелая щипка позитивизъм на вкус. За да привлича повече хубави неща от реалността към себе си. Защото личните нагласи и убеждения са тези, които формират персоналната Вселена на всеки от нас, а не обратното.

„По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата го действителност в деня, часа и минутата, когато престане непрекъснато да реагира на нея“ (Джон Кехоу – един друг джедай)

Успех, уважаеми мними двойнико! И комплименти!

Тихомир Димитров

март 17, 2008

Леееко шизофреничен пост

Преди време в Блогосферата имаше едно колективно явление, при което едни блогъри подканваха други да им вземат интервю. Така и не можах да си обясня мотивацията, нито пък логиката, които стоят зад тази, иначе интересна и безобидна, игра. Но четох с интерес. Хората, които четат блогове, определено се интересуват от личността на блогърите. Аз също се интересувам от личността на доста блогъри. Може би този интерес предизвиква стадни вълни, като осемнадесет хиляди неща, които не знаете за мен или сто милиона работи, които трябва да свършиш, преди да ритнеш камбанката. При всички случаи, читателите имат право да знаят. Е, не всички де. Болният интерес на някои читатели съвсем не крие добри намерения, но както съм казвал винаги – мишите душички се крият зад анонимни никнейми, а истнските хора застават зад думите си със своето име.

Този постинг е шизофреничен, защото вътре в него аз разговарям със самия себе си. Взимал съм и съм давал разни
интервюта, попълвал съм и съм изпращал за попълване всякакви въпросници, но точно такова интервю/въпросник никога не съм правил. Хвърлете по едно око зад завесата, която Тишо сам е решил да повдигне за вас и дано след това да не бъдете чак толкова критични в преценката си за него. Естествено, аз самият бих предпочел хората повече да се интересуват от творчеството ми, отколкото от мен, но тъй като в болшинството от случаите това не е така, почувствах се длъжен да изкарам този текст изпод копченцата на клавиатурката. Време ми е да я сменям вече. Постоянно ги чупя.

Т: Здравей, Тишо, аз съм твоето подсъзнание и знам всичко за тебе, като отворена книга си ми, но понеже съм принуден да понасям несгодите на житейския ти път, бидейки навсякъде и по всяко време с теб, ще се опитам да ти задавам само въпроси, на които не се срамуваш да отговаряш. За да нямаме разправии после. Онези извращения от детството ще ги оставим на страна, както и една-две случки в казармата. Предпочитам да си говорим за изкуство и култура, нали всеки ден ставам свидетел на напъните ти да се превърнеш в нещо като писател.

Аз: Ми здрасти, крайно време беше за това интервю. Между другото, не ми пука от твоите въпроси. Все пак, няма какво толкова да крия, освен извращенията, които не бяха в детството ми и, които нямат нищо общо с казармата, но ти не бива да забравяш, че си само досаден глас в главата ми, докато аз присъствам във физическия свят и мога да изтрия или коригирам всеки твой по-тъп въпрос, така че – умната!

Т: Ако не е умната, ще е русата. Това е много глупав лаф. Използваш го постоянно. Крайно време е да спреш да го
използваш.

Аз: Писна ми от твоите съвети. Давай на въпросите по същество, преди да съм си променил решението.

Т: Добре, добре. Кога най-после ще завършиш втория си роман, а?

Аз: Когато му дойде времето. В момента пиша епилога. Знам, че ти е много интересно да разбереш как ще свърши всичко, но да ти кажа честно – и на мен ми е интересно. Ще се опитам през късната пролет или ранното лято да извадя едно хубаво, спретнато книжле. Иначе оставам на поправка за наесен. Но ще бъде хубаво, ако хората имат какво да четат по плажовете и това лято…

Т: Добре, ама гледай да не си оставиш ръцете баш накрая, че като те знам…сигурно ще развалиш хубавата история. Както и да е. Чудя ти се на акъла! Няма ли някаква по-доходоносна професия, която да си избереш, ами си решил да се занимаваш с литература в България? Мислиш ли, че има смисъл? Не е ли прекалено трудно да пробиеш с писане в една държава, в която повечето хора се интересуват от чалга и Азис? В която почти никой вече не чете книги?

Аз: Българинът е интелигентен и претенциозен читател. Да спечелиш признанието на българската публика означава, че си готов да пробиеш в цял свят. Именно защото нещата стават по-трудно в България, точно тук ми е интересно да експериментирам. Пък и, в крайна сметка, аз съм просто един разказвач. Не правя разлика между писането на книга и споделянето с приятели на маса. Имам доста интересни истории за разкаване. Ще ги разкажа, но не държа да се харесат на всички. Не е нормално да се харесат на всички. Ще се харесат на точно определен тип хора. Те четат книги. Надявам се, когато отново изляза на гладиаторската арена, техните палци да сочат нагоре, както преди.

Т: Имаш в предвид „Справедливост за всички“. Текстът ти не беше никак лош, но защо с тази корица, бе, бате?

Аз: (смее се). Хората бяха достатъчно добри да повярват в един никой и да издадат дебютния му роман. Без да сме
роднини. Без да се познаваме дори. Не исках да им развалям рахатлъка. Ти знаеш ли колко дебютни романи остават
неиздадени? Много по-добри от моя, при това? Корицата на втората ми книга ще ти хареса, обещавам.

Т: дай да я видя.

Аз: Няма. Когато му дойде времето.

Т: Уфф. А сега един по-неудобен въпрос: как не те беше срам да продаваш книгата на най-добрите си приятели?

Аз: Много добре знаеш отговора, но благодаря, че попита. Човек ако не се научи да цени собственото си изкуство сам, кой друг ще го оцени, а? Подарил съм доста копия от дебютния ми роман. На нова година и на хора, които имат рожден ден, примерно. Какво значи да раздаваш творчеството си безплатно и без повод? Все едно да заявиш пред всички, че то не струва пукната пара. Това не е така, съжалявам.

Т: Добре де, ама поне можеше да пуснеш втората част от книгата безплатно в Интернет, скръндза такава! И без това никъде вече не се намира копие от миниатюрния ти тираж.

Аз: Можех, дори бях на косъм да го направя преди Коледа. Но не го направих. Ще ти кажа защо. Не го направих от лоялност към хората, които повярваха в мен. Те все пак разчитаха, че ще изкарат някой лев от книгата. И изкараха. Надявам се, след като спечеля още някоя награда, да ме преиздадат. За тях това е бизнес, за мен – творчество. Гъдел. Така хем оная работа в оная работа, хем душата в Рая, нали се сещаш?

Т: Сещам се, но тук въпросите ги задавам аз. За какво става въпрос във втория ви бестселър, г-н Димитров?

Аз: Сарказмът ти не ми харесва. Няма да отговоря на този въпрос. Задай ми някой друг. Стига сме занимавали хората с проклетата книга. Ще помислят, че си правя реклама.

Т: И ще са прави.

Аз: Да, обаче и аз, може би, съм прав. Може би искам някой друг, освен майка ми, да прочете историите, които разказвам. Разказвачите, които не си признават това, са лицемери.

Т: Хубаво. Един последен въпрос за книгите и приключвам. 21 век сме, пич. Не мислиш ли, че на книгите им мина времето, а? Хартията нещо не е съвсем на мода в ерата на безжичните технологии.

Аз: Това се говореше и за радиото, и за телевизията, и за киното, и за хартията в офисите, и за печатните издания се
говореше. С навлизането на компютрите хартията в офисите не само, че не намаля, тя се увеличи стократно. Радиото, телевизията, киното и печатните медии изживяват нещо като втори Ренесанс. А времето на книгите никога няма да отмине, защото те са престижна вещ, ценен подарък, имат колекционерска стойност и са удобни за ползване. Пък и нали се сещаш, хубавите филми се правят по хубави книги, не обратното.

Т: Да, бе! Сега остава да ми кажеш, че се надяваш някой олигофрен да филмира баналните ти истории.

Аз: Изобщо не се надявам да е олигофрен. Ако разполагам с достатъчно средства, бих филмирал сам една точно определена история. Мисля, че сюжетът си заслужава. Да ти се намират два-три милиона?

Т: Намират ми се. Записвай: 3, 6, 9, 45, 12, 18. Това са числата за шестица от следващия тираж на Тото 6/49.

Аз: И сега трябва да деля джакпота с колко души, според теб?

Т: Ето един чудесен начин да разбереш колко хора те четат, най-после.

Аз: Задник!

Т: Не, ти си задник. Да преминем към следващия въпрос. Това интервю започна да става прекалено дълго и дори аз взех да се отегчавам. Непрекъснато публикуваш в блога си отвратителни статии на тема „жените това, жените – онова“ Ти си бил голям женомразец, бе! Така ли е всъщност?

Аз: Всъщност, изобщо не е така. Жените винаги ми помагат. Те цял живот ме бутат напред. И ме търпят. Повечето ми читатели са жени. Повечето ми успехи са станали възможни в благодарение на жени. Бил съм с изключителни жени, но и съм сърбал „попарата“ на доста от тях. Критикувам точно определен тип девойки и не съжалявам за нищо. Искам да извадя на показ отношенията между половете такива, каквито са. Без излишни излюзии, без маска и без грим.

Т: Хубаво, ама честно да ти кажа: май на моменти прекаляваш! Нормално е да се обиждат, като прочетат за „тъпите
патки“ със запасани дънки в ботушки, примерно. Нормално е да се дразнят, защото ти изразяваш мнението, че, едва ли не, на никоя жена не може да се има доверие, защото „подобно на техниката, тя ще те изостави точно тогава, когато най-много имаш нужда от нея“. Цитатът е произволен. Всички жени ли изневеряват на мъжете си, глупчо?

Аз: Влюбените жени никога не изневеряват. Пък и която разпознава себе си в категорията „тъпа патка“ да се обижда, щом смята, че това определение се отнася за нея. Аз не адресирам конкретни личности, а конкретни категории хора. Но може би си прав, понякога ставам твърде краен. Това е, защото съм искрен и пиша в афектирани състояния. Не е ли точно това магията на личния уеблог? Да бръкнеш в душицата на непознатия? Да разбереш неговите малки, мръсни тайни? Или да стигнеш поне дотам, докъдето той е решил да те допусне? Ще ти кажа нещо:вече не съм съгласен с голяма част от текстовете, които писах преди време. Това е нормално. Хората се развиват, променят се. Блоговете също.

Т: От цялото интервю, това беше единствената разумна приказка, която чух. Един последен въпрос: обещаваш ли
да бъдеш по-позитивен занапред?

Аз: Заклевам се!

Т: Супер, айде тогава да ходим да те черпя една бира!

Аз: Сега не мога. Зает съм да трия по-неудобните въпроси от интервюто.

Т: Цензор! Ми хубаво тогава, ще си пия бирата с другите шизофреници, които живеят в главата ти, без да плащат наем.

Тихомир Димитров

март 15, 2008

КАК СЕ ПРЕДИЗВИКВА ДЪЖД?

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:39 am
Tags: , ,

Първо започваш да виждаш дъжда.

После започваш да го чуваш.

Накаря започваш да го усещаш.

И след това завалява дъжд.

Мисълта е мускул. Тя моделира физическия свят.

Хората са отговорни за своите мисли.

Тихомир Димитров

март 10, 2008

Какво искат мъжете, всъщност?

Продължавам с разсъжденията си върху отношенията между двата пола. И не, няма да ставам банален, защото подобна тема никога, ама никога не може да бъде банална. Поне докато светът продължава да се размножава. Който иска да не чете. Аз съм длъжен да пиша. Подтикват ме осъдителните коментари от последния ми постинг. Изпълнявам справедливото желание на няколко души да се реванширам с материал, които описва жените, от които не трябва да се пазиш.

И така, какво искат мъжете от една жена, всъщност? Каква трябва да е тя, за да спрат да мрънкат най-после? Клишираният отговор на този въпрос: „дама в обществото и курва в леглото“ не ми върши никаква работа, защото колкото и достолепно да се държи жена ти, ако е курва, рано или късно ще те превърне в недоволен мрънкач с ей таквиз рога…

Нека да вземем средностатистическия мъж: той не е нито горзен, нито красив, не е слаб, нито е дебел, не беден, но не е и богат, нито пък е известен. Има си нормална професия, занимава се с разни скучновати на пръв поглед, рутинни неща, но изкарва достатъчно, за да си плаща сметките. И евентуално, за да издържа семейство. Средностатистическият мъж не блести с изключителен интелект. Той не е гений. Не е рядък талант. Обаче не е глупав. Достаъчно умен е, за да осъзнава факта, че „средностатистически“ е различно от „посредствен“. Той отдавна е свикнал с мисълта, че за него е предназначена средностатистическата жена. С нея си подхождат, защото тя също не е посредствена и си дава ясна сметка, че принцовете на бели коне (Майбаси) са за принцесите с богати татковци, които предлагат половин царство зестра.

И ето, че в един прекрасен ден средностатистическият мъж се запознава със средностатистическата жена. Между тях пламва любов и те заживяват своята средностатистическа идилия. Дали ще бъдат щастливи? Може би да, защото и двамата не са посредствени. Стъпили са здраво на земята и знаят докъде свършва реалността и откъде започват мечтите.

Какво може да иска един такъв мъж от жената до себе си, за да бъде щастлив? Ето какво:

Той ще иска жена му да е равностоен партньор. Тя трябва да знае, че детството свърши и, че той не е татко й, който беше длъжен да изпълнява всеки неин каприз. Да, той ще й купува подаръци, ще води колата й на сервиз и ще се занимава с неприятните битови проблеми, дори ще я глези колкото може, защото я обича, но ще бъде недоволен, ако тя изцяло му увисне на врата. Защото той, както стана ясно, не е дебел. Вратът му също не е дебел. Такъв човек се нужаде от ценната подкрепа, която тя може да му окаже като истинско другарче в живота. Би издържал децата си, но не би бил довлен да издържа средностатистическата си жена, понеже е мързелива, да речем. Поне не изцяло. А тъй като е средностатистическа, тя не е нито тъпа, нито грозна, нито оскатена от природата, за да си намери подходяща работа и да му удря по едно рамо от време на време.

Той ще иска жена му да е само негова, поне докато са заедно. Да бъде честна. Той не е беден и винаги може да плати 50 лв за секс с непозната, но няма да го направи, защото я обича и тя му е напълно достатъчна. Дори да не е, ще се страхува да не я загуби. Пък и задоволените мъже не ходят по проститутки. И не изневеряват. Тя пък винаги може да си осигури секс с непознат, дори без да плаща, защото е жена. Макар и средностатистическа. И ако тя се влюби в друг, мъжът й ще бъде по-спокоен, ако дойде и му каже в очите: „всичко приключи“. Но ако след една година разбере, че през леглото й са минали още няколко средностатистически мъже, без той да знае, много вероятно е да се озлоби и цял живот след това да повтаря, че жените са „курви“. Много е вероятно да бъде прав. За себе си. „Мразя лъжата, лицемерието и предателството“ е умозаключение на доста средностатистически жени. Мъжете не си служат с този лозунг, защото намират за съвсем естествено да е кофти, ако те излъжат и предадат. Ако човека до теб се окаже лицемер. Тези неща се подразбират.

Той ще иска тя да не му се качва на главата. Любовта си е любов, но човек има нужда от личното си пространство, докато е жив. Започнат ли да му го отнемат, озлобява се като животно в клетка. Той ще иска да поддържа връзка със старите си приятели от детинство, макар и тя да не ги харесва, защото те са ценни за него. Дали са му много. Освен това, те фигурират в живота му много преди тя да се появи. Той ще иска да играе футбол в неделя, да ходи на лов, за риба, да си ремонтира колата, да играе компютърни игри или да се занимава с неговите си, мъжки нещица, вместо с нейните проблеми, с нейните приятелки или с нейните родители. Поне един ден в седмицата, той ще предпочита да се занимава повече със себе си, отколкото с нея. И ще бъде благодарен, ако тя не му отнема тази свобода.

Той ще иска жена му да прилича на него и да не се държи като пълен психопат. Да бъде поне малко рационална. Ще се изнерви, ако тя започне да реве без причина. Мълчанието й ще го вбесява. Нейната упоритост – едно от качествата, заради които преди време се беше влюбил в нея, постепенно ще започне да го дразни. Ако има някакъв проблем, мъжът ще предпочете да разбере какъв е той, за да потърси начини за неговото разрешаване. Той ще се вбесява, ако тя непрекъснато му натяква колко важно е споделянето, докато всъщност отказва да сподели проблемите си с него. Нали уж бяха приятелчета? „Къде остана доверието?“ – ще се пита той.

Той ще иска тя да не променя характера си толкова често, колкото променя цвета на косата си. Мъжете са лоялни, праволинейни същества. Успееш ли веднъж да ги накараш да ти се доверят, те ще те следват до гроб, защото са повярали в теб, в това, което си, в твоите устои, дори в особеностите на твоя характер. Но ако всеки ден в леглото до тях се буди коренно различна личност, много вероятно е те да загубят доверие в човека без форма и без цвят. Да се почувстват несигурни. Когато жените се почувстват несигурни, те търсят кой да ги защити. Когато мъжете се почувстват несигурни, те вземат нещата в свои ръце и елиминират факторите, предизвикващи несигурност. Твърде често, за съжаление, ампутират от живота си човека-несигурност. Такива са природните закони. По-лесно е да направиш компромис със себе си, отколкото с Природата. Всъщност, второто е абсолютно невъзможно.

Той ще иска жена му да не се опитва да го променя. Ако предпочита да ходи спортно облечен, защото харесва удобните дрехи, тя ще сгреши много с желанието си на всяка цена да го види по сако и вратовръзка. Ако не харесва китайската храна или, ако преди време е повръщал от суровата риба в японски ресторант, той ще си помисли, че тя непрекъснато му отмъщава за нещо, като го води по заведения с екзотична кухня. Той ще се радва, ако не е длъжен да харесва нейните кино звезди, нейните толк шоута, нейните любими автори и музиканти. Ще се радва, ако не си говорят за сериали. Няма да иска от нея да гледат заедно срещата на полуфиналите, но ще бъде благодарен, ако не го занимават с Тае-бо, с Фънг Шуй или с проблемите на овцата Кари Брадшоу от „Сексът и градът“.

Той ще иска от нея тя да му бъде приятел. Да може да й се довери. Да може да разчита на нея, както разчита на истинските си приятели. Няма да е много доволен ако разбере, че кифлите от офиса й знаят всичко за
най-съкровените му тайни, които е изповядвал чисто гол в леглото пред нея. Той ще иска да имат някакви сходни интереси, поне едно нещо да ги вдъхновява и двамата. Да имат някаква обща мечта. Ще бъде истински благодарен, ако тя спазва своите обещания. Тъпо ще му стане, ако от три седмици плануват някаква ваканция, ако той е запазил места в хотел, свършил е цялата организация, а тя в последната минута му сервира, че не й се ходи никъде и май предпочита през уикенда да си остане у дома. Истинските приятели не правят така.

И не на последно място по важност, той ще бъде благодарен, ако жена му не иска от него невъзможни неща. Тя трябва да е достатъчно умна, за да знае, че със средностатистическата му заплата от 800 лв, той няма как да я заведе на остров в Тихия океан. Колкото и да я обича. Няма как да й подари Кайен и няма как да й купи къща в Бояна, нищо че за мъжа на братовчедка й тези неща са ежедневие, примерно. Той ще иска жена му да има доверие в него, за да се почувства сигурен в любовта й. Ако тя не му създава напрежение, ако не подкопава самочувствието му ежедневно, а вместо това го подкрепя, може би той ще повярва в себе си, ще се възползва от късмета си и ще последва мечтите си, за да може да й подари света един ден. Да, познавам средностатистически жени, които живеят като принцеси, без баща им да е платил половин царство зестра. И това е така, защото са целунали краставата жаба, докато още е била в гьола.

Толкова ли много иска един средностатистически мъж, всъщност? Не мисля. Всичко, което написах по-горе, може да се обобщи в четири думички: доверие, лоялност, приятелство и любов. И ако тези изисквания ти се струват прекалено високи, значи или не си средностатистическа жена, или много сериозно се надценяваш.

Тихомир Димитров

март 8, 2008

Жените, от които трябва да се пазиш

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО,СТАТИИ — asktisho @ 4:59 pm
Tags: , ,

Честит празник! Миналата година на тази дата писах, че повод за празнуване имат само майките. Както винаги изпадам в крайности и сигурно не съм съвсем прав, но това ще продължава до момента, в който жените не постигнат някакъв общ, глобален консенсус по въпроса дали имат повод за празнуване на осми март или не. Майките поне са осъзнати жени. Изпълнили са мисията. Без тяхното съдействие днес нямаше да мога да ви тровя с „гениалните” си умозрения на тема „Осми март” и, което е по-важното, без тяхна помощ вие нямаше да бъдете тук, за да ги четете. Така че, честит празник, майки, жени, гейове, травестити и всички онези, които празнувате осми март! За мен и за останалата половина от човечеството днес е просто събота – ден за преодоляване на тежкия махмурлук от петък, който пък всяка седмица си е традиционен „ден на майстора”.

Но да се върнем на майките. Всички майки трябва да възпитават синчетата си от малки, че сред жените има отровни създания, от които трябва да се пазят. Мен мама ме научи навремето, но аз не я послушах и затова си изпатих. Тук няма да се опитвам да генерализирам, няма да обвинявам всички жени заради грешките на единици от тях. Не, има точно определен тип жени, от които трябва да се пазиш. Ето ги:

Алчните жени. Златотърсачките. Един приятел ги нарича „сукалчетата”, защото цял живот си намирали биберон, от който да сучат и винаги имало кой да ги дундурка като бебенца. Тези жени обичат себе си повече от всичко на света и всъщност изобщо не им пука за теб. Те са красиви и арогантни, а ти си средство за тяхното препитание. Те са хищникът, ти си жертвата. Бъди внимателен и не продавай душата си на Дявола, само защото мацката изглежда добре. Помни: тя винаги мисли единствено за изгодата, която може да извлече от теб. Ще си бие камшика при първите сигнали за опасност и още в първия момент, в който ти проявиш някаква слабост, изпаднеш в беда или закъсаш за пари. Ще те напусне точно тогава, когато най-много се нуждаеш от нейната подкрепа, защото златотърсачката не е жената на живота ти, а вампир, който е дошъл да ти изпие кръвчицата. Ще си намери друга жертва веднага щом разбере, че при теб кльопачката е свършила. Тогава ще е късно да се ядосваш на нейните лъжи. Затова действай още сега: уволни кучката и прати алчния й задник на улицата, където му е мястото.

Побърканите жени. Те са истерички, шизофренички, луди или просто неуравновесени жени. Отличават се с това, че говорят изключително много и все несвързани неща. Обикновено имат някакво странно хоби. Изповядват някаква религия. Повечето са вегетарианки, феминистки, сексистки, сектантки, вещици или най-обикновени лунатички. Настроението им се мени сто пъти по-бързо, отколкото на обикновените жени. Винаги преминава от една крайност в друга. Мнението им също. С такава жена никога не можеш да стъпиш на твърда почва. Никога не знаеш какво да очакваш в следващия момент. Живееш в постоянно напрежение. На всичкото отгоре, тя ще се опита да те промени и да те направи същия психопат като нея. Стой далеч от такива жени.

Жените с харем. Това е рядко срещан, но господстващ вид на самовлюбени хубавици, които колекционират мъже. Особено опасен вид. Могат да те съблазнят изключително лесно и да те измамят, че изпитват някакъв интерес към теб. В началото ще се чувстваш добре и дори ще се учудиш колко много общи теми на разговор имате. Жените с харем са опасни, защото освен хубав външен вид, обикновено притежават и интелект. Гаджето им е простоват селяндур, с когото ходят заради якия, животински секс или заради някаква облага. Но на теб тази жена няма какво да ти даде. Ти си нещото, което винаги е липсвало в живота й, защото е нагла и арогантна кучка – ти си най-добрата й приятелка. Ти си безполов хермафродит, нейният личен шофьор, разносвач на покупки и внимателен компаньон, нейното кошче за душевни отпадъци, нищо повече. Тя ще направи всичко възможно, за да те накара да се влюбиш и да прибави скалпа ти към дългия списък от „мъже с изплезени езици”, който колекционира.

Фригидките. Някои от тези жени изглеждат изключително добре, но за сметка на това са фригидни. Нямат гадже, но това не бива да те подвежда. Те страдат от заболяване, което им пречи да изпитват наслада от секса и често компенсират липсата му с успешна кариера. Имат нужда от теб, за да поемаш излишното напрежение, което трупат в офиса. Не си губи времето с такива жени и никога не им се връзвай на приказките за приятелството. Човек сам трябва да подбира приятелите си, а не те – него.

Обратните жени. Те са лесбийки, но все още не знаят това или пък са бисексуални, които продължават да излизат с мъже. Нормалните за всеки човек разочарования от противоположния пол растат и накрая тези жени окончателно обръщат резбата. Такава жена може да ти бъде добра приятелка, но не и гадже. Можеш да плачеш на рамото й, но не и да правиш секс с нея. Защото тя харесва жени. За Бога, вие и двамата харесвате жени! Може би дори един и същ тип жени. Когато седнете в заведение и някоя засукана кака ти привлече вниманието ще забележиш, че тя също зяпа натам. Ще се конкурира с теб за твоите любовници. И ще те държи отговорен за грешките на предишните мъже в живота си. Не се занимавай с лесбийки, ами си намери жена, която да харесва мъже. И бъди мил с нея.

Общите жени. С други думи: нимфоманки или най-обикновени курвички. Живки. Отличават се с това, че може да ги продупчи почти всеки, който пожелае. Много трудно отказват. Пази се от връзка с такава жена. Още на втория ден ще ти поникнат рога, всички ще ти се присмиват, защото си правят тройки с гаджето ти, а ти единичък нищо няма да знаеш, будала. Накрая ще разбереш и ще ти причернее. Правилният подход към „общите жени” е винаги само един: чукаш и бягаш.

Глупачките. Намирам за твърде нелепо и несправедливо популярното схващане, че жените са по-тъпи от мъжете. Според мен, има точно толкова тъпи мъже, колкото и тъпи жени. Те просто са създадени един за друг. Природата си знае работата и не е ощетила никого. Ти, обаче, нали си ентелигент, трябва да се пазиш от глупачки. Някоя от тях е потенциална майка на децата ти, а кой иска да отглежда пълни олигофрени? Знам, че глупачките може да са хубави и, че може да ти правят густо в леглото. Знам, че обичаш да се фукаш с тях и да ги показваш. Нямам нищо против на теб да ти е гот. Лесно можеш да излъжеш една глупачка с нещо лъскавичко, срещу което тя да ти продаде природата си, подобно на индианците в Новата земя. Но не се обвързвай с глупачка. И най-вече: спри да я показваш, защото адски много ти вреди на имиджа.

Това са нещата от живота. Сигурен съм, че пропускам нещо. И ще се радвам ако обогатиш списъка. Честит празник!

Тихомир Димитров

март 4, 2008

Хляб и зрелища

Средният интелект на тълпата е по-нисък от този на най-глупавия индивид в нея. Още древните римляни са разбрали, че тълпата се нуждае от „хляб, кръв и зрелища”, за да не хвърля камъни. Нищо не се е променило до наши дни: колизеумите се превърнаха в стадиони, а кръвта и зрелищата се гарантират не само от тях, но и от новинарските емисии по три пъти на ден, както и от телевизионните шоута. Публичните унижения са на почит. Жестоката смърт е на мода. Практиката на така наречената „демокрация” у нас пък показва, че едно правителство може да бъде свалено от народа само тогава, когато и хлябът свърши. Значи това са нормални неща. Няма смисъл да вървим срещу естествените процеси. Аз пък ще ви попитам: какъв беше смисълът от две хиляди години цивилизация тогава?

Подхвърлиха ми една статия, в която психологът Иван Игов осъжда риалити формата по телевизията като „Гавра с хора с психични отклонения”. Критиката му е насочена основно към Music Idol, където гаврата е най-очевадна. В бебе-блога Inside Story, на който в момента се опитвам да вдъхна живот с помощта на ко-автори, Преслава Христова се възмущава от начина, по който възпълничък член на журито с цялата си наглост гони момче от кастинга за това, че е дебело. Малко като „присмял се хърбел на щърбел”, но в обратния вариант. Реших да се поинтересувам от шоуто, за да изградя собствено мнение, въпреки че съзнателно избягвам телевизията като начин на забавление и откровено смятам, че 90% от съдържанието й води до затъпяване и до пазарно пристрастяване. Има приятни изключения, разбира се.

Това, което видях за пореден път ме убеди, че „Television Sucks“ е едно от малкото правилни заключения, до които съм стигнал в живота си. Видях зле облечено жури, което злоупотребява с мимолетната власт, която му осигурява синият екран, за да избива комплекси върху душевно болни хора. Дори Иван и Андрей, които играят ролята на приятното изключение в случая, не могат да компенсират.

Сигурен съм, че на кастинга се явяват и нормални индивиди. Почти съм убеден, че журито следва линия на поведение, предварително заложена от формата. И ми харесва идеята неизвестни таланти да получат своя шанс в частните медии при положение, че на държавата вече не й се занимава с култура. Но не мога да се съглася от стотиците реални участия в предаването да ни показват само най-грозните и дебилни сцени. Ако някой се изложи, значи е „интересно”, ако е сляп или психически нестабилен – става, ще го излъчим. Единствената алтернатива е от нищото да изскочи изключително надарен певец. И него ще излъчим, какво да се прави, все пак зрелищата трябва да се оправдават по някакъв начин. Ловът на таланти е чудесно оправдание, а може да бъде почти толкова жесток, колкото и ловът на вещици.

Да, обаче „който плаща, той поръчва музиката”. Така е при капитализъма. Тълпата иска кръв и зрелища. За това плаща. И частните телевизии с радост й ги осигуряват. Нека да не забравяме, че те не са благотворителни организации и не преследват някаква обществено полезна цел. В тях работят интелигентни хора, които знаят как да вземат левчетата на маймунките с gsm-и и са достатъчно мотивирани да го правят. Значи това са нормални неща. Няма смисъл да вървим срещу естествените процеси. Но моят въпрос си остава: какъв беше смисълът от две хиляди години цивилизация тогава?

Тихомир Димитров