Реших да ви подаря три кратки истории за „Хелоуин“
Свалете си сборника „33 любовни истории“ (ако все още не сте) и обърнете внимание на следните три разказа:
„Ловецът“…стр. 91
„Влох“…стр. 112
и
„Ношна птица“…стр. 113
За десерт може да „изкльопате“ миниатюрата „Short Story“ на стр. 148
Ако вече сте ги чели, остава успокоението, че скоро ще имате и другите части от пътеписа за Амстердам.
Stay connected…
Докато едни хора цял живот чакат „съвършената любов“ и накрая умират в самота, други се задоволяват с възможната любов още сега. Еми, това е възможната демокрация, уважаеми! Тази неделя. Няма друга. Съвършената демокрация може и да не я дочакаме никога. Затова ще гласувам.
Чудя се на активните интелигентни млади хора, които се хвалят публично как няма да гласуват. Възможната демокрация явно тях не ги устройва. Те чакат съвършената любов. Чудя се дали наистина са толкова интелигентни, щом нямат въображение да измислят дори една причина да отидат до урните в неделя? Чудя се дали наистина са толкова активни, щом ги мързи да отскочат до кварталното училище поне веднъж на 4 години?
Или са само млади? Чудя се и отговор на чакам…
Според мен трябва да сме благодарни, че вече не вкарват в концлагер за виц. Пак е нещо. И отново ще гласувам. Просто видях хората, които решават вместо мен на предишните избори – видях ги на какво приличат, видях колко им е акъла и разбрах, че те винаги са там. За да решават вместо мен. Само че мене ме няма. Ми не, ще се включа и аз в решаването този път, пък ако ще да нямам свестен избор.
Много по-лесно е да не правиш нищо. Много по-лесно е да си стоиш у дома. И да мрънкаш.
Системата, обаче, е такава. Няма друга. Не вкарват в концлагер за виц и всеки може да си говори глупости. Това пак е нещо. Пак е форма на демокрация. Мисля, че трябва да сме благодарни, защото има държави, в които бесят блогърите за критика срещу властта. А тук даже избори ни организират. Само преди 20 години вкарваха в затвора за виц. Не била мръднала политиката. Мръднала е и още как! Дори психически е мръднала, ако питате мен.
Но няма да се правя на философ и ще гласувам, за да имам моралното право да пиша „умни“ статии после. И да се правя на философ. Ще участвам в процеса. С „ей тез двете ръце“ ще участвам! Офлайн. На хартия.
Не боли. Лесно е. Става бързо. И е толкова елементарно! Но се случва само веднъж на четири години. Дори единствено заради труда на хорицата, които мъкнат кашони, чували, списъци, които спят по земята, за да обслужват средновековния изборен процес, дори само заради тях си заслужава да гласувам. Ще гласувам, за да оправдая средствата за хартия, които пак излизат от моя джоб.
Ще гласувам, защото само сега мнението ми се брои. В буквалния смисъл на думата. Ще гласувам, защото имам мнение. Пък, ако ще и нищо да не променя с моя глас, ако ще и изборите да са фалшиви – пак ще гласувам.
Има толкова много причини да гласувам. Имам такова голямо въображение, че мога да си измисля още 100.
Но няма друг вариант. Няма друга система и няма друг начин да участвам в демократичния процес още сега – тази неделя. Много по-смислено е да участваш, отколкото да стоиш у дома. Да мълчиш. Не, ние дори не мълчим, ние пишем „интелигентни“ пледоарии как и защо няма да отидем да гласуваме.
„Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“
Гласуването изисква много по-малко средства, акъл, време и усилия от написването на една статия в блог, умници такива! Много ви мързи, да знаете! Много ви мързи, според мен. Просто сте тоооолкова заети! В неделя! И сте толкова сърдити. Сърдити млади хора! Отсъствието на съвършената любов и мене ме прави сърдит. Обаче възможната понякога също ме оправя. В буквалния смисъл на думата. Затова ще гласувам.
Сърдит, не сърдит, ще проверя дали е проблем да стана от компютъра в неделя и отида да погледам малко фърст-пърсън-три-де-фрийк-шоу на живо. Напълно безплатно, при това! Пуканки мисля да си опукам на микровълновата. И, за разлика от вас, умници такива, ще гласувам. Защото има държави, в които дори не можеш да си мечтаеш за пуканки и микровълнова…
Няма да прикривам леността си зад маската на политическата апатия. И двете живеят у мен. Ама са две различни неща. Няма да се правя на „сърдичко-петко“, защото не харесвам празната му торба.
Ще гласувам и още как! Има толкова много причини да гласувам. Мога да си измисля още.
Сигурно защото съм луд.
Ами умните? Умните нека си умуват!
Тя, съвършената любов, е направена точно за хора като тях.
Прекъсвам за малко пътеписите от Амстердам. Искам да споделя някои предизборни вълнения. Хората, които ме познават принципно знаят, че ми се повдига от политика. И мнения от рода: „Ама, един писател трябва да има активна гражданска позиция, да се интересува от процесите в обществото, да е ангажиран с тях” определено не вървят.
Защото, може хем да е така, хем да ти се повдига от политика. Едновременно.
Нещата, които реално вълнуват един писател, са съвсем други.
Ето някои от тях, в моя собствен мироглед, от последните дни:
Излезе още един чудесен пътепис за Амстердам.
В корпоративния блог на „Индизайн” публикуваха визията ми за къщата-мечта. Имат куп прекрасни решения и предложения, моето е едно от най-смотаните, между другото. Харесвам идеята да погледнеш къщата-мечта през очите на хора, които всеки ден „срещаш” в интернет. Ставаш близък с тези хора и започваш ги чувстваш „свои”, дори да не се познавате лично. Интересно е да видиш идеала им за дом. Приветствам инициативата да накараш хората да мечтаят!
Излезе новият брой на Алманах „ФантАstika (2010-11). В него ще прочетете съжденията ми на тема: „За устойчивия растеж и зрелостта на човешката раса”. Съставителят Атанас Славов е решил да постави статията ми в секция: „Бъдещето – начин на употреба”. Броят се очертава да е интересен, поне засега, като гледам заглавията.
Българският писател Калин Терзийски получи европейско признание. Харесвам го като човек и като автор. Радвам се на успеха му все едно, че е мой. „Има ли кой да ви обича?” е въпрос, който всеки трябва да си зададе и текст, който всеки трябва да прочете.
Жан Мишел Жар дойде на крака в България. Остана почти незабелязан от медиите, заети да отразяват предизборните напъни на чичковци и лелички с европейски амбиции. Които твърдят, че могат да променят нещо. Занимаваха ни повече с тях, отколкото с човека, който действително промени нещо – световната музикална сцена.
Такива са нещата, които вълнуват един писател в предизборните дни.
Ако политиката беше мръднала поне колкото науката, технологиите и бизнеса, сега нямаше да гласуваме с двуметрова бюлетина. В началото на 21-ви век! И, може би, щяхме да живеем в съвсем различно общество.
Тя (политиката), обаче, си остана на нивото от 1991-ва година. Гледам плакатите, чета лишените от смисъл платформи и се питам: „Има ли още хора, които се връзват на такива неща?”
Оказва се, че има. Повечето хора се връзват. И поглъщат обещанията за промяна с по-голям апетит от предизборните кебапчета. А мен дори едно предизборно кебапче не се намери кой да ме почерпи, хаха. Канят ме само на скучни беседи с пропаганда. Сещат се, че в България имало артисти, пишещи хора, „представители на културата”, че моят град съществува на картата. Връщам поканите с любезната уговорка, че ще дойда следващия път, когато се поинтересуват от мен, но изборите няма да са вдругиден…
Доверието ми в политическата система отдавна напусна „кота нула”. През последното десетилетие то бавно, но сигурно пълзи надолу и заема все по-отрицателни позиции. Виновни за това НЕ са политиците, моля ви! Ние си ги заслужаваме. Тези хора изцяло отразяват нивото на средностатистическия българин-гласоподавател, което, ще ме прощавате, не е никак високо. Посетете някоя чалга дискотека в петък вечер и ще разберете какво вълнува масовия гласоподавател. Ще видите докъде се простира хоризонтът на неговите мечти. Ще оцените колко струва идеалът на простолюдието. Хората, които сега заемат 100% от медийното пространство и време, отговарят напълно на този идеал. Евтини са.
И откровено ме дразнят. Дразнят ме не като кариеристи, защото амбициите са си проблем на амбициозните хора, дразни ме убеждението им, че могат да променят каквото и да било.
България е незначително парченце от гигантския световен пъзел – един „механизъм на скачените съдове”. В него текат икономически и политически процеси, в които ние винаги сме обект, а не субект. Ще се справиш с „кризата”, ама друг път! Искрата пламна зад океана, раздухаха я медиите в цял свят, до степен на пожар, а някой тук, на село, с общинския си бюджет ще противодейства на всичко това ли? Двадесет години е обслужвал частни икономически интереси и още 20 години ще го прави. Дават го вече дори по телевизионните сериали. Банален сюжет!
Или ще водиш независима външна политика? Политиката на България никога не е била независима. Дори когато е печелена с войни. Едно такова малко, пренебрежимо петно върху картата, където комплексите са повече от ресурсите, няма право на собствено мнение. Просто така е устроен светът. Историята се пише от силните на деня. Българският кмет и българският президент, за съжаление, не попадат в тази категория.
Но плакатите им говорят друго. Твърдят, че именно тези хора могат да променят нещата, защото…са те. И това е основният им аргумент!
Имам икономическо образование. Следя икономическата статистика. През последните 20 години българинът е на първо място в Европа по стандарт на живот и по цена, на която продава труда си. Отзад-напред. Отпред-назад е първи само в класацията с болестите, от които се умира.
И никой не успя да промени това. Нито А, нито Б, нито В, нито Г, З и Ж. Сега идва Й –твърдейки, че ще промени нещата, защото е Й…
Ще гласувам на тези избори отново. Ще гласувам, за да ви държа отговорни – вас, хората от плакатите.
Защото няма право на претенции само този, който няма мнение. Системата е назадничава, изглежда неприлично зле, но липсва друга, с която да я заменим. Такива са нещата в момента. Такива са днешните лидери. Такова е нивото на съзнание, до което е стигнало българското общество. Кандидатите напълно го отразяват. Гласуваш, не гласуваш, винаги ще правиш секс с политиците от пасивната страна. Не е ли по-добре веднъж на 4 години, поне, да си избираш партньора?
Призовавам всички, които четат този текст, да отидат да гласуват в неделя. За, против, срещу някого или в подкрепа на някого, няма значение! Просто гласувайте. Изразете мнение. Само сега се брои. Оправдайте милионите за печат на хартия. Платили сте си за тях! Не си стойте у дома. Ако го направите, ще ви назначат „служебен” партньор, който да ви „люби”. Ще ви го назначат хора без зъби в устата и без мозък в главата. В най-добрия случай, ще ви го назначат хора, които въобще не познавате.
После ще мрънкате и ще се оплаквате от политиката. Да мрънкаш и да се оплакваш е жалко, но да мрънкаш и да се оплакваш, без да си изразил мнение, дори когато са ти го поискали, е два пъти по-жалко.
Нямате право да мрънкате, ако не гласувате в неделя. Можете само да стискате зъби.
Гласувайте и след това ги дръжте отговорни!
Тихомир Димитров
Перфектната английска градина
Така може да се нарече Vondelpark, намиращ се в западната част на града. Разкошни, дълги алеи, ярко зелени тревни площи, по които се търкалят хора, задължителните патици и лебеди в езерата, интересна барокова архитектура наднича зад храстите. Едно такова спокойствие цари навсякъде.
Седнах на пейка да си почина. До мен имаше някакъв чичко, който започна да си свива цигара. С тютюн. Хвърли и няколко трохи tobacco booster вътре, колкото да не е без хич. Попитах го откъде мога да си наема велосипед. Паркът ми се стори прекалено голям, за да го обикалям пеш, а и вече усещах неприятното щипене по ходилата, предизвикано от чисто новите пришки. От Камино знаех, че това не води до нищо добро.
„Откъде да знам, аз съм местен. Никога не ми се е налагало да наемам велосипед” – отвърна ми чичкото.
„Има логика” – помислих си аз.
После се сетих за талончетата с намаления, които носех у мен. Оказа се, че имам такова и за велосипеди под наем. Обаче трябваше да се връщам чак в центъра. Реших да го отложа за следващия ден.
Започваше да става студено и май вече беше време да се прибирам. Първо трябваше да се наям. Бях гладен като…турист, който цял ден е обикалял без цел и без посока.
Амстердам е столицата на джънка
Трудно се намира нещо свястно за хапване. Два дни на KFC, Burger King и местните сандвичи с картофки и горчица са напълно достатъчни, за да спечеш. Имах нужда от течна храна, която да „отпуши системата”.
Нямаше да откажа, примерно, комбинация от топло шкембенце и пилешка кавърмица, но чак в София по-късно разбрах, че имало български ресторант в Амстердам.
Единственото по-смислено решение се оказа мърлявото китайско ресторантче срещу хостела. Готвеха обилно и беше вкусно, при това – на съвсем достъпни цени. „Проблемът с изхранването е решен” – зарадвах се аз, – „английска закуска в хостела, някой сандвич на обяд, вечеря в китайския и си готов!”
А сега оставаше да си отспя! Бях тотален парцал.
Прибрах се в хостела с ясното намерение да припадна рано, но в стаята ми се заформяше нещо като импровизиран купон. Бутилка „Джони” и два стека „Хайнекен” бяха достатъчни, за да ни държат будни до полунощ.
Студентчетата от хостела
Нямаше да се спи, значи, щеше да се социализира. Имах удоволствието да се запозная на светло с мацката, която така хубаво свършваше предишната вечер, на леглото до мен. Готино парче от Кипър. Беше дошла с ясното намерение да емигрира в Амстердам, но се ядосваше, че навсякъде й предлагат само оферти за работа, свързани със секс.
Станах свидетел на следния разговор между нея и един отворен Ню Йоркчанин, тип „гимми файв, мен”:
„Сама ли си тук?” – попита.
„Да, сама съм” – отговори му тя.
„Снощи те видях да си лягаш с едно момче.”
„А, този ли? Вече забравих за него. Той си замина.”
Четири часа по-късно отново я слушах как свършва. Само че на друго легло. Някъде горе, в дясно.
Но пък щеше да си намери работа момичето, това беше сигурно.
На третата вечер я опъна един италианец.
Така и не разбрах как успява да вади само огладени панталони с ръб, чисти ризи и безупречни сака от малкия си туристически сак. Много спретнато момче.
Онази се отнасяше с него като с някакъв спонсор. Караше го непрекъснато да й купува разни неща, да я води по ресторанти и да я забавлява, щото нямала пари, а да стои по цял ден в стаята й било скучно.
Определено щеше да си намери работа. Изискваше се само натиск и търпение. Поне спестих пари за билет от еротичен театър, нали, щото в хостелчето си беше безплатно шоуто, а и продължаваше много повече от 15 минути всяка вечер.
В стаята с 14 легла хората идваха и си отиваха ежедневно. Май бях единственият, останал за по-дълго. Цели осем дни!
Установих множество леки, повърхностни контакти. Една вечер сте заедно, на другия ден те излитат за някъде и ти знаеш, че повече няма да ги видиш, докато са живи. Това значително улеснява комуникацията.
Най-готини, естествено, бяха испанците. За пореден път се убедих колко много приличат на нас по манталитет – весели, мързеливи, не им се работи, но си падат по живота. На безработицата гледат със смесени чувства – едновременно с облекчение и като проблем, от който могат вечно да се оплакват. Появи се симпатична двойка момче и момиче, особено момичето. Бяха от Ла Коруня. Открихме много общи теми за разговор в пушалнята на хостела: Галисия, Сантяго се Компостела, Камино.
Мъжът й наблюдаваше нашия диалог с интерес и се напушваше мълчаливо, като от време на време ми подаваше бонга, да си дръпна и аз.
В комбинация с малкото уиски и бира, които ми бяха останали от снощи, испанката взе да ми изглежда все по-привлекателна – с дългата си до кръста, къдрава, черна коса и с мастилено-кафевите си очи. Мъжът й каза, че отива да си ляга и ме остави сам в компанията на това прекрасно, южно, нахилено същество.
„След всичко, което си преживял по Камино, как може да дойдеш тук? Харесва ли ти Син Сити?” – поинтересува се тя.
„Да, харесва ми, при това – много. За да отречеш плътските удоволствия, първо трябва да ги опознаеш, а това значи да им се посветиш изцяло. Не се сещам за по-подходящо място от Амстердам” – взех да философствам аз.
„Хайде да разгледаме Червените фенери!”
Нощта беше млада и изцяло на наше разположение. Научих я да пее „Испанко черна, курво неверна…” на български език. В замяна получих няколко целувки на пейката до един канал, под настоятелния поглед на апетитна проститутка от азиатски произход, седнала на високо трикрако столче по бельо – във витрината срещу нас.
Предложи да „измислим” нещо. Заедно. С нейния мъж. Отдавна искали да пробват с трети човек. Наложи се да откажа. Идеята за тройка в стая с 11 зрители никак не ми се понрави.
„Човек съжалява повече за нещата, които не е направил в този живот, отколкото за нещата, които е направил” – обади се гузната ми съвест.
„Да си гледаш работата!” – отвърнах й аз.
Музеите
На другия ден реших да го раздавам културен и да посетя няколко музея, да си направя туристическа обиколка с лодка по каналите и да покарам малко колело из тесните улички на Амстердам. Паркът също ме привличаше неимоверно.
Посетих три музея: “Sex Museum”, “Hash and Hemp Museum” и “The Torture Museum”.
Мадам Тюсо, Ван Гог и Къщата на Ане Франк ги оставих за следващото посещение.
За сметка на това, обаче, си направих разходка до завода на „Хайнекен” и си отпих от любимата ми прясна бира – без консерванти.
Обиколката с лодка беше скучна, тъпа и кратка. Но струваше цели 20 евро. Имаше добри предложения за нощни плавания с романтична вечеря, което е чудесна идея, ако си сбъркал да заведеш приятелка / съпруга в града на разврата.
Успях да си взема и велосипед. Придвижването в трафика се оказа истинско предизвикателство. Голям адреналин, докато успееш да стигнеш до парка. На 4 сантиметра от лакътя ти преминава трамвай, а в насрещното фучат летящите холандци. Нямаш право на грешки.
Взех си голямо, удобно, градско колело, с тънки, високи гуми, рамка и крачна спирачка. Истинско удоволствие беше да се рея по безкрайните алеи в парка с него. Миризливото пакетче с надпис „100% Sativa” в джоба ми също допринесе за удоволствието. Имах голям късмет да се наслаждавам на прекрасно, слънчево време през всичките дни.
Но започвах да усещам все по-силно натиска на нагона. Момичето от Кипър и испанката си бяха заминали. С тях безплатните оферти за публично опозоряване в хостела се изчерпваха. Оставаше ми само да „инвестирам” онези 100 евро, които грижливо си бях закътал специално за целта. Живеех на 50 метра от „Червените фенери”, все пак!
Тревицата, обаче, ти придава мек и овчедушен характер. Превръща те в пасивен наблюдател. За да тръгнеш по жени, се нуждаеш от малко повече дух и агресия. Алкохолът върши чудесна работа за целта. Оставих пакетчето в куфара, та да не ме изкушава, взех си продължителен душ, облякох си чисти дрешки и към девет вечерта заседнах в бара на хостела, за да „заредя”, преди да изляза.
Четири големи уискита и четири бири по-късно чух индиецът зад бара да казва:
„Цял живот съм работил по баровете, но досега не бях виждал човек да изпие толкова много алкохол и да продължава да говори смислено и нормално.”
„Аз пък цял живот съм пил по баровете и то – в южната част на Европа”.
Платих сметката, която не надвишаваше подобна почерпка в центъра на София. С тази разлика, че индиецът получаваше 1500 евро на месец, за да ми сервира „Джони Уокър” на цена шест лева. И наемът му в историческия център на Амстердам се доближаваше до този на екс-квартирата на „Цар Симеон”. Изводите си ги правете сами…
С леко замътен поглед излязох навън. Нощта беше топла и пренаселена, както винаги, а настроението ми – изцяло в синхрон с нея. Вече се ориентирах лесно в обстановката. Стигнах до магазина за кондоми и от там забих на дясно – озовах се право в сърцето на лабиринта от тесни улички, където на всяка крачка от двете ти страни „изскачат” апетитни какички по бельо, седнали на високите си столчета, зад осветените в розово и синьо прозрачни врати.
Следва продължение…
Сутрешното кафе
ми се случи чак в 11 на обяд. Уютната кръчмичка на хостела имаше още по-уютна зала за пушене, с панорамен изглед към един от централните канали, в който гордо плаваха лебеди. Интересно как тези животни оцеляваха между стоиците туристически корабчета, яхти, моторници, баржи и всякакви други плавателни съдове, които бръмчаха покрай тях.
Още щом ме видя да се показвам на прозореца, един от лебедите доплава до основите на къщата от 1803 година, в която се намираше хостелът и любопитно протегна шията си нагоре.
„Това е най-големият наркоман”, – отбеляза американецът, когото заварих в пушалнята – „много обича да пасе трева. Направо полудява след това”.
„Приятно ми е, казвам се Тишо” – представих се аз.
„Аз съм царят на бонговете” – отговори ми той. И, сякаш за да потвърди думите си, хвана един от „служебните” бонгове, наредени край стената, напълни го, запали…и си махна главата.
С това разговорът ни приключи.
Любезно отказах подаденото ми „димящо дуло” с аргумента, че е малко раничко, пък и смятам да остана поне още седем дни, така че ще имам време да се порадвам на всички забранени вкъщи удоволствия, които предлага „Син Сити”.
Видях, че на стената са окачени различни талони с намаления за местните туристически забележителности. Откъснах си няколко листчета и поех на „опознавателен” тур.
Да се изгубиш в Амстердам
Целта ми беше да се изгубя в Амстердам. Оказа се фасулска работа: завиваш на ляво, после на дясно, после три пъти в ляво, четири пъти в дясно, пресичаш няколко кръстовища, минаваш по мост над няколко канала, забравяш откъде си дошъл и си готов…вече можеш да се наслаждаваш на града спокойно, необезпокояван от планове и географски посоки.
Улицата, на която бях отседнал, водеше директно към централния площад „Дам” и беше пълна с изумени търговски обекти, освен десетките кръчми и кофи-шопове, разбира се. Силно впечатление ми направиха три от местата, в които се спрях, за да разгледам по-подробно.
Първото беше магазин с разнообразни продукти от листата на кока. Напълно законен, при това – с касови апарати, лиценз на стената, опаковки за подаръци и прочие. Поколебах се между „Колумбийска вода” и „Кокаинови дъвки”, но накрая си взех от дъвките, при това – с 5% намаление. Нали имах талон. После разбрах, че съм постъпил правилно, защото „Колумбийската вода” струваше десет пъти повече, а цялата тази история с листата от кока се оказа тъпа зарибявка за малоумни туристи като мен.
Втората ми спирка беше пред стъклена витрина с надпис „NYSE”, зад която имаше облечени в бели ризи и черни вратовръзки брокери, които активно говореха по телефона и се взираха в по три монитора едновременно, поставени пред всеки от тях. Влязох в най-близкото кафене, за да усетя „атмосферата на Уолстрийт”.
На съседната маса седеше избръснат до синьо мъж, на видима възраст около 40, много делови, издокаран в ефектно дизайнерско сако, риза с широка яка и каубойски ботуши. Лъхаше на скъп парфюм. Раменете му притискаха мобилни телефони в двете уши, а ръцете му шареха по клавиатурата на лаптопа пред него. От време на време отпиваше от изстиналия си чай. Говореше нещо неразбираемо на холандски, но беше видимо изнервен от ситуацията.
„Дал Джоунс, взел Джоунс” – помислих си аз и поръчах кафе. Каква беше изненадата ми само, когато онзи тръшна двата телефона, затвори капака на лаптопа, изкара от вътрешния си джоб една огромна цигара, пълна с марихуана, запали я и се напуши като г*з. Трябваше ми известно време, за да свикна с мисълта, че в този град тревата е почти толкова популярна, колкото кафето в Истанбул, да речем.
Видимо изпуснал парата (или парата), онзи се обърна към мен и ме попита откъде съм.
Казах му, че съм от България.
„Аааа, Стойков, Бербатов, евтина пиячка и лесни момичета!” – зарадва се той.
Уви, точно с това сме известни в Холандия. И с мутрите, които живеят в Амстердам. Почти не видях возило за над 100 000 евро, от което да не се чува „Води ме в някоя квартална кръчма” или някой друг евтин дериват. „Родна реч, омайна, сладка!” Мисля, че не бива да се сърдим на холандците, задето не ни щат в Шенген.
Реших да не се заприказвам с изумения дилър и продължих нататък.
Третата ми спирка беше в специализиран магазин за кондоми, където видях презервативи, в които спокойно може да се напъха човешки крак или ръка. Обясниха ми, че са за животни, но ги купували предимно хора. И малко от тях били животновъди. В крайна сметка, не ти трябват кондоми, за да въдиш животни, нали така? Правеха тестове за издържливост на различни модели и марки презервативи, като ги пълнеха с вода и ги оставяха да висят, за видят кога ще се спукат или ще потекат. Имаше всякакви картички / сувенири на тема: „презервативи”, „секс” и „секс с презервативи”. Нищо не си взех. Дори да исках да пробвам ласките на някоя от момите зад стъклените витрини, в интернет бях чел , че си имат служебни презервативи. Всъщност, купуваха ги точно от този магазин. Там се разклоняваше една малка, тясна уличка, която водеше право в сърцето на лабиринта от стаички с прозрачни стени и полуголи момичета, за които ще пиша по-късно в този пътепис.
После се озовах на площад „Дам”. Превърна се в едно от любимите ми места, на което предстоеше да прекарам много часове в размисъл и водене на записки през идните дни.
От там забих на някъде и само след половин час вече бях постигнал целта си – изгубих се в Амстердам.
Живот като отворена книга
Има много впечатляващи неща в старата столица на Холандия, но това, което ме впечатли най-много беше липсата на пердета, щори и завеси в целия град. Виждаш как животът си тече пред очите ти. Просто очарователно!
Вървиш и поглеждаш на дясно: разхвърляно легло с омачкани чаршафи, книга на нощното шкафче, вратата на банята е открехната, почти можеш да различиш силуета на каката в потното огледало върху стената.
Поглеждаш на ляво: ученици в униформи изучават английски език, седнали в класната стая. Подминаваш ги, в съседната сграда мъж и жена обядват с бутилка вино, в съседната – младеж пише нещо на компютър, в съседната друг се приготвя да излезе на разходка с кучето, след това се озоваваш в кухнята на неголям ресторант, където кипи трескава работа, зад съседния прозорец две девойки свиват масивен джойнт.
Навсякъде из Амстердам, а предполагам и в другите градове на Холандия, няма пердета. Всъщност има, защото тук живеят доста емигранти, но пердетата са по-скоро изключение. Яко е, че виждаш мебелите на хората, заглавията на книгите по домашните им библиотеки, битовата техника, домашните любимци, домашните навици, всичко. Забележително! Живот като отворена книга!
Има две теории за това положение на нещата. Не знам доколко са верни, но ще ви ги споделя и двете:
Първата е, че когато моряците отплавали към далечни страни, оставяли жените си на контрола на обществото. Благоверната показвала честността си като махала пердетата и демонстрирала пред всички, че е сама и, че с нетърпение чака любимия да се върне (и да донесе малко кеш). Днес тази „традиция” се е извратила леко. „Благоверната” продължава да чака зад стъкло без завеси някой мъж да донесе малко кеш, но всеки случаен минувач може да се вживее в ролята на моряка и да дръпне перденцето на произволна витрина по „Червените фенери”.
Втората теория гласи, че холандците били задължени да показват цялото си имущество в миналото, за да може данъчният, докато си плава по канала, набързо да направи опис, без да му се налага да слиза и да чука по вратите, пък и да не го бият. Предполагам, че това пак има нещо общо с „Червените фенери”. Какичките демонстрират, че са останали само по бели гащи. В буквалния смисъл на думата.
Но ще се върнем на „Червените фенери” по-късно.
Ай смоук онли ганджа, ман!
Уморих се да ходя и отново ми се допи кафе. Мушнах се в първото кафене, седнах зад бар-плота и барманката ми подаде дълго меню с различни сортове треви.
„Ама аз такова, дошъл само за едно кафе”, взех да се оправдавам. Чак ми стана смешно. Оказа се, че съм попаднал в култовия кофи-шоп „BlueBird“. Определено е място с атмосфера. Поръчах си и кафе. Не ми се бързаше да излизам отново по улиците. Краката ме боляха от ходене. Дойде време да опитам от местните специалитети. Май бях единственият не-напушен турист в града. Това трябваше да се поправи.
Мушнах се в стаичката за пушачи, където заварих афроамериканец с раста до кръста (често срещано явление в Амстердам). Беше много начерпен и много разговорлив. Научих доста за културата на Сенегал от него. Например, че когато се ожениш, жена ти цял живот се грижи за майка ти. Тя се превръща в нещо като втората й майка. Дори понякога толкова много се привързвали една към друга, че ако младите се разведат, бившата остава да живее при майката, а мъжът си търси ново място под слънцето. Нашият човек от зор беше избягал чак в Холандия. Аз пък му разказах за българските свекърви.
Голям смях падна. Постепенно разбрах, че хобито му е да виси по цял ден в „BlueBird“ и да муфти туристите. Почерпих го с удоволствие, нали бях в прекрасно настроение. В замяна научих биографиите на целия персонал на заведението, на собственика, на редовните посетители, на нежеланите гости. Голяма клюкарка се оказа тоя сенегалец.
Предложих му един Chesterfield.
О, ай смоук онли ганджа, ман! – отказа ми той с широка усмивка, разкриваща два реда порцеланово бели зъби.
Следва продължение…
Тихомир Димитров
Решението
Бутилка бяло вино, пластмасова карта с надпис „Visa” и отворен лаптоп – това е всичко, от което се нуждае човек, за да отиде в Амстердам.
На другия ден имах лек махмурлук и тежкото усещане, че ще пътувам на север – нямаше как, бях си платил.
Директни лоу-кост полети от София до Амстердам няма. Можеш да пътуваш като бял човек с нормална авиокомпания или да правиш комбинация с евтини полети от други места в Европа, но този вариант излиза по-скъпо, според мен.
Австрийските авиолинии предлагат сравнително евтини билети до Холандия, като единственото неудобство е, че трябва да сменяш полет във Виена. Престоят е само половин час – колкото да си счупиш краката от бързане в търсене на терминала по непознатото летище, да минеш паспортната проверка и да се качиш на борда последен, запъхтян, с изплезен език.
Пътуването
Беше страшничко. И интересно, в същото време. Още при излитането самолетът се наклони над „Тримата глупаци” в Младост и се опита да падне. В „Максим” бях чел, че най-страшното е не турбуленцията, а когато настъпи пълна тишина. Тогава двигателите „заспиват” и остава само шумът от триенето на въздуха в корпуса на металната „птичка”. Останалото го върши гравитацията. Може би си внушавам, защото прекалявам с „Нешънъл Джиографик”, но виенето на турбините ме зарадва повече, отколкото бих се зарадвал на шестица от тотото.
Издигнахме се високо над облаците в Мордор и отгоре ни посрещна великолепният залез – удобно наместен в илюминатора точно срещу зажаднелите ми за фотони очи. Беше прекрасно!
„Когато приключите със сънгейзинга, хер, бихте ли искали да ви сервирам вечерята?” – попита стюардесата на чист немски език. Хубаво е, че знам немски. Хубаво е, също така, че приличам на немец. Всъщност, единствено у нас се чувствам като емигрант…
Кимнах одобрително с глава, което за тях е точно обратното и после трябваше да си искам чашата с вино и безвкусния сандвич допълнително.
Семейство българи седяха до мен. Те също си мислеха, че съм немец в началото. Бяха от София, но живееха във Виена. Поговорих си с тях на немски, после изведнъж смених на местен диалект и за пореден път се насладих на изненадата и почудата, които предизвиквам винаги, когато, подведени от червената ми брада, от русата ми коса и от познанията ми по чужд език, барманите у нас започнат да ми надписват сметката. Забавно е да си емигрант в собствената си страна…
Във Виена бях последният, който се качи на самолета. Успях да стигна до терминала навреме, но митничарите се заядоха с парфюма, който непредвидливо бях оставил в ръчния си багаж. Ма не било парфюм, ма що му била желязна капачката, ма дай сега лабораторен анализ и така нататък. Предложиха да ми върнат само шишенцето. Обясних им, че 99% от дизайна на „Ив Сен Лоран” е съсредоточен именно в желязната капачка и без нея целият ефект от шишенцето се губи. Казах им, също така, че ще им го оставя, ако ми дадат 50 евро и, че за трети път чувам името си по високоговорителите с предупреждението, че забавям полета. Пуснаха ме да мина.
За мое облекчение този път получих място до привлекателна млада дама от Полша. Четеше книга с неразбираемо заглавие на холандски език и аз много исках да я заговоря, но се чудех как, без да ставам досаден. Докато нощната й лампичка не започна да мига и накрая съвсем се повреди. Тя прие това за лоша поличба, успоредно с факта, че седеше на място номер 13а. Каза ми, че подготвя стажанти за европейските институции в Хага и, че работата й е свързана с много пътувания. Обичала да лети със самолет, харесвала носталгията на летищата и т.н, но по време на един кофти трип над океана видяла кислородните маски да излизат два пъти и този полет окончателно я пречупил.
„Наслаждавахме” се на безвкусна салата в картонена кутия – чудесен повод да правиш нещо с ръцете си, докато споделяш най-интимни страхове, уроци и житейски тайни с напълно непознат човек. Носеше разкошна сватбена халка и беше доволна от факта, че току що се връща от меден месец в далечна, екзотична страна, който приключил с изненадващ шопинг тур из Виена, при най-добрата й приятелка – подарък от любящия съпруг. Онзи я чакал с нетърпение на летището в Амстердам.
За пореден път се убедих, че красивите, интелигентни момичета са: А/ заети или Б/ излизат скъпо, но определено си струват, ако можеш да си ги позволиш. Или поне така предполагам. Всъщност, единственото, което ни свързваше тогава беше смътното усещане, че лошото време навън и фаталният номер 13 не са за добро.
Падна ми се ролята на „безстрашния” джентълмен, който трябваше да я успокоява, докато друсаше най-много. Обясних й, че смъртта, всъщност, е само началото и, че няма от какво толкова да се притеснява, защото, ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш, нали…За моя изненада тя продължи да стиска ръката ми здраво и непрекъснато ми повтаряше да не спирам да говоря. Когато колесникът най-после докосна пистата, получих красива усмивка, приятелска целувка по бузата и едно сърдечно „благодаря”.
Разбрах, че в страха си не е чула нито дума от философските ми разсъждения на тема „това е само началото” и, че монотонното ми бърборене е успяло да й подейства успокояващо. Взехме си багажите и се разделихме завинаги. Аз поех към касите на летищната гара, а тя – към посрещачите, където я очакваше усмихнатият младоженец.
Хостелът
Как да е успях да си хвана правилния влак за Централната гара, но за малко да изпусна спирката, ако не бяха две по-тъмни от нощта момчета, с расти до кръста, които ми обясниха, че трябва да слизам. Казаха ми, също така, че мароканският хашиш е най-добър, а единственото нещо, което си струва да пушиш в кофи-шоповете е сативата, защото съдържала 100% THC. Но се намирала по-трудно и струвала два пъти повече от останалите треви. На изпроводяк чух нещо, което щях да чувам много пъти през идните дни:
“Enjoy Amsterdam!”
За пореден път бях на гарата на непознат град, късно през нощта, с карта в ръка, оглеждайки се за насоките към хостел, който трябваше да е някъде измамно близо до мен. Просто в инструкциите бяха пропуснали да отбележат строителните площадки на гарата, провирането през които обърка всичко. Поех в изцяло грешна посока и близо час дърпах куфара, опитвайки се да избягвам летящите холандци на велосипеди, ролери, рикши, скейтове, вело-таксита и мотопеди, които фучаха край мен, без да се оглеждат. Те винаги са с предимство, дори спрямо пешеходците – още нещо, за което не ме бяха предупредили.
В един момент умората надделя и реших да попитам случаен минувач, докато по улиците все още се срещаха такива. Оказа се младеж в мрачно настроение, който бързаше да се прибере. По всичко личеше, че току що са го били – имаше силно подути лилави белези по цялото лице. Нямаше към когото друг да се обърна, затова му показах принтираната карта и го помолих да ми обясни къде точно се намирам. Каза, че съм на майната си, далеч извън принтираното, но имало лесен начин да стигна до хостела, тъй като бил “точно срещу гарата”. Последваха кратки инструкции, “Enjoy Amsterdam!” и пичът потъна в една от тесните къщички наоколо.
В 2 сутринта бях на рецепцията на хостела. Минава се през уютна кръчма в антрето и после се изкачваш по най-стръмните и опасни стъпала към спалните помещения. Предстоеше тепърва да свиквам с това. Тук навсякъде стълбите са такива, а състоянието на туристите е доста неадекватно през повечето време. Твърде опасна комбинация! Реших, че момчето може и да не са го били, а да е паднало по стълбите, само че наистина. В Амстердам това се случва по-често по кръчмите и хотелите, отколкото в полицейските участъци.
Хубаво е човек да има лоши очаквания. Те му позволяват да се радва и на най-малките неща. Бях направил ред компромиси с резервацията, тъй като исках хем да съм в центъра, хем нощувките да ми излязат евтино. В замяна очаквах стая с 18 хъркащи пръча, аромат на крака, паразити в леглото и най-лошите тоалетни в града.
Оказаха се само 14 места, при това – смесени, момчета и момичета, с удобни, широки матраци, чисти завивки, сигурни метални шкафове за личния багаж и доста прилични бани. Аудиторията на International Youth Hostel “Meeting Point” е между 18 и 25. Всички са студенти и през повечето време цари голям купон, но в нощта на моето пристигане младежите вече си бяха по леглата.
Пробвах и аз да поспя, но не ми се получи, тъй като арабинът над мен реши да си удари чекия, която продължи повече от половин час и клатеше конструкцията на двете легла едновременно. Малко по-късно в спалнята се прибраха момче и момиче, видимо пияни, които, уж дискретно, започнаха да се любят на съседната койка.
Слязох долу в бара. Изпих два наливни „Хайнекена”, за да се успокоя. Отпуснаха ме биричките, бяха прекрасни на вкус. Реших да се заговоря с някой от младежите, насядали по масите, но не стана, тъй като всички бяха заети да тъпчат огромни бонгове с най-различни треви и вече приличаха на зомбита. Тогава излязох навън, за кратка разходка на чист въздух.
Озовах се в сърцето на Содом и Гомор! Четири сутринта, блъсканица от народ по улиците, денонощни барове, дискотеки, стриптийз клубове, пийп шоута, еротични театри, секс-шопове, кофи-шопове, порно кабинки, ресторанти, кръчми, изложба на белю с живи модели от всички раси зад стъклени витрини, салони за масаж, караокета, улични музиканти, емигранти, весели хора от цял свят…
Представете си софийската улица „Цар Симеон”, но с много по-поддържани фасади и с много повече подозрителни типове на квадратен метър. Не можах да се стресна, тъй като съм живял цели шест месеца на ул. „Цар Симеон”. Дори ми стана едно такова приятно от фамилиарното усещане за „даунтаун“. Беше започнало да ми липсва.
Едва към пет сутринта лудницата взе да стихва. В пет и нещо измиха улиците, изметоха подовете, лъснаха бар-плотовете, смениха персонала и заведенията отвориха наново.
Получих стабилна английска закуска в хостела срещу 2 евро и 50 цента. В спалнята вече никой не мастурбираше, никой не правеше секс, всички хъркаха. Легнах си за няколко часа, колкото да събера малко енергия за опознавателния тур, който ми предстоеше.
Следва продължение…
Снимка: Comunicas World
Войни, разрушения, вулкани, земетресения, цунами, стачки, бунтове, размирици, революция, инфлация, стагнация, борсовa паникa, пазарни балони, финансова криза, фалирали държави, температурни аномалии, урагани, циклони, тайфуни, ядрени аварии…всичко това го дават по телевизията. Всяка вечер. И го дават от няколко години насам. Тоест, имаме си компонентите на един хубав апокалипсис.
За пръв път видях океана, когато бях на 8 години. Преди това само бях чел в енциклопедията, че океанът е ужасно голямо море, в което върлуват приливи, отливи, цунамита, китове, акули и всякакви зловещи твари. Естествено, очаквах Атлантикът да ме посрещне с цунами, бъкащо от чудовищни сепии, акули и сини китове. Какво беше разочарованието ми само, когато се озовах на брега на най-обикновено море…
Същата детска представа за апокалипсиса имат и хората от нашата епоха. Те очакват всичко да се случи наведнъж, ако може – в един ден. Например, на 21.12.2012.
Свършекът на света е най-тиражираната глупост от хилядолетия насам и колкото по-свързан е светът, толкова по-тиражирана става неговата глупост. Спокойно може да се твърди, че краят на дните е най-масово разпространената страхова психоза в съвременното общество.
Сред плявата и бестселърите около „пророчеството на маите”, естествено, блестят предсказанията на истинските пророци, които ги виждаме да се сбъдват всеки ден. Бавно и постепенно. Едно по едно, а не наведнъж. Тоест, всички гадости (или почти всички гадости), които приписваме на смяната на двете епохи се сбъдват или ще се сбъднат, но това няма да стане за един ден.
Длъжниците мечтаят доларът, еврото и финансовата система да рухнат за един час, та да се освободят от борчовете, но това може да се окаже един болезнено дълъг процес – месеци или години, в които закъсалите длъжници ще се видят в чудо да покриват вноските си с все по-обезценените банкноти и, много преди системата да колабира, ще се окажат без имуществото, което са заложили в полза на своите кредитори. Това е така, защото в нечестната игра на капитализма печелят винаги капиталистите – и преди и след фалита хората, които притежават злато, сребро, платина, земи, петрол, газ, оръжия и недвижимо имущество си остават на върха. Губят само спестителите в кеш, но българският народ има една поговорка: „спестовността е майка на мизерията”. Би трябвало да е подготвен, ако вярва в собствените си поговорки.
Но той предпочита да вярва в „пророчеството на маите”, където, между другото, никъде не е указано, че всичко ще отиде по дяволите малко преди Коледа следващата година. Изобщо, по Юлианския или по Григорианския календар са смятали маите? Да не забравяме, че евреите, мюсюлманите, християните и другите религиозни общности имат съвсем различно летоброене. Единственото, което ги обединява е, че нямат нищо общо с цивилизацията и културата на маите.
Докато се чудите дали апокалипсисът ще дойде по новия или по стария календар, аз имам една новина за вас: този свят, плод на милиони години еволюция, не е бил създаден с толкова усилия, труд и енергия, та да бъде „закрит” за един ден. Бог не е някакво жестоко, любопитно хлапе. Чрез бащинските шамари, които получаваме от Него посредством събитията зад новините по телевизията, Той иска да ни събуди от съня, в който живеем. Иска да се усетим най-после, че играем от един отбор – като творци на собствената си реалност.
Но не можеш да събудиш някого, като просто го убиеш в съня му. Това е най-нелепият начин да се сприятелиш със съществото, което Те рисува по свой образ и подобие, макар да Си му дал пълната свобода да избира и да бъде Бог, като Теб…
Апокалипсисът, който се случва сега, уважаеми, е просто алармата на будилника. Има смисъл да загубиш всичко, което притежаваш, макар и на пръв поглед да изглежда несправедливо, защото парите никога не са били проблем, сами по себе си. Те са прекрасно благо и гениално изобретение на човечеството-творец. Те улесняват живота, могат да лекуват и да спасяват съдби. Проблемът винаги е бил в алчността. Лишавайки се от материалните блага, в които си толкова вкопчен, ти се лишаваш от привързаността си към тях. Лишаваш се от алчността. Светът ще измисли нови пари, не се притеснявай …Но първо трябва да се събуди.
Ще ми се да ви препоръчам да не бъдете толкова земни – в буквалния смисъл на думата. Докато търсите помощ навън, в заобикалящия ви свят или се надявате някаква външна сила да дойде ви помогне, промяната се случва във вас – бавно. И това е един необратим процес. Колкото повече се съпротивлявате срещу нея, толкова по-яки шамари ще ядете, защото стискате здраво патериците, от които се пада лошо. Вместо да стъпите на собствените си нозе.
Аз често говоря против телевизията, но осъзнах, че и там проблемът е същият, като с парите. Телевизията е прекрасно благо и гениално изобретение на човечеството-творец. Докато се намира в ръцете и домовете на заспали хора, обаче, тя ще си остане един мрачен осведомителен бюлетин, по който дават апокалипсиса на живо. И в тази своя роля, предполагам, тя също е ценна.
Разбирате ли, ние просто нямаме друг избор. Трябва да се променим. Трябва да го направим сега, веднага. Това зависи изцяло от нас. В противен случай ще загинем и никой няма да ни е крив. Пробуждането е знак на уважение към свободната ни воля – доказателството, че Бог и човек са едно цяло. Забранявайки на човека да избира свободно, Бог би ограничил Себе Си. Ето защо, Той по-скоро иска да събуди човека от плесента на хилядолетния сън, в който е потънал, за да може будният син сам да прецени кое е най-важното за него и с пълни шепи да загребе от бащиното си имане. А то е огромно. Ние се радваме на въглищата, които откриваме под земята, докато ни се предлага цяла Вселена…Мислете за Вселената като за най-близкия си роднина.
Но какво значи да се пробудиш? Ще се огранича до схващането на Айнщайн за глупостта: никога да не променяш мнението си по никакви въпроси, да вършиш едно и също всеки ден и да очакваш различни резултати…
Това значи, да НЕ се пробудиш. Другото е тема, по която вече съм писал и не се ограничавам с лично мнение, защото колкото повече откривам в себе си, толкова по-малко търся навън. Мненията също са част от външния свят.
Навън е само апокалипсисът. Телевизионният апокалипсис. Неговата цел е да те накара да отвориш очи и да погледнеш навътре. Там ще откриеш Вселената, в която Бог и човек са едно цяло, а решенията ги взимаш Ти. Външното винаги прилича на вътрешното, но ти цял живот си се ограничавал само до първото. Каквото повикало, такова се обадило и каквото надробиш, такова ще сърбаш, но Светът очаква ти да направиш първата крачка. Още една проява на уважение към свободната ти воля.
Писателският блог на Тишо 