Писателският блог на Тишо

юли 28, 2008

Women who fuck back?!

Има само два варианта. Или сексуалната дискриминация се е превърнала в някаква модерна форма за реклама на алкохол, или някой тотално си е загубил чувството за хумор.

Кой от двата избирате?

Тихомир Димитров

Advertisements

юли 25, 2008

Моят абсолютен свят

credit: jetsongreen.com

Благодаря на Жюстин Томс за това, че ми подаде щафетата. И сори за закъснението, с което я поемам.

Та така.

В моя абсолютен свят паричните потоци са насочени от глупавите към интелигентните хора, а не в обратната посока…Това би било напълно достатъчно, но не. Мога и още:

В моя абсолютен свят граници няма. Има глобално правителство, което се занимава с глобалните въпроси (здравеопазване, енергетика, екология) и регионални общини, които се занимават с регионалните си проблеми. В моя абсолютен свят София не може да определя къде Добрич да си продава житото, нито пък Брюксел може да решава какво да правят хората от Нуук (столицата на Гренландия) с китовата си мас 🙂

В моя абсолютен свят всички вярват в Бога, но не се избиват помежду си заради заради някакви измислени, културно-исторически и племенни версии по въпроса.

В моя абсолютен свят ганджата и проституцията са разрешени и се облагат с данъци, защото обикновените хора трябва да разпускат активно през свободното си време, за да са трудоспосбни, а обикновените общини (в които няма достаъчно китова мас и жито, хех) трябва все от нещо да печелят. Тютюневите продукти в моя абсолютен свят са абсолютно забранени и се преследват с цялата строгост на закона, а алкохолът е доста скъп. С изключение на бирата и виното.

В моя абсолютен свят няма смъртно наказание. Няма и затвор. Всички престъпления се „лекуват“ с хипноза, медитация и нервно-лингвистично програмиране. В моя абсолютен свят оръжията, които могат да отнемат човешки живот, са забранени. По хуманни причини. Армии не съществуват. Все пак, няма държави. Има само сили за опазване на обществения ред. Не съществуват и дебели депутати, които на ротативен прицип да се сменят зад микрофона и да дрънкат едни и същи глупости в продължение на десетилетия.

В моя абсолютен свят изборите са сто процента мажоритарни и се провеждат на всеки шест месеца. Обществената собственост се управлява като частна фирма в моя абсолютен свят. На принципа на едноличната отговорност и персоналната заинтересованост. Главните администратори са на процент, който е единствената форма на законно възнаграждение за тях. Ревизоро е на процент от далаверите, които осуетява, а главният данъчен е на процент от парите, които събира. Точно и ясно. За да не се вмисирсва рибата откъм главата.

Мандатите на всички управляващи в моя абсолютен свят са еднократни. Може да продължават само шест месеца, но за сметка на това изискват минимум 10 години усилена подготовка и обучение. С много тежки изпити накрая.

В моя абсолютен свят важните решения се гласуват с общ, задължителен референдум. В моя абсолютен свят всички използват мобилен Интернет, което означава минимум разход на време и пари за целта. На ден се провеждат по няколко референдума, ако се наложи. Както глобални, така и регионални. Ако не гласуваш, ти спират Интернета. До следващия референдум. Защото в моя абсолютен свят политиците нямат право да вземат решения. Те могат само да правят компетентни предложения. Окончателните решения се вземат от техните работодатели – данъкоплатците.

Улиците на големите градове в моя абсолютен свят са чисти, широки и спокойни, защото в тях няма коли. Има само денонощен, изключително тих обществен транспорт на магнитна левитация, плюс велосипеди. Колите в моя абсолютен свят се използват единствено за междуградски и междуконтинентални пътувания. Те развиват огромни скорости при минимум триене. Защото се движат по въздуха. А след тях в атмосферата остава само кислород или в най-лошия случай – пара. Катастрофите са много рядко срещано явление в абсолютния ми свят, тъй като всички превозни средства се управляват от автопилот при скорости над 60 км/ч. И, о да, дори в абсолютния ми свят Peugeot продължава да произвежда най-комфортните автомобили. Какво да направя, като съм пристрастен?

Разводът в моя абсолютен свят не съществува, понеже бракът отдавна е забравен. Всеки човек има право на едно единствено дете в моя абсолютен свят, защото хората в него отдавна са разбрали, че ако станат 30 милиарда, няма да има какво да ядат. И понеже са значително по-малко, но доста по-богати, хората в моя абсолютен свят имат право на безплатно образование и здравеопазване до живот.

В моя абсолютен свят се живее добре. Наследствените болести са отстранени генетично още преди зачеването, а останалите дефекти се „поправят“ през деветте месеца. Средната продължителност на живота в моя абсолютен свят е над 100 години.

Иска ми се да кажа, че моят абсолютен свят е утопичен. Но той е прекалено справедлив, за да бъде възможен дори като фантастичен.

Тихомир Димитров

P.S:

В реалния свят обаче (някои го нарекоха „абсурден“) Absolut е брендът с най-интелигентната рекламна концепция, според мен. И най-творческата. От край време. Пари да ми давахте, нямаше да си го призная 🙂 Евала, пичове и пички! Още в събота обещавам да се излегна на плажа с дабъл и много лед в ръка. И да пия за креативната реклама.

юли 22, 2008

Обратна връзка

Седнах да поровя и да видя кой какво е написал за „Душа назаем“ из интернет пространството. После реших съвсем накратко да представя впечатленията и мненията на други хора за книгата ми тук.

Винаги съм се радвал на привилегията да творя в интерактивна среда. Само преди 20 години пишещите хора не са имали такава възможност. Връзката читател-писател никога не е била толкова близка, колкото сега. А тя е като хляба и водата за всеки, който е дръзнал да разкаже своята история. Освен че ми помага да се развивам като автор, обратната връзка ми показва и дали се движа в правилната посока.

Знам, че на вечно недоволните не може да се угоди. Веднъж ще кажат: „глупаво е авторът сам да говори за себе си“, а сега сигурно ще измрънкат, че демонстрирам излишно самочувствие или някакви претенции за популярност.

Въпросът е, че не ми пука. Искам да покажа и странични гледни точки върху книгата си. Това е всичко. Предварително се извинявам, ако съм пропуснал нечие мнение.

LeeAnn (Дачи) беше сред първите, които писаха: „книгата се чете толкова леко и приятно и свърши толкова бързо, че на практика я прочетох още преди хората да са разбрали за нея.“ Повече за романа и за някои жанрови разногласия – в блога й.

Васил Колев (Крокодила) лаконично и в негов стил обобщава: „книжката радва“, което мене като автор също може само да ме радва.

С Ралица Михайлова се запознахме на премиерата в София. „В живота си нивга не бих се надявал/на толкова мил комплимент/покани ме Дявола, Старият Дявол/в дома си на чашка абсент“, пише тя, цитирайки великия поет. Е, в последствие се оказа, че обстановката не е чак толкова напрегната 🙂 Велики поети липсваха. Както и велики писатели. Липсваше и Дявола, с изключение на една книжка, изобличаваща поредната му лъжа, че не съществува…Още за впечатленията на Ралица от премиерата.

Благодаря и на Влади за това, че ме удостои с присъствието си. В английския има едно определение, което винаги съм се чудил как най-точно и правилно може да се преведе на български: „sophisticated“. В негово лице срещнах живия и дишащ превод на тази дума. Същото се отнася и за, хм, рецензията, която той написа. Да се чете между редовете.

Григов Гачев, с когото пътищата ни се пресякоха на „Таласъмията“ в Стара Загора, поставя книгата в жанров стил “околофантастика”. За пръв път чувам, честно, но коментарът ми хареса. Написал е балансирано и интелигентно ревю. Похвалил ме е малко повече, отколкото заслужавам, за което му благодаря, но не ми е спестил и някои недостатъци, за което също му благодаря, тъй като уважавам мнението му както на читател, така и на човек, който умее да борави със словото.

Често ме упрекват, че не нося на критика. Ми не е така. Всякаква критика е повече от добре дошла, стига да е градивна. Не понасям само обиди на лична основа, както и провокции срещу творчеството ми, поднесени без всякакви аргументи. Та, за да не бъда голословен, ето как, според мен, трябва да изглежда една „градивна“ и „аргументирана“ критика.

Приятно ме изненада и бързата реакция на Мила Бързакова – очарователна и креативна млада госпожица с интереси в поезията, танците и литературата, която наскоро се отличи на националната олимпиада по български език. Има хляб в това момиче. Сигурен съм, че ще чуваме името й занапред. Само да не се откаже от писането, но това, май, си е нейна работа. Ето какво сподели Мила, след като прочете книгата: „…самия роман… четенето му е като да се напиеш с Мартини – влиза леко (аз го прочетох за около 5 часа), но после идва особено неприятен махмурлук. Защото те кара да мислиш по най-наглия и безцеремонен начин. Овации за автора.“ Овации и за теб, Мила! Цялото ревю може да се прочете в блога й.

Позволявам си да цитирам коментара и на една друга поетеса – Биляна Карадалиева, публикуван в блога на кафе-книжарница „Лавандула“, които бяха така добри да ме посрещнат във Варна: „Прочетох “Душа назаем” бавно и с удоволствие. Повярвах в историята и човешките съдби в нея. Ако кажа, че книгата е хубава, ще бъде малко. Трябва да се прочете и съпреживее:)“. Маги – симпатичната продавачка на книги в това униклано място „за душата“ близо до морския бряг, пък, допълва: „внмавайте какво си пожелавате, защото мислите се сбъдват„. Явно не съм самотен в мнението си, че съзнанието определя битието…

Петър Ванев – Пиеро написа може би най-интелигентния коментар върху книгата. Нямам търпение да видя какво ще каже и изследователят на модерната поп-култура Ивайло Станиславов. Не за друго, ами защото мисля, че и двамата са хора с особен поглед върху нещата. Да си призная честно, малко ме е страх каква ще бъде „присъдата“ на Станиславов, но при всички случаи съм сигурен, че ще е справедлива. Да видим…

Имаше и други интересни отзвуци в интернет пространството. В Панаира на Вира, например, се заформи поредица от културни дискусии за човешката душа. Участваха интелигентни хора, които имаха какво да кажат по въпроса. За мен е привилегия и чест, че книгата ми успя да „запали“ един от разговорите в дискусията. Толкова културно и добронамерено общуване между мислещи хора в блогосферата рядко се среща. За съжаление.

Така като гледам, продължава да властва негативизмът – онзи, нашенският, „да оплюеш на всяка цена“. Тук е времето и мястото да се обърна към анонимните хейтъри, които се издразниха, както винаги, че някой е направил нещо съзидатено и побързаха да се нахвърлят с обидни думи срещу мен и срещу книгата ми, без дори да са я прочели: ще си докарате някоя болест от толкова лошотия, пичове. Take it easy. Аз просто разказвам една история, това е всичко. Пък и „от малко любезност никой не е умрял“ (реплика на Дявола в известен филм).

Случи се и нещо любопитно. Инж.точка Филип Стоянов, който сам твърди в блога си, че рядко чете художествена литература, захвърли специализираните технически каталози за момент и, надявам се, запретна ръкави над „Душа назаем“. Дано да си успял да стигнеш до края, приятелю, и да знаеш – много ще се радвам поне за миг да съм ти върнал удоволствието от четенето. Че и доверието в българската книга. Но дори да не е така, ще си позволя да те цитирам:  „да четеш блог е някак различно от книга, нищо че авторът е един и същ.“ Това в пряка линия се отнася до онези, които имат някакъв проблем с публикациите в блога ми. Да, пълни са с недостатци и противоречия (никой не е съвършен), но не ги пришивайте автоматично и към романа ми, без да сте го чели, плийз.

Иска ми се да завърша тази статия с благодарности към хората, които не ги домързя да споделят мнение за книгата в коментарите към блога. Благодаря и на хората, които ми писаха лично на мейла. Няма да прекопирам думите ви тук, за да не се повтаряме, а и по-добре личната кореспонденция да си остане лична.

Както казах, обратната връзка е особено важна за мен, тъй като ми помага да се развивам като автор. Мерси, че не ми спестихте забележките – чинно си записвам и ще ги имам в предвид занапред. Благодаря и на онези, които си затвориха очите пред дребните недостатъци на книгата. Давате ми кураж да продължавам напред!

И, преди да съм станал прекалено досаден, „Душа назаем“ не е като топлия хляб, с който можеш да се сдобиеш зад всеки ъгъл. Това е бутиков роман, предназначен за бутикови читатели, плод на уникалната микро-култура, която се заформя около този блог като свободна и нецензурирана творческа площадка на един прохождащ български автор. Единственото място, откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Ако за пръв път попадаш във виртуалното ми пространство, ето малко повече информация за книгата.

Enjoy!

Тихомир Димитров

юли 15, 2008

Аксиния

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 4:03 pm
Tags: ,

Oнази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан.

Ето, на 30 години той продължаваше да живее с техните, защото нямаше пари да се изнесе. Работеше скапана работа. Даваше 12 часови смени в магазин за хранителни стоки срещу 340 лева на месец. За малкия град, който го беше засмукал в утробата си, това беше “добра” заплата. Парите му стигаха за джобни, но само дотук. Не можеше да пътува по света, а толкова много му се искаше – особено сега, когато границите бяха отворени. Не можеше да си купи кола. Не можеше да гледа семейство с тези пари. Какво семейство, та той не беше пипал жена от четири години! Което го навеждаше на мисълта, че личният му живот също е скапан.

В малкия градец му бяха останали само двама приятели – загубеняци като него. Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и си мечтаеха за богините, които се разхождаха по подиума. Всъщност, другите мечтаеха. Иван знаеше, че никога няма да усети дори парфюма на такава жена отблизо. Не беше грозен, но имаше “отпусната” фигура – слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му – колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен мустак. Всъщност, ако не беше дебелата Грета – отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили преди четири години на един купон, Иван все още щеше да бъде девствен.

Хората се отнасяха зле с него – виждаше презрението и снизхождението в очите им. Родителите му едва го изтърпяваха, това беше ясно. По-възрастните роднини непрекъснато му задаваха един и същи въпрос – кога най-после ще се ожени. Шефът му се отнасяше към него като към частна собственост. “Който не понася, се изнася” беше любимият му лаф. “На борсата чакат още много такива като теб”.

Иван не можеше да се отърси от задушаващото усещане, че попада в една графа от хора, наречена “такива като теб” – неудачници, които не можеха да изпъкнат с нищо друго в обществото, освен със своите недостатъци. Такива като Иван нямаха високо образование, нямаха високи доходи, нямаха спортна фигура или приличен външен вид.  Не притежаваха никакво имущество. Не притежаваха дори елементарно чувство за хумор. Те не можеха да се похвалят с друго, освен със своето безличие.

Е, някои от тях си имаха своите малко тайни. Или поне Иван. Тайната му се наричаше “Аксиния”. Какво име само! Аксиния беше 28 годишна полу-рускиня, дъщеря на разведени родители, самата тя разведена. Живееше в малък апартамент в отсрещния блок, с три годишната си дъщеря.

Иван беше влюбен в Аксиния от малък. Естествено, никой не знаеше за това. Никой не трябваше да разбира. За нищо на света! Златокосото момиченце от долните класове се превърна в несподеления му блян още през ученическите години. Успя да убеди техните да му вземат куче. Обеща им, че ще се грижи за него, а целта му беше само една. Всеки ден изчакваше с нетърпение Аксиния да се прибере от училище и да излезе пред блока с нейния Пекинез. Тогава с трепет в сърцето Иван грабваше каишката на собствения си Пудел, подсвирваше му весело и двамата изскачаха навън. Минаваше на метри от стопанката, която боготвореше, и от изключително грозното й куче.

Надяваше се само на едно – погледите им да се пресекат. Поне веднъж. Нямаше смелост да я заговори. Дори нямаше намерение да опитва. Молеше се тя да го удостои за миг с искрящо-синия си поглед, извиращ изпод дългите й, руси коси. Случеше ли се това, той бързаше да се отдалечи засрамен, но щастлив и с разтуптяно сърце дърпаше каишката на кучето си обратно към неговия блок – колкото се може по-надалеч от нея. Тогава самотата не го плашеше, напротив – тя беше сигурното убежище, в което на спокойствие можеше да се порадва на мига. Да го изживее отново и отново.

След време започна да й пише дълги, страстни писма. Подписваше се като “анонимен обожател”, но така и не събираше смелост да отиде и да ги занесе до пощенската й кутия. Късаше писмата и ги изхвърляше в боклука. Само веднъж, в пристъп на отчаяние и тиха лудост, без сам да знае как, се озова пред пощенските кутии в нейния вход, с последното си любовно излияние, внимателно сгънато на четири и прибрано в бял хартиен плик, върху който старателно беше изписал името й с червен фулмастер.

Писмото тежеше в десния джоб на панталона му и сякаш изгаряше бедрото му през тънкия плат. Трябваше само да бръкне, да го извади оттам и да го постави в кутията – където му беше мястото, за да се отърве от неприятното усещане. И тъкмо събра достатъчно смелост, ето – ръката му вече напипваше плика, когато врата на асансьора се отвори и от нея изхвърча не кой да е, а самата тя – жизнерадостната, вечно усмихната Аксиния. Момичето се стъписа за момент, видимо изненадано от присъствието на непознатия, после усмивката се върна на лицето й – да, това беше момчето от съседния блок, с рошавия Пудел, поздрави го с леко кимане на глава и мълчаливо го подмина.

Иван дълго време стоя като парализиран. Вдишваше от аромата на парфюма, който беше оставила след себе си и ръцете му трепереха. Чувстваше се като крадец, който току що се е отървал на косъм от залавяне на местопрестъплението. Писмото, естествено, така и не стигна до своя получател.

После Аксиния порасна и се превърна в очарователна млада дама. Ревност разкъсваше сърцето на Иван всеки път, когато виждаше непознати, много по-възрастни от нея мъже, да я изпращат с лъскавите си коли през малките часове на нощта. Един ден се случи непоправимото – Аксиния се омъжи. Пищно хоро се виеше пред съседния блок, а Иван се търкаляше върху пода на стаята си и плачеше с глас. Любовта на живота му се премести да живее в друг град. С друг мъж.

След това тръгнаха слуховете. Родителите й се били развели. Баща й се прибрал в Русия. Бракът й нещо не вървял. Иван видя да изнасят майка й в ковчег от съседния блок, а няколко години по-късно се завърна и Аксиния – с новородено дете от несполучливия си брак. Иван се опитваше да не злорадства. Успокояваше го мисълта, че отново ще може да я вижда всеки ден, както преди.

Слуховете, обаче, ставаха все по-лоши. Казваха, че бившият й съпруг – човек със съмнителен бизнес, я е пристрастил към  кокаина и, за да си набавя скъпия наркотик, Аксиния била принудена да продава тялото си на местните новобогаташи. И понеже беше млада и изключително красива, взимала колкото половината месечна заплата на Иван, само за един час. После харчела всичко за дрога и алкохол. А сутеньорът й я пребивал редовно. Щяла да дава детето си за отглеждане в дом, защото понякога не се прибирала с дни и нямало кой да го нахрани. Да, Иван действително я виждаше рядко и, ако не бяха огромните сенки под очите и издайническите синини по лицето и, той щеше да се съмнява в слуховете.

И тъй, онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан. Както винаги стана по тъмно, изми си зъбите и отиде в магазина, за да отвори на доставчиците, които носеха хляба и млякото в шест. Прие стоката, изми пода, избърса тезгяха, направи си двойна доза кафе и закачи на вратата табелката “отворено”. Часовете до обедната почивка минаваха най-бавно. Слушаше радио и решаваше кръстословици, ако нямаше много клиенти. Точно в дванайсет заключваше магазина, взимаше си пица на парче от съседната закусвалня, хапваше го на крак и се отправяше по главната към най-близкия тото-пункт. Това се случваше всеки вторник и четвъртък от години насам.

Знаеше колко нищожни са шансовете му за печалба, но срещу по-малко от три лева си купуваше надежда, че само няколко дни по-късно може да се събуди богат без никой, дори той самият, да знае това. Цената му се струваше справедлива. Пазеше малкия си навик в тайна, защото не искаше хората да му се присмиват. Никога не гледаше тегленето на числата в четвъртък и в неделя. Та нали така скъсяваше времето, за което си беше платил! Мързеше го да проверява резултатите, затова само подаваше фиша на касиерката и, докато тя внимателно търсеше номера из списъка с печелившите билети, той попълваше новите числа за следващия тираж.

Така направи и този четвъртък. Погледна си часовника – трябваше да побърза, защото до края на обедната му почивка оставаха само 15 минути. Грабна химикалката, завързана с канап за дървения плот и, без много да му мисли, набързо задраска числата. Обърна се да подаде листчето на касиерката и се стъписа – зад пластмасовото стъкло го очакваха две огромни, пълни с изненада и възхищение очи:

– Иване!!!! – провикна се дебелата леличка, която беше прекарала половината от  живота си между тесните, талашитени стени на тото-пункта. Дясната й ръка трепереше във въздуха и стискаше попълнения му фиш от предния тираж.
– Иване, уцелил си шестица, Иване! – касиерката се тресеше от превъзбуда, все едно късметът се усмихваше лично на нея, а не на някой друг.

Той беше свикнал да живее с излъганата надежда, която всеки път можеше да подмени с чисто нова, само срещу дребна ума. Беше изтеглил няколко тройки, дори веднъж му се падна четворка, но за новина като тази не се чувстваше никак подготвен.

Погледна навън, през прозореца. Зад решетките на тото-пункта животът продължаваше по старому: пенсионери пълнеха кафенетата и обсъждаха политически теми, млади майки с колички се разхождаха на групички по главната, циганки в оранжеви униформи замитаха около кошчетата за смет, гълъби крачеха напред-назад в търсене на останки от нечия  закуска. Нямаше фанфари, заря, нямаше манифестация и танци. Той беше спечелил шестица от тотото, а светът си оставаше същият.

– Колко? – устата му пресъхна.
– Ама ти не четеш ли вестници, бе, човеко? Не гледаш ли телевизия? През последните месеци се натрупа рекорден джакпот. Милион и двеста хиляди лева! Казват, че даже румънци и гърци идвали с коли през седмицата, за да си пробват късмета. Има само една шестица, Иване, и това си ти!!!!
– Милион и двеста хиляди лева?
– Милион, двеста хиляди лева и тридесет и една стотинки! – ухили се касиерката.

Без да дава израз на радостта си, Иван пъхна през процепа новия фиш, заедно с намачкана банкнота от два лева и купчинка жълти стотинки с думите:

– Този фиш ти го подарявам на теб. Дано да извадиш същия късмет!

Настъпи неловко мълчание. След кратка пауза, Иван продължи:

– Ще ти бъда много благодарен, ако не кажеш на никого за случилото се. Наистина МНОГО – той посочи с поглед печелившия талон, който касиерката продължаваше да стиска между дебелите пръсти на дясната си ръка.
– Като гроб съм, да знаеш! И без това правилникът не ми разрешава да издавам самоличността на печелившите, ти какво искаш, да ме уволнят ли?
– Добре. А сега ми кажи как да си получа наградата.
– Ами, трябва да изпратя билета до София за справка и заверка. След около седмица можеш да си получиш парите лично от централата на Спортния тотализатор или да дадеш банкова сметка, на която да ти ги преведат. Ето, разпиши се върху тази декларация, попълни трите имена, номера на фиша и ЕГН-то. Пиши четливо, защото единият екземпляр остава за теб, а другият го изпращам заедно с копието от талона в Централата.
– Благодаря! Ще се видим другата седмица, значи. Спомни си за обещанието, което ми даде, за да не забравя и аз моето.

Без да дочака отговор, Иван напусна кабинката на тото-пункта и се затича обратно към магазина. До края на обедната му почивка оставаха по-малко от пет минути.

Седмица мина като всяка друга, а животът си вървеше по старому. Иван продължаваше да става по тъмно, за да може да отвори на доставчиците в шест, шефът продължаваше да го заплашва с уволнение по навик, родителите му продължаваха да не го търпят, приятелите му продължаваха да се напиват с домашна ракия и да мечтаят за манекенките от Fashion TV, съседите и роднините продължаваха да го разпитват кога най-после ще се ожени. Нищо не се промени, с изключение на цифрата, която Иван виждаше да се изписва върху екрана на банкомата всеки път, когато си пъхнеше картата. От три цифрена беше станала седем цифрена.

Една-единствена мисъл не го оставяше на мира през цялото време и това беше Аксиния. Ето, че сега вече беше богат. Обичаше я. Можеше да й подсигури много по-добър живот. Можеше да се погрижи и за нея, и за детето й. Видя я да се прибира рано една сутрин, докато излизаше за работа. Тя слезе от жълто такси, облечена  в коженото си палто. Имаше уморен и измъчен вид. Красивото й лице излъчваше страдание. По размазания грим личеше, че е плакала. “Това не може да продължава така!” – закани се Иван и реши, че ще действа още същия ден, веднага след края на смяната.

На следващата сутрин Аксиния по навик отвори пощенската кутия, преди да се качи в асансьора към наследствения апартамент на покойната си майка и да се отдаде на заслужен отдих, след дългата нощ. В кутията грижливо беше натъпкан обемен бял плик, върху който някой беше изписал името й с червен фулмастер. Вътре намери сто червени банкноти по 500 евро и една бележка: “От неизвестен обожател”.

Повече никой не видя Иван. Носеше се слух, че е спечелил шестица от тотото, преместил се е да живее в Испания и е отворил собствен магазин за хранителни стоки. Обикновено слуховете в малкия град се оказваха верни.

Тихомир Димитров

юли 3, 2008

Справедливост за всички online

Крайно време беше.

За незапознатите, „Справедливост за всички“ е дебютният ми роман, който излезе миналата година. Можеш да го прочетеш, като кликнеш върху категорията ДЕБЮТЕН РОМАН от менюто в дясно. Доскоро там беше публикувана само първата част от историята.

Продължението можеш да изтеглиш напълно безплатно от тук.

Мисля, че това е най-малкото, което дължа на читателите на този блог.

Enjoy!

Тихомир Димитров