Изт: The Poor Author and the Rich Bookseller, painting by Washington Allston @ Wikimedia Commons
Между богатството и бедността някога е съществувала бездна, голяма колкото смъртта. Разглезените жители на 21-ви век, особено тези, които живеят в най-развитите райони на планетата (включително и вие, които четете това), не могат да проумеят колко са богати. Да си беден вече не означава да си осъден на смърт.
Някога, например през Средновековието, месо са си позволявали да ядат само богатите. Бедните са допълвали брашното си с трици. Да пътуват са можели само богатите. Бедните са се наричали „крепостни“ неслучайно. На някакво образование, на някакви медицински грижи, на някаква хигиена са се радвали само богатите. Бедните са живеели като деца на съдбата: раждали са по много, за да оцелеят поне малко. Делили са маса и постеля с плъховете, с хлебарките, с дървениците и с бълхите. Изливали са си гърнетата с изпражненията по улиците, газили са в човешка и в животинска тор целогодишно и са ставали лесна „плячка“ на заразите, на зимата, на войните, на трудовата повинност, на фаталните тогава болести като абцес, настинка и грип, плюс всички останали, които все още са фатални, на вражеските нашествия и на какво ли още не. Детската смъртност е била феноменална. Чумата е отнасяла по две-трети, по три-четвърди от населението на Европа ОТВЕДНЪЖ. Предимно заради нулевата медицинска грижа при бедните.
Днес това вече не е така. Днес бедността не е равносилна на грозна и мъчителна смърт. Днес разликата между бедните и богатите е друга. Поне в развития свят.
Нека разгледаме хипотетичен пример. Да вземем две случайни лица: Пешо и Мишо. Имената са напълно произволни.
Пешо е собственик на предприятие с 500 души персонал, а Мишо живее от заплата до заплата. Теоретически погледнато единият е беден, а другият – богат. По всички стандарти на съвременната цивилизация. Но каква е разликата в бита им? Съществува ли онзи превал, който хилядолетия наред се е равнявал на почти сигурна смърт за бедняка Мишо?
Краткият отговор е: НЕ.
По-дългият изглежда така:
И Пешо, и Мишо имат смартфони. Да, смартфонът на Пешо струва 3000 лв, а смартфонът на Мишо струва 50 лв на старо, но вършат абсолютно същата работа.
И Пешо, и Мишо имат компютри, лаптопи, преносими устройства. Компютътърт на Пешо струва колкото колата на Мишо, но върши абсолютно същата работа.
И двамата имат нет – постоянно, навсякъде. И богатият, и бедният разполагат с еднакво бърз, евтин и качествен достъп до цялото знание на света.
И Пешо, и Мишо могат да си позволят да летят със самолет. Пешо лети всяка седмица или всеки месец в бизнес класа по работа, а Мишо лети често с нискотарифни полети, но и двамата имат достъп до най-бързия транспорт на света.
И Пешо, и Мишо имат покрив над главата. Единият притежава повече имоти, съответно покриви, но и двамата се прибират в електрифициран, отоплен, пълен с черни екрани и кухненски роботи дом.
Пешо работи повече от Мишо, но и двамата си завиждат. Пешо завижда на Мишо заради малкото му отговорности, а Мишо завижда на Пешо заради многото му мангизи. Разликата в начина им на живот, обаче, не е фундаментална.
И двамата имат кола. Мишо кара очукан стар опел астра, а Пешо се вози на бентли с шофьор, но ако тръгнат да се състезават от София до морето без да спират, Пешо ще пристигне само с няколко минути по-рано от Мишо, стига да оцелее по пътя.
И двамата плащат заеми, всеки според джоба си. И двамата са длъжници, често – доживот.
И двамата изневеряват на жените си. Мишо със съседката, а Пешо – със секретарката. Разбрахме се, че това е само хипотетичен пример. Нека си е банален.
И двамата могат да си позволят да носят удобни, меки, съразмерни дрехи, без това да им струва цяло състояние.
И двамата плащат големи сметки за ток. Мишо плаща 300 лв за ток на апартамента през зимата и псува „монополите“, Пешо плаща 30 000 лв за ток на предприятието през зимата и също псува „монополите“.
И двамата се черпят в едни и същи ресторанти, кръчми, барове.
Пазаруват в еднакви глобални хипермаркети.
Ядат сходна храна.
Гълтат еднакви лекарства.
Умират от същите болести.
Или от старост.
На (почти) еднаква възраст.
Реално погледнато, и двамата могат да станат столетници, стига да не са изтеглили „късата клекча“ от генетичната лотария. Богатството не те прави безсмъртен, не те предпазва от фаталните болести и не може да ти удължи живота съществено.
Кажете ми, толкова голяма ли е разликата между живота на Пешо и на Мишо в началото на 21-ви век? И се върнете в Средновековието, за да си направите съпоставка.
Ами не е! Разликата е почти заличена. Пешо разполага с мааалко повече удобства. Това е всичко.
Защо тогава Мишо цял живот се стреми да забогатее и да стане като Пешо? За да работи повече ли? Да чука повече? Нали И ДВАМАТА започват да изпитват ЕДНАКВИ затруднения с „вдигането на самолета“ на ЕДНА И СЪЩА възраст?
Мишо си мечате да стане като Пешо, защото е повярвал в лъжата, която са му пробутали, че с повече пари може да се живее по-щастлив и по-спокоен живот. Понякога Мишо успява да заеме мястото на Пешо в управителния съвет, само за да разбере, че това, към което се е стремил цял живот, всъщност, не струва. Всеки иска имотите, колите и парите на богатите, но никой не желае влиятелните им врагове, могъщите им кредитори или опасните им връзки с властта и с подземния свят. Всеки мечтае само за „върха на айсберга“, който му показват по телевизията и по инстаграм, без денонощното планиране на срещи, задачи и крайни срокове, без управлението на активи и пасиви, без плащането на шестцифрени данъци и личната отговорност пред обществото за съдбата на стотици семейства.
В Средновековието си е струвало да завиждаш на богатите – заради редовния достъп до протеини, например. Днес вече никой не завижда на индивид, който няма право на уикенд, пенсия, болничен или платен годишен отпуск, защото винаги плаща цялата сметка сам.
Мишо се сърди, че внася осигуровки, Пешо внася осигуровки за 500 души персонал и също се сърди.
Мишо не иска живота на Пешо, той иска „лъжата за живота на Пешо“.
Всичко, което и двамата желаят, действително, е да ги оставят на мира.
И да разполагат с маааалко повече време.
За себе си.
Времето е луксът на 21-ви век.
Лукс, с който и Пешо, и Мишо не разполагат.
Писателският блог на Тишо 