Месец ноември 2006-та беше подобен на сегашния: топъл, мъглив и леко дъждовен. Дните отново се бяха скъсили с един час. Южнякът за последно си играеше с жълтите листа между панелките в „Младост”. Теченията му ги повдигаха във весели мини торнада, след което ги разпиляваха по улиците и по тротоарите в небрежни купчини. Горещите повеи на вятъра напомняха с аромата си за отминалото лято, но късите дни и студените нощи натрапваха с присъствието си неизбежността на приближаващата зима. По телевизията зачестяваха рекламите на лекарства за простудни заболявания. Хората започваха да излизат от домовете си със зимни палта, шапки, ушанки, шалове и ръкавици. Кецовете и сандалите смирено отстъпваха мястото си на ботушите и на топлите обувки с дебели подметки. Сметките за ток стряскащо повдигаха глава, а тъмната бира отново заемаше мястото си по хладилниците на кварталните магазини, в менютата на ресторанти, кафенета и пицарии… Кината и театрите отново бяха пълни с народ, кръчмите – също. Температурите с всеки изминал ден падаха. Броят на часовете, които прекарвахме в офисите по тъмно, се увеличаваше. Заедно с тях растеше количеството на коледно-новогодишните дедлайни. И на изпития алкохол…
За повечето хора месец ноември е традиционно депресивен, но аз го обожавам, тъй като тогава имам рожден ден. През 2006-та година реших по този повод да си направя подарък – чисто ново блогче, в което да споделям авторски текстове и всякакви неща с напълно непознати хора. Тогава бях още млад писател, навършващ 28 години, с разбито сърце от поредната връзка, приключила нелепо с изневяра, с втвърденото убеждение, че всички жени са к**ви, с доста циничен подход към живота и с много сюжетни идеи в главата. Тъкмо бях завършил дебютния си роман, който съвсем скоро щеше да си намери издател.
Честно казано, когато стартирах „Писателския блог на Тишо“, преди десет години, нямах представа колко положителни промени ще въведе в живота ми.
По-рано пишех по форуми, където винаги съм се възмущавал от факта, че съществуват посредници между автори и читатели онлайн. Администраторите, в болшинството от случаите, не разполагаха с елементарни познания по роден език, за да „властват“ над каквото и да било литературно съдържание онлайн, а най-тъпото беше, че толерираха тролове на приятелски, роднински и нърдовски начала. Накратко, нямаш контрол върху съдържанието, което създаваш. Поверяваш го в ръцете на лаици. И е отворено за подигравки от некадърни глупаци. Ето защо литературните форуми умряха. Социалните мрежи, пък, все още не си бяха пробили път в уеб-пространството. Единствената логична алтернатива беше да си направя собствен блог.
Тогава четях редовно „дезинето“ на pro_01 (а.к.а Ивайло Борисов от такаитака). Нахалният му и арогантен стил двъхновяваше озлобената ми, цинична душа. Та, заради него се реших. Беше един от първите лайфстайл блогъри. После стана модерно да си такъв. Повечето кифли си регистрираха блогове, които нямаше да изкарат дори седмица, защото се оказваше, че поддръжката им е свързана с някакво „бачкане“. Изискваше се постоянство, което не гарантираше интернет слава, защото никой не се интересуваше, в крайна сметка, от баналните „монолози на вагината“ по теми като: лишено от всякакви предизвикателства ежедневие, затъпяваща работа в офис, клиширани еко-био-веган детокс-диети или копи-пейст трикове за разкрасяване. Никой не даваше и пет пари за скучната им, извадена от калъп чалга-психо-драма, която винаги завършваше с очаквания (и логичен) въпрос: „Къде останаха свестните мъже, по дяволите??!??!!“.
„Ами сигурно при свестните си жени!“ – казах и на тоз час реших: „Щом кифлите го могат, значи мога и аз!“
По такъв начин, съвсем глупаво и наивистично, се роди „Писателският блог на Тишо“. Днес с гордост мога да заявя, че той надживя 99.99% от калпавите си връстници. Блогърите, които след десет години продължаваме да творим авторско съдържание онлайн, при това на български език, редовно и с претенции към качеството, сме само шепа хора. Броим се на пръстите на ръцете и на краката. Хиляди блогове отидоха в небитието. Спокойно можем да се наречем „ветерани“. Ситото на времето се оказа най-добрият начин да отделиш просото от плявата. Положителното в нашия случай беше, че голяма част от „плявата“ скочи сама в социалките още при тяхното появяване. И там си остана…
Та така, десет години по-късно е време за равносметка. А тя е следната – без „Писателския блог на Тишо“ никога нямаше да:
– се запозная с жената, с която живея от 3 години под един покрив. И с няколко невинни „закачки“ преди това…
– участвам в десетки телевизионни предавания като сценарист и като гост. Успях да видя живота на телевизионния сценарист (че и на редовния ТВ гост) отблизо. Направих друг, по-добър „кариерен“ избор, но той нямаше да бъде „информиран избор“, ако не беше „Писателсият блог на Тишо“. Просто никога нямаше да се свържа с тези хора…
– никога нямаше да публикувам десетки статии в периодичния печат. Бях започнал още преди блога, когато хартиените издания все още държаха фронта и имаха пари за хонорари. „Писателският блог на Тишо“ засили тази тенденция, но до едно известно време…
– никога нямаше да разбера колко малко печелят интернет порталите, афилиейт маркетинг ентусиастите и прочие кликбейт маниаци, които разчитат на банери и линкове, след което изискват от теб да напишеш авторски материал за цената на една кутия цигари. Максимум. Никога нямаше да имам този опит без „Писателския блог на Тишо“.
– никога нямаше да изнеса над 30 презентации в цялата страна, било за хигиената на творческото писане, било пред ученици в средните училища, било пред социални и предприемачески клубове, на теми като: копирайтинг, блогинг, брандинг, е-книги, онлайн репутация и всякакви други интересни неща. Никога нямаше да имам тази публика, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.
– никога нямаше да мога да се представям по следния начин: „Пишеш ТИШО на бъгарски в Гугъл и цъкаш върху първия резултат“. Щях все още да раздавам визитни картички…
– никога нямаше да напиша десет книги, от които четири пълнокръвни романа, издадени на хартия. Просто нямаше да ги има хората, които да ме насърчават.
– никога нямаше да познавам всички тези интелигентни, творчески настроени, нестандартно мислещи, предприемчиви и освободени личности, с които ме запозна „Писателският блог на Тишо“. И никога нямаше да работим заедно.
– никога нямаше да постъпя в рекламна агенция като копирайтър – мислил съм по този въпрос и преди, но тогава блогът ми се оказа перфектното портфолио. Уви, кризите надживяват рекламните агенции, а не обратното…
– никога нямаше да извървя „Пътя Камино“ и да споделя преживяването с българоезичния свят.
– никога нямаше да изпратя копия от моите книги в страни като САЩ, Канада, ЮАР и Австралия, които се намират на майната си от тук…
– никога нямаше да участвам в толкова много обществени събития и фестивали, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.
– никога нямаше да споделя провокативните си пътеписи…
– никога нямаше да направя двуцифрено число разкази, защото нямаше да зная, че има едни хора, които очакват всеки нов разказ от Тишо с нетърпение…
– никога нямаше да имам възможността да споря публично с толкова много човешки дронове, хейтъри и плагиати, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.
– никога нямаше да излея душата си в онези есета, които, надявам се, вече сте чели, защото нямам намерението да ги повтарям в това прераждане…
– никога нямаше да напиша ревюта за книгите на толкова прекрасни писатели, с които после да станем чудесни приятели.
– никога нямаше да публикувам статиите, за които все още не съжалявам…
– никога нямаше да имам фенове и приятели в цялата страна. И в целия свят. Защото „диаспората“ е силна и само не-пътуващите не го знаят.
– никога нямаше да се случи нищо от „писателската ми кариера“, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.
Спирам дотук, защото мога да изброявам практически безкрайно. Един безплатен домейн в .wordpress.com, чаена лъжичка талант и десет години упорито бачкане могат да променят много неща. Ако сега беше ноември 2006-та и отново бях сред торнадото от есенни листа между блоковете на „Младост 3“, щях отново да направя същия избор. Този път – информиран избор. Щях да си подаря „Писателския блог на Тишо“ за рождения ден, щях да загъна и да си налея, както направих тогава. Предлагам тост за добрите идеи!
Писателският блог на Тишо 