Re: Blog Camp 2008

Айде сега и аз да се включа със закъснение по темата за личните ми впечатления от блог камп-а.
Присъствал съм на доста подобни мероприятия, но това се различаваше по всичко и от всички тях едновременно.
Защо? Ами защото подобни мероприятия целят да съберат на едно място хора, които имат нещо общо помежду си, например: оперират в една сфера на бизнеса, политиката или обществения живот. А да имаш блог не е някаква обединяваща черта, ето защо първончално ме учуди ентусиазмът на идеята разни блогъри да се събират на организирани срещи, но въпреки всичко се записах, защото блогкампът ми даваше възможност да се срещна на живо с хора, които са интересни, полезни и приятни за мен. Пък и количеството организационна работа, което отметна Б(л)ого Шопов буди респект. Така че, имаше смисъл в цялата работа. Пък и беше интересно преживяване.

Готов съм да се съглася с моя критик Ангел Грънчаров, че на живо хората се държат доста по-интелигентно и възпитано, отколкото в интернет средата. Лично за себе си достигнах до извода, че съм допускал огромна грешка, като съм се оставял да бъда подведен от провокациите на хора, които реално не съществуват извън тясното пространство, обособено от техния монитор-мишка-клавиатура, защото на живо аз тези хора не можах да ги видя…И повече никога няма да позволя на злонамерени провокатори да ми губят времето. Избирам положителната нагласа, добрия тон и добронамерената критика като коректив на собственото си поведение и общуване онлайн. Дори само заради това, срещата имаше огромна полза за мен, лично.

Хареса ми много презентацията на Майк Рам. Личи си, че човекът обича да презентира. И го прави с кеф. Наложи ми се да изчезна по работа и изтървах техническите съвети от последните лекции. Конкурсът за блогове ми се стори прекалено сложно организиран и не достатъчно юзър френдли, за да събуди някакъв ентусиазъм на място. Но ще проуча нещата допълнително и, може би, ще участвам. Дискусията около прослушването на Интернет потребителите, пък, макар и хаотична, мина на много високо ниво. Научих неща, които дотогава не ми бяха ясни и в крайна сметка разбрах, че съм жаба, която се вари в тенджера на бавен огън. И че спасение няма. От март догодина всеки интернет потребител ще се раздели с част от гражданските си права. Службите ще могат да си пъхат носа навсякъде, без да питат. А България наистина няма да излезе срещу Директива на ЕК. Разбрах и, че проблемът е във формата и съдържанието на самата наредба, а не толкова в позицията за или против подслушването на трафика по принцип.

Много хора в администрацията пак не са си свършили работата като хората. В резултат от техните неистови усилия да следват безупречно голямата Европейска идея, те побългариха текста на наредбата така, че всеки гражданин да е виновен до доказване на противното. Лошият сценарий оттук нататък е корупцията да доведе до масови злоупотреби с лични данни и фирмени тайни. „Добрият“ – службите да не могат да се справят със задачите си поради липса на човешки ресурс, технически средства и достатъчно компетентност. Колко добър може да е такъв вариант? Излиза, че „умните глави“ отгоре създават пречки не само пред гражданските свободи, но и пред работата на хората, които в крайна сметка имат за цел да предотвратяват престъпления и просто искат да си изпълнят задълженията. Така един ден ще останете съвсем без гласоподаватели, уважаеми законотворци. Остава ми само да се надявам, че все пак ще се разкрият някакви реални престъпления в резултат от цялата дандания. Говоря за престъпления по-големи от това, че Гошо от девети „З“ клас тегли филми и порно с руси какички от Интернет. Аз лично ще заложа на криптирането като защитна реакция. Предложението ми към по-информираните и по-будни умове сред интернет потребителите (не само блогъри) е да обяснят на останалите на достъпен език как технически да предпазят себе си и бизнеса си от информационни злоупотреби, а не да си губят времето с организиране на митинги и протести.

В неформалната си част, Блогкампът ми даде възможност да се срещна на живо с хора, които чета и хора, които ме четат. Тези срещи бяха много приятни. Видях и доста стари познати. Няма да споменавам имена, за да не пропусна някого. В мен се зароди една микро идейка, която споделих с няколко души на четири очи. Скоро ще пиша допълнително за нея.

Успях и публично да се изложа с развитие по идеята за печатна медия, която да свърза офлайн хората с бездънното, но непознато за тях море на блоговете. Почувствах се така, сякаш току що съм пуснал нов постинг в блога си – някои подкрепиха идеята, други задаваха въпроси, трети искаха да спорят на всяка цена, четвърти имаха какво да добавят, пети се нахвърлиха с недоволство, шести разтягаха локуми, седми просто си премълчаха. Всичко това е много хубаво. То покава, че тези хора са истински – те и в интернет щяха да реагират по същия начин. Поне доколкото ги познавам. Нямаше никакъв фалш в изказванията им, нито пък в искреността на мненията, които споделиха, а това прави чест на всички участници в дискусията.

Поради лични и служебни причини пропуснах по-веселата част от блогкампа и пристигнах в „Грамофон“ едва тогава, когато всикчи вече си тръгваха. Нищо. Другият път ще дойда на време. Ако трябва да обобщя – блогкампът беше една разумна, добра и положителна идея, подкрепена с практика. Евала на Бого за интелигентния начин, по който си прави PR. Хора като него ми връщат надеждата, че един ден все пак ще изпратим мислещи индивиди да ни представляват „у Ивропата“.

Тихомир Димитров

Защо „българската работа“ е винаги скапана работа?

Всеки, който плува в мътните води на българския бизнес ще се съгласи, че у нас можеш да разчиташ повече на некоректността на партньорите, отколкото на тяхната коректност. И това наистина е така. Ако има начин една работа да не се свърши като хората – няма да се свърши. Измамите и далаверите са навсякъде. Много трудно може срещнеш човек, който поемайки някакъв ангажимент, ще го изпълни качествено и в срок. Да не говорим да свършиш нещо преди да са ти платили – чакай „от умрял писмо“. Много често дори при наличието на стриктен договор задълженията не се погасяват. „Кой ще тръгне да ме съди за 500 лв“ е любимата фраза на българския некоректен платец.

А всичко можеше да е много по-различно. Девизът на Лондонското Сити: „Our word, our bond“, например, значи същото като: „Дадена дума, хвърлен камък“, но ние не влагаме никакъв смисъл в тази поговорка. Дребните тарикатлъци на сериозните пазари не вървят. Там репутацията е всичко. Тук репутацията е нула.

И защо се получава така? Нима западните народи са по-умни и по-малко алчни от нас? Нима корупцията и шуробаджанащината са само наш проблем? Съмнявам се. Просто уважението към реда е различно. Напредналите общества много отдавна са разбрали, че когато правилата се спазват, всеки живее по-добре.

Ние българите, за разлика от тях, сме ярко открояващи се индивидуалисти. Което е хубаво. Поне не ни е скучно. Обаче имаме сериозен проблем с живеенето в група. Много смешно ми става като чуя за тренинги, сменинари и уоркшопи на тема „работа в екип“. Какъв екип, бе, братче? Западният бизнес модел никога няма да проработи тук. В Бългаия всеки индивид има собствена Конституция и се съобразява единствено с нея. Ние непрекъснато откриваме топлата вода. Затова живеем трудно.

Запознах се с един английски журналист преди време, който пишеше материал за българския преход. „Елитните квартали на София се отличават с това, че нямат улици, тротоари, осветление и кофи за боклук“, – каза ми той. И аз се засрамих. Никога не говоря за несъвършенствата на българското общество пред чужденци. Премълчавам ги, за да не обиждам себе си. Предпочитам да изтъквам само предимствата, които също не са малко, но за тях друг път. Обаче несъвършенствата са толкова очевадни, че когато чужденицте ги наблюдават от упор, аз не мога да отричам. Хаосите и абсурдите са навсякъде.

На въпроса ми как става така, че един телефонен разговор или едно джентълменско ръкостискане може да послужи като гаранция за изпълнение на сделките в неговия свят, журналистът ми отговори: „една единствена проява на некоректност е достатъчна, за да влезеш в черните списъци на всички банки, застрахователни дружества, браншови организации и синдикати. И да излезеш от бизнеса.“ Значи не било само до доверието. Трябва и с тоягата.

Дразнещо е да наблюдаваш как принципността на качествените хора у нас се осакатява ежедневно. България ражда изключително качествени хора. И това си проличава, когато отидат да живеят другаде, където правилата се спазват, а коректността и доброто име са ценен ресурс. Тук честният е смятан за балък, а спазването на правилата е за унизените и оскърбените. Ако притежаваш здрав морал и отказваш да бъдеш тарикат навсякъде, във всичко и с всички, пред теб има само два изхода: 1) ще бъдеш доведен до просешка тояга или 2) ще потърсиш късмета си другаде. Ще бъдеш принуден от обстоятелствата да избягаш.

Не ми се отваря пак темата за емиграцията, но аз не я харесвам именно защото тя е признак на едно много много лошо заболяване на българското общество – безпринципността. Проблемите не се решават като бягаш от тях, но пък всеки има правото на личен избор и аз уважавам това. За съжаление, безпринципността на некачествените хора победи и много качествен човешки потенциал подви опашка, принуден да бяга с отвращение…

И така, когато китикуваш, трябва да предлагаш алтернативи, нали? Иначе си голословен всезнайко. Фатално е да нагаждаш поведението си към грешките на другите, само защото „всички правят така“. Кофти е, че когато на един честен човечец му писне да го скубят и мамят от всички посоки, той решава да стане мошеник, но никога не успява да достигне нивото на истинските мошеници, защото за всяка работа си трябва талант. Какво да се прави тогава? Ами ето няколко полезни принципа в доказателство, че не само безпринципните оцеляват:

1) Винаги проучвай „реномето“ на човека, с когото ще вършиш някаква работа. Препоръките са вещен документ навсякъде другаде, но не и тук. Поинтересувай се от историята му. Виж какво имат да ти кажат за бъдещия ти партньор банките, познатите му, бившите му бизнес партньори, дори жена му. Всяка информация, включително лична, е безценна. Ако подпишеш договора, преди да си проучил отсрещната страна, значи наистина си балък.

2) Запомни: Собствената ти честност и добри намерения никога не са гаранция за същото у другите.

3) Започвай всяка сделка с нагласата, че ще бъдеш измамен. Това, естествено, не бива да ти проличи докато се пазариш и по време на преговори, но ти си длъжен да живееш с тази нагласа.

4) Никога не вярвай на обещания. „Дадена дума, хвърлен камък“, ама друг път.

5) Погрижи се, ако имаш добро реноме, другите да разберат за него. Накарай клиентите, партньорите, доставчицте, банкерите, застрахователите, служителите, бившите ти и настоящи работодатели, които са доволни от теб, да го покажат в писмен вид. Носи препоръките си навсякъде.

6) Интересувай се от механизма на измамите. Може никога да не ти се наложи да прибегнеш до тях, но ти просто си длъжен да познаваш характера на вълка, за да не те заблуди с овчата си кожа. Интересувай се от ДДС измами, имуществени спекулации, кредитини игри, пране на пари, опознай „вратичките“ на закона. Няма нужда да минаваш през тях, но поне ще се опиташ да ги затвориш пред носа на наглото копеле, което винаги предпочита „втория начин“.

7) Винаги бъди готов да жертваш част от високия си морал, ако трябва да се защитиш. Но това само в краен случай. Няма нужда да се правиш на Дева Мария при положение, че всички около теб нарушават правилата. Спазваш ли ги само ти – спукана ти е работата.

Спирам дотук, за да не каже пак някой, че много знам. И понеже това съвсем не е така, ще ми бъде любопитно да разбера как оцеляваш ти. Какви са твоите принципи?

Тихомир Димитров

Скромността краси простака

Християнството учи: „Когато ти ударят плесник, обърни другата буза“. Много забавно е как повечето хора възприемат този израз – като проява на скромност, едва ли не. Ще трябва да ги разочаровам. Първо, Християнството е една от най-войнстващите религии в света и като такава е разорило не е една и две световни, имперски суперсили. Текстовете в Библията са кодирани, имат двойснтвен смисъл и не бива да се възприемат буквално. Те носят белезите и на епохата, в която са писани – една брутална епоха, когато е било нормална гледка, като се прибираш от неделния пикник в града, от двете страни на пътя, вместо дървета, да стърчат дървени кръстове с разпнати голи хора, умиращи в адска агония върху тях.

Епохата на „човек за човека е вълк“ означава да убиеш, за да продължип да живееш. И ако ранното християнство проповядва мир и братство, това едва ли може да се каже за Инквизицията, Кръстоносните походи, Контра-реформацията, Лова на вещици и всички зверства на късното Християнство. Ето защо, макар и да вярвам в Бога, аз не вярвам в Църквата. Каквото попадне в човешки ръце, винаги се опорочава. Дори вярата.

Смисълът на фразата „когато ти ударят плесник, обърни другата буза“ също е опорочен. Това изречение идва от епохата на робовладелския строй, когато най-малкото, но и най-често наказание за роба от страна на господаря му е било шамар през лицето. Прието е било робите да се шамаросват с опакото на ръката, защото плесник с цяла длан означава да посегнеш на равен и да си готов да си понесеш последствията. Робите се бият с опакото на ръката. От тях се очаква само едно последствие – безусловно подчинение. Обръщайки другата буза робът заявява на господаря си: „а сега ме удари като равен“ или „аз отказвам да се подчиня“. Ето колко грешно е тълкуван изразът.

През комунизма пък ни учиха, че трябва да си скромен комформист и да вярваш на колектива повече, отколкото вярваш на себе си. Така в българското общество се зароди едно лицемерие, което е доста смешно, евтино и прозрачно. Смешно е, като те канят на вечеря да откажеш, а после да изплюскаш две пориции и да си сипеш допълнително. Смешно е, когато ти предлагат пари да се дърпаш на думи и да тъпчеш в джоба: „а, не, ама моля ви се“ говори устата, а ръчичките прибират. Смешно е да обвиняваш някой, че се приемал насериозно. Смешно и лицемерно. Ще ви кажа защо. Защото всеки се приема насериозно.

Забърках се в напразна дискусия с хора, които започнаха на стаден принцип да ме мразят, без да съм им давал повод за това, но измежду плявата и бурените на словесните им нападки успях да открия нещо много ценно. Това е обвинението, че Тишо се възприемал насериозно. Така е, пичове. Но да ви светна и на още една малка тайна – вие също се възприемате насериозно. А скормността краси простака.

Лицемерно е да обвиняваш някого в действия и думи, на които подражаваш. И за да не бъда голословен, замисли се, когато разглеждаш групови снимки, където я има и твоята мутра, не се ли вторачваш първо в нея? Не, ама да. Защото тестовете показват, че в 100% от случаите човек поглежда първо към себе си. Да не се възприемаш насериозно означава да не възприемаш насериозно своите собствени мисли и чувства, цели и амбиции, вярвания и убеджения, демек – да не съществуваш като личност. Да нямаш „Аз“.

Азът се формира още в ранна детска възраст, много преди да станеш голям всезнайко и да обвиняваш непознати хора в интернет, че се възриемали насериозно. Имам една новина: аз обичам, мразя, вярвам и се съмнявам, помагам и вредя съвсем насериозно. Както всеки друг човек. Но мен не ме е срам да си го призная. Когато ме поканят на вечеря, аз се наяждам с кеф и после благодаря на домакина за вкусната гозба. Той за това ме е понаил – да се наядем. Когато пък ми дават пари, които заслужавам, аз ги прибирам и просто благодаря за тях, без да се дърпам като магаре на мост. Когато някой съвсем непровокирано изспие словесната си пикоч върху мен или тврочеството ми, аз го възприемам насериозно и не се зъбя с усмивка. Губи ми се чувството за хумор. Защото хуморът за чужда сметка е кофти нещо. А скомността краси простака. Think about it.

Тихомир Димитров

За „вредната“ реклама. Един почти феминистки пост

Рядко ми се случва да похваля някой блогър и май по-честичко изпадам в негативизъм и се поддавам на излишни провокации, което оценявам като своя лична грешка. А всъщност има доста хора, чиито идеи заслужават да им се обърне внимание.

Един от тези хора е Петя Кирилова-Грейди – автор на първия, според мен, феминистки блог в България. Петя заслужава внимание, защото постовете й са интересни, информативни, качествено поднесени, балансирани и добре аргументирани. След тях се оформят интересни дискусии, в които от време на време дейно участвам, ръсейки къде мъдри, къде не чак толкова мъдри слова.

Един от последните постинги на „отворената феминистка“, както я нарича бате Лонганлон, за пореден път успя да ме ангажира. Става дума за рекламите, които представят жената като секусален обект (или домакиня) и по този начин насаждат вредни за общественото й положение нагласи. Посочен е конкретен пример с рекламен клип на водка „Флирт“, в който известни манекенки развяват коси и друсат цици, докато яздят бик. Не е най-добрият пример, но за мен темата е по-важна от съдържанието в случая.

Публикувах  коментар в блога на Петя, който след известна редкация реших да пусна и тук.  Преди това, обаче, искам да уточня личната си позиция спрямо феминизма. За мен той не непознат, нито плашещ, а просто непотребен в съвременните демократични общества. Законите на тези общества отдавна гарантират равни права на жените. Успехът цивилизования човек зависи от неговото образование, възпитание, социална среда, лични амбиции, талант и интелект, а не от пола му. Да си жена отдавна не е недостатък, а в много случаи (страни) дори е предимство. Но ние, мъжете, нямаме повод да се оплакваме, защото, както казах, законът гарантира равни
права.

Общо взето, в напредналите нации, които разрешават дори гей браковете с осиновяване на деца и , където законите се спазват, няма нужда от движения в защита на правата на жените. А именно там те са най-много. Ето защото ги считам за излишни. В страните с чудовищно тираничен, патриархален режим жените болезнено се нужадят от някой, който да им защити правата, но там такива организации почти липсват, защото ако проповядваш феминистки идеи има опасност да те обесят на кран или да те убият с камъни. Този факт превръща феминизма в едно досадно дърдорене, в една аут ъф дейт кауза и в едно излишно харчене на пари, за мен.

България обаче е някъде по средата. На Балканския полуостров, между патриархалния Ориент и демократичния Запад, идеите на феминизма все още имат значение и ако не друго – то поне са достатъчно непознати. Ето защо блогът на Петя е ценен. Ценна е информацията в него, въпреки несъгласието ми с някои лични позиции на авторката.

Вредната за жените реклама, пък, е тема, по която разсъждаваме почти еднакво. Открих някои непълноти и просто реших да допълня госпожа Кирилова-Грейди. Така се роди дългият ми коментар. Можеш и да не го четеш. Все пак, на кой му пука за идеите на феминистките…

Шегувам се, естествено. Та, ето какво имам да добавя към темата:

„Един път и аз да се съглася с теб. Напълно си права – рекламите създават образи и обществени нагласи, които представят жената в неравностойно положение. Дори навремето публикувах една статия в сп. Мениджър на тема: „Жената като прайм таргет на потребителската реклама“, където си позволих да споделя, че феминистките в този случай са прави. Обаче искам да допълня темата ти, защото пропускаш нещо много важно.

Рекламната индустрия не е благотворителна организация, обществена институция или някаква морална платофрма. Тя е мултимилионна индустрия, дори в малката България. Тя не се интересува от проблемите на бедните, нито от неравностойното положение на сираците, камо ли от правата на жените. Дори да дава пари за благотворителност, тя го прави с РЕКЛАМНА ЦЕЛ. Рекламата търси слабостите на потребителя, изучава ги, инвестира в тях и се възползва от тях, за да печели пари. Тя се стреми да бъде убедителна, а за целта ние, като потребители, трябва да й повярваме. За да й повярваме, тя трябва да ни покаже един близък до нашия свят, какъвто  познаваме. Рекламата трябва да ни поднесе дейстивтелни (макар и преувеличени) образи, които имат аналог в ежедневието ни.

Когато използва жените с рекламна цел, индустрията всъщност показва социалните роли на мъжа и на жената в България такива, каквито са. Защото повечето жени не са феминистки и повечето мъже не вярват в равноправието. Те дори не знаят какво точно проповядва феминизмът.

Разходи се по улиците на пролет и виж полуголите ученички, виж 16 годишните наркоманчета в двора на училищата, виж чалга културата, където да демонстрираш плът, ако си жена, е просто задължително. А ако си мъж, ставаш „вървежен“ само в образа на мачо, на женкар, на чувствителен, метросексуален гей или на мутра. 90% от младежите слушат чалга и подражават на популярните образи от медиите, които пак рекламата ги създава.

Хората в БГ отдавна затъпяха масово и спряха да четат книги, като ги заместиха с лесни за употреба, субкултурни, медийни продукти. Спряха да се интересуват, да натрупват знания. Това е непрeстижно занимание днес. Днес е модерно да си прагматик. Поради тази причина повечето жени дори не знаят за съществуването на феминизма и за това, че рекламите създават вредни за общественото положение на жената послания. И се държат по същия начин, по който ни ги показва рекламата, подражвайки на шоубиз образи, които заместиха интелигентните източници на информация подобно на фаст фууда, който замести старата култура на вкусната, домашно приготвена и здравословна храна.

Ще се опитам да обобщя: рекламата в България показва жените като страстни любовници, готови да изпълняват всички капризи на някой богаташ в името на лукса или като най-обикновени майки и домакини, защото българските жени в действителност са точно такива. В по-голямата си част. Естествено, има и изключения.
Всичко, към което се стремят болшинството от младите жени у нас е да намерят финансово сигурен мъж, с когото да сключат брак, за да може той да ги издържа, след като му родят деца, а на тях да не им се налага повече да работят. Част от тези жени запазват ниско платените си длъжности или бутат някаква службица „за удоволствие“ или „по навик“, но оставени на собствена издръжка, те не биха могли да покрият дори половината от битовите си разходи.

Знам, че в този феминистки форум наблюденията ми ще се отхвърлят, но, хора, излезте навън и погледнете реалността в очите, за Бога! Заслушайте се в приказките на младите майки по пейките в парка. Хвалят се коя с кого е изневерила на мъжа си и коя колко е успяла да „измъкне“ от домашния банкомат на два крака. Защо да ги „измъква“ тези пари, като има реални предпоставки сама да си ги изработи сама?

Не можете кажете на черното – бяло. Просто действитеността в България е таква. Жените наистина получават по-ниски заплати, защото повечето от тях не се стремят към адекватно възнаграждение на труда си, което е свързано с допълнителни ангажименти. Спокойно могат да минат и без него, тъй като вече има кой да ги издържа. И ако не ми вярвате, сравнете статистиката на доходите, поинтересувайте се в какъв процент от българските семейства основен бред уинър е мъжът или просто хвърлете едно око върху брачната статистика, която показва, че в над 50% от модерните бракове мъжът е поне с десетина години по-възрастен от съпругата си и, съвсем естествено, по-богат.

До това положение на нещата водят традиционното патриархално възпитание, западналото образование (аз го наричам „масовото затъпяване“), липсата на амбиции, което си е вече личен, безполов проблем и, естествено – рекламата също много помага. Но тя е огледало на действителността, а не някакъв заговор срещу женската половина на човечеството. Сори за дългия коментар и поздрави!“

Тихомир Димитров

Съветите на Тишо: Как да се ожениш за красавица?

В четири лесни стъпки:

1) Изпълни предните два съвета

2) Намери красавица

3) Качи я на Айфеловата кула (Статуята на Исус в Рио също върши работа) и й направи предложение

4) Подкрепи го с двулитрова бутлика шампанско, ключове за чисто ново „Бентли“ и пръстен с диамант

Тихомир Димитров

Съветите на Тишо: Как да станеш перфектен работодател?

Чак перфектен няма да станеш, защото никой не е съвършен.

Но поне можеш да опиташ да си сред най-добрите.

Как ли? Ами като избягваш грешките на лошите работодатели и като следваш примера на добрите.

В три лесни стъпки:

1) Иди на на бе ге работодател

2) Прави всичко, което пише в „Аз обичам моята работа“

3) Никога не прави това, което пише в „Аз мразя моята работа“

Тихомир Димитров

Съветите на Тишо: Как да станеш блогър-милионер?

В две прости стъпки:

1) Стани милионер

2) Направи си блог

Ха.

Тихомир Димитров

Love is all you need

Казват, че любовта боли.

Според мен китайските мъчения и операциите без упойка болят повече, но това е защото не познавам кокаиновата или хероиновата абстиненция. А любовта боли точно колкото абстиненцията. Химичката в училище обичаше да казва: „Всичко е химия“. Трябваше да минат още десет години, за да се убедя колко е била права.

Съвременният свят предлага лек за всяка болка. Не можеш да заспиш? Взимаш малко химия и спиш като заклан. Чувстваш се нещастен и подтиснат? Купуваш си парченце химическо щастие за десет лева грама. Мързи те и не ти се излиза? Срещу няколко пъти по десет лева химията може да направи от теб най-горещия купонджия на дансинга. Чувстваш се изнервен? Химията може да ти върне непукизма. Да, всичко е химия. Дори любовта.

Сравняват чувството да си влюбен с комбинирания ефект на малки, но редовно приемани дози кокаин, марихуана и морфин, едновременно. Както знаем, дрогата е само катализатор. Истинските причинители на радостните усещания са запасите от хормони, които организмът произвежда и складира. Любовта е вид катализатор за най-силните хормони на щастието: окситоцини, допамини, плюс още много други, за които в момента не ми се рови из гугъл.

Любовната депресия по нищо не се различава от наркотичната абстиненция. Хормоните свършват или катализаторът ти решава, че ще живее с друг катализатор. Любовта боли.

И все пак, аз вярвам в любовта, именно защото е химия. Всичко е химия!

Помнете това, когато се влюбвате, а на днешния ден опитайте да бъдете щастливи без Менделеевата таблица.

Love is all you need.

Тихомир Димитров

Изкуство в бизнеса или бизнес в изкуството?

Човек трябва да се научи да живее като артист. Защото животът е сложно изкуство, в което има много бизнес. Душата ми винаги е била идеологически разполовена между бизнеса и изкуството. Трудно ми е да си избера кое усещане ме кара да се чувствам по-щастлив. Дали това е гордостта от успешно сключената сделка, радостта, че си надхитрил някого, за да спечелиш повече, убеждението, че държиш контрола при водене на преговори, че се занимаваш със сериозни неща, от които зависят съдбите на други хора, властта да изкарваш пари…. или разкошното удоволствие да разказваш истории –  пред приятели или сам, потопен в синята светлина на монитора, късно нощем. Трак-трак-трак. Да потънеш в творчески унес и съзнанието ти да отсъства в продължение на часове. После да се събудиш и да разбереш, че си жаден, гладен, уморен и, че ти се спи. Да възвърнеш сетивата си. И, когато на другия ден прочетеш какво си написал, да имаш чувството, че го е писал някой друг, вместо теб.

Обичам да разказвам истории. Умея да разказвам истории. Имам чувството, че съм роден, за да разказвам истории. И….разказвам истории. Благодаря ти, че пътуваш заедно с мен по дългия ми път и, че сега четеш тази история, защото моите разкази нямаше да имат смисъл без хората, които ги четат.

Но раздвоението си остава. Все още не съм решил. Везните се накланят опасно ту на едната , ту на другата страна. На моменти ми трябва съвсем мъничко, за да сложа и аз бялата риза с вратовръзката и да се заселя в някоя от красивите офисни сгради, покрай които минавам нощем с колата, докато просто шофирам, за да остана насаме с мислите си. Мога да го направя. Сдобих се с нужното образование за целта, имам и нужния опит. Всъщност, имам доста опит.  Мога да инвестирам въображението, интелекта, богатия си речник и способността си да говоря убедително във всяка дейност. Или както казва един мой познат: „Тихомире, с голямата си уста можеш да продаваш коли, сгради, софтуер, хапчета за удължаване на пениса и дори лайна в канализацията можеш да продаваш”. Вярвам, че е така, колкото и самохвално да звучи, но ще ми липсва самотата на празните булеварди нощем. Чувството да си различен. Абсолютната свобода ще ми липсва. И синята светлина на монитора. Ще ми липсват пътуванията до онзи свят, който е плод на собственото ми въображение. Защото тогава просто няма да имам време. От духовен аристократ ще се превърна в презадоволен еснаф.

Проклятието на твореца е, че се пристрастява към своето изкуство. Замислял съм се дали да не захвърля всички ежедневни грижи,  дали да не се затворя някъде и само да пиша, да пиша, да пиша…Да имам време за писане, тъй като в момента рядко откривам такова. А не съм нито духовен аристократ, нито презадоволен еснаф. Душата ми е раздвоена. Но мисълта за принудителната бедност и за отчуждението, които ще последват, ме плаши. Аз не искам да съм беден. Нито самотен. Нуждая се от хората около мен, нуждая се от тях ежедневно. И ме дразни мисълта, че с голямата си уста мога да продавам дори л–а в канализацията, а трябва да се лиша от всички земни блага, за да мога да си доставя удоволствието да творя.

И понеже не мога да избера, реших, че в бизнеса трябва да се действа с размах, като в изкуството, а изкуството трябва се прави като бизнес – последователно и с добро планиране.

Има толкова много начини да бъдеш артист на бойното поле на търговията. Толкова много прекрасни начини. Единственото, което се изисква от теб, е да бъдеш различен от останалите и да бягаш от масовите практики. Брендингът, мърчандайзингът, имидж-мейкингът, стремежът към корпоративна идентичност и всички онези „модерни” английски думички тъкмо към това се стремят – да изпъкнеш от стадото. Да бъдеш забелязан. Да ти се обърне внимание. Като всеки артист. О да, има много изкуство в бизнеса.

И много бизнес в изкуството. Отблъскват ме неразбраните творци с техните луди идеи. Трябва да твориш популярни идеи, за да бъдеш „разбран” творец. И да ти идват отвътре, а не да си ги смучеш от пръстите. Трябва да  си честен най-вече пред себе си, след това пред твоята аудитория (както аз в момента съм честен пред теб, дори без да те познавам), трябва да не ти пука и не на последно място – трябва да си вярваш.

Всички тези качества са доста полезни в търговските отношения. Там се ценят лоялността, постоянството, трудолюбието и таланта. Но, за да правиш бизнес в изкуството, трябва да инвестираш в него. Защото, ако ме гледаш от всеки билборд по Цариградско, книгата (театърът, филмът) ти ще се продават в огромен тираж, независимо какво си наблъскал вътре. Ако инвестираш сто лева в един културен продукт, десет лева трябва да отидат за създаване и разпространение на продукта, а деветдесет – за маркетинг, реклама и PR. Ето така се прави бизнес в изкуството. С размах. Ще поживеем и ще видим…

Тихомир Димитров