Защо спрях да пиша в блога

Зад всяко човешко действие или бездействие стои семпъл и много ясен мотив, а за всяко решение си има конкретни повод и причина. Причините да спра да пиша в „Писателския блог на Тишо“ са няколко:

1/ Казах всичко, което имах за казване. По този начин. С това средство за споделяне. В този му вид. По-важните неща ги повторих и потретих, а за най-важните издадох книги. В блога ми има 615 публикации, само десет, от които са художествени романи или цели книги в друг жанр. От 2006 година насам съм натрупал огромен архив, включващ: пътеписи, разкази, статии, есета, ревюта, дори готварски рецепти, поезия и какво ли още не. Ще ги намерите под списъка с КАТЕГОРИИ най-горе в дясно на вашия екран. Написал съм повече, отколкото някога ще прочете. Поне от мен – със сигурност. Бях и ще си остана производителен автор на качествено съдържание. Но мисля, че се изчерпах с блогването като начин на споделяне.

2/ Налага се. Потребителските навици се промениха. Очакванията на публиката се промениха. Формите на споделяне също се промениха. Визуалното превзе текстовото. Интерактивното победи масовото. Социалното се наложи над индивидуалното. Авторите яма как да не последват тези реалности. Блогването е физически, технически и морално остарял начин за споделяне, който отдавна вече е демоде, дори сред самите писатели. Не казвам, че ще изчезне – точно както няма да изчезнат и хартиените книги. Винаги ще си има блогъри в класическия смисъл на думата – от отделни личности до цели организации – просто аз няма да бъда вече сред тях.

3/ По-малкото е повече. Сигурно сте чували модерната англоезична поговорка: „Less is more“. По-малкото е повече. Точно такава „философия“ мисля да следвам в творческия си път от тук нататък. Както и в житейския, между другото. Желанието за споделяне не е изчезнало, нито е намаляло, само формата се мени. Ще бъда активен с ново съдържание в канали, които повече отговарят на идеята за „Less is more“. Изброил съм линковете по-долу.

Конкретният ПОВОД да спра да пиша в „Писателския блог на Тишо“ е само един. Казва се „Гутенберг“.

И така, местя се към по-зелени „пасища“. Ще ме откриете в социалните мрежи:

Инстаграм: https://www.instagram.com/asktisho/

Туитър: https://twitter.com/asktisho

Ютуб: https://www.youtube.com/user/asktisho

Всички накуп: https://allmylinks.com/asktisho

Тихомир Димитров 

 

Няколко ревюта от блогъри

Изт: Sunflower Student Movement, Taiwan (Artemas Liu CC 2.0) 

Преди време споделих първи впечателния от читатели за новата ми книга с два романа.

Блогърите са съвсем друга бира. Доста по-критични. Най-малкото, това са хора, които се занимават професионално с литература.

Някои от тях са написали повече книги от теб. Други са чели повече книги от теб. На трети това им е работата. Представям ви и трите категории.

Александър Кръстев:

Аз чета 

„И тук се вижда разликата от останалите самопубликуващи автори – корица на високо ниво, чудесен печат (по-добър и от на повечето големи издателства, сериозно), адекватна коректорска намеса, ексклузивна дистрибуция – всички онези неща, от които selfie-тата* обикновено спестяват.

Обичам авторите, които уважават своите читатели.

* selfie – жаргонен израз за самопубликуващ автор, който предпочита да види книгата си отпечатана колкото може по-скоро, вместо да се постарае да създаде завършен продукт.“

Пълен текст на ревюто: тук.

Бранимир Събев:

The Dark Corner 

„Аварията“ на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо – „Когато токът спря“ от „33 любовни истории“. Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. И точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Проблеми на двата романа – четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Георги Грънчаров:

Библиотеката 

„Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Само да отбележа, че не, не е без сериозен издателски гръб. Издателство „Илия Вълчев“ е име, което тепърва ще чувате. Просто имах късмета да проработя с тях „когато се наливаха основите“. Както морално-физически, така и пропорционално-статистически…

Книгата отсъства от книжарниците и единственият начин да получите копие е директно от автора. Където и да се намирате по света.

Не забравяйте, че книгата винаги е достъпен, при това уместен подарък!

Колко често подарявате книга с повече от един роман?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за неговия читател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Тихомир Димитров

Писателският блог на Тишо навърши десет години!

Месец ноември 2006-та беше подобен на сегашния: топъл, мъглив и леко дъждовен. Дните отново се бяха скъсили с един час. Южнякът за последно си играеше с жълтите листа между панелките в „Младост”. Теченията му ги повдигаха във весели мини торнада, след което ги разпиляваха по улиците и по тротоарите в небрежни купчини. Горещите повеи на вятъра напомняха с аромата си за отминалото лято, но късите дни и студените нощи натрапваха с присъствието си неизбежността на приближаващата зима. По телевизията зачестяваха рекламите на лекарства за простудни заболявания. Хората започваха да излизат от домовете си със зимни палта, шапки, ушанки, шалове и ръкавици. Кецовете и сандалите смирено отстъпваха мястото си на ботушите и на топлите обувки с дебели подметки. Сметките за ток стряскащо повдигаха глава, а тъмната бира отново заемаше мястото си по хладилниците на кварталните магазини, в менютата на ресторанти, кафенета и пицарии… Кината и театрите отново бяха пълни с народ, кръчмите – също. Температурите с всеки изминал ден падаха. Броят на часовете, които прекарвахме в офисите по тъмно, се увеличаваше. Заедно с тях растеше количеството на коледно-новогодишните дедлайни. И на изпития алкохол…

За повечето хора месец ноември е традиционно депресивен, но аз го обожавам, тъй като тогава имам рожден ден. През 2006-та година реших по този повод да си направя подарък – чисто ново блогче, в което да споделям авторски текстове и всякакви неща с напълно непознати хора. Тогава бях още млад писател, навършващ 28 години, с разбито сърце от поредната връзка, приключила нелепо с изневяра, с втвърденото убеждение, че всички жени са к**ви, с доста циничен подход към живота и с много сюжетни идеи в главата. Тъкмо бях завършил дебютния си роман, който съвсем скоро щеше да си намери издател.

Честно казано, когато стартирах „Писателския блог на Тишо“, преди десет години, нямах представа колко положителни промени ще въведе в живота ми.

По-рано пишех по форуми, където винаги съм се възмущавал от факта, че съществуват посредници между автори и читатели онлайн. Администраторите, в болшинството от случаите, не разполагаха с елементарни познания по роден език, за да „властват“ над каквото и да било литературно съдържание онлайн, а най-тъпото беше, че толерираха тролове на приятелски, роднински и нърдовски начала. Накратко, нямаш контрол върху съдържанието, което създаваш. Поверяваш го в ръцете на лаици. И е отворено за подигравки от некадърни глупаци. Ето защо литературните форуми умряха. Социалните мрежи, пък, все още не си бяха пробили път в уеб-пространството. Единствената логична алтернатива беше да си направя собствен блог.

Тогава четях редовно „дезинето“ на pro_01 (а.к.а Ивайло Борисов от такаитака). Нахалният му и арогантен стил двъхновяваше озлобената ми, цинична душа. Та, заради него се реших. Беше един от първите лайфстайл блогъри. После стана модерно да си такъв. Повечето кифли си регистрираха блогове, които нямаше да изкарат дори седмица, защото се оказваше, че поддръжката им е свързана с някакво „бачкане“. Изискваше се постоянство, което не гарантираше интернет слава, защото никой не се интересуваше, в крайна сметка, от баналните „монолози на вагината“ по теми като: лишено от всякакви предизвикателства ежедневие, затъпяваща работа в офис, клиширани еко-био-веган детокс-диети или копи-пейст трикове за разкрасяване. Никой не даваше и пет пари за скучната им, извадена от калъп чалга-психо-драма, която винаги завършваше с очаквания (и логичен) въпрос: „Къде останаха свестните мъже, по дяволите??!??!!“.

„Ами сигурно при свестните си жени!“ – казах и на тоз час реших: „Щом кифлите го могат, значи мога и аз!“

По такъв начин, съвсем глупаво и наивистично, се роди „Писателският блог на Тишо“. Днес с гордост мога да заявя, че той надживя 99.99% от калпавите си връстници. Блогърите, които след десет години продължаваме да творим авторско съдържание онлайн, при това на български език, редовно и с претенции към качеството, сме само шепа хора. Броим се на пръстите на ръцете и на краката. Хиляди блогове отидоха в небитието. Спокойно можем да се наречем „ветерани“. Ситото на времето се оказа най-добрият начин да отделиш просото от плявата. Положителното в нашия случай беше, че голяма част от „плявата“ скочи сама в социалките още при тяхното появяване. И там си остана…

Та така, десет години по-късно е време за равносметка. А тя е следната – без „Писателския блог на Тишо“ никога нямаше да:

– се запозная с жената, с която живея от 3 години под един покрив. И с няколко невинни „закачки“ преди това…

– участвам в десетки телевизионни предавания като сценарист и като гост. Успях да видя живота на телевизионния сценарист (че и на редовния ТВ гост) отблизо. Направих друг, по-добър „кариерен“ избор, но той нямаше да бъде „информиран избор“, ако не беше „Писателсият блог на Тишо“. Просто никога нямаше да се свържа с тези хора…

– никога нямаше да публикувам десетки статии в периодичния печат. Бях започнал още преди блога, когато хартиените издания все още държаха фронта и имаха пари за хонорари. „Писателският блог на Тишо“ засили тази тенденция, но до едно известно време…

– никога нямаше да разбера колко малко печелят интернет порталите, афилиейт маркетинг ентусиастите и прочие кликбейт маниаци, които разчитат на банери и линкове, след което изискват от теб да напишеш авторски материал за цената на една кутия цигари. Максимум. Никога нямаше да имам този опит без „Писателския блог на Тишо“.

– никога нямаше да изнеса над 30 презентации в цялата страна, било за хигиената на творческото писане, било пред ученици в средните училища, било пред социални и предприемачески клубове, на теми като: копирайтинг, блогинг, брандинг, е-книги, онлайн репутация и всякакви други интересни неща. Никога нямаше да имам тази публика, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да мога да се представям по следния начин: „Пишеш ТИШО на бъгарски в Гугъл и цъкаш върху първия резултат“. Щях все още да раздавам визитни картички…

– никога нямаше да напиша десет книги, от които четири пълнокръвни романа, издадени на хартия. Просто нямаше да ги има хората, които да ме насърчават.

– никога нямаше да познавам всички тези интелигентни, творчески настроени, нестандартно мислещи, предприемчиви и освободени личности, с които ме запозна „Писателският блог на Тишо“. И никога нямаше да работим заедно.

– никога нямаше да постъпя в рекламна агенция като копирайтър – мислил съм по този въпрос и преди, но тогава блогът ми се оказа перфектното портфолио. Уви, кризите надживяват рекламните агенции, а не обратното…

– никога нямаше да извървя „Пътя Камино“ и да споделя преживяването с българоезичния свят.

– никога нямаше да изпратя копия от моите книги в страни като САЩ, Канада, ЮАР и Австралия, които се намират на майната си от тук…

– никога нямаше да участвам в толкова много обществени събития и фестивали, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да споделя провокативните си пътеписи…

– никога нямаше да направя двуцифрено число разкази, защото нямаше да зная, че има едни хора, които очакват всеки нов разказ от Тишо с нетърпение…

– никога нямаше да имам възможността да споря публично с толкова много човешки дронове, хейтъри и плагиати, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да излея душата си в онези есета, които, надявам се, вече сте чели, защото нямам намерението да ги повтарям в това прераждане…

– никога нямаше да напиша ревюта за книгите на толкова прекрасни писатели, с които после да станем чудесни приятели.

– никога нямаше да публикувам статиите, за които все още не съжалявам…

– никога нямаше да имам фенове и приятели в цялата страна. И в целия свят. Защото „диаспората“ е силна и само не-пътуващите не го знаят.

– никога нямаше да се случи нищо от „писателската ми кариера“, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

Спирам дотук, защото мога да изброявам практически безкрайно. Един безплатен домейн в .wordpress.com, чаена лъжичка талант и десет години упорито бачкане могат да променят много неща. Ако сега беше ноември 2006-та и отново бях сред торнадото от есенни листа между блоковете на „Младост 3“, щях отново да направя същия избор. Този път – информиран избор. Щях да си подаря „Писателския блог на Тишо“ за рождения ден, щях да загъна и да си налея, както направих тогава. Предлагам тост за добрите идеи!

Тихомир Димитров

Новостите в селфи-интервю

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

Спомени от Рая

„Дяволът е в детайла”

Рая е интересен човек. Има икономическо образование. Работила е като „зомби на поточната линия в Кока-Кола”, като сервитьорка, зад касата на Бургер Кинг (отвъд океана), живяла е в Америка. Пише и издава електронни книги. Има блог за лични финанси. Дава уроци по танци. Публикувана е в GetRichSlowly и TheForbes. Дори веднъж вече е успявала да фалира, което за мен значи, че разбира и от бизнес.

Блогът на Рая за лични финанси е в списъка ми с „Блогове, които чета” отдавна, но не бях се навъртал скоро и вчера „по случйност” реших да навакасам с пропуснатото. Интересно, само два часа по-късно получих имейл от нея с молба да представя книгата й „Едно лято в Америка. Бизнес уроци и мемоари”.

Реших, че в цялата работа няма нищо случайно и моментално се съгласих. Изгълтах текста на един дъх – наистина чудесно четиво – откровено написано и…едно такова искрено и миличко ти става, докато го четеш, защото хем личи самоиронията на автора в описанието на съвсем делнични, дори битови проблеми, които само от дистанцията на времето изглеждат като такива, хем има лек сарказъм, добре подправено е с чувство за хумор и, едновременно с това, е доста сантиментално.

Отделно, много е полезна книжката откъм уроците, които предлага. Най-полезна е за хората, занимаващи се хотелиерство като семеен бизнес. Сервира им тънкостите от един добре изпипан занаят наготово. „Дяволът е в детайла”, казва Рая. Книгата е пълна с детайли от практиката на един успешен бизнес модел. Те са дяволски важни за хората от „индустрията на гостопримеството” и често биват единствената причина да имате или да нямате гости в семейния ви хотел. Книгата е полезна и за студентите, които се канят всеки момент да заминат за САЩ на бригада. Голям, хм,…престой ви чака там! 🙂

Спечели ме, също така, заради добре преплетените житейски, приключенски, емоционални, финансови и лични уроци, които е донесло това пътуване. Направена е дисекция на американската душа през очите на един млад българин. Както става обикновено в живота, нищо не съществува отделно от цялото. Всичко е доста преплетено.

Абе, личи си, че е писано с кеф. Подобен кеф изпитвах, докато пишех „По Пътя към Сантяго”. Ние, графоманите, ги усещаме тези неща. После кефът се прехвърля върху читателя. Ако не си работил с удоволствие по книгата, няма да доставиш удовоствие и на читателя.

Накратко, книгата на Рая е приятна и различна. Бих казал дори – симпатична. Един от хубавите пътеписи по действителен случай, ако мога така да го нарека, които съм чел напоследък. Но най-вече различна. Сами ще се убедите в това.

Авторката, обаче, също е интересна личност, затова я помолих да ми даде кратко интервю, с което аз и вие, тримата читатели на този блог, да се запознаем заедно с нея. Нека тя самата ни разкаже повече за себе си – в първо лице, единствено число:

Т: Привет, Рая. Предстои да ти задам доста тъпи, но директни въпроси, за което предварително те моля да ме извиниш.

Р: Тишо, опасявам се, че ти нямаш капацитета да задаваш тъпи въпроси. Явно не ти е там силата. 🙂 Благодаря за хубавия отзив за книгата и за поканата за интервю!

Т: Моля. Да започнем с това: от близо четири милиарда теми, между които човек е свободен да избира, когато започва да списва блог, защото точно „Лични финанси”?

Р: Учителят ми по математика казваше: “Обяснявайте теоремите на другите. Така ги обяснявате и на себе си.”. Преди две години бях затънала в заеми. Започнах да търся информация на тема Лични финанси и попаднах на thesimpledollar.com. Този блог промени живота ми! После си казах – абе защо няма такова нещо на български? Защо няма нищо за личните финанси в българските условия? Това + думите на учителя ми + нуждата ми от писане = kadebg.com.

Т: Супер. Сега вече разбрах. Но богатите хора твърдят, че не бива да взимаш финансови съвети на хора, които са по-зле с парите от теб. Ти с какво точно можеш да помогнеш на заможните граждани? На какво ще ги научиш? Само личен опит ли споделяш или съчетаваш и прочетеното / наученото в книги от успели хора?

Р: На по-богатите от мен не мога да помогна. Моят блог е за обикновените хора – такива като мен, които не са израснали в семейство на бизнесмени. Които не се оправят добре с парите. Или които искат да имат допълнителен доход, но не знаят как. На тези хора АЗ мога да помогна повече, отколкото някой като Кийосаки.  Защото аз съм млад човек, живея в България, от обикновено семейство съм… и знам какво е. Съгласна съм, че не трябва да търсиш съветите на хора с по-малко пари от теб. Логично е да се учиш от някой по-добър от теб. “Книги от успели хора” като цяло ме дразнят. Много от тях са ала-бала, общи приказки. Примерно “Тайната” (на която доколкото знам си фен). Но харесвам Larry Winget като автор, Ramit Sethi. Споделям личен опит, за което отнасям и много злобарщина. Най-често злобарщината е: “ти какво разбираш, нито имаш бизнес, нито си богата, за каква се мислиш да даваш акъл на хората, аз разбирам повече от тебе!” На такива отговарям – заповядай, напиши каквото знаеш и ще го пусна. Досега никой нищо не ми е пратил. 🙂 Има обаче разлика между злобарщина и критика. Като не си прав, не си прав.

Т: Кои хора са успели, според теб?

Р: Които са щастливи и, които са помогнали на други хора.

Т: Разкажи ми повече за момента, в който фалира. Надявам се да ти е за пръв и последен път, де, но сигурен съм, че ти си научила доста от него. Какви са поуките? Какви бяха твоите „бизнес уроци и мемораи” на картко? На какво те научи фалитът?

Р: Всъщност нямаше точно “фалит”. Да, имаше груби грешки – високи очаквания, излишни разходи – но главните причини бяха лични. Имаше един голям удар за мен, а месец-два по-късно и за съдружника ми. Бизнесът беше HR агенция в София. Най-важната поука: нещата не стават като в книгите на Кийосаки 🙂

Т: Лесно ли излезе от блатото после? Как си стъпи на краката?

Р: Ужасно беше. Хаос! 2010-та беше най-трудната година от живота ми. Към финансовите проблеми се прибавиха и много други, лични. Как се оправих – с много воля. Имах един приоритет: да си върна заемите. Тогава нямаше как да мисля за увеличаване на приходите, затова ограничих разходите до минимум. Носех си ядене от вкъщи, пиех кафе от бурканче от най-евтиното, изкарах зимата с едни черни маратонки за 15лв, които се бяха скъсали на кутретата, цяла година носих един чифт дънки. Не си купувах чорапи, шиех си старите. Къпех се със сапун от 25ст, взимах най-евтината паста за зъби… Даже спрях цигарите. Сега някой като ми
пише – “Рая, ама как да спестявам, няма от какво да спестявам” – айде не на мен тия.

Т: Вярваш ли в задгробния живот?

Р: Не бих казала, че вярвам. По-скоро се надявам, че има някаква форма на… че нещо остава от духа и след края на физическия живот. Не ме интересува какво ще стане с мен след края на играта, но докато съм тук ми е по-лесно да се надявам, че хората, които обичам, не са ме напуснали завинаги.

Т: Питам, защото съм на мнение, че среден път няма – или остава нещо от съзнанието след това или нищо: Del + Shift и толкоз. Ако, все пак, си позволим да допсунем първото, то вярвам, че животът, който сме водили тук, на земята, ни предлага някакво „наследство”. Тъй като е ясно, че не можем да си вземем нито имотите, нито вилите, нито активните и пасивни доходи отвъд, пък и очевидно не помним, че сме живели преди, значи единственото „наследство”, което остава, са някакви качества на духа. Какви трайни и положителни качества на духа ти помогна да изградиш у себе си онова лято в Америка? Какво е твоето „наследство” от там?

Р: Че кой си иска имотите и вилите? Щастието не е в предметите, а в хората. Америка – ако съм знаела какво ме чака, сигурно нямаше да замина. Добре, че не съм знаела 🙂 Но, за да отговоря добре на този ти въпрос, ще трябва цяла книга да напиша. 🙂

Т: Ти пишеш чудесно. Трябва да се радваш, че получаваш такъв комплимент от писател. Никому неизвестен, но все пак – писател. На нас ни се свидят подобни комплименти. Кога откри интереса към словото? Как започна всичко? Кога заговори графоманчето в теб? Тук искам да подчертая, че думата „графоман” също е комплимент, според мен, тъй като Ан Райс, Джоан Роулинг и Стивън Кинг също са графомани. Последният, с най-високите хонорари, нееднократно си го признава. Пък и графоманията, все пак, е за предпочитане пред уплахата от белия лист хартия.

Р: Ооо, радвам се, как! (“Никому неизвестен” ?! Хайде-хайде… нали цели трима читатели имаш?) 🙂 Това е с трима повече от мойте. 🙂 Прав си, че на хората им се свидят комплиментите. По-приятно е да злобееш. Любимата ми приказка напоследък е “Иска се пот, за да свършиш работата, но за да критикуваш – и малко слюнка стига.” Първия ми спомен за писането е от 4-ти клас, когато писах нещо за Трети март. Тотално погрешно от историческа гледна точка. 🙂 Но пък много образно.  Стивън Кинг е голяма работа. Слагам го до Балзак, Клавел и Стайнбек.

Т: Какво мислиш за мулти-левъл маркетинга? Ама честно!

Р: Една голяма глупост. Илюзия за мързеливи хора. Успяваш само на принципа “прееби другарче”. Но гледам да не го коментирам с хора, които вече се занимават с това. Опитвам се да разубеждавам тези, които се канят да започнат.

Т: Ако трябва да дадеш само един съвет на читателите по отношение на личните им финанси, но най-важният, какъв ще е той? В едно изречение?

Р: Да спестяват, защото спестяванията са капитал.

Т: Следва най-тъпият въпрос: Може ли човек да се издържа само с писане в България? Под „писане” имам предвид единствено книги и художествена литература. Ако отговорът е да – как става това? Дай някакви полезни съвети.

Р: Ти кажи 🙂 Аз мисля, че не може. Пазарът е малък, хората избират бира пред книга, а може би и нямаме достатъчно добри автори – нямаме традиции. Но ако български автор се прочуе в чужбина, това ще промени нещата.

Т: Кои са успелите писатели в България?

Р: Нямам идея.

Т: Какво е числото на годишния им доход, според теб? Ако си позволим да налучкваме слепешката?

Р: Нямам идея. 2000-3000 лв на година от книги, максимум. Не знам.

Т: Пожелавам ти един ден приходаната част от бюджета ти в графа „Лични финанси” да изглежда така: 1/ доходи от лихви, 2/ доходи от наеми, 3/ дивиденти, 4/ ренти, 5/ авторски права. Въпросът ми, обаче, е: Как ще изглежда разходната част? Какво ще ги правиш всичките тези пари, за които не ти се налага да работиш? И какво, по дяволите, ще го правиш всичкото това свободно време? На какво смяташ да го посветиш?

Р: Уха! Дай боже, да ти се връща! 🙂 Времето – писане и танци. Парите – ще пътувам да се запозная с всички хора, на които се възхищавам. Ще им платя да ми отделят 1 час от времето си.

Т: Част от книгите ти се разпространяват безплатно, друга част се продават в електронен вариант. Една мисъл не спира да ме гложди: българите са свикнали да не плащат дори за филмите, музиката и софтуера, които потребяват. Дават ли наистина пари за файл под формата на книга?

Р: Безплатна е мини-книжката за лични финанси. Направих я, защото в нея са основните неща за личните финанси, събрани накуп. Някои ги има и в блога ми, обаче представи си следната ситуация: твой приятел има проблеми с парите. Едно е да му кажеш – “я вземи разгледай тоя сайт”, друго е – “на ти тая книжка, там има всичко, и не е голяма – 50 страници”. Това, според мен, е оптималния вариант да помогнеш на приятел. Това, че е малка, е предимство. Пък вече, ако човекът се заинтересува – има и сайтове, и книги, много има по темата. Естествено, книжката е и реклама на блога. Дават ли българите пари за електронна книга? Да. Предполагам, че после я пращат и на приятели – не ми пречи. Само да не цъфне в някой торент тракер. 🙂

Т: Като стана дума, какво мислиш по въпроса за компютърното пиратство? Трябва ли да се борим с безплатното разпространение на съдържание или трябва да измислим изцяло нова форма за разпространение на интелектуални продукти онлайн? Каква ще бъде тя? Каква е твоята визия по този въпрос? Има ли ситуация, в която всички печелят?

Р: Пиратството е подло. Но няма да се реши с лов на вещици и заплахи. Съгласна съм с теб, че просто трябва удобна система и по-умерени цени. Системата…без торент тракери за платените авторски продукти. Оправданието “ма ние не можем да следим всички” – ами като не можете, спрете си сайта. Или намерете начин. Оправданието “ма това ми ограничава свободата” – не, не ти я ограничава. Има мейл, има дискове за записване. Така хората пак могат да споделят, просто с по-разумен брой хора. Едно е да запишеш един филм на 10-20 човека, друго е да го качиш за МИЛИОНИ да го теглят. И разбира се, трябва да има ЛЕГАЛНА система за удобно сваляне и плащане. Също трябва да има по-ниска цена за интернет филмите, защото там не се плащат пари на кината. Не може един аршин за доматите, а друг за интелектуалните продукти.

Т: Много ми беше приятно да ти досаждам с малоумните си въпроси. Надявам се да не ги намираш за прекално лични и се радвам, че се „запознахме” с теб – аз и тримата читатели на моя блог, хехе. Само успехи ти желая занапред и продължавай с добрата работа, която вършиш!

Р: И на мен ми беше приятно 🙂 Благодаря за подкрепата. Продължавай и ти!

Тихомир Димитров

United States of Love

„Един свят – едно бъдеще“ – това беше девизът на „Парада на любовта“ в Берлин през 1998 година – събитие, което в продължение на десетилетие събираше един милион души под флага на любовта всяко лято.

Столицата, където се случваше това, само преди 70 години беше наричана „столицата на злото“.

Нещата се променят. Днес Берлин е най-модерният и най-толерантният град в Европа.

„Един свят – едно бъдеще“ ми е любим девиз, защото с четири думи казва всичко.

Имаме свят с общо бъдеще, в който ще ни се наложи да живеем всички заедно.

Как ще изглежда този свят зависи от нас. От всеки от нас.

Знам, че звучи идеалистично, но е факт.

Вижте тълпата от клипчето по-горе и мислено я умножете по две.

Толкова, дори повече, подкрепиха петицията срещу ACTA в Европейския парламент.

Живеем във времена на промени. Времената на промени са интересни времена.

Това може да се разбере в хубавия и в лошия смисъл.

Лош е смисълът, когато се поддадеш на принципа „разделяй и владей“.

Когато позволиш да те разделят и владеят със страх, като те насъскват срещу някой друг.

Не позволявайте да ви насъскват срещу творците, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Това са хората, които се грижат за комфорта на вашата душа и единственото, което искат в замяна, е да живеят нормално от труда си. Като всички останали. Посочете им без злоба пороците на сегашния механизъм и те без натиск ще разберат, че рано или късно трябва да прегърнат реалностите на времето, в което живеем. И да се адаптират към него.

Не позволявайте да ви насъскват срещу политиците, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Това са хората, които, добри или лоши, определят прякото ви настояще, но те също са хора като вас – използват тоалетната, допускат грешки. Позволете им да се вслушат в гласа на разума и те без натиск ще разберат, че рано или късно трябва да прегърнат реалностите на времето, в което живеем. И да адаптират законодателството към него.

Не позволявайте да ви насъскват срещу компаниите, които търгуват с авторско съдържание, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Всичко, което искат те, е да запазят печалбите, офисите и работните си места. Не се различавате много от тях. И вие искате същото. Позволете им да разберат новите механизми за разпространение на авторско съдържание и те без натиск ще променят своя бизнес модел, за да се адаптират към тях. Защото искат да успяват, като всеки от нас.

Не позволявайте да ви насъскват срещу журналистите, дори някои от тях да подкрепят ACTA.

Те работят под огромно напрежение – подложени са на невероятен стрес на работното си място и невинаги имат времето или възможността да преценяват / анализират информацията качествено и задълбочено. Информирайте ги без страст за пропуските, които допускат. Позволете им да да си свършат работата добре и да бъдат безпристрастни. От това печелят всички.

Не позволявайте да ви насъскват срещу блогърите.

Почти никой от тях не подкрепя ACTA, но това вече не е онази хипарлива група младежи с интерес към компютрите, еко-активизма и анти-глобализационните протести. Сред тях има сериозни професионалисти, включително: издатели, продуценти, автори, музиканти, филмови артисти, юристи, политици, журналисти и обществени дейци. Техният глас все повече и все по-често ще се чува, защото информацията, която произвеждат, е нецензурирана. Не ги подценявайте, а станете един от тях. Безплатно е и всеки може да се присъедини. Споделете своето мнение със света и го направете свободно, защото светът има нужда от повече свободни мнения.

Не позволявайте да ви владеят със страх. Нито един от фаталистичните сценарии няма да се случи.

Всичко това е на дневен ред, защото епохата е такава.

Човечеството трябва да се събуди и на бърза ръка да прескочи две-три стъпала в духовното си развитие.

Затова се случват тези неща.

PIPA, SOPA и ACTA са добрите новини на деня – катализаторите, които изискват промяна.

Без тях, тази промяна няма как да се случи.

Със сигурност ще има още катализатори. Бъдете честни в сърцата си и служете на Истината.

„Истината ще ви направи свободни“, а бурята ще ви отмине.

Един свят, едно бъдеще.

А ето какво се случва по широкия свят в момента (текстовете са на англисйки):

Списък на градовете, които протестират в Европа, изт: Avaaz.org

THE GUARDIAN, 03.02.2012: „Действайте срещу ACTA сега, ако ви пука за демокрацията и свободата на словото“

BBC NEWS, 06.02.2012:  „Европа се готви за протести срещу антипиратското споразумение“

GOOGLE NEWS, 07.02.2012: „Чехия и Словакия замръзяват анти-пиратския пакт“

FINANCIAL TIMES, 08.02.2012: „Очаква се новият пакт срещу интернет пиратството да дерайлира“

„Един свят – едно бъдеще“

Противопоставянето и разделението не влизат в сметката.

Тихомир Димитров

Разни (мазни) блогърски препоръки

След статията „Дребни писателски трикове” , където обсъдихме изкуството на убеждаващата реч, поднесена в писмен вид пред интерактивната аудитория онлайн, дойде време да разгледаме и малко по-конкретни теми. Ще започна с разни (мазни) блогърски препоръки, а после, ако има ищах у мен да пиша и желание у вас да четете, може да разчоплим копирайтърските, журналистическите и други писателски неволи.

Ще започна с това, че блогвам от 2006-та година. Пет години опит са напълно достатъчни да станеш експерт в която и да е област, но блогването не е „експертна дейност”, така че не претендирам да съм експерт-блогър. Третирайте този текст като напъните на един опитен словоблудец и всезнайко, но все пак – имайте предвид, че за тези 5 години не са избложени напразно – разбрах почти всичко, което може да се очаква от един блогър да разбере.

Целта на материала ми не е да се правя на информиран, а да дам ценни насоки на онези от вас, които са решили да си направят блог или вече имат такъв, но се чудят как да стане така, че някой, все пак, да го чете този блог и да го разпознава сред милионите други блогове в мрежата.

Ценните насоки са вдъхновени от опит в първо лице, единствено число и, подобно на военните устави, са писани с „кръв”. Ако българската поговорка: „Не питай старило, питай патило” е вярна, определно има какво да ви кажа, още преди да сте ме попитали. Не на последно място, препоръките, които ще дам на блогърите, са вдъхновени от грешки: най-вече грешките, които аз самият съм допускал в развитието си като блогър. Те са очевАдни, ако се поровите в архива. ОчевАдно е и преодоляването на голяма част от тях, ако се поровите качествено. И хронологично. Все пак, крайната цел на всяка човешка дейност е развитието, нали така?

Айде, стига съм се оправдавал. Ето ви разни (мазни) блогърски препоръки:

Блогчето трябва да си има тема. То е твоята онлайн идентичност. Не можеш да пишеш по всички теми и да си експерт по всички въпроси, колкото и широки разбирания да имаш за света. Точно това е начинът да се обезличиш напълно. Причината? Ами, в нета е пълно с материали по всевъзможни теми. Абсолютно всякакви ти казвам! Пишейки по „кавкото ти хрумне в момента”, ти просто допринасяш за изобилието от информация в глобалния цифров океан, но същевременно се изгубваш, обезличаваш и потъваш в него. Оставаш „под повърхността”. Хората ще се връщат отново и отново към твоя блог точно, сред милиони други, само ако знаят, че там ще намерят качествена информация по конкретен въпрос, който ги интересува. И, ако имаш какво НОВО да им кажеш по този въпрос.

Ако имаш два блога, направи си трети. Следствие от първата препоръка. По-добре да пишеш три блога едновременно, но на три различни теми, отколкото да чоплиш всички въпроси, които те занимават, само в един. Всеки от блоговете ще привлече аудитория, различна от тази на останалите блогове. Получава се качество и концентрация на общуването със заинтересовани лица. По пътя се учите един от друг, трупате опит и знания, спорите, опознавате се взаимно и постигате много, но в една определена посока. Загубиш ли посоката, губиш себе си. Естествено, в един блог може да дискутираш близки или свързани теми, но, ако предположим, че интересите ти се простират едновременно в астрономията, животновъдството и спорта, да речем, тъпо е да сервираш на читателите си „пържола с шоколад”. По-добре да си направиш три самостоятелни тематични блога и да постваш нови теми във всеки от тях, когато имаш какво да кажеш на света.

Трябва да има какво да кажеш на света. Или по-добре да замълчиш. Дори да нямаш кой знае какво за споделяне, личната ти гледна точка е ценна. Опитът ти е уникален, знанията ти – също, така че, повтаряйки всеизвестните истини, ти пак можеш да допринесеш с ново съдържание, защото си единствен и уникален по рода си човек, като всички останали на планетата. Но, ти имаш дар слово и си решил да го използваш, за да споделяш. Окей! Прави го смислено, обаче. Какво значи смислено? С-мислено. С мисъл. Три пъти мисли, един път пиши.

Създавай ново съдържание. Кажи нещо ново, да го е*а! Ако работиш със старо съдържание, обобщавай го така, че пак да стане ново: да е лесно за възприемане и удобно за ползване. Може да опишеш акцентите от наученото на последния семинар, примерно.  Нищо, че по темата е писано много. Нищо, че са участвали стотици други хора, освен теб. Нищо, че в нета и десетки книги е писано и писано по тези въпроси преди. Дай твоята уникална гледна точка! Все ще се намери човек, на когото прочетеното и наученото да му е полезно и приятно. „Седмичният блог дайджест” на Майк Рам е чудесен пример в това отношение. Майк обобщава най-интересното от българските блогове през изминалата седмица, но го прави в лек и увлекателен стил, обогатявайки съдържанието им с личния си принос. Така спестява на читателите много време за ровене из акцентите на седмицата. Освен това, Майк е първият, който се сети да го прави. Това също го превръща в автор на уникално съдържание. Ето как, стъпвайки върху старото, той генерира ново. Друг полезен пример в това отношение е „Нов брой”  – блогът за „списанията накратко”. Като маниак на тема списания, аз всеки месец се ориентирам от него какво е излязло на пазара, кое списание да си купя и кое – не. Ето още една новаторска идея!

Бъди полезен. Споделяй опит, давай ценни съвети, разказвай наученото, описвай преживяното. Това е разклонение на предишната препоръка: да създаваш ново съдържание. Чел си една книга. И аз съм я чел, но твоето мнение е по-полезно от моето, защото ти си много по-информиран в областта, за която пише авторът. Едно качествено ревю в тематичния ти блог ще ми помогне да се ориентирам кои други книги в тази област да прочета. Или ще ми спести време и пари за четене на съдържание, което преди мен си установил, че не струва. Или ще ме накара да прочета точно тази книга, защото съм я пропуснал, а в нея пише нещо важно за мен. Разбира се, да бъдеш полезен не означава само да посочваш източници на информация. Най-ценен е личният опит – давай полезни ай ти препоръки на юзърите, за да им улесниш живота, ако си компютърен гений; посъветвай ги как да си ремонтират банята / колата / вилата с най-малко разходи, ако си опитен майстор; научи ги къде и как да инвестират парите си, ако си финансов експерт. И други подобни. Помагай! Бъди полезен. Хората са егоисти. Те ще посещават отново и отново блога ти, само ако намират полезна и приятна информация за себе си в него. Между нас да си остане, но ти също си егоист. Както и аз. Това не променя факта, че имаш хубав, качествен и популярен блог, ако се опитваш да помагаш на другите с него.

Бъди искрен. Пред читателите, но най-вече: пред себе си. Споделяй нещата, които те вълнуват. В момента. Ама истински. Не се крий. Не го увъртай много. На никого не му пука, все пак (всички са егоисти)! Ако си позволиш да споделяш, обаче, ще постигнеш много и все полезни (практически) резултати. Например, търсиш си нова работа. Обясни каква точно работа търсиш и защо смяташ, че можеш да я вършиш добре. Какъв опит имаш. Ето, че е много важно блогът ти да е тематичен – в него влизат хора, които са близки до твоята област. Има много голяма вероятност изгодното предложение за работа да дойде именно от техните среди. За позиция, която я няма в обявите за работа. Но, с този човек  вече имате изградени „отношения” на доверие и сигурност, дори да не се познавате лично. Защото ти си писал, а той те е чел. Писал си много по въпроса и си писал добре.  Дошло е времето да събереш плодовете от труда си. Хората ще се доверят именно на теб, защото те познават. По думите и по делата ти се различаваш от останалите кандидати, които просто не съществуват в мрежата, защото нямат блог. А и несъществуващата обява за апетитната вакантна позиция, пратена от някой читател (или хедхънтър), също е невидима за тях.  Има го и обратният вариант: много специалисти, особено в IT сферата, редовно публикуват оферти за позицията, която напускат. Те, по-добре от всеки друг човек и, по-добре от всеки хедхънтър, вече знаят за какво иде реч. Никой друг не познава овакантената позиция по-добре от тях. Има голяма вероятност да се доверят именно на теб, като техен активен читател, защото вие вече, до известна степен, се познавате. Но има още по-голяма вероятност да ти уредят мястото, ако вече си писал много и все адекватни теми по въпроси, свързани с работата им.  Ето колко важно е да имаш тематичен блог! Не може две години да пишеш за индустриален инженеринг и да разискваш новостите в бранша, а накрая изведнъж да споделиш в блога си, че се чувстваш самотен / самотна вечер. И си търсиш приятел(ка). Другите индустриални инженери също се чувстват самотни вечер и също си търсят приятел(ка). Или вече имат съпруг(а) и деца. Те с нищо не могат да ти помогнат по въпроса.

Бъди интерактивен. Линквай другите блогъри, които са казали нещо по-интересно от теб по въпроса, вместо да ги преразказваш. Те ще се поласкаят и ще ти върнат жеста. Най-голямото предимство на блоговете е тяхната свързаност. Обменяй линкове и споделяй на воля! Така градиш мрежа от съмишленици и сам ставаш активна част от нея. Същото се случва и в социалните мрежи, разбира се, но по-добре е домакин на партито да си ти и ти да определяш правилата.

Корпоративните блогове са въздух под налягане. Смисълът на блоговете и чарът им е в това да са лични. Мога да пиша много по въпроса, но ще се доверя на горния принцип и ще споделя най-смелата позиция, която съм чел по въпроса.  Нищо, че е малко крайна. Чарът на автора, когото посочвам е в това, че е краен. Моят – също.

Пиши за хората, а не за машините. SEO мастърите няма да се съгласят с мен, но те спокойно могат да задълбочават връзката си с машините, докато аз разбирам само от връзки с хората: реални, живи, дишащи, странни и противоречиви, но прекрасни хора. Съдържанието, което пишеш, е предназначено за тях. Умението да работиш с ключови думички, да използваш няколко базови инструмента за споделяне и да съчиняваш атрактивни заглавия е напълно достатъчно. Всичко друго са гийк номерца, които няма да коментирам тук, защото са абсолютно досадни за мен, макар и действително да умеят да увеличат посещаемостта на блога ти. Въпросът при мен винаги е бил не колко хора четат този блог, а какви са тези хора и как го четат, т.е качеството винаги е стояло на първо място, преди количеството.

Отговаряй на коментарите. Както можеш и когато можеш. Ако виждаш смисъл. Примерно, някой си е направил труда да напише коментар, който е три пъти по-дълъг от твоята статия. Това значи, че ти си го докоснал този човек – с позиция по проблем, който ви вълнува и двамата. Длъжен си, просто, да отговориш на такъв коментар. Иначе, защо изобщо си хабиш времето да споделяш неща, които не те вълнуват и да споделяш с хора, които не те интересуват? Разбира се, отговор предизвикват и по-късите, но смислени коментари. Или тези, които ти намираш за смислени. Безкрайно субективно е. Отговарянето на коментари не бива да се превръща в задължение. То е по-скоро забавление. „Най-интересното” винаги е в коментарите, но никой няма право да ти се сърди, че не си отговорил на последния му коментар. Може да си зает с по-важни неща в момента. Просто, когато можеш, отговаряй на коментарите! Споделянето е всичко и чарът на блоговете е в свободното споделяне на лична позиция по всевъзможни въпроси.

Сложи правила за коментиране. Разбира се, има досадници, които само търсят начин да се заядат. Има и много начини да се справиш с тях. Моят личен подход беше да поставя „правила за коментиране” и да постъпвам според съвестта си, когато някой ги нарушава тези правила. Без излишни обяснения. WordPress притежава чудесни спам филтри, черни списъци за коментари и други инструменти, които държат досадниците на разстояние и го правят доста добре.

Коментирай в другите блогове. Хората, които твърдят, че не ги интересува колко коментара има под статиите им, нито какви, могат просто да си гледат работата! Ако беше така, щяха да забранят коментарите. Пиши разумни, смислени, любезни и аргументирани коментари. Дори да не са толкова любезни, пиши по темата, все пак. Това е чудесен начин да „рекламираш” собствения си блог, но и чудесен начин да обогатиш съдържанието на другите блогове. Свързаността е още едно от нещата, което прави блоговете смислени и очарователни. Пък и всеки обича да си изказва мнението. Няма нищо лошо в това, стига защитаването на собственото мнение да не се превърне в нападение към личността на човека, който има различно от твоето мнение. Ето по този параграф най-често се дъня аз, но имам и най-много полезен опит в грешки, от които да се уча. В спора, казват, се раждала истината. Няма по-хубаво нещо от един чудесен, подробен блогърски спор, дори да намирисва малко на лек скандал, стига тонът да е приятелски и уважението към личността на опонента да доминира над всичко останало в спора. Така, понякога, се ражда истината.

Поставяй връзки към минали публикации в твоя блог. Вместо да преразказваш. Блоговете са обратно-хронологически дневници. Старите публикации потъват все по-дълбоко в архива и все по-малко хора ги четат, но в тях, понякога, пише доста смислени неща. Поставяй линкове към стари публикации в (кон)текста на новите неща, които пишеш, но не го прави самоцелно, а защото е наложително. Да си спестиш преразказа. Тук най-добре си личи дали пишеш за машините или за хората.

Блогът – това НЕ съм аз. Да, той формира твоята онлайн идентичност. Да, той е първото нещо, което повечето хора ще научат за теб веднага, след като напишат името ти в гугъл. Да, но блогът, това НЕ си ти. Той е по-скоро резюме на онази част от айсберга, която си решил да покажеш пред света: по-лъскавичката и по-хубавката. Горната му част. Дълбочината на личността я остави за себе си. Или за консултациите с психотерапевт. Първо, много малко хора се интерсуват от личния ти живот, второ, от подобно „разногласие” в темите ще пострада тематичността на блога, която е супер важна и, трето, да се идентифицираш с блога си е опасна работа, откъдето и да го погледнеш: в личен, психологически, емоционален и социален план. Защото, за едни хора ти си добър любовник, а за други – абсолютен слабак; за едни си приятел, а за други –враг; за някои си дете, за други – родител, за четвърти си работодател, за пети – служител или бизнес партньор. Човек играе много роли в този живот. За читателите на блога ти си просто човек, компетентен в дадена (тяхната) област, който няма нищо против да споделя опит и знания. Блогът е дребно копие на теб, а не ти – дребнаво копие на блога си, да не казвам  „копеле”. Внимавай да не слееш идентичността си с блогването и да не превърнеш този, иначе прекрасен и полезен инструмент за забавление и споделяне, в основен източник на храна за егото си, т.е – внимавай да не допуснеш грешката, която аз непрекъснато допускам…

Законът на привличането действа БЕЗОТКАЗНО при блоговете. Съдържанието на темите буквално привлича хората, които се интересуват от тях. Когато избираш нова тема, ти де факто избираш и хората, с които ще общуваш след това. Ако си се спрял на конфликтна и злободневна тема, примерно, със сигурност ще привлечеш конфликтни и злободневни личности, с доста напрегнати коментри и, понякога, не съвсем любезни писма в пощенската ти кутия. В „Дребни писателски трикове” обясних, че няма лошо да твориш на противоречиви теми – да настъпваш мазоли и да чоплиш стари рани, дори напротив – така ще те четат повече хора, ако това ти е целта. Но, трябва да си подготвен за обратната връзка. Морето от информация се състои от вълни, всякакви вълни – големи и малки, а половината от тях са насочени срещу теб и срещу „течението”, в което си избрал да „плуваш”. Колкото по-емоционална, проблемна, конфликтна е темата, толкова по-големи са вълните и толкова по-висок е градусът на напрежение.

Тихомир Димитров

Ще успеят ли социалните мрежи да изпратят блоговете в девета глуха?

Първо, нека уточним, че за неспециалистите „социални мрежи” означава facebook, а „търсачки” – google. На никой не му пука за десетките, дори стотици деривати на тези продукти в мрежата.
Всички са във facebook и всички търсят с google. Всички потребители, които формират пазара.

Почти никой не знаеше какво е „социална мрежа”, преди да се появи facebook. Не вярвате ли? Попитайте майка си, която отскоро има профил в бука и коментира всеки ваш статус, хехе.

Facebook сега е манията, каквато бяха блоговете преди няколко години. Тогава всеки по-грамотен юзър се зариби да спами уеб пространството с новини от собственото си ежедневие, които не интересуват никого. И „В началото беше словото!” И Б(л)ог създаде blogger, а после wordpress. Или може би обратното, не помня.

По-важното е, че блоговете окупираха вниманието на всички, които са част от т.нар „интернет общество”, т.е хората, които си губят времето или по някакъв начин си изкарват прехраната, седейки пред компютър.

Днес вече е модерно да се говори за  социалните мрежи като алтернатива на блоговете. От моята тясно не-специализирана и технически неграмотна камбанария, този конфликт изглежда така: Facebook vs WordPress. Писателският профил на Тишо срещу Писателския блог на Тишо.

Хм.

Каква е разликата, всъщност? На пръв поглед и двете места те свързват с едни и същи хора. Разликата е в това, че читателите на блога няма да разберат къде си се напил и припаднал в четвъртък вечер, ако не им кажеш, докато в „социалната” мрежа твои „приятели” със сигурност ще качат богат снимков материал от „събитието” и ще сложат етикет с името ти върху всеки кадър, да се знае…

Разбира се, това не е достатъчно сериозна причина да предпочитам блога, като средство за общуване, пред социалната мрежа. В единствено число.

Преди няколко месеца изнесох презентация в клуб „Спри и помисли” на тема: „Блог да ви е на помощ” (слайдове: тук, видео: тук), където много простичко обясних каква е разликата между това да имаш блог и това да участваш в социална мрежа.

Представете си парти. Разни хора се събират на едно място да употребяват алкохол и леки наркотици, да клюкарстват, да танцуват, да се хвалят с новите си придобивки или да показват новото си гадже. Други идват с тайната надежда да намерят такова на партито.

Собственият блог означава партито да е у вас. Може да заключиш любимите си порно списания в отделна стая, където никой няма да ги види, можеш да определиш къде ще се пуши и къде не, какъв алкохол ще се консумира, каква музика ще се слуша, кого да поканиш и кого да изгониш, в колко часа да свърши купонът и т.н.

Същите хора „купонясват” и във facebook. Но там ти си гостенинът и ти трябва да се съобразяваш с правилата, а правилата ги определя домакинът. Марк. Той решава какво, къде, кога и как. А половин милиард души му играят по свирката. Те само присъстват. Защо така?

Ами, защото е много по-лесно да отидеш на купон, отколкото да организираш парти у вас.

Второто изисква повече усилия, време, организация и ресурси, но ти осигурява повече свобода. Имаш пълен контрол върху ситуацията. Чувстваш се „като у дома”.

Това е причината социалните мрежи да НЕ изпратят блоговете в девета  глуха. Всеки обича да се чувства „като у дома”.

Разбира се, промени настъпват. Блоговете и социалните мрежи са процес, а не събитие. Всеки процес търпи развитие с времето.

Развитието при блоговете е, че стават по-шумни, по-глупави и по-разводнени, а информацията в тях е все по-некачествена, докато постовете в „старите” блогове са по-редки и по-лаконични. Дори вече има стотици хиляди, даже милиони блогове, занемарени от своите мързеливи притежатели. Последните разбраха, че няма какво да кажат на света, а и да кажат, няма кой да ги чуе, защото никой не се интересува от четката им за зъби или от „предимствата” на новото им гадже. По-лесно е да споделят тези неща във фейсбук. Там със сигурност някой ще ги забележи.

Докато развитието при фейсбук е, че расте като тумор. Всички знаем как свършва това.

Маниите идват и си отиват, хората остават. Трябва да ви съобщя, че социалните мрежи няма да изпратят блоговете в девета глуха. Те ще ги последват там. Всички ще акостират в тихия пристан на забравата един ден. През 21 век ще се появят нови средства за общуване и забавления. Кои са те? Ако знаех, щях да съм най-младият български милионер и пак нямаше да ви кажа…

Да се върнем в настоящето. Природата обича изобилието и вечно добавя  нови форми към старите. Или просто ги трансформира. Прибързано е да говорим, че фейсбук и компания ще затрият блоговете. Докато го има едното, ще го има и другото.

Спомнете си радиото и телевизията. Тогава масовото схващане беше, че синият екран ще изпрати дървената „сляпа” кутия завинаги в килера. Стана ли така? Не. Ами интернет? Нали щеше да елиминира хартията в офиса? Започнахме да принтираме дори имейлите си на хартия. Просто се научихме да рециклираме по-добре, за да имаме повече хартия и това е всичко. Междувременно се появиха онлайн радиа, онлайн телевизии, онлайн вестници и онлайн списания, вместо пресата да изчезне от хоризонта. Природата обича изобилието. Тя обича и трансформацията.

Дървеният радио сандък преживя много трансформации през изминалия век. Сега слушате радио в колата. Стационарният телефон се превърна в мобилен, а мобилният – в преносим компютър, радио, телевизор, фотоапарат, гейм плеър и видео камера едновременно.

Същото очаква блоговете и социалните мрежи в близкото бъдеще. Тотална трансформация. Не едното за сметка на другото. В днешния им вид те, естествено, са обречени. Но ще се появят нови на тяхното място, по-технически съвършени и с абсолютно същото предназначение.

Защото хората обичат да се събират, да пият, да клюкарсват, да воаьорстват, да изпъкват, да се хвалят и да създават нови контакти. Това е тяхната природа. Тя не се е променила много от времето, когато Питагор чертаеше с пръчка върху пясъка.

Помислете върху това.

Тихомир Димитров