Един съвет, едно пожелание и куп благодарности

Искате ли да ви изплющя едно клише? Ето го:  „Краят на годината е подходящ момент за равносметка!” Ама не е ли? С разума, който ни е дала природата, ние много добре знаем, че „краят на  годината” е само едно преместване на механично задвижвана стрелка върху циферблата на часовника. С разума си ние помним, че изобретихме времето, за да улесним търговията и земеделието, но също така знаем, че то е само една абстракция – илюзия, която съществува единствено в нашите глави. Но умът ни се нуждае от време, за да осмисли, измери, разбере и докаже съществуването си. Ето защо, в края на годината той обича да прави равносметки, да хвърля пиратки и да се напива с шампанско. Няма лошо. Въпросът е да правим разлика между разума и ума, между интелекта и духа, между преходното и вечното, въпросът е да не бъркаме цялото с проявленията на неговите форми. Да не се губим в тях. Защото може да станем много умни, но пак да си останем неразумни. Мъдростта е състояние, присъствие, тя не е мисъл или някакво постижение, като трупането на знания, примерно.

Такива неща ми говори Екхард Толе в тоалетната напоследък. Много обичам да чета екзистенциална литература там. Има дълбока символика в ситуацията, не мислите ли?

Съществува още един празник в края на годината и това е раждането на Човека, дошъл да ни покаже, че нещото, което считаме за солидна материална действителност е само една илюзия, игра. Помоли ни, ако не можем да го прoумеем с мозъците си, да повярваме в личния Му пример. Рождество Христово е истински празник за човечеството, не само за християните и, макар също да няма нищо общо с абстракцията време, аз го намирам за една идея по-смислен от преместването на стрелката върху циферблата. Като празник. А истината е, че няма повод да си тъжен през останалото време. Но ние сме избрали най-тъжното място за живеене в света и по природа сме си депресари, така че Коледата е светъл момент в мрачната ни действителност – рядко изключение, в което си позволяваме да бъдем хора.

Ще използвам „времето за равносметка” да ви дам един съвет, да ви отправя едно пожелание и да ви изкажа куп благодарности.

Съвет: Бъдете истински християни, юдеи, мюсюлмани, будисти или каквото там са ви учили, че е „единственият правилен път” и поне по Коледа  се опитайте да бъдете хора – с една идея по-мъдри и с една идея по-щедри от останалите дни в годината. С една идея по-малко разсъдливи бъдете и по-малко обсебени от себе си. Направете нещо за някой друг, без да очаквате нищо в замяна. Дали ще е подарък, дребен жест на внимание, вдъхване на кураж в трудна ситуация, парично дарение за кауза, в която вярвате или безплатен, доброволчески труд, поне веднъж направете нещо за Цялото. И цялото ще ви се отблагодари с цялата си мощ през идната година. По закона на изобилието ще получите многократно повече от това, което сте дали, но даването трябва да ви носи удоволствие. Така че, реално, съветът ми е да направите нещо за себе си по Коледа. Провокирайте природата да ви покаже колко сте стиснати и да ви сложи в малкия си джоб, като ви демонстрира щедрост. Но трябва да  започнете първи! И не забравяйте „черния лебед”. Оглеждайте се за резултатите. Те ще дойдат някога, след време, но от друга, неочаквана посока – не точно там, където сте дали. И много повече, отколкото сте дали. Така действат нещата…

Пожелание: „Здраве, щастие и успехи в училище!” Хехе, шегувам се. Няма да ви пожелая нито едно от тези неща, защото не ви мразя. Болестите и страданието понякога са единственият ни учител, щастието е субективно понятие с относителен характер и твърде често означава нещастие за някой друг, а успехите в училище са точно толкова важни за реализацията ви като Личност, колкото важни са трамваите за движението в Злокучене. Затова ви пожелавам повече Любов. „Обичайте и правете каквото поискате!” Всичко е разрешено, когато обичаш. И тогава нито здравето, нито щастието, нито успехите в училище ще са някакъв проблем. Но не ви пожелавам да бъдете обичани, да ви обича някой друг. Пожелавам вие да се научите да обичате от цялото си сърце. Пожелавам го и на себе си…

Благодарности: вече няколко пъти споменавам, че съществуването на този блог, на цялото ми творчество и на една от многото ми „роли” в „театъра на глупците и слепците”, наречена „писател”, щяха да са невъзможни без вас – читателите. По някаква неразумна причина аз обичам да играя тази роля и дължа удоволствието си изцяло на вас. От сърце ви благодаря, за което! Благодаря ви, че четете „Писателския блог на Тишо”, че прощавате нерядко глупавите ми и крайно емоционални залитания, че помагате с опит или съвет и добра дума в труден момент, че участвате в дискусиите с личното си мнение, което „струва” точно толкова, колкото и моето, по абсолютно всички въпроси, че харесвате и коментирате книгите ми, че ги разпространявате сред приятели, че разпръсквате словото! Благодаря, че ви има!

В момента излизам от един дълбоко сантиментален и много егоистичен период в живота си. Причината да прекарам толкова време там беше, че предпочитах да реагирам на ситуацията, вместо да я създавам. А реагирах, защото съм прекалено чувствителен по натура. Ето, признах си го! През този период аз обичах да вярвам, че „и сам войнът е войн”, но вие ме убедихте, че това не е точно така. „Виновни“ за осъзнаването ми сте вие – хората, с които вече четири години общувам тук, чрез този блог. Трябва да напиша отделен ферман, ако тръгна да изброявам имената на всички, които ми удариха едно рамо по пътя, затова просто искам да ви кажа: БЛАГОДАРЯ! Никога няма да забравя нито един от вас и това, което направихте за мен!

С ваша помощ последната ми книга за два месеца достигна аудитория, която никое българско издателство не може да осигури. Вие редактирахте текстовете ми, изработихте и избрахте корицата на вашата книга, посочихте ми слабостите и грешките в нея, дадохте ми ценни напътствия и съвети, споделихте откровеното си мнение, направихте сборника ми достъпен във всякакви електронни формати, разпратихте го на приятели, роднини и познати, написахте чудесни ревюта и презентации, взехте невероятно интересни интервюта, общувахте изключително честно с мен и през цялото време, откровено да ви кажа, аз имах усещането, че се нося на вълните на вашата признателност. Е, дано скромният ми труд да ви е харесал, но дори това да не е така – не се колебайте да го споделите с мен. Аз, като автор, правя всичко заради вас. Съществуването на този блог и на абсолютно всичко, свързано с него, нямаше да има смисъл без вас – читателите!

От все сърце ви благодаря!

Ще продължаваме да сме заедно и през следващата година, ако справедливият план на Вселената включва това, а на мен винаги ще ми бъде приятно да общувам лично, пряко и лице в лице с вас, дори тези „срещи” понякога да са истинско изпитание и за двете страни. Всъщност, именно заради това…

Весели празници ви желая!

Тихомир Димитров

За тройките и други интересни неща

Гост-блогър: Биляна Kарадалиева

Сигурно сте чували, че всяко число има свое значение. Често хората казват, че имат „щастливо число” или са родени на „щастлива дата”. Какво е значението на тройката обаче?

Според нумерологията тя се свързва с устойчивост и се символизира чрез триъгълник. Той представлява миналото, настоящето и бъдещето.

Според Петър Дънов, учителя, признат от гения Алберт Айнщайн: „Числото 3 е изкупление. Човек е страдал и чрез смирение е заплатил всичко. То е третото лице на Божественото”.

Числото три съдържа в себе си трите велики добродетели – Любовта, Мъдростта и Истината, знанието, живота, свободата. То съединява надеждата, вярата и любовта, за да работят заедно.

Тройката е производителна сила в природата. Означава завършен процес.

Неслучайно третата книга на писателя Тихомир Димитров се появява на белия свят точно сега. Оказва се, че 2010 е годината на тройката. „33 любовни истории” ще ви разкрие разкази, посветени на любовта във всички нейни форми – обичта към ближния, към партньора, към природата, към Бог и дори към смъртта.

След като имаме предвид силата, която крие числото 3, можем само да си представим колко приятни изненади ни чакат в книга, чието заглавие носи две тройки. Още повече, че гръбначният стълб на всеки от нас е съставен от 33 прешлена.

Можете да намерите разказите на Тихомир Димитров на страницата му, но само след като прочетете личното му интервю за fortisimo.eu.

* * *

Биляна Карадалиева: Защо точно 33 истории? Какво значи за теб числото 3?

Тихомир Димитров: Тяло, дух и душа; съзнание, подсъзнание и свръхсъзнание; думи, мисли и дела; Отец, Син и Връзката между тях; агрегатните състояния на водата; числото, което винаги стои на входната ми врата, където и да отида да живея; броят на пирамидите в Гиза; хардуер, софтуер и електричество… Мога да продължавам вечно, но триединството е всичко в този свят. То е Живот.

Такива ми ти неща…

Защо бракът умира?

Станах на 32 и повечето ми приятели, които не са сингъл, са разведени. В пресaта и в Държавен вестник пише, че бракът умира – творят се сериозни материали и се гласуват сериозни закони по въпроса – който иска да чете.

Защо бракът умира?

Защото мъжете абдикираха от него! А жените, които умеят да се приспособяват, ги последваха…

Феминизмът тръби, че бракът е система за патриархална експлоатация и заробване на жената. Превръщал я в частна собственост. И е прав. Но да погледнем нещата от друг ъгъл: някои жени просто ги устройва да са домакни и майки. Мисълта да бухат наравно с мъжете по-скоро ги разстройва.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него, уважаеми!

Той няма нищо общо със семейството, нека сме наясно – хората ще живеят по двойки и ще си правят деца по двойки до края на света, независимо какво мисли законодателството на страните им или съветът на старейшините им по въпроса, ако живеят в племена.

Говорим за институцията на брака. Тя умира.

Хубавото е, че няма да вземе нито любовта със себе си, нито свободата. Ако си представим брака като озъбена муцуна на давещ се хищник, подал глава над водата, с цел да си поеме въздух, грайферът на ботуша ми е този, който ще върне муцуната там, където й е мястото – под водата, в миналото, при удавените тъпи, злобни идеи.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него.

А те абдикираха, защото той вече НИЩО не им носи. Абсолютно нищо.

Патриархален или не, бракът гарантираше сигурност в миналото. Както на мъжете, така и на жените гарантираше сигурност. Предпазваше ги от вродения им страх от несигурността.

Мъжете предпазваше от вродения им страх от несигурността на женската природа – гарантираше им, че ще увековечат гените си и, че правото върху собственото им поколение ще принадлежи единствено на тях.

Жените предпазваше от вродения им страх от несигурността на Фортуна – гарантираше им, че в студ и пек, в сняг и дъжд, все някой ще е длъжен да се грижи за тях и за техните деца.

Днес подписът в гражданското не гарантира вече нищо. На никого.

Днес мъжете виждат в жените си бъдещи самотни майки, които гледат собствените им деца и монополизират правата върху тях, а жените, не без основание, виждат в мъжете си бъдещи самотни пияници, които, също не без основание, отказват да плащат издръжка.

Защото „прайдът” нещо се развали. Мъжът е повече от щастлив да плаща издържка, но не на промискуитетната си бивша жена, а на децата, които продължават рода му. Да, обаче, брачните закони в „цивилизованите” страни му предлагат 10% от времето с „лъвчетата” срещу 90% от издръжката. И, понеже „цивилизованите” страни дават на жена му същите права да опъва на полето, той, не без основание, смята „сделката” за нечестна. И е прав. И абдикира от брака. И вижда капани в него. И не можем да му се сърдим.

Жените, които са раждали, раждат и ще продължават да раждат неговите деца, те също еволюират. Приспособяват се. Те нямат друг избор. И те абдикират от брака, за да оцелеят. Като вид. Благодарение на тях оцеляваме всички…

Бракът е сделка, която урежда властови, имуществени, законови и наследствени права в човешкото стадо. Той няма нищо общо с любовта. Той вкарва старите хора с техните вмирисани схеми в чудесното начало на една нова двойка. Той я прави зависима от тях. Той задължава, но не прощава, той забавя, но не забравя. Той е нечестен, алчен, злобен и пресметлив. Освен това е крайно неустойчив. Още преди глобализацията да му „разклати краката” половината бракове завършваха с развод. Ето защо мисля, че мястото му е там – под водата, при удавените стари идеи, които нямат място в новия свят.

Мисля, че е крайно време да си поемем глътка въздух и да дишаме с пълни гърди. Да станем служители да собственото си щастие, ако ще служим на нещо.

Да благодарим на Съдбата, че ни е отредила живот в такова интересно време.

Да се обичаме и да не бъдем такива, каквито не сме. Лебедите са моногамни. Човеците не са. Те са всеядни бозайници, които винаги са в разплод, могат да образуват всякакви двойки по всяко време и практически се размножават безкрайно. От тази гледна точка бракът ограничава дори раждаемостта. Забранява удоволствието. Наказва страстта.

Бракът умира. Опитвайте се да го спасявате колкото си искате. Аз ще продължавам да натискам главата му там, където й е мястото – под водата, при озъбените, стари, хищни, злобни идеи, които нямат нищо общо с новия свят.

Аз ще ви дам глътка въздух.

Вие, ако искате, се задушавайте!

Нямам нищо против.

Само да не чувам оплакванията ви после.

Да не чувам, че сте нещастни с този или онзи човек, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да сте заедно, защото ТАКА ТРЯБВА.

Всеки е отговорен сам за собствената си съдба!

Аз ще ви подаря глътка въздух.

Вие, ако искате, дишайте!

Тихомир Димитров

За писането…

Графоманията е диагноза, с която се гордея. Много хора се обиждат на „графоман”, но те не знаят, че дори най-успелите, известни, признати, изтъкнати и уважавани автори са просто едни попаднали в светлината на прожекторите, добили популярност по волята на Съдбата, супер „закачени” графомани.

Прочетете интервю с който и да е световен автор на бестселъри и ще видите какво има да ви каже той по въпроса „За писането”. Повечето са на едно и също мнение – те пишат, защото не могат без да пишат. Писали са, когато са нямали пукнат лев в джоба, продължават да пишат и сега, когато Изобилието се опитва да ги удави в мангизи.

Пишат в същия стил, със същото темпо, вълнуват ги същите теми и сюжети. Е, може би не със същото темпо. Алчността понякога си казва думата. Лесно е да се превърнеш във фабрика за книги, щом веднъж признаеш пред себе си и пред света, че си графоман.

Искам да споделя с вас как ме споходи тази „болест” и да ви обясня, а може би предимно на себе си, защо никога не съм имал по-ясна идея с какво точно ми се занимава в този живот.

Всъщност, не мога да проследя началото. Помня, че в първи клас първо се научих да чета и после – да смятам. Поглъщах социалистическите „реклами” по върховете на панелните „небостъргачи” и заглавията от „Работническо дело” с невероятен ентусиазъм, после овладях ченгелчетата и запетаите, след което прекарвах часове наред в преписване на текстове от детски приказки. Доставяше ми невероятно удоволствие.

Баща ми беше началник в завод. Там имаше прекрасни пишещи машини. Електрически. Можех по цял ден да седя зад бюрото на някоя от секретарките и да натискам клавишите като обезумял.

После заминах за Северна Африка с родителите ми, където прекарахме две години. Записаха ме в частно френско училище. Там се научих да чета и да пиша на още един език. Поне вече нямах проблеми с математиката. При франсетата се чувствах като истински математически гений. Докато у нас децата вече зубреха таблицата за умножение, френските ученици все още се мъчеха да събират и да изваждат.

На връщане обиколихме цяла Европа с кола. Така се роди първият ми „пътепис”. Всеки би предположил, че в него са описани красотата на Рим, Париж и Мадрид, разкоша на Ренесансовото изкуство, историческото наследство на Стария континент или приключенията и хората, които сме срещнали по пътя. Да, ама не. Плаках със сълзи, когато открих „дневника” си години по-късно. Вътре се съдържаше „безценна” информация от вида: „Днес бяхме във Верона. Изядоха ни комарите… Спряхме на един къмпинг и хапнахме боб с пържени яйца…Днес бяхме в Рим. Там е много горещо. Изкъпах се в един шадраван. Има много просяци. Ядохме сладолед…В Париж ти носят кроасани с шоколад в леглото…Отидохме на  гости при  роднини в Австрия. Заведоха ни на ресторант. Ядохме много хубави пържоли….” Явно голям глад е падал в тая пуста Африка!

В пети клас ни дадоха да пишем отговор на литературен въпрос. За ужас на моите съученици, това  се превърна в любимото ми занимание. Аз не можех да проумея как не ги е страх от класното по математика, а те не можеха да разберат с какво толкова успявам да запълня всички тези страници в тетрадката по съчинения. Изкарвах само шестици на ОЛВ. Това не можеше да се каже за оценките ми по Български език. Мисля, че граматиката ме издава и до днес…

Записаха ме на частни уроци по Български, за кандидатстване в гимназията. Горката преподавателка разбра, че няма друг начин да привлече вниманието ми, освен ако не прекара дълги часове в четене, обсъждане и редактиране на първия ми научно-фантастичен „роман”, озаглавен „Лазерният лъч”. Един съсед се зае да го превежда на Македонски. Кръстихме го „Лазерниот луч”.

Ходех и на уроци по френски. Целта беше да „облека” разговорния език в малко граматика. Преподаваше ми най-добрият педагог – бивш кадър от Сорбоната – още по времето, когато са пишели с мастилница и дървени писалки, и са ги биели през пръстите за всяка капчица мастило, разлята върху белия лист. Абсолютен педант с аристократично потекло – носеше бастунче и часовник на верижка, пушеше „Житан”, пиеше кафето без захар, но никога без глътка коняк, и умееше повече от всичко да преподава френски. Казваше ми, че няма нищо против да си говорим за вампири, върколаци и извънземни по цял ден, стига да е на френски. Върна ми „жеста”, като ме запозна с „Малкия принц” и „Без дом” в оригинал. Така заобичах френската литература.

В гимназията се родиха първите тестостеронови изблици на любовна лирика и кратки, прозаични есета, с привкус на прясно наболи мустачки. Литературата беше любимият ми предмет. За нещастие, преподавателката по Литература се опитваше да ме провали, тъй като не исках да посещавам нейните частни уроци. Не успя да ме провали. Взех изпитите по История и Английски език с прекрасни оценки, приеха ме „първо желание” – държавна поръчка, редовно обучение, отложих казармата с няколко години и спокоен се явих на изпит по Литература без абсолютно никаква подготовка, ей така – за спорта. Изкарах по-висока оценка от повечето ученици, които си бяха губили времето с нейните уроци.

Като студент мечтаех да имам пишеща машина, но все не разполагах с достатъчно пари, за да си я купя. После това стана излишно, защото компютрите навлязоха масово в бита на всички. Тогава се родиха първите истински разкази, писани на ръка в упражненията по Счетоводство и Финанси, после набирани в някой компютърен клуб и разпечатвани  на матричен принтер, само за да попаднат в една папка, която десет години събираше прах в един кашон, разнасян от квартира на квартира, минал дори през военните поделения на флота. Каква беше радостта ми, когато ги „открих” съвсем наскоро. Някои от тях („Нощна птица”, „Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси”) можете да намерите в последната ми книга: „33 любовни истории”.

Останалото, дето се вика, е история….

Тихомир Димитров

Роди се „Червеният оранж“

Мартин Радилов е актьор в театър „София” и мой дългогодишен приятел.

Имаме една обща страст – писането, макар жанрово и стилово да се разминаваме като „Аполо 13” и Луната.

Позволявам си да споделя какво казах на презентацията на третата му книга този уикенд в София, защото мисля, че колкото и бутиков да е „Червеният оранж”, все пак не бива да го пазим в тайна:

Когато с теб не се разходихне в парка – театралния ад, нямаше самолети и люлки, малки добавки и jazz dream. Ти вървеше, аз вървяк, пианистът танцуваше танго в лондонския дъжд – инсталиран там някъде, между alanse bar и църковното метро.

– Подайте ми червения оранж, сестра скалпел! Другото е чисто месо…

Това са заглавията от книгата на Марти. Разказите му звучат по същия начин. Критиката сигурно ще ги постави в жанра между съвременната гротеска и абсурдизма, но мен повече ме вълнува съдържанието, отколкото формата.

А то „хваща”.

Хваща като амфетаминова депресия.

Хваща те съвсем неподготвен.

Хваща те за врата.

Артистично и изцяло в негов стил, Марти подава ръката на разказвач, но качиш ли се на влакчето, тогава става страшно – логиката, сюжетът, всичко тръгва надолу, пропада като развален асансьор, и се разбива в мазето на мрачното ти подсъзнание –  там, където държиш отпадъци от собствения си живот – добре пазени малки, мръсни тайни и страхове, между които лазят мишки и съмнения.

–    Ей, татко, ще ме заведеш ли до детската площадка? Моля те! Знам, че трябва да стигна до там. Поне веднъж.
–    Сера ти на широкополата шапка. Не. Няма да те заведа. …- и детето охкайки, пресече, но не стигна до детската площадка. Асфалтът бе прибран в ковчега…

Казвам се Тихомир Димитров и на визитката ми пише „писател”, но съм тук изцяло в качеството си на приятел. Преди две години стоях на същата тази сцена и се червях от срам, когато заедно с Марти представяхме моята „Душа назаем”. По пътя на „случайните съвпадения”, две години по-късно, аз отново стоя на същата сцена, пред толкова много артисти в публиката, където ми е мястото, и отново се червя. Не от срам. От благородна завист.

Артистите нека излязат на сцената! Тази, и на сцената на живота също да излязат…

Аз отивам в публиката, където принадлежа. И мога само да ръкопляскам!

Да ви е честит „Червеният оранж”, скъпи приятели!

Книгата е предназначена само за ценители и можете да се сдобиете с копие единствено от автора й на: Martin Radilov @ Facebook

Тихомир Димитров