Писателският блог на Тишо

септември 30, 2017

Тиквички с яйца и сирене

Още един свръх-бърз аламинут, който не изисква специални кулинарни умения:

Приготвяте си тавичка, капвате малко олио на дъното, белите тиквичките, махате им пънчетата, миете ги на мивката и вадите семките с лъжица, издълбавайки ги като лодчици. После ги овъргаляте в олиото и ги подреждате в тавичката. Добавяте съвсем малко сол.

В отделен съд разбърквате 3-4 яйца и 150 гр. сирене, сместа изливате в издълбаните тиквички, докато се напълнят.

Печете на фурна 15-20 минути. Като замирише на вкусно и на готово, местите тавичката в средата, за да може плънката да хване хрупкава коричка отгоре. След още една минута ястието ви е готово!

Добавяте пресен копър и поливате с айрян.

Enjoy!

Тихомир Димитров 

Advertisements

септември 29, 2017

„Колекционерът“ на Джон Фаулз

Чета много, което си е истинско задължение за един писател, но го правя с кеф. Уви, рядко попадам на съвременен роман, който да ме зарадва едновременно с интересен сюжет (като читател) и с авторски майсторлък (като писател). Да, има много вълнуващи сюжети, но изпълнението в повечето случаи куца. 99% от романите, които минават през нощното ми шкафче или смартфона не оставят траен спомен, нито пробуждат онази благородна завист, която те кара да се усъвършенстваш, да знаеш, че можеш повече, без да подражаваш като папагал…

Просто човек се учи цял живот. От един можеш да взаимстваш майсторлъка в изграждането на динамичен диалог, от друг – качествените описания, от трети – преплитането на сюжетните линии, обратите и неочаквания край, от четвърти – поддържането на напрежение, от пети – реализма в изграждането на героите и т.н. За целта се налага да четеш и „между редовете“. Именно така се изгражда собствен стил.

Ако някой писател ме впечатли не само с интересния си сюжет, но и с авторския си майсторлък, задължително „минавам“ книгата поне още веднъж, този път с „изследователска цел“. Внимавам върху техниката. Част от събрания по този начин опит споделих в Хигиената на творческото писане – лекция с упражнения и примери, която съм изнасял неколкократно офлайн пред различна аудитория.

Тук ще ви споделя някои от заглавията, които заслужават внимание и като сюжет, и като майсторлък.

„Колекционерът“ е дебютен роман на Джон Фаулз и трябва да кажа, че макар моят собствен никак да не е лош, с удоволствие бих написал нещо с такава лекота и с такъв заряд. Десет години по-късно все още не считам, че съм достигнал до нивото на дебюта на мистър Фаулз, лека му пръст! Но държа вечното му наследство в ръцете си и нямам никакви намерения да не взема всичко най-ценно, като урок, от този брилянтен роман.

За какво става въпрос? Ами, един самотен чиновник, пълен интроверт и малко „нърд“ по днешните стандарти, е безумно влюбен в едно красиво и талантливо момиче, което живее точно срещу неговата кантора. Той сам поставя себе си извън категорията на прекрасната дама и дори не се опитва да я заговори, но затова пък тайничко се нарежда зад нея на опашката, за да наблюдава спуснатите ѝ коси, да усеща аромата на тялото ѝ и други такива сталкърски неща. А, да, освен самотен, човекът е и още девствен, но дори не смее да помечтае за секс с обекта на своето възхищение, това е прекалено вулгарно! По-скоро си я представя като негова дългогодишна съпруга, с която имат щастлив брак и заедно колекционират картини, посрещат изискани гости в уютния си дом и т.н.

В интерес на истината, героят на Фуалз никак не е вулгарен. Не е типичният извратеняк. Просто е скучен. И грозен. Знае, че няма шанс да спечели симпатията на това прелестно същество, дори ако постави доживотните си спестявания в краката му. Тя предпочита да излиза със странни художници или с яки момчета, притежаващи спортен автомобил, а той нито разбира от изкуство, нито се вълнува от автомобили, нито има намерение да развива някакъв афинитет към области, които въобще не го интересуват. Интересува го само и единствено Тя – недостижимата!

През свободното си време колекционира редки пеперуди, но в колекцията му липсва най-големият трофей…

Той наблюдава момичето постоянно, знае всичко за семейните ѝ проблеми, за алкохолизма на майка ѝ, за мекушавостта на баща ѝ, знае за нейните надежди и стремежи, ревнува, когато я вижда в компанията на други мъже. До мига, в който тя печели стипендия и заминава да учи за художник в Лондон. Така окончателно разбива самотното сърце на своя девствен обожател, без дори да подозира това…

Но съдбата е щедра и към него. Той неочаквано печели прилична сума от лотарията. Късметът му позволява да предприеме онова, което, според собствените му разсъждения, би направил всеки на неговото място, стига да разполагаше с достратъчно свободно време и с достатъчно свободни пари. С останалото няма да ви развалям кефа.

Послепис:

Изображението горе е от най-старото издание на „Абагар“ (1992). Просто не успях да намеря качествено изображение с корицата на по-новото, от издателство „Рата“ (2006). Има го в наличност в store.bg  Желая Ви приятни мигове с „Колекционерът“!

Тихомир Димитров 

 

септември 28, 2017

Домашна пица с хляб „А ла Мама“

Фен съм на свръх-аламинутите. Идеалът ми за домашно приготвена манджа е да не изисква повече от пет минути работа, продуктите да ги има във всяка кухня или поне във всеки (дори най-смотания) квартален магазин, а резултатът да те кара да си оближеш дори лактите от кеф! Такива са Гювечетата по Тишански. Такава е и домашната пица с хляб „А ла Мама“.

Продукти: бял хляб на филийки (става и с царевичен), два-три домата (за предпочитане розови, но става вкусно даже и с консервни), стотина грама кашкавал, няколко маслини, магданоз, олио, сол. Толкоз.

Подгответе метална тава (кръгла или квадратна, няма никакво значение) и полейте малко олио на дъното. После с филийките го разнесете, докато ги нареждате така, че да уплътнят цялата тава. Късайте или ползвайте ножица, с цел да извадите подходящите форми от хляба за запълване на образуващите се около / между филийките „фуги“.

После назрязвате доматите. Също на филийки. Не много тънки, не много дебели. Средни. Сосът, който се отделя от този процес, го изливате от дъскичката право върху подредените в тавата филии. Нареждате доматените резени отгоре, така че да не остава бяло, да не се вижда хлябът. Добавяте сол на вкус. Отгоре настъргвате кашкавала, докато покриете напълно доматите и спре да се вижда червено. Отгоре хвърляте няколко маслини с шепа, като зарове.

Пъхате в предварително загрята фурна и печете 5-6 минути, поставяйки тавичката на най-долната плоча. Стопи ли се кашкавалът, я премествате по средата, за да хване съвсем лека, хрупкава коричка отгоре. След още една минута пицата ви е готова! Поръсвате със ситно нарязан пресен магданоз.

Върви с бира, вино или айрян, според предпочитанията.

Bon apetit!

Тихомир Димитров 

септември 27, 2017

Страх от зъболекар

Снимка: AbolishAnxiety.com 

Страхът от зъболекар е толкова широко разпространен! Някои хора умело го прикриват, други – не. Лично аз не се срамувам да си призная, че съм готов да напълня гащите само от миризмата на стоматологичен кабинет. Или поне бях. До днес. За това по-късно. А сега, нека си отговорим на въпросите: Откъде произлиза този страх? На какво се дължи страхът от зъболекаря?

Според скромното ми мнение, корените му се крият в четири основни направления: 1/ неприятен спомен от детството, 2/ неприятен опит, споделен от друг, 3/ въздействие на информационната среда и 4/ страх от неизвестното. Имайте предвид, че само един от тези фактори може да отключи страха от зъболекар. Някои хора са повлияни от два или повече. Други сме подвластни на всички.

Нека ги разгледаме поотделно:

1/ Неприятен спомен от детството

Колкото по-дърт си, толкова по-примитивна е била стоматологичната помощ в твоето детство. Задължителните прегледи при училищния зъболекар през соца почти гарантират, че няма човек, мъж или жена, който да не попада в рисковата група с „неприятен спомен от детството“, ако е над 30. Аз имах здрави зъби – нито един кариес, при всеки преглед ме хвалеха. Обаче имах и криви зъби, които трябваше да се „изправят“. Не помня дали ме отказа това, че бях забравен с разчекната от пастата за взимане на отпечатък уста или това, че другаркара ми се накара супер злобно, когато най-после се завърна и ме видя, но си обещах, че повече от такива хора помощ няма да търся…

2/ Неприятен опит, споделен от друг

Тъпото при темата за преживяното у стоматолога е, че тук важи максимата: „No news is good news“ (Липсата на новини е добра новина). Никой не изпитва влечение да споделя с подробности за напълно безболезнени интервенции, които отдавна е забравил. Нищо, че повечето са такива. Веднъж да преживее някой фал, обаче, цял живот само това ще разказва, стане ли дума за ходене при зъболекар. Не знам защо го правят хората. Дали от садизъм? Дали от чувство за превъзходство? Дали от желанието да се оплакват и да се вживяват в ролята на жертва? Наистина не знам! Но подозирам, че е комбинация от всички изброени. Като студент счупих първия си зъб с костилка от череша. Въпреки нежеланието и пораждащия се у мен вече страх от зъболекар (заради неприятния спомен от детството) бях твърдо решен, че ще отида и ще го оправя. По пътя за кабинета срещнах един приятел, който веднага щом разбра къде отивам, започна с ужасяващи подробности да ми разказва за мъченията, които е преживял някога върху зъболекарския стол. Така и не се явих в кабинета. През годините този зъб изгни, саморазруши се и сега на неговото място има дупка…

3/ Въздействие на информационната среда

Не сте гледали „Зъболекарят? Ами недейте! Хорър романи по темата също недейте да четете, какво да говорим за задълбочаването из разни форуми по въпроси за лекарски грешки, обезобразявания, непоправими травми и всякакви усложнения… Уви, минал съм и през трите „жанра“.

4/ Страх от неизвестното

Може би най-значимият фактор, тъй като е вроден у човека. Всички се страхуват от неизвестното. Специално при пациента със стоматологични проблеми неизвестното се състои в липсата на отговори за въпроси като: Какво ще излезе този път? Ще боли ли? Колко ще струва? Колко ще продължава? Често ли ще трябва да ходя? Ще мога ли да се храня нормално? Ще мога ли да работя? Дълго ли ще се възстановявам? И така нататък… Подобни въпроси са ме спирали всеки път.

Дори един от изброените фактори е достатъчен да поддържа страха от стоматолога жив до пълното обеззъбяване на страхуващия се.

Представете си, че сте подложени на влияението и на четирите! Като мен.

Дълго отлагах, пък и нямах кой знае какви проблеми. Добро пе ха в устата и т.н. Хубав ген. Но зъбите си се чупят, износват се, нуждаят се от поддръжка, при това – редовна. Никой не ми вярва, че не съм сядал на зъболекарски стол от 1984-та година… Не защото нямах нужда, просто защото ме беше страх. Докато накрая болката не ме принуди да посетя стоматолога, а той (в случая тя) ме засили директно при лицево-челюстен хирург! Леле-мале, аз от пломба се страхувам, а те направо под ножа ме пращат! Стори ми се като смъртна присъда, честно! Междувременно болката премина. Даже изчезна напълно. Все пак, събрах смелост и отидох. Не помня скоро да съм излизал така рязко от комфортната си зона. Като започна онзи човек да вади длета, клещи, закривени игли, гигантски пинцети и всякакви ужасяващи инструменти направо загубих дар слово!

Оказа се напълно безболезнена процедура, продължаваща не повече от 20 минути. Трудно може да се нарече приятна, но не беше брутална, нито дори „страшна“ – по моите супер специални стандарти! Не усетих нищо по време на самата операция, не усещам нищо и сега, няколко часа по-късно, когато всякакви местни упойки и обезболяващи са преминали. Няма отоци, няма сърбежи, няма подутини, няма дразнене. Човекът си свърши чудесно работата. Благодаря Ви, д-р Стоянов!

Единственият недостатък е, че ми се пие и ми се пуши като на войник в отпуска, но не трябва – заради антибиотиците и все още прясната рана в устата, разбира се! Цялата тази история обаче има един много хубав завършек – неочаквано днес счупих психологическа бариера, която ми е тежала с десетилетия, без дори да го осъзнавам.

Може да ви се струва смешно, но ако нямате страх от зъболекар, а от мишки, например, влезте доброволно в мазе, пълно с плъхове и угасете лампата, за да разберете какво значи „извън комфортната зона“! Само се закачам, разбира се… Не го правете. По-страшни са от стоматолозите, хехе.

Хайде, със здраве!

Тихомир Димитров 

 

септември 26, 2017

Онлайн

Годината е 1995-та. Намираме се в офиса на първото учреждение в нашия град, което си е прекарало интернет. Сис-админът е останал в извънработно време, за да ни покани нас, своите приятели, да го видим това чудо интернета… Обяснява ни, че е много важно и, че щяло да промени целия ни живот. Завинаги.

Ние, естествено, сме скептично настроени. Какви ги говори този забучен в книгите за алгоритми и програмиране дърдорко? Много знае той! Щял да промени целия ни живот!

И ето ни, четирима тийнейджъри, впили поглед в светлината на екрана от малкото помещение, което служи за офис на сис-админа. По рафтовете около нас се търкалят компютърни мишки, отворени кутии, снопове кабели, разглобени принтери и всякаква периферия. Мястото по-скоро прилича на претъпкан склад за овехтяла техника, отколкото на Олтар, в който ще се докоснем до Знанието, което ще промени целия ни живот, при това – завинаги!

Модемът издава онзи висок, писукащ, стържещ и накъсан звук. Пиууууу-иуууу-аааа-рррр. Отново и отново. Връзката се разпада, после пак сме онлайн, после пак се разпада.

Ние не знаем какво е това да си онлайн, но очилатият ни приятел се радва като малко дете всеки път, когато сме онлайн. Разликата не е видима с просто око. Някакво кръгче с надпис „Нетскейп” се върти в ъгъла на екрана и това е всичко.

– Готово! Какво искате да видим сега? – пита ни сис-админът.

Интернета си го представях като голяма енциклопедия. Другите си го представяха като юбилейното издание на „Плейбой” или като колонка за резултатите от футболните мачове. Един от тях плахо попита:

– А какво има там?
– Всичко! Абсолютно всичко! – отговори му възторжено сис-админът.

И тогава заваляха предложенията: Манчестър Юнайтед, Наоми Кембъл, новите модели на Порше, не, по-добре на Бе Ем Ве, не, да видим условията за прием в американски университети, програмата за телевизията, новините, не, по-добре направо мацките, не – колите, не….

– Спокойно, спокойно, момчета, едно по едно, има време за всичко – сис-админът вече набираше уеб адреса на „Плейбой” върху клавиатурата.

Половин час по-късно върху екрана все още се отваряше картинка с русо, разсъблечено момиче, пиксел по пиксел, но така и не успяхме да зърнем нещо повече от голите ѝ рамене. Връзката постоянно се разпадаше. Онзи остър, писклив, стържещ и насечен звук буквално ми бъркаше в мозъка. Отново бяхме „онлайн”, каквото и да значеше това. За пореден път. Мацката от „Плейбой” продължаваше да разкрива своите прелести. Пиксел по пиксел. Така и не стигнахме до „съществената част”. Връзката се разпадна.

Вървяхме из улиците с наведени глави и ръце в джобовете през малките часове на нощта. Обзети бяхме от разочарование. Бяха ни обещали среща с нещо велико, с нещо голямо, с нещо революционно и нечувано досега, а не успяхме да видим дори корицата на новия „Плейбой”, нито разбрахме резултатите от по-важните мачове, нито новите модели на „Порше” разгледахме, нито условията за прием в американски университети научихме, нито дори какво ще дават по телевизията…

Много бавна беше връзката с това нещо, дето щяло да промени целия ни живот…

Послепис:

Спомняте ли си първия път, когато бяхте онлайн? Как научихте за интернет и кога навлезе във вашия живот? Разкажете ми в коментар. 

Тихомир Димитров 

 

септември 25, 2017

Гювечета по Тишански

Снимка: KulinarnaRabotilnica.com 

Гювечетата по Тишански не са обикновени гювечета. Това са най-вкусните гювечета на света! И, като всеки специалитет, имат своя чалъм, демек: „ноу-хау“. По американски. Всъщност, чалъмите са два, нека ги наречем „готварски тайни“: тайната на съставките и тайната на приготволението.

Тайната на съставките

Именно тайните компоненти на Гювечето по Тишански го правят необикновено! Практически, позволено ви е да използвате всякакви комбинации, за да може всеки път гювечетата да са различни, макар и приготвени по абсолютно същия начин. Тайната на съставките е, че Гювечетата по Тишански идват на помощ тогава, когато хладилникът ви е започнал да се поизпразва. Мързи ви да правите генерално пазаруване, а не ви се яде навън. Втръснало ви е от джънк, хапва ви се нещо готвенко, но на ресторант не ви се ходи. Нека да отворим хладилника тогава:

Извадете тези няколко прогнили домата. Измийте ги, внимателно издълбайте дръжките и „оперирайте“ меката тъкан. Сложете остатъците на масата за готвене.

Я, ето и един изтръпнал пипер! Изкарайте му дръжката заедно със семената, измийте го под обилно течаща студена вода, изрежете почернялото или замръзналото и сложете останалото при труповете на доматите върху масата за готвене.

М-м-м, сиренце! Купили сте го за бяло, сега има синьо и черно на места, тук-таме малко жълтичко. И е твърдо като камък! Чудесна работа ще свърши. Изрежете всички съмнителни участъци до сравнително бяло. Измийте останалото на чешмата и го прибавете към другите продукти.

Твърдият остатък от кашкавал може да послужи като чук за забиване на пирони, но по-интелигентно е да си го сготвите. Повторете процедурата със сиренцето и прибавете към останалите продукти.

О, лукът е взел да пониква в хладилника! Или е поомекнал? Точно такъв лук ви трябва. Махнете люспите, измийте, изрежете гнилото и – при другите продукти.

Ехааа, имате и позабравена от лятото тиквичка, а може би дори две? Обелете кората, махнете пънчетата, измийте, изрежете гнилото и на масата за готвене!

А тези ябълки в панера за плодове, дето вече седмица никой не ги яде? Какво като са пожълтяли? Я колко хубаво са се сбръчкали! Белите кората, махате гнилото, късате дръжките, миете и поставяте на масата за готвене.

С месото трябва да сте по-внимателни. Ако е меко и намирисва, направо го изхвърлете! Но леко втвърдена, престояла в хладилника наденичка става. Както и вкаменен шпеков салам. Остатъците от снощното пиле на грил също стават. Общо взето, всичко става, стига да не е развалено. Но мръвката не е ключов елемент в Гювечетата по Тишански. Можете да минете без нея. Можете да я замените с гъби. Ако са „търгнали“, повторете процедурите, описани по-горе.

Сега бръкнете в килера и извадете от там някаква доматена консерва. Ако няма, прибягайте до кварталния магазин и си вземете голяма кутия домати на кубчета, или белени домати, или доматено пюре, или някаква друга доматена консерва. Срещу едно евро и с остатъците от хладилника ще се сдобиете с най-вкусната манджа на света!

Килерът може да ви даде и бонус идеи, например кисели краставички! Или каперси. Или зелен фасул. Абе, разгледайте там, поровете…

Картофи в Гювечетата по Тишански не се слагат! Орехи, обаче, може. Както и круши. А защо не праз? Чесън също може, макар да го избягвам, тъй като доминира над всички останали вкусове и още при готвенето умирисва цялата къща.

Тайната на приготовлението

Всички тези неща, дето ги имате върху масата за гответе, ги нарязвате – не ситно, не едро, а средно – на границата между мързела и перфекционизма. Сиренето може да го надробите на ръка. Слагате абсолютно всичко в една дълбока тенджета или някакъв друг съд (става и в малък пластмасов леген, стига да е хигиенизиран). Добавяте доматената консерва. Добавяте четвърт водна чаша олио. Една супена лъжица сол. Грабвате лъжицата и започвате на бъркате, натискате, ровите, повдигате, размесвате, докато не стане една разноцветна, абсолютно грозна каша, която на нищо не прилича.

Гребете от тази каша с черпак за супа и сипвате в глинените гювечета, докато се напълнят. Внимавайте да не ги препълните, оставете половин сантиметър до повърхността. Ако сте с две леви ръце като мен, то със сигурност при наливането сте ги изцапали и отвън. Попийте внимателно със салфетка, обърнете повече внимание на ръбчетата. Добавете щипка чубрица във всяко гювече, преди да го затворите. Може да чукнете и по едно яйце отгоре. Ако разполагате с такива, сложете по една крива люта чушка отстрани, за разкош.

Други подправки, освен чубрица и сол, не се използват в Гювечетата по Тишански!

Затваряте капаците и печете на 250 градуса около 25 минути. Или докато от фурната ви замирише на вкусно и готово. Започнат ли да излизат пушеци, значи или сте препълвали, или не сте зачистили ръбчетата със салфетка, или гювечетата ви са прегоряли. Аз по принцип яйцето го използвам за показател – ако е хванало твърд жълтък, значи гювечетата са готови.

Внимание: не загрявайте фурната предварително, за да не се напукат глинените съдове вътре и да излеят цялото си воднисто съдържание върху нагорещените плочи. Не само, че ще останете без вечеря и без уред за приготвяне на друга такава, но най-вероятно ще ви се наложи да използвате противогаз и тежки химически препарати, за да се справите с последствията.

Препоръчителна напитка за компания: тежко, сухо червено вино. Лично аз честичко ги поливам с Асеновградски мавруд.

Желая ви приятен апетит!

Тихомир Димитров 

 

септември 10, 2017

Етъра, Габрово

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 1:13 am
Tags: , ,

Разбира се, най-хубавата част от всяко пътуване е прибирането у дома:

Тихомир Димитров

 

септември 4, 2017

Виждаме само върха на айсберга и само главичката не се брои…

Изт: Salesforlife

Някога ядосвали ли сте човек, който има собствена армия?

И аз не бих желал да ми се случва. Затова не завиждам на милиардери.

Може да харесвам с 500 години по-младите им жени или тревясалите им имения, обаче дали ми се забърква с хора, които имат собствено разузнаване, собствени тайни служби и собствени специални части/снайперисти?

Едва ли!

Ако харесваме лайфстайла на свръх-богатите, ще трябва да харесваме и могъщите им врагове…

Виждаме само върха на айсберга.

Искаме „само главичката” да вкараме, ама не става.

Главата на камилата, като влезе веднъж в палатката, ще разруши стана.

Харесваме ламборджинито на някого, но не искаме да му плащаме лизинга.

Харесваме нечия работа, но не искаме нейните отговорности, искаме само нейната заплата.

Харесваме нечия популярност, но не искаме да сме клоуните в квартала, искаме само катаджиите да не ни глобяват.

Харесваме нечий бизнес, но не искаме да се занимаваме с данъчни, с конкуренти, с мутри, с изнудвачи, с ДДС декларации, с бюрокрация…

Харесваме нечий талант, но не искаме да си изгубим детството…

Харесваме нечий имот, но не искаме дори да знаем за месечната му вноска.

Харесваме коне, но дори не желаем да разберем за седмичната им издръжка.

Харесваме бездомни котенца и кученца, но не бихме ги подслонили у дома, не бихме дали 300 лева от собствените си спестявания, по-скоро бихме организирали поредната фейсбук „кампания”.

Харесваме бездомните старци, но още повече харесваме мисълта, че им „помагаме”. Едва ли бихме ги подслонили у дома. Все пак миришат. Пък и е неудобно. Какво ще кажат тъщата / майката / дъщерята / зетят / тъстът / децата ?

Какво ще кажат хората?

Харесваме някой филм, но предпочитаме да си го изтеглим безплатно.

Харесваме нечия дъщеря, но НЕ бихме искали да се сродяваме с нейния баща.

Харесваме нечий син, но не желаем да се харесваме на майка му.

Харесваме природата, но не бихме легнали под багера.

Има толкова много неща, които харесваме, обаче не ни стиска.

Само главичката не се брои.

Трябва да си заложиш и „топките”.

Не всички се раждат с топки, затова ВСИЧКИ се раждат с Душа.

Ако ТОЛКОВА много искаш да притежаваш нещо, което не ти принадлежи, трябва да си заложиш душата, майко, Цялата. И ще го получиш. Заедно със страничните ефекти. Главата на камилата ще бъде в твоята палатка.

Оправяй се.

Тихомир Димитров