Писателският блог на Тишо

юли 26, 2017

На море през девет планини в десета

Котор

Точно както в България почти всеки град е „столица” на нещо, така и по западното крайбрежие на Балканите почти няма град, който да не е „Перлата на Адриатика”. Котор е една от тези „перли”, наред с Дубровник, Будва, Макарска и т.н. Намира се в дъното на най-южния фиорд на планетата – тесен и дълбок залив, който се проврира като смок навътре в сушата, измежду километри отвесни планински зъбери, навели чела от двете му страни, подобно на сърдити великани, за които е трудно човек да избере подходящо описание с думи. Самата страна се нарича Черна гора. В превод „гора” значи планина, но точно както Черно море не е съвсем черно на цвят, така и тук наименованието на планината има по-скоро символично значение. Страшните зъбери, зловещите пропасти и зашеметяващите отвеси категорично са концентрирани в западната част на Балканския полуостров. За сравнение, старопланинските джендеми и рилската „пустош” изглеждат като разходка до „Алеко” през уикенда. И зад всички тези ужасяващи кошмари на вертиго-гения, през девет планини в десета, се намира едно хубаво море.

Разстоянието от София до Котор е някакви си 600 километра плюс малко отгоре, но си ги представете по следния начин: завой след завой, след завой, след завой, след завой, и така общо 16 часа клатене по близо 10 000 завоя. Не съм ги броил точно, може и да са много повече… Носете си хапчета за повръщане.

Възможните маршрути са няколко: през две граници (България – Сърбия и Сърбия – Черна гора), през три граници (България – Македония, Македония – Косово и Косово – Черна гора, съответно България  – Сърбия, Сърбия – Косово, Косово – Черна Гора) или през четири граници (България – Македония, Македония – Албания, Албания – Косово и Косово – Черна гора).

Недостатъците на всички останали маршрути, освен първия, са много: червени паспорти, допълнителни застраховки, винетки, пътни такси и прочие. През Сърбия си пътувате директно с личната карта, дори няма да ви поискат зелена карта за автомобила на границата, винетка няма, а магистралната такса е едно евро и половина. Останалите маршрути са каръшки. Ако разполагате с достатъчно време и сте решили да нощувате във всяка отделна държава си струва, но нашата „база” беше в Котор и се водихме от принципа „Колкото по-малко бариери, толкова по-добре”. За справка, на сръбската граница чакахме 4 часа в задръстване, представете си, ако имаше още три-четири „бариери” по пътя…

Дори преминаването през Сърбия, обаче, не е еднозначно. Можете да се залутате из селата около Копаоник, много са живописни, но ще си изтъркате задниците в седалките от лашкане по петокласни планински пътища, ще се „обесите” на коланите и ще си изповръщате червата от друсане по завои с много-много-много дупки, а можете да минете и по първокласните пътища, които заобикалят планините, удължавайки пътя за сметка на комфорта. Тъй като пробвахме двата варианта на отиване и на връщане, ако трябва да повторя това пътуване, бих заложил и двата си тестиса на маршрута: София – Ниш – Крушевац – Кралево – Нови пазар – Подгорица – Котор.

Самият Котор е една миниатюра на Дубровник. Говоря за стария град: тесни улички с висящо на сянка пране, мраморни площади, изтъркани до блясък от сандалите на световния туристически поток, бели фасади, зелени капаци, кипариси и палми; хостел до хостел, миризма на прясно запален хашиш и пържени яйца, брадясли младежи и девойки с небръснати крака – посланици на „развитите държави” – насядали в кафенета, наблъскани из клаустрофобичните пресечки до антикварни магазини, ресторантчета, пълни с пияни туристи бистра, сергии с китайски сувенири, стари камбанарии, котки, опасани в бръшлян задни дворчета, тихи безистени, църкви, каменни стъпала и могъщи крепостни стени…

Гигантските круизни кораби навлизат със сирена в тесния залив, „паркират” точно на 29 метра от входа на стария град и ежедневно изсипват световния туристически поток на три порции. Правят го сутрин, обед и вечер. Бях настанен в апартхотел точно на отсрещната страна на залива и можех да наблюдавам всичко това с чаша отлежало вино в едната ръка и със стар военен бинокъл в другата.

Ако смятате, че като сте отишли на море през девет планини в десета, ще можете да отидете и на плаж, жестоко се заблуждавате. Или поне няма да намерите място, което да отговаря дори на един процент от представата ви за „плаж” в родината. Котор ще ви предложи едни сенчести палмови градинки с нарочно излети бетонни плочи, върху които има пейки и бутилки от предишната пиянска вечер, точно до контейнерите за смет, до някой паркинг или на самото шосе, а оттам по каменни стълби ще можете да се натопите в утайката на дълбокия залив, където се събират всички канали на града и само на стотина метра от вас се разминават 13-етажни кораби.

Котор не е никаква „перла” извън стария си град. „Блясъкът” му се потъмнява от улици без тротоари (изключително тесни и с натоварен трафик, така че си в постоянна „схема” с преминаващите в двете посоки автомобили), изоставени хотели от Титово време (на пъпа на града), занемарени паркинги с използвани кондоми, използвани спринцовки и използвана тоалетна хартия (също на пъпа на града), порутени сгради, „изкормени” рибарски лодки, захвърлени на брега, обезлюдени къщи с буренясали вътрешни дворове, съмнителни пресечки, нахални комари, сърдити хора, рушащи се фасади, изгнили комини от стари соц-ком фабрики, казина с мутро-бароков имидж и други балкански мизерии.

Прави впечатление, че макар Черна гора да не е членка на ЕС, което поставя шенген и еврозоната в една, уж, по-отдалечена перспектива, за която ние тук все още се редим „на опашка”, то еврото отдавна вече е национална валута на страната. Явно са ни „прередили” по някакъв начин. На опашката. Естествено, като балканци, ние трябва да знаем, че опашките са само за балъците. Минималната заплата в Черна гора е между 300 и 500 евро на месец. Цените са с една идея по-високи от българските, но трябва да се има предвид и туристическата „брадва”. В сравнение със Сърбия, Монтенегро изглежда като добре уредена държава.

Дубровник

Докато не отидеш в Хърватска. Всичко се променя още от границата. Пътищата стават смолисто-черни, гладки, с ярко-жълта пееща маркировка и много, вадещи очите дори и през деня, светлоотразяващи знаци. Къщичките наоколо придобиват съвсем италиански вид, с добре поддържан райграс и с автоматични пръскачки в градините, с табели „остар пес” по оградите, следвани от приказно осветени тунели през планините, от места за почивка край пътищата (одморище), екипирани с цветни пързалки, пясъчници, поляни за пикник, барбекюта, супермаркети и пълна липса на фасове, плюс други боклуци по земята, следвани от хубави и разумно построени градове, в които няма начин да се изгубиш, защото всички табели са на четири езика. И всичко това на фона на Адриатическото крайбрежие.

Отделно, гражданите на ЕС получават „облекчаващ” SMS, който ги уведомява, че отново са си „у дома”, че всички разговори се таксуват по тарифите на „родния” им оператор, все едно няма никакъв роуминг, че един мегабайт трафик вече не струва 15 лева без ДДС, а колкото си се разбрал с Мтел, че изходящите повиквания не са вече 7 лева, а входящите 3 и т.н. Човек за малко наистина да се почувства като у дома! Само дето „у дома” не е толкова подредено. И те хваща яд по тази причина.

За първи път бях в Хърватска преди десет години и от тогава съм влюбен в нея. Дубровник е само на два часа път от Котор, с чакането по границата. Истинско престъпление е да не го посетиш, след като вече си прехвърлил деветте планини и най-после си стигнал до морето зад десетата.

Е, има си и неудобства. Например, паркирането в Дубровник бих го поверил на най-големия си враг, ако имах такъв. Независимо дали ще спреш досами крепостната стена в Стария град или на два-три километра нагоре по баирите, винаги ше платиш между 5 и 6 евро на час. Местата за паркиране се намират изключително трудно, както през уикендите, така и през делиничните дни, всичките са платени и, въпреки това, заемането им гарантира поне половин час лутане из трафика по тесните улички нагоре-надолу (всичките еднопосочни) и оглеждане като бухал, докато най-накрая си готов да благодариш на Господ, че си намерил не много удобно място в гората на четири километра от Стария град, където също ще платиш една българска надница на час, за да си оставиш колата. Съветът ми е да се напъхате в първия подземен паркинг, който ви се изпречи на пътя и да се надявате, че имат свободни места. Бъхтенето по баирите на връщане, с пот на челото, в жегата, след изтощителната обиколка из винаги слънчевия Дубровник, така или иначе, е неизбежно. Просто си носете вода. Носете си и куни, защото почти никъде не приемат евро. Особено в местата за плащане на паркинга. Курсът в чейндж бюрото на Стария град едва ли е най-справедливият, който можете да намерите и, докато обменяте валута, за да си платите паркинга с полу-електронната им система, има голяма вероятност вече да товарят возилото ви на паяка, за което ще платите още една минимална българска месечна заплата (като глоба). Знам, че подобни сравнения са тъпи, но паркирането в София продължава да струва межу 50 цента и едно евро на час, а Дубровник не е дори столица…

Дубровник привлича с перфектната си реставрация и със зашеметяващата си история. За гледките да не говорим. Дори сте абсолютно бос(а) по трите въпроса, пак ви насърчавам да го посетите, заради мащабите, архитектурата, и оживлението. Можете просто са седнете на една от мраморните пейки и да наблюдавате тълпата. Пред очите ви, докато си гризете фунийката на сметановия сладолед, ще премине целият свят. Ако сте фотограф, няма да устоите на изкушението да опънете статива и да правите портрети. Цял ден. Просто не забравяйте за колата.

На връщане се отбихме през Дубровнишката ривиера на плаж. Очаквах нещо престижно, оказа се просто комплекс от изоставени хотели, гигатнтски хотели от Титово време, с формата на обърната пирамида, изпочупени, разядени от стихиите, като в пост-апокалиптичен сюжет. С някакво извинение за плаж помежду им: тесен каменист бряг и много чисто море с още по-каменисто дъно. През краката ми мина змийче, което преследваше пасаж от сребристи рибки. Имаше и морски таралежи.

Будва

е „перлата” на Черногорското крайбрежие – курорт, който много прилича на Златни пясъци. Обаче трябва да махнете златните пясъци. И да добавите връх Мусала за фон. Все пак сте отишли на море през девет планини в десета! Плажовете са отвратителни: каменисти, неудобни, тесни, претъпкани, с твърде много фасове по брега и твърде много гниещи водорасли във водата, която беше топла, мръсна и непрозрачна до степен, в която имаш чувството, че плуваш в някаква китайска супа и съвсем скоро ще те поднесат на чуждестранните гости. Иначе всичко друго си е като в Златни пясъци: руските лагерници, пияните англичани, кичът по сергиите, надуваемите замъци, всичко.

Извод и умопомрачения:

Като цяло разходката до Западните Балкани ми се отрази отрезвяващо. Не, че изтрезнявах често, докато не шофирах, просто разбрах, че имам привилегията да съм роден на много по-хубаво, по-разнообразно и по-малко взискателно място. Във всяко едно отношение. Обаче ви насърчавам да поемете „по стъпките на писателя”. Гледките са внушаващи. Този пътепис няма снимки. Реших да не ви развалям визуалния кеф от разходката, ако решите да го направите.

Bon Voyage!

Тихомир Димитров 

Advertisements

юли 16, 2017

Дървото на поезията

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 12:43 am
Tags:

Тихомир Димитров