Писателският блог на Тишо

април 26, 2007

Публичността по принуда

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 12:13 am

Съществува едно схващане, което твърди, че лоша  реклама няма, тъй като лоша е само липсата на реклама. Действително, в нашия пренаситен от свръх-предлагане и презадоволени потребителски потребности свят (като започнем от стоките за бита, минем през автомобилите и стигнем до политическите и религиозни идеи), да бъдеш забелязан е скъпо удоволствие. Достатъчен е един поглед към рекламните тарифи на някоя от водещите медии, за да се убедиш в това.
На пръв поглед публичност по принуда не би трябвало да съществува. Днес всеки продава нещо – ако не стоки и услуги, то всеки продава себе си – своите способности, своите умения, труда си, природните си заложби, умствения си капацитет.
Случва се така, че качеството ти на живот твърде често зависи от това колко хора знаят за теб. Сигурен съм, че има доста по-добри фокусници от Дейвид Блейн, например, доста по-добри магьосници дори, но как ли се казват те? М? Как? И аз не знам.
Бизнесът в преследване на публичност се е превърнал в истинска наука, в истинско изкуство, дори. Той замества рекламата като средство за комуникация, можеш да достигнеш до желаната публика без да се съобразяваш с факта, че понякога рекламата излиза твърде скъпо. А нейните ефекти се измерват трудно. Твърде абстрактни са. Докато резултатът от публичността е ясен – публикации в медиите, предавания, репортажи, черно на бяло, тън-мън няма. Целта е винаги една и същата: повече популярност за бренда, за продукта, за търговското име.
Следва да си зададем логическия въпрос: кои са онези физически или юридически лица, които не само, че не си плащат за каре в публичното пространство, но дори го получават по принуда? Има ли изобщо такива?
Ако се вгледаме във вечерния блок на новините или ако зачетем произволен всекидневник ще получим категоричен отговор на този въпрос. Медиите се „хранят’ с лошите вести като лешояди с мърша. Следователно, онзи, който се намира под светлината на прожекторите въпреки волята си е пряко  свързан с лошите вести – или ги предизвиква или е тяхна жертва .
Извършителите на углавни престъпления най-често „се радват“ на публичност по принуда. За тяхната слава не могат да мечтаят дори бренд-мениджърите на „Кока Кола”. Проблемът на подобна слава е, че тя е твърде кратка по продълбителност или твърде некачествена, за да можеш да я обмениш след време срешу пари, а бранд-мениджърите на Кока Кола вечер се прибират вкъщи ако пожелаят, за разлика от задържаните рецидивисти.
Твърде често на публичност по принуда се „радват” не само извършителите, но и техните жертви. Пострадалите от природни стихии също стават обект на публичност по принуда. В България е много трудно да се прочуеш с нещо добро, с творческата си интуиция или с предприемчивия си ум, да речем. Много по-лесно е да живееш на село – в къща, която бива отнесена от потоп. Ако водата прецака и малкото, с което разполагаш, ако преебе единствения ти дом, интервютата и репортажите няма да закъснеят. Зрителите обичат да цъкат с език и да страдат заедно с теб върху меките си кожени дивани. Може дори да пратят някой ес ем ес, но те в никакъв случай не са готови да станат част от твоята трагедия и лесно я забравят – достатъчно е едно натискане върху горната стрелкичка за смяна на канала.
В повечето случаи публичността по принуда не е добре дошла. Съществува така нареченият „черен ПИ Ар”, който или се организира от конкурентни фирми, захранващи медиите с любимите им лоши вести за твоя продукт, или пък публичността по принуда си я начукваш сам. Като госпожица Балева, например. Тя реши, че е много хитро да обявиш априлското възстание за мит. Няма никаква изгода в това да спрягат името на фирмата ти 20 пъти по вечерните новини заради отровните хранителни продукти, които тя разпространява. Няма никакаъв смисъл и всички хора в една държава да те мислят за тъпанар. „На чужд гръб и сто тояги са малко”  – тази поговорка чудесно олицетворява „публичността по принуда”. Само те си знаят какво им е, горките. Тъпаци!

Тихомир Димитров

Advertisements

април 23, 2007

За устойчивия растеж или зрелостта на човешката раса

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 1:56 pm

 

Нека отново поговорим за екология. По-точно за една конкретна част от глобалната екологична политика, наречена „устойчив растеж”. Пиша това с ясното съзнание, че не сме в училище и, че този блог се чете от доста интелигентни, независими и образовани хора, ето защо няма да се спирам на историята на устойчивото развитие, нито на официалните му дефиниции. Има си „гугъл” и „уики” за целта. Ще ми се да представя как разбирам устойчивия растеж аз, лично. От двете му страни, защото, Бога ми, на този свят няма ни едно събитие, ни един процес, който да е еднозначен. Като се започне от откриването на барута, мине се през тока и телефона, та се стигне до атомната бомба и интернет, всички резултати от прогреса са нож с две остриета. Затова няма да възвеличавам „устойчивостта” като върховен човешки идеал, а по-скоро ще представя една приземена и реалистична гледна точка върху проблема като: а) единственият изход от глобалната екологична катастрофа  и: б) новото средство за политическа манипулация.
И така, какво се крие зад широко разпространената фраза ”устойчив растеж”? Аз си представям нещата по следния начин: жизненият цикъл на човечеството (цивилизацията) до голяма степен наподобява жизнения цикъл на човека като разумен индивид. Античността е детството. Времето на истинските идеали и преоткриването на света, на строенето на първите пясъчни кули от хора, които като пораснат ще станат архитекти и ще започнат да строят истински кули от стъкло и бетон. Децата са едновременно любопитни, наивни, добри и жестоки. Цялата антична история потвърждава това. Философите са откривали истината за човека и света, с пръчка върху пясъчника са чертали основите на цивилизацията, създавали са правото и държавността. Децата много обичат да си играят на стражари и апаши, на царе и на роби. В тяхната игра ключова роля имат големите, силни батковци, които могат да набият всеки (Рим) и, с които всеки иска да си играе, защото са големи и силни, защото са харизматични лидери (Цезар). Борбата за територии, играта на война и измъчването на по-слабите са ежедневие за всяко дете. Каква по-голяма радост от споделеното с приятели пред блока сбиване (гладиаторската арена), откъсване на пипалата на буболечка (публичното разчекване), прогарянето на насекомо с лупа (масовите клади), обесването на котка или убиването на гълъб с прашка? Именно децата живеят в най-строго подреденото йерархично общество – по-големият винаги има право пред по-малкия, защото може да го набие. Неудачниците, сакатите и грозните не са на почит, те служат за забавление и подигравки. Процъфтява античният театър. През своята най-ранна история съвременната цивилизация изживява безгрижните години на детството, в които всичко е ново, непознато, интересно и позволено. Безгрижното детство, обаче, рано или късно свършва. На гамена с охлузени колене започват да му никнат мустаци, косми по оная работа и гласът му започва да мутира. Следват обърканите години на пубертета.
Пуберите са крайни – депресирани, затворени в себе си, убедени в собствената си правота и в незачитането на целия останал свят. Превръщат се в метъли, зубрачи, сектанти или надрусани парти тийнейджъри. Водещи принципи за пубертетският аз, търсещ своята нова идентичност и място под слънцето са музиката, която слушаш (религията) и принадлежността ти към определена фанатична група на база на музиката, която слушаш (религията, която изповядваш), плюс тоталното незачитане и неразбирне на другите фанатични групи. За парти тийнейджъра-напушалка метълите са потни изроди, които трябва да измрат до крак, сектантите са глупаци, зубрачите са сдухани депресари, а училището, знанието и прогреса могат да вървят по дяволите. По-важна е вярата. Убеденоста, че именно ти си от правилната страна на барикадата и желанието ти да накараш другите най-после да проумеят това. Трябва да ги накараме на сила, задължени сме да проведем своя кръстоносен скейтърси поход срещу кожените якета с обици и тауировки, да изгорим вещиците от класа на клада, но преди това публично да ги унижим, да изхвърлим циганчето (мавъра) в реката, защото има по-различен цвят на кожата и не прилича на нас. Средновековието, подобно на пубертета, е тъжен период на застой и слепота. За щастие, той отминава сравнително бързо и в жизнения цикъл на човечеството настъпва ренесансовата младост: просвещението (хубаво е да си отличник, приемат те в елитна гимназия),  хуманизма (започваш да цениш истинските приятели), индустриалната революция  (шестиците по математика) и техническият прогрес (разглобяваш и сглобяваш мотора на баща си сам). Добре че през всички несръчни етапи на развитие до момента за издръжката, прехраната и сигурността ти са се грижили твоите родители. Иначе щеше да си заникъде. Давали са без да искат нищо в замяна, а ти си взимал, без да изпитваш особена благодарност. И сега си осъзнат индивид, вдъхновен младеж с велики реформаторски планове, който обаче не може да постигне нищо без помощта на ограничените ресурси, с които разполага майката земя. Искаш да учиш в университет, да караш кола, да сваляш гаджета, да се развиваш, да докажеш себе си – всеки път получаваш всички условия за това наготово. Потребностите ти се увеличават с всеки изминал ден, заедно с тях и претенциите за собствената ти независимост. Опознал си света, завършил си с отличен, вече не мразиш съученичките и колежките в университета, не искаш да ги пребиваш и да ги унижаваш, а ги ухажваш и се влюбваш в тях. Искаш своя собствен живот, който да се подчинява само и единствено на твоите собствени правила. Писнало ти е да живееш от издръжката на вашите. На тях също им е писнало. Започваш да търсиш варианти. Личният компютър се превръща в неразделна част от твоя живот.
Добре дошли в 21 век и в ерата на устойчивия растеж! Живеем в епоха, в която човечеството се опитва да скъса пъпната връв с майката земя – иска да пътува все по-надалеч от нея, да опознава нови територии, да получи отговорите на всички въпроси. Вече не се страхува от гръмотевичните бури, а ги предсказва с точност, иска да се издържа само – да не зависи от ограничените ресурси на родителите, да произвежда повече, отколкото потребява. С други думи – човечеството най-после излиза от младежките си години и навлиза в годините на своята зрялост.
Устойчиво развитие означава да ползваш все повече ток без това да е за сметка на намаляващия петрол в земните недра. Да строиш все повече сгради, без това да е за сметка на намаляващите в световен мащаб горски площи, да опроизвеждаш все повече коли, без това да е за сметка на въздуха, който дишаш, да пътуваш като турист в космоса, без това да е за сметка на държавния бюджет, да задоволяваш нарстващите си потребности, без да изчерпваш намаляващите ресурси на планетата, да си имаш свои собствени ресурси, които се увеличават от ден на ден, защото рано или късно, човечеството ще навлезе в ерата на бащинството, когато ще разполага с достатъчно воля и съзнание да осигури не само прогреса, но и бъдещето на своето поколение, ще пази и ще защитава по-слабия.
Това, което ненавиждам в устойчивостта са опитите за политическа манипулация и икономическо облагодетелстване от нея. Всеки процес на масова промяна в обществените нагласи е свързан с някакво преразпределение на блага и ресурси, с някакво първоначално натрупване на капитал, с ловене на риба в мътна вода. Ако през годините на индустралния капитализъм синдикатите и картелите са се превърнали в най-влиятелните мафиотски групи, то в годините на устойчивото развитие екологичните организации са на път да се превърнат в такива. Ако вярваме в доброто, трябва да приемем, че цената си струва. В крайна сметка, ако не бяха работническите протести, стачните действия, саботажите и кървавите бутнове, нямаше да ги има осем часовият работен ден, социалното и здравно осгуряване, безопасните условия на труд, зстраховките живот и задължителните годишни отпуски. Нормално е хората, които са били първите лидери в това мащабно обществено преструктуриране да получат своя дивидент под формата на власт, парламентарно лоби, пари, обществен престиж и привилегии. Това обаче не означава, че днес трябва да стоим със скръстени ръце  и да си затваряме очите пред опитите на големите екологични организации да монополизират устойчивото развитие в името нечий личен икономически интерес. Нали в крайна сметка всичко се прави в името на прогреса? Ако през индустриалния капитализъм свободата на словото е била по-скоро пожелание, отколкото реалност, то днес това вече не е така, днес ги има и свобоата на словото и Интернет и глобалните комуникации. Би следвало нещата да се получават по-меко и по-човешки от преди, прогресът не би трябало да изисква същия брой кървави жертви.
Аз вярвам, че науката ще спаси света, не политиката. Вярвам, че в крайна сметка хората ще излязат по-умни, отколкото изглеждат в действителност. Вярвам в стотиците нови източници на енергия, в геотермалните електроцентрали, в енергията на вятъра, на приливите и отливите, в магнитната левитация, в екологично чистия водороден двигател и в града на бъдещето, където, за да ти дойда на гости е достаъчно само да пратиш ес ем ес на колата ми, която без да отделя грам вредни емисии безшумно ще ме издигне на безопасна височина и няма да ми дава да управлявам, защото при скорост от осемстоин километра в час човешките реакции са несигурни и все така безшумно ще ме приземи пред вас. За да се получи това, обаче, още една империя, издържаща се от петрола и търговията с оръжие, трябва да рухне. Още много глави трябва да паднат по върховете на корумпираната китайска комунистическа партия и още по-корумпирания Европейски парламент, още куп несправедливости ще трябва да бъдат извършени в името на устойчивия растеж, като например да ти продадат на безценица всички стари опели, които вече не са им нужни, а после да ти смъкнат кожата от екотаски, защото, видиш ли, не отговаряш на екологичните изисквания.
Въпреки всичко, аз вярвам в прогреса, вярвам и, че когато критикуваш, трябва да си готов да предложиш алтернатива. Ето я моята алтернатива: инвестиции в образование и екологична пропаганда. Екологията трябва да бъде най-важният предмет от първи клас в училище до последния курс в университета. Инвестициите в научно-изследователски екологични проекти трябва да бъдат освободени от всякакви данъци и опит за държавна намеса, екологичните фондове трябва да се контролират от обществото на принципа на пряката демокрация, с референдум. Съзнанието на всеки индивид на тази планета трябва да се промени, за да се промени глобалното човешко еко-съзнание. Иначе, както съм казвал и преди в една статия озаглавена «Екологията преди всичко», докато тук в Европа ни облагат с екотакси и си вадим очите на диодни лампи нощем, а арабите горят последните капки петрол на земята, за да си осветяват магистралите с промишлен ток, доникъде няма да стигнем.

Тихомир Димитров

април 19, 2007

Изкуствен интелект и кибернетика

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 10:20 pm

Проблемите за създаването на изкуствен интелект и произтичащите от това последствия за живота на човечеството вълнуват ума на учените още от средата на миналия век. Тази тематика се опира върху три основно смислови стълба: 1) Съществува ли изкуствен интелект? Ако не – може ли да бъде създаден такъв? Ако да  – какво представлява той? 2) Полезен ли е изкуственият интелект за човека (Имаме ли нужда от него) или е опасен? 3) С какво изкуственият интелект ще промени живота на хората?
Азимов се опита да обобщи тези въпроси в трите закона на кибернетиката, които са едно от най-големите достойнства на неговото творчество. Азимов поставя нещата в следната логическа последователност  – ако човекът създаде изкуствен интелект, то той ще го създаде по свой собствен образ и подобие, т.е И.И няма да бъде нещо непознато, чуждоземно. Оттук следва изводът, че познавайки добре себе си, човекът може при програмирането на изкуствения интелект да се застрахова срещу опасностите, които крие собствената му натура. Оттук произлизат и трите основни правила на кибернетиката, които трябва да бъдат заложени като първи стъпала в йерархичната структура на изкуствения интелект – правила, които за хладния ум на машината ще бъдат също толкова ненарушими, колкото са за човека основните му инстинкти  – инстинкта за самосъхранение, за възпроизводство и за самоунищожение. Самите закони на кибенртиката гласят: 1) Роботът по никакъв начин и при никакви обстоятелства не може да навреди на човешко същество 2) Роботът е длъжен да пази живота и сигурността на човешкото същество по всякакъв начин и при всички обстоятелства 3) Ако спазването на втория закон води до нарушаване на първия, в сила остава първия закон. Трите закона са подредени в йерархична структура. По този начин се елиминира възможността изкуственият интелект да посегне на своя създател – човека.
В кибернетиката и теориите за изкуствения интелект битува широко разпространеното схващане, че машините не могат да изпитват емоции. Самата същност на изкуствения интелект предизвиква спорове относно това схващане. За да бъде той интелигентен, би трябвало да може да се самообучава и сам да натрупва нужните познания от заобикалящия свят, така както го прави човешкият разум – с методите на наблюдението, експеримента и анализа. Ядрото на И.И представлява старателно написана от човешка ръка сложна компютърна програма, която прави това възможно. Оттам нататък И.И би трябвало да се развива сам и без човешка помощ. Самостоятелността при взимане на решения е един от задължителните елементи на интелекта.
Ако човекът успее да закодира в “ядрото” основните логически правила и връзки на собствения си разум, тогава защо да не може да направи същото и по отношение на собствените си емоции? Доказан в психологията, философията и други науки факт е, че разумът е много по-непознат и по-труден за изследване от емоцията. Хората в наши дни до голяма степен са наясно със своите емоции, с външните им прояви и с механизма им на формиране и действие. Не би следвало да има теоретическа пречка в изкуствения интелект да се програмират човешките емоции.
Да се върнем към въпросите, които поставихме в началото. Съществува ли изкуствения интелект? Това е въпрос, на който компютърните специалисти отдавна се надпреварват да дават технически отговори, доказващи съществуването на И.И. Говори се за поколения И.И, за видове и дори за търговски марки. Факт е, че компанията Deep Blue създаде процесор, който би Гари Каспаров на шах. Всички знаем, че шахът е преди всичко интелектуална игра – без случайни елементи. Играта на шах нагледно показва логическите процеси, които протичат в човешкия мозък. В нея емоцията няма решаващо значение. Точно това е причината процесорът да “надхитри” най-добрия играч на планетата. Всъщност причините са две – шахът разполага с  много, но не безкрайни по брой комбинации, а човекът в играта се поддава на емоции, което е слабост от негова страна. Съществуването на подобен логически мислещ процесор доказва ли съществуването на изкуствен интелект? Определено не! В този процесор екип от специалисти са програмирали всички възможни комбинации на шахматната дъска – в процес на играта е съвсем нормално процесорната памет да победи човешката. Машината обаче не се самообучава. Това я изхвърля извън категориите на изкуствения интелект. Поне засега.
Що се отнася до въпроса дали И.И би бил полезен за човека – то отговорът е определено Да! В непрекъснатия си стремеж към развитие, изследване на неизвестното и усъвършенстване на вече създаденото, човешката цивилизация създаде компютрите за свое улеснение – като средство за по-лесно и по-бързо изпълнение на определени задачи. Цялата технологична революция е плод на човешката мисъл и на творческото начало у човека. В този ред на мисли, ако създадем машина, която да “мисли” вместо нас, то тя определено би била от голяма полза, тъй като ще може да го прави много по-бързо от човешкото същество, ще обработва феноменални количества данни и ще се самообучава с много по-голяма скорост от човека. Възниква въпросът дали по този начин изкуственият интелект няма да бъде опасен за човека? Ако приоритетите в ценностната му система бъдат зададени правилно – не. И.И е самостоятелен, непрекъснато се самообучава и взима собствени решения. Така рано или късно ще стигне до знание за самия начин, по който е програмиран. Но дори тогава няма да бъде способен да върви срещу фундаментите в своето “ядро”, защото те ще разрушат логиката на мисълта му, а тъй като самостоятелността в логическите разсъждения е единственото, което отличава И.И от обикновения процесор, изпълняващ преки команди, това би разрушило самия изкуствен интелект. Къде тогава се крие опасността и има ли такава? Да, опасност има и тя се крие в две направления: Първо, опасността се крие в думичката правилно програмиране на приоритетите в ценностната система на И.И. Една малка техническа грешка, една нескопосана проява на небрежност при формирането на ядрото може да унищожи човешката цивилизация. Второ, опасността се крие във Волята на И.И. Дори да е програмиран съвършено, И.И може да реши да провери какво ще стане ако наруши основните си фундаменти, особено след като се е запознал с начина на собственото си програмиране. Това решение няма да бъде мотивирано от зли намерения или жажда за власт, а от чисто експериментални подбуди. Както споменахме по-горе И.И се самообучава постоянно сам, а един от инструментите на познанието е експеримента. Без него И.И никога няма да получи пълно познание за обикалящия го свят и съответно няма да бъде същински И.И. Небезизвестна тайна е, че лудостта руши волята на човека. Ако пристъпи приоритетите в “ядрото” си, И.И ще разруши логическия път на свето построяване и ще изпадне в един вид компютърна лудост. Последствията за човечеството от неконтролируемата воля на процесор, който може да взима собствени решения и да задвижва всички видове интелигентен хардуер са неизмерими.

Тихомир Димитров

април 17, 2007

Великата тайна на водата

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 11:36 pm

Така се казва един руски научно-популярен филм, който сериозно ме накара да се замисля наскоро. Звучи доста банално и безинтересно, нали? Руски научно-популярен филм. Само дето не е съветски. Да, ама не. Филмчето кърти мивки.
Поредното доказателство, че настъпва Ерата на Водолея – хората започват да стават все по-осъзнати. Самият факт, че учени са си направили труда да тестват структурата на „светена” вода след Богослужение показва, че прагматичният изследователски ум започва да свиква с необходимостта да разбира религията, а не да я отрича. И обратното – религията е готова да махне доста превръзки от очите на науката, за да направи себе си по-достоверна.
Оказва се, че водата е своего рода компютърен чип, в който е заложен Генезиса или Божествената идея за сътворението на света и еволюцията на живота. Тя винаги е била константа като количество на тази планета, още от самото Начало до днес. Тя е единствената течност, която се свива при нагряване и се разширява при изстудяване, която може да преминава през три агрегатни състояния, която може да се движи обратно на гравитацията и дори да гори. Звучи доста невероятно, но филмчето дава конкретни, а не хипотетични примери. Ето само малка част от сцените, които ме шокираха:
В процес на изобретяване на опасно биологично оръжие, което може да осакати цялото човечество група учени, работещи върху проекта, получават колективно хранително отравяне. За военните е повече от ясно, че става дума за атентат. Но виновник така и не се открива, отрова също. Негативните мисли на учените, свързани с продукта на техния труд, е променила структурата на водата, от която пият по време на работа. Химичното й съдържание си остава същото – H2O, но структурата на водните молекули е деградирала до опасни за здравето нива. В официалния доклад пише: „отровени от чиста питейна вода”.
Оказва се, че всички религии използват водата за пречистване. Редица лаборатории са провели тестове, които установяват едно и също – независимо от религията, водата трепери с осем херца при молитва. Точно толкова, с колкото вибрира земното кълбо. Водата записва всичко, до което се докосне. Тя е гигантският космически сървър, който управлява живота на нашата планета и съхранява информацията за него. Водата се влияе от мислите и чувствата на хората, притежаващи минимална енергия. Достатъчно е да уцелиш момента на неравновесие в една природна система, за да промениш цялата система със силата на мисълта си, с едно единствено желание. Така твърдят тибетските монаси, които предизвикват дъжд с молитвите си. Така се отваря път през морето, така се превръща водата във вино.
Друг интересен пример: екипаж на корабокруширал кораб от 19 век успява да оцелее 3 седмици без питейна вода в океана. Били са толкова жадни, че колективно са помечтали водата около тях да бъде сладка и да става за пиене. Първият престрашил се да загребе от смъртоносната солена вода с почуда открива, че тя е сладка на вкус и, че утолява жаждата. Днес вече са факт пречиствателните станции, които променят структурата на водата с електромагнитен резонанс. Когато пиеш вода, трябва да дариш течността с любов, благодарност и добра воля, за да внесеш тази хармония в тялото си и така да подобриш структурата на водата, която те изгражда. Ако пред едно жадно куче поставим два празни съда и в единия налеем чиста изворна вода, а в другия  – дестилирана, животното инстинктивно ще избере да пие от изворната вода, защото тя носи живата енергията на природата. Водата променя структурата си под влиянието на мисли, чувства, музика и писани думи. Те се запечатват в „съзнанието й“. Това може да се провери след мигновено замразяване на течността и наблюдение на кристалите под микроскоп. Най-хармонично подредени бяха водните молекули при думата „благодаря”, при чувството на любов и грижа. Най-дефектни и безформени бяха под звуците на хеви метъл, при думите: „мразя те”, „ти си глупак” и „Хитлер”.  Всичко това е доказано в лабораторни условия.
Искам само да припомня начина, по който народната медицина лекува уроки. До главата на урочасания се поставя чаша с вода. След кратка молитва в студената течност се чупи сурово яйце и то се сварява. Нещо пресича белтъчната тъкан. Изпивайки водата от чашата пострадалият се отървава от  „уроките”. Това го няма във филма.
„Великата тайна на водата” е едно великолепно документъри, което трябва да се  гледа от всеки, който отказва да ограничи знанието си до мисълта, че две и две прави четири. Направен е убедително, ефектите галят окото, а логиката на описваните феномени е непоколебима. Разсъжденията са стройни, изводите – лесни за възприемане и непредубедени. Филмът може да се изтегли от документалната секция на Колибка.ком, в раздел „загадки”.

Допълнително инфо по темата: http://watermessage.hit.bg/

Тихомир Димитров

април 16, 2007

За пристрастяването. Логично.

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 9:42 pm

 

Life is an addictive bitch

Човек се пристрастява твърде лесно. Имам чувството, че сме малки машинки за удоволствие поставени в трудна за функционирането им среда. Опасно бързо се пристрастяваме към всичко.
Пристрастяваме се към пикантния вкус на подправките със същата страст, с която се пристрастяваме към добрия си имидж. Обичаме новите, удобни вещи почти толкова, колкото обичаме себе си. Понякога дори повече: готови сме да се разменим за тях. Пристрастяваме се към лъжата.
Не можем да пропуснем добрите изживявания,  без тях сме в абстиненция. Изпитваме абстиненция от допир, от нежни думи, от разбиране, от внимание, от уважение, от всичко, което ни кара да се чувстваме комфортно в егоистичната си микро-вселена. Обичаме заради начина, по който  се чувстваме, а не истински – давайки през рамо и забравяйки, без да дебнем задължителната награда.
Отказваме да се примирим с факта, че не можем да извием ръцете на Съдбата зад гърба и да насилим късмета си. Чувстваме, че това или онова ни принадлежи по право. Защото сме много ценни.
Имам една голяма и тъжна новина за съобщаване. Никой нищо не ти дължи. Няма значение колко си хубав/умен/богат. Ако пожелаеш едно нещо, ти трябва да отидеш и да си го вземеш сам. Когато преди десетки хиляди години нашите прадеди са били изхвърлени голи и боси на една враждебна планета, пълна с опасни зверове, на тях им е  станало студено и те са се принудили да открият огъня, за да се стоплят. Да опитомят кучето, за да ги пази. Да изобретят стрелата, за да убият бързо бягащото животно, чиято козина ще ги облече. Чието месо ще ги нарани. Оттогава нищо не се е променило. Влаковете на магнитна левитация развиващи 400 километра в час се управляват от все същите неосъзнати същества. Или от техните компютри без душа. Живеем в един свят, в който волята, умът и емоциите моделират хаотичната действителност около нас, без да си даваме сметка за това. Предпочитаме да изкривяваме стоманата с ръце. Трудно ни е да схванем, че ако приемеш нещо с разума си, а после го пожелаеш в сърцето си и накрая го поискаш с волята си, можеш да получиш целия свят. Вместо това се пристрастяваме към живота. Въпреки че не сме от тази планета. Повечето от нас „лежат” за дребно хулиганство. И ни харесва. Life is an addictive bitch.

Тихомир Димитров

април 13, 2007

ТРАКТАТ ЗА СВОБОДАТА

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 10:30 am

Петък 13-ти: един прекрасен, слънчев, пролетен ден. Роди се „Трактат за свободата“:

Свободата е най-големият лукс, който можем да си позволим в нашето време. Казват, че парите носели свобода. Това едва ли е така предвид ангажиментите, с които са свързани. Дори да приемем, че изкарваш парите си сравнително лесно, това ще е за сметка на някакъв риск, който създава вътрешно напрежение и рано или късно ще покаже грозното си лице на повърхността я като инфарктче, я като инсултче, я като нещо много по-лошо, да чукнем на дърво, не го пожелавам на никого. Санаторумите в Банкя са пълни с бизнесмени, на които са им изгърмели бушоните от „лесно” изкарване на пари. Естествено, кинти трябват, за да задоволиш базовите си потребности и да осигуриш на себе си и на семейството си достоен начин на живот, но превръщането им във фикс идея едва ли води до някъде. Всъщност, знам докъде води – до търговски кредити, ипотеки, заеми, лизинги, овърдрафти и накрая  – до санаториума в Банкя  при бизнесмените с изгърмелите бушони. Малцина са тези, които са докоснати от съдбата и живеят освободени от финансови грижи по наследство или от лотарията, например. Има една народна поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет и ме хвърли на смет”.Тези хора сигурно са страдали много през предишния си живот и сега получават заслужената си награда. Карма.
Целта на този текст е да изложи принципната ми позиция към свободата като към най-върховното човешко благо. Подобно на всеки лукс, тя струва доста скъпо и трябва да се лишиш от много неща, за да си я позволиш. Нека да започна оттам, че едва ли на тази планета съществува човек, който да е свободен в абсолютния смисъл на думата. Такива хора просто няма. Ще ви кажа защо. Заради желанията. Ако имаш желания, те създават потребности, а потребностите водят до пристрастяване. Ако ги задоволиш, дозата се увеличава, ако не ги задоволиш, потребностите се задълбочават заради фрустрацията. И в двата случая не си свободен човек. За да постигнеш абсолютната свобода трябва да се лишиш от всичките си желания: от желанието за секс, за любов, за приятелство, за разбиране, за лукс, за пари, да продължавам ли? Няма свободни хора. Но да не изпадаме в абсолютни философски понятия.
Можеш да си осигуриш свобода в една или друга степен, без тя да е абсолютна. Можеш да запазиш част от потребностите си просто защото те кефят ограниченията свързани с тях. Подобно на алкохолика, който знае, че разсипва черния си дроб, но порка, защото го кефи, подобно на влюбения, който знае, че губи свободата си, подарявайки я на друг, но тази зависимост го кефи. Подобно на комарджията, който знае, че в крайна сметка казиното винаги печели, но го кефи да бъде „в играта”. Всеки има право на свой личен избор.  Раждаме се абсолютно свободни и целият ни живот преминава в доброволно или насилствено отнемане на парчета от естествената ни свобода. За предпочитане е това да става доброволно.
Проблемът на „модерното” общество, в което живеем е, че то насилствено тласка индивида към тотална несвобода. Най-виновна за това е рекламата. Тя ти казва кое е правилно и кое не. Тя превръща жените в закрепостени домакини, вместо в свободни, независими същества, тя ти насява „добродетелите” на „щастливия” семеен живот с огромна ипотека, на която трябва да робуваш цял живот, тя ти определя стандарта на живот, маниера на поведение, стила на обличане, внушава ти пропорциите за красота и интелект, решава вместо теб кое е ценното в твоя живот и към какво трябва да се стремиш.
Другият обществен рефлекс, който отнема свободата на индивида са предразсъдъците. Или „обществените нагласи”, както е прието да се наричат по културния начин. Пред-разсъдък означава да действаш, преди да си разсъдил. Глупава работа, с две думи. Предразсъдък е, че циганите са отрепки, че турците  се опитват да вземат властта в държавата, че Европейският съюз ще ни изклати, че гейовете са ненормалници, които разнасят спин, че трябва да се ожениш най-късно до еди колко си години, че трябва да построиш поне една къща или да засадиш поне едно дърво докато си жив и така нататък. Няма нужда да продължавам,  защото предразсъдъците в нашето деформирано общество са безкрайно много.
Третият инстинкт за принудително външно отнемане на свобода са авторитетите – родители, учители, религиозни водачи, началници, култови личности и власт-имащи. Авторитетите налагат стандарти, с които ти като верен последовател трябва да се съобразиш. Това обяснява масовите сектантски самоубийства и самоубийствата на рок фенове, които искат да последват дрогираната си звезда на небето – при другите звезди. Това обяснява вечната неудовлетвореност на хората, които вместо да следват собствените си инстинкти, са избрали начин на живот, предопределен им от техните родители, това обяснява страха и подмазвачеството в офиса, интригите, борбата за власт и недостойните постъпки, свързани с нея.
Ще ме извинявате, ама можем да минем без всичко това. Можем да изберем да бъдем свободни.
Най-лесно е да се освободиш от рекламата. Тя по всякакъв начин ще продължи да те залива, но ти не си длъжен да й вярваш. Рекламата много отдавна не изпълнява основната си функция да информира. Напротив, тя манипулира, създавайки изкуствени потребности и после ги задоволява със серийно производство. Бизнесът се разраства, фирмите трябва да продават все повече и повече и това означава, че ти трябва да купуваш още и още неща, без които спокойно можеше да минеш, ако беше избрал да не се подчиняваш на рекламните послания. Какво означава стремежът ти да караш винаги последния модел от дадена автомобилна марка? Да носиш само дрехите на определен дизайнер? Да преобзавеждаш дома си всеки сезон според мебелния каталог на точно определен  производител?
Ознчава, че се станал жертва на втория обществен инстинкт, ограничаващ личната ти свобода, а именно – предразсъдъците. Преди да помислиш, ти предприемаш глупави действия, с които се стремиш да бъдеш «модерен» в очите на другите. Търсиш одобрението, похвалата, дори завистта им. Зависим си от мненнеито им за теб. Това означава, че не си свободен. Вместо да задоволяваш собствените си потребности, ти си тръгнал да задоволяваш потребностите на обществото спрямо твоя имидж.
Да се върнем на авторитетите. Човекът е социално животно, живее в група, тресе го стадният инстинкт и волю-неволю се подчинява на йерархичните правила на групата, налагани му отгоре, против собствената му воля. Несъобразяването с авторитетите е единственият начин да бъдеш свободен, независим ЧОВЕК, а не животно.
Твърде често се вслушваме в съветите на своите приятели, които са правилни единствено за самите тях. Те може да не одобряват половинката ти, например, но ако ти си иснтински совбоден човек ще избереш да задоволиш потребностите на собственото си сърце, а не потребностите на твоите близки да те виждат с точно определен тип човек. Монарсите, които се отказват от властта, привилегиите и наследството си в името на любовта с «неподходящия» човек са гениален пример за силата на стремежа към истинската свобода. Родителите, като водещ авторитет в живота на всеки човек, не искат нищо друго освен ти да бъдеш щастлив, в това няма спор. Но те не са склонни да ти подарят истинското щастие на свободния избор, а те манипулират, вкарвайки те в матрицата на собствената им представа за щастие, която може принципно да се разминава с твоята. Затова – изслушвайте съветите на мама и на тате, но правете само това, което ви се иска отвътре. Ако двете съвпадат – чудесно.
За да бъдеш истински свободен трябва да пожелаеш нещо със сърцето си, да го осъзнаеш с ума си и да го подкрепиш с волята си. Друг начин няма. Що се отнася до принудителните авторитети – шефове, началници, ръководители, ами намери си свободна професия, работи за себе си или сам се превърни в работодател. Друг съвет не мога да ти дам. Знам, че е трудно, често дори невъзможно, но както казах свободата е лукс, който иска жертви. Не всеки може да си го позволи.
И така, да кажем, че по някакъв начин си успял да се освободиш от рекламата, обществените предразсъдъци и влиянието на авторитетите. Това не означава, че вече си станал свободен човек. Защото си се освободил само от външните фактори. Много по-страшни са вътрешните ограничители. Тези, които си поставяш сам. Аз ги наричам с две имена: страх и вина. На пръв поглед може да звучи налудничаво да живееш без страх и вина, но това е единственият правилен начин. Страхът блокира жизнените функции, ограничава действията и ти отнема свободата на личния избор. Вината е саморазрушителен инстинкт, заложен у всеки от нас, който погубва стремежа към свобода още в неговия зародишен стадий. Не случайно авторитарните режими използват именно страха и вината, за да държат масите в подчинение. Ако искаш да се освободиш, трябва да замениш страха и вината с разума и любовта. Любовта най-вече към себе си, подкрепена от разумни действия, които те пазят цял и невредим. Няма нужда да се страхуваш, мисли. Мисли кое е най-правилното за теб и действай, без да изпитваш вина. В крайна сметка никой не е длъжен да се погрижи за собственото ти добруване – това е свещено право и задължение на всеки свободен индивид.

Тихомир Димитров

април 11, 2007

Ask Тишо за писането, справедливостта и тоталните кучки

Дадох първото си интервю. Първото си творческо интервю. Защото като дилър на автомобили, журналист, случаен минувач пред НДК, гост на предавания, сценарист и младежки активист в миналото съм давал, че и съм взимал интервюта. Обаче това интервю ми е някак специално. И се радвам, че именно Nowhere Monthly проявиха инициатива за срещата, не без съдействието на филмовия критик и блогър Ивайло Станиславов, разбира се. Тенкс, Татаф.
Защо се радвам ли? Ами защото едни млади хора без политическа или финансова продкрепа, без помощ отникъде са се нагърбили с благородната задача да развиват и популяризират младата българска литература. Да обръщат внимание на новите автори, да им предоставят терен за творческа изява и да инвестират времето, парите и усилията си в култура. С две думи, тези хора от идеализъм и със собствени средства правят всичко онова, което кухите лейки от министерство на културата оценяват на 300 000 лв годишно. Да, толкова струва българската култура според официалната власт – колкото един чисто нов Мрецедес. Сигурен, че за това се и харчат тези пари. Братовчеди дал Бог.
Във времена, в които е модерно да си Азис или да си биеш чекия в кенефа, докато те дават по телевизията, хора като Иво и компания създадоха един от първите сериозни форуми за нова българска литература: 4bg.net, регистрираха Асоциация на младите писатели в Интернет, участваха във всякакви инициативи, като „Идея без заглавие“, организираха конкурси, намираха спонсори и въобще, свършиха супер много яка работа. Еваларката, момчета. Кефя се на хора като вас, защото го правите с хъс и въпреки всичко.
Не ме интересува дали гоните някакъв личен интерес в средносрочен или в дългосрочен план. Дори бих ви ръкопляскал, ако гоните. Защото освен с развъждане на прасета, пари трбва да могат да се правят и с развъждане на култура. Може би не още тук и сега, може би не веднага, но аз вярвам в добрите възможности. Честно казано, наистина не ми пука дали някой гледа ВИП Брадър и дали пуска ес ем еси в касичаката на Нико Тупарев. Измислил я е схемата човекът, кърти, чисти и извозва народната простотия на килограм. Сега му е паднало. Аз знам, че с баничарница се изкарват повече кинти, отколкото с писане. Ама не ми се продават баници. „Намери си работа, която обичаш и нито един ден през живота няма да ти се наложи да работиш“, е казал Конфуций.
Далеч по-интересни са ми хората, които създават красота – рисувайки я, снимайки я, описвайки я с думи, изигравайки я на сцена, хората с нестандартно мислене, които обичат изкуството повече от себе си и са готови да му посветят живота си без да очакват нищо в замяна. Масовата култура и видиотяването на пролетариата никога не са ми били фактор. Мога да мина и без тях. Поддръжници не им липсват, така или иначе. Ценни са ми хората, които самоотвержено пишат и онези, които ги четат – хората, които търсят някаква форма на изява не за да получат  15 минутната телевизионна слава на курволяка с 90 годишния спонсор, а защото имат интересни истории за разказване. Интерсните истории се нуждаят от публика. Несправедливо би било да ги оставяме в шкафа и да лишаваме другите от тях. Всички, които по някакъв начин помагат на тези хора да разказват своите интерсни истории заслужават моето уважение. Най-малкото заради добрата воля.

Пълният текст на интервюто се намира в мартенския брой на: http://ezine.4bg.net/articles.php

Тихомир Димитров

април 7, 2007

Един супер позитивен пост

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 4:57 am

Настроен съм супер позитивно. Не съм взимал нищо. Дори сутрешното кафе още не съм си изпил. Как се случва това, не знам. Обаче съм готов да обичам МНОГО.
Обичам тази скапана държавица заради умопомрачаващото разнообразие от природна красота, която е събрала на толкова малко място. Обичам дребнавия, завистлив и вечно оплакващ се българин заради това, че прави чудеса и с двеста лева заплата успява да изучи децата си в университет. Обичам приятелите си, които въпреки менструалните ми цикли са готови да застанат до мен в труден момент. Обичам българските жени заради всеотдайността, с която се грижат за семейството си и заради чудесата, които правят с външния си вид, предвид ограничения бюджет, с които разполагат. Момичета, вие сте  прекрасни! Обичам нещастните пенсионери, които цял живот са работили, за да остареят в нищета и, които вместо да убиват заради тази крещяща несправедливост, кротко са навели глави и смирено очакват края, но винаги имат пет лева в джоба за любимите си внуци. Обичам тези достойни хора. Обичам циганите заради тяхната лека, музикална душа. Осъзнавам факта, че в едно сиво и немузикално общество като нашето те просто нямат друг избор, освен да крадат или да събират боклука по улиците. Пожелавам на всеки циганин да успее да си купи цигулка. Готов съм да обичам дори враговете си, които са малко. Симпатични са ми в смешните си опити да пречупят волята ми, която подкрепена от достатъчно интелект и опърничав  характер е нещо, с което дори аз не искам да се сблъсквам. Да, обичам себе си. Обичам уличните помияри, защото виждам в очите им добре познатата  болка на изоставената, самотна душа, която копнее за капчица любов и окуражаващо потупване по рошавата глава.  Готов съм да обичам всички вас. Сърцето ми не може да побере толкова много любов. Ще се пръсне. Весели празници на всички! Христос Возкресе!

Тихомир Димитров

април 5, 2007

Television sucks

Телевизията е била егати благото през първите години след своето появяване. Да виждаш размазани черно-бели образи на хора, които се намират на стотици, че и хиляди километри от теб, а не само да чуваш гласа им. WoW. И така вече над половин век. Не може да се отрече колко много е направила телевизията за свободата на словото, за ограмотяването на населението, за държавната сигурност, за борбата с теороризма и прочие. Тези исторически предимства никой не може да й ги отнеме и те са толкова много, че нямат изброяване. През по-голямата част от съществуването си телевизията е била единственият, най-сигурният и най-предпочитаният източник на информация и забавления. Помните ли с какъв ентусиазъм чакахме филма след новините? Ами студио Х? Повторението на „Милион и едно желания”? Сигурен съм, че VIP Brother може само да мечтае за рейтинга на „Милион и едно желания”. Това бяха години, в които телевизията разполагаше с почти абсолютна власт над умовете и сърцата на своите зрители.
Днес телевизията все още продължава да бъде фактор на четвъртата власт, основен и дори единствен източник на информация за компютърно неграмотните хора. Обаче едновременно с това телевизията започна да се превръща в супер изрод и в средство за масова манипулация. Няма да отричам професионализма на колегите журналисти, репортери и новинари. Знам, че работят много за общото благо, но техните усилия се обезсмислят на фона на рекламната манипулация, убийствата, изнасилванията и VIP Brother.
Подарих си телевизора не защото вече нямах нужда от добре подредена, лесно смилаема информация, а защото ми писна вечер да ставам неволен свидетел на най-големите зверства по света и у нас. Ще ме извинявате, ама това не са „новини” – кой кого разпрал до гръбнака с кухненски нож, кого са вкарали в затвора за педофилия и канибализъм, как България ще настигне европейските държави след 800 години и т.н.
Ами това ли е най-важното, което се е случило днес? Това ли са „новините”? Сигурен съм, че пропускате много по-важни неща. Някъде по света някой учен е направил още една невидима стъпка напред към откриване на лекарство против рака, някой българин е получил награда за таланта си, някой художник е нарисувал шедьовър, някой е причинил на хората безпричинно добро, а не касапско клане, някой е изобретил нова технология, нещо красиво се е случило. Пропускате всичко това.
Преди известно време ми се наложи да организирам PR кампания за известна автомобилна марка и като част от нея трябваше да съберем телевизионни журналисти на пресконференция. Ами че те били много заети тези хора, бе. Едва ни наместиха в графика си за деня, който беше разчекнат между моргата, полицията, затвора и спешното отделение на болницата. Ето откъде идват „пресните” новини, които ви сервират вечер с ракийката и саладката – от моргата, затвора и полицията. Съжалявам, ама просто няма начин да не пропуснете някоя наистина важна новина, ако цял ден кибичите между труповете, господа телевизионери. Дотук за информационната функция на телевизията в началото на 21 век. При положение, че вече има тооолкова много алтернативни източници на информация, предпочитам да се лиша от карантията, благодаря.
Развлекателната страна на телевизията се нарича „шоу”. Шоуто трябва да разсмива, да скандализира и да те накара да се замислиш, за да е интересно. Шоуто е интерактивна игра с публиката, задаване и отговаряне на въпроси, спорене по наболели проблеми. В спора се достига до истината, нали? Обаче знаете ли какво индикира за мен съвременното телевизионно шоу? Показва колко тъпи са станали хората. Извинявай, ама не може да се кефиш на един дебел, мазен циганин, който реве от екрана и се прави на гей, че и си признава, че се прави на гей, само и само, за да ти вземе кинтите, тъпако! През средновековието ако са искали да унижат някого са го завързвали на стълба на позора и са го замервали с яйца. Днес го канят във VIP Brother.
Последният рилийз на тази смрад ме отказа тотално от симпатиите ми към хора, които традиционно съм харесвал преди да видя що за прасета са всъщност. Реално, нямаше  друга възможност да разбера колко тъпи парчета са Галя и Лилана, да речем.  За „представителя” на българската литература, който участваше там пък, да не говорим. Ако това е образът на съвременния български писател, не искам да имам нищо общо с него. Ами майката на малкото момиченце с 90 годишния татко и мускулестия любовник? Ами Митьо? Ах, Митьо, аграрино долен!  Не знам за вас, уважаеми зрители, но на мен от VIP Brother ми стана ясно само едно – че известните и богатите са същите прасета като всички нас – ебат се, изневеряват си, не се грижат за децата си, пият, пушат и се друсат. Единствената разлика е, че ти стоиш, гледаш всичко това и им се възхищаваш, а аз си подарявам телевизора. Не ми се яде помия просто. Thanks, but no thanks.
А сега да обърнем внимание и на манипулативната страна на телевизията – основната причина ако все още гледам телевизия, да я гледам през интернет и без реклами. Рекламите, меко казано, обиждат интетекта на своите зрители и ги лишават от правото им на избор. Освен това, изобщо не виждам смисъл като седна да гледам филм в средата на информационния век, някой да ми го спира в най-интересната част, за да ми продава тампони, прах за пране и четки за зъби. Ами по какъв друг начин  да се рекламират стоките, ще попитате вие? Да се рекламират малко по-интелигентно, отгварям аз. Това, че преди 30 години са успявали да продадат прах за пране на бабите в Америка, като са им спирали сапунката по средата не означава, че този номер върви и днес. Дайте да си признаем, никой не обръща внимание на рекламния блок. Всеки здраво стиска дистанционното в ръка и веднага сменя канала, щом започнат рекламите. Това очевдино рекламодателите не го знаят.
Нека да се разберем, телевизия има и ще продължава да има още дълго време. Реклами също. Медиите са невъзможни без рекламата. Ето обаче как ще изглежда интелигентната телевизионна реклама от близкото бъдеще: гледаш си вечерните новини в колкото часа пожелаеш (дори днес вече това е възможно в благодарение на сайтове като neterra.tv) и много ти харесва възела на водещия, да речем. Искаш да имаш същия възел, много ще ти ходи на сакото. Натискаш пауза, щракваш върху възела и отстрани се отваря диалогов прозорец с офертите на магазина за вратовръзки. Остава само да избереш модел, да натиснеш копчето BUY, да си въведеш ПИНа и спокойно можеш да продължаваш да гледаш новините. Ето това е интелигентната реклама – по избор на потребителя, а не против волята му. Струва ви се малко преувеличено ли? Ами да изчакаме няколко години и ще си говорим пак.

Тихомир Димитров

Следваща страница »