Писателският блог на Тишо

март 31, 2010

Защо обявите за работа си нямат цена?

Всеки човек се сблъсква с обявите за работа. Хората разчитат на тях. Едни търсят правилния служител, който да отговори на вакантната позиция, други – възвращаемост на инвестицията си в образование и трудов стаж.

Обявите за работа са важни. Те съдържат най-критичното парченце текст, което ще прочетете или напишете някога! Обявите за работа променят съдби. Което не отговаря на въпроса: защо на тях се гледа толкова несериозно тук, у нас?

Не си мислете, че правите нещо, когато посочвате: “работа в динамичен млад екип, изпълнена с предизвикателства”, “мотивиращо възнаграждение, обвързано с резултатите”, “възможности за пътуване”, “безплатно обучение” и още куп празни приказки, които трябва да играят ролята на “екстри”.

Подобен копи-пейст не изпъква с нищо пред останалите обяви. Така ще „уловите” само някой безработен оптимист, който не отговаря на километричния списък с конкретни изисквания към кандидата, следващ общите приказки.

А за заплащането – нито дума. Защо?

Ще ми се поне веднъж да видя обява за сериозна позиция, която да казва и какво предлага, освен какво търси. Защото на “обещаващо” интервю за “престижна” работа във “водеща” компания може  да те поставят пред интересното “предизвикателство” да оцеляваш цял месец със сума, която не покрива дори наема…

Което, пък, обяснява защо заплатите в София са най-високи. Не че софийските предприятия са по-конкурентни от севлиевските, да речем. Просто болшинството от работещите в София са „емигранти“ в собствената си страна и никога не се хващат на работа, с която не могат да покрият поне наема, сметките за транспорт, парно, ток и храна, а те никак не са малки.

От личен опит знам, че повечето “водещи” бе ге компании „плащат” голяма част от трудовото възнаграждение на служителите си в престиж, а малка – в кеш. Да де, ама да си “престижно зле платен” започна да излиза от мода. Особено сега, когато образованието и работата в чужбина са толкова достъпни.

И на БГ работодателите не им е лесно. Те оперират на трудов пазар, в който количеството е за сметка на качеството. Трябва да наемеш 5 човека, за да свършат работата на един. Но дори да си прозорлив мениджър и да решиш чрез внимателен подбор да наемеш един достатъчно кадърен служител, на който да плащаш 3 пъти за работата на пет „случайно подбрани”, едва ли ще го намериш точно тук, в България, където заплатите са на първо място в европейската класация. Отзад-напред. И от години наред…

Като гледам нивото на “трудовия пазар” искрено се питам дали „скучните” обяви привличат „интересни“ кандидати и дълбоко се съмнявам в качеството, което ще предложи човек, който отива да продава труда си, но дори не знае колко, евентуално, може да струва той…

С две думи: когато участваш на пазара на труда, ти не знаеш какво предлага купувачът. И това е проблем. Проблем за двете страни.

У нас не е прието да се публикуват предложения за работа с цена. Което не е нормална практика по света. Ето, в jobs.bg има доста оферти за работа в чужбина. 90% от тях са с точно фиксирано възнаграждение или поне показват в какви граници ще се движи то. В същия сайт обявите за работа тук, у нас, са лишени от такъв показател. Няколкото чуждестранни фирми, които наемат персонал в големите градове, са изключение от правилото.

Ако искаш да береш ягоди в Англия, предварително знаеш точно колко паунда ще получаваш на час, до последната стотинка, но ако решиш да кандидатстваш за специалист или мениджър в България, няма да разбереш, докато не те “изненадат” на интервюто. Или пък ще трябва сляпо да налучкваш бюджета на работодателя и ще имаш шанс да получиш мястото, само ако се подцениш достатъчно.

Сега разбирате защо нещата на трудовия пазар у нас са толкова зле. „Скучните” обяви привличат куп безработни, които няма какво да предложат, но за сметка на това не знаят и какво точно търсят. Така всички губят време в отсяване на ненужни кандидати. И пет ейч ар-а вършат работата на един…

Според мен, българските работодатели няма да загубят, ако публикуват поне базовото възнаграждение за вакантната позиция. Нека бонусите и механизмите за формирането на заплатите да си останат фирмена тайна. Така се прави в цял свят. Освен това, ако искаш да привлечеш „интересен” специалист, не трябва да публикуваш „скучна” обява.

Майсторски изпипаният текст може да свърши чудеса. У нас все още човек има шанс „да изпъкне” на трудовия пазар, дори ако не разполага с повече пари от останалите участници. Всичко, което трябва да направи, е да отдели малко повече внимание на половин страничка текст!

Но това само, ако държиш да си „изключителен” работодател. За „обикновените” фирми, които нямат ейч ар-и с въображение, нито 50 лв за авторски хонорар, ще бъде напълно достатъчно да сложат една цифра в края на скучния си копи-пейст.

Разисквал съм въпроса с високо квалифицирани специалисти – мениджъри, програмисти, финансисти.

Повечето „апетитни” кадри са на мнение, че за местата с предварително обявено заплащане се състезават по-малко, но по-качествени кандидати. Предимно такива, които не търсят работа в момента, но не спират да се оглеждат за по-добри възможности. На пазар като на пазар. Всеки от тях ще пропусне купувач, който не предлага цена.

Истината е, че ако търсиш качество, трябва да можеш да си го позволиш, а ако можеш, по-добре да става ясно още в самото начало.

Предимствата са и за двете страни. Когато се явява на интервю  за работа с предварително обявено заплащане, кандидатът не „рискува” да си определя сам цената, нито пък работодателят има шанс „да се набута”. И двамата ще спестят време, защото е ясно, че щом е дошъл, кандидатът очевидно е доволен от заплащането.

Така преговорите стават по-реалистични: “ето, ние даваме толкова, елате сега да видим вие какво ще предложите насреща”. Този процес, сам по себе си, отсява доста ненужни кандидати. Малцина неподходящи служители с кратка автобиография и ниско професионално самочувствие ще дръзнат да отговорят на майсторски изпипана обява с предварително обявена цена, която надвишава досегашното им възнаграждение.

Така, по време на интервюто, основна тема на разговор ще са знанията, опита и уменията на кандидата, а не рискованото (и за двете страни) „пазарене” за пари.

Да, парите не са основният мотивационен фактор, но те са единственият „хигиенен” такъв, особено тук – в България, където масите и столовете продължават да струват повече от хората, които работят на тях.

Тихомир Димитров

март 23, 2010

Леле, майкоооо!

Има само едно нещо, което мога да кажа за новия сезон на Бай Брадър: ЛЕЛЕ, МАЙКО!

Идеята да събереш под един покрив разпадащи се семейства и да търсиш „смисъла на брака” е гениална, браво, бате Нико! Маймунките с джи ес еми ще ти бъдат благодарни за сеира.

Но не бива да търсим проблем в продуцентите на формата. Те го правят за пари. Имат сериозна пазарна ниша за запълване и тя е точно толкова голяма, колкото голяма е кухината между ушите на милионите им зрители. Която едва ли може да се мери с празнотата в душите им.

Докато преглеждах профила на „семействата”, един израз не излизаше от устата ми:

„Е, не, хора, ама вие сериозно ли, бе?!”

Оказа се, че е съвсем сериозно!

Очаквам шоуто да има небивал успех. Желая го на организаторите – заслужават го заради добрия пазарен нюх. Зрителите, които ще поглъщат помията и ще я финансират с трудно изкараните си левчета, също го заслужават!

Бай Брадър е олицетворение на опропастеното българско общество, представителна извадка на прецакания, средностатистически българин – останал без морал от комунизма, ограбен от несправедливостите на прехода, захвърлен край пътя на цивилизацията: без посока, без цел и без надежда, че адът, в който живее, някога ще свърши.

Единствената утеха на миличкия ни, прецакан българин, който тегли кредити, за да купува ботушки на надуваемата кукла втора употреба, с която си играе на мама и тате, е възможността да купи още: таратайките втора употреба, които белите хора изхвърлят и дрехите втора употреба, които белите хора събличат. С пари, които белите хора ще му дадат назаем.

Погалете значката „европеец”, окачена на ревера ви от белите хора, уважаеми зрители, спрете поскъпналото парно, пролетта дойде, пръжнете си яйца на поскъпналата газ, запалете къс долнопробно, поскъпнало „Виктори”, налейте си поскъпнало менте, ако все още можете да си позвлите акциза, пуснете тАлАвизора и се наслаждавайте на шоуто!

Щях да кажа: „то поне е безплатно”. Ама не е. То разчита на вашите пари, за да пребъде. И вие ще му ги дадете! Защото през пролетта синият екран ще ви донесе утехата, че не сте единствените несретници на този свят, че има и други „хора” като вас:

Не само вашият брак е на ръба, не само вие бихте зарязали съпругата (съпруга) си на мига, ако не беше клетото същество, което сте създали без да мислите и, което сте обрекли на безпътицата, превърнала се във ваша съдба.

Не само вие бихте пречукали родителите на мъжа (жена) си на минутата, ако не зависехте от техните пенсии, не само вие бихте пребили всеки срещнат на улицата, който нарича „курва” жената, която не можете да си позволите, не само вие търпите вмирисан, безработен пор в къщата си, който ви бие и обижда, който профуква заплатата ви на комар, но без който не можете, защото там, някъде между ушите ви, зее огромно, празно пространство.

Което е нищо в сравнение с бездната в душите ви.

Но вие не сте виновни! Вас, освен без пари, перспективи, ценности, морал, преходът ви остави и без образование. Вашите деца също не са виновни! С една малка разлика: тях никой не ги е питал дали искат да участват във фрийк шоуто, което сте свикнали да наричате „живот”.

Виждам, че колкото по-надолу слизаме, толкова по-недостижимо става дъното. Предлагам следващият сезон Бай Брадър да е нещо наистина уникално! Задръжките вече нямат значение, то се видя, по-важно е „шоуто”! Тогава, защо да не спретнем истинско шоу на омразата, какво ще кажете? Да поканим ром и расист, християнски фанатик и ислямски проповедник, ултрас на Левски и ултрас на ЦСКА, фалирал длъжник и забогатял съдия-изпълнител, закоравял престъпник и полицай с отлично досие…Да ги оковем в белезници един за друг и да им гледаме сеира, става ли?

После може да спрем разкопките в центъра на София и върху руините на древния колизеум да изградим чисто нова Арена – в нея за парче хляб ще се бият озверели улични кучета срещу озверели пенсионери, ще има състезания между голф тройки до смърт, руска рулетка и публични екзекуции на живо. Може да организираме аукцион за хора, в който богати стриптизьорки ще наддават за хрисими мъже, мазни чужденци ще пазарят български държанки на едро, а възрастни хора ще се събличат за пари. През паузата – конкурс за красота: „Прилежна домакиня с най-насинен задник”.

ЛЕЛЕ, МАЙКО!

P.S

Може би искате да прочетете още:

За масовото затъпяване

Хляб и зрелища

Television sucks

Когато опаковката е по-важна от съдържанието

Тихомир Димитров

март 16, 2010

Когато опаковката е по-важна от съдържанието

Преди време външният вид сякаш нямаше такова решаващо значение, каквото има днес. През „социализъма” всички се обличаха еднакво, жените носеха найлонови чорапогащи, приготвяха домашна кола-маска, използваха кисело мляко и краставици за лице. Продуктите за разкрасяване бяха кът.

При мъжете, пък, беше модерно да си бръснат до синьо, да носиш на пиене и да знаеш мръсни шеги. Чувството за хумор и социалните контакти („връзките”) се ценяха повече от външния вид и парите, както е днес. Просто тогава всички бяха еднакво бедни. С изключение на шепа апаратчици, разбира се.

Ако парите не съществуваха, красивите жени щяха да избират мъже, които ги карат да се усмихват.

Толкова за ерата на романтичния (за някои) социализъм, който остави бая народ озадачен…

Сега живеем в епохата на закъсалия капитализъм. За да получиш, първо трябва да дадеш. Но дали в замяна получаваш толкова, колкото си дал?

Красотата привлича. Поставена е на пиедестал още от древността, но преди капитализма тя никога не е била толкова официален източник на доходи.

Вратите се отварят по-лесно за красивите хора. Мъже и жени. Сигурно е някакъв психологически фактор, но като видиш един хубав човек и веднага го приемаш за умен и талантлив, за състрадателен и добър. Да, добър! Никой не предполага, че зад красивата усмивка може да се крие дяволче в луксозна опаковка. Казваме: „Гледай го, хубаво момче (*момиче), как може да направи такова нещо!”

Красотата е дар от Бога и трябва да се уважава. Подобно на интелекта, тя представлява естествен талант, който не само, че имаш правото, но и си длъжен да използваш. В своя полза или за благото на другите – това е нож с две остриета.

Интелектът може да създава изобретения, идеи, които променят света, да движи техническия прогрес, но той може също и педантично да избива милиони в концлагери, да конструира ядрени бомби, да организира войни и да твори всякакво извратено зло.

Красотата е друг вид естествено предимство, което взе да получава повече кредит от интелекта напоследък. Билбордовете щяха да рекламират магистърски програми, вместо пластични хирурзи, ако не беше така.

Гениалният учен, творец или изобретател може да получи признание години след смъртта си, такива примери са много, но красивият човек получава всичко още тук и сега. Красотата е преходно явление, което дава повече възможности за злоупотреба в настоящия момент.

„Красотата ще спаси света”? Не мисля. По-скоро ще се разведе, ще прибере половината имущество и ще се омъжи за някой по-богат…

Основният виновник красотата да се превърне от хармония, достойна за обожание, в средство за манипулация и изнудване, е beauty индустрията. Тя превърна хубавия външен вид във фетиш. Преди време, когато нямаше химически предприятия за разкрасяване, силикон и лазерна хирургия, красотата беше естествена. Хората я обичаха, без да се страхуват от нея. Рисуваха я на картини, правеха пиеси в нейна чест, посвещаваха й стихове, вдъхновяваха се от нея. Днес й завиждат. Или направо я отбягват, защото се страхуват от нея.

Днес от билбордовете ни гледат каки с изкуствен тен, изкуствени мигли, изкуствени цици, изкуствени устни и изкуствени усмивки, пълни с изкуствени зъби. А от съседния билборд надничат „виновниците” за това. Хирургическият скалпел и химията могат да превърнат всекиго в чудовище.

„Не е луд този, който яде баницата, луд е този, който му я дава”

Кажи на един 14 годишен човек, че е красив и той ще спре да се развива. Защо? Защото индустрията му внушава, че да си красив е достатъчно: няма нужда да учиш, да се трудиш, да си даваш зор. Заслужаваш всичко понеже си красив. Винаги ще бъде така, стига да успееш да съхраниш красотата си…во век и веков.

Ето как отново се връщаме на страха. Хората може и да не се страхуват от красотата, но определено се ужасяват от мисълта, че един ден ще я загубят. Бюти индустрията знае това и залага на единствения сигурен коз – страхът от погрозняване. Основателен страх във времена, в които опаковката е по-важна от съдържанието.

Тихомир Димитров

март 5, 2010

Меди…какво??

Казват, че медитацията е изкуство.

За всяко изкуство се изискват два процента талант и 98% работа.

Същото би трябвало да важи и за медитацията.

Която много лесно се бърка с концентрация.

Да хипнотизираш мозъка си върху желания, мечти, визуализации, спомени, разни места и прочие, това не е медитация.

Медитация значи да не мислиш за нищо.

Именно такава е нагласата, с която обличаш копринени дрехи, разхвърляш плетени възглавници върху пода, палиш ароматни свещи, пускаш приглушена музика.

Заемаш поза лотус, затваряш очи и…не мислиш за нищо.

Не мислиш за нищо, ама друг път!

Мислиш за всичко: за колежката от офиса, за пича с готиния задник от автобуса, за сърбежа на лявото рамо, който няма как да почешеш точно сега, за ангажиментите, които предстоят. А дали ще се справиш?

Дори мисълта, че не трябва мислиш е мисъл.

Мисълта, че не мислиш също е мисъл.

Не става така.

Почеши се по рамото.

Отпусни се, продължавай да мислиш за каквото си искаш. Или за каквото дойде.

Бъди като Икар – лети над океана със собствени криле домашно производство и загребвай нагоре – към слънцето.

Хвърли поглед надолу – към океанските вълни (където ще се разбиеш, ако крилцата домашно производство не издържат).

Отттук вълните приличат на равни, прави, стройни войнишки редици.

Това са твоите мисли – маршируват една след друга, набиват крак пред крак, редуват се безкрайно.

Ако се блъскаш във всяка от тях поотделно, много бързо ще се изтощиш.

Ако не се ангажираш с дадена мисъл-вълна, познай какво ще стане?

Точно така – ще отмине.

Както и следващата. По-следващата и тази след нея, и по-по-следващата също ще отминат.

Ето, например, появи се някоя страшна мисъл. Толкова е страшна, че може да напълниш гащите от страх. Разгледай я, изчакай да отмине, не се гмуркай, махай с домашно приготвените крилца.

Нищо чудно след нея да се появи друга – смешна мисъл. Остави я да отмине, друг път ще се посмееш, ето че сега идва притеснителна мисъл! Поздрави я, намигни й, загреби с криле.

На нейното място ще дойде друга – спомен някакъв. Болезнен. И той ще мине! Дори след него да дойде Надежда, остави я да си отмине по каналния ред.

Ти си над тези неща.

Точно така изглежда вътрешното пространство между ушите ти през целия ден, но с една малка разлика.

Всъщност, разликите са две:

1/ За разлика от друг път, сега виждаш какво става: наблюдаваш, разбираш, даваш си сметка, присъстваш на ситуацията и схващаш картинката. През останалата част от денонощието това съвсем не е така.

2/ За разлика от друг път, сега не се блъскаш във всяка вълна. Само я наблюдаваш. През останалата част от денонощието това съвсем не е така. Нищо чудно, че понякога се чувстваш затънал(а) в мисли.

Можеш да останеш в това състояние колкото ти е кеф.

Казват, че медитацията е изкуство.

Знаем, че за всяко изкуство се изискват два процента талант и 98% работа.

Ти току що свърши 98% от работата.

Остава да имаш и двата процента талант…

Шегувам се.

Походката и дишането са таланти, но ние се раждаме с тях.

Медитацията също е вроден талант.

Тихомир Димитров