Светът след 100 години. Еп 2: Ред и закон

„Първо, нека приемем, че компютърните специалисти ще успеят да разработят интелигентни машини, които могат да вършат всичко по-добре от хората. В този случай, предполагаме, работата ще бъде вършена от огромни, високо организирани системи от машини и човешкото усилие ще бъде ненужно”

Човешкото общество не може да оцелее без ред и закон. Наблюдението и контролът са качества на всяка система за управление. Технологичният напредък значително увеличава възможностите за наблюдение и контрол. Светът след сто години за мен е свят на тоталния ред и закон. Оттук алтернативите са две: утопична и анти-утопична. Високотолерантно общество или Тотална Технологична Тирания (ТТТ). Според мен и двете възможности заслужават по малко внимание:

1) Високотолерантно общество: генът на злото не може да бъде елиминиран напълно, ето защо хората винаги ще бъдат опасни за себе си. Избягвайки нов Ленин и нов Сталин, плюс нова Революция, която ще изяде децата си, човечеството трябва да си осигури доста поносим житейски минимум. Човекът след сто години ще бъде ценен, само защото принадлежи към доминиращата хуманоидна раса, която му е дала право на живот. Ако ти позволят да се родиш, ще бъдеш материално осигурен до края на живота си. Няма да тежиш на никого, дори ще се родиш със закодирани способности, които ако използваш в работата, ще те направят богат. Ако не ти се занимава, обаче, просто трябва да се задоволиш с общия минимум. И никой няма да ти позволи да правиш глупости. Денонощното видео наблюдение, чиповете-имплантанти, безналичните разплащания и най-общо: технологичният контрол ще направи това невъзможно. И да не се бъркаме като Азимов: компютрите няма да взимат решения. Те ще предлагат решения. Човешката воля YES/NO ще бъде последна. Да не забравяме, че стремежът към власт е дори по-силен от стремежа към нови хоризонти.

2) Тоталната Технологична Тирания (ТТТ). Проблемът се състои именно в човешката воля, която е последна. Колко души ще взимат решенията, валидни за целия свят и доколко тези решения ще бъдат в полза на човечеството? Несъмнено, перфектната организация и ред, осигурени от технологичния контрол, представляват предимство. Правилата са ясни, спазват се без изключение. Хората се раждат и биват възпитавани в повишено съзнание за ред и законност. Спазването на правилата е добро и носи блага. Неспазването им е почти невъзможно или най-малкото безсмислено, тъй като неразкрити престъпления няма. Проблемите започват от момента, в който да си негър и да се водиш на предната седалка в такси стане престъпление, защото някой отгоре е сложил своя пръстов отпечатък. Такава е последната му, човешка воля. Тоталната Технологична Тирания е като диктаторските режими от 20 век, но с акцент върху тоталния технологичен контрол. Бар кодове на врата, експлодиращи гривни, проследяване и денонощно наблюдение, пълна липса на уединение, прецизност, жестокост и перфекционизъм в изпълнението на наказанията: такава е анти-утопията, която ни представят филмите. Според мен, обаче, е друга: ти просто няма да можеш да мислиш различно от групата. Ако пък се окажеш дефектна бройка, системата задължително ще разбере, ще те локализира и светкавично ще отстрани дефекта, без никой да се усети. Да живее Големият брат!

Тихомир Димитров

Светът след 100 години. Еп. 1: Епохата на Водолея

„Астролозите вярват, че на всеки 2000 години небесният ред се сменя и това води до големи промени на земята. Епохата на Рибите била белязана от насилие и доминирана от християнството. Тази епоха върви към своя край през 2000-та година, след което ще настъпи епохата на Водолея, която ще се характеризира с любов, светлина и задоволяване на дълбоката духовна жажда на човечеството”
Всичко на този свят е свързано, включително и нашите гледни точки за бъдещето. Обединени, те може би дори го създават. Смятам да си начеша езика по няколко въпроса, които силно ме вълнуват напоследък, а именно: как ще изглежда светът след сто години, какви ще са неговите нрави, обичаи, технологии и хора? Обичам футуристичното мислене и това, което ще напиша не е нито прогноза, нито диагноза, а просто едно лично виждане: комбинация от опит, знания, усещания и капка шесто чувство за вкус. Ще бъда кратък и съдържателен, но ще ми бъде много любопитно да погледна бъдещето и през твоите очи.

Епохата на Водолея най-общо означава Промяна. Прекалено дълга е религиозната и окултната страна на въпроса. Дънов казваше, че след 200 години хората ще бъдат красиви и с високо чело, няма да страдат от никакви болести, бракът ще изчезне като институция и хората ще се придвижват от една точка на земното кълбо до друга много бързо. Цитатът е свободен. Църквата си има своята теория за Новата ера, астролозите вярват в нова зодиакална промяна за цялата планета, шарлатаните пишат книжки, обещаващи по-добър живот в бъдещето като компенсация за сегашния шит, след което изкарват милиони…… Така че гледните точки за Епохата на Водолея са много. Това, което ги обединява, е едно: всички те очакват промяна към по-добро.

Според мен, Промяната ще се случи. Масово просветление действително ще има, хората действително ще са по-красиви и по-здрави от сега, бракът действително ще изчезне и хората наистина ще пътуват много бързо около света, но прекият виновник за това няма да е намесата Свише, а глобалната икономика, базирана на непрекъснат растеж, високите технологии, генетиката и медицината. За мен бъдещето след 100 години е бъдещето на медицината.

В момента човечеството трескаво играе на карти с Природата и вече е успяло да свали повечето от нейните скрити козове, като до пълното подреждане на мозайката по въпроса „как е създаден човек” остава съвсем малко и тогава биологичният вид ще започне да се променя сам, според собствените си предпочитания.

Какво би си пожелал всеки от нас, ако имаше магическа пръчица? Вечно здраве, красота и богатство, естествено. Точно това е, което човечеството ще осигури на себе си с помощта на технологиите като плюс, а не като водородни бомби.

След сто години хората ще бъдат по-умни, по-красиви, по-здрави и по-богати от нас. Може би ще трябва да се поограничат в раждаемостта, но за сметка на това всяка душа, която получи „входна виза” за тази планета ще се появява в перфектно изградена от генетиката опаковка: за дълъг и комфортен живот.

Ето това е Епохата на водолея според мен.

Тихомир Димитров

Short Story

„Виж, Дес, едва ли ще разбереш всичко, което искам да ти кажа….знам, че така по имейла изглежда малко детински и страхливо, но аз съм готов да потвърдя всяка своя дума в истинския живот. Няма друг начин да се свържа с теб, конфискуваха ни джи ес ем-ите от съображения за сигурност, забраниха ни достъпа до интернет и затвориха телефонните кабини. Казват, че се готвело нападение, скоро връхлитат бури, страхуваме се, че Tе ще дойдат с бурята….докопах се до компютъра на командира – единствения достъп до интернет за комуникация с щаба. Почиствам кабинета му, влезе в тоалетната и имам само няколко минути, колкото да ти напиша това писмо…със сигурност ще ме накажат, защото навсякъде има охранителни камери, АЗ ПРОНИКНАХ В ЩАБА, ДЕС! Извиянвай за всичко, което направих, държах се като глупак, защото те обичам….ето казах го, какво пък, може би няма да мога да ти го кажа на живо. Пиши ми….Все някога ще ти отговоря..Трябва да тръгвам! М”

Няколко части от секундата по-късно това писмо беше автоматично изтрито от системите за сигурност, защото не носеше подписа на командира. Всички маршируваха голи навън – в бурята, заради Миро. Вечерта го биха. На сутринта го затвориха в карцера за 28 дни. Два дни по-късно той се самоуби.

Деси го намрази, защото не й се обади никакъв цели три години. Вече можеше да избира само между Наркотиците, Смъртта и иван. Избра иван.

Тихомир Димитров

Да станеш на 29 – урок за начинаещи

Да станеш на 29 не е кой знае какво постижение. Раждаш се, чакаш 29 години и си готов. Всеки го може. Добре де, почти всеки… Важното е, че в период на тежко мозъчно прояснение след рождения ден седиш върху тоалетната чиния и се питаш: „А сега накъде?”

Всеки си има някакви творчески, бизнес, мисионерски, лични и друг вид планове, така че аз не мога да говоря от името на останалите 29 годишни мъже/жени. Мога да говоря само от мое име, но пък не искам. Така че ще заложа на нещо, което много обичам и на нещо, за което често получавам забележки: генерализациите. Да, всеки човек е отделна вселена, но всъщност ние толкова много си приличаме…

Затова ще започна с генерализациите на тема: „Да станеш на 29 – урок за начинаещи”

Self Image: доскоро възприемаше себе си като ученик, студент, стажант, а сега си просто един успял (успяващ) или неуспял (неуспяващ) в работата си човек. Наближаването на 30-така те кара да се замислиш над тези въпроси сериозно, няма как, вече реално не си тийнейджър, дори 20-те останаха зад гърба ти. Животът е кратък. Даваш си ясна сметка, че само след 15-ина годинки ще приличаш на чичковците и леличките в автобуса. Трескаво започваш да правиш планове как да не заприличаш на тях – чертаеш проекти за нова работа, за нови успехи, за нови и интересни бизнес начинания, за пътувания, срещи, запознанства: все неща, които може би ще те направят различен.

Е, да си жив и здрав, след 15-ина годинки ти ще си поредният чичко (леличка) с тъжна физиономия в автобуса и това е така поради една единствена причина: младостта ти отминава. Неприятно, но fuck. Единствената разлика е с колко пари ще разполагаш след въпросните 15 години. Пожелавам ти да са повечко, за комфорт в ежедневието. С тях ще можеш да си купиш любов, признателност, приятна компания и емоции, дори здраве и успех ще можеш да си купиш, но не и младост. Тя е подарък Отгоре, така че й се радвай, докато можеш. Толкова по въпросите за self image-a.

Семейство, брак, деца. Има два варианта:

1) Вече си семеен човек – в онази междинната фаза, между след-сватбената еуфория и пред-брачното отегчение. Това е фазата, в която започваш да разбираш, че любовта май наистина трае само три години и, че сексът след брака май наистина спира. Но едва ли имаш много време да циклиш над тези въпроси, тъй като на главата ти висят много други: училища, детски градини, памперси и антибиотици за децата; ипотеки, наеми, заеми, кредити и лизнги за по-удобен живот; работа, овъртайм, отпуски, командировъчни, тим билдинги, срещи и оперативки за повече кеш; все по-малко приятели, все по-голямо отчуждение и все по-малко време за лични неща като фотография, разходки сред природата, рисуване, писане, някакъв друг вид творчество или просто излежаване пред телевизора. Всъщност, излежаването пред телевизора май е единственият ти лукс. Добре дошъл в подножието на 30-те: вече най-официално си ходещ банкомат и в това няма нищо лошо, стига да ти харесва.

2) Все още си от онези обърканите души, дето цялата фамилия ги мрази, защото не отглеждат ревящ, пълен с ако вързоп в домашни условия и защото са ампутирани от почти всички проблеми, изброени по-горе.. Е, не е отчайвай! Животът е пред теб! Преди сто години може да е било извратено да нямаш многодетно семейство на тази възраст, но в началото на 21 век е съвсем в реда на нещата да си сингъл, на 29, и изобщо да не ти пука. Моментът да се захванеш с истинските неща, които те правят такъв, какъвто си, е сега или никога. Разполагаш с достатъчно свобода и житейски опит за целта. Имаш нужните контакти. Държиш един много силен коз в ръцете си. Изиграй го. Или го изпуши, но на 29 е време да премислиш някои вредни навици…Майтапът настрана. Ако чувстваш себе си артист, художник, писател, фотограф, сценарист, предприемач с оригинални идеи или някакъв друг човек с мисия, Съдбата никога няма да ти даде по-добър шанс да провериш дали наистина си такъв. Хващай се на хорото, инвестирай най-ценното, което имаш – свободата и да знаеш, че аз винаги ще ти стискам палци. Това важи и за семейните люде със свободни сърца. Хората се раждат свободни и само от тях зависи докога ще успеят да запазят това състояние на духа.

Партита, дискотеки и купони: илюзията, че си започнал да се уморяваш от тези неща всъщност не е никаква илюзия. Тридневните разбивки и размази все още са част от твоето ежедневие, но ти вече не гледаш на тях толкова сериозно и с такъв ентусиазъм, както преди. Защо? Ами защото знаеш, че не водят до нищо съществено. По-приятно ти е да общуваш с интересни хора в уютна обстановка с приглушена светлина, да си говорите за бизнес, за инвестиции и за дългосрочна възвращаемост, а не за партито на поредния диджей в петък. В органайзера ти започват да се появяват все повече делови контакти и все по-малко „луди фенове”. Остаряваш, копеле!

Приятели, хобита и свободно време: В най-обшия случай, вече би трябвало да имаш по-малко и от трите, но по-качествени (и по-скъпи). Ако ли не, значи си като мен – избрал си пътя на невидимите възможности, пред утъпканата пътека, която води до един добре планиран и лесно предвидим край. Всъщност, всички ще акостираме на тихото пристанище някой ден. Въпросът е как ще управляваш собствения си кораб в морето на житейските бури дотогава. Пожелавам ти попътен вятър!

Тихомир Димитров

Хепи бъздей, мистър Тишо!

Станах на 29.

И какво от това?

Ми как какво?!

Ще празнувам цяла седмица!

Приемам поздравления – който трябва знае къде и кога.

До скоро!

P.S.

И не ми се сърдете, че залепям мазния пешкир с истината в лицето на някого постоянно, мене също ме боли, ама такива са нещата, нали, аз не си ги измислям, а пък сега съм рожденик, така че всичко ми е позволено, май…:)

Тихомир Димитров

ТРАФИК

Автобус 94. НДК : Студентски град. Тръгване в 18.00. Пристигане в 19.30. В началото се натрупва напрежение. Късаш нерви. Псуваш. После започва да ти става безразлично. Прав си. Изпотен. Навън пак вали. Животът е гаден. Заобграден си от ужасно много хора, но всъщност си сам. Напълно сам.

Имаш един единствен проблем за разрешаване и той е скуката. Говориш по телефона. Пишеш ес ем еси. Играеш някаква игра на мобилния. Слушаш музика. Всичко писва. Дори да зяпаш какичките писва. Гледаш през прозореца и броиш колите, все едно са овце, опитвайки се да заспиш прав. 1…2…3…4.

Тесните софийски улички са направени, за да може чат-пат по тях да преминава по някоя лада, волга, трабант или москвич. Никой не е предполагал, че ще трябва да поберат целия секънд хенд автопазар на Запада, плюс всички автобуси, камиони, бетоновози, джипове, джи класи, с-класи, кайени, пасати, двойки, тройки,  от новите от старите, микробуси, ванове, пикапи….лудница!

Докато броиш колите, един факт започва да ти прави силно впечатление: всеки човек се вози сам в кола! Започваш да броиш наново. От 500 автомобила, само в 20-ина виждаш повече от един човек! Мислиш си, какво ли щеше да стане, ако всички правеха като теб: да участват в трафика единствено нощем и през уикендите, а за останалото време да ползват такси, маршрутка, тролей, трамвай, метро или двата си крака. Щеше да е много по-добре, да, хората щяха да спестяват 200 лв месечно от гориво, нямаше да трошат време и нерви  в задръстванията, а ти нямаше да се потиш прав в автобуса.

Не можеш да разбереш, при положение, че паркирането в центъра е някакъв абсолютен ад и в най-добрия случай ти струва лев/час, а движението по улиците много отдавна се е превърнало в изчакване, каква е мотивацията на всички тези хора да ходят на работа, всеки поотделно, с шибаните си автомобили?

Сигурно е заради удобството, казваш си. Егати удобството! Ако беше прекарал същия този час и половина в собствения си автомобил, досега да беше издрал седалките от яд, да беше изпушил кутия цигари, да беше изгорил 10 литра бенизн и след два месеца сигурно щеше да ти се наложи да сменяш съединител + накладки. В автобуса нито вали, нито е студено, така че оправаданието им да използват колите си като парно и чадър през зимата не върви. Движението, обаче, също не върви. Може ли да се направи нещо по въпроса? Може! Ето какво:

1) Използвай само градския транспорт. Излиза по-евтино, скоростта е същата (във вечерния трафик пешеходците са най-бързите участници в движението), така че няма никакво значение дали ще висиш с часове в автобуса или в колата. Всъщност има: при първия вариант можеш да прочетеш книга, да гледаш филм (ако си носиш мултимедийно сутройство), да обмислиш целия си житейски път и дори да стигнеш до някакви прозрения, а при втория можеш само да изпушиш половин кутия цигари и да псуваш на майка. Възможно е, обаче, да си голям аристократ, да не ти пука за екологията и да не обичаш да се возиш в автобуса с простолюдието, защото удобството на дебелия ти задник е над всичко. Познавам доста такива хора. Тогава вторият вариант е за теб:

2) Намери си работа близо до вас или се премести да живееш до работата си. Какъв е смисълът да живееш в Люлин и да работиш в Младост, при положение, че метрото свършва в центъра? Искаш да прекараш младостта си в задръствания ли? И тъй като е по-трудно да  подбираш работата по географски признак, ще трябва да сменяш жилището. Ако си собственик – наеми празен апартамент със същата квадратура и за един уикенд премести целия интериор на пет крачки от офиса. После дай апартамента си под наем на някой, който работи в твоя квартал. Не губиш нищо, освен еднократните разходи за хамали, а печелиш 400 часа на година, които сега прекарваш в задръствания. Ако си наемател – търси квартира само в кварталите, които са най-близко до бачкането. Ходи пеш. Здравословно е, скъсява работния ден с няколко часа и намалява стреса значително.

3) Купи си мотопед и в никакъв случай велосипед. Глобалното затопляне и вредните газове (за които в момента пряко допринасяш) преебаха климата така, че кой знае какви зими вече не се очакват. В най-лошия случай, ще ти се наложи да зарежеш мотопедчето за 4-5 седмици, ако заледи. През останалите 11 месеца на годината имаш най-евтиния, най-бързия, най-икономичния и най-екологично чистия транспорт в градски условия. В никакъв случай не си купувай велосипед! Това е все едно да запалиш колата в гаража и да започнеш да правиш лицеви опори…

4)  Премести си офиса в къщи. Този вариант решава всички проблеми, изброени по-горе, и всъщност няма абсолютно никакви недостатъци.

5) Купи си хеликоптер.

Шегувам се. И въпреки това, имаш цели 4 възможности, между които да избираш. А сигурно не се сещам за още много. Аny ideas?

Тихомир Димитров

Освобождаващата сила на творчеството

Случвало ли ти се е някога да се запиташ защо един художник стои 20 години на един таван и рисува без пари? Защо не се отказва? А защо един театрален артист се примирява с допотопното си заплащане? Не му ли е обидно? А защо някои хора са прекарали години в писане, преди творчеството им най-после да види бял свят? Аз знам отговора на този въпрос – заради освобождаващата сила на творчеството.

В отношението си към творческия процес хората се делят на две основни групи – такива, които белият лист, празното платно (празната сцена, недодялания камък) ги плаши и такива, за които това е най-желаната гледка на света.

Творчеството е съзидателен процес. В него ти си Богът, в тебе са хлябът и ножът, дето се вика. Друг е въпросът, че по примера на Стивън Кинг понякога се случва героите ти да оживеят и да започнат да те преследват в реалния свят.

Творците по принцип си вярват много. Толкова много, че са готови да избягат в техния микрокосмос винаги, когато нещата извън него започнат да не ги удовлетворяват. Всъщност, какво можеш да направиш, ако не си съгласен с целия свят? Какъв избор имаш? Ами един-единствен – да си създадеш собствен такъв. Да живееш живота на героя си, ако твоят личен живот sucks. Да нарисуваш собствената си Вселена, да я заснемеш по твоя си начин, запазвайки само най-доброто и махайки шлаката, да опишеш света такъв, какъвто го познаваш ти, а не някой друг.

Има голяма доза егоизъм във всичко това. И голяма доза красота, плюс сапсение. Творчеството е тласнало много хора към наркотиците и алкохола, но още повече хора е спасило от тях. Защото има смисъл. Защото си струва.

«В началото беше словото»

Като семпъл представител на хората, в ръцете на които глината и плaстелинът са буквите и сложните съставни изречения, бих искал да споделя какво ми носи писането като съзидателен процес: носи ми представата, че само небето може да бъде границата на човешките възможности. Случвало ми се е да сядам да пиша, когато съм влюбен, когато съм депресиран, когато съм тъжен, весел, или просто когато не ми пука. Винаги обаче изпадам в едно и също състояние: в онази нирвана, която е позната на атлетите, бягащи на дълги разстояния: блаженият унес, в който оставате само дишането, ритъмът на сърцето ти и ти. Целият свят изчезва, стопява се, няма го.

Харесват ми и всички допълнителни екстри – ароматът на прясно мастило, вехтият дъх на стара хартия, харесва ми и звукът от щракането по клавиатурата, ако щеш. И сега, да не вземе някой да си помисли, че се превъзнасям като ебати големия писател, нали, моля, моля! Знам, че скромността краси простака, но знам и защо точно пиша тази статия.

Пиша я, за да дам капчица смелост на всички, които са избрали творчеството пред прагматизма на ежедневието. За съжаление авторите / писателите / поетите / художниците / артистите / фотографите също ходят до тоалетната, също ядат по три пъти на ден, изплащат ипотеки, карат коли и, общо взето, имат разходи. Доста по-изгодно е да се занимаваш със строителство, отколкото с  писане, например. Една сграда може да издържи сто години, верно, но един текст може да издържи двадесет пъти по сто. Питайте Библията – най-продаваната книга на всички времена.

„В началото беше словото” Точка по въпроса.

Така че хора, на които ви се твори, ами творете, бе, да му се не види! Не мислете за пари и за слава, опитайте се да забравите за наема дори, просто творете. Бъдете щедри. Не задържайте идеите в себе си, не ги оставайте да ви подминат и да умрат, хващайте ги навреме и си ги записвайте прилежно. Защото си струва, защото има смисъл. Пък и, най-малкото, трябва да си много долен егоист, за да пазиш хубавите идеи само за себе си, нали?

Писал съм, че мързелът и егоизмът са хубаво нещо, но ако четеш между редовете, ще разбереш, че това са съзидателният, творчески мързел и градивният егоизъм. Не бива да те мързи да мислиш. Никога. За нищо. Светът е толкова интересен, плюс това живеем в интересни времена. Това е нашето проклятие, но и нашата съдба. Пишете и творете отговорно. Това, което сте написали ще ви надживее. И си струва, струва си да жертваш всичко, дори себе си, за да твориш.

Не мисля, че творецът трябва да спре да създава своето изкуство само защото има друга, по-делнична работа, например. Творчеството като съзидателен процес би трябвало да носи максимално удоволствие на автора си. Каквото и да работиш, винаги имаш свободно време, а свободното време си е за това – за удоволствия. Ако обаче се захванеш с писане заради едничката цел да станеш известен и да забогатееш от него, сигурно те очакват големи разочарования…

Хубавите истории заслужават своите добри читатели, пък били те повече или по-малко на брой, важното е да не ти се свиди. На мен не ми се свиди, не се интересувам от никакви лицензи и не ме е страх от никакви пирати. Щом пусна нещо в интернет, правя го с ясното съзнание, че го подарявам на света. И когато някой краде идеите ми и ги представя за свои, аз се радвам като в училище, когато слабаците преписваха от мен.

Давах им да преписват. Не ми се свидеше. И сега не ми се свиди. Плащам своя малък данък на творчеството, внасям незначителната си вноска в глобалната банка от идеи. Прекрасно е да се издържаш с това, което обичаш най-много, но изкуството не е бизнес план, поне не и от гледна точка на неговите създатели. Ако започнеш с нагласата за благата, които ще ти донесе, никога няма да ги получиш в действителност.

Изкуството иска жертви – една дотолкова изтъркана фраза, че вече почти е загубила смисъла си. Аз обаче много добре вниквам в нейния смисъл. Преди време един успял и твърде богат художник, с когото имах удоволствието да играя шах на плажа, ме попита от колко години пиша. Отговорих му: от седем, но от пет години това е основното ми занимание, а едва от две години се осъзнах като писател и сложих литературата над всичко. Той се усмихна, почеса се по брадата и каза: “Аз 17 години съм рисувал без пари и съм живял на хляб и вода. Творчеството ще вземе всичко от теб – ще поиска ума ти, волята ти, свободата ти, ще поиска дори душата ти. Ще те обрече на самота и ще живееш неразбран от прагматичните хора. Трябва си готов да му дадеш всичко това без да очакваш нищо в замяна. Ако един ден все пак творчеството реши да ти се отплати, то винаги се отплаща с каруцата. Приготви се излееш всичко в бездната, ако сериозно си решил да ставаш писател, шах, шах, шах и мат”. Нямам какво повече да добавя по въпроса…

Тихомир Димитров

Second Life. Матрицата в матрицата набира скорост. О, Боже!

Powered by: www.reperes-secondlife.com

„Second Life е триизмерен виртуален свят изцяло построен и притежаван от своите обитатели. Откакто отвори врати за широката публика през 2003, той се разви експлозивно и днес е населяван от  7 043 037 души от цял свят.
От момента, в който влезете в Света ще откриете огромен дигитален континент, изобилстващ от хора, забавления, преживявания и възможности. След като се поогледате наоколо, може и да намерите  перфектния парцел земя, върху който да построите своя дом или да изградите своя бизнес.
Ще бъдете заобградени от творенията на другите резиденти. И тъй като резидентите запазват авторски права върху дигиталните си творения, те могат да ги купуват, продават или търгуват с останалите резиденти.
Пазарът в момента обслужва милиони долари месечни транзакции. Линден доларът се обменя срещу американски долар на няколко процъфтяващи Линдън долар борси.
Добре дошли в Second Life. Очакваме с нетърпение да ви видим във виртуалния свят.”

Директен превод от http://secondlife.com/whatis/

Братята Уашовски забогатяха от една доходоносна златна нишка. Те успяха по ефектен и приятен за окото начин да ни накарат да повярваме в наглед революционната идея, че всички живеем в един „измислен” свят и, че в едната матрица има друга матрица и така нататък…Все едно с камера да снимаш образа си в огледалото. Появяват се безброй паралелни светове, в които един човек снима друг, държащ камера, в някакво огледало, който снима друг с камера в друго огледало, който снима трети и така до плюс безкрайност…За миг ми мина еретичната мисъл дали да не се регистрирам в Second Life, но в момента, в който  се изправих пред избора: Confirm your registration: Yes / No нещо силно ме подпря под лъжичката  и се почувствах като Нео, на който са му предложили да избира между синьото и червеното хапче. И се отказах. Избрах реалността, с нейните задръствания, несъвършени хора, с нейния тежък махмурлук и жестоки несполуки. Защото са истински. Какво съм изпуснал можеш да провериш от  Introduction to Second Life в YouTube. 

Всичко това ми наподобява тъжната обреченост на холограмното момиченце от Rezident Evil, което с дигитален глас заявява на присъстващите: “You are all going to die down here”. Въпросното филмче разкрива невероятните способности на паралелната действителност. Освен да вкарваш и да изкарваш истински долари, се оказва, че там можеш да правиш всичко, каквото ти дойде на ума. Насърчават се изобретателността, креативността и предприемчивостта. Студентите по архитектура проектират своите сгради в Second Life и тестват тяхната функционалност, преди да продадат проектите в реалния живот, разни хора снимат и патентоват филми за живота си в паралелната действителност, университетски преподаватели водят лекции и дори изпитват студенти в Second Life, а университетските радия излъчват на живо, в живия живот, случващото се из академичната общност ТАМ. Компаниите използват Second  Life, за да тестват маркетинговите си стратегии, преди да ги приложат на практика, известни музиканти и шоузвезди от ранга на U2 си организират концерти с милиони фенове в паралелената действителност.

Плаши ме не толкова съществуването на Second Life с неговата все още наивна и елементарна графика, колкото незичерпаемият потенциал, който виждам зад всичко, което се случва сега. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години, честно! Преди седем години, когато за пръв път гледах „Матрицата” изобщо не предполагах, че толкова скоро ще ми се наложи да избирам между синьото и червеното хапче. The future is now. And the end is near. 

Тихомир Димитров