До Констанца и назад

 

Тръгнах от София доста пиян. Нямаше как, просто. При положение, че автобусът потегля в шест и половина, трябваше да остана на партито поне до пет и трийсе. Още на влизане в превозното средство –  с копринена риза, широко отворена яка и Becks в ръка, привлякох вниманието на някакъв младеж с много скъп фотоапарат, на който очевидно му се сторих интересен и реши да ме снима за спомен. Погрижих се за дискомфортното пътуване на човечеца зад мен, ограничавайки жизненото му пространство до практическия минимум и заспах буквално върху чичката, който се опитваше да чете вестник до мен. Рядко се държа като задник, особено на публични места, но този път имах повод. Разочарованията си в личен план, обаче, предпочитам да ги „инвестирам” в сюжети за книги, така че те няма да намерят място в този пътепис. Сори.
Затворих очи и когато ги отворих след две минути, вече бях в Търново. Все едно ме бяха телепортирали. В размътеното ми съзнание се прокрадна неканената фраза, която бях чул преди 15 години в някакъв малоумен фантастичен филм, озвучен на турски: „Дейна, Дейна, телепорт! Дзен компютър балдъ!” Помня като слон. Повтарях си я на глас, докато ровех под седалката на възмутения чичка, в търсене на очилата. Изпиках се върху хотела, тъй като опашката вътре в него ми се стори прекалено досадна, успях да изпия още един Becks и блажено притворих очи в седалката. Разположих се свободно, тъй като чичката вече пътуваше на друго място. Явно нямаше намерение още два часа да търпи бруталното ми хъркане. Извинявай, чичка, за притеснението, наистина не съм чак толкоз голям простак по принцип, просто ме хвана в мензис.
След две минути отворих очи и автобусът плавно маневрираше в гарата на родния ми град. „Ехаа”- викам си, – „хванах му цаката. Поркаш до сутринта, мяташ се на транспорта и skip-ваш целия път. Така хем не губиш от безценното си weekend getaway време за наспиване, хем не трябва да се лишаваш от парти преди заминаване, хем си проспиваш махмурлука. С един куршум – три заека.” Ободрен от тази мисъл и мислейки се за много умен, грабнах ръчния багаж и бам – в първото такси. Съвсем скоро щях да разбера колко голям кретен съм всъщност – качество, по което очевидно си приличаме с архитекта на автогарите в североизточна България, които са съвсем, ама съвсем еднакви, човече! Тъпото е, че има варненски курорт, който се казва като квартала ми в Добрич и бакшиша мазно потъркваше ръце, доволен от хубавата кирия, когато взирайки невярващи очи през прозореца, му зададох най-тъпия въпрос на света: „Извинете, ама ние в кой град се намираме всъщност?” Никога през живота си не бях виждал някой да се смее толкова искрено. „Добре дошъл във Варна, морската столица на България!” – поздрави ме ведро бакшишът – „Ей, ама знаех, че вие софиянците сте много зле, ама чак пък толкоз, да не знаете в кой град се намирате, хахахаха” Идваше ми да му оскубя брадата. Изобщо не ми се обясняваше, че от десет години в София ме ебават заради мекия акцент, дори преподавателката ми по бизнес инглиш в университета ми повтаряше непрекъснато, че говоря „добрички английски”, което обаче не пречи по родните места да ме взимат  за софиянец, а по родните курорти да ме таксуват четири евро за една бира, защото приличам на чужденец. Казах му да обръща обратно към автогарата, че мамата си ебало. То не бяха едни ръчни, едно свирене на гуми, изобщо – бакшиш с мисия. Заклещихме автобуса на излизане от терминала – с перпендикулярно паркиране. Драйверът веднага ме позна – друг глупак с червен катинар, копринена риза с широка яка и две бири под мишница, който да тероризира всички пътници с хъркането си и да не може да уцели крайната дестинация на пътуването си едва ли има. Качиха ме и през оставащия един час  основната тема за разговор на абсолютно всички в буса бях аз.
Така, криво-ляво, успях да се добера до нас.
Още на следващия ден потеглихме за Констанца. Границата се минава с лична карта, митничарите изключително любезно ни информираха, че на фона на трите хиляди автомобила, които са преминали в обратната посока до обяд, ние сме първият български автомобил, пътуващ за Румъния. Оказа се, че било масова практика румънците да идват всеки уикенд у нас, за да купуват храна, алкохол и дрехи, защото било по-евтино, а курортите ги привличали с доброто си обслужване. Брех. Представих си какво обслужване ни очаква при Моканина. Чувал съм доста митове за по-високия жизнен стандарт на румънците и за изпреварващия им икономически растеж, ама това, което видях по пътя изобщо не ме впечатли – селата им са мръсни и мизерни, постройките окаяни, нивите занемарени, плажовете безлюдни, хората – зле облечени, небръснати и носещи огромни бидони с каручки  поради липса на течаща вода и канализация. При това в курортна местност. Южното румънско черноморие е единственото място, където можеш да си натопиш задника в северната ни съседка.
Констанца е някакъв опоскан, разнебитен и умален вариант на Варна. 150 000 души население, според представители на самото население, почти никой не говори английски, улиците са пълни със стари Дачии и чисто нови Рена, а яките пички и брадясалите мутрагени с тях висяха в най-гъзарското кафене на центъра, досущ като у нас. От всички заведения се чуваше хаус, което малко повдигна имиджа на града в очите ми. „Все пак се намираш в чалга фрийй зона” – отдъхнах си аз. След като върху едни опърпани дънки-менте, намиращи се зад мръсна витрина, видях цена, равна на сто български лева, разбрах защо бият път за дрехи чак до България. Решихме да изпробваме лошото обслужване в ресторант „Тераса” – стар, комунистически, монолитен комплекс от бетон и желязо с иначе нелоша гледка към морето.  Въпреки че работи на такова място, леличката, която се опитваше да ни вземе поръчката беше няма като риба и не говореше никакви езици, но беше видимо ентусиазирана, че сме единствените туристи за деня. Трябваше да си поръчам нещо на език, на който всеки може да ме разбере, затова наредих кратко точно и ясно: „фиш, чипс, бира”, като посочих морето пред мен, указвайки откъде предпочитам да дойде рибата.  Тя, от своя страна, посочи с палец през рамо и ми обясни, че всъщност ще дойде от Дунава. Нямах друг избор. Мотах се два часа из града в търсене на отворен банков клон, в който да обменя  пари, чаках опашка пред гишето, разглеждах магазините и, след като се върнах на масата нямаше още нито чипс, нито фиш, имаше само бира…в чаша от Кока-Кола. При положение, че бяхме единствените посетители на заведението. Както и да е, храната си струваше, цените бяха като у нас, но в последствие разбрах, че за да ползваш услуги в Румъния очевидно ти трябва биволско търпение, защото чаках един час за кафе и минерална вода в гъзарското кафене на центъра, при готините пички с техните брадясали, зле облечени бабанки. Спомних си за думите на един мой познат, който живее в Германия – немците обичали да се шегуват, че когато терминалът на летището се напълни с мъже, изглеждащи като таксиметрови шофьори и жени, облечени като проститутки, значи е кацнал или самолетът от Румъния, или от България. Такъв е животът.
Две неща обаче ми направиха чудесно впечатление: пътищата и дисциплината по пътищата. Народонаселението на северната ни съседка изпитва неописуемо страхопочитание пред мъжете в униформа, явно от жестоките служби на комунистическия режим все още им държи влага, а законите за движение по пътищата, доколкото разбрах, били много строги. Абсолютно всички шофьори спират на пешеходец, независимо дали се намираш върху зебрата или просто си пердашиш по диагонал през шосето, а  по безупречните четири лентови, първокласни междуградски пътища, които слагат в малкия си джоб магистралата София – Пловдив, всеки кара със 70. На едно-единствено място видях пътна полиция, която вадеше душата на някакво мотористче. Веднага след пресичането на българската граница, където учудени румънски журналисти извадиха камери, за да ни снимат и да покажат на обществеността, че, ето на – и българските туристи почиват в Румъния, стрелката на километража бодро повдигна глава и най-после чухме оборотите на двигателя. Бяхме си обратно у дома, в България – страната на ограничените възможности, където всеки може да кара с неограничена скорост, стига да му се намират десетина евро в джоба.

Тихомир Димитров

On Vacation

FINALLY.

Време разделно

 

Живеем във време разделно. За щастие средновековието мина и вече няма опасност еничарите да те набучат на кол, но това не прави проклятието на интересните времена по-слабо. Нашето време разделно е време за раздяла с традиционните ценности и нагласи. Време на драматични промени в абсолютно всяко отношение.
Време е да се разделим с традиционните роли в отношенията между половете. Както съм казвал и преди, все повече жени се нахвърлят бясно върху кормилото на кариерата и енергично катерят йерархичната стълбица в офиса, докато повече мъже предпочитат да излизат в отпуска по бащинство, да се занимават със свободни професии, които не им докарват инфаркт на 50, да отделят време на хобитата си или да се превръщат в гейове.  Визията за средностатистическия мачо от 20 век с жена боса, бременна и пред мивката, докато той кърти кинти за цялото домочадие, започва да мирише на нафталин.
Време е да се разделим с традиционната представа за самото семейство. Децата вече не зависят от своите родители. Обикновено на 20 знаят, могат и виждат много по-далеч от тях. Съвременните млади пътуват, имат свободата да избират и обикновено са наясно със себе си и с целите си в живота. Те не са ограничени  от държавните граници на тоталитарен режим, не са подчинени на деспотичния патриархат в семействата си  и разполагат с всички шансове и възможности на глобалния свят в степен, която е непозната за нито едно предишно поколение.
Време е да се разделим с традиционната си представа за държавата като форма на организация в обществото. Националната държава е, меко казано, демоде. Тя все по-малко успява да контролира обществените процеси. Държавата е лош стопанин, консервативен реформатор и слаб лъжец. Обществата се отдръпват от нея, залагайки на професионалните организации, наднационалните институции и местното самоуправление. Сигурен съм, че след 200 години държавата  такава, каквато я познаваме днес, вече няма да съществува.
Време е да се разделим с традиционната си представа за работа, кариера и успех в живота. Успелите хора в началото на 21 век не са  трудолюбивите и умните, в ядрото на прогреса стоят новаторите, които знаят и могат да правят нещата по-бързо и по-евтино. Променят се представите за лукс и за успех в личен план. Постоянната работа в голяма компания все повече започва да се възприема като постоянна загуба на личната свобода и доживотно финансово робство към банките, ограбващо възможностите за пътуване и социалния живот. Свободното време се превръща в по-търсен лукс от голямата заплата и огромния кредит. Селата и предградията стават по-предпочитани места за живеене от претъпкания, шумен и мръсен  мравуняк на градския център. Масовият начин на работа и на живот, който създава двучасовия автомобилен трафик и препълнените средства за градски транспорт започва да става неудобен за гъвкавите, глобално ориентирани работодатели. Все пак свършената работа е по-ценна за тях от физическото присъствие на служителите им в офиса. Веднъж, прибирайки се два през нощта по Евлоги Георгиев с колата си дадох сметка колко много енергия и време се прахосват от традиционния начин за организация на трудовия процес. Къде бяха стотиците хиляди автомобили, които се тълпяха там по обяд на същия ден? Стояха си по гаражите, а техните собственици си губеха времето с чакане да стане осем, за да могат да загубят още два часа за придвижване до офиса, където пък ще си губят времето в чакане да стане шест, за да загубят още два часа за прибиране у дома. Често работя до три сутринта и се наспивам до след обяд. Вярвам, че съм доста по-продуктивен от гледна точка на количество свършена работа на час, защото никой не ми виси на главата и няма какво да ме разсейва, винаги се трудя добре отпочинал, освен това губя минимум време за придвижване, избирайки за това часовите зони, в които другите принципно не се придвижват. И вече не задръствам улиците. Колкото повече хора започнат да работят по този гъвкав начин, толкова по-добре. Освен това, за какъв чеп ти е офис в центъра, при положение, че ти, служителите ти и клиентите ти няма къде да паркирате пред него? И въобще, как можеш да си ефективен мениджър ако точността на всичките ти срещи е подложена на случайността на  градския трафик?
Време е да се разделим с традиционните си представи за климат и годишен сезон. Окончателно прецакахме времето и ще си платим за това днес, а не някога в далечното минало. Двумесечната есенна мъгла беше последвана от безснежна зима, след която пък дойдоха пролетните тропически жеги и екваториалния дъжд. Всичко, което се случва напоследък ми напомня, че навлизаме в ерата на катаклизмите. Тепърва ще трябва да свикваме с бедствията, наводненията и авариите. Те ще се превърнат в наше ежедневие. Забрави за традиционната ски ваканция през зимата и традиционното напичане на плажа през лятото. Лятното слънце може да те убие, ако не си на сянка и ако не си носиш защитния крем, а зимата дори в планините все по-рядко ще предлага сняг. Сезоните първо започнаха да се сливат, а сега са на път да изчезнат напълно. Следват зимните жеги и летните застудявания. Планетата бавно премества ъгъла на наклона си към слънцето, географските ширини променят своята локализация, полярните шапки се топят, умереният климат се превръща в субтропически, а Осло и Копенхаген потъркват ръчички в очакване да се превърнат в новите Мармарис и Кипър. Започва началото на края.
Време е да се разделим с традиционните си представи за близостта в общуването и любовта. Мина времето, когато разтрепераната от вълнение девойка  с насълзени очи чакаше на бащината си веранда  да мине пощенския дилижанс в неделя след обяд, който трябваше да донесе писмо от любимия й, воюващ по далечни, непознати земи. Днес няма далечни, непознати земи. Двадесет часа полет и две хиляди долара. Това са размерите на света в най-дългата му част.  И дори гаджето й да работи като ай ти специалист в Сингапур, тя се вижда с него всеки ден по видео чата. Толкова често, че дори започват да си омръзват в един момент. Всеки ден пишем и получаваме имейли от десетките си приятели, пръснати по целия свят. После, като се видим на живо, мълчим пред пълните халби, защото се оказва, че няма какво да си кажем. Всъщност, ние никога не сме се разделяли. Хората се влюбват, сприятеляват се, изневеряват си и се намразват по Интернет, понякога без да са се докосвали дори. Изживяват драмите на три поколения от миналото в рамките на един календарен месец. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години….Живеем във време разделно. Ще се разделим с всичките си навици и традиционни възприятия и само ако заедно с тях успеем да оставим предразсъдъците в миналото, само тогава ще получим втори шанс да се усмихваме щастливо дори през утрешния ден.

Тихомир Димитров

Покръстването

Вчера сутринта ми се случи интересно съвпадение. Енея ме попита дали съм кръстен в и тъкмо докато й обяснявах по icq как това е станало в един коптски манастир в египетската пустиня, от списание „Одисей” ми се обадиха, за да ме попитат имам ли нещо против да участвам в радио предаване по RFI, където да разкажа повече за египетските манастири – тема на скорошен пътепис, който публикувах в „Одисей”. Понякога се учудвам на съвпаденията. И тъй като мисля, че е малко вероятно да чуеш историята по радиото днес между 11 и 11.30, пък и не знам с колко ефирно време ще разполагам, за да разкажа всичко, което ми се върти в главата, реших да публикувам цялата история тук – в блога.

Беше лятото на 1990 година. Възползвайки се от благините на демокрацията и вдигането на бариерите, семейството ми реши да посети за първи път дългогодишните ни приятели в Египет, които са копти, т.е – египетски  православни Християни. Пирамидите обаче не бяха най-интересното нещо, което ми се случи там.
Пътувахме от Александрия към Кайро, по прашна магистрала минаваща през нищото, когато  спукахме гума. След малко спукахме и резервната. Ако си мислиш, че през август в София е горещо, трябва да видиш колко е горещо през юли в пустинята. Наложи се да спрем случаен автомобил на стоп и домакинът ни замина с него към Кайро за нови гуми, а ние останахме скрити в сянката на един билборд на Marlboro край пътя, където термометърът показваше само…45 градуса, тъй като нямаше място за всички в колата. След по-малко от пет минути по прашния пустинен път като излязъл от кадър на филм се появи египетски свещеник в расо. Предложи ни да отидем с него в манастира, който се намира наблизо, за да утолим жаждата си и да се скрием на сянка. Така за пръв път попаднах в светата обител на коптските отшелници. Монасите ни посрещнаха като истински Християни  – нагостиха ни на скромната си трапеза с боб и зеленчуци, дадоха ни прясна кладенчова вода за пиене и от дума на дума стана въпрос дали сме кръстени в православната вяра. Още в момента, в който им казахме, че сме от България, преводачът ни – отец Берсум, френски свещеник, по-късно превърнал се  в представител на коптската общност във Франция, възкликна: „О, ама вие сте комунисти, предполагам, че със сигурност не сте кръстени”. Последва двучасова литургия, през която аз и семейството ми пристъпихме в лоното на църквата. Не искаха да ни вземат нито лев, за което. Казаха ни, че това е задължение на всеки мисионер. Искам да поставя специално ударение на факта, че отшелничеството и манастирите като такива са били изобретени именно тук –  в Египет. Самият манастир, в който бях покръстен и името на чийто създател нося като духовно име – „Св. Бишой”, е един от най-древните християнски манастири в света, по принцип. Там пазят тялото на светеца от 4 век, за което се носят легенди, че е нетленно. Допирал съм се до саркофага и действително от него струяха благовонни ухания, но той естествено беше капсулиран. През цялото време изпитвах странното усещане, че някой ме наблюдава. На въпроса на моите родители защо не показват тялото, щом е нетленно, та това си е цяло чудо, монасите отговориха, че истинската вяра не се нуждае от доказателства и, че чудесата се случват само там, където има вяра, а не доказателства за тях.
Биографията на Св. Бишой е доста интересна. Този египетски Иван Рилски е потърсил уединение в пустинята преди 16 века, за да избяга от суетата на ежедневието и да се отдаде на любовта си към Бога. Постепенно обаче се превърнал в търсен за съвети и наставления учител и при него дошли да живеят много други хора. Така се появил манастирът „Св Бишой” (на снимката горе). Отдаденият на отшелничество и аскетизъм монах, обаче, не искал да става част от новата суета, която се оформяла него, затова се изолирал в една скална ниша в манастира, над която имало гълъбарник и прекарвал цялото си време там в пост и молитви, като от външния свят приемал само вода, а прехраната си поверил на небесата – поглъщал семенцата, сламчиците и трохичките, изпускани от гълъбите, живеещи над него. Любовта на този отшелник към Бога била толкова голяма, че той искал да прекарва цялото денонощие в молитва, без да спи, като за целта връзвал дългите си коси на една кука, висяща от тавана и заставал на колене. Отпуснело ли се тялото му напред или настрани, изкушено от прегръдките на съня, подръпването за косата го събуждало и го връщало към дълбоката му медитация.
Легендата гласи, че приживе Св. Бишой се е докосвал три пъти до Христос, поради което тялото му до ден днешен е нетленно. Първият път Христос го изпитал, явявайки се като странстващ пътник, който поискал подслон в манастира. Манастирите никога не отказвали храна и вода на случайните минувачи, но те спускали дарението си през бойниците на високите кули, тъй като освен духовен храм, манастирите по това време са били и крепости, ревниво пазени от нападенията на мародерите. Светецът, обаче, се смилил над уморения пътник, отворил тежките врати и подслонил великия си Гост. Вторият път Христос изпитал отшелника, представяйки му се като прокажен в пустинята, който молел минувачите да го пренесат до близкия оазис, тъй като умирал от жажда под палещите лъчи на слънцето. Без да се замисли нито за миг, светецът се навел и качил прокажения на гърба си. Третият път Христос се явил пред Свети Бишой в истинския си образ и го дарил с Просветление, като му казал, че заради това, че три пъти е повярвал в Неговата сила и три пъти се е докосвал до Него, тялото му ще бъде вечно нетленно и ще се превърне в източник на изцеление за вярващите столетия след смъртта му.
Днес всичко това може да звучи налудничаво и дори нелепо, но помните ли какво казаха египетските монаси  – вярата не се нуждае от доказателства. Тя е сила сама по себе си. Египет е пълен с мистични места, носещи спомена за далечните години, когато християнството е започвало да се разпространява по света като млада религия. Самите копти са съхранили морала на ранното християнство в най-чист вид: тяхната църква е близка до църквата такава, каквато са я създавали първите апостоли – скромна, смирена и без излишна помпозност, уповаваща се единствено на вярата в Бога.

Тихомир Димитров

За високия стандарт

Kазват, че ако постоянно отхвърляш всичко друго, освен най-доброто, то има голяма вероятност наистина да го получиш. Ако в планината подминеш жаден осем мръсни локви, накрая със сигурност ще  пиеш от най-чистия извор. Ако си взискателен и допускаш в живота си само най-качествените хора, ако бутнеш триците в страни, защото предпочиташ белия хляб, колкото и да си гладен, Съдбата ще разбере, че не се храниш с трици и ще спре да ти ги дава. Вярвам, че всяко нещо, което правим, казваме и мислим, дори най-малкото, се записва някъде и има значение. Най-вече за самите нас. Вярвам, че сам можеш да определиш пътя на своя живот и със силата на волята и мисълта си можеш да очертаеш пътеката на собствения просперитет през хаоса на заобикалящата ни действителност, само защото така си пожелал. Всичко, от което се нуждаеш е вяра, воля и желание, плюс щипчица късмет на вкус.
Говоря за високия стандарт. Не визирам високия жизнен стандарт на дебелата Берта от Бавария, която съвсем незаслужено получава колкото един екип индийски програмисти, за да не работи. Говоря за високия стандарт по принцип. За непримиримостта с гадните, повърхностни, некачествени работи.  За отношението ти към света.
И понеже съм практичен човек, веднага ще се бетонирам с примери. В автобиографичната книга на Салвадор Дали четох, че в  най-мизерните години от живота му в Мадрид, когато буквално е приритвал от глад, винаги е бил готов да даде последните си стотинки за вечеря в скъп ресторант с жена си, където да похапнат скромно, но луксозно, вместо да спестяват за сухари. Никакъв компромис с удобствата и лукса. Точно този тип хора по „необясними“ причини успяват в загадъчния и объркан свят, в който живеем. Защото знаят кое е най-доброто за тях и не са склонни да правят никакви, ама никакви  компромиси с него.
Да имаш висок стандарт означава да имаш завишени изисквания към живота и света по принцип. Знам, че повечето от нас са възпитавани от малки да бъдат непретенциозни, овчи души, но това съвсем не е правилно. Американските деца ги учат, че като пораснат трябва да станат президента на САЩ. Америка е най-богатата страна на света. Да имаш висок стандарт не означава, че ще търпиш глупава и грозна жена, само защото се чувстваш самотен. Изобщо, скромността „краси” простака, а не истинския човек. Последният има високи  изисквания, но те са подкрепени и от високи възможности. Твърде често се случва така, че възможностите ти  да бъдат недооценени  по една или друга причина. И точно това са моментите, за които трябва да благодариш, вместо да се отчайваш и примиряваш. Те ти дават инерция да се пребориш за нещата, които считаш, че ти принадлежат по право. Ако имаш висок стандарт, разбира се. Замислете се какво означава дъното за удавника? Чудесна възможност да се оттласка обратно към белия свят, ето какво. Винаги съм респектирал хората, които нямат какво да губят, защото именно те са най-силни. Само когато ножът опре до кокал се разбира колко струваш всъщност. И дали ще се оставиш да те прегазят или ще се превърнеш в гигант. Нямаме си дори бегла представа колко голям процент от днешните най-богати хора на света са били абсолютни сульовци и пульовци в началото на своята кариера. Собственикът на софийския и десетки други бизнес паркове по света, например, хер Линднер, е събирал фасове  по улицата и мечтата му е била да емигрира във Финландия, за да строи дървени къщички за птиците, с които да си изкарва прехраната. Притежателката на най-голямата фирма за почистване по домове и офиси в Ню Йорк е започнала като обикновена чистачка. Ингвар Кампрад е бил прост, провинциален фермер. Днес притежава ИКЕА. Почти всички велики хора са имали своите ниски прагове на съществуване под нулата. Те също ходят до тоалетната и единственото, което ги различава от теб и мен, с изключение на щипчицата късмет, може би, е фактът, че никога не са били готови да се примирят със съдбата си и винаги са искали още, повече, всичко. Защото са знаели, че  го заслужават.
Аз съм за високия стандарт. Високият стандарт означава да не ядеш разваленото яйце само защото те мързи да отидеш до магазина да си купиш ново. Той се крие в най-малките детайли от бита, но може да има решаващо значение за глобалния облик на твоя живот. Високият стандарт означава, ако в един момент прецениш, че заплатата ти е твърде ниска  и, че заслужаваш много повече, да не губиш нито секунда  преди да си поискал повишение или да си бил дузпата на шефа. По-добре да си изгладуваш високия стандарт. Тогава в космическия тефтер ще пише, че не ядеш трици. И е много вероятно да получиш нещо хубаво в замяна.  Ако си трайкаш и чакаш  да дойдат по-добри времена, ще получиш това, което в действителност заслужаваш – абсолютно нищо.
Има една поговорка: „Съдбата обича смелите”. Мисля, че тя е създадена, за да описва високия стандарт. Всичко на този свят опира до достойнството, силата на характера и уважението към себе си. Това са три неща, с които компромиси не трябва да се правят. Четвъртото е високият стандарт.

Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Облогът

До село „Смокина” водеше един единствен черен път, по който рядко се мяркаха магарешки каручки, а автомобил тукашните хора все още не бяха виждали. Самият път свършваше в селото. Навсякъде около него тъмнееха гъсти гори, опасани в непроходим гъсталак, из който щъкаше какво ли не  –  змии, диви прасета, зайци, дори мечки. В ранната 1932 година те все още, наред с вълците, не бяха застрашени от изчезване.
Селото се състоеше от две улички, кръстосани под прав ъгъл. В центъра се намираше мегданът, до него управата, един магазин  за всичко, селската кръчма и няколко пейки, където вечер при хубаво време хората се събираха след работа да пият по бира и да поприказват. Близо 200-те жители на село „Смокина” се изхранваха от продуктите, които сами произвеждаха – някои гледаха животни, други имаха много дървета с череши, вишни, праскови, кайсии и най-вече – смокини, откъдето идваше името на селцето. Лятото продаваха стоката си на пазара в града. Тук животът течеше тихо, монотонно и по свой собствен ритъм на десетки километри от близкия общински град.
Най-известният жител на селцето несъмнено беше дядо Йордан –  65 годишен мъж, едър на ръст, с дълги кокалести ръце и голям червендалест нос. Всички се страхуваха от него, но и го уважаваха. За дядо Йордан се носеха какви ли не слухове – че бил зъл и жесток човек, че навремето едва не претрепал до смърт жена си и тя затова се прибрала при своите родители заедно с двете му дъщери и го оставила сам. Говореха, че веднъж, когато се върнал пиян от кръчмата кучето му взело да ръмжи, тъй като не можело да понася  миризмата на алкохол, а дядо Йордан се ядосал, грабнал ловджийската пушка от стената и го застрелял. Разнасяха се какви ли не историйки за сприхавия старец – кои верни, кои неверни, никой не можеше да каже със сигурност. Не бяха много хората, на които той да е навредил, но все пак селяните го заобикаляха отдалеч и не искаха да си имат вземане- даване с него.
Стана така, че един ден най-неочаквано дядо Йордан почина. Фелдшерът не успя да определи с точност причината за смъртта, а телефон в кметството все още нямаше, така че нямаше как да повикат истински лекар. Записаха в смъртния акт, че дядото си е отишъл от инфаркт. Появиха се обаче и някои слухове, разпространявани предимно сред младежите, че дядо Йордан не бил умрял, а бил вампирясал. Децата си нямаха друга работа нощем и, за да се плашат, си разказваха как такива хора като него не умирали лесно, а и да умрели – после  възкръсвали и си отмъщавали на всички, които са  мразили приживе. Подобни истории съчиняваха не само момчетата, но и момичетата в селото. Последните се стряскаха много повече, затова по-голяма част от момите  бяха решили никога повече да не излизат от вкъщи по тъмно, колкото и да е наложително.

Слухът стигна и до трите сестри – Яна, Божана и Гергана, които живееха до къщата на дядо Йордан заедно с майка си и баща си. На възраст 13, 14 и 15 години те лесно вярваха в подобни истории и се страхуваха най-много от всички.
В неделя цялото село се събра на погребение. Дядо Йордан нямаше приятели, но в село „Смокина”  всички се познаваха и заедно честваха празниците, а също така и тъжните поводи. Тъй като покойният нямаше роднини, нито пък спестени пари, курбан за „Бог да прости” даде кметът на селото с общински средства. След скромния обяд хората се прибраха по къщите си, тъй като беше зима, а и скоро наближаваше смрачаване. Дори и най-смелите мъже  не смееха да си признаят, че малко или много се страхуват да останат навън по тъмно.
Яна, Гергана и Божана също се прибраха у дома, където ги чакаше разпаленото огнище и топлата постеля. Те обаче дълго не можеха да заспят през  нощта. Още на смрачаване подхванаха разговор тихо, за да не ги чуят родителите им. Убеждаваха се как сега дядо Йордан се върти в гроба  с отворени очи и точно в полунощ ще да възкръсне и ще започне да обхожда селските къщи. Яна – най-голямата от трите сестри, се преструваше, че най-малко се страхува и, за да бъде разговорът по-интересен, постоянно опровергаваше сестрите си, като им повтаряше, че това са пълни безсмислици и, че духове, вампири и таласъми не съществуват. Приказваха до късно – стана почти 11 часа, а спорът се разпалваше все повече и повече. Накрая Божана каза на сестра си: „ Добре де, щом си толкова смела, защо не отидеш в полунощ до гроба на дядо Йордан и не се увериш сама, че това не са детски приказки?”
Яна се смути и започна да увърта – страхувала се не от таласъми, а от тъмното по принцип, от бездомните кучета, от дивите животни в гората, пък и навън било много студено. Идеята се хареса и на Гергана. Тя също започна да навива сестра си. Каза й, че е страхливка, лъжкиня, че се преструва, за да изглежда по-голяма, че гробищата не били кой знае колко надалеч и човек можел само за десет минути да отиде и да се върне. Яна почувства честта си накърнена. Дълбоко в себе си тя не вярваше в зловещите истории, които децата си разказваха по това време на нощта, но като всеки нормален човек се страхуваше от свръхестественото и изпитваше ужас при мисълта да отиде на гробищата в полунощ. Друг изход обаче нямаше. Ако сега не докажеше смелостта си, сестрите й цял живот щяха да й се подиграват, тя много добре си ги познаваше, и накрая щеше да я научи цялото село, включително и Иван – съседско момче, което тя много харесваше.
При тази мисъл бузите на Яна поруменяха от срам. Не искаше да я вземат за страхливка. Пък и какво толкова, щеше да се облече добре и да се върне много бързо, гробищата наистина не бяха далеч. Дойде й добра идея: „А вие какво ще ми дадете ако още тази вечер отида до гроба на дядо Йордан и се върна?” – попита сестрите си. Те започнаха да увъртат. Обещаваха й все неща, които не се харесваха на Яна – два дена да вършат нейната работа в двора, да правят каквото им нареди и т.н. „Питах ви какво ще ми дадете!”  – сопна се накрая девойката. Отново поспориха и най-накрая стигнаха до споразумение. Божана – най-малката от трите, й обеща обеците, които баща им беше купил за нея  преди две години от един сбор и, за които Яна винаги тайничко й беше завиждала, а Гергана – позлатената гривна, каквато нямаше никое друго момиче в селото. За да са сигурни, обаче, че сестра им ще изпълни своята част от облога, те й поръчаха да забие нож в гроба на мъртвеца, а на другия ден по светло щяха да идат до гробищата и лично да се уверят дали наистина е ходила дотам. „Ами ако дядо Йордан вземе да вампиряса и извади ножа, за да ви заколи?” – подигра им се Яна. „Хайде, хайде, нали уж не вярваш, как иначе да сме сигурни, че няма да ни излъжеш?”. С това спорът приключи. Стрелките на стенния часовник показваха дванадесет без петнадесет, когато Яна беше готова да потегли. Нахлузила тежкия балтон на баща си върху дългата ношница и стиснаха кухненски нож в ръка, тя отвори вратата и потъна в мрака на зимната нощ.
Подухваше лек ветрец, небето беше покрито с облаци и нямаше луна, което силно затрудняваше придвижването й в тъмното. Тя се загърна по-добре, внуши си, че всичко е наред и с уверена крачка се запъти към гробищата. „Няма от какво да се страхувам. Същото е като през деня, само дето сега е тъмно.” –  повтаряше си наум и вървеше по пустата селска улица, като избягваше да поглежда в страни. Опитваше се да не обръща внимание на хилядите звуци, които издаваха животните в гората – сови, бухали, кукумявки, чакали. Приближаваше все повече и повече към гробището. То се намираше извън селото. За да стигне до него, Яна трябваше да прекоси една малка полянка, да мине през дървесния пояс отсреща и щеше да се озове точно пред входа му.
Ножът й даваше малко кураж, макар и недостатъчно. Все пак, тя искрено се радваше, че носи в себе си нож, а не кухненска лъжица, например. Съвсем скоро се озова на откритото поле, където бяха селските гробища. От вятъра ниската метална вратичка на входа леко потракваше и пантите й скърцаха зловещо. „Да приключвам с това и да си ходя” –Яна се устреми решително към пресния гроб на дядо Йордан.  Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да чуе кръвта в ушите си. Въпреки студа, тя усети как едра пот избива по цялото й тяло. Опитваше се да мисли за гривната, обеците и за нищо друго. Стигна до изкопаната от сутринта могила. Тук всичко изглеждаше нормално, но момичето цялото трепереше от страх. Коленичи, заби ножа в земята, след което се изправи и хукна да избяга час по-скоро от това злокобно място. Нещо я дръпна за нощницата отзад. Нещо намиращо се там, където би трябвало да бъде гробът на дядо Йордан.
На сутринта майка й, баща й и цялото село, които бяха тръгнали да я търсят, я намериха мъртва до пресния гроб. С широко отворени от ужас очи Яна лежеше килната в страни от могилата с пръст. Кухненският нож стърчеше забит в гроба на стареца, минавайки през дългите поли на бялата й нощница.

Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Статуята с въртящата глава

Преди комунистическата власт да оземли бедни селяни от Странджа планина и да ги засели в ново появилото се добричко село Одърци, на мястото на селото е имало чифлик – собственост на небезизвестния добруджански чорбаджия Ичо Романски, който е бил един от най-богатите хора по тези земи. До ден днешен наследниците му са пръснати из целия свят. Голяма част от тях живеят в София или Варна, като повечето притежават реституирани имоти в центъра на Добрич и Варна и огромни поземлени владения в околността.  Техният прадядо Ичо Романски е притежавал хектари плодороден чернозем, десетки хиляди глави едър рогат добитък и купища модерна за времето си земеделска техника. Спечелените жълтици богатият земевладелец благоразумно инвестирал в недвижими имоти и така оставил богато наследство след себе си. Краят му обаче бил трагичен.

Според легендата, връщайки се от пътуване Ичо Романски отбил каретата си през съседното село Храброво и там изпил по една ракия с местния чорбаджия в селския хоремаг. Въпреки че се познавали и уважавали като богати хора, разликата между имането на двамата била доста голяма – единия притежавал собствен чифлик известен в цяла Добруджа с богатството си, а другият бил най-обикновен селянин, натрупал средства от търговията с животни. От дума на дума се заговорило за работа и Романски щедро предложил на своят комшия да се качи в каретата с него и заедно да нагледат как върви работата в чифлика, та да може Храбровският чорбаджия да понаучи туй онуй от богатия си приятел. Освен с богатството си Ичо Романски бил известен и с дейния си характер – не можел една минута да стои на едно място без да върши нищо и не търпял работниците му да почиват – в чифлика винаги и по всяко време трябвало да  кипи трескава работа.
За лош късмет, точно когато пристигнал до вършачката за жито, надничарите били насядали по полето и обядвали. Разпален от ракията и верен на дейната си натура, чорбаджията слязъл от файтона и се захванал собственоръчно да захранва барабана на примитивната вършачка. Работниците веднага зарязали обяда си и започвали да помагат на чорбаджията, страхувайки се от последствията. В един момент златният часовник на стопанина се откачил от ръката му и полетял във вършачката. Без да се замисли Ичо Романски посегнал да го хване във въздуха и заедно с часовника в барабана изчезнала цялата му дясна ръка – откъсната до рамото. Известният чифликчия издъхнал в адски мъки, като преди това обилно напоил богатата земя със собствената си кръв.
Баща му, който тогава бил още жив, заповядал да му построят паметник в цял ръст. Мъката му била толкова голяма, че той наредил паметника да има бронзова глава, която напълно отговаря на истинската и, която да може да се извърта наляво и надясно под напора на вятъра – за да може синът му и от онзи свят да наглежда имотите си.
По ирония на съдбата съвсем скоро имотът бил национализиран от комунистите, а бронзовата глава – открадната и претопена от местните цигани. До ден днешен в гробището на село Одърци, Добричко, стърчи самотно изправената статуя на чорбаджията без глава.

Следва: „Облогът“

Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО – Решетка в края на тунела

Решетка в края на тунела: ––> Продължение

Съдебната система от онова време е имала своите дефекти, също както ги има и днес. Кървавите пари на чорбаджията – убиец успяват да му осигурят второ дело, в което съдията изненадващо намира смекчаващи вината обстоятелства и снизходително заменя смъртната присъда с доживотен затвор. Затворникът е заточен в самостоятелна килия във Варненската крепост – старо гранично укрепление на брега на морето, останало от турско време. След Освобождението то се превръща във Варненски градски затвор, но продължава да носи името „Варненска крепост”. Намира се на мястото на днешния централен плаж. Чифликчията е изолиран поради две причини – заради особено опасният характер на престъпленията му и заради собствената му безопасност. И тогава затворът е бил пълен със сиромаси, претърпели сблъсък със закона заради откраднато парче хляб. Те не биха търпели жестокия чорбаджия – убиец дори един ден сред своите редици. Освен това, някои от затворниците били роднини, приятели и съселяни на безследно изчезналите аргати. Години преди Стивън Кинг да напише „Изкуплението Шоушенк” и „Граф Монте Кристо” да се преведе на български език Горунският чорбаджия прилага на практика формулата „за всяка работа трябва натиск и търпение” пробивайки си път в каменния зид с помощта на неизвестен инструмент. Оказва се че вътрешността на каменния зид е мека и се копае лесно, тъй като стените на старата черноморска крепост са изградени предимно от варовик. Денем дупката, в която може да се побере човек, е старателно прикрита зад прилежно наредените по местата си камъни на зида. Пясъкът се изхвърля в кофата с изпражнения – по малко всеки ден. Никой не си прави труда да инспектира кофата с остатъци от оскъдното затворническо меню. Така за няколко години свободолюбивият чифликчия успява да си пробие път до градската канализация и се превръща в първият беглец от варненската крепост. Обявен е за национално издирване. Канализационният тунел, в който се промъква скришом продължава стотици метри под главната улица на града. Улеят е достатъчно голям, за да може човек спокойно да ходи изправен в него. Секунди преди да усети духа на свободата, обаче, беглецът се изправя пред непреодолима преграда – масивна, ръждясала желязна решетка, поставена преди много години от турците, за да осуети бягството от зандана на крепостта. Новата управа дори не подозирала за нейното съществуване. Връщането назад е невъзможно – сутрешното преброяване вече е минало. Със сигурност са открили липсата му и го издирват под дърво и камък. Тревожната сирена която вие на повърхността убедително доказва това. Пътят напред също е невъзможен. Опипом тъмничарите откриват, че един от камъните в стената на килията поддава. Отварят изкопа и тръгват по стъпките на беглеца. Изненадващо дори за самите тях го заварват изтощен и изгладнял пред решетка в края на тунела. Отчаян, избягалият затворник се предава без никаква съпротива. За наказание и назидание на всички  бъдещи кандидат-бегалци директорът на Варненската крепост го премества в обща килия с още 40 затворници. През нощта те буквално разкъсват тялото му на парчета. Така свършва историята за жестокия чифликчия от село Горун.

Следва: „Стауята с въртящата глава“

Тихомир Димитров

РАЗКАЗИТЕ НА ДЯДО ПЕТКО

Дядо Петко е колоритен старец с удивително млада за 83годишната му възраст душа Интелигентен събеседник и лек ексцентрик, той е сред основателите на фотоклуба във Варна – виждал съм колекцията му от цветни фотографии правени през 60-те години на миналия век. Качеството ме впечатли. За съжаление тези богати на идеи снимки, всяка от които си има собствена история, могат да се намерят единствено в схлупената му къщурка на 5 метра от отвесния бряг на село Тюленово, Шабленска област.
Дядо Петко познава синовете на някои от героите в Йовковите разкази. Виждал е най-новата история на България с очите си. С най-голямо огорчение си спомня страданията на местното население при насилственото присъединяване на Южна Добруджа към Румъния, както и еуфорията от връщането и обратно през Втората световна война – дело на немската военна машина. Хитлер и цар Борис се ползват с добра репутация по тези земи.
Никога не съм предполагал, че мога да имам приятел с 55?!? години по-възрастен от мен, но случаят с дядо Петко за мен доказва, че ние хората сме вечно млади, безсмъртни същества, които още не знаят това. Научих ценен урок – никога да не губя себе си, независимо на колко години съм и винаги да преследвам мечтите си. На 82 години дядо Петко има мечти които осмислят живота му. В изгнилата си дървена барака, проядена от солените морски ветрове, в която нормален човек не може да стои изправен, дядо Петко е приютил съпруга, семейство котки, семейство кучета и едно изключително симпатично семейство туристи, състоящо се от майка и две дъщери, които прекарват всяко лято тук. Сериозното изражение по лицето на малката прави биберона в устата и да изглежда абсурден, очите и са дълбоки и мъдри, може би не напразно се казва София.
Честите ми разговори с дядо Петко през лятото на 2006-та година, когато строях къща в съседство с неговият двор до морето ме убедиха, че той не е обикновен човек и, че по някакъв начин допринася пряко за магията на това място, която сама по себе си е странно, необяснимо явление.  Както сам каза старецът, въпреки че не обичам да използвам тази дума за него поради простата причина че е изключително неподходяща: „Веднъж като дойдеш тук и вече си зарибен!”.

Предполагам, че има много неща по света, много брегове, които са по-красиви от Тюленово и може би никога няма да успея да ги видя с очите си, но за мен негостоприемните отвесни каменни брегове на Тюленово са като скалите на Кадакес за Салвадор Дали – мястото, където откривам себе си. Дядо Петко ми завеща няколко стари добруджански истории – не знам дали са легенди или пък истински събития, но при всички случаи в основата на всяка лъжа стои някаква истина, така че се почувствах длъжен да ги запиша и по този начин да съхраня част от устния фолклор, който очевидно продължава да съществува в тази най-северна, все още девствена част на българското Черноморие.

РЕШЕТКА В КРАЯ НА ТУНЕЛА – разказ първи

Действието в този разказ се развива в началото на 20 век. Мястото е село Горун – по пътя между Балчик и румънската граница, сърцето на златна Добруджа, която по това време познава единствено чифлика като форма на икономическа организация. В село Горун се намира един от големите чифлици в областта, който всяка година дава хляб на десетки „сезонни” работници, идващи от близо и далеч, по онова време известни с името ‘аргати”.
Аргатите са селскостопански черноработници, които идват да живеят и работят при стопанина на чифлика, съгласил се да ги наеме всяка година от Гергьовден до Димитровден (от пролетта до есента). Тези хора обикалят чифлиците, като изминават десетки километри пеш и се цанят, докато някой чорбаджия не се съгласи да ги вземе. През лятото те работят буквално за една коричка хляб на ден. Дните са дълги, а границите на работния ден са очертани от наличието на дневна светлина. Работата се прекъсва по обяд з а не повече от десет минути, в които аргатите подвиват крак, за да хапнат с огромен апетит полагащото им се парче хляб, в празничните дни сирене и само при особено важен повод (кръщене, сватба, раждане на мъжко чедо в чорбаджийския дом) – месо. Това са дребни, неграмотни и отруден хора, които продават отчайващо тежкия си труд под безмилостните лъчи на равна Добруджа с една единствена цел – на Димитров ден да получат някой лев и да го занесат на семейството си, за да могат да купят дърва за зимата и да спасят децата си от гладна смърт.
На върха на социалната пирамида на добруджанският чифлик по онова време стои чорбаджията. Веднага след него почетното си място заемат неговите синове, които обикновено бъхтят наравно с другите, но за разлика от тях получават адекватно възнаграждение за труда си или най-малкото работят за увеличаване на бащиното наследство. Напълно онеправдани са ратаите – хора на наемния труд, които работят в чифлика – някои целогодишно като слуги, а други само по време на жътва или беритба. Разбира се, има значение дали се цаниш като майстор, калфа или чирак, дали си кочияш, пазач или общ работник. Жените от домакинството се намират на трето място в йерархията. Те стоят дори по-долу от ратаите, тъй като тяхната роля е да месят хляба, да кърпят и да перат дрехите на работниците. Освен това на плещите на булки, сестри и братовчедки се полага грижата за цялото домакинство на чифлика, поставено под строгия контрол на жената на чорбаджията. Не бива да забравяме, че за да изпереш по това време, трябва да отидеш до извора и собственоръчно да донесеш вода, да запалиш огън, на който да я стоплиш, да произведеш сапун от животинска мас и чак тогава да изпереш на ръка дрехите на 40 човека. На жените се е падала и „честта” да се грижат за домашните животни, които в по-богатите чифлици са достигали стотици, понякога хиляди глави добитък. Тези грижи включват доене, чистене на обори, стригане, хранене, поене и разхождане. Не случайно най-цененото качество на тогавашната кандидат-булка е да бъде „работна”. Жените стават преди всички – още по тъмно и лягат последни, тъй като трябва да разтребят софрата, след като вечерята приключи.
Всички описания на добруджанският чифлик по-горе са нужни, за да може читателят в пълнота да осъзнае унизителното социално положение на „аргатина” – човек, дошъл от далеч да търси препитание, наеман само в краен случай срещу мизерно заплащане, което твърде често е било в натура. „Аргатите” стоят по-ниско от жените в чифликчийската йерархия – за тях не се грижи никой, те прекарват цяло лято на хляб и вода и нощем спят на полето под открито небе.
В чифлика на село Горун, обаче, се случва нещо странно. Всяка година на Димитров ден върхът и дъното на социалната пирамида се срещат и дори сядат на една маса. Чорбаджията събира при себе си всички надничари, разплаща се с тях както си му е редът и ги изпраща по живо по здраво там, от където са дошли. Аргатите с най-голям надник (които са свършили най-много работа, тъй като трудът им се заплаща на парче) получават специално отношение – лична похвала от чифликчията, обещание, че ще ги вземе на работа и догодина и отрупана трапеза с пищни ястия. Всичко това се случва в присъствието и за почуда на останалите работници. Смазаните от умора хорица, които са изцедили последните си сили в деня на разплатата, за да направят добро впечатление и да получат отплата, трябва да изпият само по една ракия, за да оклюмат глави. По това време всички надничари са се прибрали и навън вече се здрачава, а чифликчията стои на масата сам в компанията на уморените и подпийнали аргати, като продължава да им сипва от силната домашна ракия. След като угощението приключи той щедро им предлага да не бързат да си ходят, тъй като са уморени, а да останат да пренощуват в господарската къща и сутринта рано да поемат към родните си места. Дори и да искат, бедните аргати не могат да откажат подобна чест. Къде се е чуло и видяло сиромах да спи в господарска одая, а на всичкото отгоре чорбаджията вече ги е спечелил напълно с добрината си. Скъсил е дистанцията, ракията и умората си казват думата. Скоро всички се натръшкват уморени по леглата. И никога не дочакват утрото…
През нощта една самотна фигура обикаля от одая в одая, налага марля с конска упойка върху всяка уста и пияните селяни тихомълком губят съзнание един по един в съня си. След това, дърпайки ги за краката, мощната фигура на чифликчията товари телата им на волска каруца, изкарва каруцата на полето и там – в късна доба, под големите звезди извършва най-тежкото престъпление. Главите им премазва с камък, а телата прибира в огромните бали плява, пръснати из цялото поле. Надницата изкарана с месеци труд, пот и лишения се връща в господарската хазна. На другия ден ще заповяда да запалят плявата. От труповете не остава и следа – пепелта им се разнася от вятъра из равното добруджанско поле. Това се случва всяка година на Димитров ден.
Днес, разбира се, подобно кърваво деяние не може по никакъв начин да остане скрито от закона за дълго време. Тогава обаче времената са били други – за да изпратиш вест трябва да вървиш 5 километра пеш до най-близката поща в най-близкия град и да можеш да пишеш. Освен това, телеграмите струват пари, а работниците, освен че са неграмотни, не получават възнаграждение докато не свърши сезона. Семействата им знаят само, че са на гурбет в някой добруджански чифлик и нищо повече. Ако се случи така, че в чифлика на село Горун да се цанят няколко души от едно и също село, те със сигурност ще споделят господарската трапеза дойде ли Димитровден и след това всички заедно ще отпътуват, но не за родното село, а за един по-добър свят…
Запиташ ли случаен човек ще ти каже, че аргатите са яли и пили, получили са си надниците и са си заминали, както всички останали сезонни работници. Все пак са го видели с очите си. Броят на жертвите става толкова голям, че жандармерията започва официално да регистрира десетки безследно изчезнали в региона. Случаят привлича вниманието на варненският прокурор и той лично разпорежда да се повдигне разследване. Междувременно сред населението се носят слухове за разбойници, които дебнат по пътя, за кръвожадни вампири, таласъми и всякакви свръхестествени сили, но никой не подозира „добрия” Горунски чифликчия.
Без да се съобразява с народните суеверия, следствието хладнокръвно продължава своята работа и кръгът на заподозрените постепенно се стеснява. Убиецът е заловен на местопрестъплението. Хващат го докато тика окървавения труп на поредната си жертва в балата с плява. Разпитите разплитат свидетелските показания на близки и роднини. Чифликчията сам признава голяма част от извършеното. Осъждат го на смърт….

–> Следва продължение….

Тихомир Димитров