Писателският блог на Тишо

октомври 26, 2009

Колективната самота, наречена FACEBOOK

Минаха девет месеца, откакто станах член на най-голяма социална мрежа в света.

За толкова време ще износиш бебе, ще стартираш нов бизнес, ще построиш къща, ще ремонтираш вила или ще обзаведеш жилище, но може и просто да си вдигнеш рейтинга във FarmVille …

„Колективна самота“ е мое лично определение за Фейсбук, с което се гордея. Защото е едно от малкото смислени неща, които постигнах в социалната мрежа за последните девет месеца. Девет месеца  – девет извода от паралелния живот в бука. Накратко:

1)    Наляга ме усещане за самота, когато си вляза в профила. Кой нормален човек би се чувствал така сред 500 приятели?! Въобще, има ли нормален човек с 500 „приятели”?

2)    Фейсбук е рай за воайора. Бас хващам, че възможността да надникнат в чуждия животец носи недотам морално удоволствие на мнозина. В което  няма нищо лошо, защото:

3)    Фейсбук е рай и за позьора. Двата типа инстинктивно се привличат. Разпищолените каки БИ ТРЯБВАЛО да знаят, че снимките им попълват чекиджийските фантазии на не един и двама „приятели” от най-близкото им обкръжение. Би трябвало, освен ако не се окаже вярно онова за съотношението между външния вид и мозъчния багаж…

4)    FarmVille и Mafia Wars са матрица в матрицата, братче! Никой, по никакъв начин, с никакви аргументи не може да ме убеди, че има по-безумно занимание от грижа за „ферма”, в която растат…нули и единици.

5)    Кралят на СПАМ-а сигурно също живее тук – в бука. „Някой каза нещо за теб, приеми един тон спам и разбери клюката на деня”. Да бе, да!

6)    Да ме черпиш с виртуална бира е още по-извратено от култивирането на виртуални зеленчуци, копеле!

7)    Вярно, в социалната мрежа откриваш един куп стари приятели, пресъхнали любови и мухлясали контакти, но въпросът е: за какво са ти?

8)    Фейсбук е хипер неудобна среда за общуване в реално време. Дори мирка бие чата им по функционалност, а тромавото изпращане и получаване на „лични съобщения” няма да го коментирам. Има си джимейл за тая работа.

9)    Дойде ред и на любимото ми: „дъ фейсбук ивентс”. Това лято присъствах (реално, а не виртуално) на две такива мероприятия. Смело мога да заявя, че трето няма да има. Организаторите на първото бяха избрали чуден локейшън „сред  природата”, включващ железопътен мост, по който над главата ти минава експресът софия-варна на всеки кръгъл час, „панорама”, състояща се от денонощна каменоломна, заблатен язовир, пълен с комари, натоварен междуградски път и ислямско село, в което цял ден бучи ходжа, а цяла нощ – циганска чалга. На втория фейсбук ивент, пък, от 2000 заявили участие дойдоха…трима.

Изводът от всичко това: Фейсбук е колективна самота! Единственото практическо приложение на социалната мрежа се ограничава до скатаване в офиса. Има някои дребни удобства, разбира се: ако ти потрябва някой, много по-лесно е да го намериш в бука, отколкото да търсиш отдавна изгубените му контакти поне на 4 места: в мейла, в телефона , в скайпа, в кю-то.  Основната „тръпка” на „букърите” и занапред ще си остане воайорството / позьорството, а основната цена, която плащат – тоновете спам и десетките пропилени денонощия от собствения им живот. Тъпо, а?

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров

Advertisements

октомври 19, 2009

Шапка ви свалям, пичове!

В „Ползите от кризата”  бях писал как настоящата икономическа ситуация ще освободи много хора от оковите на ежедневието, което презират. Ще им върне свободата, която се опитаха да продадат за жълти стотинки. Ще се превърне в повод тези хора най-после да бъдат себе си. Да сбъдват мечти. Да правят нещата, които искат, а не нещата, които някой друг е решил, че трябва.

Тези процеси вече се случват.

Две личности, от които се възхищавам, оставиха „сигурния” начин на живот и поеха на околосветско пътешествие. Захванаха се да решават уравнение, пълно с неизвестни, където единственият сигурен параметър е посоката.  Това не са богати хора, нито професионални пътешественици. Това са хората, с които се блъскаш в автобуса вечер, след работа. Един програмист и един художник.

Но те са по-богати от теб и мен. Защото получиха свободата си обратно. Аз и ти все още можем само да мечтаем за това.

Художникът Коста тръгна да обикаля света „надясно” със своя мотор „Скитник”, а програмистът Иван пое „наляво”, като разчита да „завърти” планетата на автостоп.

Околосветското пътешествие се отличава от останалите пътешествия по една съществена черта – стигнеш ли до средата, каквото и да се случи, ако си жив, ще се прибереш у дома. Няма шанс да се върнеш обратно, защото пътят напред става по-къс от пътя назад.

Коста пресече 8 часови зони и в момента яде суши някъде из Япония, готвейки се да атакува Тихия Океан, където ще мине средата.

Иван тръгна буквално тези дни – запасен с 22 килограмова раница на гърба, 8000 лева в джоба и много кураж в сърцето.

Трябват топки за тая работа, не всеки би се решил.

Бидейки авантюрист и пътешественик по душа, аз самият многократно съм се питал дали имам смелост да предприема околосветско пътешествие по такъв начин. Най-големият ми „експеримент” до момента беше да извървя 500 км пеш по Камино в северна Испания, без карта и пътеводител, с нулеви познания по езика и с минимален бюджет. Оставих се на пътя да ме води и след немалко премеждия стигнах до океана, където получих  интересно прозрение, за което ще пиша друг път.

Моята авантюра, обаче, е нищо в сравнение с приключението, в което се хвърлиха Коста и Иван.

Двамата имат страхотни сайтове-пътеписи, където можете да следите трипа им отблизо. Това са:

Вътрешно горене на Коста
и
Road Tales на Иван

Интернет скъсява дистанцията и прави допълнителното представяне на нашите герои леко излишно. Нека те сами да ви разкажат за премеждията си по пътя.

Аз ще си позволя само да цитирам част от мотивацията им, за да можете да получите поне бегла представа какво кара двама мъже в разцвета на младостта и професионалната си реализация доброволно да обърнат гръб на постигнатото и да тръгнат около света.

Или, както е казал българинът: „изтърви питомното, па ходи да гониш дивото”.

Да, ама не:

Коста: Всеки може да направи околосветско пътешествие с мотор. Просто се качваш, палиш и тръгваш. Няма нищо сложно, само път. Но не е това идеята.

 

Много от нас живеем по инерция, без да се наслаждаваме, без да търсим, без да изследваме. Опитвайки се да бъдем като всички, да се впишем, отговорим на изискванията и представите на другите за нас, забравяме да бъдем себе си – докато накрая забравим, че сме забравили, и започнем да просто да съществуваме. От ден на ден. Без страст. Без огън. Без цели, без надежди, без Мечти. Събуждаме се, ставаме, висим в задръстванията, отиваме на работа в гадните офиси, които не ни кефят и започваме да правим нещата, които не ни кефят. Изкарваме поредния еднакъв ден, който също не ни кефи, само за да го повторим утре – и това ни убива, но уви – вече сме приели, че нещата стоят така. Трябва да се бориш за всичко, трябва да работиш нещо, което не ти пасва – всички останали правят така. Не може всички други да са се объркали. И така, оставяме настрана надеждите си и заравяме Мечтите си в чекмеджето, надписано „Неясно и далечно бъдеще“, а после ежедневно, малко по малко, бавно изгаряме целия шкаф, наречен „Живот“, защото нямаме време за глупости – нали трябва да работим нещата, които не ни кефят. Ъмм… Не е ли малко тъпо?

Иван:Прекарвах дните си като затворен в клетка – загледан в поредния красив залез отминаващ зад офисното стъкло. Неудовлетвореността, което се събираше в мен вече над две години, беше достигнало до ниво, което повече не можех да пренебрегвам. Фалшивото чувство, че държа живота в шепите си все повече се пропукваше и започнах да осъзнавам, че дните изтичат между пръстите ми като вода. Осъзнах, че ще дойде време, в което ще поднеса шепа, за да пия, а там няма да е останало нищо. Обърнах се назад и видях една мъгла, в която едва се прокрадват сенките на откъслечни спомени. Това беше сивата мъгла на цикличността и монотонността, в която беше влязъл животът ми – тя беше цената на сигурността и добрите доходи”.

И тогава сред мъглата се появи кръстопътят. Напред продължаваше широкото и гладко шосе по което идвах. По него уморено вървяха тълпи от хора, насочили се към поредната вноска за жилището си или колата си, отиващи и връщащи се от работа, угрижени от семейни проблеми. Това което виждах не изглеждаше да е пътят, по който искам да вървя…

Пожелайте ми нещо наум и бъдете с мен в приключението ми, а аз ще се постарая то да стане и ваше. Аз си пожелавам следващия залез. Но този път от външната страна на прозореца

Шапка ви свалям, пичове! И ви желая попътен вятър!

Тихомир Димитров

октомври 7, 2009

Удобни ли са ти патериците?

Доста рано се научаваме да ходим изправени, но почти никога не излизаме от проходилката в духовно отношение. Или пък „си стъпваме на краката” за малко, преживяваме  силна болка и после избираме „патериците” за цял живот.

Патериците – това са хората, обстоятелствата, събитията, на които разчиташ да те направят щастлив. Патерици са мнението и подкрепата на другите, тяхната любов, съпричастност – все необходими неща. Защо да изграждаме самоуважение, като можем да се подпрем на нечие чуждо уважение? Защо да изградим вярва в себе си, като има кой друг да ни вярва? Защо да обичаме себе си, като има кой друг да ни обича?

Всичко това превръща живота ни в мизерия. И, за да не бъда голословен, ще дам примери:

Ако сутрин се събуждаш до някой, който те обича, ти си щастлив, но ако този човек си тръгне – Дантевият „Ад” става по-приятно място за живеене от скапания ти дом! Ако в училище, в офиса, на спортната площадка или на сцената те поощряват, значи си окей. Всичко е наред, когато ти дават бонуси, печалби, похвали, медали, награди. Когато получаваш комплименти. Ако някой не забележи новата ти прическа, обаче, настъпва голяма трагедия. Защото си кифла! Не дай Боже да направят паралел между теб и някоя, която получава много повече комплименти. И ти би искала да имаш нейните патерици, нали?

Изобщо, можеш ли да бъдеш мъж (жена), без задължително да получаваш одобрението на жените (мъжете)? Можеш ли да харесваш тялото си, ако непрекъснато ти казват колко си надебелял(а)? Ще изпитваш ли удволетворение от работата си, ако никой не забелязва резултатите от труда ти? Има ли значение какво си постигна(а), ако няма кой да те похвали? Изобщо, съществуваш ли, ако няма кой да регистрира този факт?

Удобни ли са ти патериците?

Хората били социални животни. Проблемът е, че са по-скоро социални, отколкото животни. Вълкът-единак не се нуждае от одобрение, за да убие, когато е гладен. Нито пък самотният лъв. Нито самотният гарван.

Как животните не си развалят фигурата – хранят се толкова рядко и нездравословно, хм? Как си поддържат ноктите без козметик? Как пигментират без солариум? Защо имат по-здрави зъби, а никога не ходят на стоматолог? Колко време можеш да издържиш без четката си за зъби? Да, сигурно е за сметка на продължителността на човешкия живот, но гарваните живеят два пъти по-дълго от хората, а някои костенурки – десет пъти по-дълго. Те също нямат четка за зъби. Нямат личен лекар и не внасят здравни осигуровки.

Удобни ли са ти патериците?

Харесват ли ти всичките условности, от които зависи самочувствието, любовта, дори здравето и животът ти? Ако отговорът на този въпрос е „да”, тогава се чудя какво изобщо правиш тук? Сигурно се надяваш да разбереш мнението ми за мрачния ти начин на живот? Сигурно очакваш да ти дам някакъв съвет или, защо не, да ти ритна патериците?

Истината е, че ми пука за теб, но не ме интересува твоето оправдание. Не искам да знам колко удобни патерици носиш. Интересува ме само защо го правиш?

Тихомир Димитров

октомври 1, 2009

За ползите от опита

Ако светът наистина беше такъв, какъвто го виждаме, споровете нямаше да съществуват. Реалността е различна за всеки. Конфронтацията на идеи го доказва непрекъснато.

Нека разгледаме следния пример: двама души спорят.  Всеки от тях поотделно е стигнал до определена „истина” по темата на спора. Истина, базирана на личен опит. И понеже личният опит минава за „реален”, спорещият категорично го възприема като верен.

„Не питай старило, а питай патило.”

Хората нямат търпение да споделят ненужния си личен опит с други, за които той е абсолютно безполезен.
Имам един любим английски лаф: „ю сей тумато, ай сей тумейто.”

И една любима реплика от българска песен: „Моят свят не е твоят.”

Моята истина не твоя, моят живот не си го живял ти, следователно моят опит е абсолютно ненужен за теб.

Толкова е просто. Но понеже хората трудно се доверяват на простичките истини, поднесени достъпно, те предпочитат да вярват на сложния хаос, образуван в собствената им глава, като резултат от контакта с една действителност, напълно безразлична към тях.

Разумът обича сложните неща. Любимото му хоби е да ти усложнява живота.

Истините, за сметка на това, са прости. И нямат нищо общо с личния ти опит, който притежава минимална стойност и то само за теб самия на тая планета. Ако ще да си на 100.

Истините биват доста елементарни по характер. За да бъде едно нещо общовалидна истина, то трябва да се е появило преди човека като животински вид, преди неговите сложни технически изобретения, да е съществувало така милиони години и да продължава да съществува непроменено до днес.

Истините нямат нищо общо с това, което си преживял в краткия си живот, който на фона на възрастта на Земята е по-къс от намигване, а на фона на възрастта на Вселената – абсолютна нула.

Гравитацията е Истина. Смъртта е истина. Изгревите и залезите са истина. Погледнато реално, истините са толкова малко, че могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка, пардон за клишето.

Всичко друго е въпрос на лично мнение.

Ето откъде идва моят проблем с признаването на разни „авторитети.”

Примерно, отнасям се внимателно към възрастните, защото са физически изтощени, сакати или болни хора, които се нуждаят от помощ, но не защото „огромният” им опит има някакво значение за мен.

Опит, натрупан в Балканската война, е неприложим във Фейсбук.

По-тъп пример едва ли някога ще измисля.

Но ти се сещаш за какво иде реч.

Тихомир Димитров