Писателският блог на Тишо

април 5, 2011

Защо напуснах Фейсбук?

Изображение: faqsocial.org / How do I Permanently Delete My Facebook Account: Easy Techniques

Никак не е лесна тази задача – да скъсаш окончателно с Фейсбук. Ако деактивираш профила си и една година по-късно влезеш отново в него, всичко ще си е по местата – така, както си го оставил(а) – тоест, можеш да деактивираш себе си, но не и мястото, което съхранява тонове лична информация за теб. Е, можеш и да отделиш 6 часа, както направих аз, за да унищожиш профила си бавно и мъчително: албум по албум, снимка по снимка, таг по таг, статус по статус, контакт по контакт, линк по линк и т.н. Но има по-лесен начин. Трябва да се логнеш в профила, преди да цъкнеш на този линк:

https://ssl.facebook.com/help/contact.php?show_form=delete_account

После няколко пъти трябва да потвърдиш желанието си да извършиш доброволно е-самоубийство и най-накрая от администрацията на Фейсбук официално ще ти обещаят до 14 дни да заличат напълно всички следи от присъствието ти в социалната мрежа. Заличих ги собственоръчно и аз преди това. Не им вярвам просто – нито на обещанието, нито на „сигурността“, която предлагат. Например, открих десетки напълно непознати лица във френд листата си, докато я изтривах. Това са хора, които категорично не познавам, а липсва и всякакъв спомен да съм ги добавял някога в списъка с приятелите, които изключително внимателно подбирах. Въпросните непознати са имали  достъп до всичко, което качвам във Фейсбук и могат да са били всякакви хора… Е, сигурен съм, че дори след едно такова добре планирано и качествено извършено виртуално самоубийство, някой пак ще намери начин използва данните от профила ми за СПАМ или с друга търговска цел, но поне СВЕТЪТ вече няма да има пълен достъп до тях…

И така, ще изредя основните причини, поради които напуснах Фейсбук и ще ги структурирам по важност. Правя го с уговорката, че не искам ти да последваш примера ми, нито пък искам да приемаш решението ми лично. Направих го заради себе си, а не заради теб. Ето няколко добри причини, поради които напуснах Фейсбук:

Колосалната загуба на време. Нормално ли е човек да прекарва по няколко часа на ден в един-единствен уеб сайт и да не получава никаква полза от това? Не е нормално, според мен. Макар да не активирах нито едно приложение, да не харесах нито една игра и внимателно да филтрирах спама, аз пак успявах да губя колосални количества време, всеки ден, в „социалната“ мрежа. Подарявах й от личното си време – време за спорт и разходки, време за четене на книги и пиене на бири с не-виртуални приятели, време за работа, изкарване на пари, изграждане на истински приятелства и бизнес контакти, време за творчество и пътуване, време за любов и движение – всичкото това време аз го подарявах на Фейсбук. Всеки ден. И го правех доброволно. И минаха години, преди да се усетя. И никой не ми е виновен. И не съжалявам.  Забавлявах се. Но дойде моментът, в който трябваше да взема единственото смислено решение. Този момент ще дойде и при теб все някога, гарантирам ти го! Просто е неизбежно. Един ден ще започнеш да цениш себе си повече от произведението на Марк Зукърбърг, колкото и гениално да е то.

Плитката комуникация. Обичам да общувам и да споделям – това беше основната причина да си направя профил във Фейсбук. Постепенно, обаче, се убедих, че комуникацията във Фейсбук е изключително плитка, несъдържателна, светкавична и половинчата – доста некачествена като цяло. Може би е нарочно, защото до голяма степен комуникацията във Фейсбук прилича на опита ти говориш с някого в тълпата, под мощното озвучаване на дискотека, нощен клуб или концерт. Няма как да проведеш смислен и съдържателен разговор просто, но монолозите, които си крещим в ушите по такива места сме свикнали да ги наричаме „социално поведение”. В този смисъл Фейсбук е много социален. Ако изобщо стоенето вкъщи сам, пред компютъра, може да се нарече „социално поведение”…

Връзката с приятелите е мит. „Много удобно – всичките ми приятели са под ръка и така по-лесно мога да поддържам връзка с тях” – това ще ти го каже почти всеки зомбиран Фейсбук потребител. Но дали наистина е така? Първо, поставям под съмнение факта, че може да имаш, примерно, 800 приятели – колкото имах аз, макар внимателно да подбирах всеки нов контакт. Второ, от тези 800 приятели, в ежедневието си реално виждах какво се случва само с 5-10 човека – тези, които губят най-много време в мрежата, качват най-много снимки, пишат най-много коментари, статуси, бележки, поставят най-много линкове и, въобще, превърнали са се в най-пристратсените, хиперактивни потребители. Но това не са задължително най-добрите ти приятели. Обикновено са най-добрите спамъри. Или хора с прекалено много свободно време на работното си място. Или пък са най-големите нарциси, които държат да ти покажат новия си педикюр, новата си рокля и прическа, новата кола или новата приятелка. За всички тези хора Фейсбук е „манна небесна”, но те едва ли са най-добрите ти приятели и едва ли толкова много държиш на еднопосочната, ежедневна „връзка“ с тях. Едва ли си чак толкова обсебен от техните каузи или идеи. Едва ли си чак толкова влюбен в тяхното собствено хипер Его. Да, обаче, Фейсбук предлага точно такъв тип „връзка с приятели”. И нищо повече от това.

Безопасността на личните данни също е мит. Колкото и да затегнаха контрола напоследък, по света няма системи без грешка, особено компютърни и софтуерни такива. От грешките в системата може да се възползва всеки – както безобидните спамъри, така и хората с опасни намерения. Успокояващото е, че ти сам(а) избираш какво да качваш, какво да споделяш и какво – не. Но дали собствената ти преценка е по-сигурна от „безгрешната” работа на софтуерните системи? По новините говорят за хора, които могат да откраднат няколко хиляди лева, само защото знаят името и телефона на някоя баба. Представете си какво могат да направят тези хора, ако знаят всичко, което си решил(а) да качиш в профила си. Отделно, Фейсбук е една огромна машина за маркетингови проучвания, сегментиране на пазари, профилиране на таргет групи и дефиниране на потребителски търсения по различни показатели. В тази машина няма друг интерес, освен чисто търговския и тя превръща хората от живи, дишащи същества с различни хобита, интереси, приятели и професии, в най-обикновени консуматори и безлични потребители. Групите, каузите, профилите на „известни личности”, фен страниците и много други инструменти дават безкрайна палитра от възможности на уеб-предприемачите да използват с търговска цел това, което си решил(а) да качиш във Фейсбук. Достатъчно показателни са обявите от типа: „Продавам фейсбук страница с над сто хиляди почитателя много изгодно”.  Не ми се участва повече в този маскарад.

Публичността на един автор е важна за развитието му като такъв и мнозина виждат в „социалните мрежи”, под които разбират главно и единствено Фейсбук, „възможност да разпространяваш творчеството си онлайн”. Е, да, ама не е така. Стотиците контакти във Фейсбук се дължат на творчеството, което разпространяваш онлайн, а не обратното. Започна да ме дразни фактът, че публикувам една статия в блога си, а коментарите се случват под линка й в социалната мрежа, вместо под самата статия. Какъв е смисълът? Първо, така се създава впечатление, че почти никой не чете новите ми публикации, второ – така коментарите стават абсолютно невидими за онези, които нямат профил в социалната мрежа. Колкото и парадоксално да звучи, това все още са повечето хора, уважаеми!

Вярно, посещенията в блога ми ще намалеят сега, след като самоубих профила си, защото мнозина бяха свикнали да го следят именно там. Но какво от това? Чели са ме не защото им е било интересно, а защото са нямали какво друго да правят и са имали много време за губене. Качеството винаги е по-важно от количеството за мен, във всяко отношение. Това важи и за читателите. Сега вече нямам профил във Фейсбук, тоест разполагам с много, ама много повече време за творчество и, съответно, ще публикувам повече неща тук. Ако държиш да се информираш за новостите, но си свикнал да го правиш там, натисни „Абонамент по имейл” от линковете най-горе в дясно – точно под червената химикалка. Така ще получаваш новите статии директно на електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам. Безплатно е и всеки може да се присъедини…

Чувството за самота. Има още много причини да напусна Фейсбук, но няма да те отегчавам с тях. Ще се огранича само до най-важните. Последната е, че през цялото време, което прекарах в  „социалната” мрежа, чувството за самота така и не ме напусна.

Тихомир Димитров

Advertisements

януари 6, 2011

Ще успеят ли социалните мрежи да изпратят блоговете в девета глуха?

Първо, нека уточним, че за неспециалистите „социални мрежи” означава facebook, а „търсачки” – google. На никой не му пука за десетките, дори стотици деривати на тези продукти в мрежата.
Всички са във facebook и всички търсят с google. Всички потребители, които формират пазара.

Почти никой не знаеше какво е „социална мрежа”, преди да се появи facebook. Не вярвате ли? Попитайте майка си, която отскоро има профил в бука и коментира всеки ваш статус, хехе.

Facebook сега е манията, каквато бяха блоговете преди няколко години. Тогава всеки по-грамотен юзър се зариби да спами уеб пространството с новини от собственото си ежедневие, които не интересуват никого. И „В началото беше словото!” И Б(л)ог създаде blogger, а после wordpress. Или може би обратното, не помня.

По-важното е, че блоговете окупираха вниманието на всички, които са част от т.нар „интернет общество”, т.е хората, които си губят времето или по някакъв начин си изкарват прехраната, седейки пред компютър.

Днес вече е модерно да се говори за  социалните мрежи като алтернатива на блоговете. От моята тясно не-специализирана и технически неграмотна камбанария, този конфликт изглежда така: Facebook vs WordPress. Писателският профил на Тишо срещу Писателския блог на Тишо.

Хм.

Каква е разликата, всъщност? На пръв поглед и двете места те свързват с едни и същи хора. Разликата е в това, че читателите на блога няма да разберат къде си се напил и припаднал в четвъртък вечер, ако не им кажеш, докато в „социалната” мрежа твои „приятели” със сигурност ще качат богат снимков материал от „събитието” и ще сложат етикет с името ти върху всеки кадър, да се знае…

Разбира се, това не е достатъчно сериозна причина да предпочитам блога, като средство за общуване, пред социалната мрежа. В единствено число.

Преди няколко месеца изнесох презентация в клуб „Спри и помисли” на тема: „Блог да ви е на помощ” (слайдове: тук, видео: тук), където много простичко обясних каква е разликата между това да имаш блог и това да участваш в социална мрежа.

Представете си парти. Разни хора се събират на едно място да употребяват алкохол и леки наркотици, да клюкарстват, да танцуват, да се хвалят с новите си придобивки или да показват новото си гадже. Други идват с тайната надежда да намерят такова на партито.

Собственият блог означава партито да е у вас. Може да заключиш любимите си порно списания в отделна стая, където никой няма да ги види, можеш да определиш къде ще се пуши и къде не, какъв алкохол ще се консумира, каква музика ще се слуша, кого да поканиш и кого да изгониш, в колко часа да свърши купонът и т.н.

Същите хора „купонясват” и във facebook. Но там ти си гостенинът и ти трябва да се съобразяваш с правилата, а правилата ги определя домакинът. Марк. Той решава какво, къде, кога и как. А половин милиард души му играят по свирката. Те само присъстват. Защо така?

Ами, защото е много по-лесно да отидеш на купон, отколкото да организираш парти у вас.

Второто изисква повече усилия, време, организация и ресурси, но ти осигурява повече свобода. Имаш пълен контрол върху ситуацията. Чувстваш се „като у дома”.

Това е причината социалните мрежи да НЕ изпратят блоговете в девета  глуха. Всеки обича да се чувства „като у дома”.

Разбира се, промени настъпват. Блоговете и социалните мрежи са процес, а не събитие. Всеки процес търпи развитие с времето.

Развитието при блоговете е, че стават по-шумни, по-глупави и по-разводнени, а информацията в тях е все по-некачествена, докато постовете в „старите” блогове са по-редки и по-лаконични. Дори вече има стотици хиляди, даже милиони блогове, занемарени от своите мързеливи притежатели. Последните разбраха, че няма какво да кажат на света, а и да кажат, няма кой да ги чуе, защото никой не се интересува от четката им за зъби или от „предимствата” на новото им гадже. По-лесно е да споделят тези неща във фейсбук. Там със сигурност някой ще ги забележи.

Докато развитието при фейсбук е, че расте като тумор. Всички знаем как свършва това.

Маниите идват и си отиват, хората остават. Трябва да ви съобщя, че социалните мрежи няма да изпратят блоговете в девета глуха. Те ще ги последват там. Всички ще акостират в тихия пристан на забравата един ден. През 21 век ще се появят нови средства за общуване и забавления. Кои са те? Ако знаех, щях да съм най-младият български милионер и пак нямаше да ви кажа…

Да се върнем в настоящето. Природата обича изобилието и вечно добавя  нови форми към старите. Или просто ги трансформира. Прибързано е да говорим, че фейсбук и компания ще затрият блоговете. Докато го има едното, ще го има и другото.

Спомнете си радиото и телевизията. Тогава масовото схващане беше, че синият екран ще изпрати дървената „сляпа” кутия завинаги в килера. Стана ли така? Не. Ами интернет? Нали щеше да елиминира хартията в офиса? Започнахме да принтираме дори имейлите си на хартия. Просто се научихме да рециклираме по-добре, за да имаме повече хартия и това е всичко. Междувременно се появиха онлайн радиа, онлайн телевизии, онлайн вестници и онлайн списания, вместо пресата да изчезне от хоризонта. Природата обича изобилието. Тя обича и трансформацията.

Дървеният радио сандък преживя много трансформации през изминалия век. Сега слушате радио в колата. Стационарният телефон се превърна в мобилен, а мобилният – в преносим компютър, радио, телевизор, фотоапарат, гейм плеър и видео камера едновременно.

Същото очаква блоговете и социалните мрежи в близкото бъдеще. Тотална трансформация. Не едното за сметка на другото. В днешния им вид те, естествено, са обречени. Но ще се появят нови на тяхното място, по-технически съвършени и с абсолютно същото предназначение.

Защото хората обичат да се събират, да пият, да клюкарсват, да воаьорстват, да изпъкват, да се хвалят и да създават нови контакти. Това е тяхната природа. Тя не се е променила много от времето, когато Питагор чертаеше с пръчка върху пясъка.

Помислете върху това.

Тихомир Димитров

октомври 26, 2009

Колективната самота, наречена FACEBOOK

Минаха девет месеца, откакто станах член на най-голяма социална мрежа в света.

За толкова време ще износиш бебе, ще стартираш нов бизнес, ще построиш къща, ще ремонтираш вила или ще обзаведеш жилище, но може и просто да си вдигнеш рейтинга във FarmVille …

„Колективна самота“ е мое лично определение за Фейсбук, с което се гордея. Защото е едно от малкото смислени неща, които постигнах в социалната мрежа за последните девет месеца. Девет месеца  – девет извода от паралелния живот в бука. Накратко:

1)    Наляга ме усещане за самота, когато си вляза в профила. Кой нормален човек би се чувствал така сред 500 приятели?! Въобще, има ли нормален човек с 500 „приятели”?

2)    Фейсбук е рай за воайора. Бас хващам, че възможността да надникнат в чуждия животец носи недотам морално удоволствие на мнозина. В което  няма нищо лошо, защото:

3)    Фейсбук е рай и за позьора. Двата типа инстинктивно се привличат. Разпищолените каки БИ ТРЯБВАЛО да знаят, че снимките им попълват чекиджийските фантазии на не един и двама „приятели” от най-близкото им обкръжение. Би трябвало, освен ако не се окаже вярно онова за съотношението между външния вид и мозъчния багаж…

4)    FarmVille и Mafia Wars са матрица в матрицата, братче! Никой, по никакъв начин, с никакви аргументи не може да ме убеди, че има по-безумно занимание от грижа за „ферма”, в която растат…нули и единици.

5)    Кралят на СПАМ-а сигурно също живее тук – в бука. „Някой каза нещо за теб, приеми един тон спам и разбери клюката на деня”. Да бе, да!

6)    Да ме черпиш с виртуална бира е още по-извратено от култивирането на виртуални зеленчуци, копеле!

7)    Вярно, в социалната мрежа откриваш един куп стари приятели, пресъхнали любови и мухлясали контакти, но въпросът е: за какво са ти?

8)    Фейсбук е хипер неудобна среда за общуване в реално време. Дори мирка бие чата им по функционалност, а тромавото изпращане и получаване на „лични съобщения” няма да го коментирам. Има си джимейл за тая работа.

9)    Дойде ред и на любимото ми: „дъ фейсбук ивентс”. Това лято присъствах (реално, а не виртуално) на две такива мероприятия. Смело мога да заявя, че трето няма да има. Организаторите на първото бяха избрали чуден локейшън „сред  природата”, включващ железопътен мост, по който над главата ти минава експресът софия-варна на всеки кръгъл час, „панорама”, състояща се от денонощна каменоломна, заблатен язовир, пълен с комари, натоварен междуградски път и ислямско село, в което цял ден бучи ходжа, а цяла нощ – циганска чалга. На втория фейсбук ивент, пък, от 2000 заявили участие дойдоха…трима.

Изводът от всичко това: Фейсбук е колективна самота! Единственото практическо приложение на социалната мрежа се ограничава до скатаване в офиса. Има някои дребни удобства, разбира се: ако ти потрябва някой, много по-лесно е да го намериш в бука, отколкото да търсиш отдавна изгубените му контакти поне на 4 места: в мейла, в телефона , в скайпа, в кю-то.  Основната „тръпка” на „букърите” и занапред ще си остане воайорството / позьорството, а основната цена, която плащат – тоновете спам и десетките пропилени денонощия от собствения им живот. Тъпо, а?

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров

януари 8, 2009

Everybody is on Facebook

Избягвах социалните мрежи дълго време. Дори сведох скайпа и кю-то до минимум, защото ми губят УЖАСНО много време, което мога да инвестирам във вършене на нещо полезно или в живеене на истинския си живот, извън Матрицата.

Е, да де, ама everybody is on Facebook.

Взех да се чувствам като неандерталец. От всичките ми познати само аз останах без акаунт.

Джимейла непрекъснато ми рипортвaше, че някакви хора качват мои снимки в някаква мрежа (на повечето от които съм в нетрезво състояние), после тези снимки се разглеждат и обсъждат от адски много други хора, но само аз не знаех за какво става въпрос и дори не можех да проверя, защото НЯМАХ АКАУНТ.

Поинтересувах се, прочетох историята на компанията, разпитах приятели в истинския живот. Зададох на всички един и същи въпрос: какво търсят там, какво им дава фейсбук?

Отговорът беше единодушен: „фейсбук ми помогна да открия много хора, с които бях загубил(а) връзка“

Замислих се за десетките роднини и приятели, които се пръснаха по света, за бившите съученици, колеги и гаджета, с които някога имахме чувството, че ще бъдем вечно неразделни, а сега дори не мога да си спомня как изглеждаха тези хора. О, Боже, та аз дори не знам дали всичките са живи! После реших, че ще ми бъде забавно да видя и физиономиите на читатели, които са ми интересни като личности. Да видя хората зад  други блогове, които чета, но все още не познавам лично.

Ето как се стигна до момента, в който и аз се появих в бука.

Поканих много хора. Част от тях ми се разсърдиха, че ги „спамя“, други ми благодариха любезно и още по-любезно ми съобщиха, че имат резерви към това място, трети се включиха моментално, а четвърти направиха всички тези неща ПОСЛЕДОВАТЕЛНО.

За един ден се сдобих с повече от сто „приятели“. Поканиха ме да участвам във всякакви „каузи“, действително отрих част от хората, които търсех. И продължавам да ги откривам до момента.

Ако бях тийнейджър, щях да кажа, че фейсбук е мания. Но не съм.  Достатъчно реално време изгубих във виртуалния свят.  Навърших 30 и по-интересни взеха да ми стават истинските, прагматичните неща.

Но определено фейсбук е повече от това, което очаквах.

Включете се и пробвайте, дори и само, за да разгледате, както направих аз. Никой няма да ви върже с вериги за компютъра, винаги можете да се махнете оттам, ако желаете. Просто еverybody is on Facebook. В това число вече влизам и аз. Meet you there!

Тихомир Димитров