Писателският блог на Тишо

януари 26, 2010

По Пътя на себепознанието. Теория и практика

Имаме толкова много да учим от децата!

Като малък съвсем реално вярвах, че всички неодушевени предмети са живи. Харесаше ли ми формата на нещо – било то смачкана кутия цигари, камък или просто изгнила пръчка, спирах да го наблюдавам и дори си говорех с предмета. Чудех се дали не му е скучно така – сам, кои са неговите приятели, какво ли прави, докато не го гледа никой?

Веднъж дори нахраних чисто новото „Хитачи” на баща ми, купено от „Кореком”. Нахраних го в буквалния смисъл на думата. Хрупах солети, а слотовете на касетите ми се сториха като две големи, тъжни очи. Стана ми жал за горкия уред – не стига дето никой не си говори с него, ами сигурно и не е ял от цяла вечност! Трябва да е ужасно гладен! Беше ми неудобно да довърша солетите сам, затова отидох и му ги изсипах в слотовете. Даже ги натроших преди това, за да може по-лесно да ги преглътне. После много ме биха.

Имах си една любима детска игра, казваше се: „Запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш. Така сигурно биха я кръстили възрастните. За мен  беше просто игра – начин да комуникрам със същества от друга планета. Правилата бяха прости: представяш си, че в мозъка ти живее добронамерен пришълец от далечна галактика. Тъй като е много далечна галактиката, извънземните не могат да дойдат на крака, затова изпращат само мислени посланици. Гледат през нашите очи и чуват през нашите уши. Но не знаят нищо за света, в който живеем. Аз имах честта да бъда любезния домакин и да разведа „госта” наоколо. Това до голяма степен обяснява защо няколко години по-късно „Чоки” се превърна в любимия ми филм, след това в любимата ми книга, а накрая дори кръстих кучето си „Чоки”, лека му пръст. Нищо, че беше мъжко.

Всички деца обичат да общуват с въображаеми приятели от други светове, но тъпото е, че когато пораснат, спират да го правят. Я си представете „да разведете госта” сега – отивате в офиса и срещате колегата, който ви мрази. Ще трябва да обяснявате на извънземното какво е офис, какво е колега и какво значи омраза. Ще трябва да разказвате защо има толкова много хора на това място, какво правят, защо се смеят и защо дрехите им са с различни цветове.

Тъкмо ще обясните всичко това и на себе си. Бас хващам, че много неща ще ви се изяснят! Току виж сте стигнали до извода, че мястото ви не е там. Ето едно чудесно практическо упражнение!

Ние, възрастните, приемаме нещата за даденост. Предпочитаме да не мислим за тях. Чели сме много книги, всичко знаем, но никога не прилагаме знанията си на практика.

Когато преди няколко години започнах да се занимавам с личностно развитие и аз прочетох много книги. Закъснялата мода „Ню ейдж” се оказа блато, в което лесно можеш да затънеш. Десетилетия наред разни „гурута”, „мотиватори”, „лектори”, „учители”, „лечители” и всякакви печалбари са се възползвали от депресията и отчуждеността на съвремения свят, за да напълнят кесията.

Хората се вкопчват в техните методи, методики, истини и полуистини като удавник за сламка, защото малцина днес живеят щастливо. Дори когато отговарят на социалните критерии за щастие. Даже е задължително да отговаряш на чуждите очаквания, за да си нещастен!

Мина доста време, преди да отсея плявата от качеството. В началото бях тотално объркан – всички автори звучаха толкова достоверно! Кое да правя по-напред? Да медитирам ли, да спортувам ли, да пазя диета ли, да визуализирам ли, да се концентрирам или да не мисля за нищо? По-добре да утвърждавам убеждения! Или, я да се подложа на хипноза! А защо да не пробвам някоя интересна техника за дишане? Не, по-яко ще бъде, ако се науча да мисля позитивно, ще избягвам лошите мисли! Няма да наранявам околните! Ако спя с чужда жена, това дали наранява мъжа й? А дали усложнява кармата ми? Кой, в крайна сметка, е създал човека: извънземните или Бог? Сигурно е хипер яко да си говориш с ангели! Ами ако се окажат извънземните? Гледай го тоя пък – твърди, че аз самият съм Бог! Ще дам обет за мълчание, но може да ме уволнят. Заболяха ме топките от въздържание – мина само една седмица, а ми остават още четири!

Накрая се ядосах и хвърлих всичкия този скрап на боклука. Промяна в живота ми действително настъпи – станах още по-отчаян от преди. Сега в секцията „личностно развитие” на частната ми библиотека има само пет-шест книжки и дори към тях се връщам рядко. Защото идеите на хората, които са ги писали не са мои. Опитът, който са трупали не е мой, знанието, което предлагат не е мое. Моята игра е „запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш.” Измислих я още като дете, чувствам се комфортно с нея и ми доставя удоволствие да опознавам света точно по този начин.

Трябваха ми 20 години, за да разбера, че децата са по-мъдри от нас. Защото са спонтанни. Всичко, което правим – дори начинът, по който реагираме в дадена ситуация, са заучени рефлекси. Не влагаме никаква  мисъл, докато живеем. Действаме неосъзнато. Вярваме, че може да променим света с мислите си, но не знаем как точно става това. Не познаваме процесите. Може да ти се развали компютърчето и да решиш да си го ремонтираш сам, ама като не си виждал дънна платка, пистов кабел и не знаеш къде се пъха паметта, едва ли ще оправиш нещо.

За да променим каквото и да било, трябва да го познаваме в детайли! Да го изучим, да го озсъзнаем. Ето защо казват, че живеем не-съзнателно. Всички хубави неща в живота се случват съзнателно. Няма никаква магия. Има само заблуди и незнание. Има хора, които се ядосват, когато ги обидят, защото така са свикнали да се държат. Така са ги учили, че трябва да реагират. А можеха да „внимават в картинката” и да разберат малко повече за гнева. Опознавайки механизмите му, един ден тези хора ще могат да го контролират.

Човешката психика е много по-сложна от компютъра, който използвам, за да напиша този текст. Необходимо е доста време за учене. Напоследък избягвам да давам съвети, но сега ще си позволя един – преди да тръгнете да оправяте света, вземете първо да оправите себе си, става ли? Въведете ред в своя живот, опознайте човека от огледалото, станете му приятел и чак тогава търсете одобрението на другите, тяхното приятелство, съчувствие и любов. Но дори тогава недейте да учите хората как да живеят! Аз все още не съм го постигнал.

По време на самообучението си бавно, но славно стигнах до извода, че трябва да приложа практически само два промила от всичко, което знам на теория. И ще се оправя за цял живот! Но, дори за да развиеш едно елементарно качество, което желаеш, да го направиш част от себе си, трябват дни, месеци и години упражнения. Техниките може да са безкрайно прости и банални. За предпочитане е да са приятни. По-важно е постоянството. Когато знанието започне да идва, то не идва само. Едната вратичка отваря другата и така постепенно човек започва да „проглежда”. Да се осъзнава. Да разбира за какво става въпрос.

Избрал съм си три елементарни упражнения (от няколко хиляди, за които съм чел), но ги прилагам всеки ден. Не мисля за тях, не ги планувам за утре и не ги правя за вчера. Упражнявам се сега. Няма да ви кажа кои са тези упражнения, защото едва ли ще ви подействат така, както действат на мен. Най-добре си ги измислете сами, за да ви е комфортно с тях. И започвайте да ги прилагате още сега.

Тихомир Димитров

Advertisements

януари 19, 2010

Всичко или нищо

2090 г.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.

Aртерия 10

„Премини на автоматичен режим”

Т-образният волан пред Ева изчезна в контролното табло.

Прозорците се затъмниха.

Коженото кресло потъна удобно назад и надолу.

Включи се дежурното осветление.

Ева запали цигара.

Въздушният филтър изсмукваше пушека с тихо жужене.

Отвори книга.

Датчиците мигаха безмълвно.

Хромираният спидометър закова на 405.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
130 километра по-напред

Дървото изглеждаше достатъчно високо.

Ако се оттласнеше добре, Леон щеше да тупне зад електрическите огради, които пазеха отсечката от пресичащи животни.

В спортния се изучи как да пада меко.

Ситуацията, обаче, криеше и други рискове.

Някой можеше да го отнесе с 400-500 километра в час.

Глайдерите се плъзгаха безшумно върху своите магнитни полета.

Аеродинамичните им корпуси намаляваха триенето с въздуха до минимум.

Скоростната отсечка беше неосветена.

Глайдерите – също.

Управляваше ги автопилот със сателитна навигация.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Под небето.

Под звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Той стана и впрегна всички сетива.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
30 секунди по-рано

Ева заспиваше с книгата.

Хартията бавно доближаваше лицето й.

Докосна я по носа.

Тревожният сигнал направи стреса от събуждането още по-голям.

Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление.

Т-образният волан изникна от контролното табло.

Коланите се затегнаха.

Приковаха я в обятията си.

Скоростта намаляваше рязко.

405…365…320…280…

В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!” – Ева наклони волана на ляво.

После на дясно.

Навигаторът все още не позволяваше човешка намеса.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
В същия момент.

Леон се изправи и погледна назад.

Светлините, които приближаваха не бяха фарове, а реактивни двигатели от спирачната система на глайдер.

Рефлексите му станаха излишни.

По-малко от секунда го делеше от удара.

Секунда, в която можеше да живее вечно.

Времето спря.

Механиката и човешкият гений го спасиха.

Притихнал, глайдерът стоеше в краката му.

Леон падна върху капака и го прегърна.

Дясното крило се вдигна във въздуха.

„Господине, моля ви, ако сте жив, влезте вътре, опасно е да стоите на платното…”

„Господине!”

Леон огледа чистото звездно небе.

Скочи в купето и заповяда:

”Пълна тяга!”

„Кой сте вие?” – прекъсна го Ева от съседната седалка.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. „Пълна тяга”, за Бога!”

„Пълна тяга” – промълви Ева и позволи на гравитационните сили да погълнат тялото й.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт: Париж – Лондон.
Aртерия 10
Две минути по-късно

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!”

„Не” – Леон извади предавател – „Ако ми позволите!”

Ева избра 9 цифри върху клавиатурата. Скенерът щеше да свърши останалото.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него.

Звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Леон стана и впрегна всички сетива…

Ева се изключи.

Разбра достатъчно за този човек.

Той имаше много. Ала искаше повече. Трябваше да бяга 30 метра в тъмното, за да го получи.

Леон беше „кросър”

Рядка и опасна природа мъже.

„Говори трафик контрол. Моля използвайте отбивката след 30 км и завийте на дясно. Спрете в удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!”



Лъчите падаха вертикално върху обзорния люк на купето.

Заслепяваха всичко. Ева плясна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат” – посъветва я Леон, – „по-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.”

„Ще те видя ли някога отново?”

„Най-вероятно не!”

Дясното крило се вдигна във въздуха.

Леон излезе.

„Говори трафик контрол. Моля поставете ръце върху тила…”

Някога пътищата им отново ще се пресекат.

Ева го знаеше. Ала не знаеше „защо?”, нито „как?, нито  „кога?”

Просто знаеше.

„Премини на автоматичен режим!”

Тялото й потъна в меката тапицерия под натиска на ускорението.

Край.

Тихомир Димитров

януари 16, 2010

Една добра книга

„Скъпи, изрежи ми гръбнака, извади го,
стрий го на малки молекули и натори цветята ми.
Те ме обичат, те ще разберат”


Обикновено подхождам към сборник с разкази като към меню в ресторант – избирам  заглавия, харесвам си най-доброто и връщам менюто. Този път започнах от началото („Самота”) и не можах да спра до края. Потопих се в ролята на Наблюдателя:

„Ето ме, седя тази нощ в този град, обитаван от още 15 милиона човешки души, и съм сам. Прекрасно усещане, което влиза през ръцете ми, пълзи по костите и се впива в пъпа. Да.”

Текстът на Кънев е рязък и бърз, динамичен като боксов шампион на ринга – нахвърля се още преди ударът на гонга да е отшумял, притиска с удари в кръста, нокаутира и си тръгва. Оставя те да дишаш тежко на пода, без излишни обяснения.

„Ех, майстор Моше, казал, ти едно сако шиеш за пет седмици, а вашият Господ Бог е направил целия свят само за шест дни”

Евреинът го погледнал, въздъхнал едва чуто и отвърнал:

 

„Да, и виж какво стана с него.”

Кънев е пост-модернистичен философ. Историите му са като живота – итински и непредвидими, случват се просто ей така, без видима причина, после внезапно свършват, а погледът търси още в празното поле под последния абзац…

„Математиката на живота се случва там, където Айнщайн плаче, а Бил Гейтс се моли на своя зелен Бог”

Зад думите му е скрита зловеща тайна – някакво обещание за обреченост. Блед вампир в изискани дрехи – пленителен със своята неизвестност. Сочна мръвка за болното човешко въображение.

„Часовниците мълчат обидени, защото знаят, че измерват само и единствено себе си, стрелките мълчаливо се настъпват и се разделят”

Вниманието на читателя нерядко се концентрира върху прехода от ден към нощ. Залезите представляват акцент, а краката на момичетата са винаги „топли”. И тъпчат директно в мозъка. Преходът ден-нощ обещава нещо значимо.

„Слънцето вече се спускаше над дърветата и превръщаше короните им в оранжеви захарни памуци”

Видях пластмасовата култура на Америка през очите на европейския поет. Защото, уважаеми, мястото, което наричам свой „дом” винаги е било и ще си остане Европа. Ратифицирането на един договор не порменя с нищо този факт.

„Дойде типичната сервитьорка. Руса, слаба, с бележник в ръка и ухиелна. Тук всички са усмихнати. Имах чувството, че ако се усмихне само още малко, горната част на главата й ще се кътурне назад”

Хареса ми себеусещането на писателя, представено в един-единствен ред:

„Думите идват и си отиват, и аз се опитвам да ги уловя. Аз съм капан за думите.”

Аз също.

Сборникът е като диск с хубава музика. Купуваш го случайно и после ти става любим. Защото в него липсва Сингълът, оправдаващ съществуването на всички останали. „Парчетата” на Кънев са еднакво добри. Повечето – разкази с неочакван край. Уважавам този подход. Трябва да си наистина добра курва, за да оставиш партньора си възбуден и недовършен, без да те намрази. Същото се отнася и за добрия писател.

„Жените са същите като родителите си. Прехвърлят върху най-близкия си човек своите несъществени планове и се чувстват обидени, когато не желаеш или не се опитваш да ги постигнеш”

Самотата и отчуждението на различния. Живеем в свят на страданието. Онзи, който си позволи да надигне глава и да стане различен, получава за награда самота плюс бонус – отчуждение. Омраза, породена от страха на другите да не би случайно да станат като него – свободен.

„Да, а и вече знам защо писателите поставят името си на края на творбите си. Не защото те са ги писали, а защото никой друг не е.”

Една добра книга.

Тихомир Димитров

януари 12, 2010

Пич, къде ми е колата?

Зимата отново беше хванала столичани неподготвени и пред всяка гумаджийница се редяха опашки.

Напълних багажника с комплект нови гуми, 20 литра домашно вино, две бутилки уиски и отпраших към Пловдив да си празнувам рожденния ден.

Няма смисъл да чакаш пред гумаджийници и да караш шофьорски изпит в големия град. Можеш да го направиш два пъти по-бързо и два пъти по-евтино в малкия…

Примерно.

С приятел се отбихме в бара на една позната. Мартинитата си вървяха, приказката – също.

Малко по-късно към нас се присъедини една двойка от Варна.

Напихме се като животни.

Но 20-те кила вино и двете бутилки уиски в багажника останаха непокътнати.

Решихме да ги изконсумираме някъде в планината на следващия ден.

Оставих колата пред заведението, уж да ми я наглеждат, извадих пиячката и се метнах при веселата компания в другия автомобил.

Качихме се на Белмекен, за да проверим  дали наистина при разреден въздух човек може да изпие повече.

Оказа се, че може.

Стъмни се и в Рила стана ужасно студено. Денят свършва бързо през зимата.

На магистралата възникна питанка: дали към София надясно, щото е по-близо или към Пловдив наляво, щото е по-далеч?

Телефонно обаждане реши дилемата като по поръчка. Поканиха ни на парти в Студенстки град.

Тогава „Марсилия”-та беше баахти фьешъна и там ходеха бахти пичуити и бахти пичкити.

Е, имаше хаус, мацки, безплатно пиене, какво повече му трябва на човек?

Прибрах се към 4 сутринта с такси.

Не бях спал цели 48 часа!

Излязох от кома на следващия ден, някъде около 5 след обяд.

Събудих се подпухнал и приятно изненадан, че не съм в Пловдив.

„Спестил съм си цялото прибиране, значи”- помислих си.

Излязох на терасата да запаля цигара.

Тогава дойде лошата изненада – колата ми я нямаше!

Бях свикнал да я зарязвам в друг квартал, ама в друг град…

Та ходих да си я прибирам с влака.

P.S
Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров