Писателският блог на Тишо

май 18, 2011

ПО ПЪТЯ КЪМ САНТЯГО

Петстотин километра до Атлантика пеша и поне петстотин хиляди километра навътре към себе си…

Обединих пътеписите за Камино, които публикувах наскоро тук, в малка е-книга.

Така не ви се налага да скролвате напред-назад из обратната хронологичност на блога.

Пък и е по-прегледно – всичко на едно място.

Добавил съм три „бонус“ истории: една легенда, разказана в лек, хумористичен стил, едно мистично преживяване по истински случай и един поетичен завършек, под формата на разказ.

Не липсват практически съвети за онези, които ще поемат към Сантяго.

Те са в целия текст, не само накрая.

Сложил съм и разни други неща.

Предлагам свободен достъп до цялото съдържание на книгата, както винаги, защото не обичам да поставям бариери между това, което правя и този, за когото го правя, а именно – теб, читателят – ти, който четеш този текст в момента.

Ти наистина си ми важен!

И предпочитам думите ми да са подкрепени от дела:

Можеш да свалиш книгата (дясна мишка -> сейв ас) или да четеш директно онлайн, за предпочитане с Google Chrome, защото е по-бърз от останалите браузъри и са помислили специално за целта: цък.

Освен в PDF, безплатен достъп до книгата имаш още и на FB2, EPUB, SFB и TXT формат. Благодарение на Читанка.

Buen Camino!

Тихомир Димитров

май 10, 2011

По Пътя към Сантяго: Практически съвети

Връзката София – Мадрид – София е чудесно уредена. Летят както редовни, така и нискотарифни авиолинии. Пътуването с влак до Испания е по-скъпо и сложно за организиране, но можете да се поинтересувате как стоят нещата в ж.п бюро „Рила”, ако ви се занимава и непременно държите да пътувате с влак. Пътуването с автобус до Испания е истинска лудост, според мен. Испания се намира на другия край на континента. Tрябва да го „прoпълзиш” целия, за да стигнеш до там. Отделно, това е гигатнстка държава. Не зная колко струват автобусните билети, но аз летях и то по най-скъпия начин – еднопосочно. На отиване платих 80 лева (билет, летишни такси, застраховки, багаж, всичко), на връщане – 120. Нискотарифните полети ги обявяват когато си искат, а цените се менят непрекъснато. Но пък линията е редовна и човек има разнообразие от дати, между които да избира. Логиката е, че колкото по-рано си купиш билет, толкова по-евтино излиза. Моите билети ги резервирах една седмица по-рано. Плащането става с дебитна / кредитна карта онлайн – директно в сайта на авиокомпанията. За предпочитане е картата да носи логото на Visa или MasterCard. Естествено, можеш да си купиш билет и от касата на летището в брой, но крайно време е да се присъединиш към 21-ви век.

Нискотарифните билети са електронни. Всичко, което получаваш, е едно номерче, което трябва да съобщиш на чек-ина. На връщане си го записах върху кутията за цигари. Видях, че системата действа и се доверих изцяло на процеса. В случай, че пътуваш само с ръчен багаж, може да платиш няколко евро допълнително за електронен чек-ин. Така отиваш директно на терминала, без да чакаш опашки. Естествено, трябва ти и документ за самоличност. С лична карта можеш да пътуваш навсякъде из ЕС.

Нискотарифните полети са най-интелигентният, удобен и евтин начин да стигнеш до Мадрид. Столицата е далеч от Пътя към Сантяго, но предлага куп алтернативи за транспорт до там:

1/ Рент-а-кар услугите са сравними с тези в България, като цени, стига да не си претенциозен шофьор. Но трябва да имаш кредитна карта;

2/ От Мадрид пътуват редовни автобуси до всички по-големи градове по Камино. Повечето търгват от автогара Avenida de America;

3/ Можеш да пътуваш на стоп или да влезеш в някой сайт за споделени пътувания и да си разделите горивото към избраната от теб дестинагия с други хора;

4/ Може да пътуваш и с влак. Излиза малко по-скъпо;

5/ Но можеш да отидеш и пеша. Нали си дошъл да вървиш стотици километри пеша, така или иначе? Хехе, шегувам се.

За престоя в Мадрид е необходимо предварително да си резервираш стая в хотел или легло в хостел. Хостелите също предлагат самостоятелни стаи, но на по-висока цена. И не всички. Цените на хостелите в Мадрид, като цяло, са ниски, защото предлагането е огромно. Аз отседнах в идеалния център срещу 11 евро на вечер. Препоръчвам hostelworld.com. Има огромно разнообразие от хостели, с резервационна система, снимки, подробни описания и адекватни ревюта от посетители. Предплаща се само депозит. В случай, че си изтръвеш полета или закъснееш, не губиш почти нищо. Но не бива да допускаш грешката да пристигаш в Мадрид без предварителна резервация, както направих аз на връщане от Сантяго. Четири часа обикалях по хотели и хостели и никъде не намерих свободни места. Накаря се подлосних при един мошеник, който ми взе 50 евро за стаичка метър на два, в изключително долнопробен хотел с една звезда.

За ходенето ти трябват удобни обувки. Обикновени маратонки вършат чудесна работа, но си вземи два чифта, за да ги редуваш. Така излизат по-малко пришки и е по-хигиенично. Отделно, имаш резервен чифт, ако единият се скъса. Не ти трябват специални туристически обувки. Моят най-добър избор бяха сандалки Geox, които продължавам да нося и до днес. Неслучайно всички статуи на пилигирими по Пътя са обути в сандали. Краката дишат и, ако подметката е достатъчно мека, нямаш проблем да вървиш стотици километри с тях. Нямаш проблем и да ги намокриш, ако завали дъжд. Естесвено, трябват ти закрити обувки за планината. Там става студено и само през лятото не вали сняг.

Най-удобните сезони за вървене по Камино са пролет и есен. През лятото има най-много поклонници, заради ваканциите, но тогава жегата е просто убийствена. Аз успях на няколко пъти да слънчасам през март, не зная как издържат хората през август. В Испания жегата е сравнима с тази в Северна Африка. Зная, защото съм прекарал част от детството си в Африка. Нищо, че Камино е в северната част на страната. Пак е горещо. Слънцезащитният крем с висок фактор и пончото / дъждобранът са просто задължителни. През зимата може да натрупа сняг и някои от пътеките да станат непроходими. Освен това, багажът, който мъкнеш през лятото е един, а през зимата – съвсем друг.

Раницата е всичко, което притежаваш. В нея се побира цялото ти имущество по време на прехода. Със сигурност ще потеглиш с твърде много излишни неща, но след като им робуваш достатъчно дълго и умората се превърне в изнемога, ще изхвърлиш / подариш повечето от тях. Аз поех с 15-16 килограмова раница, която още на втория ден олекна до 8 килограма. В нея оставих само най-необходимото: дрехи, бельо, чорапи, хавлии и лекарства. Нито повече, нито по-малко. Всичко останало си купувах по Пътя.

Цените са сравними с тези в България, специално за хранителните стоки. За останалите неща също, но равностойността на някои стоки / услуги в евро се равнява на тази в лева у нас. Храната е много достъпна. В повечето ресторанти има „меню на деня”, което е доста обилно и върви между 8 и 12 евро на човек, като нерядко в цената влиза и бутилка трапезно вино. Шопинг маниаците ще се радват на истински намаления по оживените търговски улици и в моловете, където са представени всички световни марки. Няма нужда да си мъкнеш покупките на гърба. Използвай пощите, за да ги изпратиш до крайната дестинация, откъдето ще летиш обратно или ги изпрати директно в България.

Нощувките по Пътя са евтини за нискобюджетния пилигирм. През 2009-та година варираха между 5 и 8 евро в областта Кастилия и Леон и бяха твърдо три евро навсякъде в областта Галисия. Това важи само за albergue (refugio), предназначени единствено за поклонници. В тях не можеш да останеш повече от една вечер, освен ако не си болен. Задължително получаваш дата и печат, че си минал от там – за спомен и, за да докажеш в Сантяго, че наистина си вървял по Пътя пеша. Естесвено, може да измамиш себе си, като обикаляш с автомобил и спиш евтино на всеки 20-30 километра, но какъв е смисълът? Трябва ти поклоннически паспорт – най-обикновена книжка, подобна на тази от Стоте национални туристически обекта у нас. Във всеки туристически информационен център по Пътя и във всяко albergue ще те ориентират как да си извадиш такъв. Повечето от служителите на albergue-тата са доброволци и не получават заплащане за труда си, така че не се отнасяй към тях като с обслужващ персонал. Тези хора са главната и единствена причина поклонниците да имат достъпен подслон във всяко населено място. Условията в повечето albergue-та са доста приемливи, да не кажа – приятни. Осигурени са всички удобства: самостоятелни душ кабини, добре оборудвана кухня, автоматична пералня с монети, чисто спално бельо, легла и завивики. Навсякъде има одеала, така че няма нужда да мъкнеш спален чувал. После ще ми благодариш за това. Храната може да си я осигуриш сам, но питай домакините дали не предлагат вечеря. Така срещу 4-5 евро на човек можете да получите и топла храна, ако се съберете повече хора. Другият вариант е да си сготвиш нещо сам или с компания. Изпробвал съм всички варианти. Всичките стават. Нощувките не са с предварителна резервация – оставаш там, където има място. В повечето градчета, дори в селата понякога, има повече от едно albergue. Навалицата е най-голяма през лятото.

Съществува и друг вид настаняване, естествено. Хостелите са по-скъпи, отколкото в Мадрид, защото липсва такова голямо предлагане. Хотелите са само в по-големите градове и вървят, горе-долу, така: 50 евро за три звезди, като за всяка следваща звезда умножаваш минимум по две. Това, естествено, е твърде относителна информация, датирана е към 2009-та година и важи за най-масовите, амортизирани хотели. Нощувките в елитните вериги или в историческите резиденции са по-скъпи. Няма нищо по-хубаво от това да се порадваш на малко лукс от време на време, а защо не и през цялото време, но купонът, като цяло, е в albergue-тата.  Там се събират дори хората, които ползват апър клас акомодейшън, за да не са сами. Там се пие виното, там се случват любовните истории и социалните контакти, ама истинските, не като тези във Фейсбук. Естесвено, може да спиш и на палатка, но това значи двойно повече багаж.

Навигацията по Камино е лесна. Съществуват различни указателни табели. Следваш стрелките и толкова. Ако се изгубиш, все някой ще те върне обратно в „правия път”. Издадени са тонове пътеводители с детайлни описания на всички забележителности по Пътя. Досадно ми е да чета такива неща, защото предпочитам да преживея всичко без предварителна нагласа. Все пак зная, че има хора, които не разсъждават по същия начин, затова потърсете някой от световните туристически гидове за Камино.  Български гид все още не съм виждал, но ако има – посочете го тук, за да улесните хората, които решат да поемат към Сантяго.

В Сантяго де Компостела ще ви издадат документ, че сте извървели Камино. Полага се на всеки, който е изминал поне 100 км пеша или 200 км с велосипед, но за велосипедистите не съм сигурен. Шеговито наричам документа „Индулгенция”, защото не разбирам нищо от латинския текст, изписан върху симулацията на пергамент. Току виж се оказало точно такова. За всички успешно пристигнали поклонници се извършва празнична литургия в катедралата на Сантяго. Ще ви споменат поименно, заедно с националността, откъде сте тръгнали и кога сте пристигнали. Литургията е много красива, както и златният орган, който я придружава. Най-впечатляващо, обаче, е огромното кандило, което размахват накрая – окачено е на въже, дъгло десетки метри, задвижва се с ръчна сила и хвърчи по цялата дължина на катедралата. След литургията прегръщаш статуята на Сантяго и отиваш да пиеш бири. Току що си завършил първото си истинско поклонение. Много хора се връщат отново и отново, защото всеки Път е различен. И всеки път е различно. Buen Camino!

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

май 3, 2011

По Пътя към Сантяго: Изпитанието

Купих си нови трекинг обувки преди да замина: Gri Sport, италиански, от средно високия прайс таг, непромокаеми, „дишащи”, предназначени за продължителен преход по неравен терен или за изкачване на планини в умерени условия. Оказаха се изкючително здрави – ползвам ги до днес. Но такива обувки са твърди и, преди да предприемеш дълъг преход с тях, е хубаво да ги „поразтъпчеш” малко. Аз направих точно обратното – обух ги в София и се опитах да стигна чак до Сантяго с тях. Но не успях.

Първо се появиха съвсем малки пришки по ходилата, които са напълно нормални за човек, който върви средно по 30 километра на ден. После пришките ставаха големи, пукаха се и на тяхно място излизаха нови – още по-големи. Въпреки внимателната хигиена и грижите, които полагах за ходилата си, пришките се превръщаха в рани. Явно инфекцията е влязла по-навътре, разпространила се е по-нагоре и един ден прасецът ми се поду като балон.

Тъкмо пристигах в красивия град Леон. Природата получаваше „оргазъм” около мен: плодните дръвчета цъфтяха в бяло, жужаха п(т)ички и пчелички, беше пролет, но в душата ми цареше мрак. Страхувах се, че точно тук, в средата на Пътя, ще приключи моята авантюра. Бях като малката русалка – всяка крачка значеше болка – остра, режеща болка. Нямаше как да вървя с този крак още 250 километра.

Спомних си една отвратителна книга, която бях чел преди време, казваше се „Градината на мъките” – действието се развива в средовековен китайски затвор, където осъдените са подложени на жестоки изтезания и умират в агония сред приказно красиви цветя. За да бъде страданието им още по-голямо! Най-кофти е да си болен през ваканцията, когато другите се забавляват…

С такива мрачни мисли влязох в медицинския център. Казаха ми, че прегледът ще струва 80 евро. Лечението се плаща отделно. Връчиха ми лист с доста неприятни цифри. Показах си туристическата застраховка. Информираха ме, че това парче хартия, общо взето, важи само за спешни случаи. Или за „репатриране” – ако умреш, да пренесат тялото ти безплатно у дома. Не покривало стандартни прегледи. Случаят изобщо не бил спешен. Освен това, работели само със здравната каса. Не им се занимаваше с излишна бюрокрация, един вид. Получиха най-сочната българска псувня, след което им разказах легендата за чумата и хората, които са отказвали помощ на пилигримите през Средновековието. После съжалявах за думите си, но няма как да
върнеш времето назад.

Положението ставаше все по-зле. Повече от физическия дискомфорт ме притесняваше мисълта, че ще си тръгна победен. Ще се разделя с приятелите, които срещнах по Пътя, няма да преживея вълнуващите мигове и няма да видя интересните места, които тепърва предстоят. Няма да вкуся радостта на победата. Ще прекарам дни и часове в самообвинения по автогари, летища, автобуси и самолети, с възплаен крак, който се влошава непрекъснато. Към лошия, но неизбежен край на тази инфекция трябваше да прибавя и всички душевни терзания, които щях да си причиня сам. Беше непоносимо! Неприемливо! Трябваше да измисля
нещо…

Довлякох се до една открита сладкарница и с пот върху челото и се тръшнах на стола. Поръчах кола-кола, шоколадова торта и кафе. Нуждаех се от допълнително енергия. Събух обувката, запретнах крачол и започнах да разглеждам „пораженията”. Наблюдавах ги като блондинка – двигател на лек автомобил. С мълчаливо неразбиране. Тогава за пореден път на помощ ми се притече един от ангелите на Камино.

Този път дойде под формата на пълна и усмихната, изключително жизнерадостна леличка. Седна при мен и заговори на испански. Вече схващах това-онова, включително и новините по телевизията, дори се улавях, че понякога разбирам цели изречения в пресата. Това се дължеше на привикването на слуха ми към местната реч, на малкия разговорник, който носех в джоба си и на трите латински езика, които знам. Те също имат значение. Особено френския. Та, седна ангелчето при мен и ми заговори на испански:

Каза ми, че работи като сестра в медицински център (може би същия, който бях проклел, нямаше как да разбера със сигурност) и, че всеки ден при нея идват хора със същото заболяване. Познавала го много добре. Нямало нищо страшно. Не било необходимо да си доктор, за да поставиш диагнозата: „Тендинит”. Възпаление на сухожилието, което може да свърши с операция, ако не се лекува.

Поисках химикал от сервитьорката и върху салфетка в сладкарницата моят ангел ми написа рецепта, придружена от подробно описание как трябва да се гълтат лекарствата за вътрешното възпаление и как трябва да третирам външните рани до пълното им възстановяване. Попитах я колко време ще отнеме всичко това. Каза ми, че поне три дни трябва да си почивам и да не натоварвам крака – само леки разходки, но без раница и тежки обувки – по джапанки и на бос крак. Трябва да се храня здрвословно, да ям много плодове и да релаксирам. И ще стана като нов.

Веднага пресметнах, че това са минимум 300 евро за хотел. Сякаш прочела мислите ми, женичката написа адрес върху салфетката, където да потърся подслон. Там щели да се погрижат за мен. Безплатно. Можело да остана колкото си искам, дори щели да ме нахранят, ако имам нужда. Така попаднах в женски католически манастир.

Огромна желязна халка върху петнадесет метрова дървена порта в готически стил. Почуках три пъти. От малко прозорче се показа главата на „Батман” – сещате се – онзи тъп виц, в който синчето на мутрата пребива монахиня, защото му се прави на Батман. Не му е мястото тук, но и тогава не беше. Ама се сетих за него. И ми стана смешно. Много смешно. Едва се сдържах да не избухна в смях. Монахинята все едно излизаше от филмите на Луи дьо Финес.

Показах й подутия си крак. Нямаше нужда от излишни обяснения. Тежките порти се разтвориха и аз се озовах в красивия вътрешен двор на манастира. Настаниха ме в общата спалня, където имаше и други пилигрими, освен мен. Показаха ми къде са душовете, пералните, кухнята, имаше и компютър с интернет, ако искам да си проверя пощата. Трябваше да платя 4 евро за първата нощувка и, ако не съм по-добре на следващия ден, можех да разчитам на гостоприемството на манастира. Предложиха ми храна. Казах им, че не съм закъсал толкова, просто нямам излишни пари за хотел. Всичко, което искам, е да продължа по Пътя към Сантяго. Пожелаха ми приятно възстановяване. Нямало смисъл да бързам за никъде – да си почивам и да се наслаждавам на град Леон, щял да ми хареса. Пък каквото пожелаел Господ, това щяло да стане. Щели да се молят за мен. Тогава все още не знаех, че възнамеряват буквално да го направят и то – в мое присъствие. Имаше само едно условие – не успея ли да се прибера преди осем, тежките порти на манастира се заключват и оставам на улицата до сутринта. Никакви дискотеки, един вид. „Все пак си дошъл да се лекуваш, глупако!” – смъмрих се наум.

През деня посетих катедралата на Леон. Катедралите са впечталяващи сгради, но има нещо зловещо в тях. Вътре свиреха на цигулка. Пееше църковен хор. Беше прохладно. Застанах под Разпятието, разположено на 20-30 метра над главата ми и тържествено дадох обещание, че ако кракът ми оздравее, няма да си купувам повече цигари. Чак до Сантяго. Това беше причината по-късно да мина на тютюн. Нищо не бях обещавал за тютюна. Тъпо парче съм си аз…

Прибрах се в осем без пет. Точно за вечерната молитва. Когато живееш в манастир, вечерната молитва е задължителна. Вкараха ни в органовата зала, където хор от монахини в продължение на един час пя молитви за здравето на пилигримите. Благословиха ни поименно, за да успеем да стигнем до Сантяго без произшествия. Когато органът засвири, аз се просълзих. Никога не съм си представял топлата и човешка страна на католическата църква. Особено в Испания. Винаги съм я свързвал с Инквизицията. Но тези хора бяха преди всичко християни. Почувствах ги близки. Четях молитивите, които пееха, преведени на английски в молитвеник, изготвен специално за такива като мен.

На следващия ден усетих леко подобрение. Отокът спадна, раничките започнаха да хващат коричка, болката отшумяваше.  Реших да остана още два дни. За всеки случай. Част от приятелите ми продължиха напред, а зад мен бяха само Пам и Джим, които също изоставаха поради заболяване. Натигнаха ме в Лион. Когато имаха възможност, те отсядаха в по-приличните хотели. Точно до манастира имаше такъв. Беше собственост на църквата – стерилно чист, просторен и тих, с бели стени, върху които висяха огромни разпятия и платна в дебели рамки. По ъглите „дебнеха” манекени в рицарски доспехи. Червени пътеки и килими навсякъде. Обслужващият персонал беше само от мъже, облечени в строги черни костюми с бели якички. Вдигането на шум беше забранено. Говоренето на висок глас – също. В този пет звезден хотел цареше тягостна тишина, за разлика от манастира в съседство, където младежи простираха дрехите си на двора, играеха баскетбол и се смееха. Но моите приятели ме поканиха на закуска преди да отпътуваме. Не само, че продължих, но и вече не бях сам. Камино отново ми даде всичко, от което се нуждаех.

След тази случка окончателно смених туристическото „оборудване”. Влзох в бутик на Geox и платих 140 евро за най-добрите спортни сандали. Обувките останаха закачени на пръчката ми чак до Сантяго.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров