Раздавай се умно

Изт: profitguide.com

Стрaтегическият мързел и алтруистичният егоизъм са двете страни на монетата „Раздавай се умно”. Щото, другият вариант е да се раздаваш глупаво, нали.

Алтруистичният егоизъм

Има такова нещо като здравословен егоизъм. Според известната поговорка липсват отрови – всичко зависи от дозата. Какво значи егоизъм? Да поставяш себе си в центъра на нещата. Да си на преден план. Да си загрижен най-вече за собственото ти благо. Да мислиш за теб самия, преди да помислиш за всички останали. Но, значи ли това, че не трябва да ти пука изобщо за другите? Естествено, че не! Има голяма разлика. Това вече би било нездравословен егоизъм. Нека поясня:

Има само един начин да си полезен на другите и това е да помислиш първо за себе си. Примерно, как ще окажеш финансова помощ, ако си без пукната пара? Как ще лекуваш, ако си болен? Как ще преподаваш, ако си необразован? Как ще общуваш, ако си невъзпитан? Как ще даваш личен пример, ако нямаш никакъв опит? Как ще съветваш, ако не знаеш? И така нататък… Излиза, че за да има някаква полза от теб (за другите) трябва доста да поработиш (върху себе си) първо. И за себе си. Това е то алтруистичен егоизъм.

Стратегическият мързел

Мързелът също може да се превърне в добродетел. С едно малко условие: може да те мързи да станеш от леглото, може да те мързи да вдигаш тежко, може да те мързи за всичко друго на света, но не и да те мързи да мислиш! Нямаш право да те мързи да използваш собствената си глава. Всички блага на цивилизацията са дошли по линията на стратегическия мързел. И по пътя на най-малкото съпротивление. Това е естествен закон. Природата винаги се стреми да лимитира ресурсите, ако има начин нещо да се случи с по-малко ресурси. Мисленето със сигурност изисква по-малко ресурси от вдигането на тежко. Мислещите хора си плащат, за да вдигат тежко (във фитнеса), докато на не-мислещите им плащат, за да вдигат тежко. Нямаше да изобретим колелото и огъня, ако не ни мързеше да бягаме по цял ден и да дъвчем суровото месо с часове, преди да преглътнем. Нямаше да ги има автомобилите, интернет и дистанционното управление. Нямаше да се различаваме по нищо от животинското царство. А там е жестока работа… Накратко, можеш да си позволиш да бъдеш мързелив, но само ако си достатъчно умен.

Раздавай се умно

Стратегическият мързел и алтруистичният егоизъм са двете страни на монетата „Раздавай се умно”. Ако не се научиш да цениш собственото си време, на тази планета няма да се намери друг човек, който да го оцени. Ако си прекалено щедър (с парите, с времето, с труда си, с вниманието) ще бъдеш използван, ограбен, експлоатиран, с теб ще бъде злоупотребено. Със сигурност. Ето няколко съвета за това как да се раздаваме по-умно:

Остави нещата сами да дойдат при теб

Това не значи да стоиш и да чакаш всичко да се случва от само себе си, да ти падне шестицата от тотото и гледай тогава… Напротив:

Бъди добър „рибар”

Човекът е най-добрият рибар на планетата. По-добър е дори от хищниците, които живеят във водата, а за тях риболовът е задължително, всекидневно занимание, свързано с физическото оцеляване. В естествената им среда. Те се упражняват цял живот и пак не могат да достигнат ефективността на човека от сушата. Отделно, човекът изразходва много по-малко енергия и време, извършва много по-малко движения, за да улови далеч по-мащабен улов. Защо? Защото използва въдица. И други помощни инструменти: харпуни, големи рибарски кораби, сложно изплетени мрежи. Използва си главата. Това му е позволило да превърне риболова в хоби, от което вече не му зависи животът. Стратегически мързел. Раздава се умно. Поставя себе си на първото място. Така изхранва цели острови, градове и държави. Да бъдеш добър „рибар” в живота не значи да си угаждаш на мързела, а да не те мързи да мислиш и да се развиваш постоянно. Да учиш непрекъснато. За да знаеш къде да „спуснеш мрежите”, какава „стръв” да заложиш и прочие. Останалото е чакане. Рибарите се занимават предимно и основно с чакане. Но, започне ли да се огъва въдицата, потопи ли се плувката, те мигом излизат от своя ступор, зарязват си дори бирата и мигновено стават активни. „Рибата” няма да скочи сама в торбата, тя ще се бори до край за своето оцеляване. Ще дърпа като за последно. От добрия рибар зависи да знае как точно да я изтощи, кога да отпуска и кога да навива. За да получи своето… Възможностите сами ще дойдат при теб, ако си готов да ги използваш. Ако разполагаш с подходящите инструменти. Ако си хвърлил стръвта.

Диверсифицирай

Пусни много „кукички”, на много различни места, и си отвори едно „Шуменско” след това. Вече можеш спокойно да се облегнеш и да чакаш. Бдителното изчакване няма нищо общо с класическата представа за мързел, то е път към успеха.

Винаги имай план Б

Ако разчиташ само на една професия цял живот, ако си специалист само в една област, ако инвестираш само в един вид активи, какво става, когато настъпи криза в твоята област, когато се срути пазарът на доходоносните ти (до вчера) активи? Преминаваш към план Б, ето какво.

И план В, Г, Д, Е

Дори препоръчвам да действаш непрекъснато по план Б, В, Г, Д и Е. Да имаш много въдици, много опции. И да не спираш да се оглеждаш (докато си отпиваш блажено от биричката) за нови възможности.

Използвай най-добрата „екипировка”

Колкото повече умения притежаваш, колкото повече работиш върху себе си (вместо за другите), върху твоите собствени дарби, задачи, цели, приоритети, колкото повече се развиваш, толкова по-добра ще ти бъде „стръвта”, по-технологична „въдица” ще използваш и по-богат „улов” ще извадиш. После го раздай всичкия на гладните, ако искаш. За теб риболовът отдавна вече не е средство за прехрана, той е само хоби. Ти си един заслужил алтруистичен егоист…

Цени времето си повече от златото

Винаги можеш да обмениш времето си срещу злато, но никога не можеш да сключиш обратната сделка – със злато да купиш повече време, отколкото ти е писано. Времето е изчерпаем, невъзобновяем ресурс, който не бива да се пилее с лека ръка. То е предпоставка за ВСИЧКО в твоя живот. Имай предвид, че за останалите твоето време не струва и пукната пара. То е практически безплатно. Те биха го използвали постоянно, ако им се отдадеше такава възможност. За да съхранят своето. Ролята ти е да го пазиш като зеницата на окото… Това е стратегически мързел. И здравословен егоизъм. Едновременно. Кажи ми, кога ще се раздаваш, кога ще извършваш хуманни дела, кога ще се грижиш за останалите, кога ще помагаш на другите, кога ще ги вдъхновяваш, защитаваш или ще твориш красота, ако си нон-стоп зает с трупането на злато и не ти остава време дори да се наядеш и наспиш като хората?

Учи, за да не работиш

Разбира се, в преносния смисъл. „Учените” хора работят много, но работят предимно с главата си. И възнаграждението им винаги превишава многократно това на хората, които не ги мързи да вдигат тежко, но ги мързи да мислят. Най-тежкото, което „ученият” човек вдига „по работа” е писалката или четката, или диригентската палка. За да сътвори поредния си шедьовър. Или да подпише договор, с който ще изкара заплатата на девет бачкатора за десет години напред. Докато не ги заменят окончателно с роботи. С неговите роботи, например. Под „учене” нямам предвид безработен с шест висши образования по безполезни специалности от безполезен университет. Имам предвид избирателното учене. Разбирането на нещата. Вникването в това как работи светът. И не да го променяш след това в безплодни напъни, а да приемеш, че действа така и да се възползваш от даденостите, тоест, от наученото. В максимална степен. Включително и чрез четенето на такива статии, но най-вече чрез прилагането им…

Тихомир Димитров 

The Games We Play

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров 

За бежанците

Изт: commons.wikimedia.org

Масмедиите ни заливат с противоречиви послания. От една страна, германският премиер заявява: „Имам тук няколко милиарда евро скатани, заповядайте!”, от друга – Германия затяга контрола по границите, прекъсват се жп. връзки и прочие. Самите бежанци скандират „Алах Уакбар” и „Ангела Меркел” в едно изречение, а журналисти и политици спорят в студиата дали това са икономически мигранти или бежанци.

Икономически мигранти или бежанци?

Естествено, че са и двете. Икономическите мигранти бягат от мизерията, а една война гарантира големи количества от нея… Няма как да ги различим. Ама имали смартфони! Вие какво очаквахте? Да дойдат с мобифони от 95-та ли? Проблемът е, че смартфоните не стават за ядене…

Туристи или терористи?

Туристи със сигурност не са, защото нямат намерение да се връщат скоро, а и не ползват стандартния туристически пакет. Ходенето бос по релсите не е форма на туристически трансфер, а бежанските лагери нямат нищо общо с местата за настанаяване от „индустрията на гостоприемството”. Всъщност, те са обратното на всякакво гостоприемство. И, макар сред придошлите със сигурност да има съмнителни елементи, като криминално проявени, които бягат от правосъдието в собствената си страна, джихадисти и прочие, то болшинството от тези хора са най-обикновени граждани на разрушени държави, доведени до крайно отчаяние. Дали са последните си пари, за да потърсят убежище, живот и прехрана другаде. Където не се води война. Иначе нямаше да умират в камионите. Нямаше да изплуват удавени по плажовете… Да ги третираме като терористи под общ знаменател би било същото, като да избягаш от нацистите през Втората световна война и после Сталин да те прати в Гулаг, защото си им „помагал”.

Заплаха за икономиката или работна ръка?

Класическият макро-икономикс повелява, че нарастването на населението на една страна със сигурност води до повишаването на нейния Брутен вътрешен продукт. Раждаемостта е само един от начините за увеличаване на населението. Другите начини са имиграцията и войната. Но това е като в оня виц за статистиката, според която Пешо нямал кола, а Гошо притежавал десет нови мерцедеса, следвателно, по статистика, двамата имали средно по пет луксозни автомобила… В дългосрочен план всяка по-богата икономика печели от притока на имигратни, но не съм сигурен къде точно свършва „здравословната доза” и откъде започва „предозирането”. Никой не знае, всъщност.

Да затваряме границите или да ги отваряме?

Помня унизителните опашки за шенгенски визи пред посолствата на Западна Европа, когато бях студент и пътувах много. Не искам никога да се повтарят. Свободата на придвижване е едно от малкото права на европейския гражданин, които ме засягат пряко. Ако не и единственото. Това, което виждам сега, е крачка назад: затягат се граничните контроли в рамките на самия ЕС, хората са уплашени, държавите са разединени. Строят се нови огради. Навсякъде. Гадна работа.

Свежа кръв или бомба със закъснител?

Баба ви Европа застарява и това не е тайна за никого. Сега в нея се влива млада имигрантска кръв на големи потоци. Това ще я подмлади. И промени. Не казвам, че задължитено ще я промени към по-добро. Но животът е за живите. Тези, които ги има днес, ако не се размножат, след 50 години вече няма да ги има и на тяхното място ще съществуват други хора. А тъй като не са родени тук, те най-вероятно ще са дошли от другаде. Ще са донесли и културата си с тях. Ще живеят според нейните правила и обичаи. Защото правото на живот е на живите… Включително и правото на избор КАК точно да го живеят този живот… Къде е България в цялата бъркотия? У нас повтаряме като обезумели мантрата „младите да се върнат”, хвалим се колко сме гостоприемни към чужденците, но не приемаме младите чужденци, защото не са… „наши”. Това показва, че сме: а/ егоисти, б/ селяни и в/ страхливи селяни, тип егоисти. От фалиралия тип. Нека поясня: доходите в България са бедствие дори за хора, които идват от държави, в които се води война. Никой от бежанците, били те икономически мигранти или просто хора, които не обичат да ги обстрелват с гранатомети не желае, няма намерението и му липсва всякаква мотивация да остане тук. Пълнете си зимнината спокойно и си варете лютеницата / ракията с кеф. Да има с какво да посрещате „младите”, когато си дойдат по Коледа. От Лондон, Париж и Чикаго. За една седмица…

„След дъжд качулка”

Европа се оказа тотално неподготвена за бежанската вълна. Тотално разединена. Напълно не-солидарна. Напъните да се охраняват границите в момента, в това число и с помощта на армията в някои страни, ми приличат на презерватив след зачеване. Просто няма смисъл от тях. От едната страна на „барикадата” стоят служители на държавна заплата, които дежурят на смени, добре нахранени са и отпочинали, облечени са за сезона, осигурени са социално, здравно и пенсионно, а от другата страна има хора, които вече няма какво да губят, освен собствения си живот… Ако трябваше да обграждаме Стария континент със супер хай-тек ограда, тряваше да сме го направили още по времето на „арабската пролет”. Не се изисква да си Нострадамус, за да предвидиш събитията. Защо не го направихме тогава ли? Ами, защото мандатът на политиците продължава четири години…

„Всички на тампона”

Помните ли онзи виц за казармата, където всеки го лекували с тампона? С един и същ тампон? Номерът беше да си пръв на тампона! Това, което се търси в момента, като разрешение на бежанската вълна, е някакъв вицов тампон. Едно общо решение за всички проблеми. И за милионите човешки съдби, преплетени в тях. Еми, няма как да стане с „всички на тампона”! Европа ще трябва да покаже толерантното си, гостоприемно лице пред едни и ефективността на полицейските си и разузнавателни служби пред други. Така, както го прави спрямо собствените си граждани. Всеки е невинен до доказване на противното, но и всеки, който ще взривява детски градини или ще извършва престъпления трябва да бъде върнат незабавно там, откъдето е дошъл, защото хаосът, анархията и липсата на уважение към човешкия живот, очевидно, са условията, в които предпочита да живее… Подборът му е майката. Индивидуалният подбор. Да, ще струва много пари. Ще струва супер много пари, ще струва майка си и баща си, но нали за това баба ти Европа, освен стара, е и богата? Нали затова ги трупа и скатава тези кинти поколения наред, още от колониалните времена? Стриктният индивидуален подбор най-после ще даде на полицията, на военните и на тайните служби истинската заплаха, с която да се борят, вместо да се надцакват на белот в очакване на ранното пенсиониране. Ще им даде повод да си размърдат задниците, да си подобрят уменията, да израстнат в йерархията. Ще им осигури бюджетите, за които мечтаят и ще им развърже ръцете в доста отношения, в които „покрай сухото гори и мокрото”, т.е може да пострадат някои граждански права, но отново – спете спокойно, деца! Никой не иска да остава за дълго в държава, където е трудно да оцеляваш физически, дори когато не се води война…

Виновни ли са американците?

В България няма българофили. Тук всички са американофоби или русофоби. Вторите ще ви кажат, че Русия е по-голяма заплаха дори от настанилите се в мазето им отчаяни имигранти, а първите – че матюшка Россия е единственото спасение. Истината винаги е някъде по средата. САЩ имат привилегията да са на повече от една гумена лодка разстояние от проблема с бежанците (по море), но те много добре знаят, че светът е опасен и нападение дебне отвсякъде, в това число и по въздуха. Навремето ми отказаха студентска виза за САЩ, но на Мохамед Ата му разрешиха да управлява пътнически самолет… Да, лесно е да се намери персонифициран враг, например в лицето на „американците”. Дайте да ги мразим тях, колективно и стадно, затова че забъркаха „бъркотията” в Близкия, Среден и Далечен Изток. Ми не съм съгласен! Тях, американците, имам предвид обикновените американци, никой никога не ги е питал, както не ви питат и вас, обикновените български данъкоплатци, дойде ли ред на въпроса „Какво да се прави?” Политическата класа го решава винаги самостоятелно този въпрос. На тайни срещи и заседания. В засекретени документи. После винаги си измива ръцете с някакъв, за предпочитане външен, враг. И сметката винаги я плащат обикновените хора. Поданиците. Понякога я плащат не само с парите, но и с кръвта си. Затова, моля ви се, не мразете американците или руснаците по принцип! Това са нации пълни с прекрасни, вдъхновяващи хора! Просто помнете, че всяка нация е подведена от своя икономически и политически елит. Всяко общество е устроено така, че докато трупаш, оцеляваш или се страхуваш за утрешния ден, да не ти остава време да мислиш върху истински големите въпроси, например – върху бъдещето на твоите деца след 30 години. Друг ще разсъждава, друг ще го направи, вместо теб! Нали затова си го избрал? Ето защо, търсете отговорност в конкретните личности от елита, политически или икономически, които са довели до това или онова състояние на нещата, а не в „мъчлаливото мнозинство”, което не успя да спре Хитлер, например. Защото и германците са прекрасни, вдъхновяващи хора! Гьоте е германец. Но и тях никой не ги е питал. Те трябваше да взимат решението „с нас или против нас” индивидуално, всеки човек поотделно, вглеждайки се в дулото на пистолета или в сопата на палача от Гестапо, когато им задаваха въпроса „Какво да се прави?” Решенията винаги се взимат от кресливото малцинство.

Какво да се прави?

Тъпото е, че политиците отново си задават този въпрос. Последният, който си го задаваше, беше Ленин …И отново темата беше съдбата на милиони бедстващи хора… Ще се прави индивидуален подбор, няма какво друго да се прави! Животът на един бежанец е точно толкова ценен, колкото животът на един европеец. Трябва да сте много назадничави, за да си въобразявате, че имате по-висше предопределение от тях. Надменно е да си мислите, че сте нещо повече от отчаяните, бедстващи, прогонени от войната хора. Няма излишни хора. Правилата се пишат от хората, предназначени са за хората и трябва да се спазват от хората. Правилата на едно общество се целят в поддържането на минимален ред, справедливост и морал, които различават обществото от човешкото стадо. В страните, откъдето идват тези хора, правилата вече ги няма. Значи ще спазват правилата на обществата, в които търсят убежище. Ние не можем да отречем правото им на живот, на място под слънцето и на парченце хляб. Независимо дали са „бежанци” или „икономически мигранти”, което, по същество, е едно и също… Но не можем и да слизаме еволюционно до нивото на радикалните, средновековни, племенни, икономически, политически или религиозни доктрини, които са ги прогонили от родното им място. Резултатът от тях е ясен. В дома на домакина се спазват неговите правила и от госта се очаква да се държи подобаващо. Ето защо, ще се прави индивидуален подбор. Няма как всички да минат през тампона. Ще се прави подробно разследване на миналото, на професионалната и на личната биография на всеки чужденец, озовал се в Европа легално или нелегално. И поискал политическо убежище. Ще се изследват в дълбочина неговите семейни, лични и бизнес контакти. Ще се рови в политическото му минало. Ще се изследват племенните му връзки. Ще се търсят доказателства за религиозната му принадлежност. И за степента на религиозния му фанатизъм, ако щете. Три милиона души, три милиона подробни, задълбочени, иднивидуални разследвания. Десет милиона души – десет милиона такива. Диференциран подход. Няма какво друго да се прави. Европа да развързва кесията и да плаща. Га ядъхти кифтеата ни ривахти… Иначе при нас всичко е наред, спете спокойно! Тук дори местните се чудят как да се превърнат в икономически мигранти.

Тихомир Димитров

Новостите в селфи-интервю

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост