Международното положение се сговнява

Изт: hurriyetdailynews.com

Доста е тревожно, че войната се води толкова близо до нас. Още по-тревожно е, че се води на принципа „всеки срещу всеки“ и, че са замесени страните с най-голям арсенал в света. Апетитът им да участват е направо брутален. Растящото напрежение между тях придава на страховете за Трета световна война едни съвсем реални очертания.

Всичко това е ужасно. Жалко, че след двете големи катастрофи през 20-ти век, въпреки напредъка си в технологиите, човечеството не мръдна и на една педя в духовното си развитие. Жалко, че еднолични фигури, облечени с власт, продължават да могат да тласкат стотици милиони в конфликти, подобно на стадо добитък към кланицата. По свое лично усмотрение. Но не бързайте да хвърляте вината върху тях. Отговорност носи всяка единица от стадото, заради отказа си да разбере какво става. Иначе щяхте да имате рога и да мучите като крави. То и сега си имате рога.

Но това е друг въпрос…

Парадоксално, обаче единствената положителна новина в цялата ситуация е, че най-зловещото, а именно – ядреното оръжие – е последната пречка пред неразумното човечество най-после и окончателно да си пререже гръкляна. Да скочи в пропастта. Да освободи планетата от своето присъствие.

Гледаме да не посягаме към „ножа“, защото знаем колко е остър, затова се кълцаме и опитваме бавно да се довършим с „нокторезачката“. Агонията може да е дълга и продължителна. Честно казано, не знам кой от двата варианта е по-лош. Единствената положителна черта на „нокторезачката“ е, че все пак, имаме шанс да се усетим навреме и да спрем. Защото връщане назад от другото няма.

Удивлявам се как все още има хора, които ръкопляскат, когато някой някъде хвърля бомби. Независимо поради каква причина! Чакай, ама те повечето хора са такива! Ужасявам се, че тържествуват като кръвопийци след пораженията, нанесени на други човешки същества (независимо по каква причина), но се сърдят и мръщят, когато тези същества се окажат от техните. Независимо по каква причина. Резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Нямам думи просто!

Хора, спрете да подкрепяте войната! Заклеймете насилието! Израстнете над отмъщението, като единствена форма за „адекватен“ отговор. „Око за око и накрая целият свят ще ослепее“. Казала го е Майка Тереза. Нейната мъдрост струва повече от всички религиозни, политически и икономически доктрини на света, взети заедно и качени на квадрат. Понякога сме толкова слепи за очевАдното. За елементарното.

Сложна ли ви се струва международната обстановка? Няма нищо сложно. Нека поясня: едни хора убиват други хора (и се радват), после други хора убиват едни хора (и се радват), като всички изтъкват аргумента: „Ти започна първи“. Да, агресорът винаги е жертва. Но резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Молете се за мир. Имам чувството, че само молитвата вече може да ни спаси. От бездната, към която сме се запътили. В слепотата си.

Амин!

Тихомир Димитров

Благодарности и отзиви за „Аварията“

За незапознатите, през лятото „развързах“ в нета новия си, трети художествен роман. Казва се „Аварията“. Може да се тегли безплатно на PDF формат от тук, а за предпочитащите MOBI, ePub или FB2 формати е достъпен на ето на този линк.

Преди да пусна книгата за по-широката аудитория се свързах с ограничен кръг съмишленици, приятели, читатели, фенове, писатели и други блогъри с молбата да ми кажат какво точно мислят за нея и какво мога да променя, за да я усъвършенствам, преди да я споделя с целия (българоезичен) свят. „Фокус групата“ беше незаменим помощник при маркирането на неща, които при други обстоятелства биха останали незабележими за мен, като автор. Пък и ми хареса идеята да творя заедно с читателите си или поне да виждам техния принос в окончателното оформяне на историята, докато все още беше в зародишния си вариант.

Както обичам да повтарям, в 21-ви век вече не се питаме „Какво е искал да каже авторът?“, а творим директно наравно с него.

Използвам случая да благодаря на всички от „фокус групата“, които ми отделиха необходимото внимание! Без вас нямаше да видя историята през очите на хората, за които е предназначена. Благодаря и на Дончо, който удари едно рамо с преформатирането на романа, на Павлина Върбанова от Как се пише? за безценния принос като професионален редактор и на Петър Енчев за коректорската му намеса. Като резултат, българските читатели имаха едно спретнато и свободно достъпно българско романче, приспособено за различните им дивайси, което можеха да отнесат със себе си по време на летния отпускарски сезон. Книгата е достатъчно мрачна, така че спокойно можете да си я четете и през зимата…

От все сърце благодаря на читателите, които споделиха романа с приятели в социалките или лично по мейла. Можете да продължите да го правите, дори ви насърчавам в тази посока. Внимавайте само да не нарушите лиценза, че да не се съдиме после, както обичат да казват по софийско. 🙂 Само се закачам… Въпрос на елементарна култура е, обаче. Авторът е бил достатъчно добър да ви подари съдържанието на труда си безплатно. Чисто и просто неморално (и неетично) е да се опитвате да го „продавате“ без неговото съгласие, в т.ч. и чрез публикуване на откъси от текста в сайтове с рекламни формати. Да не говорим, че е незаконно. Просто споделяйте с приятели. Това е всичко.

Съвсем логично, появиха се и първите отзиви за книгата. Реших да ги събера на едно място за улеснение на Негово Величество Читателя (НВЧ), който може би все още се колебае. Пълните ревюта са зад линковете (отварят се в нов прозорец):

Йовко Ламбрев:

Тишо обещава фантастичен роман, в който има както голяма любов, така и голяма катастрофа, но… всъщност е писал за тежките решения между две крайни противоположности, които нямат дипломатични или средноаритеметични пресечни точки. Онези без средни положения – в които и правилното и погрешното са относителни понятия и могат да вървят с (не)нужните кавички.

Григор Гачев:

Сюжетът е изпълнен с неочаквани поврати. Всеки път, когато си помислех, че „нещата влязоха в познато русло“, следваше изкусен завой и тръгваха в съвсем друга посока, хем логична и достоверна, хем непредположима докато не се случи. Уж фантастика, а в същото време разкошна илюстрация на българския манталитет, и със силните, и със слабите му страни. Нещо, което бих гледал на филм с най-голямо удоволствие. Мога единствено да изкажа възхищението и завистта си към Тишо.

Дончо Ангелов:

Аз мога да ви уверя, че се чете на един дъх, и че както и другите неща на Тишо, не ви се иска да свършва. Добре е да я четете през време на почивка, защото ще ви държи будни до късно (максимум една вечер обаче, както казах, чете се на един дъх).

Ето и един туит от редактора, действително много ме зарадва:

Наистина интересен роман. На моменти се увличах и забравях, че трябва не да чета, а да редактирам. 

В Goodreads, пък, Мариета е написала:

Заинтригуваща история, която подклажда любопитството. Единствено останах малко разочарована от края, очаквах да е нещо различно от често срещания сюжет за края на Земята.

Само да добавя: Първо, това не е краят. Нито на Земята, нито на романа. И второ, съвсем не е „често срещан“, но това ще се разбере едва в продължението с работно заглавие „Ново небе и нова земя“, което се пише в момента…

Предполагам, че има и други отзиви из нета, които не съм успял да открия. Ако ги намерите, чувствайте се поканени да ги споделите тук в коментар. Може, разбира се, да изразите и собственото си мнение по въпроса. Ще ви изтрия само, ако не спазвате правилата за коментиране. 🙂

Романът продължава да е безплатен и само на два клика разстояние:

„Аварията“ в PDF формат

„Аварията“ в MOBI, ePub или FB2 формат

Приятно четене!

Тихомир Димитров 

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

 

Изт: bbsradio.com

Ще започна с това, че нито имам роднини полицаи, нито съм си мечтал като дете да стана „чичко полицай“, нито съм имал преки сблъсъци с органите на реда в краткото си пребиваване на планетата досега, т.е абсолютно безпристрастен съм по темата и изключвам всички крайности, от „родната полиция ни гази“ до Веско Мариновите изблици на любов към хората с кубинките.

Ще продължа с това, че съм напълно наясно и с корупционния натиск, на който са подложени полицаите, и с примитивните им условия на работа, и с недостига на средства, и с опасностите, и с привилегиите, които ти дава тази професия, плюс всички несъвършенства на обществото, които изкривяват ролята и мисията на полицая. Съвършени общества няма, съвършена полиция – също. Предлагам точно ние да не претендираме да сме изключение от правилото.

И ще завърша с това, че съм солидарен с българските полицаи. Ако бях в София, щях да съм с тях на площада.

Съвсем естествено, тук е моментът да ме попитате – защо?

Отговорът ми е – защото не мисля, че в България има място за намаляване на заплати. Тук са най-ниските доходи в ЕС. Не вярвам, че икономиите са път към успеха. На един човек или на една нация. „Което е добро за домакинството е добре и за кралството“, пише Адам Смит в „Богатството на народите“. Мисля, че „икономията е майка на мизерията“. Смятам, че да посегнеш на заплатите на полицаите е пагубна грешка. По-пагубно е само да посегнеш на заплатите на военните. Недостатъчно история са чели хората, които препоръчват и подкрепят такива промени. Именно за тях важи поговорката, че историята непрекъснато се повтаря. На незапознатия с историята всичко му е….като за първи път. И всеки път го боли дупецът като за първи път.

Но да се върнем на въпроса за солидарността:

Чудя се защо на площада не е пълно с учители, лекари, държавни служители, дори с безработни и обикновени писатели като мен? Не съществува ли полицията за всички нас? Не смятаме ли, че ако днес приемем за нормално да орежем доходите и пенсиите на хора, които трябва да ни предпазват от бежанците, от наркодилърите, от крадците, от убийците и т.н., то утре с още по-лека ръка някой ще смъкне жизненото равнище и на самите нас? Да не говорим, че бандитите междувременно ще вземат закона в свои ръце и бившите стражари ще се превърнат в апаши. Или може би точно това е целта? Защо си траем тогава? Съгласни ли сме само след няколко години години единствената „перспективна професия“ за дъщеря ни да бъде проститутка, а за сина ни – сводник или дилър? Поради липсата на законни алтернативи? Защо си траем тогава? Не мислим ли, че е твърде лесно сложни проблеми да се решават с прости, елементарни мерки, като рязането на заплати в страната с най-ниските заплати в ЕС? Защо си траем тогава? Не смятаме ли, че икономисаното по този начин няма да е „чиста печалба“, че „заделените настрани“ по този начин „бели пари“ няма да останат „за черни дни“, а ще потънат в бездната на бюджета, ще отидат за запълването на други дупки, т.е обществото няма да усети разликата, като цяло? Защо си траем тогава?

Аз съм солидарен с българските полицаи, защото въпреки всичките им несъвършенства, имам нужда от тях. Имам нужда от тях повече, отколкото имам нужда от политиците, например, на които им плащаме частната охрана години, след като вече не са във властта, на които поемаме и квартирните, и представителните разходи, плюс заплатите, които сами си гласуват, заедно с луксозните лимузини, шофьорите и цялата сметка за всички решения, които взимат „от наше име“, но без да ни питат. Единственият начин да ни питат е чрез референдумите, а единственият начин да се изкажем, дори без да са ни питали, е да отидем на площада при полицаите. Защото утре може да сме аз или ти. Самотно и тъжно ще ни стане тогава. Че на никой ДРУГ не му пука за нашите проблеми. Но ще бъде вече късно…

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

Тихомир Димитров