Писателският блог на Тишо

ноември 29, 2015

Международното положение се сговнява

argraegerge

Изт: hurriyetdailynews.com

Доста е тревожно, че войната се води толкова близо до нас. Още по-тревожно е, че се води на принципа „всеки срещу всеки“ и, че са замесени страните с най-голям арсенал в света. Апетитът им да участват е направо брутален. Растящото напрежение между тях придава на страховете за Трета световна война едни съвсем реални очертания.

Всичко това е ужасно. Жалко, че след двете големи катастрофи през 20-ти век, въпреки напредъка си в технологиите, човечеството не мръдна и на една педя в духовното си развитие. Жалко, че еднолични фигури, облечени с власт, продължават да могат да тласкат стотици милиони в конфликти, подобно на стадо добитък към кланицата. По свое лично усмотрение. Но не бързайте да хвърляте вината върху тях. Отговорност носи всяка единица от стадото, заради отказа си да разбере какво става. Иначе щяхте да имате рога и да мучите като крави. То и сега си имате рога.

Но това е друг въпрос…

Парадоксално, обаче единствената положителна новина в цялата ситуация е, че най-зловещото, а именно – ядреното оръжие – е последната пречка пред неразумното човечество най-после и окончателно да си пререже гръкляна. Да скочи в пропастта. Да освободи планетата от своето присъствие.

Гледаме да не посягаме към „ножа“, защото знаем колко е остър, затова се кълцаме и опитваме бавно да се довършим с „нокторезачката“. Агонията може да е дълга и продължителна. Честно казано, не знам кой от двата варианта е по-лош. Единствената положителна черта на „нокторезачката“ е, че все пак, имаме шанс да се усетим навреме и да спрем. Защото връщане назад от другото няма.

Удивлявам се как все още има хора, които ръкопляскат, когато някой някъде хвърля бомби. Независимо поради каква причина! Чакай, ама те повечето хора са такива! Ужасявам се, че тържествуват като кръвопийци след пораженията, нанесени на други човешки същества (независимо по каква причина), но се сърдят и мръщят, когато тези същества се окажат от техните. Независимо по каква причина. Резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Нямам думи просто!

Хора, спрете да подкрепяте войната! Заклеймете насилието! Израстнете над отмъщението, като единствена форма за „адекватен“ отговор. „Око за око и накрая целият свят ще ослепее“. Казала го е Майка Тереза. Нейната мъдрост струва повече от всички религиозни, политически и икономически доктрини на света, взети заедно и качени на квадрат. Понякога сме толкова слепи за очевАдното. За елементарното.

Сложна ли ви се струва международната обстановка? Няма нищо сложно. Нека поясня: едни хора убиват други хора (и се радват), после други хора убиват едни хора (и се радват), като всички изтъкват аргумента: „Ти започна първи“. Да, агресорът винаги е жертва. Но резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Молете се за мир. Имам чувството, че само молитвата вече може да ни спаси. От бездната, към която сме се запътили. В слепотата си.

Амин!

Тихомир Димитров

ноември 26, 2015

Благодарности и отзиви за „Аварията“

Avariyata_Kor

За незапознатите, през лятото „развързах“ в нета новия си, трети художествен роман. Казва се „Аварията“. Може да се тегли безплатно на PDF формат от тук, а за предпочитащите MOBI, ePub или FB2 формати е достъпен на ето на този линк.

Преди да пусна книгата за по-широката аудитория се свързах с ограничен кръг съмишленици, приятели, читатели, фенове, писатели и други блогъри с молбата да ми кажат какво точно мислят за нея и какво мога да променя, за да я усъвършенствам, преди да я споделя с целия (българоезичен) свят. „Фокус групата“ беше незаменим помощник при маркирането на неща, които при други обстоятелства биха останали незабележими за мен, като автор. Пък и ми хареса идеята да творя заедно с читателите си или поне да виждам техния принос в окончателното оформяне на историята, докато все още беше в зародишния си вариант.

Както обичам да повтарям, в 21-ви век вече не се питаме „Какво е искал да каже авторът?“, а творим директно наравно с него.

Използвам случая да благодаря на всички от „фокус групата“, които ми отделиха необходимото внимание! Без вас нямаше да видя историята през очите на хората, за които е предназначена. Благодаря и на Дончо, който удари едно рамо с преформатирането на романа, на Павлина Върбанова от Как се пише? за безценния принос като професионален редактор и на Петър Енчев за коректорската му намеса. Като резултат, българските читатели имаха едно спретнато и свободно достъпно българско романче, приспособено за различните им дивайси, което можеха да отнесат със себе си по време на летния отпускарски сезон. Книгата е достатъчно мрачна, така че спокойно можете да си я четете и през зимата…

От все сърце благодаря на читателите, които споделиха романа с приятели в социалките или лично по мейла. Можете да продължите да го правите, дори ви насърчавам в тази посока. Внимавайте само да не нарушите лиценза, че да не се съдиме после, както обичат да казват по софийско. 🙂 Само се закачам… Въпрос на елементарна култура е, обаче. Авторът е бил достатъчно добър да ви подари съдържанието на труда си безплатно. Чисто и просто неморално (и неетично) е да се опитвате да го „продавате“ без неговото съгласие, в т.ч. и чрез публикуване на откъси от текста в сайтове с рекламни формати. Да не говорим, че е незаконно. Просто споделяйте с приятели. Това е всичко.

Съвсем логично, появиха се и първите отзиви за книгата. Реших да ги събера на едно място за улеснение на Негово Величество Читателя (НВЧ), който може би все още се колебае. Пълните ревюта са зад линковете (отварят се в нов прозорец):

Йовко Ламбрев:

Тишо обещава фантастичен роман, в който има както голяма любов, така и голяма катастрофа, но… всъщност е писал за тежките решения между две крайни противоположности, които нямат дипломатични или средноаритеметични пресечни точки. Онези без средни положения – в които и правилното и погрешното са относителни понятия и могат да вървят с (не)нужните кавички.

Григор Гачев:

Сюжетът е изпълнен с неочаквани поврати. Всеки път, когато си помислех, че „нещата влязоха в познато русло“, следваше изкусен завой и тръгваха в съвсем друга посока, хем логична и достоверна, хем непредположима докато не се случи. Уж фантастика, а в същото време разкошна илюстрация на българския манталитет, и със силните, и със слабите му страни. Нещо, което бих гледал на филм с най-голямо удоволствие. Мога единствено да изкажа възхищението и завистта си към Тишо.

Дончо Ангелов:

Аз мога да ви уверя, че се чете на един дъх, и че както и другите неща на Тишо, не ви се иска да свършва. Добре е да я четете през време на почивка, защото ще ви държи будни до късно (максимум една вечер обаче, както казах, чете се на един дъх).

Ето и един туит от редактора, действително много ме зарадва:

Наистина интересен роман. На моменти се увличах и забравях, че трябва не да чета, а да редактирам. 

В Goodreads, пък, Мариета е написала:

Заинтригуваща история, която подклажда любопитството. Единствено останах малко разочарована от края, очаквах да е нещо различно от често срещания сюжет за края на Земята.

Само да добавя: Първо, това не е краят. Нито на Земята, нито на романа. И второ, съвсем не е „често срещан“, но това ще се разбере едва в продължението с работно заглавие „Ново небе и нова земя“, което се пише в момента…

Предполагам, че има и други отзиви из нета, които не съм успял да открия. Ако ги намерите, чувствайте се поканени да ги споделите тук в коментар. Може, разбира се, да изразите и собственото си мнение по въпроса. Ще ви изтрия само, ако не спазвате правилата за коментиране. 🙂

Романът продължава да е безплатен и само на два клика разстояние:

„Аварията“ в PDF формат

„Аварията“ в MOBI, ePub или FB2 формат

Приятно четене!

Тихомир Димитров 

ноември 18, 2015

Спа хотел Селект във Велинград – едно голямо недоразумение

kgjkfjh

Изт: travelo.bg

Хотелът е голям. Сещате се – от онзи тип реновиран соц, който прилича на многоетажните хижи в планината, останали от Татово време. Позападнал и позанемарен е на външен вид, също като тях, но с лъскавите четири звезди отпред на фасадата. Може да се нарече пансион, почивен дом, санаториум или ведомствена станция, но е минал и заминал покрай четиризвездните хотели и съвсем нищичко не е закачил. Сега ще ви разкажа защо:

Първата „червена лампичка“ светна още при настаняването. Пристигнахме на рецепцията в 12:00 и ни посрещнаха с думите: „Раничко сте дошли“. Знаех това предварително, защото си бях направил труда да попитам по мейла в колко часа е настаняването, но ме шокира друго – нямаше „добър ден“, нямаше „добре дошли“, имаше само злорадо задоволство от начина, по който ни съобщиха, че трябва да изчакаме още три часа. Едва по-късно разбах, че тук е прието от рецепцията да се отнасят с клиентите като надзирател с арестант.

Това се потвърди и от факта, че когато настъпи заветният час за регистрация ни отнеха личните карти. Казаха, че ще си ги получим по-късно. Довечера. Или на другия ден. Въртеше ми се в устата да попитам дали няма сега да ни сложат белезници и да ни закачат за парното в коридора, ама реших да не се правя на интересен и си замълчах… Поправете ме, ако греша, но мисля, че само полицейските служители имат правото да ти отнемат документа за самоличност и то – само в ограничени, предвидени от закона случаи. Както и да е. Взех магнитната карта и помъкнах багажа към асансьора.

Следващата кофти изненада беше в коридора. Точно срещу вратата ни се извършваше ремонт. Трябваше да минем през найлон със строителни отпадъци, за да си влезем в стаята, която нямаше нищо общо с просторните, луксозно обзаведени помещения от офертата в грабо. Озовахме се в тесен килер, 4 на 2.5 метра, измерих го лично с рулетката. Не ме питайте защо си нося рулетка, когато съм на почивка, просто беше част от ключодържателя. Вратите на миниатюрния гардероб се отваряха над леглото и в него нямаше нито допълнителни завивики, нито одеяла, трябваше да разчитаме само на тънките постелки върху леглото, а в мръсничката баня, ухаеща на канал, нямаше хавлиени кърпи. Получихме ги чак на другия ден, след доста молби от наша страна. И от страна на други гости в „хотела“. Междувременно трябваше да си трия ръцете в стар, износен халат, който имаше дупка под мишницата и беше с два размера по-малък. Изглеждах нелепо, когато го облякох, за да отида на басейн, но нямах друг избор. Все пак, не си носех кърпа за баня от вкъщи, защото бях направил резервация в четиризвезден хотел…

Спа-центърът, ако може така да се нарече, представляваше сауна и парна баня от най-добрите години на соца, с видими петна от мухъл по стените и по тавана на общите помещения, което се отнасяше и до басейна. Стаята за релакс беше мрачно и разнебитено помещение, в което не посмях да вляза. Самият басейн, голямата гордост на „хотела“, беше рекламиран като „минерален басейн с полуолимпийски размери“. Наложих си да не разсъждавам за хигиената и да пробвам, все пак, да се насладя на престоя.

После дойде ред на вечерята. Храната беше ОК. Имаше четири-пет готвени ястия и това беше всичко. Непрекъснато презареждаха, обаче, така че поне не ни оставиха гладни. Напитките се поръчваха допълнително на сервитьора и цените бяха разумни, но обслужването…може да ти донесат бирата и след като си се нахранил.

Направи ми впечатление, че в бара имаше хладилна витрина със симпатични сладоледени тортички. Няколко часа по-късно позвъних на рецепцията и с целия си наивитет се опитах да поръчам две от тях по телефона. „Надзирателката“ ми отвърна, че това не е рум сървис, да не я търся нея за такива неща и да се обадя в бара. В бара ми вдигна сърдит чичак, който категорично отказа да изпълни поръчката. Заяви ми, че имал клиенти, бил сам зад тезгяха и, ако тръгнел да ми носи тортичките до стаята, на него кой щял да му го наглежда бара, а? Ако някой откраднел бутилка уиски, кой щял да плаща? Завърши с думите: „Ела и ще ти дам“. Отидох и ми даде. Не безплатно, разбира се.

На сутринта тествах „румсървиса“ за втори път, като се опитах да поръчам две кафета по телефона. Вече знаех кой номер да набера, за да избегна „надзирателките“ от рецепцията. От бара ме отрязаха отново. Оказа се, че в „четиризвездния хотел“ румсървис просто няма. Нямаше и хладилник / мини бар в нашата „стая“. Не, че ми беше притрябвал, ама е задължителен, доколкото знам, дори в местата за настаняване с три звезди. Общо взето, ясно е как е получило категоризацията си това туристическо недоразумение, но не е ясно защо изобщо някой ще поиска да си плати, за да прахоса безценни дни и нощи от живота си там.

В продължение на два дни никой не почисти стаята, въпреки че се обадих на рецепцията и оставих табелката с надпис „Моля, почистете стаята“ да виси от външната страна на вратата, докато ни нямаше. Чудесно е да се върнеш освежден от разходка в тесния си килер, набеден за хотелска стая, където да завариш препълнения пепелник на терасата и преливащото кошче за боклук в коридора. Не съм отгледан в дворец и у нас не ми е проблем да си ги свърша тези неща сам, но престоят у нас не струва по сто лева на вечер, при това – с 50% намаление…

Та, може да нямаше рум сървиз, кърпи в банята и почистване на стаята, но за сметка на това имаше ремонти. Освен ремонта, който си течеше дежурно в коридора срещу нашата „стая“, на два пъти се оказахме заключени – веднъж вътре и веднъж извън „стаята“. Първият път бравата просто ми остана в ръцете, докато се опитвах да изляза. Все пак, бяха ме скастрили от румсървиса току що, трябваше да отида и да се обслужа сам. Вечерта пък не успях да се прибера. Магнитната карта отказа. Два пъти слизах до рецепцията, за да мога да получа достъп до „килера“, в който бях настанен. Първият път „препрограмираха“ картата и ми казаха да опитам отново, а ако не стане, да отида пак. Не стана и отидох пак. Вторият път се качих със сърдит майстор, който каза „чакай да си взема стълбата“. Не разбрах защо точно му трябва стълба, но човекът действително си взе стълбата и, след като пробва да отвори с картата безуспешно, просто си бръкна в джоба и ми даде обикновен ключ…

Вместо заключение

Всеки град в България претендира да е „столица“ на нещо и Велинград не прави изключение от това правило. Той се тупа по гърдите с названието „Спа столица на Балканите“. По местната кабеларка тамошните хора си го наричат „курорта“. На практика от „спа“, „столица“ и „Балкани“ спокойно могат да отпаднат първите две и да остане само третото. Сигурен съм в добрите качества на минералните води, но съм сигурен, също така, че местните нямат абсолютно никакъв принос за това. Като тийнейджър група цигани ме замерваше с едри камъни във Велинград, след като не успя да ме хване, за да ме обере и кой знае още какво… Тогава се бях заканил, че никога повече няма да стъпя в този град, но сега, заради офертата в грабо, някак се престраших. Това, което заварих веднага след излизането ми от влака беше „пазарен ден“, тоест битак в стил Кербала: тълпа от съмнителни типове, които продават стари телевизори, пружини, метални рамки за легла, кастфони (грешката е умишлена) и въобще, кой каквито боклуци е успял да извади от „столичния“ си дом, а околко тях каруци си пробиват път сред некъпани сополиви хлапета, които просят стотинки от минувачите и сред младежи по анцузи, които те оглеждат нездравословно от глава до пети. Изобщо, стискаш здраво портмонето под мишница, избягваш да поглеждаш „столичаните“ в очите и мислиш как да се чупиш незабавно, защото си единственият бял, а освен това си и турист. „Хотелът“ беше далеч от центъра и по време на пътуването с разнебитеното такси успях да се насладя на цялата прелест на „Спа столицата на Балканите“: надупчени улици, грозни къщи с неугледни фасади, цепнатини и бурени по тротоарите, боклуци по дворовете, въобще – едно цялостно усещане за подтискаща мизерия и за безперспективна нищета на фона на чудесната горска зеленина.

Прежияването във Велинград доказва силата на Закона за привличането, който гласи, че реалността ти поднася събития, обстоятелства, хора и места, които изцяло отговарят на вътрешната ти нагласа, на очакванията и на убежденията ти, така че не виня никого за това. Сигурен съм, че във Велинград живеят и прекрасни хора, както съм сигурен, че има по-добри хотели от недоразумението, в което бях настанен. НО категорично смятам да спазя още един принцип и той е „всяко чудо до три пъти“, а трети път просто няма да има. За съжаление „Спа столицата на Балканите“ просто не съществува вече на картата за мен…

Тихомир Димитров 

ноември 4, 2015

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

 

dgmdghmfgm

Изт: bbsradio.com

Ще започна с това, че нито имам роднини полицаи, нито съм си мечтал като дете да стана „чичко полицай“, нито съм имал преки сблъсъци с органите на реда в краткото си пребиваване на планетата досега, т.е абсолютно безпристрастен съм по темата и изключвам всички крайности, от „родната полиция ни гази“ до Веско Мариновите изблици на любов към хората с кубинките.

Ще продължа с това, че съм напълно наясно и с корупционния натиск, на който са подложени полицаите, и с примитивните им условия на работа, и с недостига на средства, и с опасностите, и с привилегиите, които ти дава тази професия, плюс всички несъвършенства на обществото, които изкривяват ролята и мисията на полицая. Съвършени общества няма, съвършена полиция – също. Предлагам точно ние да не претендираме да сме изключение от правилото.

И ще завърша с това, че съм солидарен с българските полицаи. Ако бях в София, щях да съм с тях на площада.

Съвсем естествено, тук е моментът да ме попитате – защо?

Отговорът ми е – защото не мисля, че в България има място за намаляване на заплати. Тук са най-ниските доходи в ЕС. Не вярвам, че икономиите са път към успеха. На един човек или на една нация. „Което е добро за домакинството е добре и за кралството“, пише Адам Смит в „Богатството на народите“. Мисля, че „икономията е майка на мизерията“. Смятам, че да посегнеш на заплатите на полицаите е пагубна грешка. По-пагубно е само да посегнеш на заплатите на военните. Недостатъчно история са чели хората, които препоръчват и подкрепят такива промени. Именно за тях важи поговорката, че историята непрекъснато се повтаря. На незапознатия с историята всичко му е….като за първи път. И всеки път го боли дупецът като за първи път.

Но да се върнем на въпроса за солидарността:

Чудя се защо на площада не е пълно с учители, лекари, държавни служители, дори с безработни и обикновени писатели като мен? Не съществува ли полицията за всички нас? Не смятаме ли, че ако днес приемем за нормално да орежем доходите и пенсиите на хора, които трябва да ни предпазват от бежанците, от наркодилърите, от крадците, от убийците и т.н., то утре с още по-лека ръка някой ще смъкне жизненото равнище и на самите нас? Да не говорим, че бандитите междувременно ще вземат закона в свои ръце и бившите стражари ще се превърнат в апаши. Или може би точно това е целта? Защо си траем тогава? Съгласни ли сме само след няколко години години единствената „перспективна професия“ за дъщеря ни да бъде проститутка, а за сина ни – сводник или дилър? Поради липсата на законни алтернативи? Защо си траем тогава? Не мислим ли, че е твърде лесно сложни проблеми да се решават с прости, елементарни мерки, като рязането на заплати в страната с най-ниските заплати в ЕС? Защо си траем тогава? Не смятаме ли, че икономисаното по този начин няма да е „чиста печалба“, че „заделените настрани“ по този начин „бели пари“ няма да останат „за черни дни“, а ще потънат в бездната на бюджета, ще отидат за запълването на други дупки, т.е обществото няма да усети разликата, като цяло? Защо си траем тогава?

Аз съм солидарен с българските полицаи, защото въпреки всичките им несъвършенства, имам нужда от тях. Имам нужда от тях повече, отколкото имам нужда от политиците, например, на които им плащаме частната охрана години, след като вече не са във властта, на които поемаме и квартирните, и представителните разходи, плюс заплатите, които сами си гласуват, заедно с луксозните лимузини, шофьорите и цялата сметка за всички решения, които взимат „от наше име“, но без да ни питат. Единственият начин да ни питат е чрез референдумите, а единственият начин да се изкажем, дори без да са ни питали, е да отидем на площада при полицаите. Защото утре може да сме аз или ти. Самотно и тъжно ще ни стане тогава. Че на никой ДРУГ не му пука за нашите проблеми. Но ще бъде вече късно…

А ти солидарен ли си с българските полицаи?

Тихомир Димитров