Писателският блог на Тишо

януари 31, 2015

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:17 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

asfbfb

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

Advertisements

януари 22, 2015

Бърз, безболезнен и безплатен метод за облекчаване на синузита в домашни условия

nos

Снимка: vivata.bg

След серията от простуди, настинки, грипове и хреми, които изкарах по празниците в челото ми се появи онова неприятно усещане за тежест и тъпа, пулсираща болка, особено при навеждане. Мина седмица, минаха две, нямаше оправяне. Направо си е pain in the ass! Доста хора се оплакват от същото напоследък, затова реших да споделя моя опит в справянето с проблема, но ви МОЛЯ да бъдете изключително внимателни в прилагането му. На мен ми помогна още от първия път. Не съм сигурен, че ще помогне и на вас. Нито съм сигурен, че ще ИЗЛЕКУВА синузита. Просто болката изчезна, това е. Възможно е да съм подтиснал симптомите и само да съм задълбочил проблема, не знам.

При всички случаи посещението на специалист по уши, нос и гърло (УНГ) е най-доброто решение, тъй като става дума за pain in the главата, все пак. Чичко доктор знае най-добре! Предложеното от мен домашно облекчаване на синузита не ви носи НИКАКВИ гаранции за справяне с проблема. Не мога и да съм сигурен, че няма да се осакатите, ощавите или изгорите, докато го прилагате в домашни условия. Все пак, няма да съм там, за да ви гледам и да ви държа за ръчичката, така че – умната!

Правите го изцяло на СОБСТВЕНА отговорност.

Методът, който ще ви предложа, нито е болезнен, нито е неприятен, нито е скъп. Всичко, от което се нуждаете, най-вероятно ще го намерите в кухнята, а именно: морска сол, мед, сода за хляб, чайник, супена лъжица, вода. И чорап. Или по-добре: два чорапа. Тях, естествено, няма да ги намерите в кухнята…

Пригответе си чайник, съдинка, каничка или порцеланово / стъклено / метално бардуче с достатъчно тънък отвор, така че да можете да си го напъхате в ноздрата. Ако нямате такова, идете до аптеката и си вземете съдинка за промивки за нос. Каквото и да използвате, погрижете се да е стерилизирано преди употреба, а именно: да го изварите във вряла вода и да го измиете / изплакнете добре преди това.

Сложете един литър вода да се вари на котлона. Още докато е студена, сипете една подравнена супена лъжица морска сол вътре. Не прекалявайте със солта. Използвайте морска сол, а не готварска сол. Морската сол е на едри кристали и на етикета й пише „морска сол“.

Изчакайте водата да заври. Разбъркайте. Изключете котлона.

След като водата започне да се охлажда, но докато е все още гореща, сипете вътре една подравнена супена лъжица сода за хляб и една подравнена супена лъжица домашен мед. Разбъркайте внимателно. Оставете сместа някъде да се охлажда. Ще ви потрябва едва, когато се охлади до температурата на човешкото тяло, тоест, като си пъхнете пръста вътре, не трябва да усещате нито топло, нито студено.

Междувременно, загрейте 100-200 грама морска сол на котлона, можете да използвате най-обкновена метална съдинка, в която да я сложите. Без вода. Разбърквайте солта, докато се загрява, гледайте да не се опече. Не е нужно много време – достатъчно е, като я пипнете с пръст, да е поносимо гореща.

Изсипете загрятата морска сол в чорап. Чист чорап, а не носен такъв. Вържете го в края, после го сложете в друг чорап, също чист, вържете и него. Докато сместа в чайника се охлажда до телесна температура, си направете компрес на челото – положете чорапа върху местата, където усещате най-силна болка.

Аз се ощавих като куче, така че ви съветвам да внимавате. Ако е прекалено горещо, изчакайте да изстине. Целта на компреса е да загрее секрета в синусите и да го втечни, а не да ви обели кожата на лицето, както се случи при мен. Използвах крем „Здраве“, за да се справя с изгарянията след това. По-добре съм сега. Благодаря, че попитахте!

🙂

И така, компресът вече е изстинал, сместа за промивки – също. Като си сложите пръста вътре, не трябва да я усещате нито топла, нито студена.

Налейте сместа в уреда, с който ще си правите промивка на носа. Аз използвах най-обикновено, домашно, порцеланово бардуче за кафе или чай. Отверстието му дори не се побираше в ноздрата ми, така че голяма част от сместа се изля навън, но свърши работа, все пак. Препоръчвам ви за максимална ефективност да използвате специална каничка или уред за промивки на нос. Промивката на носа се извършва по следния начин:

Заставате над мивката пред огледалото в банята, навеждате си главата надясно, така че лицето ви да полегне върху рамото почти на 90% спрямо тялото. Подобно на усмивката от клавиатурата. Отворете широко уста. И наливайте сместа в лявата ноздра. Тази, която се пада отгоре. Сместа би трябвало да започне да изтича през дясната ноздра – тази, която се пада отдолу, хехе. Нищо не пречи да подсмръкнете леко, за да вкарате сместа още по-надълбоко в носа. Не се притеснявайте, нито е неприятно, нито е болезнено. Усещането е все едно в басейна сте смръкнали хлорирана вода. Даже е по-леко.

След това изправете врата хоризонтално. Оставете всичко да изтече под силата на гравитацията. Изсекнете се в мивката като колхозник на полето, после наклонете главата в другата посока и повторете действието с другата ноздра. Повторете няколко пъти, с двете ноздри, докато сместа за промивки не свърши. Подсмърчайте внимателно по време на промивката и си издухвайте носа качествено в мивката след всяка промивка. Погрижете се течността напълно да излезе от носа ви, след като приключите с промивката.

После можете да отидете и да си легнете. Аз така направих. На сутринта бях като нов.

От тогава не излизам вече без шапка навън.

Пак повтарям, няма никакви гаранции, че този бабешки метод ще ви помогне, още по-малко ви обещавам излекуване на синузита и най-малко поемам отговорност за това, че можете да се ощавите или осакатите, докато го правите, така че – бъдете изключително предпазливи! Става дума за вашия нос, за вашето чело и, в крайна сметка, за безопасността на собствената ви глава. Използвайте я по предназначение.

И, все пак, помолете джи пи то да ви изпрати на лекар уши-нос-гърло. Синузитът не е шега работа, да не говорим, че болката в челото може и въобще да не се дължи на синузит, а на друго, по-сериозно заболяване. Бабешките методи не са заместител, те са само помощник на традиционната медицина.

Желая ви преди всичко здраве!

Тихомир Димитров 

януари 16, 2015

Разговор с Архангела

arch

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

януари 8, 2015

Трябва да умреш, ако ти кажа

1111

Изт: valera098.deviantart.com

Парите бяха преведени. Доволен, Алекс затвори лаптопа, напълни чашата с уиски до горе и застана пред широкия панорамен прозорец. Градът пулсираше в краката му.

Нощното небе сипеше дъжд – студен, есенен дъжд. Харесваше меланхолията в цялата панорама. Харесваше и дебелия мокет на хотелската стая, стъпалата му потъваха удобно в него. Обичаше добре свършената работа, навреме платения хонорар, малцовия вкус на уискито, допира на памучната хавлия и петзвездния лукс. Някой почука. „Сигурно е тя – помисли си – доста е подранила!”

Извади пистолета, махна предпазителя и застана отстрани до вратата. Заглушителят сочеше към тавана. Изчака.

– Рум сървис, поръчали сте лед, господине!

Отвори вратата, грабна металната кофа с лед, набута петдесетачка в ръцете на служителя и му хлопна вратата под носа. Остави оръжието на нощното шкафче. Глътна половин чаша на екс. Допълни я с шепа лед.

Точно след един час на вратата се почука отново. Този път нямаше съмнение, че е тя. Скри пистолета и отвори. Момичето изцяло покриваше описанието на агенцията: висока, с едри скули, черна коса и стройно тяло.

– Заповядай! – каза.

– Вие сте г-н Пен, нали? Стая 1905? 20 часа?

– Няма грешка. На правилното място си, бейби! Влизай, чувствай се като у дома!

– Благодаря! – усмихнаха му се два реда бели зъби.

– Нещо за пиене?

– Мерси, не пия по време на работа. Бих искала да оправим формалностите първо.

– Разбира се – той посегна към портмонето. – 1800 долара за цяла нощ, нали така?

– Правилно.

Извади 2500 долара и ги постави в ръката й.

– Благодаря! – усмихна му се вежливо тя. – Казвам се Катина.

– Алекс.

– Тъй като ще прекараме нощта заедно, може би все пак ще ви правя компания за едно питие. Ако не възразявате, естествено!

– В никакъв случай. Имам скоч, но мога да поръчам и нещо по-леко. Шампанско?

– Скочът е О.К.

Казаха си „наздраве” и тя съблече дългия, черен шлифер. Остави го на земята. Алекс се загледа в перфектното й тяло, в скъпото й, полупрозрачно бельо, в лачените обувки на висок ток. Истинска награда за добре свършената работа!

– Красива си!

– Благодаря! Непрекъснато ми го казват, но от устата на сладур като теб звучи приятно.

– Аха!

– Обслужваме всякакви клиенти, знаеш, но рядко ми се случва да прекарам нощта с културен, внимателен и добре сложен хубавец.

– Това на всичките си клиенти ли го разправяш?

– Глупости! Разбира се, че не! Как така се оказа сам в хотелската стая, Алекс? Изглеждаш ми като магнит за жените.

– Така ли мислиш? – Алекс наля допълнително скоч в чашите и след кратка пауза продължи:

– В командировка съм. Изкарах малко кеш и реших да отпразнувам победата. С теб!

– Иха! Да пием за победата тогава!

– Наздраве!

– Наздраве!

– Какво работиш, ако не е тайна? – попита тя.

– Всъщност е тайна. Трябва да умреш, ако ти кажа – ухили се той.

– Е, добре, в такъв случай не искам да знам.

Той я прегърна и нежно започна да целува добре оформените й гърди.

– Живанши? – предположи.

– По всичко личи, че си имаме познавач!

Ръката й бръкна под хавлията, хвана вече твърдия му пенис и започна да си играе с него. Дишането му се учести. Оставиха чашите на нощното шкафче. Започнаха да се събличат. Помоли я да остане по жартиери, но да махне обувките.

Любиха се няколко пъти. Гледаха телевизия. Говориха си за дребните неща от живота. Поръчаха среднощна закуска и пак гледаха телевизия. Доизпиха бутилката. Тя му предложи един последен оргазъм – като бонус за хубавата вечер. Дори каза, че ще му разреши да й свърши в устата. Естествено, с презерватив. Той отказа. Беше изтощен.

Лежеше в леглото по корем, а Катина го галеше с дългите си коси по гърба. Оставаха им още два часа заедно.

– Знаеш ли, размислих за това, което ми каза снощи – започна тя.

– Кое по-точно?

– Че трябва да умра, ако разбера какво правиш.

– И?

– Ами, готова съм да платя цената.

Той се обърна по гръб и я изгледа сериозно в очите:

– Аз не се шегувах, скъпа!

– Аз също не се шегувам. Нямам какво да губя. Дължа петдесет хиляди на един главорез и разполагам само с два дни, за да оправя нещата. Предпочитам ти да свършиш работата, вместо неговите мутри, които няма да са толкова внимателни като теб.

– Как се забърка в тази каша?

– Дълга история. Но стореното е непоправимо.

– Защо не избягаш?

– Детето ми е заключено при него. Петгодишната ми дъщеря! Е, ще го направиш ли? Ти знаеш как да го направиш, нали, Алекс?

– Това ми е работата.

– Знаех си.

– Как се досети?

– Имала съм такива клиенти и преди. Издава ви всичко – поведението, начина ви на говорене, изражението, езика на тялото, всичко. Само вие си мислите, че сте непроницаеми. Сигурно криеш оръжието си някъде наблизо?

– Всъщност, да. Пистолетът ми стои зареден в нощното шкафче. Трябват ми само две секунди, за да ти пръсна главата.

– Искаш ли да ми покажеш?

– Не работя безплатно, скъпа. Едва ли можеш да си го позволиш. Освен това, не посягам на жени и на деца. Имам си принципи. А и не мога да повярвам, че си готова да зарежеш детето в ръцете на някакъв гангстер. Ще я превърне в проститутка, като теб. Дори по-лошо. Може да я изнасили и убие.

– Ако избягам ще убие и двете ни. Каква е разликата?

– Права си. Няма разлика. Кажи ми нещо повече за този човек?

Катина му разказа подробно как е емигрирала с майка си преди години, която малко по-късно починала. Катина започнала да работи като проститутка, за да се издържа и забременяла от бившия си сводник. Очистил го местен организатор на залози, рекет и търговия с крадени бижута. Убил го заради неплатен дълг – близо двеста хиляди долара. Така тя станала негова собственост и трябвало да работи, за да му върне парите. Дъщеря й служела като залог – позволявал им да се виждат само веднъж месечно – срещу съответната „вноска”. Иначе се грижел добре за детето. Купувал й хубави дрехи. Наел бавачка да й преподава уроци. Поставеният срок изтичал след два дни и тя не се съмнявала, че изродът ще посегне на дъщеря й, а после и на нея, ако не си получи парите. Имала още 50 000 долара да връща.

– Каква част от парите успя да събереш? – попита Алекс.

– Близо двадесет хиляди, но няма откъде да взема останалите тридесет бона за два дни.

– Защо не го помолиш за отсрочка? Всеки би предпочел да изчака за останалото, вместо да си цапа ръцете с убийство на дете.

– Вече няколко пъти исках отсрочка. Този път съм загазила.

– Знае ли някой, че си тук?

– Мисля, че не. Няма нужда да ме следи. Дъщеря ми е при него!

– Срещу половината от твоите двадесет бона ще реша проблема, скъпа! Но искам да оправим формалностите първо. Знаеш как е! – намигна й той.

Четири часа по-късно Алекс се върна в хотелската стая с плик, в който имаше точно десет хиляди долара – в употребявани банкноти. Разполагаше с описание на рекетьора, с разположението на офиса му, каква охрана ползва, къде ходи, кога яде – знаеше всичко, което му трябваше да знае. Опакова си багажа, пъхна пистолета под колана и излезе. Плати на рецепцията в брой. Помоли да му повикат такси към летището. Пътьом каза на шофьора да се отбие през квартала.

В страничната уличка, точно както тя му беше обяснила, имаше метална врата и един дебелак пушеше цигара пред нея. Свали го с изстрел в челото. Мина през дългия коридор и стигна до вратата в дъното. Зад нея се намираше билярдната зала, откъдето метално стълбище водеше надолу към офиса на Главния. Там държаха момичето. Трябваше да е тук – колата му беше паркирана отпред.

Алекс ритна вратата на билярдната зала, без да влиза. И без да се показва. Хвърли две гранати вътре, една след друга. Легна по очи на земята, с ръце върху ушите. Панически викове. Силна експлозия. После още една. Пълна тишина. В опушеното помещение не остана жив човек.

Слезе по металното стълбище и веднага откри офиса. До него имаше кенеф. Вратата на кенефа беше отворена. Някакъв мъж клечеше на пода, върху плочките, гащите му бяха смъкнати. Ръцете му бяха на тила. Ревеше и трепереше от страх. Мърмореше си нещо под носа. Застреля го. И влезе в офиса.

Завари двама души вътре. Босът държеше момиченцето в лявата си ръка, с дясната притискаше револвер до слепоочието му. Отстрани имаше някакъв мъж с насочено към Алекс оръжие. Стреля първо в пистолета, после в главата. Трупът остави червена диря, докато се свличаше по стената. Момиченцето се разпищя. Алекс каза на Главния:

– Ако я убиеш, ще умреш. Бавно. Ако я пуснеш, ще живееш, но с прострелян крак. За да не ме проследиш. Избирай! Имаш две секунди на разположение.

Онзи се опита да насочи револвера към него, но светлината в очите му угасна, след като последният куршум от пълнителя на Алекс го улучи в носа. Момиченцето плачеше. Алекс му подаде ръка:

– Хайде, миличка, ела с мен! Майка ти чака горе. Няма от какво да се страхуваш, аз съм от добрите. Дойдох да те освободя.

Момиченцето отказа да се подчини, затова той го вдигна, метна го през рамо и го понесе през коридорите навън. Там ги чакаше Катина, беше пристигнала точно в уречения час.

– Не зная как да ти се отблагодаря! Ти спаси живота на детето ми! – плачеше Катина. Целуваше, прегръщаше и милваше момиченцето.

– Аз зная – спокойно отвърна Алекс. – Ще ти звънна след няколко дни. Дръж телефона си включен! А сега изчезвай оттук. Може да стане опасно.

Още преди тя да успее да му отговори, той хвърли пистолета в най-близката кофа за боклук, пусна ръкавиците в съседната, обърна й гръб, излезе на главната улица и се качи обратно в таксито:

– Извинявай за закъснението! Исках да намеря подарък на годеницата ми по случай рождения й ден. Продължаваме към летището!

– Няма проблеми, сър! Рожденните дни са хубаво нещо! – отвърна делово шофьорът и настъпи газта.

Полетът обратно към вкъщи беше скучен. Прекара го в четене на вестници и в сън. Кацна късно през нощта. Прибра се по малките улички, с бейзболна шапка на главата. Влезе през задния вход. В хола го чакаше Тим – неговият двойник, облечен в собствените му дрехи. Излежаваше се върху канапето и гледаше телевизия.

– Как мина? – попита го Тим.

– Чудесно! – отвърна Алекс, бръкна в пътническата чанта и извади плика с омачканите банкноти. Хвърли го на масата. – Това е за теб.

Тим извади парите от хартиената торба, преброи ги внимателно и погледна към Алекс учуден:

– Тук има десет хиляди долара! Много повече, отколкото ми дължиш.

– Приеми го като компенсация по случай раздялата ни. Повече няма да имам нужда от теб!

– Но, Алекс, аз направих всичко както трябва – ходих в казиното, после залагах на коне, вчера стоях до късно в бара. Още ме боли главата. Разговарях с половината ти приятели.

– Причината не е в теб, не се притеснявай – успокои го Алекс. – Случи се нещо непредвидено и реших да прекратя кариерата си на наемен убиец. Ще се оженя, ще имам деца и ще започна нормална работа. Което значи, че повече няма да имам нужда от теб. А сега бързо, преобличай се и изчезвай! Остава малко време до изгрева. Мини през задния вход и гледай да не се набиваш на очи! Напусни града възможно най-бързо. И забрави, че ме познаваш! Ако някога решиш да се разприказваш помни, че и двамата сме в играта като съучастници, но аз имам повече да губя от теб. Няма да стигнеш дори до съдебната зала. Имам хора навсякъде.

– Да, да, разбира се, излишно се притесняваш. Гроб съм! Пък и получих достатъчно през последните няколко години, за да си държа устата затворена. Много повече, отколкото щях да спестя от учителската си заплата. Просто малко ме учудва спонтанното ти решение.

– Срещнах една жена. Мисля, че съм влюбен. Знаеш как е.

– Ти? Влюбен? Не мога да повярвам!

– Аз също съм човек, Тим!

– Правилно, извинявай! Не исках да прозвучи така. Ако все пак някога си промениш решението, да знаеш, че съм на разположение.

– Много рядко си променям решението. А сега изчезвай, преди да съм решил да задържа тези десет бона за себе си. Нямаш представа какво преживях заради тях.

– Окей, окей, тръгвам веднага. Не бъди толкова груб! Мислех, че през всичките тези години сме станали приятели. Очевидно съм грешал! – Тим започна да се преоблича.

– Аз нямам приятели. Професията ми не го позволява.

– Е, добре, тогава. Значи наистина е време да смениш професията. Желая ти успех!

Алекс се просна уморен върху канапето и само изгледа двойника си злобно, без да каже нищо.

– Сбогом, партньоре!

– Сбогом! Заключи врата след себе си. После унищожи ключа. Гледай да не се набиваш на очи.

Тим излезе на улицата. Бързаше да се прибере вкъщи, при жена си и при децата си, далеч от този кръвопиец, който само за няколко години го беше направил богат. Единственото му задължение беше да го „замества”, докато Алекс пътуваше „в командировка” и се подвизаваше под фалшива самоличност.

От Тим се изискваше да излиза на публични места, да носи неговите дрехи, да използва неговите документи, да плаща с кредитната му карта, да говори като него, да се държи като него, да харчи парите му и да създава алиби. В замяна получаваше тлъст хонорар в брой за всяко свое посещение. Без данъци и такси.

Истинско чудо беше, че остана жив! Мигът на раздялата го притесняваше още от самото начало, когато двамата се запознаха в един интернет форум. Е, оказа се най-успешният ден в живота на Тим!

Колата го чакаше на далечен, усамотен паркинг, извън града. Прегледа я внимателно за експлозиви, преди да се качи. „Човек не може да бъде сигурен в тези времена!”

Врътна ключа и потегли към вкъщи. Пусна си радиото.

Сутрешните шоута започваха. Алекс изгледа новините и прогнозата за времето с половин око, после заспа.

Сънува Катина и малкото й, разплакано момиченце. Беше крайно време да сложи край на самотата, да!

Тихомир Димитров