Писателският блог на Тишо

март 27, 2007

ЖАН

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 10:07 pm
Tags: , ,

ЖАН живееше на шестия етаж в една пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ адрес не го притесняваше особено. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това обаче Жан притежаваше умения, които бяха нереални за другите. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с уменията си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Способността си да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.
Много хора биха завидели на човек в неговото положение, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал , той водеше скромен и уединен живот. През повечето време стоеше у дома на шестия етаж в пететажния мезонет, колекционираше пощенски марки и много обичаше да чете. Четеше всичко – книги, списания, вестници, каквото му попадне.
От време на време Жан излизаше от дома си, за да се срещне на кафе със своя приятел Ники, известен още като Ники-Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би на целия свят, който можеше да докаже всичките си предишни животи с думи, дела и факти. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но за които Жан не си спомняше, за разлика от Ники. Според приятеля му винаги се бяха раждали горе-долу по едно и също време и винаги са били приятели от деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар.  Още в първия миг, в който се запознаха го беше  обзело странното чувство, че цял живот не са се виждали и имат страшно много да си разказват.
Това, което обърна с главата надолу еднообразния живот на Жан бе Радостина. Запознаха се на 33-ия й рожден ден преди три години, на който го заведе Ники-Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999г. , дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Триадица” номер 3 , в блок 33, трети вход, на третия етаж – в апартамент номер девет. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище е имала само шестици. В любовта им с Жан може би нямаше нищо случайно, като се има в предвид, че въпреки безупречния си външен вид и открития си характер, Радостина беше малко позакъсняла с брака, а Жан носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това ще е мъжът на живота й, въпреки, че Ники-Сто също й харесваше много. Жан и Радостина бяха заедно като гаджета съвсем за кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия той поиска ръката й, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния закон мъжките рожби да носят фамилно името на майка си, а женските – на баща си. Радостина си мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й помогна много бързо да реши тази дилема, като й предложи да си направят шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо мъниците щяха да се появяват на всеки девет месеца и така нямаше да се прекъсва цикъла на семейното им щастие.
Съпругата на Жан бе модерна, работеща жена и естествено не би позволила да се превърне в постоянно раждаща домакиня, затова двамата си наеха майка-носител, за да изроди децата, заченати с техните гени при най-добрия местен генетик, молекулярен инженер и метафизик –доц. д-р Генешки.
За да подсигури бъдещето на голямото си семейство Жан се отказа за малко от скучните си домашни занимания и се зае да изкара някой лев. С безкрайния си талант той не срещаше абсолютно никакви затруднения в печеленето на пари и забогатя доста бързо. Регистрира няколко офшорни компании, зае се с борсова търговия и с кредитно посредничество. Отказа се едва на третата година, когато беше изкарал достатъчно, за да не му се налага да работи повече. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който освен всичко друго търгуваше с души, но това по никакъв начин не смути Жан, защото човекът предложи добра цена.
Радвайки се на бързо растящото благосъстояние младото семейство разшири дома си и стана горд собственик на целия шести етаж в пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.
Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен на колко години всъщност е.
Съвсем в реда на нещата много хора завиждаха на младото семейство за идилията, в която живее, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с малък трик той превръщаше омразата, завистта и коварството на другите в материя и така, ако някой комшия му завидеше, че има нова кола, Жан моментално се сдобиваше с такава.
Възпитанието на малките бе оставил изцяло в ръцете на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света спокойно, Жан се бе погрижил в банковата сметка на жена му винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.
Това положение на нещата можеше да продължава още дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които налетяха Жан. От един момент нататък той стана ужасно параноичен. Гонеше го постоянен страх – едно необяснимо, но натрапчиво усещане, че нещо не е наред, а ако е наред, то всеки момент може да се обърка. Психиатрите не можаха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея от какво се оплаква, независимо колко висок хонорар получават на час.  Все по-често го болеше главата и в тези ужасни моменти го налиташе подтискащото чувство, че умира, макар да не беше съвсем сигурен дали това е възможно.
Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга стояха умислени в креслото пред телевизора и гледаха репортажи от първото пристигане на извънземните. След неколкоседмични преговори, Световното правителство отказа да се предаде и изстреля някакви ракети по кораба-майка, едната от които – българско производство. Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ пространствени изкривявания и темпорални дисфункции.
На следващия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С тревожно нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя от овчиците през нощта. Отдъхна си едва, след като се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да сложи още няколко топчета на броеницата, защото мислеше да купува добитък от града. Удовлетворен от свежестта на утрото Жан разпали лулата си и запуши, наслаждавайки се не красивата ливада, която се беше ширнала пред него. Зад морето от зеленина, поклащано от вятъра, се издигаха зъберите на далечни планини. Въпреки че все още беше лято, по върховете им имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос, за да го събуди и заедно да подкарат стадата на паша.

 
Тихомир Димитров

Advertisements

март 26, 2007

За изневярата. Честно.

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 11:02 pm

 

Хората са деградирали дотолкова, че вече е „модерно” да изневеряваш. Ако не го правиш те мислят за прост. Излиза така, че да обичаш истински е old school, назадничаво и демоде. Ти си балък, ако обичаш истински. Къв (ква) е този (тая), че да (му) й се връзваш толкова? Има къде къде-къде по-красиви, по-богати и по-известни, от него (нея). Ако изпитваш истински чувства, ти си балък, ако ги показваш, тогава направо се превръщаш в глупаво чудовище.
Ще ви кажа правичката – можеш да изневеряваш само когато не обичаш.  Тогава си наказан, лишен си от най-голямото благо – Любовта и, което е още по-лошо: не си искрен пред себе си. А това вече е сериозен проблем.
Хората са полигамни същества и, според мен, не могат да прекарат цял живот един с друг. Не са като лебедите. Не са достатъчно съвършени, за да бъдат лебеди. Нормално е в един момент от връзката ти (най-късно на третата година) да се появи някой, който да ти стане по-интересен от досегашния ти партньор. Нормално е и повече да не можеш да търпиш последния. Да търсиш разнообразие. Но е долно и нечестно да се ебеш зад гърба му (й).
Достойните хора не правят така. Те имат достатъчно сила и смелост, достатъчно големи егоисти са, за да дойдат и да ти кажат: „ Копеле, всичко свърши, в живота ми има друг (а) и ние сме дотук”. Страхливците, обаче, не правят така. Страхливците се скатават. Хем искат да опитат от новото, хем се насират от страх да не загубят сигурността на старото. Нерешителни са. Ето затова вълкът в мен мрази хората, които изневеряват – заради слабостта им. В този свят не можеш да стигнеш до никъде, ако си слаб. Може да прекараш известно време в собствената си илюзия, но когато един ден всичко в живота ти започне да мирише на фекалии идва времето да се замислиш кога за последен път се изака на метеното. И колко точно изака. Защото Педеруши е прав – наистина всичко се връща. При това тройно.
Безспорно най-добрият филм, който съм гледал по въпроса, е „Изневяра” с Ричърд Гиър. Гледах го в казармата заедно с едно момче, което през цялото време звънеше на приятелката си – тийнейджърка, за да й забранява да ходи на дискотека довечера, защото била курва.
Майтапа настрана, ама курвите май станаха много. Преходът накара младата и прилично изглеждаща българска жена да си мисли, че всичко й е позволено. Една илюзия, построена върху лъжите на десетки изплезени езици.  Глобализацията я накара да вижда във всеки потенциален партньор нов мерцедес или кариера в чужбина. И понеже дай, сега му е времето, да гребем с пълни шепи от новооткритата си свобода. Дрисльото, който те обича и на всичкото отгоре ти го казва, така или иначе не заслужава твоето уважение. Истинският мъж не прави така.  Той пикае в мивката, трие се в пердето, ебе и бие. А когато удари с юмрук по масата, ракийките подскачат. Мачото се връща на мода.
Тъпото е, че като пикаеш в кладенеца, от който пиеш, един ден ще изсърбаш  собствените си нечистотии.  Защото колкото повече хора станат жертва на изневяра, толкова повече от тях престават да я считат за нещо нередно. И започват да изневеряват. Връщат си го на други – съвсем незаслужили, и така порочният кръг се затваря.
Изневярата е голям проблем и за мъжете, не се заблуждавайте, че гледам на нещата едностранчиво. Ако кукличката мисли, че с достатъчно парцалки и грим може да изглежда като най-желаната принцеса на нощта, защото мъжете са станали толкова „лесни” напоследък, то баткото смята, че колата е продължение на оная му работа. Не напразно са кръстили спортните автомобили „пичеловки”. Кофти е кинтите да се превръщат в основа, над която ще градиш характера си. Защото паричките имат едно много гадно свойство – днеска има, утре няма. Никой не е застрахован срещу пожари, природни бедствия, войни, болести, атентати, лош късмет и неблагоприятна пазарна конюнктура. Интересно ми е, ако си свикнал да те чукат затова, че си богат, да те уважават за това, че си богат и да се страхуват от теб заради това, че си богат, какво ще правиш един ден, ако останеш без кинти? Самоубийството изглежда най-доброто решение. Защото истинският „пич” преди всичко обича себе си, а не някакъв белег, който го отличава от другите.  Трябва да се чувстваш еднакво ценен с два и с двайсет хиляди лева в джоба, трябва да си открил вътрешния мир и да си го обикнал, само така ще накараш и другите да те обикнат. В противен случай си обречен.  Ако изневеряваш на жената, която е влюбена в твоите мечти, ти незаслужено я превръщаш в парясница, която ще накаже друг, а той, от своя страна, ще си го върне на друга и така порочният кръг отново се затваря.
Колкото и да е модерно да си мерзавец, на лъжата краката са къси и голият задник на  маймуната винаги лъсва.
Бързам да направя едно важно уточнение – този пост не го пиша, развълнуван от личните си преживявания. Срещал съм толкова долно, предателско отношение в живота си, че речникът ми е прекалено слаб, за да изрази всичко онова, което действително си мисля за прасетата, готови да серат и да пият от локвата с нестихващ ентусиазъм. За тях думите са ненужни. Те заслужават вечно мълчание.
Изкривяванията в заобикалящия ни свят са потресаващи. Аз лично предпочитам да не се пречупвам по техен модел. Да не ги внасям в душата си. Само защото светът се е счупил не значи, че и аз трябва да се счупвам. Вчера погледнах през френския прозорец – навън бяха цъфналите сливи. И върха на планината над тях. Видях една олющена панелка с десетина отчайващо ръждясали автомобила пред входа. От всичко това реших да внеса в душата си само хармонията на цветовете и на белия, планински връх, от който зимата все още не си е отишла. Защото тези неща ме правят по-добър. Избирателна пропускливост му викат. Никога няма да изневеря на принципите си. Колкото и да е модерно да си измекяр.

Тихомир Димитров

март 24, 2007

За компютърното пиратство – малко по-глобално

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 7:59 pm

 

Иска ми се да разгледам въпроса за безплатното теглене на продукти, които са обект на авторското право от малко по-висока гледна точка. Тоест, ще напуснем орбитата на полицейските акции, стачките в парка и дори проектозаконите на Европейския парламент за легализиране на „личната” употреба на подобни продукти.
Безспорно това, което се случва в България е отражение на онова, което се случва по света, но има и още нещо. Това, което се случва днес е отражение на онова, което ще се случи утре.
В блогосферата, печатните и електронните медии се изписа и се изговори много за наболелия проблем с българските торент тракери. Който се интересува от законодателни подробности и нормативни документи, да отива да се образова някъде другаде. Тук ще говорим за глобалните тенденции. За наливното вино, което се опитват да ни продават в бутилки. За достиженията на човешкия гений и за правата на цялото човечество върху тях. За базови човешки, а не авторски права.
Иска ми се да ви предложа една хипотеза за бъдещето.
Единствената причина все още на пазара да има лицензирани дискове от какъвто и да е тип е, че хората, които забогатяват от т.нар „авторски права” са всички други, но не и самите автори. Писал съм и преди за Големия, който ще го изядат всички продуценти и посредници. Той се казва Интернет и от ден на става все по-Голям.
Интернет означава свобода – на словото, на избора, на комуникацията и на идеите. Интернет е и неразделна част от Глобализацията в нейния съвременен вид. Хората, които имат удоволствието (или нещастието) да ме познават лично вече си слагат памук в ушите, когато започна да им набивам вездесъщата си сентенция за Глобализацията като изгряващото слънце – независимо дали ти харесва или не, тя се случва и ти просто ТРЯБВА да намериш някакъв начин да се приспособиш. Или ще изчезнеш – може би не физически, но идейно. Защото във века на информацията няма нищо по-лошо от това за твоите идеи да няма никаква информация. Знам, глобализацията носи своите отрицателни черти, това е неизбежно, но поставени на кантара до свободата на общуването, те някак не тежат достатъчно. Защото може да се възмущавате от глобалното затопляне, но ако не бяха кабелната телевизия, вестниците, ютуб, вибокс и блогосферата, даже нямаше да знаете за него.
Принципно няма абсолютно никаква разлика дали ще запиша 10 000 си ди-та и ще ги раздам безплатно на приятели за лична употреба или ще ъплоудвам един файл в торент тракер, от който могат да теглят същите тези 10 000 души. Както във всяко друго отношение и тук интернет спестява време, усилия и пари в промишлени количества. Това, обаче, законодателните и изпълнителните органи на изостанали държави като нашата още дълго време ще отказват да го проумеят, докато служителите им продължават да цъкат пасианс в очакване на заплатката. Затова се надяваме на европейците да дойдат и да ни „оправят” и те наистина ще дойдат и ще ни „оправят”, ама лошото е, че зад тях стоят големите финансови монополисти и гиганти на интелектуалната собственост, които все още предпочитат да продават пластмасови дискове, вместо  самата интелектуална собственост.
Времето на тези хора, обаче, свършва.
Като човек на изкуството аз смятам, че авторите трябва да печелят от своите продукти. Още повече – аз мисля, че Интернет им дава повече възможности за това, стига да не са прекалено алчни и стига да имат напредничаво мислене. Светът се променя, културната търговия също. Заедно с тях и авторите трябва да се променят, ако не искат да опъват ушите от глад. Защото, повярвайте ми, след 20 години повече никой няма да купува шибани пластмасови дискове с лъскави лентички по тях.
След 20 години всеки потребител ще има свободен достъп до информацията, която иска да ползва и напълно законен достъп до всички продукти на авторското право. Достиженията на човешкия гений ще са общи за всички. Звучи утопично, но преди 20 години и днешният вид на Интернет звучеше повече от утопично. Не казвам, че този достъп ще бъде безплатен. Може да струва някакъв минимален абонамент. Всеки ще се навие да плати десет долара, за да може цяла година да тегли колкото си иска филми и емпетройки, при това напълно законно и то поради елементарната причина, че друг начин просто няма да има. Могат да ти включат цената на авторското право в сметката за тока или в сметката към интернет доставчика. Друг е въпросът как ще се разпределят тези десет долара. Предполагам, че най-справедливият начин е според броя на тегленията. Да не забравяме и за потенциалните възможности на рекламата индустрия. Този процес на „наливната” култура вече започна.
По-напредничавите музиканти днес пускат новите си албуми напълно безплатно в Интернет или срещу минимална цена от един долар за ес ем ес. И после правят всичко възможно максимален брой хора да имат лесен достъп до тях и да ги теглят. Инвестират собствени пари в безплатния даунлоуд на интелектуалните си продукти. Така стават популярни и ако широката публика действително започне да проявява интерес към творчеството им, резултатите са налице. Следват концерти на живо, рекламни участия, промоции и всички онези благинки, които носят реален кеш на изпълнителите. Да се опитваш да запазиш един файл от безплатно разпространение в Интернет е смешно. Да го криминализираш още повече. Все едно да се опитваш да попиеш река с хавлиена кърпа. Няма как да стане. Вместо това можеш да разпространяваш  културата си безплатно, докато не настъпи моментът, в който ще започнеш да печелиш от нея. Славата и богатството винаги са стояли със знак на равенство помежду си. Не виждам причина това да се промени и в близкото бъдеще. Интернет е поредното по-бързо и по-евтино технологично средство, а не поредната утопична цел. Не можеш да бутилираш култура през 21 век.
Вместо да застават голи по плакати, творците по-добре да се научат да използват съвременните комуникации и да работят за собственото си благо. Иначе спасение няма да има. Слънцето на Глобализацията опърли с ярките си лъчи и нашата мила, родна страна. Вадете защитния крем, дами и господа. Онези, които не произвеждат авторски продукти, съвсем скоро няма да могат и да печелят от тях. Невероятно, но fuck.

Тихомир Димитров

март 23, 2007

Не, не сме сами.

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 1:10 pm

Може би е трудно да се докаже съществуването на извънземни, но още по-трудно е да се докаже тяхното несъществуване. Чисто статистически погледнато, математиците, които се занимават с теория на вероятностите отдавна са изчислили, че възможността определен брой химически елемента да се съчетаят, за да се зароди живот, после той да стане разумен, да развие цивилизация и да напусне естествения си хабитат, имайки в предвид броя на планетите в цялата Вселена, трябва да е доста голяма. Би трябвало да има няколко стотин хиляди разумни цивилизации out there. Пробемът е, че дори някога да получим сигнал от тях, той може да дойде от звезди, изчезнали преди стотици милиони години. Разстоянията в космоса са колосални, дори ако се придвижваш със скоростта на светлината. Такъв мащаб не може да се побере в човешкото съзнание и по-здравословно за психиката е изобщо да не се замисляш над въпроса какво има отвъд Края на Вселената.
Безспорно, на земята има документирани твърде много свидетелства за извънземно присъствие. Достатъчно е да прегледаш всички клипове с ключова дума „UFO” в youtube, за да ти настръхне козината на гърба. Някои от тях са доста елементарно направени фалшификати. Други – професионално направени фалшификати. Трети може би показват секретни военни учения, няма как да знаем това. Обаче според мен летящите чинии, които военните се опитват да пилотират в пустинята и, с които нерядко катастрофират, не са правени ТУК. Просто няма логика.
Мистерията извънземните да са сред нас, а ние да не знаем за това може да се обясни с факта, че когато човек наблюдава мравката, тя обикновено не си дава сметка, че я наблюдават. А мравките живеят в много сложно общество. Имат строга йерархия и обичат грандиозното строителство. Точно като хората. Просто наблюдаващите ни са много по-развити същества. И не са враждебно настроени. В разумната природа по-силният не унищожава по-слабия. Той само го изучава. Единствено примитивните животни нападат, ако усетят собственото си превъзходство или ако надушат страх. В противен случай отдавна нямаше да сме тук.
Освен това, как може да се обясни простичкия факт, че след един милион години първобитно съществуване човекът изведнъж е станал умен, изобретил е огъня и колелото, построил е градове, успял е да подчини природата, да изгради цивилизация и дори да стигне дотам, че да се чуди как да не се самоунищожи? Само за пет хиляди години? Каква е тази неравномерна еволюция? Няма нищо естествено в нея.
Озадачаващи са и текстовете в древните книги, някои от които описват приземяването на космически кораби и ядрени експлозии, случили се преди хилядолетия. В Библията Езекил се спуска от небето в златна колесница, в която са впрегнати четири огнени коня, за да раздаде правосъдие. В Бхагхаватгита два свещени града си обявяват война, противно на волята на своите богове-покровители, които категорично са им забранили това. И над армиите прелита метална стрела с огнени пера, изстреляна от боговете, която като уцелила единия град, на неговото място изгряло ново слънце, задухал горещ вятър, който опърлил козината на бойните слонове и всичко се изравнило със земята. Иконата със светеца, летящ около кръста на Христос в прозрачен аеродинамичен уред с капковидна форма и огнена опашка в задната част, стискащ команден лост в ръка, мисля, че всички сме я виждали. Или поне сме чували за нея. Наскоро попаднах на някаква средновековна китайска легенда, според която боговете изтървали някакъв техен предмет на земята. Местните селяни го намерили, построили храм, сложили го вътре и взели да му  се молят. Една нощ четири огнедишащи дракона пристигнали, изпепелили всички населени места в околността и си прибрали уреда. Явно е бил някакъв много важен уред, който не бива да попада в ръцете на хората.
Аз с очите си съм виждал кръговете в добруджанските ниви и египетските пирамиди. Склонен съм да вярвам, че подобна прецизност не е типична за хората. Дори да приемем, че стотици хиляди работници са влачили с прекалено напреднали за времето си механични уреди каменните блокове и, че за осемдесет години са успели да построят Хеопсовата пирамида, никой не може да обясни как са изгладили огромните каменни плочи така, че днес да не можеш да пъхнеш бръснарско ножче между тях. Още по-интересно е откъде са ги взели, при положение, че на стотици километри в радиус просто няма такива камъни. Виждал съм и Долмените в Странджа планина. Ами че  това са постройки от камъни, тежащи по няколко тона всеки, които датират отпреди десет хиляди години.  Как са ги вдигали първобитните хора? И още по-интересно е: как са изрязани перфектно кръглите отвори в тях? Това не може да стане с нож от подострена кост.
Освен това, колкото и да натискащ напращелия житен клас, няма как да го накараш да лежи на земята, без да го счупиш, а житните класове в кръговете не са счупени. Просто си лежат, перфектно подравнени един с друг. Все едно нещо голямо, кръгло и много тежко безшумно и бавно се е приближило на милиметри до тях, поседяло е и после си е отлетяло.
Някой ни наблюдава постоянно. И нещо си записва. Знам, че е трудно да го докажеш като факт, но доказателствата за противното са още по-малко. Определено не сме сами.

Тихомир Димитров

март 19, 2007

When I get this feeling…

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 1:57 pm

Всички го усещате, нали?

Мисля, че всички го усещат. Аз поне вече започвам да го усещам. Моето ограничено виждане, често наричано „гледна точка“ може и да не е универсално, но аз общувам с много хора. Те го усещат. ТИ го усещаш! Само че още не можем да го формулираме точно. Какво се случва? Нещо се случва през всеки един ден от твоя обречен  на старост и смърт живот тук – на земята. В България. И не ми казвай, че не знаеш, че е така.

Става дума за онова, което чувстваш, когато излизаш от банята.
За онова, което усещаш сутрин, малко преди първото кафе.
За твоя път.
За връзката ти с другите хора.
За това, че нищо не става случайно.
За сънищата ти.
За мечтите на твоите приятели.
Вярваш ли, че мисълта ти моделира света около теб? Ако да, заповядай, нека се поразходим заедно.
Ако не ми вярваш – продължавай напред. Така или иначе един човек наистина не може да промени света. САМ.
Говоря за нас, младите хора в България. Китайците имат една поговорка – да не ти се случва да живееш в интересни времена. Е, на нас определно ни се случи. Замислете се само. Изпратихме една политическа епоха и започнахме младостта си в друга. Сменихме две хилядолетия. За Бога, след време ще разказваме на децата си, че сме били свидетели на появата на Интернет. Според мен това са доста интересни неща.
Да, определено всички го усещаме. И сега ще ти кажа как го усещаш ти. Точно ти – да, да не се оглеждай, за теб става дума!
Твоят живот, също като моят е пълен с боклуци. Елементарни неща те спъват всеки ден, като започнем от уверенията в университета и катртите за градски транспосрт, минем през попълването на данъчната декларация и стигнем до безбройните лишения, които изисква професията ти само и само, за да можеш да си позволиш да не работиш един ден, когато вече си стар и ненужен.
Всеки божи ден ти и аз осъзнаваме, че нещо не е наред. Нещо ни спъва. Нещо работи против нас. Опитва се да ни покаже, че светът, в който живеем можеше да бъде и малко по-съвършен. Не са го измислили като хората и това е. Майната им на един милион години еволюция и на 8000 години цивилизация. Просто хората сме си изградили един несъвършен свят и сега сме натикани в него, ограничени от кратките си животчета, в които нямае време за нищо.
Дори да не ти харесва, че футболситите изкарват 10 000 пъти повече от хирурзите, това ще продължава да бъде така. Аз лично не обичам хирурзи. Моите гаджета ми изневеряват с хирурзи. Обаче не е честно. Нито едното нито другото.  И да се дразниш и да не се дразниш от глобализацията, тя ще продължава да те глобализира. И да прортестираш и да не протестираш срещу корумпираните преподаватели / политици / лекари / съдии те ще продължават да се корумпират.
Какво трябва да направиш ли?
Ами прсто спри и се замисли. Погледни света около себе си. Но го погледни внимателно. Махни слънчевите си очила и забрави за махмурлука от снощи. Погледни света с интуицията си повече, отколкото с разума си. Сещаш ли се за какво ти говоря вече? Говоря ти за онези 30 секунди след най-тежкия ден в работата през миналата година, когато си се прибрал в къщи, сипал си си двойна водка и после още една. За онези 30 секунди, в които алкохолът стигна до петите ти, затопляйки всичко по пътя си, в които ти разбра, че просто Е НЯМАЛО СМИСЪЛ да се притесняваш толкова много. ЧЕ Всичко ще си дойде на мястото. В тези 30 секунди ти разбра и много други неща, но вече не си ги спомняш. Същото ти става ясно и малко след като си пушил с приятели. Тревата може да ти подари 5 секунди повече. По-добрте пуши марихуана, отколкто да се напиваш като смок. Печелиш 5 секунди просветление и губиш възможността да се изложиш пред хората, на чието менние държиш. Опиатите, обаче, са само катализатор. Онези 30 секунди съдържат истината. Хората за това стават алкохолици и наркомани. Цял живот се тъпчат с катализатори, за да си ги върнат, но не става. Не става, защото истинкият живот с истинските му проблеми е единият елемент в реакцията, а будният ти ум е другият. Сами по себе си катрализаторите не вършват работа. Причината да напиша тези редове точно тук е, че искам да ти върна онези 30 секунди.
Добре, де, ще ти кажа за какво ТОЧНО става въпрос.
Представи си едно утрто – няма нищо по-чисто, невинно и оптимистично от утрото, нали? Едно утро, в което планетата ще се събуди както всеки друг път, но светът няма да бъде вече същият. Задниците ще са престанали да бъдат задници и всички едновременно ще разберат защо странните типове са били толкова странни – защото цял живот са знаели истината.
Усещаш, че това ще стане, нали? Усети го, когато за пръв път ти показаха 486-цата на най-големия зубрач в класа, който сега програмира за 10 000 долара на месец в Щатите. Усети го, когато за пръв път си направи е-mail в google, усети го, когато си купи първия егоист, усети го на първия си Metropolis и да си заложа главата ако хиляди малки подробности от ежедневието не ти го доказват постоянно – всеки ден! Е, утрото идва! И това не е само утро, а цяла епоха. Абе, защо не започнеш да медитираш? Така поне ще изпревариш събитията. Без абстиненция.

Тихомир Димитров

март 15, 2007

Generation next

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 12:27 am
Tags: , ,

Говоря за поколението 25-35. България е страната на чудесата. Българската действителност е нов бардак със стари курви. Ние сме да кънтри ъф да лимитид посибилитийс. Тук цари Законът на джунглата. В джунглата старият лъв се храни, а измършавелите чакали стоят отстрани и го гледат как се храни.
Ако трябваше да си избирате, на чие място бихте застанали? На мястото на чакала или на мястото на Лъва? Аз бих избрал чакала. Не за друго, ама той поне има накъде да се развива. Мечтае си един ден лъва като умре от инфаркт, да го изяде. Или пък като пукне върху млада лъвица, пак да го изяде.
Лъвът – той е на върха, него само славата му го държи още жив. Оттук нататък пътят е само надолу – докато не стане мърша за чакалите.
Уважаеми другари и другарки, писна ми от вас!
Ясно ми стана, че навремето бяхте господари на малкия свят, наречен България, ясно ми стана, че се набутахте във всички министерства, търговски представителства и, че взехте всички концесии. Писна ми от вас, честно! И от тъпите ви номера. От „моя човек” и от „своя човек” ми писна. Вашите системи от връзки не ме интересуват. Имам си свои собствени. Това са вашите най-добри служители, които вече ви дишат във врата. Те са счетоводители, адвокати, архитекти и програмисти, които НЕ са живели през комунизма и НЕ помнят колко готено е било да имаш права по онова време. Съвсем скоро те ще станат собственици на вашите фирми, защото вие мислите по-бавно от тях. Нищо, че имате повече кинти. Най-вероятно обаче НЯМАТЕ елементарна компютърна грамотност.
Естествено, вие имате деца. Мои връстници, например. Разбира се, че ще ги набутате инто ол да райт плейсиз уит ол да райт пийпъл, обаче знаете ли какво? Първо, научете английски и второ – извадете покривката от ноздрите на своите синчета-мотористчета и дъщерички-куклички. Какво им прави покривката в ноздрата ли? Аре са.
Тъпото е, че докато те разчитат на случайността върху кой крайпътен знак да си оставят вътрешностите, аз уча шести език. И живея под наем. На мене няма какво по-лошо да ми се случи. Аз тръгвам от нулата и искам ВАШИТЕ пари. На протеженцета ви, обаче, има какво да им се отнеме. Всъщност, те от нищо повече не се нуждаят. Те са на върха. Оттук-нататък пътят е надолу. Моят път се пресича с техния някъде по средата. Ако зависеше от мен, бих приближил средата по-близко до себе си, нали ме разбирате. Щото и на мене понякога ми се налага да ми вадят покривката от носа. Не че бързам занякъде. Не че съм много готин. Просто съм по-умен. И идвам. За вашите кинти. Стягайте се, копелета. It’s generation next.

Тихомир Димитров

март 13, 2007

Депортиран


Ето един по-различен пътепис. От чужда гледна точка. Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.
Чаках го въпросния младеж на летището. Кацнаха всички полети от Лондон, минаха четири часа, а него никакъв го нямаше. Казах си: „Или са го гепнали с нелегални съставки на митницата или е изтървал самолета. Няма да се учудя и в двата случая.“ Напуснах летището.
Тъкмо си поръчвах вечеря в кръчмата, където по-рано бях запазил маса за двама, когато непознат софийски номер ме набра и от другата страна беше той. Каза, че досега са го държали на митницата и тъкмо са го пуснали, да съм отидел да съм го приберял. Естествено, имах много въпроси. Няколко часа по-късно тъкмо довършвахме първата бутилка и отваряхме втората, когато той ми разказа следното:

Спират два миркобуса много бързо, свирят кучки, рязко излизат 12 човека с бронирани жилетки. Много добре сложени момчета. Лека паника. Разбрах, че ще пътувам. Бях щастлив от една страна. Първaтa мисъл в главата ми беше за момичето, което ме очаква в България (запознахме се по Интернет), а втората за потенциалните възможности да се върна веднага обратно в Англия. Извадиха тефтерите и започна разпита.
Зададоха ми 3- 4 бързи въпроса, на които аз отговорих с абсолютно спокойствие. Извадиха се апаратури и мобилни телефони за връзка с ЦЕНТРАЛАТА. Започна бърза, прецизна и качествена проверка. Оказа се, че съм единственият нелегален служител във фирмата.
След светкавична серия въпрос-отговор бях помолен да се преоблека и бях съпроводен от надзирател до мини-вана, предназначен за извозване на емигранти. Предупредиха ме да си наведа главата преди да тръшнат желязната решетка.
Озовахме се в квартирата ми и аз разполагах с точно три минути, за да събера най-ценното за пътя. Разгневен и разколебан мятах дрехи по пода и леглата из цялата стая. Английското ченге от шотландски произход ме скастри: “Put it Easy! Put it easy on the bed!” Всички в къщи бяха замаяни и не знаеха за какво става дума. Оказа се, че нямам време да се сбогувам с хора, с които съм живял повече от година. Имах на разположение 3 минути, за да напусна живота им завинаги. Отправихме се нанякъде. Не знаех накъде пътувам. Трансферът беше дълъг. В движение ме снимаха, задаваха ми въпроси, оглеждаха ми паспорта и пак ми задаваха въпроси.  Прекосихме целия град. От видяното между решетките прецених, че сме спрели някъде в центъра.
Излязох от микробуса притиснат между двама яки типове, които взимаха заплата, за да не хукна да бягам. В участъка отново ме снимаха. И ми задаваха въпроси. Питаха ме дали съм правил опити за самоубийство. На учудването ми ченгето се хвана за врата и опули очи. Не, не съм правил опити да се обесвам. Животът ми харесва, мерси! Взеха отпечатъци на всички пръсти от двете ми ръце. Посочиха ми отворената килия с думите “it’s all yours”. Килията остана отворена. Имах на разположение стая с няколко касети и ди-ви-ди дискове. Можех да пуша, но трябваше да муфтя ченгетата за огънче. Не ми се полагаше запалка. Страх ги беше да не се запаля.
Пускам си “Матрицата”. В участъка пристигна куриер. Тъкмо щях да си поръчвам пиле на грил, когато две момчета с жълти ризи ми съобщиха, че е време да пътувам за друго място, на което трябва да изчакам “безплатния” си полет за България. Между участъка и “новия ми дом” пътувах 6 часа. По пътя събрахме още доста такива като мен.
Мястото, на което  се намирах много приличаше на затвор, но не беше затвор. Всъщност аз откъде да знам как изглежда английски затвор. Портфолитото ми се обогати с още няколко портрета. Негър с расти запозна всички новопристигнали + един румънец с разположението на кенефите, tv room-a и останалите удобства в базата, претъпкана с още много негра с расти. Наложи се да обясняват всичко на румънеца отново – не знаеше английски. Негърът обаче говореше перфектно румънски. Бившата му съпруга била  румънка, сестра му живяла в България, след това заминала за САЩ.
Стаята ми беше по-луксозна от общежитие в Студентски град. Прозорците не можеха да се отварят, естествено. На сутринта разбрах, че съквартирантът ми е индиец.
Не бях сигурен в датата и часа на “безплатния” си полет към България. Притесних се, защото един от гостите на базата, който беше иранец, не беше съвсем сигурен дали обитава това място от две години и само от два месеца. Запознах се и с други хора, изсъхнали тук. Всички бяха психопати. Замислих се, ако безплатното пътуване, което зависи само от Нейно Величество Кралицата се отложи с месеци, не дай Боже години, дали и аз ще се припаткам като тях?
Гледал съм много филми за затворници. Тук хората също вървяха по коридорите, пушеха цигари, правеха физ-зарядка, заговорничеха помежду си и чакаха да отвори лавката. Непрекъснато си повтарях, че това не е затвор.
Успях да си купя фонокарта и да звънна на МАМА. Казах й къде съм. Успокоих я, че не са ме били, никой не е правил секс с мен и не са ми пускали ток. Обясних й, че се намирам в нещо, което много прилича на затвор, но всъщност не е затвор, ето защо трябва да не се притеснява…….. и импулсите ми свършиха.
Всъщност прекарах там само още един ден. Безплатният билет щеше да излезе жива далавера, ако не ме бяха вдигнали посреднощ. А трябваше да пътувам чак след обяд. Багажът ми пътуваше отделно – пакетиран в непромокаеми найлонови торби с надпис “Evidence1”, “Evidence2”, “Evidence3”, завързан със сини, пластмасови, полицейски ленти. Телефонът ми беше разглобен на парчета. Да не говорим, че претърсваха шофьорите на  ескортиращия микробус. Чаках полета в една стая със седем китайци. С течение на времето китайците ставаха все повече. Някои от азиатците разбраха, че трябва да чакат полета си за Китай още няколко дни. На мен ми излезе късмета и потеглих същия ден.
В самолета бях с придружител, който ми връчи брой на 24 часа и ми забрани да пия алкохол. Странно защо го нямаше, докато стюардесите сервираха обяда. Естествено, че изпих чаша червено вино. Всъщност няма как да избягам от самолета, нали? Човечецът просто се е скатавал в кенефа, явно.
Мислех, че с пристигането ми на летище София цялата английска одисея най-после ще приключи. За съжаление ми се наложи да давам отпечатъци и показания още четири часа, заедно с група депортирани от Германия цигани. Само така българските “пазители на реда” можеха да се убедят, че не съм заплаха за националната сигурност.

Тихомир Димитров

март 9, 2007

Реални разсъждения за нереалното в нашия живот

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 1:41 pm

Нереален свят

Случвало ли ви се е някога да се замисляте дали света, в който живеете всъщност е реален?  Дали работното място, данъците, които плащате, автомобилът, с който се придвижвате са действителни? Или всичко е сън? “Матрицата” започва с подобни въпроси, но братята Уашовски не забогатяха заради компютърните ефекти, а заради блестящата идея, която стои зад иначе плоския филм. Тази идея накара хората от цял свят да се замислят. Вие, които четете това, вие също се замислихте.
Настоящият материал няма никаква цел да критикува вече отшумелия касоразбивач. Следващите редове ще ви върнат в затворения свят на българската действителност – матрицата, в която, така или иначе живеете, за да ви припомнят, че  в нея почти нищо не се случва наистина.

Нереалните хора

Всеки от нас има поне един такъв приятел/познат.  Това са хората,  които  живеят нереален живот. Тяхната действителност е изградена от собствената им представа за света повече, отколкото от самия свят – такъв, какъвто е. Тези хора уголемяват всичко, за което говорят. Уголемяват заплатата си, кубиците на колата, RAM-а на служебния лаптоп, потребителския кредит, сметките за мобилния телефон, месечните разходи, заплатата на мъжа, гърдите на половинката, собствената си значимост – всичко.
Имах един познат в университета. Той харчеше последните си стотинки, когато излиза с непознато момиче за първи път. Дори вземаше назаем. Луксозен rent-a-car, пищен букет цветя, вечеря в първокласен ресторант. Вино, шампанско и много лъжи. След това идваше да се подстригва безплатно у нас и докато довършвах главата му с машинка 3-ти номер, слушах небивалици от бурния сексуален живот на въпросния субект.
И ето ги тях – момче и момиче на първа среща. Тя вижда пред себе си непознат новобогаташ, който я кара да се чувства като принцеса и тази вечер поставя света в краката й. Той може би някога наистина ще бъде такъв и може би наистина ще я направи принцеса, но в момента живее под наем и заработва 200 евро на месец.
Мъжете от хилядолетия се усъвършенстват в изкуството на лъжата, а жените винаги са били почитателки на това изкуство. Тук няма нищо нередно. Въпросът е друг.
Съвременният човек е претрупан с информация. Нашата ценностна система, убеждения, нашата мотивация за живот, новите ни идеи идват от телевизията, Интернет, книгите и от контакта с други нереални хора.
Българската телевизия е гювеч от реклами, talk-shows, стари филми и политическа пропаганда. Ако спазвахме Божията заповед “Не лъжи”, нямаше да има нито “Сблъсък”, нито реклами, нито немски филми, нито дори новини.
Мрежата съществува, за да съществува безплатното порно, а не за да могат хората от цял свят да четат борсовите котировки. Сред милиардите сайтове, из които  сърфираме 80% са с adult съдържание. Ако не беше така, всеки път, когато търсим нещо в Google щяхме да го намираме, а не да попадаме на стотици порно сайтове, съдържащи ключовите думи. Книгите остават последния бастион на “истинската култура”. Дори да приемем, че хората под 30 годишна възраст все още четат книги, то техният мироглед отново ще бъде формиран от източник на нереална информация – красивите лъжи на “художествената измислица”.
Излиза така, че всички лъжат. Рекламните специалисти и политиците се занимават с лъжата на професионално равнище. Филмите и книгите ни подвеждат, като ни представят измислици, които изглеждат напълно достоверни. Вероятността да попаднем на непроверена информация в Интернет е огромна, защото там всеки може да публикува каквото си поиска. Нереалните хора около нас също ни лъжат. Разказват ни красиви, но неверни истории.
Как мислите, според вас, не се ли превръщаме в нереални хора?

Нереално време

Българинът е нереален човек, който живее в нереално време – минало, бъдеще и настояще.
Децата на демокрацията вече навършват пълнолетите, превърнали са се в съзнателни същества, ходят на училище, някои дори вече на лекции в университета, знаят гражданските си права и дори организират протести срещу властта, ако нещо в образователната система не им хареса.
Опитайте се да им обясните, че като ученици сте били задължени да полагате тежък физически труд напълно безплатно, че учебният ден е започвал с физзарядка в 6.30 сутринта, че вашите “дежурни” съученици са ви проверявали за ушна кал и мръсно под ноктите, давали са и са приемали рапорти, заповядвали са ви да стоите мирно. Разкажете им как  учителите са ви причинявали физическа болка без да им мигне окото, как всеки ден поне 30 пъти сте изпълнявали командите “равнис”, “мирно” и “кръгом”. И всичко това в трети клас.
Дали ще ви повярват? Всъщност случи ли се това в действителност или беше някакъв лош сън? Наистина ли трябваше да внимаваме какво говорим пред приятели, за да не влезем в затвора? Наистина ли спираха тока през два часа? Наистина ли си купувахме бира с връзки? Кренвиршите наистина ли бяха от месо? Ооо, Пепи, я бягай от тука!
Днес поне всичко е ясно. Има кренвирши и бира на корем. Ако искаш да живееш щастливо трябва да спазваш само три правила:

1. Никога да не казваш истината.
2. Всяко твое действие да има скрита цел.
3. Винаги да даваш рушвет на пътния полицай.

Зная, че при това положение бъдещето изглежда малко нереално. Да си купим ново Пежо на заплата, да си плащаме данъците по Интернет и ако ни писне живота в Карнобат да се преместим във Виена?  На мен това ми се струва точно толкова реално колкото и на вас.

Нереална кариера

Като малък си мислех, че ако бъда отличен ученик, после отличен студент и ако си върша работата качествено “ще имам бяла риза, ще вляза достойно в живота и няма да пия грам ракия”.  Бях отличник и станах съвестен служител, но ми направи впечатление, че колата на шефа ми струва колкото моята брутна  заплата от три последователни живота. Стана ми ясно, че работя за джобни пари и, че термини като: “мотивация”, “работа в екип”, “трудова кариера” и “човешки фактор” са нереални простотии, защото продавам всичките си знания, цялото си свободно време и разцвета на младостта си за трицифрена сумичка в евро на месец. Разбрах, че е трябвало през 1989 г. да бъда на 25, току що завършил университета млад предприемач, а не седмокласник, какъвто бях в действителност.
Сега нямам право на избор, мога да бъда роб на някой феодал, да “работя в екип” без пари и да живея цял живот под наем, защото това е реалността.
Нереалните хора в България се занимават с реален бизнес. За да изкарваш нето две хиляди лева на месец е достатъчно да имаш квартална  баничарница или “пица на парче”. За да получаваш толкова като наемен служител трябва да разбираш от програмиране или да работиш като Президент на Републиката.

Нереални мечти

Единственото реално нещо, което се позволява на българите днес е да имат нереални мечти. Мечтите са безопасни, те не могат да се крадат, не се облагат с данъци и най-вече – не струват пукнат лев.  Безплатните мечти правят хората още по-нереални, но в тях няма нищо лошо, защото “човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му”.
Статистиката показва, че до съвременния българин на ден достигат минимум по четиристотин лъжи – под формата на рекламни съобщения от вестници, телевизия, Интернет, билбордове и SPAM в пощенската кутия.
Прибавете към тях още четиристотин лъжи, чути от приятели, шефа, гаджето, колеги и вашите родители/деца. Плюс поне двеста дребни послъгвания, които изговаряте сами. Хиляда лъжи на ден са напълно достатъчни, за да загуби човек реална връзка със света. Изходът – вярвай във мечтите си, те са единственото реално нещо, което ти е останало в едно нереално общество.

P.S : Всички прилики с действителни лица и събития не са случайни!

Тихомир Димитров

март 6, 2007

Разходка до края на света

 

Смазан си от работа? Kолкото по-къси  стават сроковете, толкова повече се увеличават задачките? Еднообразието те убива?  Депресията няма изглед да свърши скоро? Зарежи всичко и ела с мен на разходка до края на света.
Сложи си колана, защото пътуваме с бърза кола. Тук пътищата са нови, прави и равни, само на завоите ще  намаляваме до 160.
Глобализацията свършва в Каварна. В “центъра”на този новопокръстен град има светофар. Общото между Каварна и Дамаск е, че разполагат само с по един сфетофар и там – на сфетофара – винаги стават най-големите катастрофи. Това е последният флаг на Глобализацията – единственото червено, оранжево, зелено от Варна чак до румънската граница. Още на излизане от “града” стрелката на километража бодро започва да надига глава. Шосето е европейско  –  черен асфалт, чисто нова маркировка, няма дупки, няма неравности. Луксозните хотелски комплекси с басейни и голф игрището остават зад гърба ни. Добре дошъл на борда, оттук започва разходката до края на света. Между Каварна и Българево се намира първата ни спирка по пътя.

МИДЕНАТА ФЕРМА “ДЪЛБОКА”

е история на успеха.  Не урок по българска икономика в преход и първоначално натрупване на капитала, а история на успеха по американски модел – резултат от предприемчивост, много труд и гмуркане в леденостудените черноморски води през януари на десетки метри дълбочина. Зимата тук няма туристи, но все някой трябва да се грижи за мидите, които поръчваш в Captain Cook на 600 км по-назапад, нали? Фермата снабдява още няколко елитни вериги от рибни ресторанти в цялата страна. Мидите навсякъде са същите като тези, които хапваме по шорти на импровизираните дървени масички с невероятна гледка към отвесния бряг над нас. Отляво е безкрайното равно, спокойно море. Поръчваме си миди натюр и миди с ориз, защото искам да опиташ и от двата вида. Няма такива миди, честно! Аз ще “смръкна” и една шофьорска биричка. Оттук до края на света полицаите са като извънземните  – всички са чували за тях, но никой не ги е виждал. Хе хе, поръчай ми и една тъъъънка шофьоркса мастичка. За диджестивче…

БЪЛГАРЕВО

Се нарича селото, през което трябва да минем с пълни стомаси, за да отидем до нос Калиакра. Особеност на местното население е, че тук живеят предимно гагаузи. Гагаузите са българи, които са се спасили от турския ятаган като са приели езика, но не и вярата. Обратно на помаците, които за разлика от местните не са никакви тарикати. Днес естествено всички говорят чист български, просто са научили един чужд език хората, какво толкова. Вярващи християни са и големи патриоти. Самият факт, че селото им се казва “Българево” е достатъчно показателен. Тези чисти, подредени и трудолюбиви хора са доста предприемчиви, освен всичко друго. Пред всяка къща има сергийка с плодове, зеленчуци и туристически сувенири. В центъра на селото има автомивка, вулканизатор,  сервиз и добре зареден магазин за хранителни стоки с климатик…

НОС КАЛИАКРА

впечатлява с мащабните гледки, които предлага. Тук има руини на средновековна българска крепост – един от последните бастиони, паднали под нашествието на Османските турци в края н 14 век. Малко преди да бъдат изправени пред дилемата “чалмата” или “ятагана” 40 девойки от знатен произход, населяващи въпросната крепост са оплели дългите си, руси коси една в друга и са скочили от високия 40-50 метра бряг върху назъбените скали в морето, оставяйки засилените към тях недоебали лилави шалвари с празни ръце. Не мога да си представя какво е да си робиня в ранно-феодална Турция. Предполагам, че самоубийството все пак е по-доброто решение. Какво казваш? В морето плуват делфини ли? Тук делфините са ежедневие, приятелю. Затова му викат “девствена природа”. Да тръгваме, че до края на света ни чака още доста път.

ПЪТЯТ ЗА КАМЕН БРЯГ

Ако в Каварна се намират последните наченки на пълзящата все по-насевер Глобализация, то нос Калиакра е своеобразен вододел между нещото и нищото – след носа свършват всякакви наченки на каквото и да било и започва краят на света. Тук несвикналият с огромни, открити пространства пътник може да преоткрие магията на агрофобията (страх от огромни открити пространства – б. а. ). Ако тези притеснения отпадат и, ако не те смущава факта, че карам с 200 полупиян, можеш с покойно да се отпуснеш в седалката и да се насладиш на гигантските бели облаци в тъмно-синьото небе – носещи се в нищото въздушни крепости. Приличат ми на платформи, върху които се издигат разкошни небесни царства.  Можеш да вдишаш от мегаломанията на гледката около теб – равното добрудажанско море, тънката ивица море на хоризонта, абе въобще, да ти стане широко около душата.

КАМЕН БРЯГ

Напълно отговаря на името си. Както виждаш, на ръба на 30-метровата вертикална скала се е сформирало миниатюрно гробище. Плочите на загиналите тук млади и стари напомнят, че пред Смъртта всички сме равни, така че внимавай къде стъпваш и не се облягай на вятъра !
На няколко метра от скалата-убиец се намира “Огънчето”. Ако не си пушил марихуана на “Огънчето” с напълно непознати, случайно попаднали там  хора от цял свят, значи не си живял. Миналата година се запознах с една американка. Семейството й фалирало, сестра й се записала в армията, баща й се самоубил, а тя тръгнала да обикаля света без пари. Изглеждаше добре за американка, но бързо ме накара да променя мнението си, че е гастролираща проститутка. “Колко си наивен” – усмихна ми се тя – “по света е пълно с млади скитници като мен. Ние сме странстващи пътешественици, търсим загубеното щастие по далечни, непознати земи.”На въпроса къде спи ми отговори: “При сродни души”. Каза ми, че единственото ценно нещо, което носи в себе си е еднопосочен билет от Атина до Бостън и, че европейската й обиколка свършва тук – на края на света. Преди да си хване стопа за Гърция решила  да мине да види Камен бряг. Нагостих я с домашно приготвени пържени филийки с мед. Без излишна любезност момичето сподели, че никъде по света не е яла по-вкусна храна. “Обиколила съм целия свят, you know” – намигна ми тя. Оставих я на международния път. Докато малкият й силует с вдигнат палец се отдалечаваше в огледалото за обратно виждане, душата ми се пълнеше с усещане за празнота.
Звездите правят вечерите около “Огънчето” незабравими. Огромни са като всичко друго наоколо. Усещането за необятен простор по тези места се  подсилва от едно голямо море, едно голямо небе и една голяма, равна, богата земя. Житните посеви осигуряват хляба на половин България и част от Европа. Скалите в местността са богати на нефт, газ и минерална вода. “Огънчето” никога не угасва. Денонощната му светлина и топлина е своеобразен подарък от Майката природа за всички странстващи души, които са дошли тук да се поклонят пред красотата й.

ТЮЛЕНОВО

е магическо място.  Малко хора знаят, че съвсем доскоро тук са отглеждали малките си истински тюлени. Още по-малко са, обаче, тези, които знаят, че симпатичните морски бозайници са били избити за направата на… цървули.
Новодошлите се впечатляват от изобилието на дивеч. През полето с просто око можеш да видиш да препускат зайци, лисици, сърни. Веднъж пред колата мина огромен елен Аватар. Срешат се още диви прасета, вълци и всякакви видове змии, предимно неприятни триметрови смоци и малки, но силно отровни пепелянки.
Природата в Тюленово е първична, сурова, притежава магнетизма на трудно-достъпна, фатална жена. Влюбиш ли се в нея веднъж, оставаш влюбен за цял живот и тази любов може да те погуби. Морето е доста негостоприемно за неопитния плувец. Подводните пещери, внезапните течения, острите камъни, отвесният бряг и дълбоките води, които се люлеят в тихи, зловещи спазми крият доста опасности, така че не ти препоръчвам да влизаш във водата, освен ако не си стопроцентово убеден в способностите си на плувец. Внимавай и с разходките по равното. Най-близката болница със змийска противоотрова е на 30 км, а сърдитите облаци в небето са чудесен повод за светкавица, чиито естествен гръмоотвод е главата ти като най-висока точка в равното поле.
Ако прекараш няколко вечери в скалните ниши на вертикалния бряг ще се убедиш, че  те са перфектния дом – хладни през деня и топли през нощта. В нишите разни хора намират убежище от 15 000 години насам и, както виждаш, не са ги повредили по никакъв начин, така че, моля те, бъди внимателен и не си хвърляй отпадъците в пещерата, защото тук идвам всяка година да посрещам Джулай морнинг с приятели. Няма да ми бъде приятно догодина да заваря тук плесенясалата бутилка от бирата, която допиваш в момента.
Морето на Тюленово е живо същество. Вслушай се в непрестанните му вдишвания и издишвания.  Понякога се ядосва и не допуска никого до себе си, друг път тихо спи или пък игриво пръска скалите с пяна. Може да ти разкаже много, а може и просто да помълчите заедно. При всички случаи, обаче, ако не отнеме живота ти, морето ще ти даде повече, отколкото е взело от теб. Препоръчвам ти да му подариш всичките си мъки  – нека отидат при лошите спомени на дъното, където им е мястото. Оттук си тръгваш чист.

НА СЕВЕР

Продължаваме в посока север без да се съобразяваме с правилата за движение по пътищата. Не може да не ти направят впечатление черните, мазутни варели, разпръснати из зелената околност, както и чисто белите перки за добив на екологично чист ток. Енергетика от миналото и енергетика на бъдещото.  Екологичният примитивизъм на тоталитарната планова икономика и дългосрочната европейска перспектива за устойчив растеж съществуват паралелно тук.
Достигаме самотния фар на нос Шабла. Това е най-източната точка от територията на Р. България. Тук започваш да получаваш есе м ес-и с пожелание за приятен престой в Румъния. От фара на един километър в открито море се протяга железобетонен мост. В края му се намира нефтена естакада, която навремето е трябвало да смуче петрол директно от морските недра. Добре, че проектът за втори Нефтохим се е провалил. Мостът е толкова голям, че по него има асфалтиран път, предвиден за камиони, подемни машини, кранове и всякакви тежки машини на колела.  Шосето доскоро даваше интересната възможност да се разходиш пеш един километър навътре в открито море.  Сега конструкцията е счупена в средата и останките от гения на социалистическата инженерна мисъл безславно ерозират в солената вода.

ПРИ БАЙ ПЕШО

Кръчмата на Бай Пешо се намира до Шабленския фар в сърцето на малко рибарско селце. Самият Бай Пешо има вид на изпечен морски вълк – бяла коса, рунтава бяла брада, мустак, моряшка фанелка и лула в устата. Обича да пие мастика и да общува непринудено с посетителите на заведението си. Сега, аз знам, че порцията миди, която изяде на “Дълбока” те засити за няколко дни напред, въпреки, че струваше само 4 лв, но не искам дори да си помисля, че ще дойдем чак дотук и няма да вкусиш от рибената чорба на Бай ти Пеша. Няма такава чорба, заклевам се! Веднъж проведох следния разговор със стария морски вълк:
– Бай Пешо, сготви ми някаква риба, моля те, и ми дай една  студена биричка, че съм много гладен и жаден.
– Ей сега изкарах едни почета, още щъкат в торбата, живички ще ти ги пусна във фритюрника – усмихна се Бай Пешо.
– Абе попчетата имат много кости, няма ли някаква друга риба? – Поинтересувах се аз.
Съвсем бях забравил къде се намирам и с какъв чешит разговарям.
Физиономията на домакина стана сериозна, той бавно отпи от мастичката, удобно поставена на съседната празна маса и рече:
– Жените също имат много кости, ама ти все се занимаваш нещо там, нали, ровичкаш, ровичкаш, все едно злато има вътре!
С това въпросът приключи. 15 минути по-късно вече бях мазен до лакти и настървено глозгах вкусните попчета.

ЕЗЕРАТА

Още по на север, по международния път стигаме до Шабленското и Дуранкулашките езера. Тези резервати са интересни за орнитолозите с редките, защитени птици, които гнездят там. Мястото е перфектно за фото-лов, в случай че никога не се разделяш с вариообектива. Дуранкулашкото езеро е разположено на самия бряг на морето, двата водни басейна са разделени от тясна пясъчна ивица и периодично преливат един в друг. Много кофти трип за рибата. Имам да ти показвам още доста неща, но като гледам какво е небето, скоро тук ще за блъска невероятен дъжд и май трябва да си ходим. Добруджанските бури са много свирепи, но за разлика от планинските можеш да гои видиш отдалеч. Първо се чува далечен тътен след него идва студен порив на вятъра и всичко утихва за малко. Мълчанието е нарушено от дълги десетки километри светкавици, които разстилат озоновите си ръкави по цялата небесна шир и са съпроводени с чудовищни тътени. По-добре да се скрием в колата – там поне няма опасност от мълния.

Тихомир Димитров

Следваща страница »