Моето малко гениално откритие!

Изображение: Peter Chiykowski / Rockpapercynic.com / A webcomic for the unimpressed

Всъщност, то нито е мое, нито е малко, нито пък е гениално. Няма нищо ново под слънцето, освен добре забравеното старо. Временни наематели сме на телата си – дори те не ни принадлежат, а какво остава за идеите? Откритието ми не е гениално, защото много по-гениални хора от мен са стигали до него. Но пък е чудовищно голямо откритие! Надявам се да почувстваш същата свобода като мен, след като видиш къде се крие ключът от палатката.

За какво става въпрос?

За начините да въздействаме върху материята с нематериални неща, като: мисли, думи, нагласи, идеи, състояния на духа…за поредната селф-хелп глупост, поне на пръв поглед. Ако вече си станал мастър-джедай, основал си собствен ашрам, ръководиш духовна школа или си издал бестселър по „духови“ въпроси, които изобщо не познаваш, но хората купуват, защото лъжеш достатъчно убедително, че ги познаваш, спокойно  можеш да спреш с четенето до тук. Ти, очевдино, знаеш как стават нещата.

За кого е предназначен този текст?

За тези, които не знаят. Също като мен. За хората, които са уморени от „Закона на привличането“, „Тайната“, „позитивното мислене“, селф-хелп индустрията, гурутата, мотиваторите, „духовните” практики и, въобще, цялата Ню Ейдж „попара“, която сърбаме, но без да виждаме  практически резултат. ..

Откъде е почерпена информацията?

От интуитивни проблясъци, които са проверени в практиката.

Как може да се докаже дали е вярно това, което казваш?

Има само един начин – като се подложи на тест с помощта на личен опит.

Кой гарантира, че не е поредната лъжа?

Интуицията гарантира. Опитът ще го гарантира. Няма кеш-бек, защото не играе кеш. Споделям ценен опит и го правя безплатно. Гаранция дават само за развалената ютия, която си купил в магазина. Тук „ютията” работи и е подарък. Давам ти възможност да хванеш юздите на живота си в ръце. Спокойно можеш да подминеш тази възможност, ако не ти допада по някакъв начин. Остави я на масата. Някой друг ще се възползва от нея. Всеки може да се възползва от нея…

Добре, де, кажи какво е смотаното ти „откритие” най-после!

Всъщност, те са няколко. Може ли да започна едно по едно, хронологично?

Давай! И, по-накратко, ако обичаш, че ми е писнало от подобни глупости!

На мен също, но за краткото не обещавам…

И така, първо открих, че въпреки стотиците книги за самоусъвършенстване, които прочетох, въпреки десетките духовни практики, които упражних през последните няколко години, въпреки времето и ресурсите, които инвестирах в личното си развитие, не постигнах никакъв резултат. Чисто практически резултат. Не станах богат, не открих сродната си душа, нито смисъла на живота, не получих гениални прозрения, не взех „Пулицър“, дори „Роман на годината“ не получих, опитах се да помогна на хора, които обичам и бяха в беда, но не успях. Разбира се, не търся вината у авторите на бестселъри и гурутата. Виновен съм си аз, защото сигурно не съм бил достатъчно последователен в практиките, но какво от това? Всеки се нуждае от практически резултати, за да се мотивира, а почти навсякъде пише, че хубавите неща стават лесно и почти без усилие, ако наистина ги искаш. Е, при мен не станаха нито с усилие, нито без усилие, колкото и да ги исках. От практическа гледна точка, саденето на домати вече ми изглежда по-смислена дейност,  отколкото четенето на екзистенциална философия, гледането на селф-хелп програми и посещаването на мотивационни семинари. Или медитирането в поза лотус. Саденето на домати поне има някакъв резултат, който можеш да видиш, да пипнеш и дори да изядеш, за предпочитане – с кашкавал.

Значи сега трябва да се учим от някакъв лузър, така ли?

Препоръчително е. Всичко, което не знаем за себе си естествено води до това, което вече знаем. Въпросът е да си го припомним. Боя се, че няма какво ново да научаваме, нито кой знае какво ново да правим, за да се случват нещата по най-читавия начин. Който е успял да си купи яхта само с визуализации да не чете по-нататък. Той вече знае как стават нещата. Аз пиша за хората, които не знаят. Също като мен.

Аз също не знам. Продължавай!

И така, след като открих, че няма човек на света, който да ми помогне да управлявам живота си в желаната от мен посока, аз се опитах да го направя сам – с практически действия и дела.

И какво?

Ами, строших си главата няколко пъти, но направих още едно гениално откритие. Всъщност, още две гениални открития: 1/ че не знам нищо за света и 2/ че нямам абсолютно никакъв контрол върху случващото се в него. Дори върху резултатите от собственото ми участие в това, което се случва. То по-скоро зависи от чуждия принос и от стихийните събития, които сме свикнали да наричаме „случайности“. Например, да изкарам два лева, това значи някой друг да ми ги даде или да ги изгуби, а аз след това аз да ги намеря. Няма как да материализирам дори два лева без участието на някой друг – без чуждото действие или бездействие дори изкарването на два лева е немислимо. Да не говорим, че нямам абсолютно никакъв контрол върху нещата, от които реално зависи животът ми и всичко, което определя неговото качество, например: курса на долара, цената на петрола, климата, бедствията, авариите, войните, конфликтите, данъците, политиката, правителството, икономиката, условията за бизнес, масовите нагласи, очакванията на обществото, реакцията на околните, отношението им към мен…За да бъдеш обичан, някой трябва да те заобича, нали така? Как ще се стремиш към нещо, което някой друг трябва да направи? За да си авторитет, някой трябва да ти повярва. Това пак зависи от външни фактори – от решенията на други хора – ти можеш да си говориш каквото поискаш, но дали ще ти повярват, това е отделен въпрос. Както ти в момента сигурно не ми вярваш, но това зависи изцяло от теб. Аз нищо не мога да направя по въпроса, освен да ти кажа това, което смятам за вярно.

Започнах да се обърквам вече. Обобщи!

Съгласен. И така, гениалното ми откритие стъпва върху три не толкова гениални и близки до ума заключения, научени по трудния начин, в резултат от многото сблъсъци между главата ми и стената:

1/ Няма човек, идея или практика на този свят, които да ми помогнат да управлявам живота си в желаната от мен посока;

2/ Абсолютно невъзможно е да го направя сам, защото всичко, което ми се случва, е резултат от действията или бездействията на други хора, от решенията на някой, когото в повечето случаи дори не познавам, или пък е резултат от сложни причинно-следствени връзки, които не виждам, от непредвидими събития, случайности и бедствия, които няма как да  контролирам и т.н;

3/ Общото между всичко това е, че нямам никаква власт над заобикалящия ме свят. Ама абсолютно никаква!

Ти наистина си много зле. Да приемем, че всичко, което казваш е вярно. Какво следва от това?

Да поставим въпроса по друг начин. На какво се дължи това, което всички ние рано или късно ще разберем: че нямаме никакъв контрол върху заобикалящия ни свят? На какво се дължи? Всяко нещо си има причина. А има и друг важен въпрос, който трябва да си зададем: кой е антиподът на това пълно безвластие? Всяко действие си има противодействие във вселената – равно по сила и обратно по посока. Искам да кажа, че пълната липса на контрол във външния свят трябва се компенсира от пълен контрол в някакъв друг свят, който е различен от външния и е противоположен на него…Искам да кажа, че пълната липса на контрол върху заобикалящата ни действителност трябва да се дължи на нещо, да я причинява нещо…

Какво е това нещо?

Ето, в отговора на този въпрос се крие гениалното ми откритие.

Казвай какво е то!

Ами, вече го казах. Прочети малко по-горе: пълната липса на контрол във външния свят трябва се компенсира от пълен контрол в някакъв друг свят, който е различен от външния и е противоположен на него…Кой е този свят? Ами вътрешният, разбира се! Какво значи „вътрешен свят”? Какъв е климатът в него? Махмурлукът е чудесен пример за неделния климат в нашия вътрешен свят. Тъгата и радостта, отчаянието и страха, надеждата и съмнението са различните му сезони. Всичките мисли, чувства и емоции, които го изграждат са под абсолютната власт на волята ни, за разлика от всичко, което се случа там, навън, във външния свят…

Това са пълни глупости! Знаех, че ме заблуждаваш от самото начало!

Чакай, не сме отговорили на втория въпрос: на какво се дължи пълното ни безвластие? Какво го причинява? Трябва да има някаква причина! Всяко нещо си има причина.

Добре де, на какво се дължи?

Ще ти го обясня простичко: имаме две паралелни вселени: А/ Външната, където са предметите, обстоятелствата, хората, събитията, случайностите и лошото време и Б/ Вътрешната, където са мислите, чувствата, нагласите, емоциите, състоянията на духа и т.н. Ние живеем едновременно и в двете вселени, обаче върху външната имаме 0% контрол, а върху вътрешната: 100% контрол.

Не мога да се съглася и с двете твърдения.

Знам. Понякога изглежда така, сякаш нямаме никакъв контрол и върху вътрешния свят. Ако някой избие семейството ти и не успееш да го спреш навреме, сигурно ще изпиташ гняв и този гняв ще е предизвикан от външни обстоятелства, нали така?

Именно!

Примерът е малко брутален, но логиката става ясна веднага. Безвластието, пълното безвластие, което чувстваме, че имаме над собствената си „крепост”, че и над „пейзажа”, който я заобикаля, то е само привидно. Но си има причина. Дължи се на нещо. И това нещо е реагирането.

Какво по-точно имаш предвид?

Искам да кажа, че вместо да упражняваме абсолютната власт, която ни е дадена от природата върху вътрешния свят, ние в десет от десет случая избираме да реагираме на сигналите, които идват от външния свят. Те не зависят от нас, но за сметка на това определят посоката и вида на процесите във вътрешния ни свят. Ако им позволим. Така губим контрола и върху малката територия, която ни принадлежи – сдаваме властта над собствената си крепост, където по правило разполагаме с абсолютната власт. Подчиняваме я на стихийното въздействие на факторите от външния свят. Губим и малкото, което имаме като самостоятелност, докато непрекъснато реагираме на външните обстоятелства, вместо да следваме свои собствени правила. Това е все едно крепостта ти да е обсадена, а шпиони да организират преврат отвътре и да отворят вратите широко за „врага”, който чака пред портите. По правило нямаме никакъв контрол над действията на този „враг”, но ако позволим на вътрешни процеси, които зависят от нас, да го допуснат у дома, тогава губим и малкото контрол, който имаме върху собствения си свят. От царе се превръщаме в затворници. Притиснати до стената по този начин, ние наистина се намираме в позицията на абсолютна безизходица. Това безвластие вече се отнася и до вътрешните процеси. Точно в такова състояние на духа повечето хора четат Джон Кехоу и Тайната и се чудят защо нищо не могат да променят във външния свят. Чудят се защо не получават отговор на молитвите си, защо не работят визуализациите? Защо никой и нищо не се подчинява на зададената от тях посока? Притиснати до стената, те искат да управляват света! Не става така. Първо трябва да си върнеш контрола над малката крепост, която имаш по рождение, а после да променяш „географията“ на целия свят. Образно казано.

Ясно, разбрах! Хитро копеле си ти! Обаче, я кажи сега, ако някой наистина убие семейството ти, няма ли да изпиташ гняв?

Естествено, че ще изпитам. Това е доста глупав въпрос. И отговорът му е напълно несъвместим с още една част от гениалното ми откритие.

Така ли? Каква е тя?

Както вече казах, ние живеем в двата свята едновременно – във външния и вътрешния свят. В идеалния случай имаме 100% власт над втория и 0% власт над първия. В реалния случай, заради непрекъснатото реагиране, губим всякакъв контрол и върху двата. Между двата свята не просто съществува двупосочна връзка, но тази връзка сме самите ние! Тя зависи от нашата воля – от решенията, които вземаме във всяка една секунда – да реагираме на света такъв, какъвто го виждаме или да създаваме света такъв, какъвто го искаме. В този ред на мисли, ако владея напълно вътрешния си свят, аз владея и двупосочната връзка с външния – бавно, но осезаемо започвам да ставам свидетел на това как солидната действителност се огъва под натиска на волята ми. И това става почти без участие от моя страна – в резултат от действията на процеси и хора, които дори не познавам. Просто защото имам контрол върху вътрешния си свят и го поддържам постоянен. Усилията ми трябва да са съсредоточени там – върху това, което мога да контролирам, а не върху онова, което не мога. Двете са взаимосвързани и, ако реагираш, няма да имаш избор – ще се чувстваш винаги така, както повеляват обстоятелствата, които не зависят изобщо от теб. Някой ще дойде и ще убие семейството ти, за да ти причини гняв, мъка обида и желание за мъст. Ако контролираш емоциите, мислите, чувствата и нагласите си, ако ги държиш независими от външните обстоятелства, това няма как да се случи. Тогава се случват онези любопитни случайности, които Карл Юнг пръв нарече „синхроничности”. Всички обстоятелства, събития и хора започват да ти помагат, задействат се процеси във външния свят, които тласкат всичко към зададената от теб посока.

Това ми звучи като пълен абсурд! Говориш абсолютни глупости!

Готов съм да се съглася, ако приемеш да сложим и законите на Нютон в същата категория, ако приемем, че не всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие – тогава връзката между външния и вътрешния свят ще бъде само еднопосочна и настроението ти действително ще зависи само от новините по телевизията, а обратното винаги ще бъде непостижимо. Когато загубиш партията и на двете шахматни дъски, това се превръща в абсолютен факт, но не мисля, че такова състояние на нещата трябва да продължава вечно. Мисля, че по всяко време може да се разиграе нова партия шах, поне за вътрешния свят, където имаме пълен контрол и, след като спечелим тази партия шах, осъзнали силата си, след като възвърнем пълния контрол над себе си, тогава можем да започнем да променяне и външния свят. Не само с двете ръце, при това!

Как може да стане това?

Ами, като избираш да чувстваш, мислиш и изживяваш това, което ти решиш във всеки отделен момент, а не това, което диктуват обстоятелствата. Инициативата да идва отвътре, а не отвън. Например, никой не те задължава да се превръщаш в поредното зомби, вербувано от лошите новини, които долитат от цял свят, нали? Това зависи от теб! Разликата е, че вече го знаеш. Преди даваше подсъзнателно ключа за портите на крепостта всеки път, когато ти го поискаха. Сега вече знаеш. Пробвай и ще разбереш, че никой не може да ти го отнеме против волята ти. Ето, например, в ежедневието – някой може да изрече обида срещу теб, но само от теб зависи дали ще се почувстваш засегнат. Можеш да го приемаш лично или да подминеш обидата с лека ръка, оставяйки въпросния човек на милостта на собствените му комплекси. Някой може да се опита да те излъже, но само от теб зависи дали ще се усъмниш в намеренията му, дали ще подложиш казаното на съмнение, дали ще провериш информацията или ще приемеш всичко за чиста монета. Някой може да се опита да те заплаши, но само от теб зависи дали ще изпиташ страх или не – дали ще отвърнеш на агресията с агресия или ще предпочетеш да живееш в мир със себе си, знаейки, че контролираш напълно ситуацията и, докато си в такова състояние на духа, между теб и въпросния несъзнателен, агресивно настроен човек, стои една голяма сила – силата на собствения му гняв, който ти не споделяш, но която работи срещу него, препъвайки го постоянно. Ще ти дам още примери от практиката. Доста хора чакат да създадат семейство, да построят къща, да си купят кола, да отгледат деца, да постигнат някакви върхове в кариерата, да получат обществено признание, власт, популярност или шестцифрена сума пари, за да се почувстват успели. Този момент обикновено никога не идва или непрекъснато се отлага във времето, а и да дойде, удовлетворението не трае дълго, защото винаги се намира някой, който е по-успял от тях.  В действителност, нищо не ти пречи да се почувстваш успял още днес, тук и сега, независимо от обстоятелствата. Защото така си решил! Забелязваш ли разликата? Не казвам да потърсиш доказателства навън, че си успял или някой, който да го потвърди. Казвам да се почувстваш успял, защото така си решил. Независимо от обстоятелствата! Как може да стане това? Ами много е лесно! Всяка емоция, която познаваш, може да бъде възпроизведена отново в теб, безброй пъти, по твоя собствена воля. Използвай паметта, спомни си успеха – как изглежда, как мирише, какви чувства предизвиква у теб? Припомни си как се чувстваше последния път, когато имаше доказателства, че си успял, колкото и съмнителни (субективни) да са те. Все някога си печелил олимпиада по математика, писали са ти шестица на есето по литература или си вкарвал гол. Получавал си това, което си искал. Ставало е по твоята. Успявал си все някога. Всеки човек е успявал все някога в нещо, дори най-големият загубеняк е успявал, а ти сигурно си успявал стотици пъти в десетки начинания. Припомни си емоцията и я внедри изцяло в настоящия момент. Пробвай достатъчно дълго да се чувстваш така, за да видиш как външните обстоятелства ще отговорят на нагласата ти. Със сигурност ще се дотътрят доказателства, че си успял във външния свят и сега. Те няма да закъснеят, стига да поддържаш състоянието достатъчно дълго. Мога да продължавам вечно с примерите, но принципът ти стана ясен. Намери къде се крие ключът от палатката, почисти я добре и не го давай на всеки да влиза и да излиза, когато си поиска, с кални обувки. Докато ти спиш. Събуди се и разбери, че всичко, което се случва – първо във вътрешния, а после и във външния свят, абсолютно всичко зависи от теб! Когато си буден. Ето това е моето малко гениално откритие…

Тихомир Димитров

 

Сходни публикации:

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

Съзнанието определя битието

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Да постигнем изобилието с даване

Неговата Азия

„Настъпва момент, в който знаете със сигурност какво точно трябва да направите, как да го направите и къде трябва да отидете.”

/Екхард Толе, Нова Земя/

Случайно се запознахме с мореплавателя Райко Матеев във Фейсбук. Аз отмарях след дълъг ден по пистите на Пампорово, а той ми пишеше от горещите пясъци на остров Пукет. Заговорихме се за литература и решихме да разменим книжки с автограф, както често правят авторите. После, директно от Тайланд, в пощенската ми кутия кацна „Моята Азия” на Райко Матеев. Прочетох я и бързам да споделя това, което открих вътре с вас, а то наистина е впечатляващо! Отдавна не бях чел приключенска литература за опасни плавания до далечни страни, още по-малко от български автор, оща по-малко: в първо лице, единствено число и вдъхновено от истински случай. „Моята Азия” на Матеев е толкова увлекателна, че ми се иска ей сега, набързичко да ви я преразкажа цялата, но съм наясно, че така ще ви разваля кефа.

И все пак, накратко: докато се излежава на приказен плаж в тропическия рай, авторът вижда в залива да акостира красива платноходка, струваща няколко милиона долара и плаваща под американски флаг. Той мигновено скача в кристално чистите води и се приближава с плуване, за да я разгледа. Като всеки българин на средна възраст и с ограничени средства, авторът си дава сметка, че да притежава свободата и разкоша да кръстосва моретата с подобна красавица едва ли някога ще му се случи точно на него. Не и в този живот. Или, както казват българите: „очи пълни, ръце – празни”. Но дори авторът тогава не знае, че получава свещен миг на просветление и, че този наглед обикновен момент (всички сме виждали скъпи лодки по пристанищата) ще преобърне живота му завинаги и ще промени всичко, свързано с него.

Решението подсъзнателно е взето, а останалото, както се казва, е история. Матеев се прибира в родината, купува старата платноходка на свой приятел, тегли заем от банка, инвестира няколко години труд и всичките си спестявания в неуморни усилия да пригоди лодката за
презокеански плавания, да ушие нови платна, да оборудва „Хелиос” с необходимата навигационна техника, да изкара курсовете, да получи всички необходими документи и разрешителни, да набави стотиците килограми гориво и храна за дългото пътуване и да си намери спътник за опасното приключение. Последното се оказва най-трудно. На теория всеки е готов да последва мечтите си, но когато се отвори практическа възможност за това, човек обикновено губи кураж, дава на заден и предпочита да замени свободата си за сигурност. Но Матеев успява да намери достатъчно луд спътник и на борда му съвсем скоро се озовава младият и надъхан Светльо от Шумен.

Следват 14 000 километра през няколко морета и един океан – от Царево до о-в Пукет в Тайланд и от там – до Сингапур.

Докато четях премеждията, неизбежно свързани с едно такова опасно начинание, не можах да не си спомня за Индиана Джоунс, където главният герой на всяка крачка се разминаваше с различни, но сигурни варианти за внезапна смърт. Само част от предизвикателствата, пред които се изправят героите в тази съвременна Одисея включват: неотбелязани върху картата, опасни плитчини, неосветени платформи, корумпирани и крадливи арабски митничари, напрегнат трафик в тесните канали, пълни с огромни, транс-континентални контейнеровози, коварни, въоръжени до зъби войници от бреговата охрана на арабски страни, подводни течения, хищни риби, убийствено тропическо слънце, сомалийски пирати, невидими остри скали, насрещен вятър, недостиг на храна и вода, продължително безветрие, жестоки морски бури, дъждоносни шквалове, шест метрови вълни в океана, за които ме е страх дори да си помисля, но са описани майсторски и от първа ръка, плюс още много, много други. Всяко едно от тези премеждия е в състояние само за няколко секунди да изпрати малката платноходка, двамата й капитани и мечтата им на дъното на световния океан. Но това не се случва. Сигурната смърт десетки пъти се разминава на косъм от тях и авторът не без основание стига до извода, че Човекът в небето го обича.

Трябва да прочетете тази книга. Лудото морско приключение е само част от нея. Биографията на Матеев е супер интересна и чудесно преплетена в повествованието. В нея няма нищо стандартно или поне нищо, което ние, българите, да сме свикнали да наричаме „стандартно”. От длъжник на банка и мореплавател в самоубийствено опасна авантюра, Райко Матеев се превръща в горд собственик на фалирал ресторант от другата страна на земното кълбо, разделя се с яхтата и открива бар за тайландски момичета на плажа.

Любителите на ветроходството и подводния риболов ще получат много полезни практически съвети, както и всички, които са решили да посетят Тайланд като (секс) туристи. Екзотичната страна крие редица капани за неподготвения европеец и Матеев е така добър да ги синтезира в края на томчето си, за да превърне отпуската от потенциален кошмар в незабравимо преживяване. Страниците на „Моята Азия”, освен всичко друго, са пълни с чудесни философски
откровения на тема будизъм. Те съдържат и кулинарни подробности от изключително богатата тайландска кухня, в сравнение с която дори китайската изглежда като постен гювеч. Книгата изобилства от наблюдения върху бита, религията и традициите на далечни народи, където за порно списание се влиза в затвора, а за пакетче марихуана се отива на бесилото, но проституцията е честен и уважаван бизнес, а будистите-адепти лекуват само с един допир. Това са 328 страници за предопределеното и липсата на предопределеност в този луд и пъстър живот.

Ето, че без да искам, все пак ви разказах книгата, но не се чувствам гузен от това. „Моята Азия” не е разказ с неочакван край, а личната биография на един смел български мореплавател, превърнал се в гражданин на света и това тук е само 1% от удоволствието. Останалите 99% са скрити между кориците на приятно ухаещото и чудесно подвързано томче от издателство Колибри.

Благодаря на автора, че ми позволи да се докосна до уникалната му съдба! Идеята за това ревю беше изцяло моя, но не мисля, че успях да споделя всичко, което ме впечатли в книгата с вас. Всъщност, трябва да прочетете „Моята Азия”. Тя определено е най-доброто, излязло от
български автор през изминалата 2010-та година. Готов съм да преглътна егото си на писател и да поставя дори моите „33 любовни истории” с една идея по-назад в класацията.

Желая ви попътен вятър!

Тихомир Димитров

Българче да се наричам пълна травма е за мене

Една ситуация никога не може да бъде проблем. Проблем е само отношението ни към нея. Ето, например, черната котка. „Да ти мине котка път” за българина е голямо проклятие, лоша поличба, нещастен сигнал. За китайците, обаче, черната котка е символ на късмета. Или може би вкусен деликатес в ресторанта, не знам. Но се кефят да им мине котка път и сигурно получават доказателства, че са късметлии след това. Бълагринът плюе три пъти през рамо, върти се на пети или псува и замерва животното с камък. После получава доказателства, че е карък. Очаква тези доказателства и допринася за тях. Ето колко важно е отношението.

Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото (дзен-будистки коан). До нас живее цяло семейство черни котки. Всеки ден ми пресичат пътя, когато излизам. Винаги си припомням този коан и ми става смешно, че съм българин, а реагирам като китаец. Всъщност, нямам отношение към черната котка. Тя отива някъде, аз – също. Всичко си е на мястото. Котката преследва мишле в храсталака от другата страна на улицата, по която вървя. Аз отивам до магазина за хляб. Всичко е окей. Нито ме гази камион след това, нито печеля от тотото, защото нямам отношение към котката. Снегът и кишата са си на мястото през зимата. Те могат да са твой проблем, само ако ги превърнеш в такъв. А може да се насладиш на студеното време. Или да нямаш отношение към него, защото всичко си е на мястото. Винаги и по всяко време.

Тук ще си говорим за травмиращото усещане да се наричаш българин. Ще обсъдим:

държавата

ниските заплати

политиците

телевизията

и ще разберем, че проблемът е само в твоята глава и никъде другаде.

Няма такава държава. Възприемете буквално тези думи. Ще видите колко истина има в тях. Българинът страда от раздвоение на личността, когато стане дума за националната му принадлежност. Той псува държавата, защото е виновна за всичко, но едновременно с това се тупа по гърдите, че тук е имало ханове, царе и държвници, ехеее, още преди разни французи, германци и англичани да се сетят да си направят държава. Ръйш ли. Е, няма такава държава! В буквалния смисъл на думата. Знаете ли по какво си приличат неудачниците? По отказа им да поемат отговорност за случващото се с техния живот! По мрънкането си приличат. Винаги някой друг е виновен, а те са прави. Външните обстоятелства им пречат! Имат основания да негодуват – достатъчно са за цял живот. Но това е живот на неудачник – човек, който не поема отговорност. Няма такава държава, която да е виновна за всичко, защото, ако имаше, някоя мутра щеше да й подпали офиса и да я „повози” в багажника. Някой мъдър икономист щеше да дойде от Световната банка и да ни я поправи. Да поемеш отговорност значи да се изправиш пред огледалото и, подобнио на Луи XIV, да заявиш: „Държавата, това съм аз!”. Мръсно е по улиците, защото аз хвърлям боклуци там и аз отказвам да си почистя пред входа. Ниски са заплатите, защото аз плащам аборигенски надници и аз продавам труда си за жълти стотинки. Има корупция, защото аз бутам рушвети на катаджиите и аз предпочитам нещата винаги да стават „по втория начин”. Макроикономическите ни показатели са на последно място в Европа, защото аз предпочитам да живея там – в г*а на географията, където всеки ходи до тоалетната. Няма такава държава, просто! Държавата – това съм аз!

Ниските заплати. Да приемем, че вместо труда си, продавате дюли. Вие сте глобален търговец на дюли! Всеки глобален търговец търси най-подходящите пазари за своите продукти – онези пазари, на които ще ги продаде срещу най-добрата цена. Отваряте картата на Европа и виждате, че дюлите са най-евтини в Албания. Точно там ли ще отидете да си продадете дюлите? Тогава защо продавате труда си в България, където заплатите са най-ниски, човешкият труд се цени най-малко и струва най-евтино в цяла Европа? Ето че пак външните обстоятелства са виновни, нали? Държавата, политиците и работодателите са виновни! Не вие. Но с това външните обстоятелства не се изчерпват – изчерпват се само онези от тях, които са ви удобни. Външно обстоятелство е, че имате еропейски паспорт и можете да пътувате в цял свят, а най-цивилизованата част от него ви предлага да се установите където пожелаете. Външно обстоятелство е, че щом имате компютър + интернет и/или някакъв занаят, значи вече никой не ви задържа да стоите по цял ден в офиса. Външно обстоятелство е, че тук идват да живеят чужденци, които виждат по-добри условия за живот и бизнес от нас. И така нататък. И така нататък. Ниските заплати са чудесен повод за мрънкане. Достатъчни са не за един живот, а за няколко прераждания. С мрънкане, обаче, нищо не се постига. Това е сигурно. Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало. Гледаме едностранчиво на нещата – завиждаме на „западняците” за техните доходи, но не завиждаме за четирицифрените им наеми. В това време „западняците” идват у нас и наемат тристаен, напълно обзаведен апартамент, в центъра на някой от прекрасните ни, обезлюдени градове. Сто евро за сто квадрата. Дишат чист въздух, живеят на широко и ходят на фризьор за две евро. Ползват такси за едно евро. Дават пет евро за обяд в ресторант, където има безжичен интернет, за да си довършат доклада, да го изпратят по мейла и да си купят още половин година от качеството на живот, което ние сме загърбили доброволно, в стремежа си да заприличаме на тях. Да, ама от 70-те години на 20-ти век. В началото на 21 век „западняците” намират тук условия, които ние не виждаме. Купуват селски къщи, садят зеленчуци и ядат здравословна храна, а ние се ужасяваме от перспективата „да се върнем на село”. Предпочитаме полуфабрикатите на „големия град”, където дишаме смог, живеем един върху друг и остаряваме в задръстванията. Виждаме само ниските заплати. А те не са никакъв проблем. Проблем е отношението ни към всичко, което ни заобикаля.

Политиката. Мечтая за деня, в който девет от десет минувачи няма да знаят нито кой е президент, нито кой е министър-председател. Сега всички искат да знаят кой е Алексей Петров. Политиката е доходен бизнес за много хора у нас. В това не виждам проблем. Проблем виждам само във факта, че всичко живо се интересува от техния бизнес, а не от своя собствен. Вижте, живеем във времена, в които егоизмът се приема за даденост, за нещо нормално. Не само това – той по всякакъв начин се поощрява. Възпитаваме децата си да побеждават, да се налагат над конкуренцията, за да получават повече от другите – повече шестици, повече парички и повече власт. За един „по-добър” живот! Щом е така, откъде-накъде ще очакваме върховни прояви на алтруизъм точно от хората в политиката? По пътя на каква логика те трябва да помислят първо за нас – да имаме топъл дом, добро здраве, децата ни да са подсигурени и образовани, а трудът ни да бъде източник на достоен начин на живот? Щом сме приели егоизма за даденост, щом толкова много се възхищаваме от личните постижения, значи би трябвало да знаем, че политиците са длъжни да помислят първо за себе си – да имат топъл дом (а защо не десетина, алчността също е добродетел), децата им да получат добро образование в чужбина, трудът им да бъде източник на достоен, а защо не и охолен начин на живот. Какво искам да кажа с всичко това? Искам да кажа, че няма разумна причина да се интересуваш от политика, когато политиката е бизнес, а ти не притежаваш нито една акция от този бизнес. На политиците това им е работата. За това им плащат. В това са добри. Трябва да скочиш в техните води и да ги надплуваш, ако смяташ, че си по-добър, че можеш повече. В противен случай си оставаш само с мрънкането. Вече 20 години негодуваш срещу политиката и започвам да се съмнявам, че ти харесва да си вечно недоволен. Политиците не се инетресуват от теб? Тогава ти защо се интересуваш от тях? Ами инженерите? Хидрогеолозите и агрономите защо се интересуват от политика? Защо всеки не си гледа работата? Когато всеки започне да си гледа работата, термините „консултант”, „бизнесмен” и „професиоанлист” няма да са равнозначни на крадец, мутра и полицай. Минувачите няма да знаят кой е президент и кой – министър-председател, защото всеки ще си върши работата.

Телевизията. В интервю за „Капитал Лайт” Миленита сподели, че американците казвали fuck you като I love you, а тук било точно обратното. „В това ни е чарът” – би възкликнал някой. Аз мисля, че да си песимист не е чаровно. Според мен, черногледите хора живеят по-трудно. Българите са черногледи песимисти. Няма проблем в това. Португалците също са песимисти, но си имат Вашку да Гама и правят хубаво порто. Ние пък си имаме Хан Омуртаг. Човек и добре да живее, се жени. Притежаваме рядко чувство за хумор – леко мрачничко е и зловещо, но затова  са ни силни артистите. Трагикомедията е най-сложният жанр. Англичаните пък си имат ГМО. И са по-дебели от французите. Но българите страдат повече от инфаркт, защото редовно преяждат с био храни и най-вече – със свинско. Това са факти. В тях няма проблем. Проблем е само отношението ни към фактите, а това отношение до голяма степен се определя от телевизията. Във времена, в които геополитическата карта на света се променя буквално за минути и диктаторските режими от два континента падат като домино, ние се занимаваме с „флашки и патрашки”. Показват ни умиращи от рак деца по време на вечеря. Информират ни, че токът, петролът и газът ще поскъпват безкрайно, но увеличение на заплатите скоро няма да има. Вкарват ни в дома на хора, които отдавна са спрели да плащат сметки, защото са болни и не могат да работят. В резултат, тези хора живеят като кучета – на студено, на свещи, в началото на 21-ви век, забравени са от всички, но не и от енергийните холдинзи и държавните монополи, които са готови да ги осъдят за дългове. Съобщават ни, че не можем да разчитаме на бърза помощ, освен ако не сме с единия крак в гроба, но дори да получим инфаркт, пак може да не ни приемат в болницата, защото не им достигали 5 лева от здравната каса….Веднага след супер симпатичната реклама на мобилен оператор дават репортаж за същия оператор, който иска да запорира имуществото на длъжник, забравил да му плати 20 лв преди  няколко години…За десерт – малко земетресения и пожари по света, нови данъци и такси върху издъхващите сектори на икономиката у нас, безработицата се увличава, заплатите падат, инфлацията расте, лека и спокойна вечер, уважаеми зрители! Ето така изглежда действителността през очите на българската телевизия. Тя цели 40 години излъчваше бодри, оптимистични репортажи и сега от 20 години вече компенсира. Остават й само още 20. Тя е обективна и държи да ни информира за истината. Нейните репортажи, обаче, показват, че светът или окончателно е тръгнал към неизбежния си край, или някой сериозно ни изкривява представите за дейстителността и за това, което се случва в нея. Отделно, телевизията реже клона, на който седи. Тя губи по-ведрите си зрители, а от бизнеса, когото дави в тревожни сигнали и песимистични прогнози очаква рекламни приходи. И в двата случая, българче да се наричам пълна травма е за мене, а телевизорът е по-добре да си стои изключен.

Тихомир Димитров