Цел, план, намерение

Ако си решил да отидеш на концерт в друг град, това е цел. Ако се качиш в колата и завъртиш ключа, това е ясно намерение да отидеш на концерта. Ако плануваш кога точно ще пристигнеш, къде точно ще паркираш и кого точно ще срещнеш в тълпата, това вече е глупост.

Научете се да живеете без планове.

Плановете вършат работа само колкото да ни покажат, че без тях животът е по-лесен.

Ако живееш без план, лесно могат да те нарекат „безотговорен”. Твърде лесно и твърде безотговорно. Защото е редно да имаш цел в живота, всички ние преследваме някакви цели. Трябва да постигаме целите си, длъжни сме дори, но съгласете се с мен, да отговориш на въпроса „какво?” съществено се различава от това да отговориш на въпроса „как?”.

Ако живееш напълно сам, 100% изолиран от света, в изцяло контролирана от теб среда, където никакви други обстоятелства и хора не могат да въздействат, тогава всичко ще зависи от теб. Но плановете отново ще бъдат излишни. Просто няма да имаш нужда от тях. Все едно да седиш в кухнята гладен, пред теб да има прясно изпечена пържола и ти да планираш как точно ще я изядеш: откъде да я подхванеш с виличката, в каква последователност ще я нарежеш, нали…

Още по-глупаво е да планираш в условията на тотален хаос и непрекъснат обмен с обкръжаващата среда. Всички ние живеем при точно такива условия. Да не говорим колко безумно е да планираш неща, които зависят от действията (решенията) на някой друг. Тук вече напускаме границите на глупостта и навлизаме в дълбоките води на лудостта.

Публична тайна е, плановете никога не се сбъдват. Посочете ми един строеж, завършен точно на планираната дата. Сигурно ще намерите такъв. Но дали този строеж е влязъл в планирания бюджет? А в планираното качество? А дали междувременно не са настъпили някакви промени в архитектурния план?

Архитектите и строителите знаят много за плановете. Те най-добре осъществяват връзката между цел, намерение и план. Тяхната професия е да съставят планове, които никога не се сбъдват. Добър пример за въздействието на мисълта върху материята. И, моля ви, тук няма никаква магия! Има само действия, подчинени на намерения, които преследват някаква цел. И никога не стават по план.

Ако искаш да построиш къща някъде, рано или късно, по един или по друг начин, ти ще я построиш. Но междувременно строителните материали може да поскъпнат, майсторите може да емигрират, инвеститорите може да се оттеглят заради кризата.. Това важи за абсолютно всички цели, за абсолютно всички намерения.

Имаш цял живот на разположение, за да се убедиш в смисъла на плановете. Цял един живот, пълен с разочарования. Фрустрацията е гадно нещо. Но тя е възможна само в съчетание с плановете. Обратното също е вярно. Опитай, ако не ми вярваш. Казват, че „от опит глава не боли”, хех.

Тихомир Димитров

Системна грешка

Сигурни факти: в два поредни тиража на държавната лотария се тегли комбинация от едни и същи числа. Първият път не ги познава никой. Вторият път печелившите са 18 души.

Тук свършват фактите и започват хипотезите.

Държавна комисия разследва държавната лотария за измама и стига до заключението, че държавният тираж е изряден.

Мен ако питате, прокуратурата трябва да разследва въпросните 18 „щастливци” дали нямат роднински, приятелски, лични или служебни връзки. Дали изобщо се познават? Ако отговорът на този въпрос е „да”, към сигурните факти прибавям още един – краят на държавната лотария.

Само дето мен никой не ме пита.

Е, има и още един сигурен факт – свидетели сме на системна грешка.

Поредното доказателство за способността на мисълта да влияе върху материята или грешка в системата за контрол на спортния тотализатор? В държава като България мноооооого по-вероятно изглежда второто.

„Случайността” я изключвам от уравнението, защото съвпадение на числата е възможно по случайност, но резултат от 18:0 в полза на шуробаджанащината изглежда, меко казано, не-случайно по тези географски ширини.

Какво общо има всичко това с „Писателският блог на Тишо”?

Използвам случая, за да ви припомня разказа „Аксиния”, който написах миналото лято. .

Тази история е измислена.

Oнова, което гледате по телевизията минава за „реалност“…

Тихомир Димитров

Дрън-дрън-дрън, училищен звън!

15 септември е специална дата. За учениците, но и не само. Днес милите дечица плахо пристъпват към училищния двор със свити сърца, майки раздават съвети, бащи тайничко подсмърчат от гордост, разплакани учителки изпадат в патетична еуфория, кметове и кметици теглят дълги, отегчителни речи за „бъдещето на България”, дори чобаните карат с пуснати фарове по обяд.

Малко обаче се отплеснах от темата. Искаше ми се да разкажа за моя първи учебен ден. Но, като се замислих, то няма кой знае какво за разказване. Бях със синя връзка, побъркан от страх, притеснен, изпотен, разтреперан от  вълнение, тотално ошашкан сред толкова много нови лица, деца, авторитети и хора.

Едно нещо обаче знаех със сигурност и то беше, че ангажиментът „образование” няма да свърши скоро. Оказах се частично прав – от първи левъл в училище до последен левъл в университета минаха 16 години…Прекарах ги сред изпити, домашни, контролни, тестове, привлекателни бедра на съученички и колежки, мокри сънища със специалното участие на млади преподавателки, зловещи пирове и незабравими пътешествия… така цели 16 години.

Защо казвам „частично”?

Защото това, което не знаех в първи клас беше, че училището никога няма да свърши.

И днес, като гледам радостните майки и бащи да мъкнат челядта си за ръчичка и осторожно да пресичат пешеходната пътека пред школото, бълвайки предупреждения и заплахи на килограм, чак ми става смешно за горките деца. Не жал, а смешно. Защото ще минат поне 16 години преди тези хлапета наистина да постъпят в първи клас.

Не че се оплаквам нещо от образованието, де. Роднините ми до девето коляно са все даскали, нямам право да се оплаквам просто. Пък и в личен план всичко беше окей:  контролните, домашните, изпитите и тестовете ги минавах с отличен, повечето съученички / колежки имаха стройни,  добре епилирани бедра, създадох куп доживотни приятелства, обиколих половината свят, приех половината пороци на човечеството за свои.  Изкарах си, меко казано, добре зад дървената скамейка.

Което не променя факта, че училището и университетът имат една единствена цел и тя е да те превърнат в робот. В послушен, благонадежден, добре облечен робот с промит мозък, който прави само това, което му кажат, защото „така трябва”, а не защото така иска. „Учи математика!” За какво ви беше висшата математика? За да пресмятате елементарен сбор с три екселски таблици и два калкулатора ли? „Музикант къща не храни”. Какво мисли Мадона по този въпрос?

Резултатът от образованието е един красив, образован, „интелигентен” роб. В западните училища поне насърчават децата свободно да изразяват лично мнение. Тук дори това е забранено. Има си методика. По тази методика някакви хора, които реално нищо не разбират от живота, цял живот те учат как да го живееш. И никога не те подготвят за истински важните неща, които ще струват същия този твой, скапан, безценен живот.

Никой не те учи как да не се самоубиваш след първото огромно любовно разочарование, което е неизбежно за всички. Никой не ти казва как да контролираш хормоналната буря през пубертета,  как да не се превърнеш в алкохолик и наркоман на 18, как да не вярваш на политиците, на сектантите и на гурутата с големи бради. Никой не те учи как да сключваш сделки, как да преговаряш, как да общуваш, как да се обличаш подходящо, как да реагираш, ако те нападнат с нож на улицата…

Вместо това получаваш само теория. При това – доста. Разбираш какъв трябва да бъде животът ти на теория, а после го прекарваш в гълтане на транквиланти, защото се оказва, че не е такъв на практика. За Бога, в училище не те учат дори на елементарни неща като  умението да приемаш заобикалящата действителност …

Може би затова образованието е безплатно – защото не струва и пукната пара?! С физика, химия и биология няма да станеш добър родител, нито пък ще разбереш как се изкарват пари, за да не умре семейството ти от глад.

Преподавателите в университета пък имат друг, елитарен подход: „на най-добрите пишем четворка, на себе си – петица, а на Господ – шестица”. Сигурно затова сега никой от моите професори по международна икономика не може да обясни какво, по дяволите, става с международната икономика. Нито един от преподавателите ми не беше милионер, дори бивш. Възможно ли е държавен служител с фиксирана заплата да те учи на бизнес?

Въпросът е риторичен.

Един роб може да те научи само да бъдеш роб като него. Защото аз принципна разлика между вратовръзката на служебния костюм и железния хомот не виждам. А разлика има, при това – голяма. Хомота ти го слагат насила, а костюма си го избираш сам и после доброволно усукваш възел в подходящ цвят около собствения си врат. Истинският роб ще използва и най-малката възможност да избяга от плантацията, докато корпоративният служител няма да го направи дори при широко отворени врати. Между него и свободата не стои някакъв синджир, стои много по-сериозна преграда – свободата на избора, продадена за жълти стотинки на лихвари, работодатели, лизингодатели, наемодатели и всякакви други гадатели.

И така, честит първи учебен ден, мили деца!

Тихомир Димитров

Две и две прави четири

2+2 = 4. Елементарно, нали? Да, ама не! Само в математиката две и две прави четири, но дори  там може да се докаже по математически път, че това не е съвсем вярно. Все пак, да не забравяме: „Успоредните линии се пресичат в безкрайността…”

В бизнеса две плюс две никога не прави четири. Който знае закона на синергетиката, ще ме разбере. Две и две тук много често прави пет, шест, десет, че и нагоре…В противен случай нямаше да има сливания и поглъщания.

Ако двама студенти съберат по два лева и влязат в магазина, за 4 лева ще си купят неща, които после ще разделят поравно и всеки ще получи много повече, отколкото може сам да купи за два лева.

В обществото две и две никога не прави четири. Обикновено две плюс две е равно на единица, ако не и на нула. Тълпата е по-глупава от най-глупавия си член…Две глави мислят по-добре от една, ама друг път! Истината е, че когато няколко души се съберат на едно място, те просто спират да мислят. И ако няма кой да води стадото, нещата са зловещи. Примери – бол…

Какъв е изводът от всичко това?

Направи си го сам…

От момента, в който разбереш, че вместо да живееш живота си, някой друг ти го сънува, нещата рязко се променят. Първо се опитваш да контролираш съня, а после – направо се събуждаш. Това обаче е за напреднали.

Продължаваш да спориш? Обиждаш някого? Убеждаваш? Налагаш си мнението? Не се притеснявай, аз също го правя. Непрекъснато. Поне вече знам, че не трябва… Защото, ако двама души имат коренно противоположни мнения за някаква истина, то и двамата са прави. Винаги. Конкретен пример – адвокатската професия. Един адвокат може да защити невинен, но може да оправдае и престъпник. Зависи кой плаща. Но винаги използва доказателства. Убедителни доказателства.

Който търси – намира.

Започнеш ли да търсиш доказателства за някаква истина – задължително ще ги намериш. Направи си малък експеримент – започни да търсиш доказателства за противоположното на същата тази истина. Удивително лесно се намират…

Ето защо, не бива да правим генерални изводи за живота, базирани на личния си, безкрайно ограничен във времето и пространството, опит. Този блог е живо, дишащо доказателство за това, че не бива. Последните три години ги изкарах в раздаване на акъли. В спорене. В убеждаване. Можех да продължа така още 20 години, но реших да се събудя. „По-добре късно, отколкото никога”.

И така – аз се върнах. Изкарах едно страхотно лято и сега отново съм „на линия”. Липсвах ли ти? Защото ти на мене – да. Минавай от време на време, за да се позабавляваме заедно.  Обещавам, че ще ти бъде интересно.

Тихомир Димитров