Писателският блог на Тишо

юли 15, 2008

Аксиния

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 4:03 pm
Tags: ,

Oнази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан.

Ето, на 30 години той продължаваше да живее с техните, защото нямаше пари да се изнесе. Работеше скапана работа. Даваше 12 часови смени в магазин за хранителни стоки срещу 340 лева на месец. За малкия град, който го беше засмукал в утробата си, това беше “добра” заплата. Парите му стигаха за джобни, но само дотук. Не можеше да пътува по света, а толкова много му се искаше – особено сега, когато границите бяха отворени. Не можеше да си купи кола. Не можеше да гледа семейство с тези пари. Какво семейство, та той не беше пипал жена от четири години! Което го навеждаше на мисълта, че личният му живот също е скапан.

В малкия градец му бяха останали само двама приятели – загубеняци като него. Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и си мечтаеха за богините, които се разхождаха по подиума. Всъщност, другите мечтаеха. Иван знаеше, че никога няма да усети дори парфюма на такава жена отблизо. Не беше грозен, но имаше “отпусната” фигура – слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му – колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен мустак. Всъщност, ако не беше дебелата Грета – отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили преди четири години на един купон, Иван все още щеше да бъде девствен.

Хората се отнасяха зле с него – виждаше презрението и снизхождението в очите им. Родителите му едва го изтърпяваха, това беше ясно. По-възрастните роднини непрекъснато му задаваха един и същи въпрос – кога най-после ще се ожени. Шефът му се отнасяше към него като към частна собственост. “Който не понася, се изнася” беше любимият му лаф. “На борсата чакат още много такива като теб”.

Иван не можеше да се отърси от задушаващото усещане, че попада в една графа от хора, наречена “такива като теб” – неудачници, които не можеха да изпъкнат с нищо друго в обществото, освен със своите недостатъци. Такива като Иван нямаха високо образование, нямаха високи доходи, нямаха спортна фигура или приличен външен вид.  Не притежаваха никакво имущество. Не притежаваха дори елементарно чувство за хумор. Те не можеха да се похвалят с друго, освен със своето безличие.

Е, някои от тях си имаха своите малко тайни. Или поне Иван. Тайната му се наричаше “Аксиния”. Какво име само! Аксиния беше 28 годишна полу-рускиня, дъщеря на разведени родители, самата тя разведена. Живееше в малък апартамент в отсрещния блок, с три годишната си дъщеря.

Иван беше влюбен в Аксиния от малък. Естествено, никой не знаеше за това. Никой не трябваше да разбира. За нищо на света! Златокосото момиченце от долните класове се превърна в несподеления му блян още през ученическите години. Успя да убеди техните да му вземат куче. Обеща им, че ще се грижи за него, а целта му беше само една. Всеки ден изчакваше с нетърпение Аксиния да се прибере от училище и да излезе пред блока с нейния Пекинез. Тогава с трепет в сърцето Иван грабваше каишката на собствения си Пудел, подсвирваше му весело и двамата изскачаха навън. Минаваше на метри от стопанката, която боготвореше, и от изключително грозното й куче.

Надяваше се само на едно – погледите им да се пресекат. Поне веднъж. Нямаше смелост да я заговори. Дори нямаше намерение да опитва. Молеше се тя да го удостои за миг с искрящо-синия си поглед, извиращ изпод дългите й, руси коси. Случеше ли се това, той бързаше да се отдалечи засрамен, но щастлив и с разтуптяно сърце дърпаше каишката на кучето си обратно към неговия блок – колкото се може по-надалеч от нея. Тогава самотата не го плашеше, напротив – тя беше сигурното убежище, в което на спокойствие можеше да се порадва на мига. Да го изживее отново и отново.

След време започна да й пише дълги, страстни писма. Подписваше се като “анонимен обожател”, но така и не събираше смелост да отиде и да ги занесе до пощенската й кутия. Късаше писмата и ги изхвърляше в боклука. Само веднъж, в пристъп на отчаяние и тиха лудост, без сам да знае как, се озова пред пощенските кутии в нейния вход, с последното си любовно излияние, внимателно сгънато на четири и прибрано в бял хартиен плик, върху който старателно беше изписал името й с червен фулмастер.

Писмото тежеше в десния джоб на панталона му и сякаш изгаряше бедрото му през тънкия плат. Трябваше само да бръкне, да го извади оттам и да го постави в кутията – където му беше мястото, за да се отърве от неприятното усещане. И тъкмо събра достатъчно смелост, ето – ръката му вече напипваше плика, когато врата на асансьора се отвори и от нея изхвърча не кой да е, а самата тя – жизнерадостната, вечно усмихната Аксиния. Момичето се стъписа за момент, видимо изненадано от присъствието на непознатия, после усмивката се върна на лицето й – да, това беше момчето от съседния блок, с рошавия Пудел, поздрави го с леко кимане на глава и мълчаливо го подмина.

Иван дълго време стоя като парализиран. Вдишваше от аромата на парфюма, който беше оставила след себе си и ръцете му трепереха. Чувстваше се като крадец, който току що се е отървал на косъм от залавяне на местопрестъплението. Писмото, естествено, така и не стигна до своя получател.

После Аксиния порасна и се превърна в очарователна млада дама. Ревност разкъсваше сърцето на Иван всеки път, когато виждаше непознати, много по-възрастни от нея мъже, да я изпращат с лъскавите си коли през малките часове на нощта. Един ден се случи непоправимото – Аксиния се омъжи. Пищно хоро се виеше пред съседния блок, а Иван се търкаляше върху пода на стаята си и плачеше с глас. Любовта на живота му се премести да живее в друг град. С друг мъж.

След това тръгнаха слуховете. Родителите й се били развели. Баща й се прибрал в Русия. Бракът й нещо не вървял. Иван видя да изнасят майка й в ковчег от съседния блок, а няколко години по-късно се завърна и Аксиния – с новородено дете от несполучливия си брак. Иван се опитваше да не злорадства. Успокояваше го мисълта, че отново ще може да я вижда всеки ден, както преди.

Слуховете, обаче, ставаха все по-лоши. Казваха, че бившият й съпруг – човек със съмнителен бизнес, я е пристрастил към  кокаина и, за да си набавя скъпия наркотик, Аксиния била принудена да продава тялото си на местните новобогаташи. И понеже беше млада и изключително красива, взимала колкото половината месечна заплата на Иван, само за един час. После харчела всичко за дрога и алкохол. А сутеньорът й я пребивал редовно. Щяла да дава детето си за отглеждане в дом, защото понякога не се прибирала с дни и нямало кой да го нахрани. Да, Иван действително я виждаше рядко и, ако не бяха огромните сенки под очите и издайническите синини по лицето и, той щеше да се съмнява в слуховете.

И тъй, онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан. Както винаги стана по тъмно, изми си зъбите и отиде в магазина, за да отвори на доставчиците, които носеха хляба и млякото в шест. Прие стоката, изми пода, избърса тезгяха, направи си двойна доза кафе и закачи на вратата табелката “отворено”. Часовете до обедната почивка минаваха най-бавно. Слушаше радио и решаваше кръстословици, ако нямаше много клиенти. Точно в дванайсет заключваше магазина, взимаше си пица на парче от съседната закусвалня, хапваше го на крак и се отправяше по главната към най-близкия тото-пункт. Това се случваше всеки вторник и четвъртък от години насам.

Знаеше колко нищожни са шансовете му за печалба, но срещу по-малко от три лева си купуваше надежда, че само няколко дни по-късно може да се събуди богат без никой, дори той самият, да знае това. Цената му се струваше справедлива. Пазеше малкия си навик в тайна, защото не искаше хората да му се присмиват. Никога не гледаше тегленето на числата в четвъртък и в неделя. Та нали така скъсяваше времето, за което си беше платил! Мързеше го да проверява резултатите, затова само подаваше фиша на касиерката и, докато тя внимателно търсеше номера из списъка с печелившите билети, той попълваше новите числа за следващия тираж.

Така направи и този четвъртък. Погледна си часовника – трябваше да побърза, защото до края на обедната му почивка оставаха само 15 минути. Грабна химикалката, завързана с канап за дървения плот и, без много да му мисли, набързо задраска числата. Обърна се да подаде листчето на касиерката и се стъписа – зад пластмасовото стъкло го очакваха две огромни, пълни с изненада и възхищение очи:

– Иване!!!! – провикна се дебелата леличка, която беше прекарала половината от  живота си между тесните, талашитени стени на тото-пункта. Дясната й ръка трепереше във въздуха и стискаше попълнения му фиш от предния тираж.
– Иване, уцелил си шестица, Иване! – касиерката се тресеше от превъзбуда, все едно късметът се усмихваше лично на нея, а не на някой друг.

Той беше свикнал да живее с излъганата надежда, която всеки път можеше да подмени с чисто нова, само срещу дребна ума. Беше изтеглил няколко тройки, дори веднъж му се падна четворка, но за новина като тази не се чувстваше никак подготвен.

Погледна навън, през прозореца. Зад решетките на тото-пункта животът продължаваше по старому: пенсионери пълнеха кафенетата и обсъждаха политически теми, млади майки с колички се разхождаха на групички по главната, циганки в оранжеви униформи замитаха около кошчетата за смет, гълъби крачеха напред-назад в търсене на останки от нечия  закуска. Нямаше фанфари, заря, нямаше манифестация и танци. Той беше спечелил шестица от тотото, а светът си оставаше същият.

– Колко? – устата му пресъхна.
– Ама ти не четеш ли вестници, бе, човеко? Не гледаш ли телевизия? През последните месеци се натрупа рекорден джакпот. Милион и двеста хиляди лева! Казват, че даже румънци и гърци идвали с коли през седмицата, за да си пробват късмета. Има само една шестица, Иване, и това си ти!!!!
– Милион и двеста хиляди лева?
– Милион, двеста хиляди лева и тридесет и една стотинки! – ухили се касиерката.

Без да дава израз на радостта си, Иван пъхна през процепа новия фиш, заедно с намачкана банкнота от два лева и купчинка жълти стотинки с думите:

– Този фиш ти го подарявам на теб. Дано да извадиш същия късмет!

Настъпи неловко мълчание. След кратка пауза, Иван продължи:

– Ще ти бъда много благодарен, ако не кажеш на никого за случилото се. Наистина МНОГО – той посочи с поглед печелившия талон, който касиерката продължаваше да стиска между дебелите пръсти на дясната си ръка.
– Като гроб съм, да знаеш! И без това правилникът не ми разрешава да издавам самоличността на печелившите, ти какво искаш, да ме уволнят ли?
– Добре. А сега ми кажи как да си получа наградата.
– Ами, трябва да изпратя билета до София за справка и заверка. След около седмица можеш да си получиш парите лично от централата на Спортния тотализатор или да дадеш банкова сметка, на която да ти ги преведат. Ето, разпиши се върху тази декларация, попълни трите имена, номера на фиша и ЕГН-то. Пиши четливо, защото единият екземпляр остава за теб, а другият го изпращам заедно с копието от талона в Централата.
– Благодаря! Ще се видим другата седмица, значи. Спомни си за обещанието, което ми даде, за да не забравя и аз моето.

Без да дочака отговор, Иван напусна кабинката на тото-пункта и се затича обратно към магазина. До края на обедната му почивка оставаха по-малко от пет минути.

Седмица мина като всяка друга, а животът си вървеше по старому. Иван продължаваше да става по тъмно, за да може да отвори на доставчиците в шест, шефът продължаваше да го заплашва с уволнение по навик, родителите му продължаваха да не го търпят, приятелите му продължаваха да се напиват с домашна ракия и да мечтаят за манекенките от Fashion TV, съседите и роднините продължаваха да го разпитват кога най-после ще се ожени. Нищо не се промени, с изключение на цифрата, която Иван виждаше да се изписва върху екрана на банкомата всеки път, когато си пъхнеше картата. От три цифрена беше станала седем цифрена.

Една-единствена мисъл не го оставяше на мира през цялото време и това беше Аксиния. Ето, че сега вече беше богат. Обичаше я. Можеше да й подсигури много по-добър живот. Можеше да се погрижи и за нея, и за детето й. Видя я да се прибира рано една сутрин, докато излизаше за работа. Тя слезе от жълто такси, облечена  в коженото си палто. Имаше уморен и измъчен вид. Красивото й лице излъчваше страдание. По размазания грим личеше, че е плакала. “Това не може да продължава така!” – закани се Иван и реши, че ще действа още същия ден, веднага след края на смяната.

На следващата сутрин Аксиния по навик отвори пощенската кутия, преди да се качи в асансьора към наследствения апартамент на покойната си майка и да се отдаде на заслужен отдих, след дългата нощ. В кутията грижливо беше натъпкан обемен бял плик, върху който някой беше изписал името й с червен фулмастер. Вътре намери сто червени банкноти по 500 евро и една бележка: “От неизвестен обожател”.

Повече никой не видя Иван. Носеше се слух, че е спечелил шестица от тотото, преместил се е да живее в Испания и е отворил собствен магазин за хранителни стоки. Обикновено слуховете в малкия град се оказваха верни.

Тихомир Димитров

Advertisements

34 Коментари »

  1. Паднало е яко тикане в кутията, с тия 10 пачки в плика 🙂

    Коментар от kuturak13 — юли 15, 2008 @ 4:41 pm

  2. Оф. Прочети DBC Pierre например и се застреляй.

    Коментар от art bitch — юли 15, 2008 @ 4:42 pm

  3. Браво! Прекрасен разказ… края му ми беше малко изчанчен, но стилът като цяло ми допада изключително много. Давай все така. вече имаш нов фен 🙂

    Коментар от roderik — юли 15, 2008 @ 5:03 pm

  4. Все ми се струва, че няма как да пропускаш теглене и е спечелил шестицата от тиража в четвъртък, а не от следващия в неделя… 🙂

    Коментар от Pippilota Mentolka — юли 15, 2008 @ 5:21 pm

  5. Лично аз не бих имал нищо против краят да беше малко по-разтеглен. В смисъл – пак да е така бърз, в няколко изречения, но малко по-плавен някак си…не мога да го обясня 🙂 Кефи 🙂

    Коментар от tL_ — юли 15, 2008 @ 5:33 pm

  6. @ kuturak13: ахам. Ама не е невъзможно, да знаеш. Виждал съм го става пред очите ми едно време, когато левчетата бяха по-евтини от хартията, върху която се печатаха. Тогава сто бона се равняваха приблизително на двеста долара :))) Имаше за връщане един стар борч, а човекът го нямаше у тях. Тогава само мутрите имаха мобилни телефони. Та му ги натикахме в пощенската кутия. На стотачки. 🙂

    @ art bitch: http://iaman3rd.com/wp-content/media/2008/03/kevin-rose-middle-finger.jpg

    @ roderik: 10x

    @ Pippilota Mentolka: аз лично ги пропускам винаги. Само дето не съм Иван 🙂

    @ tL: благодаря ти за мнението, има логика в него. Обаче нямаше какво повече да добавя :). Енд ъф сентънс, енд ъф стори, дет се вика 🙂

    Коментар от asktisho — юли 15, 2008 @ 7:32 pm

  7. Много добре написано, харесва ми стила.

    Поздрави!

    Коментар от radislav — юли 15, 2008 @ 10:24 pm

  8. Прочетох го на един дъх. Много ми хареса. Знам, че е тъпо да повтарям претенции от типа – да беше удължил края или – да беше го написал по-детайлно. И аз бих прочел с удоволствие по-разширен финал, но кой ме пита. С две думи – хареса ми. Браво!

    Коментар от Иван Бедров — юли 15, 2008 @ 11:09 pm

  9. Страхотен разказ! Честно да ти кажа, повече ми харесва, отколкото романа „Справедливост за всички“. Тук изказът е по-стегнат и по-въздействащ. Мисля, че в разказите си по-добър. Давай все така!

    Коментар от Майк Рам — юли 15, 2008 @ 11:58 pm

  10. @ Майк, не можеш да сравняваш къс разказ с роман :)) Стивън Кинг казваше, че е все едно да съпоставяш първата целувка с дългогодишната връзка. Второто изглежда доста по-несъвършено, но е по-истинско и по-плътно като изживяване. Абе, защо дрънкам глупости? Много разбирам аз от дългогодишни връзки! То и от писане толкова разбирам…ама понякога ми идва отвътре.
    „Аксиния“ ме събуди днес. Отворих очи и реших да я извадя на бял свят. Радвам се, че я посрещаш гостоприемно. Относно „Справедливостта“, не искам да я защитавам. Аз най-добре от всички знам къде и какво точно има за дялане, но все пак – това беше началото на едно дълго пътуване. А човек се учи по пътя…

    @ Иван Бедров: и на мене ми харесва. Точно така, както си е. Ако бях удължил края, фабулата щеше да пострада. Тя е като неопитен любовник – понякога свършва бързо и съвсем неочаквано…:) Но пък винаги съм благодарил на Небето за това, че имам възможност да творя в отворена, интерактивна среда. Така наречените „претенции“ не са просто читателски каприз, а пътни знаци към един по-добър и удволетворяващ стил на писане, надявам се. Благодаря, че сподели!

    @ radislav: имаш поща 🙂

    Коментар от asktisho — юли 16, 2008 @ 12:37 am

  11. Хареса ми! Само като прагматик да заявя, че пичът очевидно е споделил доста малко :). 100 зелени пачки са едва 10% от печалбата му в днешните времена :).

    Може би си искал да кажеш нещо друго, но ще оставим на „отговор на литературен въпрос“ тази загадка 🙂 :), да има и критиците с какво да си заслужат сиренцето.

    Иначе Аксиния се урЕди, никаква поука за красивите момичета наоколо 🙂

    Коментар от Дончо — юли 16, 2008 @ 6:49 am

  12. Краят си е много добре така. Къс разказ – къс край 🙂

    Шегата на страна, много често, и абсолютно резонно, късите разкази трябва да имат кратък, сгъстен край, изпълнен предимно с действие.

    Поздрави!

    @Тишо – благодаря за мейла 🙂

    Коментар от radislav — юли 16, 2008 @ 1:42 pm

  13. Тишо, имаш увлекателен стил. Човек го хваща малко тъга за Аксиния и проваления й живот. Но краят е отворен. Какво е станало после с нея не става ясно. А нашият човек си изкарва добре в Испания и малкото си квартално магазинче за хляб, сирене, мляко и зеленчуци. Представих си го как седа на чадърче по цял ден, а в магазинчето му идват съкварталците и си дърдорят нещо на испански.
    Багер

    Коментар от xunap — юли 16, 2008 @ 2:33 pm

  14. Еха, кака art bitch много ще си допадне с кака Елена Кодинова, как мислите? Хех…

    Иначе разказът е як, ‘щото е истински. С изключение на джакпота, нали?;) Аайде сега, да не се убеждаваме…

    И описанието на Иван е супер смешно и реално,браво!

    Коментар от Mama Memi — юли 16, 2008 @ 2:45 pm

  15. Случайно попаднах на този разказ, но много ми хареса.
    Давай все така!

    Коментар от Николай Кискинов — юли 16, 2008 @ 3:44 pm

  16. Поздрави! Радвам се, че не си излязал в лятна отпуска! пак си на ниво. Ние обечаме да си те четем В ОРИГИНАЛ!

    Коментар от Ван — юли 16, 2008 @ 10:30 pm

  17. Страхотен разказ! Прочетох го на един дъх. Пишеш страшно увлекателно. Описанието на безличния човек и безличния му живот е точно, много описателно и без излишен патос. Браво!

    Коментар от Деси — юли 17, 2008 @ 8:54 am

  18. Чакам сборник разкази, айде вече имаш достатъчно 😉

    Коментар от Koronal — юли 17, 2008 @ 6:48 pm

  19. Абе и аз отдавна те карам- нещо за в леглото хоризонтирана, а не пред монитора на тоя стол. Знам какво ще ми отговориш, но бих ти чела разказите в книжле с удоволствие!

    Коментар от Ван — юли 17, 2008 @ 10:39 pm

  20. Тишо здрасти, разказът наистина се чете на един дъх, защото е увлекателен, ама краят – и той наистина прилича на завършека на много български филми, който обикновено те оставя с едно неясно чувство и подозрение, че пак нещо не си разбрал от авторовата мисъл 🙂

    Коментар от Таня Джекова — юли 18, 2008 @ 2:05 pm

  21. Много ми хареса!
    P.S. И аз го прочетох на един дъх, макар че нямах намерение да чета, а само да се информирам: какво ново, защото ужким бързам, заета съм, работата ме чака и т. н.

    Коментар от yoalbo — юли 18, 2008 @ 3:30 pm

  22. Радвам се, че разказът ви харесва. Благодаря много. Относно завършека – наскоро ми подхвърлиха една мисъл, че хубавата история била като хубавата жена, никога не трябвало да разкрива всичко за себе си докрай…Да има и храна за въображението, нали.

    Коментар от asktisho — юли 18, 2008 @ 4:00 pm

  23. Съгласна съм 🙂

    Коментар от Таня Джекова — юли 18, 2008 @ 4:56 pm

  24. И някои хора са си така просто, добри – но малко наивни. И същите имат един принцип – да следват модела. И още толкова не парите правят човек, а човек разполага с парите си. И… и-кратко.

    Защо „габровците“ пускат фишове за лотария, но не спорт-тото. Защото се надяват цял един месец, вместо една седмица.

    Коментар от vlad — юли 22, 2008 @ 5:48 pm

  25. Мдаа, яките кучки винаги се уреждат.

    „Иван знаеше, че никога няма да усети дори парфюма на такава жена отблизо. Не беше грозен, но имаше “отпусната” фигура – слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му – колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен мустак. Всъщност, ако не беше дебелата Грета – отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили преди четири години на един купон, Иван все още щеше да бъде девствен.“

    Тишо, не помня да съм ти пращал снимка или описание на себе си, как можа да ме опишеш толкова точно 🙂

    Коментар от koko — юли 24, 2008 @ 5:08 pm

  26. Хареса ми разказът,
    шансът да спечелиш от Тото е едно върху 14 милиона – т.е. ако пуснеш един фиш, то ще имаш шанс 1/14000000 – толкова за шанса, обаче ако пък не пуснеш никога няма да имаш шанс да спечелиш, нали? Като от вица 🙂

    Има само една техническа неточност – Почти всички тото пунктове не работят в понеделник – Закон!/незнам защо е така печалби ли броят – незнам, но по мои наблюдения е така/, така, че или го измести в ранния следобяд на вторник, защото във вторник пък работят само след обед, или сряда – тогава си работят цял ден. 🙂

    Коментар от Nik Chankov — юли 25, 2008 @ 10:01 am

  27. @ Nik: недей, че съвсем ще ме откажеш да си пробвам и аз късмета, като Иван. Което значи, че дори няма да разбера дали тото-пунктовете работят в понделник или не 🙂

    @ коко: ХАХАХАХА. Харесва ми самоиронията ти, човече! Ама не ти вярвам 🙂

    Коментар от asktisho — юли 25, 2008 @ 12:25 pm

  28. Разказът се хареса и на мен. Сега си казвам само мнението като обикновен читател, без да искам то да се приема като критика. Хареса ми първоначалното описание на загубеняка – депресиращо. След това ми направи впечатление:“… Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и си мечтаеха за богините, които се разхождат по подиума. …“ Като че ли има тънка ирония, защото за повърхностните разказът е за успех от случайност, който надали ще се случи на някого, само мечтите им остават… Интересен е образът на касиерката. И тя е донакъде подобна на Иван – живее в малък град, има сигурна и мизерна работа. Предполагам, че това значително е отслабило морала й и сигурно е имало сериозна вътрешна борба в нея дали да не присвои парите от печалбата по някакъв начин. Но в края на краищата е победило доброто, а резултатът е затвърден от „благодарността“. Интересно ми е защо Иван има дебитна карта, след кати не се казва, че си я е извадил заради печалбата или че има спестени пари. А работодателят му, който всячески се стреми да не спазва закона за своя полза, би му плащал на ръка. Може би ми е професионална деформация, но постоянно се стремя да открия логиката в нещата. В тази връзка най-много ме смущава последният жест на Иван към Аксиния. Ако тя се стегне и реши да спечели пари няма проблем да го направи с нейните… занимания. Във всеки случай парите няма да са й от полза, по-добре е някакво друго действие от страна на Иван, макар и да не става ясно какво. Като че ли най-логичното е тя да пострада от живота си, Иван да я спаси и да й даде нов живот. А как тя ще го изживее и има ли място главният герой в него е друг въпрос.

    Коментар от В.Антонов — юли 25, 2008 @ 3:01 pm

  29. надежда за 2.40 справедлива цена
    Трябва повече разкази да пишеш човече мн са ти добри !

    Коментар от Arcane — февруари 17, 2009 @ 3:42 pm

  30. Да, отдавна не бях писал разказ, наистина. Обещавам в най-скоро време да се отсрамя! 🙂

    Коментар от asktisho — февруари 17, 2009 @ 4:00 pm

  31. 🙂 Много ми хареса разказа ти, Тишо.

    Коментар от IYI — септември 18, 2009 @ 3:02 pm

  32. И на мен ми хареса! 😉

    Коментар от вили — септември 18, 2009 @ 8:16 pm

  33. Лека забележка- милион и двеста хиляди (1 200 000) би следвало да се изпише със седем, а не шест цифри на екрана на банкомата. Дори и след като героя е обменил около 100 000 лева за 50 000 евро…

    Коментар от Oleg — август 21, 2013 @ 1:55 am

  34. @ Oleg: Мерси за леката забележка! Прав си. Ако гледаме съвсем буквално на нещата, обаче, сумата на някои екрани ще се изпише така: 1,200.000.00, което я прави вече направо девет цифрена, хех. Но си прав, че в случая от „три цифрена“ е станала „седем цифрена“. Отивам веднага да оправя нещата.

    Коментар от asktisho — август 21, 2013 @ 11:04 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s