Котенце-ботенце

Свикнал съм да имам домашен любимец, откакто се помня: котенца, кученца, големи песове, даже веднъж костенурка и много по-късно – рибки в аквариум. Консервативен съм в това отношение, не залитам по змии, плъхове и гущери, да речем, въпреки че разбирам хората, които го правят – така са по-интересни.

С Ирена се запознахме на улицата. Седеше си в една кошница, обърнала гръб на тълпата, вперила поглед в стената. Изпълнена с депресия. Беше грешка да я погалиш, защото се вълнуваше от контакта, започваше да мяука и да ти „говори“, да се търка и да мърка, а после, когато продължиш по пътя си тя разбираше, че си поредният лъжец. И започваше да плаче. Обърнала гръб на тълпата. Вперила поглед в стената.

Любовта ни беше от пръв поглед. Спечели ме с черната си брадичка – онова петънце отдолу, точно под розовия нос и малката устица:

Тя любовта си е такава – впечатлява се от незначителните, на пръв поглед, от дребните неща. Прави ги да изглеждат големи. И важни.

Ирена нямаше нищо против, когато приятелката ми я донесе следващата вечер у дома. По мое настояване. Е, да, скри се под кревата, но не издържа на изкушението да излезе, след като я повикахме по име. Такава си е тя, нашата Ирена. Социална.

Изкъпахме си я, обезпаразитихме си я и от две години тя вече е у дома. Сменила е две къщи. Навсякъде ми се мотае из краката. Сутрин се буди до мен. Вечер ме гледа през прозореца с разширени зеници как отключвам входната врата. След като вляза, започва да скубе килима от кеф. И да се търкаля по гръб. Изляза ли от вкъщи, плаче. Вляза ли в тоалетната – също. Не знам защо, но котките смятат, че тоалетните поглъщат хората. Може би защото не й даваме да прониква там. Непозната територия. Вход към друго измерение. Сигурно е от това.

Реших да експериментирам с дресировката и приложих възпитание, базирано изцяло върху награди. Психологически награди. Никакви наказания. Изключително рядко с храна, като стимул. Основно комплименти и погалвания („браво, умното ми то! красива и талантлива като майка си!“). Оказа се много успешно това възпитание. Котките обичат вниманието. Харесват да ги хвалиш. Усещат настроението. Вече изпълнява и знае сложни команди като: „ела тук и започвай да мъркаш“, „лягай“, „седни“, „слез от масата / печката / гардероба“ (командата се подава с призива: „я да видя аз!“), „чакай“ (докато й се сипва храна) и така нататък…

Разбира думи като „хруски“ и „къде е лазерчето“, а любимият й джънк е „Уискас“. Не знам какво слагат вътре, обаче и на мен ми идва да си оближа пръстите понякога, когато ги оцапам в сьомгата с желе. Това не е продуктова реклама. Аз не съм телевизия.

Това е просто споделяне. Да имаш домашен любимец е прекрасно! Даже чудесно!

Тихомир Димитров

Как да накараме младите да четат?

Първо, няма как да „накараме“ някого да направи каквото и да било. Против волята му. Точка.

Второ, защо им е на младите да четат?

За да вникват по-дълбоко в медийната дезинформация на #Кой ли?

Според мен е хубаво, че младите не четат.

Прекрасното е, че пишат:

Код.

Който прави кариерата ви възможна, но без да пита #Кой?

Стига да имате юзърнейм и парола, естествено.

Знаете ли, всъщност младите четат.

Четат едни дебели книги, озаглавени: Java, C++, PHP и CSS.

По осемстотин страници всяка.

Четат и ги препрочитат.

Даже ги упражняват.

И е чудесно, че не четат онова, което вие смятате за смислено:

Копи-пейст новини, изсмукана от пръстите поезия, скапани романи от бивши и настоящи алкохолици, вгледани назад в „прехода“. Или в „социализма“. Не, че е нещо ново, просто тогава авторът е бил още млад…

Книжарниците ни са пълни с такива.

Книгите ми няма да ги намерите там.

Достатъчно е само да кликнете и да скролвате надолу.

Докато си намерите подходящото заглавие.

Даже не ви трябват юзърнейм и парола.

Какво като не сте вече млади?

Нали човек цял живот се учи…

Тихомир Димитров