Писателският блог на Тишо

юни 13, 2019

В оборот

Изт: БНБ 

Аз съм стара, изтъркана от употреба петолевка. Нека ви разкажа какво ми се случи днес:

Сутринта един брадясал студент-махмурлия се оспа за важен изпит и ме извади от омачканото си портмоне, за да ме даде на един таксиметров шофьор.

Шофьорът също беше брадясал. Той ме отърка нежно в грубата си, твърда брада (нямаше да го прави, ако знаеше колко микроби пренасям) и ме сложи в кожена чантичка на кръста си, при други стари, изтъркани от употреба петолевки. Имаше и няколко омачкани десетачки.

След малко ме извадиха от кожената чантичка и ме подадоха на дебела лелка в бяла престилка зад талашитен тезгах. Тя ме пое с мазните си пръсти и ме хвърли в талашитено чекмедже при други мои посестрими. В замяна таксиметровият шофьор получи баница, две пирожки, един айрян и някакво ресто.

Не след дълго дебелите мазни пръсти на лелката ме извадиха от талашитеното чекемдже, за да ме предадат на други, още по-мазни, този път мъжки пръсти, срещу което леличката получи тънка найлонова торбичка с един голям дюнер вътре в нея, загърнат с лепкава, полупрозрачна хартия и придружен от две квадратни салфетки.

В дюнерджийниците е горещо и прехвърча вряло олио, което допълнително ме съсипва! Знам го от личен опит. Попадала съм многократно в такива хранителни заведения. Добре, че преди да продължи работата си зад тезгяха, дюнерджията излезе да си купи цигари. Така се озовах в далеч по-луксозната и разпускаща атмосфера на будка за алкохол, кафе и цигари. Прибраха ме в касата преди да успя да се насладя на обстановката. Там видях истински, чисто нови петдесетачки! Дори мисля, че зърнах една блестяща стотачка!

След три минути ме върнаха като ресто на любезна млада дама с дълги руси коси, вързани на опашка, с къси дънкови панталонки и дълги прави крака, завършващи в чисто нови бели маратонки. Въпросната дама ме прибра в задния джоб на въпросните дънкови панталонки и си отвори енергийната напитка на автобусната спирка до въпросната будка.

След десет минути седна върху мен и ме притиска така половин час! Добре, че между мен и миризливата изкуствена кожа на седалката от градския транспорт имаше поне някаква преграда, макар и само тънко парче денимов плат!

След като мъчението най-после приключи, момичето слезе от автобуса и се озова в някакъв парк. Усетих веднага по-чистия въздух, шумът от булеварда остана някъде зад нас… Чуваше се само равномерното й дишане. Мускулите на стегнатия й задник се свиваха и отпускаха върху носа ми. Мислено благодарих на Бога на петолевките, че новата ми притежателка се къпе редовно!

После тя заговори с някакво момче. И ме смени за дебел джойнт. Първоначално се изненадах, че стойността ми се е покачила, но веднага си дадох сметка, че тя сигурно е използвала и личния си чар в трансакцията.

Младежът ме размени срещу две бири на дървено барче в градския парк, след което бързо се озовах в малките, нещадящи ръчички на пискливо дете, което ме занесе като ресто на баща си, който му беше купил сладолед. За мое успокоение детето не придоби пълни права върху тялото ми и баща му си ме прибра в мек кожен портфейл, при десетина спретнати десетачки.

Рядко разговаряме по време на такива случайни срещи, макар да сме притиснати лице в лице или гръб в гръб, или лице в гръб… Пък и заради номинала си десетолевките смятат, че е недостойно да разговарят с окъсани петолевки като нас. Щях да ги питам аз, ако ни бяха затворили в някой буркан! До морето в Гърция щяха да измрат от скука или да бъдат принудени да се опознаем като роднини.

Чувала съм от други петолевки, прекарали няколко месеца в буркан, че са успявали да се сприятелят дори с надменни двайсетачки! Тъмнината и теснотията не предлагали кой знае какво разнообразие, времето минавало по-леко в разговори и в обмяна на лични, понякога дори интимни, тайни, бяха споделили петолевките в касата на едно чейндж бюро. Мечтата им да отидат на море така и не се бе сбъднала. Надяваха се следващия им притежател да избере българското Черноморие.

Господинът с мекия кожен портфейл ме предаде на продавачка в квартален цветарски магазин, срещу което получи малка саксия с някакво растение, което сигурно щеше да отнесе у дома при съпругата си.

От цветарския магазин се озовах директно в кварталната бакалия, където ме размениха срещу две парчета наденица и самун бял хляб.

Привечер бакалинът ме обмени срещу лотариен билет в поредната будка за цигари и алкохол, откъдето ме върнаха като ресто на същия студент, който закъсняваше за изпит сутринта. От разговора по телефона с майка му разбрах, че го е взел.

Надявах се да не попадна отново върху твърдата брада на някой таксиметров щофьор, но опасенията ми се оказаха напразни. Студентът ме остави в малка книжарница, заедно с три-четири мои сестри, където прекарахме нощта.

Аз съм стара, изтъркана от употреба петолевка и това беше само един ден от моя живот, при това – от най-спокойните! Нямате представа какво е по рок фестивалите през лятото…

Да, поизтърках се допълнително, по лъскавата ми някога външност се добавиха още петна от пот, епидермис, готварска мазнина и непознати бактерии, но всичко това няма значение, защото аз оценявам важната си роля в обществото!

Ако бях прекарала деня си в някой буркан, през същия този ден един студент нямаше да се яви навреме за важен изпит, един таксиметров шофьор нямаше да закуси баничка с айрян, една лакома женичка нямаше да се натъпче с дюнер, един дюнерджия нямаше да си купи цигари, една мацка нямаше да пие редбул и да пуши джойнт, един младеж щеше да се ЛИШИ от две бири в парка, едно пискливо детенце – от сладолед, една домакиня – от евтино цвете в саксия, една цветарка – от наденица и хляб, един бакалин – от надеждата да забогатее внезапно, а на всичкото отгоре и студентът щеше да остане без учебник накрая!

Ето колко важно е да си в Оборот!

Тихомир Димитров 

юни 2, 2019

Kapana Fest 2019: A Few Snapshots

Снимки: личен архив

snapshot (noun) an informal photograph taken quickly, typically with a small handheld camera.

Тихомир Димитров

 

май 13, 2019

Богат-беден

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 11:30 pm
Tags: , ,

Изт: The Poor Author and the Rich Bookseller, painting by Washington Allston @ Wikimedia Commons 

Между богатството и бедността някога е съществувала бездна, голяма колкото смъртта. Разглезените жители на 21-ви век, особено тези, които живеят в най-развитите райони на планетата (включително и вие, които четете това), не могат да проумеят колко са богати. Да си беден вече не означава да си осъден на смърт.

Някога, например през Средновековието, месо са си позволявали да ядат само богатите. Бедните са допълвали брашното си с трици. Да пътуват са можели само богатите. Бедните са се наричали „крепостни“ неслучайно. На някакво образование, на някакви медицински грижи, на някаква хигиена са се радвали само богатите. Бедните са живеели като деца на съдбата: раждали са по много, за да оцелеят поне малко. Делили са маса и постеля с плъховете, с хлебарките, с дървениците и с бълхите. Изливали са си гърнетата с изпражненията по улиците, газили са в човешка и в животинска тор целогодишно и са ставали лесна „плячка“ на заразите, на зимата, на войните, на трудовата повинност, на фаталните тогава болести като абцес, настинка и грип, плюс всички останали, които все още са фатални, на вражеските нашествия и на какво ли още не. Детската смъртност е била феноменална. Чумата е отнасяла по две-трети, по три-четвърди от населението на Европа ОТВЕДНЪЖ. Предимно заради нулевата медицинска грижа при бедните.

Днес това вече не е така. Днес бедността не е равносилна на грозна и мъчителна смърт. Днес разликата между бедните и богатите е друга. Поне в развития свят.

Нека разгледаме хипотетичен пример. Да вземем две случайни лица: Пешо и Мишо. Имената са напълно произволни.

Пешо е собственик на предприятие с 500 души персонал, а Мишо живее от заплата до заплата. Теоретически погледнато единият е беден, а другият – богат. По всички стандарти на съвременната цивилизация. Но каква е разликата в бита им? Съществува ли онзи превал, който хилядолетия наред се е равнявал на почти сигурна смърт за бедняка Мишо?

Краткият отговор е: НЕ.

По-дългият изглежда така:

И Пешо, и Мишо имат смартфони. Да, смартфонът на Пешо струва 3000 лв, а смартфонът на Мишо струва 50 лв на старо, но вършат абсолютно същата работа.

И Пешо, и Мишо имат компютри, лаптопи, преносими устройства. Компютътърт на Пешо струва колкото колата на Мишо, но върши абсолютно същата работа.

И двамата имат нет – постоянно, навсякъде. И богатият, и бедният разполагат с еднакво бърз, евтин и качествен достъп до цялото знание на света.

И Пешо, и Мишо могат да си позволят да летят със самолет. Пешо лети всяка седмица или всеки месец в бизнес класа по работа, а Мишо лети често с нискотарифни полети, но и двамата имат достъп до най-бързия транспорт на света.

И Пешо, и Мишо имат покрив над главата. Единият притежава повече имоти, съответно покриви, но и двамата се прибират в електрифициран, отоплен, пълен с черни екрани и кухненски роботи дом.

Пешо работи повече от Мишо, но и двамата си завиждат. Пешо завижда на Мишо заради малкото му отговорности, а Мишо завижда на Пешо заради многото му мангизи. Разликата в начина им на живот, обаче, не е фундаментална.

И двамата имат кола. Мишо кара очукан стар опел астра, а Пешо се вози на бентли с шофьор, но ако тръгнат да се състезават от София до морето без да спират, Пешо ще пристигне само с няколко минути по-рано от Мишо, стига да оцелее по пътя.

И двамата плащат заеми, всеки според джоба си. И двамата са длъжници, често – доживот.

И двамата изневеряват на жените си. Мишо със съседката, а Пешо – със секретарката. Разбрахме се, че това е само хипотетичен пример. Нека си е банален.

И двамата могат да си позволят да носят удобни, меки, съразмерни дрехи, без това да им струва цяло състояние.

И двамата плащат големи сметки за ток. Мишо плаща 300 лв за ток на апартамента през зимата и псува „монополите“, Пешо плаща 30 000 лв за ток на предприятието през зимата и също псува „монополите“.

И двамата се черпят в едни и същи ресторанти, кръчми, барове.

Пазаруват в еднакви глобални хипермаркети.

Ядат сходна храна.

Гълтат еднакви лекарства.

Умират от същите болести.

Или от старост.

На (почти) еднаква възраст.

Реално погледнато, и двамата могат да станат столетници, стига да не са изтеглили „късата клекча“ от генетичната лотария. Богатството не те прави безсмъртен, не те предпазва от фаталните болести и не може да ти удължи живота съществено.

Кажете ми, толкова голяма ли е разликата между живота на Пешо и на Мишо в началото на 21-ви век? И се върнете в Средновековието, за да си направите съпоставка.

Ами не е! Разликата е почти заличена. Пешо разполага с мааалко повече удобства. Това е всичко.

Защо тогава Мишо цял живот се стреми да забогатее и да стане като Пешо? За да работи повече ли? Да чука повече? Нали И ДВАМАТА започват да изпитват ЕДНАКВИ затруднения с „вдигането на самолета“ на ЕДНА И СЪЩА възраст?

Мишо си мечате да стане като Пешо, защото е повярвал в лъжата, която са му пробутали, че с повече пари може да се живее по-щастлив и по-спокоен живот. Понякога Мишо успява да заеме мястото на Пешо в управителния съвет, само за да разбере, че това, към което се е стремил цял живот, всъщност, не струва. Всеки иска имотите, колите и парите на богатите, но никой не желае влиятелните им врагове, могъщите им кредитори или опасните им връзки с властта и с подземния свят. Всеки мечтае само за „върха на айсберга“, който му показват по телевизията и по инстаграм, без денонощното планиране на срещи, задачи и крайни срокове, без управлението на активи и пасиви, без плащането на шестцифрени данъци и личната отговорност пред обществото за съдбата на стотици семейства.

В Средновековието си е струвало да завиждаш на богатите – заради редовния достъп до протеини, например. Днес вече никой не завижда на индивид, който няма право на уикенд, пенсия, болничен или платен годишен отпуск, защото винаги плаща цялата сметка сам.

Мишо се сърди, че внася осигуровки, Пешо внася осигуровки за 500 души персонал и също се сърди.

Мишо не иска живота на Пешо, той иска „лъжата за живота на Пешо“.

Всичко, което и двамата желаят, действително, е да ги оставят на мира.

И да разполагат с маааалко повече време.

За себе си.

Времето е луксът на 21-ви век

Лукс, с който и Пешо, и Мишо не разполагат.

Тихомир Димитров 

май 11, 2019

Нека

Filed under: ПОЕЗИЯ — asktisho @ 2:15 am
Tags:

Нека Онзи,

Който живее

Отвъд времето

И пространството

Да ме съди за

Избухливия нрав

Нетърпението

Прибързаността

Съмненията и

Непрактичната

Интелигентност

May He Who resides

Beyond space and time

Judge me for my

Short temper

Impatience

Hastiness

Doubts &

Impractical

Intelligence

Тихомир Димитров 

март 14, 2019

Пловдив 2019

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 3:06 am
Tags: ,

Изт: Личен архив

Дребен и вечен. Древен. Човечен. Вкусен. Бавен. Красив. Недоизречен.

Тихомир Димитров

февруари 21, 2019

За мишките и хората

Изт: HowStuffWorks @ Youtube 

През 1968 година Джон Калхун, американският учен-етолог (специалист, изучаващ поведението на животните), прави интересен експеримент:

В изолирано помещение с високи стени, Калхун създава „мишия рай“ – една утопия, в която мишките имат идеални условия за живот: комфортна температура, постоянен достъп до прясна храна и вода, непрекъснато снабдяване с материали за изграждане на нови миши гнезда, редовно почистване и дезинфекция на помещението, денонощен мониторинг и ветеринарен контрол (достъп до неограничено здравеопазване). Целта е да се проследи поведението на гризачите в условия на пълно свръх-задоволяване.

Първоначално в „утопията“ са настанени 4 двойки бели мишки. Новите заселници на „райската колония“ го удрят на живот: ядене, пиене, „тез трите работи“, спане по цял ден и после пак: секс, храна, вода, забавни игри и развлечения, сън, секс, храна, вода, гоненица из „прекрасния нов свят“, строителство на нови гнезда, раждане, отглеждане на малки и т.н. Постепенно колонията се разразства от 8 до 2200 бели опашати обитатели. Междувременно се случват няколко интересни неща:

Установяват се кланове. Перфектните условия в колонията удължават продължителността на живота и най-едрите доминиращи самци не са склонни да делят нито уютните си гнезда, нито харемите си от млади самки със „сополанковците“ от новите поколения. Оказва се, че има дефицит в рая – появява се „ресурс“, който преуспяващите колонисти не съумяват да си поделят справедливо и това са утробите на женските във фертилна възраст. Опитите на младоците да се размножават с тях завършват често с отхапана опашка или с кървави следи по бялата миша козинка.

Появява се класата на отхвърлените. Калхун забелязва сериозни психически отклонения у прокудените млади самци, които заживяват отшелнически, след като достъпът им до фертилните женски е отказан. Те спират да преследват женските, но и отказват да изпълняват обществените си функции: не пренасят строителен материал за нови гнезда, не защитават бременните, не участват в груповия живот по никакъв начин. Избягват контакти със себеподобните си и умират в отшелническите си убежища.

Всичко това прави женските по-агресивни. Оставени без традиционната защита от младите мъжки на клана, те се нахвърлят върху всеки индивид, който ги приближи. Проявяват агресия дори към своите малки, като нерядко ги изяждат. Възникват проблеми с раждаемостта: малките се износват все по-трудно, много мишлета са мъртвородени, живородените често стават жертва на агресия. Майките зарязват малките си без грижа и също заживяват в изолация. Хомосексуализмът и канибализмът стават ежедневие в „рая“.

Появява се кастата на красивите – мишоци, които по цял ден се пощят, приглаждат си козинката, спят и хапват обилно, но не проявяват никакъв интерес към размножаване.

И настъпва демографски срив. Наричат го още „ефектът Калхун“:

Без външна намеса популацията на „мишия рай“ се срива от 2200 до нула. На 1780-тия ден от експеримента в „утопията“ умира последният индивид. Експериментът на Калхун получава широка разгласа: първоначално в пресата, а после в интернет и така до днес. Обект е на оживени дебати онлайн.

Повечето анализатори възприемат твърде опростенческия подход да сложат знак за равенство между мишките и хората. Апотеози на апокалипсиса поучително размахват пръст: „Аз казах ли ви докъде ще доведе деградацията на съвременното консуматорско общество? Ето, експериментът го доказва! Да не речете после, че не съм ви предупредил! Краят е близо!“

Има няколко проблема в едно такова твърдение:

Първо, ние хората НЕ живеем в утопия. Далеч сме от нея. Не всички имат гарантиран постоянен достъп до храна, питейна вода, медицински грижи и покрив над главата, както и не всички се радват на постоянно добър климат в хигиенична околна среда. Огромна част от популацията на планетата е лишена от тези неща.

Второ, ние хората не сме заобградени от висока стена, която не можем да преодолеем. Можем да се придвижваме из цялата планета. Планираме да заживеем и на други планети дори.

И трето: най-същественото, което всички апотеози на Апокалипсиса пропускат, е човешкото ingenuitiy. Не се сещам за подходящ термин на български. Ако има такъв, то той би бил нещо средно между изобретателност и дръзновение – качеството, което е превърнало пещерните хора в строители на ракети и колонизатори на други планети. Ние, хората, не сме в сто процентова зависимост от околната среда, научили сме се да я променяме. Безспорно част от обществените девиации в „мишата утопия“ се наблюдават и на ниво съвременно човешко общество:

Имаме „недоброволно целомъдрените“ като аналогия на кастата на отхвърлените.

Имаме и „мъжете, които поеха по своя път“ като аналогия на кастата на красивите (донякъде).

Дори аз съм писал за „Самоубийството чрез благоденствие“.

Но тези отклонения от социалните норми, ако могат така да се нарекат, са твърде незначителни, буквално нищожни, от статистическа гледна точка, на фона на седемте милиарда обитатели на планетата Земя.

Да, най-развитите и проспериращи страни действително застаряват и действително бележат спад в раждаемостта до нива под коефициента на заместване, затова приликата най-често се търси между тях и случилото се в „мишата утопия“, но тези общества нито са утопии, нито случващото се в тях е необратимо, тъй като недостигът на млади хора и на жени във фертилна възраст лесно се компенсира от миграционните потоци.

Накратко, хората не са мишоци.

Всичко, което експериментът на Калхун доказва е, че животът в затвора не става. Интелигентните бозайници просто не виреят в плен. Отделни нации може да се въздигат и да изчезват, но човечеството, като цяло, не е застрашено от свръх-задоволяване. Такова просто не съществува. Според Световната здравна организация 2.1 милиарда души нямат достъп до чиста питейна вода, а 4.5 милиарда живеят в опасна за здравето им, нехигиенична среда. Има какво още да се желае. Именно тези проблеми тласкат прогреса напред. Ако не се избием помежду си от алчност, може би все някога ще построим човешката утопия, но дори тя няма да бъде проблем за оцеляването на нашия вид. Заради човешкото ingenuity. Опростенческият паралел между мишките и хората просто не е необходим. Ако мишките бяха умни колкото нас, ние щяхме да живеем в техните бунища и канализации, а не те – в нашите. Просто защото са повече.

Ще завърша с това, с което започнах – Джон Калхун е етолог – етолозите изучават поведението на животните, а не на хората. Целта на експеримента му е да изследва социалната динамика при гризачите в определена среда, а не да търси дефектите на човешкото общество в поведението на белите мишки. С последното се занимават само недообразовани люде в преследване на евтината сензация.

Тихомир Димитров

януари 22, 2019

Нема нужда да ги стигаме американците

Изт: Стефан Савов @ Банкеръ 

От една страна, сме ги стигнали:

Имаме кредитни карти. Пътуваме в цял свят. Е, не всички. Повечето жители на САЩ никога не са напускали родния си щат, да не говорим за гигантската си родина. Париж и Барселона са мечтани дестинации за тях. За много българи те вече са банални… Стигнали сме ги и по други показатели: живеем назаем, харчим повече, отколкото получаваме, живеем под наем, имаме ипотеки, микровълнови печки, цветни телевизори с 300 канала, миялни машини и айфони.

От друга, сме ги и задминали, дори:

Ползваме 5 пъти по-бърз интернет на 5 пъти по-ниска цена. Създаваме софтуер. Асемблираме джаджи. Имаме достъп до здравни услуги денонощно, при това напълно безплатно, даже и без осигуровка – скоро пратих японец, който си счупи ръката, в „Бърза помощ“. Върна се гипсиран и каза, че обича България, защото не са му поискали дори един лев и са го обслужили моментално, при това – на перфектен английски…

Българинът вече може да се почувства като американец в собствената си страна.

Може да си купи долари отвсякъде и да се нахрани в кей-еф-си / макдоналдс / бъргър кинг даже без да му трябват долари. Лично аз предпочитам американския бърбън и го считам за едно от най-великите постижения на през-океанската нация, с изключение на един-двама автори. Имам и отлежала домашна ракия.

Не искам да ги стигам американците.

Искам един месец платен отпуск, а не една седмица. Искам нормирано работно време, а не дедлайн. Искам крепости на хиляда години и отлежало вино, и предпочитам Peugeot пред Tesla. Харесва ми, че като бял, хетеросексуален мъж, не съм лошият в рекламите за мъжки самобръсначки. Харесвам жена си в кецове и на високи токчета, защото не съм я избирал по външен вид, а и всички български момичета са хубави, освен това знаят как да си пазят фигурата и как да се обличат добре. Не желая да ги стигам американците, не разбирам концепцията им за бургер и безалкохолно като „гурме“, което си поръчваш в ресторант. Обичам засуканите манджи, а не сандвичите.

Родил съм се европеец и винаги ще си остана европеец.

Скоро разговарях с журналист от Евронюз по повод „Европейската столица на културата“. Попита ме „Чувствам ли се като европеец?“. Преразказах му сцена от един американски филм, в която „грингото“ пита един мексиканец дали има приятели от Америка. Мексиканецът му отговори, че всичките му приятели са от Америка, „просто вие си присвоихте името“. Човекът е американец по произход. Аз съм европеец по произход.

Завръщането от всеки континент е глътка свеж въздух и въздишка с облекчение за мен. Не, че съм бил на много континенти, но имам наистина добри приятели в столицата на Египет, където ходих на сватба. Три седмици кафе на пясък, черен чай „Липтън“ и безбожно скъп, незаконен алкохол, плюс 50 градусови жеги и много, много скука, заради строгите порядки, които съществуват в общуването между двата пола. Най-готиното, което може да ти се случи, е да пушиш хашиш в коч-компания. Полетът ни на връщане минаваше през Прага. Ах, облекчение! Димящо еспресо. Звън на камбани и мокри павета. Прохладен въздух. Русокоси хубавици с безкрайни бедра върху седалките на велосипеди. Бирата се лее като водопад. Нямаш нужда от връзки, за да си купиш уиски. Нито от цяло състояние…

„Бяхме европейци осемстотин години преди вие да се осъзнаете като нация“, казах на журналиста от Евронюз, „И наистина ми беше обидно да чакам километрични опашки пред посолствата ви за шенгенска виза, докато бях студент. Радвам се, че това приключи!“

„Значи българите са евро-оптимисти, така ли?“ – попита ме журналистът.

„Не знам за българите, аз мога да говоря само за себе си. Българите са европейци и винаги са били такива. Просто европейци, които не си поплюват. Тук никой няма да ви се усмихне, ако не сте му наистина близък. Ако ви почувства близък, ще си отреже лявата ръка, за да ви нахрани. Ще ви даде меката си постеля. Ще ви предложи красивата си дъщеря за съпруга, плюс щедра зестра. Но не бива да докосвате колата или жената му, защото тогава ще загубите дясната си ръка.“

Дано да не прекалих, но мисля, че журналистът беше интелигентен човек и разбра извратеното ми чувство за хумор.

Пък и да не го е разбрал, ще използвам една американска поговорка, която си сглобих (почти) сам:

Do I look like I give a shit?

No?

That’s because I DON’T give a shit!

Тихомир Димитров

януари 20, 2019

Няма лоша реклама?

Има. Ето я:

Farewell from #metoo, Gillette!

Присъединявам се към доживотния бойкот на продуктите на компанията.

#неивтовапрераждане

Тихомир Димитров 

януари 12, 2019

2019: Двадесет и първи век започва едва сега

Изт: TruckingInfo.com

Какво различава 2019 година от последните десетилетия на 20-ти век? Почти нищо! Летим със същите самолети, караме същите коли, плаваме със същите кораби. Под „същите” имам предвид, че продължават да разчитат на петрола. Имаме коли с нов дизайн, но със стария двигател с вътрешно горене. Един седемдесетарски самолет не лети по-бавно от един съвременен джет и също се нуждае от керосин. През 20-ти век също имаше компютри. Имаше и нет – при това достъпен за домакинствата. Това, че сме успели да натикаме пе-це-тата в дланта си не е кой знае каква промяна. То е промяна по дизайн, но не и по съдържание. Както при колите. Лично аз използвам смартфона си, за да влизам в мейл, който съм регистрирал през 1997 година. И социалните мрежи не са кой знае каква фундаментална промяна. Телевизията продължава да формира общественото мнение. Пресата отстъпва на заден план, да, но тя беше мас-медията на 19-ти век. Националната държава продължава да бъде основна форма за организация на обществото. Дори има завърщане към национализма. От това какъв паспорт притежаваш зависи много, почти всичко – определящо е за качеството ти на живот, за достъпа ти до социални и здравни услуги, за спосoбността ти да пътуваш. За правата и задълженията ти на гражданин. За достъпа ти до питейна вода. За правото ти да не умреш от глад. Двама души с еднаква професия, образование, стаж и коефициент на интелигентност могат да получават съответно по 300 или по 3000 долата месечно възнаграждение за абсолютно същите усилия, които полагат, в зависимост (единствено) от паспорта, който притежават…

Двадесет и първи век започва едва сега.

Как ще изглежда той е големият въпрос. Посветил съм немалко време на футурулогията и ще си позволя да дам няколко смели предположения:

Отказ от петрола

През 21-ви век ще станем свидетели на тоталния и окончателен отказ от петрола. Това вече се усеща. Най-напредналите държави започват да се отказват от дизеловите автомобили, след тях ще дойде ред и на бензиновите. „Електричките” все още прохождат, но именно те ще бъдат в основата на индивидуалния сухоземен транспорт през новото столетие. Друг е въпросът колко „индивидуален” ще бъде този транспорт. Споделеният автомобил е единственото решение за пренаселен свят, в който собственият такъв прекарва само 3% от живота си в движение, а товари притежателя си със 100% от разходите през цялото време.

Новото преселение на народите

Учителят ми по история обясняваше Великото преселение на народите така: „Гладният добитък гледа отчаяно оскубаните пасища, а гладният народ гледа отчаяно изпосталелия добитък и в отчаянието си решава да смени локацията”. Масови преселения на народите са се случвали многократно в човешката история. Емигрирали са не само единици в търсене на по-добро препитание и по-добър живот другаде, емигрирали са цели народи. Като народа на Хан Аспарух. Никога обаче преселението на народите не се е случвало с такава скорост и в такива мащаби, както се случва сега. С основание можем да разчитаме, че половината Африка ще се опита да емигрира в Европа до края на столетиетието, както и че половината Южна Америка ще се опита да се пресели в по-богатия Север. А когато се вдигне нивото на световния океан само един Господ знае накъде ще потеглят милиардите обитатели на островните държави и на крайбрежните градове…

Уеднаквяване на жизнения стандарт

Новото преселение на народите ще заличи (до голяма степен) острата поляризация в равнищата на жизнения стандарт, която съществува между отделните държави сега. Никога няма „да ги стигнем американците”, но и чистачката в Гърция няма да получава колкото университетски преподавател у нас. Аутсорсингът, даунсайзингът и изнесеното зад граница производство са „деца” на отминалия век. Те само задават тренда към уеднаквяване на жизнения стандарт в целия свят, който ще се качи на стероиди благодарение на новото преселение на народите.

Класата на излишните

Говорейки за професии и доходи, уви, повечето хора ще останат и без едното, и без другото през 21-ви век. Ще се появи „класата на излишните” или „The Eaters”, както ги нарича подигравателно сегашният елит, т.е “ядящите”. Пред глобалното управление ще се разкрият само две алтернативи: мащабно редуциране на населението на света или материално осигуряване на минимални средства за оцеляване на „излишните”. Трета алтернатива няма да има. Много вероятно е да изберат втората. Накратко, елитът ще заделя всеки месец по някой лев, който „излишните” ще му връщат обратно под формата на консумация на стоките и услугите, които въпросният елит произвежда. В замяна на пълно подчинение и спазване на куп интересни правила, които съвсем няма да бъдат в услуга на „бенефициентите”, естествено!

Частният космос

С отслабването на нациите и държавите, космическите изследвания ще преминат изцяло в частни ръце. И ще бъдат движени изцяло от частни интереси. Гледали сте „Аватар”. Колонизирането на „желязната планета” Марс ще бъде с цел доходи от добивната индустрия там, но ще започне като увлекателно телевизионно предаване, тип „риалити шоу”. Да се готвят и останалите планети в Слънчевата система.

No more global wars

Новото столетите просто няма да може да си позволи всеобхватна, мащабна глобална война, каквато си позволи старото, при това – два пъти. Причината е в атомната бомба. Всички световни лидери са с напъхано в устата дуло и с пръст върху спусъка по отношение на възможностите за започване на ядрен конфликт. Освен ако не се появи самоубиец с достъп до атомно оръжие и група суицидни шизофреници да му помагат (тъй като не е работа за сам човек), трета световна война няма да има. По-вероятно е целият ядрен арсенал на Земята да се използва за „затоплянето” на Марс или на някоя друга планета с неподходящ за нас климат. Глобални войни през 21-ви век обаче няма да има. Това не значи, че хората ще спрат да се избиват помежду си, напротив – ще го правят още по-ожесточено. Колкото повече ставаме и с колкото по-малко ресурси разполагаме, толкова по-незначителен ще ни се струва животът на „ближния”, с когото трябва да делим една чиния. Или един гарантиран базов доход. Ще има революции, бунтове, регионални, етнически, икономически, екологични, масови и всякакви други конфликти, но Трета световна война няма да има. Спете спокойно деца.

No more cancer

Ракът също ще си отиде. Тази „чума на 20-ти век” ще придобие значението на туберкулозата и холерата в наши дни – опасно заболяване, но напълно преодолимо и поставено под карантина. Ще има не един, а стотици методи за лечение на рака. Ще има хиляди методи за превенция и стотици хиляди за „заличаването” му още на ниво „генетичен багаж”, т.е преди човек да се е родил.

Край на семейната единица тип: „мама, татко и аз”

Социо-икономическите и политико-технологичните причини за това могат да запълнят обема на няколко книги. Просто кажете „чао” на семейството такова, каквото го познаваме от хилядолетия. Ще се появят нови типове семейства. Множество видове семейства ще заменят единствено съществуващото досега. Казвам „досега”, защото то вече не е единствено: Има семейства на хомосексуални двойки с деца, на самотни майки с деца, на самотни бащи с деца, на родови общини и на религиозни комуни с общи деца. През 21-ви век броят и видът на семействата ще се увеличава.

Тотална дигитализация на личността

Електронните винетки са само началото. Скоро ще имаме електронна идентичност, виртуално гражданство, виртуални паспорти, виртуални пари, виртуален секс, виртуални пътешествия и виртуален живот, какъвто не са сънували дори най-смелите фантасти. Самотниците напразно очакват наводняването на пазара от съвършени секс кукли с изкуствен интелект и готварски умения. Много по-лесно (и по-евтино) е да се повлияе на няколко неврончета в мозъка. Тоталната дигитализация на личността ще върви ръка за ръка с тоталното технологично подчиняване на индивида на интересите на общността или на Този, който контролира общността. Несъгласните и нежелаещите да участват ще бъдат принуждавани да живеят в резервати (или пустини), където ще убиват вечерята си с примитивни оръжия от подръчни материали…като част от денонощно риалити шоу. На отчаяните ще им се дава възможност да се завърнат обратно в цивилизацията. В замяна на технологично подчиняване на интересите на общността или на Този, който контролира общността, естествено.

Интересно ми е какви прогнози имате вие за настъпилото столетие. Не се колебайте да ги споделите в коментар. Този блог също е отживелица от една отиваща си епоха. Не се знае докога ще имате тази възможност…

Тихомир Димитров 

Следваща страница »