Писателският блог на Тишо

май 29, 2016

2016-та е година първа от новото летоброене

xbzxbb

Когато живее в период, поставящ началото на ново летоброене, човек рядко си дава сметка за това. Лично аз честичко се шегувам, че 2016-та е година първа от „новото летоброене“. Обичам да я наричам „година V.R.0.“ Човешката цивилизация се намира пред прага на нов еволюционен етап. Започва епохата на виртуалната реалност. Като всяка нова епоха, и тази ще промени света изцяло. Необратимо.

Да, технологията ни е позната отдавна, но едва през 2016-та продуктите за симулиране на виртуална реалност напуснаха експерименталните лаборатории и навлязоха в бита на масовия потребител. Един от многото ясни сигнали в подкрепа на това твърдение е появата на костюми за симулиране на виртуален секс. Според мен, намираме се в началото на изключително дълъг процес. Тепърва предстои устройствата да се усъвършенстват, реалностите да се надграждат и така нататък. Със сигурност не му се вижда краят. Само си представете комбинацията от пет сетива и среда като Second Life например. В много по-реалистичен вариант.

Няма да има пощадени сектори. Виртуалната реалност навлиза в киното, бизнеса, игрите, туризма, домашното порно, навсякъде.

Виртуални пътувания. Виртуален секс. Виртуални пари. Виртуална икономика. Виртуални светове.

Човек се нуждае от наистина голямо въображение, за да си представи докъде може да доведе всичко това.

Действително живеем в интересни времена. Китайците го смятат за проклятие. От друга страна, забавно е усещането да обитаваш свят, който все повече заприличва на футуристичните романи от твоето детство. Бъдещето е сега. Фантастите ни предупреждаваха отдавна…

Тихомир Димитров 

май 28, 2016

Котка и Дракон

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 4:48 am
Tags: , ,

ohoiugipugipu

(приказка за умствено предизвикани възрастни)

Веднъж с жена ми запалихме обща цигара и си подавахме един тефтер, в който първият пишеше, докато вторият пушеше, а после си ги разменяхме и така…

Ето какво се получи накрая (текстът няма никаква художествена стойност):

През девет планини в десета, зад едно много дълбоко езеро, на върха на един мега остър чукар, в една супер недостъпна пещера, живеел някога един Дракон.

Драконът бил много, много влюбен.

Толкова бил влюбен, че киселините в стомаха му се изостряли и всеки ден бълвал все по-горещ огън, веднъж замалко не овъглил себе си и пещерата, докато спял…

Неговата изгора била трицветна пухкава котка, млада и игрива, готова на всякакви предизвикателства и бели. Казвала се Ирена.

Но не можели да правят любов, защото той бил тооолкова голям, тежал над три тона, а тя била тооолкова мъничка – нямала и два килограма. Дори когато я опръсквал, стъпвайки грубо в реката, която се изливала от пещерата надолу по безлюдните чукари, той пак рискувал да й счупи гръбнака. Със струята вода.

Тяхната любов била платонична.

А това вбесявало Дракона и той развил своя стаховит пламък, който се дължал на по-високото съдържание на метан в здравия му, иначе, младежки дъх. Драконът нямал още и двеста години, а любимката му била по-малка – само на две.

Ирена, въпреки крехката си възраст, осъзнала това и измислила игра:

Хванала един тефтер и написала: „За по-малко киселини пийте сода!“

Опитал това Драконът и останал мнооого доволен, въпреки че му олекнало и му доскучало, та чак се поядосал, след което се разтърчал из гората като младо яре и озадачил всичко живо наоколо.

Видял го даже заекът, който бил замислил план…

Планът бил в заговор с любимата на Дракона – Ирена.

Той искал да я отмъкне при себе си, за да й покаже колко хубаво клатят зайците: 30 пъти по 30 секунди, но за целта му трябвал сигурен транспорт, а какъв по-сигурен транспорт от големия, прост, дърт Дракон?

Тя обаче копнеела за истинска нежна драконова ласка, а не за заешки краткотрайни 30-секундни клатещи подобия на секс, така че, разбрала заблудата на заешкото предложение, се скрила в тайното скривалище в надстройката на гардероба в спалнята на Тишо и ДжиДжи. Между чистите изпрани чорапи и гащи на Тишо.

Тогава той се събудил и разбрал, че е сънувал котешки сън. „Ох, трябва много да съм се напушил снощи – въздъхнал – Още ме държи“. Замислен запалил цигара жълт Камел.

Димът се извил нависоко в цялата стая, промушил се през полуотворената врата на гардероба, като се смесил добре с аромата на чисто бельо в покоите на принцеса Ирена.

„Глупави са хората – казала си тя – цялата тази история ми се присъни заради цигарите на тоя пушач – ебахти, можеха да ме осиновят и непушачи!“

„Непушачи ли? Какво значи това?“ – възкликнал Драконът изпод палетите, на които било разположено леглото на Тишо и ДжиДжи.

А те не знаели, че там има Дракон…ето какво обяснявало защо Ирена се забивала толкова често под дъските на леглото…обяснявало и какво търсела тя там.

Музичка и снимки за вдъхновение.

Enjoy responsibly!

Тихомир Димитров 

май 25, 2016

Как НЕ се прави пътепис

qrgbwebwe

Изт: onajunket.com

Гълтам всякакви пътеписи с голямо удоволствие. Чета ги в печатни издания, чета ги онлайн, чета пътеписи, където намеря… Сигурно няма ден, който да не започва поне с един пътепис в тоалетната сутрин (на смартфона). И да не завършва с втори в леглото вечер (за предпочитане – на хартия). Освен това много обичам да пътувам и, също така, да пиша пътеписи. Правил съм книги-пътеписи, дълги пътеписи, кратки пътеписи, средни пътеписи, всякакви пътеписи…

От толкова много пътеписи мисля, че най-после разбрах как НЕ се прави пътепис.

Ще наблегна само на баналностите, които често се повтарят, за да ги избягвате:

Станахме в пет сутринта. Къде са паспортите? Ужас, детето има температура…

На никого, ама на НИКОГО не му пука за битовите ви неудобства и проблеми. Целта на всяко пътуване е да ти създаде известен дискомфорт, който да те извади от рутината на ежедневието. Хората затова обичат да пътуват. Ако съм отворил пътеписа ти за Венеция, примерно, то е защото искам да видя Венеция през твоите очи, дори вече да съм ходил там, а не защото ме интересува какво си ял и дали си акал, преди да пристигнеш на място. Започвайте направо с дестинацията.

Полетът ни се забави с три часа, нелюбезната жена зад гишето ни се накара, а кафето на летището беше ужасно. 

Бе на кого му пука? Ти си просто един от стотиците милиони пътници, които днес ще се придвижат от точка А до точка Б по земното кълбо чрез въздушен, воден или сухоземен транпорт. Ако си бежанец, който за малко не се е удавил край бреговете на Италия, става да споделиш. Ако си свалил стюардесата – също. Ама ти си просто един скучен турист. Поредният. Започвайте направо с дестинацията, да му се не види!

Там ядохме X,Y и Z. Беше много вкусно! Препоръчваме.

Нека да се разберем по един важен въпрос: в първо лице множествено число („ние”) имат правото да се изказват само: а) бременните жени, б) царските особи, в) папата и г) хората с глисти. Това не е чак толкова важно. По-важното е, че няма как да споделите вкусовите си рецептори с читателя посредством текст. Снимането на храната също не помага. Да, може да споделите един-единствен местен деликатес, който сте опитали и е нещо неземно, но 99% от пътеписите напоследък са за плюскане и само 1% се концентрират върху дестинацията. Започнете направо с дестинацията.

Снимките: Аз пред замък. Аз пред статуята на едикойси. Аз пред езерото в парка и зад мен – лебед.

Мислите ли, че украсявате замъка? Че му придавате някаква допълнителна стойност? Ами парка? Дали статуята на едикойси става по-значима от това, че вие сте решили да застанете пред нея, подобно на всички останали единици от стадото, наречено „туристически поток”? Наблегнете на дестинацията! Вашия пътепис хората ще го четат заради мястото, а не заради вас… Собствените (авто)портрети може да си ги запазите за най-близките в семейството. Гарантирано и на тях ще им писне, но поне ще се правят, че им е интересно – все пак сте роднини.

Подробностите за хотела. Колко широка е банята. Къде се намира асансьорът…

Всички хотели по света си приличат. Настаняването може да бъде любопитен фрагмент от пътеписа ви само ако гостувате на местни, които предлагат съвсем различен поглед върху дестинацията, от гледна точка на хора, които вече живеят там, при това – отдавна. Техният бит за читателя ще бъде интересен. Примерно, отивате в Хавана да живеете при кубинско семейство в стара къща от колониалната епоха. Споделяте ежедневните битови грижи и неволи на семейството, да речем – къпете се заедно от бидон в двора, защото няма вода. Или участвате в производството на домашен ром. Помагате им да си ремонтират старата „Чайка” с подръчни материали. Научавате се да свирите на китара. Приготвяте ястия по домашни рецепти, които не ги знае дори le chef в най-оборотния кубински ресторант в Ню Йорк. Танцувате на улицата заедно под дъжда. Тогава да. Но масовият туристически ол-инклузив пакет е по-изтъркан дори от изтривалката пред входа на родния ви дом – на никого не му пука.

Тонове суха информация за забележителностите, която читателят може и сам да си намери в интернет. Ако му е интересно…

Даже да не сте пейстнали инфото най-нагло, какъв е смисълът? Разкажете своето лично субективно преживяване! Историята на Айфеловата кула не е нито лично, нито субективно преживяване. Сложете един линк за по-любопитните и продължавайте нататък… Освен ако не можете да преразкажете историята в хумористичен стил, например. Тогава вече е друго.

Три милиона снимки на детето ви пред някакъв фонтан:

Бабите ще плачат от умиление със сигурност, но не и вашият читател. Той ще се разплаче от скука в най-добрия случай. Напразно си мислите, че хората by default харесват деца. Това не е вярно! Хората by default са егоисти. Те харесват своите деца. И вие не правите изключение от това правило…

Още подробности за храната в хотела:

Навсякъде сервират бъркани яйца за закуска. Ако сте отседнали в място, където нощувката се равнява на средната надница за града, държавата или района, със сигурност няма какво ново / интересно да споделите. Ако сте били в Риц и сте си поръчали по румсървис хайвер от белуга, докато чакате да ви внесат роял в хола на кралския апартамент, защото на гости ще идва сър Елтън Джон, тогава вече е друго…

Снимки на местната валута:

Обикновено показват пачка супер обезценени банкноти, разпръснати върху масата, с която можеш да си купиш максимум кутия цигари. Вижте: „Тонове суха информация, която читателят може и сам да си намери в интернет” по-горе.

Пиянски снимки:

Напили сте се в чужина? Ехаа! Ама верно ли? При това на Нова година? Колко оригинално!

Информация за най-тъпите развлечения, взети направо от туристическата брошура:

Например: колко струва разходката с корабче по канала, колко време продължава, откъде точно тръгва, разписанието му и т.н. Не, че е лошо, просто издава липса на въображение.

„Перифразиране” на местните цени в лева:

Кафенце за 14 лв и чайче за десет? Еми, целият град сигурно разчита на доходите от туризъм. Има причина местните да получават за ден колкото изкарвате на месец в България. Това всички го знаем. Освен това знаем, че в Швейцария е скъпо, а в Бангладеш – евтиния. Просто не е интересно.

Размазани снимки с лошо качество:

В аматьорското порно, пардон – в аматьорските пътеписи напоследък снимковият материал сериозно преобладава над неграмотно написания текст, като обем. Само по себе си това е лошо. Още по-лошо е, когато снимките не стават за гледане, защото не се вижда нищо на тях. „Авторът”, който вкарва максимум по едно изречение с пояснения между некадърните си фотографии и допуска по 16 правописни грешки на ред, сигурно си мисли, че спазва правилото: „едно изображение струва колкото хиляда думи”, но в неговия случай то струва точно колкото 1000 думи без единицата в началото…

Текст, пълен с правописни грешки:

Всеки има правото да се изказва в интернет, но това все още не значи, че е способен да премине успешно матурата за седми клас…

Кратък речник на чуждите думи, най-вече: „обичам те” и „наздраве”.

Ще ви открия една малка тайна: сочната псувня е за предпочитане, понеже я няма в разговорника.

Купища детайли за туроператора и за скучните допълнителни екскурзии, които предлага:

Отново един линк ще бъде напълно достатъчен. Ако чак ТОЛКОВА държите да споделите.

Снимки на закупени евтини сувенири от някоя сергия:

Евтините туристически сувенири в цял свят си приличат подобно на тризвездните ол-инклузив хотели. Банални са до притъпяване.

Елементарна транспортна логистика:

Колко струва билетчето за градския транспорт, картата за деня и т.н. Бас хващам, че има ценоразпис на място. Всеки, като пристигне, може да се ориентира. Ако не знае, ще пита. Виж, в случай, че сте пътували с кучешки впряг през полярната нощ или сте взели хеликоптер / ледоразбивач на стоп, тогава вече има с какво да зарадвате своите читатели.

„Премеждия”, които всъщност не са никакви премеждия:

Например, ударили сте си малкия пръст на крака. На кого му пука?

Подробна информация за хора, които читателите не познават:

Ако сте обядвали в президентския дворец на някой диктатор, след като ви е поканил на екзекуция на политическите си врагове, определено има какво да споделите с читателите. За личността на вашия домакин. Ще ни бъде интересно да разберем даже какъв цвят са били салфетките върху масата за хранене. Но, ако сте били на семинар с „оригинален” водещ или ви е развеждал смешен, смахнат екскурзовод из някакви руини, едва ли можете да убедите аудиторията си какво невероятно чувство за хумор е притежавал.

Бай Ганьовски номера:

Икономисали сте 5 евро? Минали сте гратис в метрото и даже не са ви поискали билетчето за проверка? Пресичате улиците на червено? Браво на вас! А сега можете да изтриете целия пътепис и никога повече да не ни занимавате със своята посредственост. Когато нещо се среща толкова често, то не е интересно, интересни са само изключенията, за сметка на правилото. А целта на всеки пътепис е точно такава – да бъде интересен.

Информация, която всички знаем:

Че в Дубай има закрита снежна пързалка. Че из Венеция се придвижват с лодки по каналите. Че Рим е „вечният град”. Тези неща всеки ги знае. Губите своето време, губите и времето на читателите, за да им докажете, че сте поредното клише, лишено от всякакво въображение. Всъщност, целта ви е просто да се изфукате, че сте били там, нали? На никого не му пука, приятели!

Дребен алъш-вериш:

Купили сте за две евро някакъв боклук, който преди това е бил обявен за десет евро на сергия в Мароко? Еваларка! Метнали са ви при всички случаи, защото това им е работата. Нали не смятате, че сега някой ще ви наеме за контрактор в международна компания, впечатлен от вашите умения да „преговаряте” с уличните търговци в страна, където дори не знаете езика?

Местните не са чували за България, но знаят кой е „Стоичков”?

Бас хващам, че знаят и кой е Марадона…

Ще спра до тук, за да не се депресирате максимално, спомняйки си последните няколко пътеписа, които сте публикували в интернет. Споко, моите не се различават съществено от вашите. Просто споделям малко личен опит.

Тихомир Димитров

май 22, 2016

Упражнение за писатели на тема: Токио

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 1:51 am
Tags: , ,

фхссдсгнн

Изт: Cheryl Ling @ wanderluzz.blogspot.com

Условия на задачата:

1/ Отделете си 16 минути свободно време. Дръпнете завесите. Включете монитор. Сложете си хубави слушалки. Вдишайте. Издишайте.

2/ Изгледайте следните три видео клипа (отварят се в нов прозорец): КЛИП 1, КЛИП 2, КЛИП 3.

3/ Напишете хайку тристишие на тема: „Токио“.

Това е.

Ако ви хареса, публикувайте го в коментар.

Сродни публикации:

Хигиената на творческото писане

Лесно ли се пише роман?

Аригато!

Тихомир Димитров 

май 18, 2016

С ипотека или под наем? Въпрос на вяра…

abasfsb

Изт: landlordstation.com

Има добри и лоши кредити. Кредитът за лични нужди (а не за бизнес) е инструмент, който използва същия механизъм като религията, а именно – вярата. Вярата, че бедните могат да харчат колкото богатите. И, че това ще им се размине:

Харесали сте си огромен телевизор за стената в хола?

Вземете го с потребителски кредит!

Искате да заведете гаджето си на СПА-хотел?

Няма проблем, платете с кредитна карта!

Омръзнало ви е да живеете под наем?

Подпишете ипотечен заем!

Да речем, че попадате в последната категория. Проблемът е, че хем ви е писнало да живеете под наем, да се местите от квартира на квартира, да се разправяте с хазяи и прочие, хем нямате кеш, за да си купите собствено жилище. Изходът е ясен: купувате го с пари назаем (да речем – 100 000 лв.) и се съгласявате да изплащате заема с всички лихви, такси и комисионни през следващите 30 години. Разбирам, че ви е писнало да живеете под наем, но през тези 30 години вие, така или иначе, си оставате наемател, т.е изхвърчате на улицата веднага, щом спрете да плащате, а жилището си остава при своя реален собственик – хазяина. Или в нашия случай – кредитора.

И не само това – ще плащате по-висок наем. Защо? Ами, защото наемите зависят пряко от цената на труда в конкретното населено място, както и от конкуренцията на локалния пазар. Цените се формират от сделките между много дребни наематели и много дребни наемодатели, които зависят един от друг, докато цените на недвижимите имоти и условията по ипотечните заеми се определят от корпоративната политика на международни финансови гиганти, от шмекериите на едри строителни предприемачи и от игрите на големи спекуланти. Това е покер с тлъсти залози, в който влизате без никакъв капитал. Единственият чип, който можете да заложите, са плодовете на труда ви за следващите 30 години. В тази игра вие сте бялата мишка. На масата за покер около вас са наредени огромни черни котараци, които играят в комбина. Те ще се позабавляват известно време и ще ви схрускат на мига, в който им скимне. Но не защото са гладни. А защото им е станало скучно…

С други думи, собственик на жилището, докато се пенсионирате, ще е безлична бизнес организация, създадена единствено с цел печалба, а не човек от плът и кръв. Това не е хазяинът, с когото можете да се разберете „по човешки”, ако възникне някакъв проблем. Това е корпорация, на която й пука за вас точно толкова, колкото на вас ви пука за дъждовните червеи в Австралия. Новият ви „хазяин” ще ви глоби за всеки ден закъснение, а за няколко седмици просрочие буквално ще ви изрита на улицата. И въобще, как можете да сте сигурни, че през следващите 360 месеца ще имате постоянни доходи без прекъсване? Без да боледувате? При този стрес? Без да ви се наложи да емигрирате? Или да се преместите в друг град? При този пазар на труда? При тази несигурност? При сегашната икономика въобще?

Да, действително вече не можете да си смените адреса толкова лесно, колкото преди. Закрепостени сте! Да не говорим за работата. Щом веднъж разбере колко много зависи покривът над главата ви от заплатата, която ви дава, вашият работодател ще започне да ви третира като нещо средно между куче на каишка и персонален роб. Недейте да го/я вините за това! Всеки разумен човек е длъжен да помисли първо за своя собствен интерес. Неразумният, в случая, сте вие!

А сега да погледнем числата:

За тези 30 години имотът ви ще се обезцени с 50 % от първоначалната си цена. Няма как, сградите се рушат, остаряват, изгниват, мухлясват, стават опасни, продължителността на живота им рядко надвишава тази на човешкия живот. Поне при новото строителство е така. Тоест, за наследниците ви няма да остане НИЩО. Ако смятате, че „XYZ Инвест Груп”, да речем, ще ви настани в Колизеум, който ще посреща туристи и след 2000 години, много се лъжете. Все пак, вие не сте император. Но ипотеката ви кара да вярвате, че сте. И чрез тази ваша вяра ви заробва до гроб! Шефът изисква да работите през уикенда? Съгласявате се. Къде ще ходите, нали вноската е всеки месец! Намаляват ви заплатата? Няма да мърморите – смените ли работата, ще изпаднете в просрочие. Унижават ви на работното място? Ще търпите. Има ипотека за изплащане…

Но да се върнем на числата отново:

След 30 години „инвестицията” ви ще струва вече наполовина, защото е морално остаряла. Междувременно всички ремонти ще са за ваша сметка. А, да, и данъците също! Преди беше достатъчно само да звъннете на хазяина. Нали не се съмнявате, че след три десетилетия на пазара ще има нови, по-луксозни, по-красиви, по-функционални, по-модерни, по-енергоспестяващи и, въобще, поне два пъти по-скъпи сгради? Вижте на какво приличат 30 годишните панелки сега! А междувременно ще сте изхарчили цяло състояние за ремонти и за поддръжка.

Тоест, след 30 години вие буквално ще сте на 50% загуба, ако имате късмет. От „инвестиционна” гледна точка. Но само, забележете, ако сте купили жилището в брой! Ако сте се „оженили” за лихваря, то сметката е съвесм друга:

За тези 30 години вие ще сте му изплатили около 200 бона срещу 100-те хилядарки, който сте взели първоначално назаем. Просто сложната лихва и погасителните планове са устроени така. Ползвайте calculator.bg, ако не ми вярвате. Плащаш два нови апартамента, получаваш един. На старо. Данъците и таксите изобщо няма да ги броим…

След 30 години ще притежавате имот на стойност 50 хиляди, за който ще сте броили общо близо 200 хиляди! Той ще е изостанал от тенденциите в модерното строителство, ще се руши, ще се нуждае от ремонт, ще продължава да ви влачи надолу с поддръжката и съвсем скоро ще трябва да го замените с нов или да го санирате целия, което също струва доста пари… Междувременно целият ви излишък от доходи ще е „изтекъл в канала“ за изплащането му, а не за реални инвестиции, които са можели през цялото това време да ви носят реални приходи, вместо само и единствено разходи.

Изобщо, избийте си от главата, че ипотеката за жилище е някаква „инвестиция”. Тя е схема, в която плащате за два нови апартамента и получавате един стар след 30 години бачкане в неописуем стрес…

Това е цената на вярата, че бедният може да живее като богатия!

Ако нямате кеш да си купите собствено жилище, просто живейте под наем!

Има добри и лоши заеми. Лош е всеки заем, който носи само разходи и никакви приходи в дългосрочен план. Тоест, заемите ги използвайте, за да си купувате активи, а не пасиви. Демек, инвестирайте, вместо да „притежавате” тухли и хоросан, които ще обитавате срещу двойно по-висока цена! Пасивът, какъвто е едно собственото жилище, в което живеете, го купувайте само от излишъците, които тези инвестиции ще ви носят, след като приспаднете лихвите и всички останали разходи. Така и капиталът ви ще си остане цял.

Живеенето под наем може да е „кофти” идея, но то е единственият разумен вариант за хората, които не разполагат със собствен капитал. Ето само част от предимствата:

– Цялата издръжка, всички ремонти, данъци и такси са за сметка на хазяина;

– Както и лихвите по кредита;

– Както и пропуснатите ползи;

– Както и амортизацията;

– Наемите се определят от нивото на реалните доходи, а не от спекулативните цени на имотния пазар;

– Мобилни сте, целият свят е ваш;

– Няма смисъл да пътувате всеки ден до новата работа, достатъчно е само да се преместите в квартала, града или държавата, където тя се намира.

И, да не забравяме най-важното:

Ако сте намерили кой да ви даде шестцифрена сума назаем, защо, по дяволите, не я инвестирате в дейност, която ще ви носи постоянни доходи, ами ще я затваряте в хоросан и тухли, които ще ви носят постоянни разходи? Аз знам отговора – защото в бизнеса има риск. Е, в ипотеката няма. Там рискът да спечелите е точно нулев.

Сродни публикации:

Богатството е в главата, а не в числата

Тва не – така правят всички

Ако пък ви е станала прекалено сериозна темата, поразпуснете с „Дневниците на похотливия милионер“ или увеличете интелектуалния си багаж с тези „Мъдри Тишански мисли„.😛

Тихомир Димитров

април 7, 2016

Котенце-ботенце

irena1

Свикнал съм да имам домашен любимец, откакто се помня: котенца, кученца, големи песове, даже веднъж костенурка и много по-късно – рибки в аквариум. Консервативен съм в това отношение, не залитам по змии, плъхове и гущери, да речем, въпреки че разбирам хората, които го правят – така са по-интересни.

С Ирена се запознахме на улицата. Седеше си в една кошница, обърнала гръб на тълпата, вперила поглед в стената. Изпълнена с депресия. Беше грешка да я погалиш, защото се вълнуваше от контакта, започваше да мяука и да ти „говори“, да се търка и да мърка, а после, когато продължиш по пътя си тя разбираше, че си поредният лъжец. И започваше да плаче. Обърнала гръб на тълпата. Вперила поглед в стената.

Любовта ни беше от пръв поглед. Спечели ме с черната си брадичка – онова петънце отдолу, точно под розовия нос и малката устица:

irena2

Тя любовта си е такава – впечатлява се от незначителните, на пръв поглед, от дребните неща. Прави ги да изглеждат големи. И важни.

Ирена нямаше нищо против, когато приятелката ми я донесе следващата вечер у дома. По мое настояване. Е, да, скри се под кревата, но не издържа на изкушението да излезе, след като я повикахме по име. Такава си е тя, нашата Ирена. Социална.

Изкъпахме си я, обезпаразитихме си я и от две години тя вече е у дома. Сменила е две къщи. Навсякъде ми се мотае из краката. Сутрин се буди до мен. Вечер ме гледа през прозореца с разширени зеници как отключвам входната врата. След като вляза, започва да скубе килима от кеф. И да се търкаля по гръб. Изляза ли от вкъщи, плаче. Вляза ли в тоалетната – също. Не знам защо, но котките смятат, че тоалетните поглъщат хората. Може би защото не й даваме да прониква там. Непозната територия. Вход към друго измерение. Сигурно е от това.

irena3

Реших да експериментирам с дресировката и приложих възпитание, базирано изцяло върху награди. Психологически награди. Никакви наказания. Изключително рядко с храна, като стимул. Основно комплименти и погалвания („браво, умното ми то! красива и талантлива като майка си!“). Оказа се много успешно това възпитание. Котките обичат вниманието. Харесват да ги хвалиш. Усещат настроението. Вече изпълнява и знае сложни команди като: „ела тук и започвай да мъркаш“, „лягай“, „седни“, „слез от масата / печката / гардероба“ (командата се подава с призива: „я да видя аз!“), „чакай“ (докато й се сипва храна) и така нататък…

Разбира думи като „хруски“ и „къде е лазерчето“, а любимият й джънк е „Уискас“. Не знам какво слагат вътре, обаче и на мен ми идва да си оближа пръстите понякога, когато ги оцапам в сьомгата с желе. Това не е продуктова реклама. Аз не съм телевизия.

Това е просто споделяне. Да имаш домашен любимец е прекрасно! Даже чудесно!

Тихомир Димитров

април 2, 2016

Как да накараме младите да четат?

009004914-big

Първо, няма как да „накараме“ някого да направи каквото и да било. Против волята му. Точка.

Второ, защо им е на младите да четат?

За да вникват по-дълбоко в медийната дезинформация на #Кой ли?

Според мен е хубаво, че младите не четат.

Прекрасното е, че пишат:

Код.

Който прави кариерата ви възможна, но без да пита #Кой?

Стига да имате юзърнейм и парола, естествено.

Знаете ли, всъщност младите четат.

Четат едни дебели книги, озаглавени: Java, C++, PHP и CSS.

По осемстотин страници всяка.

Четат и ги препрочитат.

Даже ги упражняват.

И е чудесно, че не четат онова, което вие смятате за смислено:

Копи-пейст новини, изсмукана от пръстите поезия, скапани романи от бивши и настоящи алкохолици, вгледани назад в „прехода“. Или в „социализма“. Не, че е нещо ново, просто тогава авторът е бил още млад…

Книжарниците ни са пълни с такива.

Книгите ми няма да ги намерите там.

Достатъчно е само да кликнете и да скролвате надолу.

Докато си намерите подходящото заглавие.

Даже не ви трябват юзърнейм и парола.

Какво като не сте вече млади?

Нали човек цял живот се учи…

Тихомир Димитров

февруари 22, 2016

Хигиената на творческото писане – лекция с упражнения и примери

lekciq

Изт: nightlife.ca

В „Лесно ли се пише роман“ обясних как писането на по-дълги художествени текстове спонтанно се превърна в част от моя живот. Тоест, беше интересно, но не би било лесно за всеки, който реши да поеме по този път. Статията представлява нещо като рекапитулация на десетгодишния ми творчески труд, плодовете от който съм споделил с Негово величествено читателя. Всичко, което някога съм правил, е само на два клика разстояние. Особено книгите. В „Лесно ли се пише роман“ съм сложил линк под всяка корица, където можете да ги четете безплатно. Отделно, само този блог съдържа над 400 авторски материала, в това число: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, книги, популярни заблуди и какво ли още не…

Всичко това не ми дава правото да се превръщам в поредния досадник, който ще ви учи как се прави художествен текст, но имам опит, който мога да споделя с вас и смятам да го направя. Наричам този опит „хигиена на торческото писане“, защото няма да ви научи как да произвеждате бестселъри, а ще ви даде основните правила, които да следвате, за да създавате адекватен текст – такъв, който има голяма вероятност читателят да продължи да чете след първия ред. Повярвайте ми, в интернет, където всеки се надвиква с всеки, да задържиш вниманието на аудиторията не е лека задача. Мишката на потребителя понякога е по-бърза от неговия ум. Но дори да разпространявате книгите си по старомодния начин – в книжарниците – те пак ще са затрупани под планина от конкурентни автори и заглавия.

„Хигиената“ на творческото писане прави текста ви поносим и привлекателен за читателя. Тя улавя, но и задържа неговия интерес. Тя не е правилото на успеха, а ваксината срещу неуспеха по-скоро. Хигиената не съм я измислил аз. Единствено терминът е мой. Правилата, които ще споделя, са открити в моята лична практика, но са потвърдени и от много водещи фигури на литературния фронт, в това число Стивън Кинг дъ грейт. За справка: „Мемоарите на занаята

„Хигиената“ на творческото писане ще ви даде инструментите да спрете да се чудите защо не ви се получава. Творенето на художествен текст е твърде субективен и личен процес, знам. Като яденето. Има хиляди начини да подходиш към менюто в чинията. Но има и хигиена на храненето, която ви гарантира, че няма да се разболеете, да се задавите, да преядете, да се отровите, да се подуете от газове… Най-малкото, преди всяко ядене трябва да си измиете ръцете. Има и храни, които не бива да се смесват. Има прибори, с които не бива да се ядe. Има начин, по който се държат вилицата и ножа. Има кърпи за бърсане…

Такива неща ще ви науча. Спазвате ли ги, никога повече няма да напишете скапан текст. От таланта, упоритостта и трудолюбието ви зависи дали някога ще напишете превъзходен текст. Систематизирал съм хигиената на творческото писане в няколко раздела:

1/ ЛИЧНОСТТА НА АВТОРА

Започвам с личността на автора, защото, в крайна сметка, без автор няма и текст. Нека ви задам една гатанка:

gatanka

Ето няколко добри предположения:

Picture 4

Picture 1

Picture 2

Picture 3

Парадоксалното е, че националната ни валута представлява колекция от красиви цветни „некролози“ на писатели, а докато са живи, повечето български писатели често опъват ушите от глад и нямат много „портрети“ на колеги в джоба. В страна, която толкова много „цени“ своите писатели. Само че посмъртно. Тогава вече може и площади да кръстим на тяхното име, и улици, и булеварди, и училища, може бюстове и паметници да им издигнем. Докато е жив писателят, обаче, той няма на кого да разчита, освен на своите читатели. А те не са длъжни да харесват скапан текст. Лицата от изображенията по-горе са, преди всичко, гениални личности. По тяхно време са живели и творили още хиляди драскачи, за които никога няма да научите, защото не са успели да додкоснат сърцето на читателя дори и посмъртно…

Та, да се върнем към личността на писателя. Подобно на всяко клише, публичният му образ е изграден от мас-медийната култура. Почти няма американска романтична комедия, да речем, в която поне единият от главните герои да не е писател. Това се дължи на факта, че тези филми се правят по текстове на сценарии и книги, а текстовете на сценарии и книги ги пишат писателите, които, подобно на всички останали хора, се интересуват основно от себе си. И създават романтични илюзии / представи за живота на съвременния писател – такъв, какъвто на тях им се иска да бъде. Залъгвайки себе си, обаче, те подлъгват и вас. Истинският съвременен писател няма нищо общо с неговия филмов и литературен герой:

filmov_pisatel

Последният обикновено е интелигентен, очарователен, екстравагантен, ексцентричен, млад, красив, богат и известен. Живее в огромна бяла къща на брега на океана, а ежедневието му е пълно с лежерни закачки, флиртове, партита и остроумни реплики. Много рядко можете да видите литературния и филмов образ на писателя да пише, т.е да работи. Това става някак между другото, но зърнем ли го пред клавиатурата, то значи задължително ще роди световен бестселър. Много често от първия път!

Бул-факинг-шит!

В началото и аз си представях нещата така. Напечатваш романче, изпращаш го на издателя и ти превеждат два милиона по банка. Днес, десет години и няколко милиона реда по-късно, вече не съм на същото мнение. Пред вас стои един истински съвременен писател, който от „млад, красив, богат и известен”, все още е само „млад”. Някои наивно го смятаха за интелигентен, но това беше преди да махне очилата:

Picture 5

Всъщност, отличителната черта на един писател е, че той ПИШЕ. Всеки ден. Работата му не е да бъде рицарят на ергенските партита, кумирът на манекенките или звездата на светския купон. Работата му е да си наляга парцалите у дома. И да пише. Сега ще ми дадете за пример Паулу Коельо сигурно, но на всеки Коельо се падат по няколко милиона неизвестни драскачи, които формират истинския образ на съвременния писател. Писането е самотно занимание, писателите не са рок-звезди. Повечето са супер интровертни типове, които работят скапана работа, за да се издържат, понеже хонорарите им не стигат дори за част от наема. С някои изключения, де:

king rowling coelho

Проблемът е, че в светлината на медийните прожектори попадат САМО изключенията. Всъщност, има по-голяма вероятност да спечелите джакпот от лотарията, отколкото да се превърнете в новия Стивън Кинг, в новата Джоан Роулинг или в новия Паулу Коельо. Един процент от авторите прибират 99% от хонорарите. Това е жестоката истина. Стига толкова за личността на автора. По-важни от нея са неговите качества:

2/ КАЧЕСТВАТА НА АВТОРА

Архитектите строят сгради. Лекарите лекуват хора. Пилотите управляват самолет. А писателите пишат книги. Това е простата истина. Писането е занаят като всеки друг. Има добри и лоши писатели, както има добри и лоши зъболекари. За да бъдеш добър писател, хубаво е да умееш:

a/ Да се впечатляваш лесно. Няма как да получиш вдъхновение, ако си дебил:

Picture 6

б/ Да излагаш мислите си в писмен вид. Или да се излагаш с мислите си в писмен вид:

Picture 7

С други думи, да „правиш“ текст. Умението да говориш няма нищо общо с умението да пишеш. Повечето писатели не са цапнати през устата (като мен). Доста стеснителни са и раздаването на автографи, премиерите, интервютата са истинско мъчение за тях. Нямат търпение да се приберат вкъщи, да останат насаме със своите герои / сюжети, да си налеят един бърбън и да се отдадат ИЗЦЯЛО на онова, което умеят най-добре. А то е да редят думичките върху „белия лист“ на уорда. Но за целта трябва:

в/ Да не те мързи

Picture 8

Писането изисква много труд. Единственият начин да не те домързи е като правиш нещо интересно. Мен ме мързи да си измия чиниите, но виж – да разказвам истории хич не ме мързи. Мисля, че разказвам увлекателно. Всъщност, нищо друго не ти трябва, освен да можеш да разказваш увлекателно.

3/ ПОРОЦИТЕ НА АВТОРА

За писателите се носят всякакви слухове. Например, че си падат по алкохола, наркотиците и леките жени. Е, да де, ама всички професии се надлъгват кой повече пие. Кой е по-голям, с извинение за израза, ебач. Същото се говори за: лекарите, артистите, пожарникарите, войниците, художниците, полицаите, строителите, шлосерите, заварчиците и моряците (изброявам произволни професии наизуст).

Писателите, като интелигентни и чувствителни натури, страдат може би най-много от този мит. Едва ли не, винаги трябва да си надрусан, пиян и главата ти да е завряна между две женски гърди, за да можеш да твориш. Ми не е така! Най-добрите текстове се пишат сутрин, на трезва глава, когато си напълно сам и дори не си пил още първото кафе за деня. Писането е занаят като всеки друг – изисква концентрация и професионализъм. Хубаво е да си го обичаш. А какво правиш през свободното си време (докато не работиш) вече е въпрос на личен избор:

Picture 9

4/ ИНСТРУМЕНТИТЕ НА АВТОРА

Тук е същността на „хигиената“ в творческото писане. Обобщил съм много личен опит, натрупан от мен и от други преди мен през годините. Ще се опитам да ви го представя по възможно най-сбития начин:

4.1/ ВЪВЕЖДАЩОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

Има няколко „изисквания“ към въвеждащото изречение. Свободни сте да не ги спазвате, но без тях е все едно да седнете на масата преди да сте си измили ръцете. Въвеждащото изречение трябва да задава въпроси. Ако читателят не си зададе куп въпроси още при въвеждащото изречение, той едва ли ще потърси отговорите им в продължението. Тоест, ще върне книгата обратно на лавицата или ще натисне хикса в горния десен ъгъл на екрана. Мога да преценя дали една книга ще ми хареса само по въвеждащото изречение. То трябва да грабва вниманието и да провокира въображението на читателя. Да насърчава любопитството. Едновременно. Ето как го правят големите:

Старецът и момчето изглеждаха като баща и син.

– Стивън Кинг

Какви са, като не са баща и син? Защо изглеждат така? Колко възрастен е старецът? Колко голямо е момчето? Той дядо ли му е? Какво правят заедно?

В годината, когато навърших четирийсет, напълно откачих.

– Фредерик Бегбеде

През коя година е това? На колко е сега? Защо е откачил? Какво значи „напълно“? Преди по-малко откачен ли е бил? Нормално ли е да се откача на 40? Всички ли полудяват тогава? Да не би да е някоя криза? Ами, ако лъже? По действителен случай ли е това?

Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него.

– Кормак Маккарти

Какво прави с малко дете в гората, посред нощта, в студа? Защо проверява дали детето е до него? То на колко годинки е? Къде са неговите родители? Какъв е този човек с него? Баща му? Някой роднина? Похитител? От кого се крие в гората? Къде се намират?

Така започват три световни бестселъра: два романа и един разказ.

Упражнение номер едно: Открийте кои са трите произведения.

4.2/ ДИАЛОЗИТЕ

Диалозите за един сюжет са като буталата за двигателя с вътрешно горене. Те движат нещата. Чрез тях се случват случките, развиват се героите, извършват се действията. Хубавите описания са чудесно нещо, но без подходящите диалози историята ви не струва и пукната пара. Защото има голяма вероятност в нея да не се случва нищо. Когато си купувам роман, първо поглеждам въвеждащото изречение, след това веднага прелиствам за диалози. Няколко секунди са достатъчни да разбера ще ми се чете ли въпросната книга. Нямам време за умствената мастурбация на автори, които искат да ме занимават с всичко друго, но не и да ми разкажат някоя интересна история. Ако си търсех пейзаж, щях да купя картина, а не книга… Ето така изглежда роман, кйто никога не бих прочел:

Picture 10

А ето така изглежда книга, която има много голяма вероятност да зачета:

Picture 11

Упражение номер две: Произволно извадете няколко съвременни автора от домашната библиотека. Балзак и Стендал не влизат в сметката. Подредете извадените книги по степен на харесване: първо място, второ място, трето място и т.н. Погледнете въвеждащото изречение на всяка от тях и разлистете за диалози. Интересно дали книгите, които харесвате повече, започват с по-яки въвеждащи изречения? Дали имат повече диалози за сметка на описанията?

4.3/ ИЗЛИШНИТЕ ДУМИ

Истинската хигиена на творческото писане е да махате, а не да прибавяте думи. Силният автор е този, който може с малко символи да ви разкаже много неща. Той очевидно цени както своето, така и вашето време. Доверява се на въображението ви. И не ви натрапва своите ограничени представи. Може пък представата на читателя да се окаже по-яка от неговата. Добрият писател знае това. Той се отнася към читателите си като към интелигентни, мислещи хора с въображение. Слабакът е този, който се опитва в двадесет страници да ви разяснява нещо, което може да се побере в два реда. При редактирането професионалистите се занимават основно с махане на излишните думи. Стивън Кинг казва: „Ако можеш да минеш без някоя дума, мини без нея“. Веднага давам пример:

Михаил настоятелно и съсредоточено гледаше Жана в гърба. Усетила парещия му поглед върху гладката си кожа, тя се извърна рязко и го попита:

– Какво си ме зяпнал като някой идиот?

Това не е лошо. Но можеше да изглежда ето така:

Нахалният му поглед я накара да се обърне рязко:

– Какво си ме зяпнал в гърба като идиот?

Два пъти по-кратко е. Казва същото. И оставя на въображението на читателя. Женският гръб, който той си представя, може да е по-различен. Всеки си има представа за женски гръб, в който се взираш нахално. Няма нужда да я ограничаваме с нашите описания.

Упражение номер три: Вземете произволно избран абзац и махнете излишните думи, без да нарушавате общия смисъл.

4.4/ ПРЯКАТА РЕЧ

pryaka rech

Ето пример за перфектен диалог:

– Извинете, имате ли огънче?
– Съжалявам, не пуша!

Диалогът е перфектен и без „попита той“, „отговори му тя“. Още по-перфектен е без: „срамежливо попита Иван“, „студено му отвърна непознатата жена“. Ако можеш да минеш без една дума, просто мини без нея! В повечето случаи „каза той“ и „каза тя“ са напълно достатъчни.

4.5/ КРАТКИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ

Пишете кратки, простички изречения. Така има нищожна вероятност да сбъркате в граматиката и словореда. Текстът ви ще бъде лесно смилаем за читателя. Да не говорим, че кратките изречения внасят известно напрежение в сюжета. Сгъстяват атмосферата, така да се каже. Помнете, че с прости, кратки изречения можете да се напише всичко, което можете да се напише и с едно дълго, тромаво, протяжно изречение.

Веднага давам пример:

Иван седна. Извади цигара. Помачка я между пръстите си. Помириса я. Вдиша от аромата на тютюна. И облиза хартията. Както правеше винаги. Потърси запалка. Беше я забравил у дома. Както винаги! Огледа се. Млада жена четеше книга на съседната пейка. Поколеба се за миг… Но порокът се оказа по-силен от вродената му срамежливост:

– Извинете, имате ли огънче?

Открих това правило, когато прописах на английски. Тъй като не можех да се изразявам свободно, както на майчиния си език, бях принуден да използвам само къси, прости изречения, за да не допускам грешки и да сглобявам граматически правилни текстове. Оказа се, че с къси, прости изречения можеш да напишеш абсолютно всичко! Ето как НЕ трябва да изглежда горният пример:

Иван седна на пейката, извади цигара и по навик я замачка между пръстите си, преди да я поднесе към носа си, за да вдиша от аромата на тютютна и да бръкне в джоба си за запалката, която не беше там, защото я беше забравил за пореден път у дома, което го накара да се огледа наоколо и да забележи младата жена, която четеше книга на съседната пейка до него, ала тъй като порокът му се оказа по-силен от вродената му срамежливост, той се насили да попита непознатата:

– Извинете, имате ли огънче?

Тъпо, нали? И възможността за грешки е безкрайна. А казва същото. Абсолютно същото. Пишете кратки, простички изречения винаги, когато можете. Читателите ще ви благодарят за това!

Упражение номер четири: Използвайте наученото дотук, за да спретнете кратко описание на тази картинка (ограничете се до 130 думи):

Picture 12

А сега на тази:

Picture 13

Задачата ви е второто описание да е по-интересно (за четене) от първото.

4.5/ ПЪЛНИЯТ ЧЛЕН

Много е важно да слагате пълния член където трябва. Хехем. Забелязвам едно извращение в българския език напоследък, според което пълният член се пъха навсякъде, където не му е мястото. Това става най-вече, когато авторът иска да подчертае колко важно (за него) е дадено нещо. Например: „Довършете ремонтЪТ!“. Или: „ОгледА на апартаментЪТ мина добре“. В случая пълният член трябва да се извади от апартамента и да се напъха в огледа, защото там е подлогът на изречението. Ако отговаря на въпроса „Кой“, значи е подлог. Толкова е елементарно! „МагазинА ще работи в неделя“, ама друг път! Ето още извращения, които трябва да избягвате, ако искате не само да ви мислят за писател, но и да не ви се присмиват, че сте глупак.

4.6/ РЕДАКЦИЯТА

Редактирайте текстовете си десет пъти, след като ги напишете. Минимум. А след това още двадесет пъти, преди да ги споделите. За книги, разкази и по-дълги произведения, които смятате да публикувате, използвайте услугите на професионален редактор и/или коректор. Аз правя всички тези неща и пак резултатите са далеч от съвършенството. Смятайте колко работа ви чака вас! Затова мисля, че на писателя би трябвало да НЕ му остава време за пиене, наркотици, светски партита, манекенки и паркетно-лъвски изяви, ако занаятът му действително е писането, а не позьорството.

4.7/ СЮЖЕТЪТ

Picture 14

По-добре история с неочакван край. Пък и най-добрият автор си остава Животът. А там често няма въведение, завръзка, кулминация, развръзка, поука. Все едно наблюдаваш влак в полето: Нахлува рязко с локомотива, минават разноцветни вагони, тракат, дрънчат, релсите скърцат и изведнъж… цялата процесия свършва! Без предупреждение. Без никаква поука. Дори шумът съвсем скоро ще спре да напомня, че оттук някога изобщо е минавал влак. Пеят птички и жужат пчелички. За какво беше цялата дандания? Пишете като Живота. Той е авторът на най-уникалните истории. Всички ние сме само плагиати. Сглобяваме парченца от тях. И ги подчиняваме на някаква логика. Няма никаква логика! Пишете изненадващо като Живота. И винаги оствяйте читателя си накрая замислен и впечатлен, но жаден за още. Нека винаги да иска още. Така ще свършите всичко, което един писател може да свърши.

Упражение номер пет: Напишете кратък текст по тази картинка:

Picture 15

Заглавието го оставям на вас. Разказът ви задължително да започва така:

Иван седна. Извади цигара. Потърси запалка. Отново я беше забравил у дома. Или му я бяха откраднали. За пореден път! Огледа се. Една млада жена четеше книга на съседната пейка. Поколеба се за миг… Но порокът се оказа по-силен от вродената му срамежливост:
– Извинете, имате ли огънче?
– Съжалявам, не пуша!

Да не надвишава една стандартна страница (1800 символа). Задължително да съдържа сцената от картинката по-горе и тя да бъде основният акцент в повествованието. Да спазва хигиената на творческото писане. Или поне част от правилата, които научихме днес.

Picture 16

Благодаря ви, че останахте с мен до края!

Тихомир Димитров

Сродни публикации:

Разни мазни блогърски препоръки

Дребни писателски трикове

Как се пише бизнес план?

 

февруари 12, 2016

Лесно ли се пише роман?

adfbadbsdb

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

spravedlivost - korica

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

dusha - korica

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

33_lady

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prikazki-korica

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prosperiteta - korica

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

santyago - korica

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

jelania - korica

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

avariqta - korica

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

Следваща страница »

The Rubric Theme. Create a free website or blog at WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 260 other followers