Писателският блог на Тишо

септември 10, 2017

Етъра, Габрово

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 1:13 am
Tags: , ,

Разбира се, най-хубавата част от всяко пътуване е прибирането у дома:

Тихомир Димитров

 

Advertisements

септември 4, 2017

Виждаме само върха на айсберга и само главичката не се брои…

Изт: Salesforlife

Някога ядосвали ли сте човек, който има собствена армия?

И аз не бих желал да ми се случва. Затова не завиждам на милиардери.

Може да харесвам с 500 години по-младите им жени или тревясалите им имения, обаче дали ми се забърква с хора, които имат собствено разузнаване, собствени тайни служби и собствени специални части/снайперисти?

Едва ли!

Ако харесваме лайфстайла на свръх-богатите, ще трябва да харесваме и могъщите им врагове…

Виждаме само върха на айсберга.

Искаме „само главичката” да вкараме, ама не става.

Главата на камилата, като влезе веднъж в палатката, ще разруши стана.

Харесваме ламборджинито на някого, но не искаме да му плащаме лизинга.

Харесваме нечия работа, но не искаме нейните отговорности, искаме само нейната заплата.

Харесваме нечия популярност, но не искаме да сме клоуните в квартала, искаме само катаджиите да не ни глобяват.

Харесваме нечий бизнес, но не искаме да се занимаваме с данъчни, с конкуренти, с мутри, с изнудвачи, с ДДС декларации, с бюрокрация…

Харесваме нечий талант, но не искаме да си изгубим детството…

Харесваме нечий имот, но не искаме дори да знаем за месечната му вноска.

Харесваме коне, но дори не желаем да разберем за седмичната им издръжка.

Харесваме бездомни котенца и кученца, но не бихме ги подслонили у дома, не бихме дали 300 лева от собствените си спестявания, по-скоро бихме организирали поредната фейсбук „кампания”.

Харесваме бездомните старци, но още повече харесваме мисълта, че им „помагаме”. Едва ли бихме ги подслонили у дома. Все пак миришат. Пък и е неудобно. Какво ще кажат тъщата / майката / дъщерята / зетят / тъстът / децата ?

Какво ще кажат хората?

Харесваме някой филм, но предпочитаме да си го изтеглим безплатно.

Харесваме нечия дъщеря, но НЕ бихме искали да се сродяваме с нейния баща.

Харесваме нечий син, но не желаем да се харесваме на майка му.

Харесваме природата, но не бихме легнали под багера.

Има толкова много неща, които харесваме, обаче не ни стиска.

Само главичката не се брои.

Трябва да си заложиш и „топките”.

Не всички се раждат с топки, затова ВСИЧКИ се раждат с Душа.

Ако ТОЛКОВА много искаш да притежаваш нещо, което не ти принадлежи, трябва да си заложиш душата, майко, Цялата. И ще го получиш. Заедно със страничните ефекти. Главата на камилата ще бъде в твоята палатка.

Оправяй се.

Тихомир Димитров 

август 26, 2017

Рая отвъд голямата вода

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров 

август 13, 2017

Празнината, майко, черната…

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 8:34 pm
Tags: , ,

Всички ние сме торнадо, амосферно явление, вихър с различна форма, временна и претенциозна, но винаги гравитираме около една и съща константа – Празнината, която прави „геврка” възможен – Липсата, около която се въртят Наличностите или просто Нищото, което поражда Нещата в своята Основа. След нас остават само спомени, падащи листа (много рядко автомобили) и всички, абсолютно всички, действия в живота ни са задвижени от мотивацията да я запълним тази Празнина, около която ни е завъртяла лудостта на живота. Често успяваме да хвърлим нещо в бездънната и паст, само за да видим, че тя (Празнината) се е пренесла другаде, съвсем непокътната. Със скоростта на мисълта.

Вземете чисто човешките истории:

Момче харесва момиче. Тя е Празнината, която трябва да се запълни. У него. Само веднъж да успее, момчето осъзнава незабавната потребност да запълва нова Празнина – била тя дълбочината на нейната утроба или копнежа по друга, по-млада, какво значение има? Нали е „постигнал” целта си? Само в приказките героите заживяват щастливо евър-афтър… В реалния живот се пропиват, пребиват се като хора (животните не са способни на излишна жестокост) или направо се избиват физически, но Празнината си остава…

Вземете всички сфери от живота:

Мечтаната вчера професия днес е ужасяваща рутина.

Желаната вчера сума днес е нищожна шепа копейки.

Възлюбеният вчера Пророк днес виси на кръста…

И така нататък. И така нататък…

Разберете, че Празнината стои в основата на ВСИЧКО. Без нея нямаше да има пророци, мечти, желания, бедност и богатство, разврат и целомъдрие, нямаше да го има цялото разнообразие на човешкото преживяване. Искате разнообразието, но не желаете Празнината?

Е, няма как да стане!

Именно тя, Празнината, майко, черната, гарантира нашето съществуване!

Около Нея се върти всичко.

Има начин да съхраните психиката си здрава и той е да се научите да приемате Празнината. Да я боготворите дори! Защото Празнината идва от Бога. Грешно се изразих. Бог е Празнина – Празнина, която вие „запълвате” със своите желания, нагласи, действия, мечти и предпочитания. Бог е добър, защото ни позволява това. Защото ни позволява ВСИЧКО ТОВА. Само не очаквайте някога тя, Празнината, да се оригне и да каже:

„Достатъчно!”

Това няма да стане дори в деня на смъртния ви одър. Ще си заминете от тук с чувството за Празнина. За нещо непостигнато. За нещо недоизживяно…

Боготворете Празнината!

Кратък синтактичен анализ:

Бого-Творете Празнината.

Творете като Бога, за Бога!

Или идете по дяволите!

Запълвайте я с каквото намерите за добре, но никога не очаквайте Тя да изчезне. Дори най-богатитят българин се чувства като просяк пред американските милиардери, а те се чувстват разведени. Или болни. Има ли значение?

Празнината е като сянката, тя е по-бърза от вас и колкото повече обем в пространството заемате, толкова по-голяма ще бъде Празнината, която Ви следва навсякъде. Която трябва да запълвате.

Откажете се от това. Не от Празнината. Откажете се от идеята да я пълните с „неща”: имоти, марихуана, хероин, заплати, кюлчета, коли, власт, пари, мъже, оръжия, жени… Приемете Празнината като основата на Вашето съществуване. Едва тогава ще можете да заговорите в първо лице, множествено число:

Ние.

Ние приехме Празнината.

Ние сме Празнината.

Защо мислите, че дервишите се въртят? Около КАКВО се въртят?

Защо мислите, че будистите съветват да пренебрегваме всичките си желания?

Откъде мислите, че произлиза „Бездната” в Стария завет?

Защо мислите, че Учителят, Лечителят, увисва на кръста?

Вашите постижения могат ли да се сравняват с тези на Моисей, Буда, Исус, Мохамед?

Могат, разбира се! Стига да не забравяте за Празнината!

Празнината, майко, черната!

Липсата, около която се въртят Наличностите или просто Нищото, което прави всички Неща възможни…

Но винаги промелниви, винаги недостатъчни…

Бого-Творете Празнината!

Тихомир Димитров 

юли 26, 2017

На море през девет планини в десета

Котор

Точно както в България почти всеки град е „столица” на нещо, така и по западното крайбрежие на Балканите почти няма град, който да не е „Перлата на Адриатика”. Котор е една от тези „перли”, наред с Дубровник, Будва, Макарска и т.н. Намира се в дъното на най-южния фиорд на планетата – тесен и дълбок залив, който се проврира като смок навътре в сушата, измежду километри отвесни планински зъбери, навели чела от двете му страни, подобно на сърдити великани, за които е трудно човек да избере подходящо описание с думи. Самата страна се нарича Черна гора. В превод „гора” значи планина, но точно както Черно море не е съвсем черно на цвят, така и тук наименованието на планината има по-скоро символично значение. Страшните зъбери, зловещите пропасти и зашеметяващите отвеси категорично са концентрирани в западната част на Балканския полуостров. За сравнение, старопланинските джендеми и рилската „пустош” изглеждат като разходка до „Алеко” през уикенда. И зад всички тези ужасяващи кошмари на вертиго-гения, през девет планини в десета, се намира едно хубаво море.

Разстоянието от София до Котор е някакви си 600 километра плюс малко отгоре, но си ги представете по следния начин: завой след завой, след завой, след завой, след завой, и така общо 16 часа клатене по близо 10 000 завоя. Не съм ги броил точно, може и да са много повече… Носете си хапчета за повръщане.

Възможните маршрути са няколко: през две граници (България – Сърбия и Сърбия – Черна гора), през три граници (България – Македония, Македония – Косово и Косово – Черна гора, съответно България  – Сърбия, Сърбия – Косово, Косово – Черна Гора) или през четири граници (България – Македония, Македония – Албания, Албания – Косово и Косово – Черна гора).

Недостатъците на всички останали маршрути, освен първия, са много: червени паспорти, допълнителни застраховки, винетки, пътни такси и прочие. През Сърбия си пътувате директно с личната карта, дори няма да ви поискат зелена карта за автомобила на границата, винетка няма, а магистралната такса е едно евро и половина. Останалите маршрути са каръшки. Ако разполагате с достатъчно време и сте решили да нощувате във всяка отделна държава си струва, но нашата „база” беше в Котор и се водихме от принципа „Колкото по-малко бариери, толкова по-добре”. За справка, на сръбската граница чакахме 4 часа в задръстване, представете си, ако имаше още три-четири „бариери” по пътя…

Дори преминаването през Сърбия, обаче, не е еднозначно. Можете да се залутате из селата около Копаоник, много са живописни, но ще си изтъркате задниците в седалките от лашкане по петокласни планински пътища, ще се „обесите” на коланите и ще си изповръщате червата от друсане по завои с много-много-много дупки, а можете да минете и по първокласните пътища, които заобикалят планините, удължавайки пътя за сметка на комфорта. Тъй като пробвахме двата варианта на отиване и на връщане, ако трябва да повторя това пътуване, бих заложил и двата си тестиса на маршрута: София – Ниш – Крушевац – Кралево – Нови пазар – Подгорица – Котор.

Самият Котор е една миниатюра на Дубровник. Говоря за стария град: тесни улички с висящо на сянка пране, мраморни площади, изтъркани до блясък от сандалите на световния туристически поток, бели фасади, зелени капаци, кипариси и палми; хостел до хостел, миризма на прясно запален хашиш и пържени яйца, брадясли младежи и девойки с небръснати крака – посланици на „развитите държави” – насядали в кафенета, наблъскани из клаустрофобичните пресечки до антикварни магазини, ресторантчета, пълни с пияни туристи бистра, сергии с китайски сувенири, стари камбанарии, котки, опасани в бръшлян задни дворчета, тихи безистени, църкви, каменни стъпала и могъщи крепостни стени…

Гигантските круизни кораби навлизат със сирена в тесния залив, „паркират” точно на 29 метра от входа на стария град и ежедневно изсипват световния туристически поток на три порции. Правят го сутрин, обед и вечер. Бях настанен в апартхотел точно на отсрещната страна на залива и можех да наблюдавам всичко това с чаша отлежало вино в едната ръка и със стар военен бинокъл в другата.

Ако смятате, че като сте отишли на море през девет планини в десета, ще можете да отидете и на плаж, жестоко се заблуждавате. Или поне няма да намерите място, което да отговаря дори на един процент от представата ви за „плаж” в родината. Котор ще ви предложи едни сенчести палмови градинки с нарочно излети бетонни плочи, върху които има пейки и бутилки от предишната пиянска вечер, точно до контейнерите за смет, до някой паркинг или на самото шосе, а оттам по каменни стълби ще можете да се натопите в утайката на дълбокия залив, където се събират всички канали на града и само на стотина метра от вас се разминават 13-етажни кораби.

Котор не е никаква „перла” извън стария си град. „Блясъкът” му се потъмнява от улици без тротоари (изключително тесни и с натоварен трафик, така че си в постоянна „схема” с преминаващите в двете посоки автомобили), изоставени хотели от Титово време (на пъпа на града), занемарени паркинги с използвани кондоми, използвани спринцовки и използвана тоалетна хартия (също на пъпа на града), порутени сгради, „изкормени” рибарски лодки, захвърлени на брега, обезлюдени къщи с буренясали вътрешни дворове, съмнителни пресечки, нахални комари, сърдити хора, рушащи се фасади, изгнили комини от стари соц-ком фабрики, казина с мутро-бароков имидж и други балкански мизерии.

Прави впечатление, че макар Черна гора да не е членка на ЕС, което поставя шенген и еврозоната в една, уж, по-отдалечена перспектива, за която ние тук все още се редим „на опашка”, то еврото отдавна вече е национална валута на страната. Явно са ни „прередили” по някакъв начин. На опашката. Естествено, като балканци, ние трябва да знаем, че опашките са само за балъците. Минималната заплата в Черна гора е между 300 и 500 евро на месец. Цените са с една идея по-високи от българските, но трябва да се има предвид и туристическата „брадва”. В сравнение със Сърбия, Монтенегро изглежда като добре уредена държава.

Дубровник

Докато не отидеш в Хърватска. Всичко се променя още от границата. Пътищата стават смолисто-черни, гладки, с ярко-жълта пееща маркировка и много, вадещи очите дори и през деня, светлоотразяващи знаци. Къщичките наоколо придобиват съвсем италиански вид, с добре поддържан райграс и с автоматични пръскачки в градините, с табели „остар пес” по оградите, следвани от приказно осветени тунели през планините, от места за почивка край пътищата (одморище), екипирани с цветни пързалки, пясъчници, поляни за пикник, барбекюта, супермаркети и пълна липса на фасове, плюс други боклуци по земята, следвани от хубави и разумно построени градове, в които няма начин да се изгубиш, защото всички табели са на четири езика. И всичко това на фона на Адриатическото крайбрежие.

Отделно, гражданите на ЕС получават „облекчаващ” SMS, който ги уведомява, че отново са си „у дома”, че всички разговори се таксуват по тарифите на „родния” им оператор, все едно няма никакъв роуминг, че един мегабайт трафик вече не струва 15 лева без ДДС, а колкото си се разбрал с Мтел, че изходящите повиквания не са вече 7 лева, а входящите 3 и т.н. Човек за малко наистина да се почувства като у дома! Само дето „у дома” не е толкова подредено. И те хваща яд по тази причина.

За първи път бях в Хърватска преди десет години и от тогава съм влюбен в нея. Дубровник е само на два часа път от Котор, с чакането по границата. Истинско престъпление е да не го посетиш, след като вече си прехвърлил деветте планини и най-после си стигнал до морето зад десетата.

Е, има си и неудобства. Например, паркирането в Дубровник бих го поверил на най-големия си враг, ако имах такъв. Независимо дали ще спреш досами крепостната стена в Стария град или на два-три километра нагоре по баирите, винаги ше платиш между 5 и 6 евро на час. Местата за паркиране се намират изключително трудно, както през уикендите, така и през делиничните дни, всичките са платени и, въпреки това, заемането им гарантира поне половин час лутане из трафика по тесните улички нагоре-надолу (всичките еднопосочни) и оглеждане като бухал, докато най-накрая си готов да благодариш на Господ, че си намерил не много удобно място в гората на четири километра от Стария град, където също ще платиш една българска надница на час, за да си оставиш колата. Съветът ми е да се напъхате в първия подземен паркинг, който ви се изпречи на пътя и да се надявате, че имат свободни места. Бъхтенето по баирите на връщане, с пот на челото, в жегата, след изтощителната обиколка из винаги слънчевия Дубровник, така или иначе, е неизбежно. Просто си носете вода. Носете си и куни, защото почти никъде не приемат евро. Особено в местата за плащане на паркинга. Курсът в чейндж бюрото на Стария град едва ли е най-справедливият, който можете да намерите и, докато обменяте валута, за да си платите паркинга с полу-електронната им система, има голяма вероятност вече да товарят возилото ви на паяка, за което ще платите още една минимална българска месечна заплата (като глоба). Знам, че подобни сравнения са тъпи, но паркирането в София продължава да струва межу 50 цента и едно евро на час, а Дубровник не е дори столица…

Дубровник привлича с перфектната си реставрация и със зашеметяващата си история. За гледките да не говорим. Дори сте абсолютно бос(а) по трите въпроса, пак ви насърчавам да го посетите, заради мащабите, архитектурата, и оживлението. Можете просто са седнете на една от мраморните пейки и да наблюдавате тълпата. Пред очите ви, докато си гризете фунийката на сметановия сладолед, ще премине целият свят. Ако сте фотограф, няма да устоите на изкушението да опънете статива и да правите портрети. Цял ден. Просто не забравяйте за колата.

На връщане се отбихме през Дубровнишката ривиера на плаж. Очаквах нещо престижно, оказа се просто комплекс от изоставени хотели, гигатнтски хотели от Титово време, с формата на обърната пирамида, изпочупени, разядени от стихиите, като в пост-апокалиптичен сюжет. С някакво извинение за плаж помежду им: тесен каменист бряг и много чисто море с още по-каменисто дъно. През краката ми мина змийче, което преследваше пасаж от сребристи рибки. Имаше и морски таралежи.

Будва

е „перлата” на Черногорското крайбрежие – курорт, който много прилича на Златни пясъци. Обаче трябва да махнете златните пясъци. И да добавите връх Мусала за фон. Все пак сте отишли на море през девет планини в десета! Плажовете са отвратителни: каменисти, неудобни, тесни, претъпкани, с твърде много фасове по брега и твърде много гниещи водорасли във водата, която беше топла, мръсна и непрозрачна до степен, в която имаш чувството, че плуваш в някаква китайска супа и съвсем скоро ще те поднесат на чуждестранните гости. Иначе всичко друго си е като в Златни пясъци: руските лагерници, пияните англичани, кичът по сергиите, надуваемите замъци, всичко.

Извод и умопомрачения:

Като цяло разходката до Западните Балкани ми се отрази отрезвяващо. Не, че изтрезнявах често, докато не шофирах, просто разбрах, че имам привилегията да съм роден на много по-хубаво, по-разнообразно и по-малко взискателно място. Във всяко едно отношение. Обаче ви насърчавам да поемете „по стъпките на писателя”. Гледките са внушаващи. Този пътепис няма снимки. Реших да не ви развалям визуалния кеф от разходката, ако решите да го направите.

Bon Voyage!

Тихомир Димитров 

юли 16, 2017

Дървото на поезията

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 12:43 am
Tags:

Тихомир Димитров

 

 

юни 24, 2017

Препоръчaно четиво за ваканцията през лятото

Всяка година по това време (горе-долу) препоръчвам нещо интересно за четене през лятото. Всички очакваме ваканцията, отпуска, почивката, екскурзията (или както го наричате там) с огромно нетърпение: стягаме колата или резервираме нощувки и самолетни билети онлайн, правим списъци, приготвяме багажа, минаваме през напрежението на трафика в жегата, преодоляваме дупките по улиците, оцеляваме в блъсканиците по летища, гари и автогари, преглъщаме яда си от закъсненията и от забравените в последния момент „важни“ неща у дома, приемаме, че все пак сме изключили печката / ютията / машата / газта / котлона, изтърпяваме някак пътуването и ето, че вече сме там – на избраното място за жадуваната лятна почивка…

И още на втория ден се оказва, че няма какво да правим!

Умираме от скука направо! Мозъкът ни е свикнал да отмята задачи до последния момент, а сега, цяла седмица или две, ще го насилстваме да бездейства! На втория ден умората, разстройството и махмурлукът вече си отиват, ако изобщо ги е имало при нашето пристигане, багажът е нареден по гардеробите и шкафовете в мястото за настаняване, слънцето пече, опънали сме кълки на шезлонга пред басейна, под чадърите на плажа или до някое живописно езеро в планината и… няма с какво да си запълним свободното време! Ще се съгласите, че ровичкането из смартфона е безинтересно, тъй като цяла година с това сме се занимавали. Гледането на телевизия също е банална част от работното всекидневие. Лаптопта ще го пипаме в краен случай. Остава само добрата книга.

Предимството на книгата е, че ни кара да преместим поглед от екраните. За разнообразие. И няма нужда от зарядно. Недостатъкът на книгата е, че заема място в багажа и тежи, а побира ограничено количество текст, което може да не ни стигне до края на ваканцията или поне за всички периоди на бездействие и скука. Друг недостатък на книгата е, че може да не ни хареса. Това в особено голяма степен важи за романите. Така че препоръчвам разкази. От различни автори, ако е възможно. И, разбира се, в любимия литературен жанр.

Алманах „Фантастика 2016“ съдържа най-доброто от областта на научната фантастика, излязло през последните година или две. Не се ограничава само до българските автори. Преводната фантастика е достойно представена. Не се ограничава и само до късата проза. Освен разкази, вътре ще намерите анонси за интересни книги, публицистика, разсъждения за бъдещето на секса, футорология, визионерски представи, екзистенциални есета, дисекция на хоръра в киното и какво ли още не. Дори моя милост ще намерите там. Споменали са ме в книгосъбитията за 2016 г., a отзад, на корицата, е изтипосан последният ми роман. Това не е причината да напиша ревюто. Причината е, че заминавам на почивка и ще взема алманаха с мен. Всяка година го чакам с нетърпение, просто тази година нещата съвпадат. Отметнал съм го до средата, доста е обещаваш. Идната седмица вече би трябвало да го има в книжарниците. Можете да си го поръчате и директно от съставителя, като му изпратите имейл на: at_slavov(маймунка)abv(точка)bg

Тихомир Димитров 

юни 19, 2017

Bits of Everything

Има оптимистични, има и отчайващи моменти, както забелязвате.

Животът не е шоколадова бонбониера.

Просто ще минем през всички.

Ако ни е позволено…

Тихомир Димитров 

 

юни 8, 2017

Магическа книга-игра за малки деца

Гостуващ автор: Никола Райков

Историята започва години назад, през 80-те и 90-те на миналия век, когато аз самият растях. Ако сте преживели детството си тогава, има голяма вероятност да притежавате още някоя от онези книги-игри. Те бяха не просто мода, за цяло едно поколение те се превърнаха в културен феномен! Но всичките бяха предназначени за тийнейджъри и за деца в пред-тийнейджърска възраст. Нямаше нито една книга-игра за деца между три и девет години. Помня, че тогава си казах: „Това е лудост! Кои са тези, които най-много обичат да играят? Най-малките!“

И така започна всичко…

Дори най-дългото пътуване започва с няколко малки стъпки.

Не само исках да нашиша книга-игра за съвсем различна аудитория, но също така исках да направя съвсем различен тип книга. Вярно е, че книгите-игри понякога бяха лошо написани. Рядко засягаха важни морални и философски въпроси. Изпълнението им също не беше кой знае какво – евтин печат с черно-бели илюстрации. Но такива бяха времената тогава. Аз исках да променя всичко това. И го направих.

Прервърнах се в най-младия автор, печелил някога престижните награди за дестка литература в България.

„Голямото приключение на малкото таласъмче“ е преведена на английски, руски, италиански и латвийски. В момента се превежда на още няколко езика. Има цели осем преиздавания на хартия. Какво чакате? Изтеглете си я още сега! Безплатно е!

Често с основание ме питат защо го направих. Доста необичайно е един автор на споделя книгите си напълно безплатно, нали?

Вярвам, че би било жестоко, ако децата не могат да се наслаждават на книгите ми, само защото родителите им не могат да си ги позволят, а детските автори не могат да бъдат жестоки. Те трябва да са загрижени, обичащи и нежни. Ценностите, които проповядваме, не бива да остават само на хартия. Ние самите трябва да сме живи, дишащи примери за тези ценности. Всеки добър автор ще ви каже, че не можеш да излъжеш своите малки читатели (или невръстни слушатели). Ще ви хванат „в крачка“ на секундата! Когато чете една книга, човек лесно може да разбере дали нейният автор е бил искрен пред своето вътрешно „Аз“.

Творчеството ми е вдъхновено от моята искрена любов към децата, към тяхното въображение, към сина ми, към приключенията и към времето, прекарано с него сред природата.

Вярвам, че хората са изначално добри. Ако си излял сърцето си в нещо, ако си дал най-доброто от себе си, хората ще го усетят и ще ти дадат своята безусловна подкрепа. Няма нужда да криеш плодовете на труда си: хората не са крадци! Ако споделяш, те ще го оценят, ще те последват и дори честичко ще те подпитват: „Кога излиза следващата книга?“. И, да, с удоволствие ще ти ударят едно рамо, защото са се убедили, че любимият автор на децата им действително вярва в ценностите, за които пише – в любовта, в приятелството и в свободата – същите неща, в които вярват и самите те.

Деца се влюбват в книгите ми. Досегашните ми три книги за малкото таласъмче са бестселър №1 в България.

Скоро след издаването на първата книга много учители, възпитатели и психолози започнаха да разпознават нейния потенциал за развитие на личните и социални качества у децата между 3 и 9 годишна възраст. Нейният иновативен и интерактивен подход се смята за чудесен при:

Развитие на чувството за свобода и лична отговорност
(чрез осъзнаване на важността на нашите избори в историята);
Разпалване на детското въображение
(чрез развитие на нелинеен сюжет);
Подхранване на чувство за любов към заобикалящия ни свят, емпатия и разбиране
(чрез изцяло положителни примери);
Развитие на позивитни отношения между възрастните и децата
(с още по-голямо приложение, ако възрастният играе или участва заедно с детето);
Работа с деца със специални нужди
(чрез преодоляването на страха, екипното взаимодействие и социалния ангажимент, които развива играта);
Подхранване на любов към четенето и повишаване на детската грамотност
(книгите-игри са чудесно средство за привличане на „трудните“ читатели).

Съществуват 94 начина да прочетете тази приказка и 20 различни завършека:

Ето няколко ревюта:

„Най-уникалната книга, която някога ще държите в ръцете си!“
e-lect.net

„Магическа, изпълнена с въображение и детското усещане за чудо“
Григор Гачев, блогър, автор и преводач

„Повратна точка в жанра“
Big Box Gamers

Още ревюта ще намерите в GameTale.eu

Рейтингът на книгата в Goodreads е 4.75 от 5.

Сега голямото приключение на малкото таласъмче се отправя към едно още по-голямо предизвикателство: публикуването на луксозно хартиено издание на английски език за глобалната аудитория! Как ще приключи тази история? Ами, тя е магическа и краят зависи изцяло от вас!

Впуснете се в приключението заедно с мен! По пътя ви очакват чудесни награди и много приятни изненади.

Гостуващ автор: Никола Райков 

Послепис от „домакина“:

Това НЕ Е платена публикация. Никола Райков успява да разпали въображението на малките деца, но и на „големите“ (по възраст, а не по акъл) автори като мен. Подарявал съм вече негови книги на децата на приятели и роднини, наслаждавал съм се на ефекта, който имат върху тях. Никола ме вдъхновява с ентусиазма си и с дръзките цели, които си поставя. Заразителен е абсолютният му стремеж към качество до най-малкия детайл, виден във всичките му произведения: от книгите-игри, през картичките и картите за игра, до детските пижами. Очарователен е размахът, с който действа. Никола не само, че не ми е платил за това авто-ревю, но аз самият се включих с някой лев в неговата KickStarter кампания. Насърчавам ви да го направите и вие. Такива примери трябва да се подкрепят. Просто е удивително да видиш човек, който не само, че не мрънка как в България нищо не става, но знае КАКВО точно прави, знае КАК точно да го направи, наясно е ЗАЩО го прави, поставя си конкретни цели и дава най-доброто от себе си, докато го прави. Такива са хората, които превръщат една страна в цивилизовано и приятно място за живеене. Нуждаем се от повече като тях. За целта трябва да ги подкрепяме не само на думи. Помогнете на един човек да сбъдне своята мечта и Съдбата ще ви помогне да сбъднете някоя от вашите собствени! От опит знам, че работи. Даващият винаги получава повече от този, на когото е дал. Сътрудничеството, взаимопомощта и подкрепата винаги са стояли в основата на човешките „чудеса“. А успехът е заразителен…

Тихомир Димитров 

Следваща страница »