Писателският блог на Тишо

април 7, 2016

Котенце-ботенце

irena1

Свикнал съм да имам домашен любимец, откакто се помня: котенца, кученца, големи песове, даже веднъж костенурка и много по-късно – рибки в аквариум. Консервативен съм в това отношение, не залитам по змии, плъхове и гущери, да речем, въпреки че разбирам хората, които го правят – така са по-интересни.

С Ирена се запознахме на улицата. Седеше си в една кошница, обърнала гръб на тълпата, вперила поглед в стената. Изпълнена с депресия. Беше грешка да я погалиш, защото се вълнуваше от контакта, започваше да мяука и да ти „говори“, да се търка и да мърка, а после, когато продължиш по пътя си тя разбираше, че си поредният лъжец. И започваше да плаче. Обърнала гръб на тълпата. Вперила поглед в стената.

Любовта ни беше от пръв поглед. Спечели ме с черната си брадичка – онова петънце отдолу, точно под розовия нос и малката устица:

irena2

Тя любовта си е такава – впечатлява се от незначителните, на пръв поглед, от дребните неща. Прави ги да изглеждат големи. И важни.

Ирена нямаше нищо против, когато приятелката ми я донесе следващата вечер у дома. По мое настояване. Е, да, скри се под кревата, но не издържа на изкушението да излезе, след като я повикахме по име. Такава си е тя, нашата Ирена. Социална.

Изкъпахме си я, обезпаразитихме си я и от две години тя вече е у дома. Сменила е две къщи. Навсякъде ми се мотае из краката. Сутрин се буди до мен. Вечер ме гледа през прозореца с разширени зеници как отключвам входната врата. След като вляза, започва да скубе килима от кеф. И да се търкаля по гръб. Изляза ли от вкъщи, плаче. Вляза ли в тоалетната – също. Не знам защо, но котките смятат, че тоалетните поглъщат хората. Може би защото не й даваме да прониква там. Непозната територия. Вход към друго измерение. Сигурно е от това.

irena3

Реших да експериментирам с дресировката и приложих възпитание, базирано изцяло върху награди. Психологически награди. Никакви наказания. Изключително рядко с храна, като стимул. Основно комплименти и погалвания („браво, умното ми то! красива и талантлива като майка си!“). Оказа се много успешно това възпитание. Котките обичат вниманието. Харесват да ги хвалиш. Усещат настроението. Вече изпълнява и знае сложни команди като: „ела тук и започвай да мъркаш“, „лягай“, „седни“, „слез от масата / печката / гардероба“ (командата се подава с призива: „я да видя аз!“), „чакай“ (докато й се сипва храна) и така нататък…

Разбира думи като „хруски“ и „къде е лазерчето“, а любимият й джънк е „Уискас“. Не знам какво слагат вътре, обаче и на мен ми идва да си оближа пръстите понякога, когато ги оцапам в сьомгата с желе. Това не е продуктова реклама. Аз не съм телевизия.

Това е просто споделяне. Да имаш домашен любимец е прекрасно! Даже чудесно!

Тихомир Димитров

април 2, 2016

Как да накараме младите да четат?

009004914-big

Първо, няма как да „накараме“ някого да направи каквото и да било. Против волята му. Точка.

Второ, защо им е на младите да четат?

За да вникват по-дълбоко в медийната дезинформация на #Кой ли?

Според мен е хубаво, че младите не четат.

Прекрасното е, че пишат:

Код.

Който прави кариерата ви възможна, но без да пита #Кой?

Стига да имате юзърнейм и парола, естествено.

Знаете ли, всъщност младите четат.

Четат едни дебели книги, озаглавени: Java, C++, PHP и CSS.

По осемстотин страници всяка.

Четат и ги препрочитат.

Даже ги упражняват.

И е чудесно, че не четат онова, което вие смятате за смислено:

Копи-пейст новини, изсмукана от пръстите поезия, скапани романи от бивши и настоящи алкохолици, вгледани назад в „прехода“. Или в „социализма“. Не, че е нещо ново, просто тогава авторът е бил още млад…

Книжарниците ни са пълни с такива.

Книгите ми няма да ги намерите там.

Достатъчно е само да кликнете и да скролвате надолу.

Докато си намерите подходящото заглавие.

Даже не ви трябват юзърнейм и парола.

Какво като не сте вече млади?

Нали човек цял живот се учи…

Тихомир Димитров

февруари 22, 2016

Хигиената на творческото писане – лекция с упражнения и примери

lekciq

Изт: nightlife.ca

В „Лесно ли се пише роман“ обясних как писането на по-дълги художествени текстове спонтанно се превърна в част от моя живот. Тоест, беше интересно, но не би било лесно за всеки, който реши да поеме по този път. Статията представлява нещо като рекапитулация на десетгодишния ми творчески труд, плодовете от който съм споделил с Негово величествено читателя. Всичко, което някога съм правил, е само на два клика разстояние. Особено книгите. В „Лесно ли се пише роман“ съм сложил линк под всяка корица, където можете да ги четете безплатно. Отделно, само този блог съдържа над 400 авторски материала, в това число: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, книги, популярни заблуди и какво ли още не…

Всичко това не ми дава правото да се превръщам в поредния досадник, който ще ви учи как се прави художествен текст, но имам опит, който мога да споделя с вас и смятам да го направя. Наричам този опит „хигиена на торческото писане“, защото няма да ви научи как да произвеждате бестселъри, а ще ви даде основните правила, които да следвате, за да създавате адекватен текст – такъв, който има голяма вероятност читателят да продължи да чете след първия ред. Повярвайте ми, в интернет, където всеки се надвиква с всеки, да задържиш вниманието на аудиторията не е лека задача. Мишката на потребителя понякога е по-бърза от неговия ум. Но дори да разпространявате книгите си по старомодния начин – в книжарниците – те пак ще са затрупани под планина от конкурентни автори и заглавия.

„Хигиената“ на творческото писане прави текста ви поносим и привлекателен за читателя. Тя улавя, но и задържа неговия интерес. Тя не е правилото на успеха, а ваксината срещу неуспеха по-скоро. Хигиената не съм я измислил аз. Единствено терминът е мой. Правилата, които ще споделя, са открити в моята лична практика, но са потвърдени и от много водещи фигури на литературния фронт, в това число Стивън Кинг дъ грейт. За справка: „Мемоарите на занаята

„Хигиената“ на творческото писане ще ви даде инструментите да спрете да се чудите защо не ви се получава. Творенето на художествен текст е твърде субективен и личен процес, знам. Като яденето. Има хиляди начини да подходиш към менюто в чинията. Но има и хигиена на храненето, която ви гарантира, че няма да се разболеете, да се задавите, да преядете, да се отровите, да се подуете от газове… Най-малкото, преди всяко ядене трябва да си измиете ръцете. Има и храни, които не бива да се смесват. Има прибори, с които не бива да се ядe. Има начин, по който се държат вилицата и ножа. Има кърпи за бърсане…

Такива неща ще ви науча. Спазвате ли ги, никога повече няма да напишете скапан текст. От таланта, упоритостта и трудолюбието ви зависи дали някога ще напишете превъзходен текст. Систематизирал съм хигиената на творческото писане в няколко раздела:

1/ ЛИЧНОСТТА НА АВТОРА

Започвам с личността на автора, защото, в крайна сметка, без автор няма и текст. Нека ви задам една гатанка:

gatanka

Ето няколко добри предположения:

Picture 4

Picture 1

Picture 2

Picture 3

Парадоксалното е, че националната ни валута представлява колекция от красиви цветни „некролози“ на писатели, а докато са живи, повечето български писатели често опъват ушите от глад и нямат много „портрети“ на колеги в джоба. В страна, която толкова много „цени“ своите писатели. Само че посмъртно. Тогава вече може и площади да кръстим на тяхното име, и улици, и булеварди, и училища, може бюстове и паметници да им издигнем. Докато е жив писателят, обаче, той няма на кого да разчита, освен на своите читатели. А те не са длъжни да харесват скапан текст. Лицата от изображенията по-горе са, преди всичко, гениални личности. По тяхно време са живели и творили още хиляди драскачи, за които никога няма да научите, защото не са успели да додкоснат сърцето на читателя дори и посмъртно…

Та, да се върнем към личността на писателя. Подобно на всяко клише, публичният му образ е изграден от мас-медийната култура. Почти няма американска романтична комедия, да речем, в която поне единият от главните герои да не е писател. Това се дължи на факта, че тези филми се правят по текстове на сценарии и книги, а текстовете на сценарии и книги ги пишат писателите, които, подобно на всички останали хора, се интересуват основно от себе си. И създават романтични илюзии / представи за живота на съвременния писател – такъв, какъвто на тях им се иска да бъде. Залъгвайки себе си, обаче, те подлъгват и вас. Истинският съвременен писател няма нищо общо с неговия филмов и литературен герой:

filmov_pisatel

Последният обикновено е интелигентен, очарователен, екстравагантен, ексцентричен, млад, красив, богат и известен. Живее в огромна бяла къща на брега на океана, а ежедневието му е пълно с лежерни закачки, флиртове, партита и остроумни реплики. Много рядко можете да видите литературния и филмов образ на писателя да пише, т.е да работи. Това става някак между другото, но зърнем ли го пред клавиатурата, то значи задължително ще роди световен бестселър. Много често от първия път!

Бул-факинг-шит!

В началото и аз си представях нещата така. Напечатваш романче, изпращаш го на издателя и ти превеждат два милиона по банка. Днес, десет години и няколко милиона реда по-късно, вече не съм на същото мнение. Пред вас стои един истински съвременен писател, който от „млад, красив, богат и известен”, все още е само „млад”. Някои наивно го смятаха за интелигентен, но това беше преди да махне очилата:

Picture 5

Всъщност, отличителната черта на един писател е, че той ПИШЕ. Всеки ден. Работата му не е да бъде рицарят на ергенските партита, кумирът на манекенките или звездата на светския купон. Работата му е да си наляга парцалите у дома. И да пише. Сега ще ми дадете за пример Паулу Коельо сигурно, но на всеки Коельо се падат по няколко милиона неизвестни драскачи, които формират истинския образ на съвременния писател. Писането е самотно занимание, писателите не са рок-звезди. Повечето са супер интровертни типове, които работят скапана работа, за да се издържат, понеже хонорарите им не стигат дори за част от наема. С някои изключения, де:

king rowling coelho

Проблемът е, че в светлината на медийните прожектори попадат САМО изключенията. Всъщност, има по-голяма вероятност да спечелите джакпот от лотарията, отколкото да се превърнете в новия Стивън Кинг, в новата Джоан Роулинг или в новия Паулу Коельо. Един процент от авторите прибират 99% от хонорарите. Това е жестоката истина. Стига толкова за личността на автора. По-важни от нея са неговите качества:

2/ КАЧЕСТВАТА НА АВТОРА

Архитектите строят сгради. Лекарите лекуват хора. Пилотите управляват самолет. А писателите пишат книги. Това е простата истина. Писането е занаят като всеки друг. Има добри и лоши писатели, както има добри и лоши зъболекари. За да бъдеш добър писател, хубаво е да умееш:

a/ Да се впечатляваш лесно. Няма как да получиш вдъхновение, ако си дебил:

Picture 6

б/ Да излагаш мислите си в писмен вид. Или да се излагаш с мислите си в писмен вид:

Picture 7

С други думи, да „правиш“ текст. Умението да говориш няма нищо общо с умението да пишеш. Повечето писатели не са цапнати през устата (като мен). Доста стеснителни са и раздаването на автографи, премиерите, интервютата са истинско мъчение за тях. Нямат търпение да се приберат вкъщи, да останат насаме със своите герои / сюжети, да си налеят един бърбън и да се отдадат ИЗЦЯЛО на онова, което умеят най-добре. А то е да редят думичките върху „белия лист“ на уорда. Но за целта трябва:

в/ Да не те мързи

Picture 8

Писането изисква много труд. Единственият начин да не те домързи е като правиш нещо интересно. Мен ме мързи да си измия чиниите, но виж – да разказвам истории хич не ме мързи. Мисля, че разказвам увлекателно. Всъщност, нищо друго не ти трябва, освен да можеш да разказваш увлекателно.

3/ ПОРОЦИТЕ НА АВТОРА

За писателите се носят всякакви слухове. Например, че си падат по алкохола, наркотиците и леките жени. Е, да де, ама всички професии се надлъгват кой повече пие. Кой е по-голям, с извинение за израза, ебач. Същото се говори за: лекарите, артистите, пожарникарите, войниците, художниците, полицаите, строителите, шлосерите, заварчиците и моряците (изброявам произволни професии наизуст).

Писателите, като интелигентни и чувствителни натури, страдат може би най-много от този мит. Едва ли не, винаги трябва да си надрусан, пиян и главата ти да е завряна между две женски гърди, за да можеш да твориш. Ми не е така! Най-добрите текстове се пишат сутрин, на трезва глава, когато си напълно сам и дори не си пил още първото кафе за деня. Писането е занаят като всеки друг – изисква концентрация и професионализъм. Хубаво е да си го обичаш. А какво правиш през свободното си време (докато не работиш) вече е въпрос на личен избор:

Picture 9

4/ ИНСТРУМЕНТИТЕ НА АВТОРА

Тук е същността на „хигиената“ в творческото писане. Обобщил съм много личен опит, натрупан от мен и от други преди мен през годините. Ще се опитам да ви го представя по възможно най-сбития начин:

4.1/ ВЪВЕЖДАЩОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

Има няколко „изисквания“ към въвеждащото изречение. Свободни сте да не ги спазвате, но без тях е все едно да седнете на масата преди да сте си измили ръцете. Въвеждащото изречение трябва да задава въпроси. Ако читателят не си зададе куп въпроси още при въвеждащото изречение, той едва ли ще потърси отговорите им в продължението. Тоест, ще върне книгата обратно на лавицата или ще натисне хикса в горния десен ъгъл на екрана. Мога да преценя дали една книга ще ми хареса само по въвеждащото изречение. То трябва да грабва вниманието и да провокира въображението на читателя. Да насърчава любопитството. Едновременно. Ето как го правят големите:

Старецът и момчето изглеждаха като баща и син.

– Стивън Кинг

Какви са, като не са баща и син? Защо изглеждат така? Колко възрастен е старецът? Колко голямо е момчето? Той дядо ли му е? Какво правят заедно?

В годината, когато навърших четирийсет, напълно откачих.

– Фредерик Бегбеде

През коя година е това? На колко е сега? Защо е откачил? Какво значи „напълно“? Преди по-малко откачен ли е бил? Нормално ли е да се откача на 40? Всички ли полудяват тогава? Да не би да е някоя криза? Ами, ако лъже? По действителен случай ли е това?

Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него.

– Кормак Маккарти

Какво прави с малко дете в гората, посред нощта, в студа? Защо проверява дали детето е до него? То на колко годинки е? Къде са неговите родители? Какъв е този човек с него? Баща му? Някой роднина? Похитител? От кого се крие в гората? Къде се намират?

Така започват три световни бестселъра: два романа и един разказ.

Упражнение номер едно: Открийте кои са трите произведения.

4.2/ ДИАЛОЗИТЕ

Диалозите за един сюжет са като буталата за двигателя с вътрешно горене. Те движат нещата. Чрез тях се случват случките, развиват се героите, извършват се действията. Хубавите описания са чудесно нещо, но без подходящите диалози историята ви не струва и пукната пара. Защото има голяма вероятност в нея да не се случва нищо. Когато си купувам роман, първо поглеждам въвеждащото изречение, след това веднага прелиствам за диалози. Няколко секунди са достатъчни да разбера ще ми се чете ли въпросната книга. Нямам време за умствената мастурбация на автори, които искат да ме занимават с всичко друго, но не и да ми разкажат някоя интересна история. Ако си търсех пейзаж, щях да купя картина, а не книга… Ето така изглежда роман, кйто никога не бих прочел:

Picture 10

А ето така изглежда книга, която има много голяма вероятност да зачета:

Picture 11

Упражение номер две: Произволно извадете няколко съвременни автора от домашната библиотека. Балзак и Стендал не влизат в сметката. Подредете извадените книги по степен на харесване: първо място, второ място, трето място и т.н. Погледнете въвеждащото изречение на всяка от тях и разлистете за диалози. Интересно дали книгите, които харесвате повече, започват с по-яки въвеждащи изречения? Дали имат повече диалози за сметка на описанията?

4.3/ ИЗЛИШНИТЕ ДУМИ

Истинската хигиена на творческото писане е да махате, а не да прибавяте думи. Силният автор е този, който може с малко символи да ви разкаже много неща. Той очевидно цени както своето, така и вашето време. Доверява се на въображението ви. И не ви натрапва своите ограничени представи. Може пък представата на читателя да се окаже по-яка от неговата. Добрият писател знае това. Той се отнася към читателите си като към интелигентни, мислещи хора с въображение. Слабакът е този, който се опитва в двадесет страници да ви разяснява нещо, което може да се побере в два реда. При редактирането професионалистите се занимават основно с махане на излишните думи. Стивън Кинг казва: „Ако можеш да минеш без някоя дума, мини без нея“. Веднага давам пример:

Михаил настоятелно и съсредоточено гледаше Жана в гърба. Усетила парещия му поглед върху гладката си кожа, тя се извърна рязко и го попита:

– Какво си ме зяпнал като някой идиот?

Това не е лошо. Но можеше да изглежда ето така:

Нахалният му поглед я накара да се обърне рязко:

– Какво си ме зяпнал в гърба като идиот?

Два пъти по-кратко е. Казва същото. И оставя на въображението на читателя. Женският гръб, който той си представя, може да е по-различен. Всеки си има представа за женски гръб, в който се взираш нахално. Няма нужда да я ограничаваме с нашите описания.

Упражение номер три: Вземете произволно избран абзац и махнете излишните думи, без да нарушавате общия смисъл.

4.4/ ПРЯКАТА РЕЧ

pryaka rech

Ето пример за перфектен диалог:

– Извинете, имате ли огънче?
– Съжалявам, не пуша!

Диалогът е перфектен и без „попита той“, „отговори му тя“. Още по-перфектен е без: „срамежливо попита Иван“, „студено му отвърна непознатата жена“. Ако можеш да минеш без една дума, просто мини без нея! В повечето случаи „каза той“ и „каза тя“ са напълно достатъчни.

4.5/ КРАТКИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ

Пишете кратки, простички изречения. Така има нищожна вероятност да сбъркате в граматиката и словореда. Текстът ви ще бъде лесно смилаем за читателя. Да не говорим, че кратките изречения внасят известно напрежение в сюжета. Сгъстяват атмосферата, така да се каже. Помнете, че с прости, кратки изречения можете да се напише всичко, което можете да се напише и с едно дълго, тромаво, протяжно изречение.

Веднага давам пример:

Иван седна. Извади цигара. Помачка я между пръстите си. Помириса я. Вдиша от аромата на тютюна. И облиза хартията. Както правеше винаги. Потърси запалка. Беше я забравил у дома. Както винаги! Огледа се. Млада жена четеше книга на съседната пейка. Поколеба се за миг… Но порокът се оказа по-силен от вродената му срамежливост:

– Извинете, имате ли огънче?

Открих това правило, когато прописах на английски. Тъй като не можех да се изразявам свободно, както на майчиния си език, бях принуден да използвам само къси, прости изречения, за да не допускам грешки и да сглобявам граматически правилни текстове. Оказа се, че с къси, прости изречения можеш да напишеш абсолютно всичко! Ето как НЕ трябва да изглежда горният пример:

Иван седна на пейката, извади цигара и по навик я замачка между пръстите си, преди да я поднесе към носа си, за да вдиша от аромата на тютютна и да бръкне в джоба си за запалката, която не беше там, защото я беше забравил за пореден път у дома, което го накара да се огледа наоколо и да забележи младата жена, която четеше книга на съседната пейка до него, ала тъй като порокът му се оказа по-силен от вродената му срамежливост, той се насили да попита непознатата:

– Извинете, имате ли огънче?

Тъпо, нали? И възможността за грешки е безкрайна. А казва същото. Абсолютно същото. Пишете кратки, простички изречения винаги, когато можете. Читателите ще ви благодарят за това!

Упражение номер четири: Използвайте наученото дотук, за да спретнете кратко описание на тази картинка (ограничете се до 130 думи):

Picture 12

А сега на тази:

Picture 13

Задачата ви е второто описание да е по-интересно (за четене) от първото.

4.5/ ПЪЛНИЯТ ЧЛЕН

Много е важно да слагате пълния член където трябва. Хехем. Забелязвам едно извращение в българския език напоследък, според което пълният член се пъха навсякъде, където не му е мястото. Това става най-вече, когато авторът иска да подчертае колко важно (за него) е дадено нещо. Например: „Довършете ремонтЪТ!“. Или: „ОгледА на апартаментЪТ мина добре“. В случая пълният член трябва да се извади от апартамента и да се напъха в огледа, защото там е подлогът на изречението. Ако отговаря на въпроса „Кой“, значи е подлог. Толкова е елементарно! „МагазинА ще работи в неделя“, ама друг път! Ето още извращения, които трябва да избягвате, ако искате не само да ви мислят за писател, но и да не ви се присмиват, че сте глупак.

4.6/ РЕДАКЦИЯТА

Редактирайте текстовете си десет пъти, след като ги напишете. Минимум. А след това още двадесет пъти, преди да ги споделите. За книги, разкази и по-дълги произведения, които смятате да публикувате, използвайте услугите на професионален редактор и/или коректор. Аз правя всички тези неща и пак резултатите са далеч от съвършенството. Смятайте колко работа ви чака вас! Затова мисля, че на писателя би трябвало да НЕ му остава време за пиене, наркотици, светски партита, манекенки и паркетно-лъвски изяви, ако занаятът му действително е писането, а не позьорството.

4.7/ СЮЖЕТЪТ

Picture 14

По-добре история с неочакван край. Пък и най-добрият автор си остава Животът. А там често няма въведение, завръзка, кулминация, развръзка, поука. Все едно наблюдаваш влак в полето: Нахлува рязко с локомотива, минават разноцветни вагони, тракат, дрънчат, релсите скърцат и изведнъж… цялата процесия свършва! Без предупреждение. Без никаква поука. Дори шумът съвсем скоро ще спре да напомня, че оттук някога изобщо е минавал влак. Пеят птички и жужат пчелички. За какво беше цялата дандания? Пишете като Живота. Той е авторът на най-уникалните истории. Всички ние сме само плагиати. Сглобяваме парченца от тях. И ги подчиняваме на някаква логика. Няма никаква логика! Пишете изненадващо като Живота. И винаги оствяйте читателя си накрая замислен и впечатлен, но жаден за още. Нека винаги да иска още. Така ще свършите всичко, което един писател може да свърши.

Упражение номер пет: Напишете кратък текст по тази картинка:

Picture 15

Заглавието го оставям на вас. Разказът ви задължително да започва така:

Иван седна. Извади цигара. Потърси запалка. Отново я беше забравил у дома. Или му я бяха откраднали. За пореден път! Огледа се. Една млада жена четеше книга на съседната пейка. Поколеба се за миг… Но порокът се оказа по-силен от вродената му срамежливост:
– Извинете, имате ли огънче?
– Съжалявам, не пуша!

Да не надвишава една стандартна страница (1800 символа). Задължително да съдържа сцената от картинката по-горе и тя да бъде основният акцент в повествованието. Да спазва хигиената на творческото писане. Или поне част от правилата, които научихме днес.

Picture 16

Благодаря ви, че останахте с мен до края!

Тихомир Димитров

Сродни публикации:

Разни мазни блогърски препоръки

Дребни писателски трикове

Как се пише бизнес план?

 

февруари 12, 2016

Лесно ли се пише роман?

adfbadbsdb

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

spravedlivost - korica

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

dusha - korica

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

33_lady

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prikazki-korica

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prosperiteta - korica

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

santyago - korica

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

jelania - korica

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

avariqta - korica

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

февруари 1, 2016

Пазете надеждата жива

dfbsbsdb

Изт: dantesinferno.wikia.com

Над вратите на Дантевия „Ад“ е изписано:

„Надежда всяка тука оставете…“

Алигиери е велик автор и средновековен копирайтър, защото няма друг девиз, който да стои по-добре над вратите на Ада от неговия.

И забележете, че там никой не ти отнема надеждата насила. Сам си я оставяш.

Доброволният отказ от надеждата е билетът към преизподнята.

На света има толкова много жени, които са били поругавани от мъжете достатъчно дълго, за да оставят всякаква надежда, че изобщо някъде може да съществува човек от мъжки пол, който да не е демон.

На света има толкова много мъже, които са били отхвърляни и подигравани от жените достатъчно дълго, за да оставят всякаква надежда, че изобщо някога ще изпитат интимната близост, доверието и топлината на човек от другия, от непознатия пол…

На света има толкова много гладни, които достатъчно дълго са гладували, за да оставят всякаква надежда, че някога ще се наядат по насита.

На света има толкова много миньори, на които им бавят заплатите със седмици, месеци и години, за да оставят надеждата всеки път пред вратата на преизподнята, преди да потънат с асансьора в нея.

Не ми се ще да потъваме в частните случаи.

Ще ми се да поставим акцента върху доброволния отказ от надеждата.

Никога не го правете. Никога не оставяйте надеждата. Иначе с вас е свършено.

Но, за целта, освен вяра и любов, трябва да добавите още: щипка оптимизъм, късче спортна злоба и хъс на вкус, лека доза здравословен егоизъм, капчица увереност (в собствените способности), чаена лъжичка непукизъм, три четвърти себеотрицание и познанието на факта, че:

„Бог дава, но в кошара не вкарва“

или:

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“

Keep Hope Alive

Тихомир Димитров 

януари 29, 2016

Съжителство, владичество, господство или робство?

efbwegwe

Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров 

януари 24, 2016

Защо безкасовото общество е кофти идея

sfbsdbsdb

Изт: moneymetals.com

Quintus Curtius е бивш офицер от военноморските сили на САЩ. Служил е в мисии пo целия свят. Уволнява се през 2000 година като майор. После завършва право и основава собствена кантора, където практикува и до днес като адвокат. Автор е на четири книги: „Тридесет и седем: есета за живота, мъдростта и мъжеството“, „Пантеон“, „Стоическите парадоски“ и „Пътеки“. Пише в блога си с намерението „да образова, да забавлява и да вдъхновява“. Настоящата статия се превежда и публикува с любезното съгласие на нейния автор:

Защо безкасовото общество е кофти идея
Която правителствата и финансовият елит обожават

Предполагам, читателите няма да се изненадат, че една страна като Швеция, този рай на земята, оглавява похода към един нов Елизиум на социалната „свобода” и „справедливостта”, дори може да се пошегувате на тема „финансова социална справедливост”. Скорошна статия в Ню Йорк Таймс обсъжда намерението на Швеция да се отърве от кеша изцяло. И рисува една доста обезпокоителна картина.

Въпреки факта, че финансовите измами в Швеция, извършени по електронен път, достигат 140 000 на година (над десет пъти повече в сравнение с едно десетилетие назад, според Министерството на правосъдието), властта е решена твърдо да принуди населението да използва пласмаса (дебитни и кредитни карти) или електронни пари, за да пазарува продукти и услуги. Някои банки, очевидно, дори вече не приемат пари в брой и изобщо не поддържат такива в наличност.

Заплахата, естествено, е във факта, че така всяка финансова транзакция ще оставя някъде следа, което ще я направи лесна за проследяване. Ако нещо се записва, то задължително се следи, независимо от опитите на властите да „масажират” избирателите си, че това не е така. Винаги е така, просто зависи доколко и как се следи. И, както обикновено, подобна „иновация” се поднася в опаковка от суперлативи колко „полезна” ще бъде за всички.

Защо това не е така

Ако се абстрахираме от проблема с личната неприкосновеност, който сам по себе си би трябвало да е достатъчен, за да не се привежда подобен план в действие, съществуват още доста убедителни аргументи защо преминаването към безкасово общество е една кофти идея:

Първо, то допълнително ще маргинализира бедните, неуките и по-старите, най-вече пенсионерите, които са свикнали да купуват всичко в брой и, освен това, са дълбоко подозрителни (с основание) към системите за електронни разплащания.

Второ, то ще окуражава хората да харчат фриволно, тъй като плащането за нещо през смартфона става бързо и лесно. Това ще задълбочи съществуващите вече проблеми с дълговете, хазарта и всички видове безотговорно поведение. В интервю студент от университета в Гьотеборг признава, че ако има в джоба си банкона от 500 крони, ще помисли преди да я развали, но за прехвърлянето на същата сума по електронен път не би имал никакви психологически колебания.

Трето, притежанието на физически пари (банкноти и монети) наистина не струва на притежателя им нищо друго, освен инфлацията. В същото време електронните пари лесно, ама много лесно ги хваща „ерозията” под формата на такси, комисионни и всички онези игри, които финансовите институции обичат да играят със своите клиенти.

Четвърто, банките наистина способни и готови ли са да обслужват милионите и милиарди микротранзакции, които ще възникват всеки ден? От своя 15 годишен опит с финансовите институции съм научил, че на тях им е трудно да организират дори рулата си с тоалетна хартия. А на мен ми е трудно да си представя как средностатистическият провинциален чиновник ще бъде достатъчно компетентен, за да обслужва толкова много транзакции ефективно и без да греши. Грешки, естествено, ще се допускат всеки ден, а ние всеки ден ще си плащаме, за да се учат на наш гръб как да не ги допускат. Само почкайте и ще видите!

Пето, дигиталните валути са по-уязвими към измами, посегателства, кражби и терористични атаки.

Шесто, дигиталните валути може да ускорят допълнително провала на американския долар като световна резервна валута. В чужбина циркулират огромни количества долари. Възможно е техните притежатели да започнат да ги продават масово, като реакция към несигурното бъдеще на електронния свят.

Не е учудващо, че правителствата и едрият бизнес работят ръка за ръка в постигането на един такъв „блян” като безкасовото общество. Каква е истинската им мотивация? Както винаги, става дума за власт, за контрол и за печалби. Правителството иска повече власт и контрол върху своите граждани, а едрият капитал иска повече печалби.

Правителствата и големият бизнес са влюбени в идеята

Превръщайки всичко, дори купуването на дъвка, във финансова транзакция, банките си гарантират възможността да припечалват мастодонтски суми от такси и комисионни. Те съвсем законно ще си откъсват парченце от всичко, което минава през ръцете им и то – от абсолютно всичко! Лейф Троген, представител на Шведската асоциация на банкерите, е много зарадван от тази перспектива.

Разбира се, планът върви с идеята, че да нямаш кеш означава крадците да стоят далеч от теб. Така цялото население ще бъде ограбено от най-големите крадци.

Към момента сделките в брой са само два процента от всички финансови транзакции в Швеция. За САЩ това число е 7.7%, а за Еврозоната – 10%, макар да не ми се вярва на официалната статистика.

Въпреки това, правителството даде тактическото си одобрение на плана, като не направи нищо, за да го спре. Вече споменахме, че електронните разплащания оставят кристално ясна следа, която е чудесен инструмент за контрол върху населението и за събиране на данъци.

Освен това, хората ще бъдат бомбардирани допълнително от всякакви агресивни търговски и финаснови оферти, когато стане по-лесно да се разделят със своите пари. Пребъркването на електронни джобове е къде-къде по-лесно от пребъркването на реални такива. Цялата идея за „сигурността” е лъжа, пробутвана от правителството, за да легитимира своите намерения.

Една обезпокоителна история ни показва това, което трябва да знаем. По време на скорошна служба в Стокхолмската църква Филаделфия, банковата сметка на институцията е проектирана върху голям екран и паството е помолено да извади смартфоните си и да дарява. Всеки, който не го направи, би привлякъл излишно внимание върху себе си. Църковните организации забелязват, че подобни иновативни тактики значително увличават количеството на даренията.

Последното, от което Швеция се нуждае е повече натиск към комформизъм.

За мислещия наблюдател, дискусиите за или против безкасовото общество до голяма степен напомнят годините, в които правителствата се напреварваха да ни обясняват колко прекрасно би било, ако се отървем от връзката между валутите си и златния стандарт. „Повече ликвидност за повече просперитет”, проповядваше се тогава. И нека всякакви харчове да могат да се извършват без никаква финансова дисциплина!

В резултат днес хората работят все повече и повече за все по-малко и по-малко. Може би това, което наистина трябваше да ни кажат тогава е, че погребването на златния стандарт ще означава повече просперитет за правителствата и за елитите, но не и за обикновените граждани. Не твърдя, че задължително трябва да се върнем към златния стандарт, но според мен трябва да има поне някакъв начин валутите да възвърнат увереността си в своята стойност.

Трудно е да се чувстваш уверен в святкащото на компютърния ти екран номерче, което не можеш да пипнеш и видиш.

Валутите се нуждаят от поне едно от тези двете неща:

Може би най-добрият анализ тук би бил историческият. Така, както го виждам аз, всяка валута се нуждае от поне едно от тези двете неща, за да успее:

1. Хората трябва да вярват в нея, да имат доверие на вътрешния й интегритет. Такъв е принципът на всички хартиени пари, използвани от правителствата днес. Доколко тази вяра е оправдана е отделен въпрос.

2. Валутата трябва да има някакво истинско покритие (злато, сребро, мед и т.н.). Такива бяха старомодните пари. В предишните дни, поне на теория, всички пари бяха обезпечени от някакъв вид ценни метали.

Поглеждайки към електронната валута, можем да поспорим дали притежава едно от тези двете качества. Хартиените пари поне могат да се пипнат и да се напъхат в джоба. Дигиталните пари имат етерната същност на въздуха. Трудно е да им се довериш повече, отколкото на хартиените пари. И няма нужда да уточняваме, че дигиталната валута ще е последното нещо, обезпечено от ценни метали.

В заключение, няма как да не гледаме на безкасовото общество като на нещо различно от поредната схема, чрез която правителствата и едрият капитал ще ни контролират, ще ни наблюдават и ще ни накарат да си плащаме за тази привилегия.

Гост-блогър: Quintus Curtius

януари 20, 2016

Крайна цел

lwefvnwjkv

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров 

декември 31, 2015

Знам какво ще се случи през 2016-та година

dfbsdb

Изт: futurist.com

И сега ще ви кажа:

Блогърите-нарциси ще продължават да пишат само, единствено и основно за себе си. Някакви хора, по незнайни прични, ще продължават да ги четат, да въздишат, да ръкопляскат и да им се възхищават.

Политическите лидери все така ще си мислят, че Вселената, Космосът, Планетите, Светът и Всичко останало се въртят НЕ около някаква гигантска черна дупка в средата, а около микроскопичните им пениси. Най-странното е, че стотици милиони гласоподаватели отново ще им се вържат на акъла.

Мацките ще продължават да залитат по грубияни, а „добрите момчета“ ще продължават да дялкат дървото. Защото не са добри. Към себе си.

Отново ще снимате залеза / изгрева на морето през лятото, може би с по-нова техника този път, но снимките ви отново ще са абсолютно идентични с тези от предишните години. И отново ще вълнуват само вас. Но вие отново ще ги споделите във фейсбук.

И през 2016-та година ще продължавате да качвате лична информация в социалните мрежи, които са създадени от частни американски компании с цел „безплатен обяд няма“. Ще продължавате и да се вайкате, че световната конспирация / тайните служби / правителствата / корпорациите / извънземните / гущерите / масоните ви подслушват. Което няма да ви спре да си направите още няколко акаунта към съществуващите вече десет, за да общувате с едни и същи хора навсякъде.

Фейсбук ще продължава да е пълен с: а/ видео клипове на сладки котенца и кученца, б/ апокалиптични предсказания от типа „хора, събудете се!!!“ и в/ пиянски изблици в стил „balgarq na tri moreta!@!!“. Последните отново ще са публикувани от българи, които нямат кирилизация на клавиатурата, нито географска култура, но притежават десетки левове и още повече туби с домашна ракия.

И през 2016-та висшистите ще емигрират в Гърция като общи работници, бармани, чистачи, прислужници и сервитьори, въпреки че по документи Гърция би трябвало да е поне десет пъти по-бедна и по-задлъжняла от България.

Родени в пустинята хора ще продължават да бягат от войната и ще продължават да се учудват, че тук, в зеления рай, където Дунавът синей, заплатите се по-ниски дори от тези в унищожената им от бомбардировки родина… Същите тези хора ще продължават да не искат да живеят в България и през 2016-та година. И ще продължават да са напълно прави. Затова ще поемат отново по утъпкания си маршрут към тучни либерални държави, пълни с толерасти, където отново ще получават помощи, за да не работят, които отново ще превишават заплатата на българския бачкатор, умножена по пет. Бачкаторът няма да има тази привилегия, защото е европейски гражданин и притежава европейски паспорт. Той ще има само правото да гладува в „сигурна страна“, където за пореден път ще му бавят микроскопичното възнагражение с месеци. Поговроката „който не работи не трябва да яде“ ще се окаже невярна и през 2016 година.

Българският инженер ще продължава да получава колкото чистачката в Гърция без език и основно образование. И ще продължава да бъде единственият, който е виновен за това положение, докато не си изкара най-после сертификат, че знае английски език, не си подаде сивито онлайн и не се види по скайп с работодател в радиус от две хиляди километра, който ще го цени повече от чистач.

Ще продължавате да нямате време за книги / релакс / упражнения / спорт / медитация / разходки сред природата / усамотение и т.н., защото животът ще продължава да ви притиска като нещо извън вашия контрол, макар изборите, които правите, непрекъснато да се повтарят. И да зависят изцяло от вас…

Великите сили ще продължават да се джавкат, но няма да посмеят да се сбият и през 2016-та година, защото ще разполагат със същия ядрен арсенал, с който са разполагали още през 70-те години на миналия век, т.е достатъчен, за да унищожи света 40 пъти. Ядреното оръжие ще продължава да бъде гарант за мира и през новата година. Ислямска държава ще продължава да продава евтин петрол на всички, които се заканват, че ще я унищожат. И да купува пушки от тях.

Населението на планетата няма да поумнее през 2016-та година, само ще се увеличи като брой. Същото важи и за столицата на България. В София ще е все така трудно да си намериш място за паркиране / детска градина / ред на опашката пред КАТ. Малките градове ще продължават да се обезлюдават.

Винетките и шофьорските курсове ще поскъпнат. Отново. Не е нужно да си Нострадамус, просто досега никога не са поевтинявали.

Деветдесет процента от свободното ни време ще продължават да са ангажирани с мрачни новини, песимистични прогнози, реклами на лекарства, закони, които защитават силния, политически скандали и brain dead развлекателни програми по телевизията. Останалите 10% от свободното ни време ще бъдат заети с ненужна информация от нета като тази.

Хората на честния труд ще продължават да внасят повече данъци от международните компании, регистрирани в офшорни зони. Трудолюбието, честността и пестеливостта ще се наказват все така сурово и през 2016-та година, основно в икономически план. За разлика от спекулацията, рентиерството и експлоатацията, които ще продължават да са стимулирани от сложната лихва и финансовата система.

Ще продължавате да си плащате за ню ейдж семинари и книги на гурута, които ви обясняват как се става богат „чрез силата на мисълта“, докато ви прибират парите за същите тези книги и семинари. Ще продължавате да излизате надъхани от залите и през 2016 година, а надъхването ви ще продължава само три дни. Отново.

През 2016 американските филми традиционно ще бъдат по-скучни от българския футбол, но по-ефектни, т.е без замисъл и със зрелищни сакатлъци. Естествено, мозък няма да ви трбва, за да се наслаждавате и на двете.

Връзкарите и корупционерите ще продължават да печелят проекти и през новата година. Останалите все така ще се чудят какво точно не им е наред с „концепцията“. Най- добрият бизнес план и през 2016-та ще си остане приближеният до властта.

Отново ще пропушите на 1 януари, след като сте „отказали“ цигарите на 31 декември в полунощ. От новогодишната баница отново ще ви се паднат: „шестица от тотото“, „пътуване в чужбина“ и „нова кола“. Пак ще пиете евтино шампанско на Нова година. Новогодишното парти отново ще е пълна боза.

А, да, щях да забравя: пак ще се редите цяла година в „грешното платно“ по време на задръстванията, всеки ден, с колата. Естествено, ще бъдете по един човек в автомобил. Отново. Някои от вас за пореден път ще блогват какви са еколози, докато чакат да им дойде редът на сфетофара. Как готвят здравословно. Колко обичат зелените идеи. И как трябва да се щади природата – не с по-малък от техния резервоар, естествено, а с хартиени торбички. Все пак, само селяните не си пипат лайната на кучетата и не си събират отпадъците разделно, нали така? Тъй като отново ще се придвижвате с един сантиметър в минута по време на килкометричните задръстванията и през 2016-та година, сигурно ще имате време да си резервирате самолетни билети за поредната еко-ваканция или еко-конференция в чужбина. Където да изнесете поредната презентация за вредните емисии, глобалното затопляне и въглеродния отпечатък. Огледайте се из тротоарите и велосипедните алеи, може пък да ме видите как ви изпреварвам, докато буквално ви дишам прахта, плюс изгорелите газове. Отново. Ще ме разпознаете по високо вдигнатия във въздуха среден пръст.

И не забравяйте, че мантрата „нова година – нов човек“ зависи само от вас!

Не се сърдете на вестоносеца за „новини“, които сте в състояние да промените.

Промениш ли себе си, променяш целия свят!

От всички кухи пожелания искам да ви напълня само със здраве!

За останалото си има виза и мастъркард.

Както обикновено.

Честита 2016-та година!

Тихомир Димитров 

Следваща страница »

The Rubric Theme. Create a free website or blog at WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 258 other followers