Писателският блог на Тишо

октомври 16, 2019

Отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза

Изт: Wikigallery

Според дефиницията на Уикипедия мултикултурализъм е „понятие, с което се описват общества, в които съжителстват много на брой различни култури без една от тях да е господстваща или поне преобладаваща. Точно по този белег се отличава от културния плурализъм, който предполага заедно с господстващата или поне преобладаваща култура да съществуват в обществото и други култури, които обаче да не противоречат на установения от господстващата култура правов ред“. (линк). В същия текст се пояснява още, че българското общество е пример за културен плурализъм, тъй като у нас съществуват и други култури. Исторически терминът „мултикултурализъм“ произлиза от бикултурализма и билингвизма, типични за Канада, където има ясно определени френска и английска част. В Европа, твърди авторът, терминът е по-скоро обект на философско теоретизиране, без реално политическо приложение.

И слава Богу, бих добавил аз!

Защото виждам твърде много общи черти между комунизъм и мултикултурализъм. Комунизмът, разбира се, вече е осъдена идеология, причислена трайно към историческите примери за тоталитаризъм, подтисничество и класов терор(изъм). Същото не може да се каже за мултикултурализма, който продължава да е „hype“ в развитите и модерни западноевропейски общества. Притеснително е, че двете идеологии (отречената и модерната) имат сходства, които сякаш малцина забелязват или поне не се осмеляват да посочат открито, съобразявайки се с ограниченията на т.нар „политкоректно“ говорене.

Без да слагам знак на равенство между комунизъм и мултикултурализъм, тъй като, все пак, става дума за понятия от съвсем различен клас категория, ще си позволя да очертая общото между тях. И двете произлизат от една принципно добра идея, нека го наречем дори идеал, защото си остава вечно непостижим, а именно: идеалът са социална справедливост и равенство. Нима някой здравомислещ човек би отрекъл жестоката несправедливост на неравенството, което господства в съвременния свят? Няма има нещо по-благородно от идеала за свобода, равенство и братство между хората, между народите, между културите?

И нима има нещо по-далеч от действителността? Сега или в исторически план?

Идеалът за социална справедливост и равенство е чист като детска сълза. Проблемът е, че се доближава опасно до една друга тенденция с не толкова благи окраски, каквато е сремежът (на всяка цена) към егалитаризъм. Равенство между класите, равенство между културите. При комунизма фабрикантът и общият работник са равни. Ако първият има някакви възражения по въпроса, то класовата борба ще му напомни принудително, че не е прав. При мултикултурализма заварената и привнесените култури са равни. Ако първата има нещо против, то… е, още не се е стигнало чак до там. Но имаме достатъчно актуални примери за междукултурен тероризъм, които, за щастие, все още не са изведени до нивото на национална идеология. Кое е по-осъдително: крайно десният националист, който избива сънародниците си заради лявата им ориентация или ислямският екстремист, който избива „неправоверните“ заради религиозната им принадлежност?

Причината мултикултурализмът да не хваща здрави корени в България и, като цяло, в Източна Европа е, че сме „яли попарата“ на друг вид егалитаризъм. И то съвсем скоро. Страданието води до мъдрост и смирение, а обществата от Източна Европа са страдали много. По-склонни са да пазят „своето“ от „чуждото“, но не на всяка цена, а като инертна съпротива срещу всеки нов опит за социален експеримент с уклон към егалитаризъм, тъй като раните на тези общества от предишния експеримент с егалитаризма още кървят. Ще мине доста време преди „да хванат коричка“ и да спрат да сърбят. Но белезите от тях ще си останат завинаги… поне докато тези общества съществуват.

Има и друг съществен фактор: източноевропейските народи никога не са играли ролята на подтисник и колонизатор на други култури, не изпитват историческа вина за това и не изгарят от нетърпение да поправят грешката си сега. Техните конфликти се ограничават до почти невинните боричкания за територия с непосредствените им съседи. Казвам „почти невинни“, защото няма база за сравнение с покоряването и експлоатацията на цели континенти, нито с геноцида над завареното им население, с който богатите и преуспяващи (първият милион винаги мирише лошо) западни общества съвсем не се гордеят в наши дни.

Историческата обусловеност е довела източните общества до приемане на здравомислещата максима, че „в Рим трябва да се държиш като римляните“ и те изискват това от привнесените култури. Жестоко и несправедливо е да обвиняваме източноевропееца в нетолерантност, защото не е готов да приеме с лекота идеята за равенство между всички култури у тях, на собствената му, напоена с толкова много кръв (не и без стремежа към егалитаризъм) мъничка територия.

Провалът на мултикултурализма към днешна дата започва да става все по-осезаем и на Запад. „Брекзит“ е най-актуалният пример, но само един от многото. Друг пример е категоричното заявление на Ангела Меркел, още през 2010 година, че усилията на Германия да изгради мултикултурно общество са претърпели пълно поражение (линк). Трети пример е възраждането на националистическите движения на запад. Четвърти пример са всички прояви на насилствена междукултурна нетърпимост, въпреки затягането на анти-дискриминационните закони, основно в Западна Европа.

Имам усещането, че на западноевропееца започна да му писва анти-дискриминационните закони да са насочени единствено срещу него. Що се отнася до източноевропееца, той е свинкал традиционно законите да са насочени срещу него, защото в продължение на столетия е бил принудителен „домакин“ на насилствено внесена чужда култура и на налаганите от нея закони. Що се отнася до „вдъхновените“ от „развития запад“ закони, източноевропеецът традиционно е обект, а не субект на геополитиката на Великите сили от близо век и половина, така че е свикнал и те да не са писани в негова полза…

Всичко казано до тук има за цел да защити единствения тезис на това есе, а именно, че дори отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза. Ако съществува място за някакво лично мнение, то е следното: заради липсата на релевантен исторически опит, европейският запад сякаш предозира с мултикултурализма и едва сега започва да усеща първите симптоми. А европейският изток се престори, че гълта „горчивия хап“, сложи си го под езика, и щом усети добре познатия му от миналото вкус, побърза да го изплюе с изкривена физиономия. Сега „хапът“ може да бъде натикан обратно в гърлото му единствено чрез насилие, както е бил натикван преди. Но дори това да стане, организмът му вече е с изграден имунитет, а историческата му карма е платена – нещо, което не може да се твърди за европейския Запад.

И всичко щеше да бъде нормално, предвидимо, дори обратимо, ако Европа не изчезваше от картата на света в лицето на коренното си население. Това важи както за лъскавия, first world Запад, така и за дрипавия, second-hand Изток. Изтокът, обаче, нито изпитва вълчи глад за вносна работна ръка, която да поддържа икономика на високи обороти, нито може да си я позволи, нито предлага кой знае какви условия за живот.

И ето, че идва моментът на едно смело предположение, почти под формата на футуристично предсказание:

Населението на европейския изток ще запази по-дълго своята идентичност в културно, географско и политическо отношение, дори своята физическа цялост, за разлика от населението на европейския запад, но не толкова под или въпреки натиска на външна сила, а по-скоро като резултат от вътрешните решения, вземани на базата на наличието или липсата на (горчив) предишен опит.

Това само в краткосрочен план. В дългосрочен план грохналата старица Европа е на смъртния си одър, в лицето на завареното си население, независимо коя част от континента обитава то. С нея ще си отиде и т.нар „Западна цивилизация“, т.е всичко, което наричаме „цивилизация“ от 500 г. пр.н.е та чак до сега. Нито чумите, нито глобалните конфликти, нито революциите, нито земетресенията и вулканите, нито кръстоносните походи и вражеските нашествия, нито великите преселения на народите, нито ядрените заплахи, нито топлите и студени войни успяха да постигнат това.

В една пo-напреднала възраст, обаче, предозирането и с най-безопасното лекарство може да се окаже фатално. Санитарите ще изнесат тялото, ще сменят завивките, ще проветрят помещението и ще зачакат новия си пациент да предозира с правилното лекарство в правилното време…

Идва ред на други, по-стръвни и по-вкопчени в правто си на живот култури, които ще заемат мястото на грохналата Старица, когато им дойде редът.

Тихомир Димитров

Сходни публикации (ама не чак толкова скучни):

За миграцията или защо всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи

Нема нужда да ги стигаме американците

Самоубийство чрез благоденствие 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Срамота и предразсъдъци

За мишките и хората 

За бежанците

Става

 

октомври 15, 2019

Практическа задача за хигиена на личните взаимоотношения

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 1:13 am
Tags: , ,

Накарайте някого да си мръдне пръста за вас и ще разберете колко струва.

Не става дума да ви спасява от бесилото в центъра на площада, рискувайки собствения си живот.

Става дума да си развали комфорта, за да ви услужи по някакъв начин.

Без да ви е длъжник.

Ще откриете, че няма такива хора, почти.

Ще орежете „списъка си с приятели“, уви!

До кожа ще го издълбаете.

Неизбежно е. Хигиената го изисква.

Тихомир Димитров

септември 21, 2019

Лесно

Изт: BradleyStudyCenter 

Всички тези фейвъритс списъци, синхронизирани дивайси, тагове, автоматични прехвърляния на данни, крос-платформени идентификации, сърч хистърита и облачни услуги затъмняват интелигентността ни като облак през лятната ваканция на плажа, където хората се опитват да натрупат тен.

Накратко, правят ни по-тъпи.

Създадени са за удобство, знам. Създадени са и с цел да си платим „безплатния обяд“, сервиран така щедро от световни частни компании, създадени само и единствено с цел печалба. Накратко: „Ако не виждаш продукта, значи продуктът си ти!“

С локализацията няма начин да забравиш кога-къде си бил. Няма начин да забравят и твоите овърлордове.

Със социалките няма начин да забравиш къде и с кого си бил. Колко си пил. Ше го запомнят и бъдещите ти работодатели…

С фейвъритс списъците няма начин да забравиш какво/къде си гледал/слушал из нета, кой го изпълнява и в какъв акомпанимент. Всъщност, затъпяваш дотолкова, че не можеш да изброиш наизуст дори имената на любимите си банди вече.

Разбирате накъде бия.

Но по-важното е да разбирате откъде ни бият дивайсите по ай кю-то, с тенденция обратно-пропорциаонална на неговото увеличаване…

Предизвиквам ви, поставям ви предизвикателство:

Изтрийте си хистърито. Утре неизбежно ще се сетите за нещо интересно/вълнуващо/поучително, което сте гледали/слушали/чели онлайн. Ще поискате да го споделите с приятели. Затъпяващият потребител би скролнал „историята“ в смартфона си и в паметта му няма да остане дори следа от това, което го вдъхновява. Предизвикателството ми е да се опитате да запомните наизуст имената на творците, които харесвате. Преди двеста години хората от висшето общество са можели да изброят поне десет произведения от всеки случайно споменат по време на следобедния чай автор. За да не изглеждат тъпи. Сега не можем да изброим дори песните, които сме лайкнали вчера. А ядем и пием повече от тях…

Изтрийте си списъците с паролите. Запомнете ги наизуст. Ако ще ги слагате в някакъв файл, гледайте поне да е криптиран и с парола, различна от родждената ви дата. Гледайте и да е с някакво подвеждащо име, като например: „паяци“, а не „пароли“, иф ю но уод айм сейн

Пресмятайте наум. Калкулаторът изтрива дори минималните умения за логическо мислене, които сме придобили в училище. Наскоро се улових да деля хиляда на двеста и петдесет и, след като се замислих за повече от една секунда върху отговора, реших трайно да си зарежа калкулатора…

Помнете си списъците със задачи. Пишете „Та-да“ листове, а не „То-до“ листове. „Та-да“ листовете са от типа: „Днес направих това и това“. Какво трябваше да направя ли? Ами, мозъкът ми е достатъчно добър интефейс, загрижен за моето оцеляване, който трудно би забравил истински важните неща, стига само да му се доверя…

Будете се с „ментална аларма“. Просто си кажете: „Искам да стана в толкова и толкова“. Завийте се през глава и спете като бебе! Ще видите, че в десет от десет случая невидима сила ще ви събуди, по стечение на обстоятелствата, точно в уречения час и минута от денонощието: било чрез котката, която ще ви скочи върху гърба, било чрез ремонт на неприятни съседи. Начин да се изпълни „поръчката“ винаги се намира…

Стига да се доверите на процеса, където главен процесор е вашият мозък. Ако го притъпявате с наркотици и алкохол може да даде някои отклонения…

Шофирайте по памет. Джи-пи-ес-ът изтрива дори минималните умения за координация, които сме придобили в пред-дигиталната епоха. Той просто настоява да не мислиш. Разбирам да шофираш из Байерн-Шлостерхаузен в Бавария, че да използваш джи-пи-ес, ама до морето с Гугъл мапс?

Изключете си локализацията. Защо му е на целият свят да знае къде се намирате? Помнете имената на улиците и местата, които посещавате наизуст. Да, точно така, наизуст! Като стихотворение на Христо Ботев. Като химна. Колко от вас могат да изпеят химна? Без да си пипат смартфона? Да ви виждам ръцете върху чина, хаха!

Помнете къде и с кого сте се снимали, без да тагвате всеки кадър, за Бога! Нали бяхте там? Нали присъствахте? Защо са ви бележки „под линия“? Ако си изгубите смартфона, кой ще помни живота ви вместо вас? Закъде сте, ако си оставите „мозъка“ на някоя пейка в парка?

Четете повече. Ницше би си прерязал вените, за да има достъп до световната литература, осигурен от най-евтината китайска клавиатура днес. Много по-лесно е да цъкаме на клипчета и да гледаме кое как става, вместо да прочетем нещо и да го осмислим самостоятелано, знам. Но именно лесното ни прави тъпи. Лесно се става тъп. За да поумнееш се изискват усилия.

„Какво е четенето?“, попитало едно дете през 22 век.

„Гледаш някакъв шрифт и получаваш халюцинации“, отвърнал баща му.

Тихомир Димитров

септември 8, 2019

Писателят като пиколо

Снимка: Личен архив

ИНТРО

Миналата есен изненадах сериозно роднини, приятели и познати, когато реших да постъпя на работа като пиколо в четиризвезден хотел от реномирана световна верига. Реакцията на майка ми беше най-рязка: „Как така ще работиш като портиер? Толкова ли си закъсал? Ние затова ли ти дадохме образование?“ Баща ми каза просто: „Срамна работа няма“, въпреки че не звучеше съвсем ентусиазиран. Някои от приятелите ме подкрепиха, познавайки авантюристичния ми дух, други тактично си замълчаха, но в погледите им четях упрек и съжаление, на трети въобще не им пукаше.

МОТИВАЦИЯТА

Личната мотивация зад подобен рязък „завой“ в „кариерното развитие“ бе повече от ясна за мен: Освен „правенето на кариера“, цял живот усърдно съм избягвал още другите два стожера на несвободата: ипотеката и брака. Бидейки неокован в подобни вериги, човек има пълната свобода да решава с какво ще се занимава. Всъщност, май сбърках – това не е точно мотивация, а просто възможността да избираш. Пожелавам ви повече от същото!

Но имах и мотивация. Израснал съм в туристически район и почти не познавам човек от детството ми, който да не е работил в хотел. С изключение на мен! Всички интересни истории, които бях чувал, ме накараха да погледна сериозно на обявата за пиколо в нелош, дори бих казал отличен, четиризвезден хотел. Пък и желанието да натрошиш комфортните зони, да навлезеш в напълно нова, съвсем непозната среда, да започнеш от нулата, да предизвикваш себе си, то никога не ме е напускало. Със същата мотивация преди повече от десет години нарекох себе си „писател“. Със същата мотивация през годините се хврълях в различни поприща като: сценарист, публицист, журналист, телевизионен критик, копирайтър, брокер на недвижими имоти, търговец на автомобили, преводач, и какво ли още не… Заплащането никога не ми е било фактор, заплащането в България винаги е смешно, затова се водя от принципа:

„Ако ще захващаш нова работа, гледай поне да е интересна!“

НАЧАЛОТО

И така, стигаме до момента, в който миналото лято за пореден път скролвах обявите в „джобса“ с лека погнуса и пълно отегчение: погнуса заради африканското ниво на заплащане, което се предлага на желаещите да си изкарват хляба с честен труд в нашата (уж европейска) държава, и отегчение заради привидната липса на всякакви предложения, които да активират дори 1% от авантюриста в мен. Шлосери, зидаро-мазачи, кофражисти, шофьори с категория C, общи работници и програмисти. Това предлагаше „пазара на труда“ тогава. Това предлага и сега. „Интересното е, че няма обяви за общински съветници, депутати и кметове“ – мърморех под носа си аз. И тогава видях обявата за пиколо в хотел от известна световна верига. Вместо мотивационно писмо написах кратко, самоиронично, надявам се и хумористично, есе. Прикрепих го към си-ви-то си и натиснах бутона „Кандидатствай по тази обява“. После забравих. За мое голямо учудване ми се обадиха, че дори ме поканиха и на интервю. Първоначалното впечатление винаги е важно. По време на интервюто аз се сдобих с отлични първоначални впечатления от бъдещата ми шефка. Интуицията ми подсказа, че ще бъде човек, с когото би било лесно, дори приятно, да се работи, и за пореден път не бях подведен!

ЗАБЛУДИТЕ ЗА ПРОЕФЕСИЯТА

Повечето хора си представят пиколото като хлапе, което разнася тежки куфари по цял ден с пот на челото и очаква да му подхвърлят някоя стотинка милостиня. Това не е така. На моите 40 години съвсем не бях най-младия пиколо в хотела, а и познавам хора, които от десетилетия упражняват тази професия, категорично отказвайки да бъдат „повишени“ в каквато и да било друга дъжност. Сигурно си има причина за това… Относно мъкненето на багаж: повечето гости традиционно  пристигаха директно от летищата с малки куфарчета на колелца, които минават за „ръчен багаж“ в самолета. Преместването им от точка А до точка Б е по-скоро жест на учтивост, отколкото тежък, изнурителен труд.

Повечето хора си представят работата на пиколото като скучна и еднообразна дейност. Това само донякъде е вярно. Истината е, че останах с чудесни впечатления. Бях приет и въведен в професията с топло приятелско отношение, а не с надменния цинизъм на „старите кучета“, типичен за толкова много други професии. Никога не съм работил в по-хигиенична, в емоционално отношение, работна среда. От толкова офиси съм си тръгвал в края на деня с емоционален афект и с такъв стрес, че ти се иска да счупиш на някого главата, да изпиеш литър водка или да направиш и двете неща едновременно, а от хотела си тръгвах физически уморен, но психически разтоварен. С усмивка на уста. И с нетърпение да застъпя отново на смяна. Защото беше интересно! Защото нямаше два еднакви дни. Защото общуването с толкова много и различни хора от цял свят действително те обогатява. Неслучайно най-тежкото наказание за най-големите престъпници е пълната изолация от себеподобните им. Помислете върху това…

Повечето хора смятат, че да си пиколо / портиер е унизителен слугинаж. Такова схващане не може да бъде по-далеч от истината. За разлика от брокера на недвижими имоти, когото всички, ама абсолютно всички клиенти тайничко ненавиждат или подозират в измама, пиколото е личност, която вдъхва доверие, но и уважение. Някои от гостите с удоволствие дори жертват дребна сума, за да му я предадат доброволно, а не под натиска на договорни задължения. Стига пиколото да си е заслужил бакшиша, естествено… Изрязявам се в мъжки род, защото това е мъжка професия. Рядко на такава позиция назначават жени. Бих я сравнил с отношението на гордия английски бътлър: услужлив, но не и сервилен; любезен, но не и покорен; готов да реагира навреме и по всяко време, но не и на всяка цена; готов да ти паркира автомобила, да ти отвори вратата и да ти пренесе куфара, но и готов да те изхвърли на улицата, ако буйстваш пиян; търпящ критика, но не и унижение – човек, който носи значката си с гордост…

Пиколото е лицето на хотела, тъй като обикновено е първият човек от персонала, когото гостите срещат, преди да се настанят. И най-често е последният, който ги изпраща, след като багажът им вече е натоварен по колите и са готови да потеглят.

Пиколото е лицето на държавата-домакин, тъй като е първият или един от първите местни, с когото чужденците имат възможността да разговарят.

Пиколото е лицето на цялата глобална верига за онези, които се доверяват на гостоприемството й за първи път. А първото впечатление е важно. Много важно.

Повечето хора смятат, че пиколото живее и диша единствено заради бакшиша. Мен ме обучиха, че трябва да гоня съвършенство в обслужването на всички гости, независимо от всичко. Причините са изброени в горния параграф: Ти си лицето. Ти си хотелът. Ти си държавата. Ти си веригата. Ти си брандът. Бакшишът не е очакван, но винаги е добре дошъл. Бакшишът не е нищо повече от материално доказателство, че си вършиш работата добре. И никой не е забогатял от бакшиши. А има нации, като японската например, в които не е прието да се дават бакшиши, защото културата им счита това за унижение. Дори знаейки го предварително, ти си длъжен да надминеш себе си в обслужването им. И да оцениш факта, че да ти се поклони до земята шеф на мултинационална корпорация с думите „домо аригато“ е по-ценно признание и по-голямо уважение от номинала на всяка банкнота.

Повечето хора смятат, че пиколото не разбира от нищо друго, освен от носенето на багаж. Това също не може да бъде по-далеч от истината. Пиколото има безупречно шофьорско минало, познава всички марки автомобили и умее ловко да маневрира из тесен паркинг с коли, които струват повече от десетгодишната му заплата, при това без да се бави и без да губи излишно време, защото времето за гостите на хотела винаги е пари, както и неговото собствено… Пиколото може да ти подкара цифровата телевизия, да ти пренастрои рутера, да ти отблокира сейфа, да ти оправи климатика, да ти ароматизира сауната и да ти отключи фитнеса. Пиколото знае къде се намират всеки и всичко в хотела. Кой влиза и кой излиза. С кого. Кога. С автомобил ли е или със служебен транспорт. За колко нощувки престой. Пиколото знае на кого е всеки куфар в багажното отделение и всеки автомобил на паркинга, кои гости са любезни и кои – противни, кой е пияница и кой има фетиш към високи токчета, кой обича да залага и кой обича да се друса, кой пуши в стаята и кой – не, кои таксита пристигат най-бързо, кои са най-подходящите ресторанти, казина, клубове, магазини, дискотеки, банки, молове и обменни бюра, как се стига до тях и откъде могат да се купят цветя през нощта, какво е работното време на болниците и на медицинските центрове, какви събития съдържа културната програма на града и как най-бързо да се придвижиш от точка А до точка Б с такси, с велосипед, с автобус или пеша… Пиколото знае разписанието на градския транспорт, графика на пристигащите и заминаващите полети, предимствата и недостатъците на другите хотели, прогнозата за времето. Пиколото познава лично и общува лично с ВСИЧКИ в хотела: от собствениците до управителите, от управителите до камериерките, от главния готвач до мияча на чинии. Пиколото умее да балансира отношенията си с тези толкова различни хора и да реагира адекватно в ситуации от толкова различен характер. Пиколото върши всичко това с усмивка на уста и без да очаква бакшиш, но все пак, не забравяйте да му подадете дребна банкнота следващия път, когато го видите.

ПРЕДИМСТВАТА НА ПРОФЕСИЯТА

Сюжетните герои. За един писател едва ли има по-ценна възможност от това да бъде изложен на постоянния приток от лица и характери от цял свят, ежедневно, с всички нюаси на тяхното социално положение и културна обусловеност. Седемдесет годишният британски чичко-паричко с двадесет годишната му естонска любовница. Оперната прима. Надменната телевизионна звезда. Световният пътешественик на две колела. Хазартният тип. Японският бизнесмен. Симпатичното корейско семейство. Нощните пеперуди с крака до ушите. Подозрителните типове и техните силиконови кукли. Фитнес маниаците. Известните спортисти. Вечно заетите бизнесмени. Командированите инженери. Частните пилоти. Личните шофьори. Журналистите от глобалните масмедии. Знаменитостите. Младите семейства с ревящи деца. Изневеряващите, които се награбват още преди вратите на асансьора да са успели да се затворят. Двойките на меден месец. Пияните футболни запалянковци. Кариеристите. Политиците. Босовете на съсловни организации. Красавиците, които събират себеподобни на семинари по разкрасяване. Подпийналите скандинавци. Инкогнито милионерите. Арогантните новобогаташи. Рогоносците… Всички тези хора ние сме ги срещали в романите и те представляват безкраен източник на вдъхновение за сюжетни герои, но дали писателите са общували с тях на живо, на четири очи, „тет-а-тет“, както се казва? Дали познават хранителните им навици и алкохолните им предпочитания? Дали знаят какви дрехи носят и как се изразяват? Кога лягат и кога стават? С кого? Защо? Повечето автори, сигурен съм, познават своите герои, но бидейки ораничени в социалната си среда, те са длъжни да пишат постоянно за едни и същи герои. Писателят-пиколо има привилегията за кратко време да опознае пъстротата на стотици, дори хиляди, потенциални сюжетни герои. Водих си записки, признавам! И ще бъда дискретен, обещавам! Имената на хората ще бъдат променени, националностите им, местата, т.е всичко, с изключение на факта, че героите в бъдещите ми романи ще бъдат вдъхновени от реални, а не от измислени персонажи. Каквито са героите и в досегашните ми романи. Просто сега имам по-богат избор.

Преходността. Да работиш в хотел може да се сравнява единствено с това да работиш на летище. Хората идват и си отиват, а заедно с тях и проблемите, които създават. Няма нищо постоянно. Panta Rei. Всичко тече и нищо не остава след тях, освен спомените. Не можеш да се привържеш, но не можеш и да намразиш преходното. Защото утре то ще си отиде и ще останеш само ти – като резултат от контакта си с него. Едва ли има по-подходящо място от хотела, за което с пълна сила да важи максимата: „И това ще мине“. Ще мине и хубавото, и лошото. Добавете микса от дискретност и любезна дистанцираност към преходността, като задължителни условия от ежедневието на всеки уважаващ себе си хотелиер, и ще получите формулата на живота под наем. Приключението беше преходно и за мен, но след него аз вече съм различен, вярвам – към по-добро. Само времето ще покаже…

Хотелската атмосфера. Работих в нов, чист, добре поддържан хотел. Това е много важно, тъй като доста мои колеги се сблъскват ежедневно с проблемите, които остаряващата база им създава, а гостите имат навика да си го изкарват на персонала… Комплиментите към хотела аз приемах като лични комплименти, макар съвсем да не съм ги заслужил, а комплиментните към себе си обяснявах с възможността да работя на място, което предразполага. Както не си изхвърляш фаса на добре почистена улица, така и не върви да си мърляч в подобна атмосфера. Мърляч в професионално отношение. Пък и мястото, в което прекарваш огромна част от времето си, има огромно значение. Денят минава по-леко в изискана, уютна атмосфера. Мисълта тече по-гладко. А и винаги съм харесвал хотелите, още от малък. Влюбен съм в меките настилки по коридорите, в тихата музичка по асансьорите, в миризмата на чисто пране, в любезното отношение, в цялата тази дискретна анонимност на временно наетия комфорт.

Свободата на движение. Повечето длъжности в хотела са статични. Миячът на чинии прекарва целия си ден в миялното, готвачът – в кухнята, барманът – зад бара, сервитьорите – в ресторанта, камериерките – в стаите, рецепционистите – на рецепцията. Управителят и пиколото са единствените служители, които трябва да са навсякъде и по всяко време. Колегите често се шегуваха с мен, че „никна там, където не са ме посели“, че се появявам с тихи стъпки изненадващо, без да усетят присъствието ми, че ме засичат, където най-малко очакват, че рядко знаят къде точно се намирам… Моята работа беше да наблюдавам, а не да бъда наблюдаваният. Да присъствам, без да се натрапвам. Да виждам, без задължително да ме виждат. Свободата на движение ми даде възможност да опозная работното си място по-добре от родния си дом и дори да сваля няколко излишни килограма…

Езиците. Говоря няколко езика. Английският ми е почти матерен, заради десетилетията обучение и ежедневната практика. Освен него ползвам още френски, немски и руски. Уви, допълнителните езици бяха сериозно закърнели в съзнанието ми, заради липсата на редовен контакт с културите, които ги говорят. Дори да пътуваш редовно, навсякъде си подложен на вариациите на вечно задължителния и повсеместен „работен език“. Инглиш, плийз! В хотела, обаче, не беше така. Ако си държиш на реномето и се надяваш да изкараш някой лев от бакшиш, руснака си го обслужваш задължително на руски, французина – на френски, немеца – на немски. Наложи ми се да отворя старите тетрадки от училище, наложи ми се да поназубря малко думички, за да не се излагам. Дори си направих кратък речник с най-често срещаните думи, фрази и изречения в ежедневието на един хотел, както и с отговорите на най-често задаваните въпроси. Реникът беше къс, но четириезичен и само Бог ми е свидетел колко дяволски добра работа ми свърши! След осем месеца работа в хотела си тръгнах с подновеното самочувствие на полиглот, какъвто преди това бях останал само на хартия…

Отговорността. На пръв поглед изглежда нелогично отговорността да се прибавя към предимствата на една професия. Служителите имат навика да бягат от отговорност по подразбиране. Но тук отговорността значи и доверие. Поверили са ти десетки стаи с кротко спящи в тях хора. Поверили са ти паркинг с лимузини на стойност няколко милиона. Поверили са ти и една крехка девойка зад рецепция, с която в дебрите на нощта сте единствените будни хора, от който се очаква да виждат всичко и да реагират адекватно на всякакви ситуации: от пожар и земетресение, през спешен медицински случай, до пиянско сбиване или въоръжен грабеж. Няма да скрия, че ме беше страх в началото. След време се окопитих и започнах да нося поверената ми отговорност с достойнство и уважение: към хората, които са ми я поверили и към себе си, защото мога.

НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА ПРОФЕСИЯТА

Недостатъците са присъщи за целия сектор на хотелиерството в милата ни родина. Основният от тях е неатрактивното заплащане, което изглежда нелогично, като се има предвид, че страната ни разчита основно на доходите от туризъм като източник на чуждестранна валута. Погледнете която и да е класация и ще намерите хотелиерството винаги в дъното на списъка по ниво на заплащане. Заплащането, обаче, никога не ми е било фактор. Заплащането на труда в България винаги е смешно, затова се водя от принципа: „Ако ще захващаш нова работа, гледай поне да е интересна!“ Щастлив съм, че можех да разчитам на скромни спестявания и на помощта на скромното ми семейство, за да оцелявам физически, докато се наслаждавах на новото си амплоа.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Човек рядко може да спечели нещо, ако си остане у дома. Всяко ново приключение гарантира обогатяване на духа, характера и житейския ни опит с непредвидими преживявания, макар и на цената на известен риск. Искам от сърце да благодаря на хората, които ми се довериха и ми дадоха шанс да сбъдна една своя мечта!

Тихомир Димитров 

август 23, 2019

Family Life

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:02 am
Tags: ,

Снимки: Личен архив

Извинявам се за пръста в последния кадър. Снимките са съвсем непо(д)правени.

Тихомир Димитров

юли 25, 2019

В капана на творческите индустрии

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ,ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 3:46 am
Tags:

Снимки: Личен архив

Тихомир Димитров

юли 24, 2019

Обичам София

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:32 am
Tags:

Снимка: Личен архив

Обичам я като бивше гадже, с което сте щедри един към друг, но само в леглото, после всеки си продължава по своя път…

Обичам я като хубавицата, с която не е необходимо да свикваш, просто си обуваш гащите и си тръгваш на сутринта.

Обичам я като комфортна стая в луксозен хотел с лошо обслужване.

Обичам я, защото е далеч от морето. От всички морета.

Обичам жълтите софийски таксита – от ядрените физици до наместващите си го в анцуга футболни запалянковци – софийските бакшиши винаги са интересни събеседници.

Обичам градския транспорт – редовен е въпреки всичко.

Обичам метрото – плъховете са по-малко от хората. Все още.

Обичам „бар хопинга“ в центъра.

Обичам уискито с изглед към планината.

Обичам старите вътрешни дворове, обрасли в бръшлян.

Обичам червените керемидени покриви.

Обичам димящите комини през зимата.

Обичам тихите безистени край оживените булеварди.

Обичам сенчестите беседки в парковете.

Обичам злите хора в автобуса.

Обичам напрежението в този град.

Обичам бързането, крайните срокове.

Обичам шкембето в събота по обяд.

Обичам софийските хазяи.

Обичам чужденците, които живеят тук.

Обичам надеждата, която дава този град.

Но най-вече обичам, че не трябва повече да свиквам с нея, обичаната.

Мога просто да си обуя гащите и да си тръгна със следващия влак.

Тихомир Димитров

юли 11, 2019

На фестивал в Австрия (фотопис)

Покрай ДжиДжи ми се случва от време на време да изляза от бърлогата и да отида на някой фестивал, за да може светът да види дзвер, а и дзверо да види свет… В края на юни имахме удоволствието да участваме във фестивала Future Icons („бъдещи икони“) в Австрия и по-специално в градчето Глайсдорф, близо до Грац. Полетът на отиване беше труболентен, но не чак толкова, че да си разлееш блудкавото кафе върху ризата и сакото. В такива моменти предпочитам доза силен алкохол, но беше седем и нещо сутринта, та се въздържах, реших да се отпусна доколкото мога, да забравя за последните епизоди на Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс (доколкото мога) и да се насладя на гледкaтa през илюминатора:

Глайсдорф е малко градче в хълмисто-равнинния югоизток на Австрия. На центъра му се извисява основната забележителност в лицето на местната катедрала:

Беше много горещо и всички мляскаха сладолед:

Настанихме се в удобна и чиста стая на малък семеен пансион в непосредствена близост до катедралата:

Един щъркел често ни навестяваше и тракаше с човка от покрива:

За градче с около 10 000 души население, Глайсдорф е доста глобализиран. Има няколко големи хипермаркета и представителства на повечето европейски марки автомобили. Често минавахме покрай шоурума на Пежо на път за пансиона:

На автогарата се продаваше легална марихуана от специално инсталиран за целта „марихуаномат“:

Градчето разполага с денонощен американски дайнър:

С уютни австрийски механи:

И, разбира се, със задължителната азиатска кухня:

Залата по трудово обучение в местното основно училище, преди да започнат занятията:

Залата по трудово обучение след края на занятията. Децата са изключително дисциплинирани и прибрани:

Тихият заден двор, където се провеждаха уоркшопите по графити на открито:

Нашите уроци по приложно изкуство се провеждаха вътре в залата по трудово, но въпреки жегата осмокласниците показваха завидно любопитство и упоритост да усвоят преподаваните им техники за работа с хартия:

Разбира се, нямаше да можем да удържаме „зверилника“ по три часа на ден без помощта на преподавателката, която се отнасяше с голяма любов и уважение към децата, но ги държеше изкъсо и си личеше, че има контрол върху ситуацията през цялото време:

Работата в клас е изтощаваща и човек се нуждае от една-две бирички на сянка – удоволствие, което си позволявах всеки ден по обяд на откритата терсана на пансиона:

Включих се активно и в творческата работа. Не успях да се въздържа и да не си направя собствен „тийнейджърски“ колаж:

На последното занятие организирахме смесен урок по ъпсайклинг и графити с помощта на двамата сладури Ягода (от Полша) и Диого (от Портуалия):

Дойде време да посетим красивия Грац:

Пълноводната река Мур обгръща изкуствения плаващ остров, посторен в чест на избрането на Грац за Столица на културата на Европа през 2003 година:

Гледка към крепостта Шлосберг от долу нагоре:

Гледка от горе надолу (извинявам се за пръста в кадър):

Островърхите червени покриви в историческата част са просто възхитителни:

Модерните студенстки общежития в Грац, където се размазахме на техно купон по сучай края на учебната година:

Завършеният ми графити/колаж „шедьовър“ в целия му нискорезолюционен „блясък“:

За шастие имаше по-талантливи творци от мен на фестивала, в лицето на тези двамата графитъри, например: HNRX (от дясно) и LUNAR (от ляво):

The MOTS, с които водихме заедно работилницата по графити и ъпсайклинг за децата:

Американският бийтбоксър IVORY PARKER, който познава Печенката и е фен на световния шампион по бийтбокс Skiller от България:

Имахме удоволствието да го гледаме няколко пъти на живо:

Фестивалът изобилстваше от творчески активности, в това число боди пейнтинг:

Пънк концерти:

Рок концерти:

Модерни танци / Contemporary Dance:

И най-обикновени подпийнали танци (на прощалното парти):

За финал решихме да посетим гробището на Глайсдорф:

Благодаря Ви, че се поразходихте с мен!

Тихомир Димитров 

юли 8, 2019

Изваяни сме от ограничения

Talking to me? Снимка: личен архив.

Човек се ражда като абсолютно същество: не притежава знания, няма опит, не спазва забрани и ограничения (ака и се храни в леглото например), не вярва в нищо (обзалагам се, че не вярва дори на очите си – затова бебетата са толкова учудени), няма спомени и пр..

С течение на времето човек се превръща от абсолютно в условно създание, благодарение на натрупаните знания и опит, на забраните, вярванията и спомените. В същата последователност.

Знанието

Първоначално не знаем дори, че сме смъртни. Не притежаваме знанието, че се умира. Налага се да придобием това знание чрез опит, за предпочитане чужд, тъй като собственият би бил последен. Не живеем с излюзията за безсмъртие, просто приемаме живота за даденост и то – неотменима. Не знаем, че съществува негова „алтернатива” в лицето на смъртта. Струва ни се, че самите ние, нашите родители, вуйчовците и лелите, бабите и дядовците, братята, сестрите и братовчедите, всички те ще са тук, с нас и до нас, завинаги. След време научаваме, че това съвсем не е така. Научаваме и други интересни неща: научаваме за болката например.

Като малък споделих с братовчедка ми убеждението, че не може да скочи от втория етаж с главата надолу. И тя го направи, за да ми покаже, че може. Със сигурност научи много за гравитацията в онзи ден, но едва ли е знаела, че по този начин се умира, и че може да боли, примерно. После и двамата придобихме знание за болката – тя, след като по чудо оцеля, а аз – след като родителите ни разбраха кой е авторът на „гениалната” идея.

Първоначално ние не знаем, че светът е ограничен. По подразбиране го считаме за безкраен. Не знаем, че има сезони, докато не ги видим. Не вярваме в одушевени и неодушевени предмети. Следващият път, когато ме биха, бе защото „нахраних” касетофона със солети. Беше ми гузно да ям пред него, без да му дам. Натъпках и двете му „усти” с натрошени солети, за да ги „преглътне” по-лесно, тъй като не видях да разполага със зъби. Този алтруизъм на баща ми изобщо не му хареса. А аз си мислех, че ще ме похвалят! Нали ме хвалеха, като давах на другарчетата в детската градина от собствения си обяд? Просто не притежавах знанието, че касетофонът е неодушевен предмет, който не изпитва глад. Придобих това знание и станах с една идея по-малък. Отдалечих се с една крачка по-далеч от Абсолютното.

Знанието е интересно нещо: хем ни помага да оцеляваме, хем всяко новопридобито знание ни свива до ограниченото, относително същество, в което се превръщаме с времето. Ние не възприемаме света в неговата цялост, напротив – режем го на парчета. И на всяко парче лепим етикет с наименование. Знанието на възрастните за света е разделено на десетки хиляди категории и подкатегории, които често нямат нищо общо помежду си. „Това не е в сферата на моята експертиза”, „Това е извън моите компетенции”, „Квантовата физика е съвсем различен предмет, тук се занимаваме със счетоводство” и така нататък…

Дори звездите групираме в отделни съзвездия, базирани на ограничената ни гледна точка, според малкото местенце във Вселената, откъдето ги наблюдаваме. Считаме това знание за абсолютно, но в действителност, то е ограничаващо. Режейки представата си за света на парчета, ние режем тези парчета от Себе си.

Опитът

Опитът е следващото ограничение, което считаме за даденост: „Говоря ти от личен опит!”, „Не питай старило, а патило!” и така нататък… Опитът е толкова важен за нас, че го възприемаме като абсолютна и неопровержима истина. По всеки въпрос. Той е дори по-важен от знанието на другите.

Може да се съмняваме в чуждото знание, но никога не се съмняваме в личния си опит. Какво като е ограничаващ? Какво като засяга само един от милиардите обитатели на планетата (самите нас), поставен в ситуация на сложно обвързани, неповторими събития и фактори от околната среда? Преживели сме го по този начин, значи е така! Точка по въпроса. Приятелката ти изневерява? Всички жени са курви! Съседът е пребил жена си? Всички мъже са насилници!

Опитът е „абсолютната” истина, която ни превръща от абсолютно безкрайни в относително малки (бих казал дори жалки) същества (и съзнания). Буквално физически ни премазва. Първоначално растем, а после започваме да се свиваме под тежестта му. Прегърбената старица е толкова по-малка от високата, кръшна мома в младостта си, колкото повече опит е натрупала през дългия си живот.

Забраните

Забраните са следващото нещо, което ни ограничава (и смалява) с всеки изминал ден. Ако да не пипаш червения котлон става ясно веднага (натрупал си личен опит), то има неща, за които се налага да научиш от другите, че не бива да правиш.

Дори знанието често отстъпва пред забраните, за сметка на опита, който ни носи тяхното нарушаване. Примерно знаеш, че не бива да биеш по-малките в училище и да им взимаш джобните. Знаеш също, че не бива да им смъкваш долнището на анцуга пред целия клас. Това знание обаче не ти върши никаква работа, докато не научиш от личен опит, че прегазването на забраните се компенсира от външни фактори, в лицето на по-големите братя на твоите „жертви”, например, които те чакат с нетърпение в двора на училището, за да допринесат с удоволствие за обогатяването на личния ти опит по отношение на забраните.

Забраните съществуват с цел човешкото стадо да оцелява в нещо подобно на общество, а не на глутница зверове, каквото по принцип си е. Самият факт, че съществуват забрани като „Не убивай!”, „Не кради!” и „Не пожелавай жената на ближния!” показва колко необуздана и безкрайна е човешката природа всъщност. Чрез забраните ние смаляваме отделния индивид до нещичко, което може да пасне в механизма на стадната групова динамика, за да поддържа нейното функциониране. В името на общото благо.

Повечето забрани са създадени от хората за хората и, като такива, имат крайно лицемерен, изменчив, напълно условен характер. За убийството на един-единствен човек, например, се лежи доста, но няма проблем да убиеш десетки, дори стотици хора, даже си длъжен да го направиш и ще ти дадат награда, ако го направиш по време на война. Има места по света, където е по-лесно да се запишеш в армията и да стреляш по живи мишени, отколкото да си купиш бира.

Забраните са си такива – целта им е да служат на общото благо, отнемайки от личната свобода и неограниченост на индивида, с цел да гарантират оцеляването на групата (с някои малки, но допустими жертви). Забраните, опитът и знанието смаляват, сгъстяват и ограничават индивида до една функционална единица, до една заменима „резервна част” в „двигателя” на стадния групов механизъм.

Затова имаме политици, които се кълнат, че служат на обществото и журналисти, които твърдят, че казват истината. Имаме съдии, които би трябвало да съдят безпристрастно, въпреки че са емоционалнии и субективни човешки същества като всички нас. Имаме и свещеници, които считат себе си за представители на Бога. Без всички тях човешкото стадо не може да съществува.

Вярванията

Остава само да им повярваме. Вярванията са най-силното ограничение, по-силно дори от знанията, опита и забраните, взети заедно. Те са авто-ограничения, които не се нуждаят от външна сила, за да бъдат приети като свои. Достатъчно е само личното ни съгласие. А то често се базира на предишен опит и знания, както и на трупаните с времето забрани, които спазваме.

Едва ли има нещо по-ограничаващо от личните вярвания. Те определят и качеството, и продължителността на човешкия живот. Вярванията значително могат да го скъсят по време на кръстоносен поход или на самоубийствен атентат например. Интересното е, че, за да се случват такива неща, някой трябва лично да даде съгласието си и с желание да пристъпи към тяхното осъществяване, защото вярва, че върши правилното нещо. Най-успешните армии се формират от доброволци, които вярват в обща кауза, а не от наемници. Най-рискованите начинания и най-великите открития са дело на пионери, също доброволци, убедени в истинността на своята собствена система от вярания.

Спомените

И накрая, като „застройка” на цялата амалгама от ограничения под формата на знания, опит, забрани и убеждения, идват спомените. Ние не сме нищо повече от механичен сбор на нашите спомени. Практическата им обусловеност ни превръща в безкрайно ограничени, ситуационно определени, сто процента условни и, поради тази причина, крайно субетивни съзнания.

Ние не помним нищо от момента, преди да се родим. Чуждите спомени не са наши спомени. Те не са допринесли за формирането ни такива, каквито сме днес. Стават за филм или за интересна книга, ама до толкова. В „реалния живот” ние действаме, мислим и говорим единствено от ограничената перспектива на собствените знания, опит и вярвания, на забраните, които спазваме, и на личните спомени, които смятаме за единствено валидното доказателство, че сме живи.

Науката вече е наясно, че повечето спомени се различават от действително преживяното и по-скоро са обект на предпочитания. „Спал съм с над сто жени, хващал съм риба с ей-такава опашка”. Дължи се на селективната памет и на желанието за себеутвърждаване на Его-то или Аз-а (онзи механичен сбор от уж реални спомени), на способността да подтискаме, видоизменяме и, дори, да изтриваме „записи” от паметта си, които не отговарят на нашата лична система от опит, знания, убеждения и забрани, които, от своя страна, също нямат нищо общо с Действителността, която е Абсолютна по своя характер, т.е Единна, Цялостна и лишена от всякакви Ограничения.

Какво значи всичко това?

Значи, че този, когото виждаш в огледалото, не си ти. Виждаш само отражението на една безкрайно ограничена субективност, а без светлина нямаше да виждаш дори и толкова.

Практически съвет за финал:

Подобни абстрактни разсъждения са безсмислени, ако не можем да извлечем някаква полза от тях. Друг е въпросът колко субективна ще бъде тази полза, естествено, но у нас е заложен стремежът към съвършенството и нямаше дори да имаме мозък, способен на такива абсурдни разсъждения, ако целта му не беше именно да ни издигне над субективизма на себеопределението и да ни помогне да разберем мястото си в същността на Цялото, т.е да ни придвижи с една идея по-напред към Обективизма на Неделимото, което Е, и без което нищо друго не Е. Именно това цели да покаже метафората, че човек пази крехко равновесие по въжето, опънато между звяра и Бога. Посоката на движение, обаче, е само една – от звяра към Бога. Дори когато изглежда точно обратното (виж Средните векове), човек пак си мисли, че върви към Бога.

Практическата поука? Ами, съмнявайте се! Съмнявайте се във всички ограничения, които са ви довели до там да мислите и да вярвате, че сте нещо, което не сте.

Съмнявайте се в истинността на придобитите знания: от устройството на атома, през математическите хипотези, които са само предположения, та чак до размера и възрастта на Вселената. Никой не е виждал атом с просто око и никой не е живял по-дълго от Вселената, за да може да ограничи подобни абстракции до най-обикновени числа. Най-вероятно всички тези неща сме си ги въобразили.

Съмнявайте се във валидността на придобития опит: при други остоятелства и в друга среда бихте придобили съвсем различен опит. Не всички нърдове, на които са им взимали джобните и са им сваляли дънките пред класа, се превръщат в интернет милиардери като станат големи. В такива се превръщат само незначителна част от американските нърдове в Силициевата долина, защото са на правилното място и в правилното време, а и защото американците са създали интернета, т.е подходящата за тях среда. Ако бяхте израснали в гето, едва ли щяхте да имате висше образование. Ако родителите ви бяха разведени, едва ли щяхте да имате успешен брак. Ако майка ви и баща ви не си бяха показвали носа зад граница, едва ли щяхте да изпитвате желание да пътувате до другия край на света. Ако не бяхте гледали Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс, едва ли щяхте да се ужасявате от най-малката турболенция… Валидността на придобития опит е валидна само за вас и вероятно няма много общо с валидността на целия останал свят, т.е твърде възможно е да няма нищо общо с Действителността, като цяло.

Съмнявайте се в правилността на забраните. Не казвам да започнете да ги нарушавате всичките още сега! Ако, например, прегазите само няколко от Библейските забрани за един ден, ще се озовете в тясно помещение с бетонни стени и решетка до края на живота си или ще увиснете за врата от някой кран, в зависимост от географското ви местоположение към момента на такова налудничаво (и безсмислено) поведение. Просто се съмнявайте във валидността на забраните, това е всичко. Мислете си каквото искате, но правете каквото трябва. За ваше собствено добро е. За оцеляването на групата, където имате малко и почти никакво значение. За благоденствието на стадото. Защото вие на стадото сте му задължени: размножавало се е, водило е битки за оцеляване, спазвало е куп забрани и ограничения, за да ви има. Хранило ви е с лъжичка в устата с вкусно пюре и, в последствие, с всички онези лъжи, които днес ви превръщат в онова, което не сте. Просто се съмнявайте в истинността на забраните, нищо повече. Помнете, че забраните са създадени от човек за човека, поради което са а: А/лицемерни и Б/ изменчиви. Много хора страдат от заблудата, че щом нещо е законно, значи то е правилно. Но забравят, че е имало времена и места по света, не толкова отдалечени от нас, когато е било законно да не търгуваш с евреи и негрите да сядат най-отзад в автобуса. Съмнявайте се във валидността на забраните, но ги спазвайте. До момента, в който не можете лично да ги замените с нещо по-добро (според вас), тъй като, както се разбрахме, те винаги са крайно нечестни и субективни и не са създадени да служат на вас, а на стадото.

Съмнявайте се в реалността на спомените. „Една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина” – точно това е поговорката, която цели да ни припомни колко изменчиви (и фалшиви) са, всъщност, спомените. Има голяма вероятност това, което си въобразявате, че ви се е случило, да не се е случилио изобщо, или да се е случило по съвсем различен начин. Толкова пъти сте го прехвърляли и моделирали в ума си, че накрая споменът съществува единствено и само във вида, в който може да ви угоди. Да угоди на Аз-а, който, както казахме, е амалгама от безброй фалшиви знания, опит, спомени, вярвания и ограничения.

Съмнявайте се във всичко, в което вярвате. Запитайте се как и защо сте стигнали до дадено убеждение. Запитайте се дали сте християни / будисти / мюсюлмани по собствен избор или заради простичкия факт, че сте родени в страна с преобладаващо християнско / будистко / мюсюлманско население? Дали Земята наистина е кръгла? Вие виждали ли сте я някога със собствените си очи, без посредничеството на монитор или кино екран? Сега е модерно да се присмиваме на „плоскоземците”, но аз ги уважавам заради това, че са склонни да допуснат съмнение в този, иначе категорично доказан и неоспорим, факт. А дали наистина всички богати хора са престъпници, крадци и лъжци? Само „по втория начин” ли се успява в България? Животът в странство по-добър ли е заради пет пъти по-високото заплащане и значително повечето възможности за кариерно развитие? Парите само с честен труд ли се изкарват? А дали миришат? Майка ви и баща ви само доброто ли ви мислят? Или са егоисти, които желаят да направляват живота ви по собствен сценарий? А не може ли и двете да са верни? И, ако да, до каква степен? Такива ми ти неща…

Тъй като обещах практически съвет, въпросът е: „Какво ще постигнете, ако подложите на съмнение всичко, включително и здравия си разум?”

Отговорът е: НИЩО

Нищо няма да постигнете, тъй като идеята, че живеем, за да постигаме НЕЩО постоянно е само едно от безбройните ограничения, които ни превръщат в това, което не сме: вихър от вероятности, случайности и фрагменти, често плод на собственото ни въображение, които мозъкът допуска грешката да бърка с непоклатимата Цялост на неделимата Истина.

Тихомир Димитров

Следваща страница »