Писателският блог на Тишо

август 23, 2019

Family Life

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:02 am
Tags: ,

Снимки: Личен архив

Извинявам се за пръста в последния кадър. Снимките са съвсем непо(д)правени.

Тихомир Димитров

юли 25, 2019

В капана на творческите индустрии

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ,ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 3:46 am
Tags:

Снимки: Личен архив

Тихомир Димитров

юли 24, 2019

Обичам София

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:32 am
Tags:

Снимка: Личен архив

Обичам я като бивше гадже, с което сте щедри един към друг, но само в леглото, после всеки си продължава по своя път…

Обичам я като хубавицата, с която не е необходимо да свикваш, просто си обуваш гащите и си тръгваш на сутринта.

Обичам я като комфортна стая в луксозен хотел с лошо обслужване.

Обичам я, защото е далеч от морето. От всички морета.

Обичам жълтите софийски таксита – от ядрените физици до наместващите си го в анцуга футболни запалянковци – софийските бакшиши винаги са интересни събеседници.

Обичам градския транспорт – редовен е въпреки всичко.

Обичам метрото – плъховете са по-малко от хората. Все още.

Обичам „бар хопинга“ в центъра.

Обичам уискито с изглед към планината.

Обичам старите вътрешни дворове, обрасли в бръшлян.

Обичам червените керемидени покриви.

Обичам димящите комини през зимата.

Обичам тихите безистени край оживените булеварди.

Обичам сенчестите беседки в парковете.

Обичам злите хора в автобуса.

Обичам напрежението в този град.

Обичам бързането, крайните срокове.

Обичам шкембето в събота по обяд.

Обичам софийските хазяи.

Обичам чужденците, които живеят тук.

Обичам надеждата, която дава този град.

Но най-вече обичам, че не трябва повече да свиквам с нея, обичаната.

Мога просто да си обуя гащите и да си тръгна със следващия влак.

Тихомир Димитров

юли 11, 2019

На фестивал в Австрия (фотопис)

Покрай ДжиДжи ми се случва от време на време да изляза от бърлогата и да отида на някой фестивал, за да може светът да види дзвер, а и дзверо да види свет… В края на юни имахме удоволствието да участваме във фестивала Future Icons („бъдещи икони“) в Австрия и по-специално в градчето Глайсдорф, близо до Грац. Полетът на отиване беше труболентен, но не чак толкова, че да си разлееш блудкавото кафе върху ризата и сакото. В такива моменти предпочитам доза силен алкохол, но беше седем и нещо сутринта, та се въздържах, реших да се отпусна доколкото мога, да забравя за последните епизоди на Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс (доколкото мога) и да се насладя на гледкaтa през илюминатора:

Глайсдорф е малко градче в хълмисто-равнинния югоизток на Австрия. На центъра му се извисява основната забележителност в лицето на местната катедрала:

Беше много горещо и всички мляскаха сладолед:

Настанихме се в удобна и чиста стая на малък семеен пансион в непосредствена близост до катедралата:

Един щъркел често ни навестяваше и тракаше с човка от покрива:

За градче с около 10 000 души население, Глайсдорф е доста глобализиран. Има няколко големи хипермаркета и представителства на повечето европейски марки автомобили. Често минавахме покрай шоурума на Пежо на път за пансиона:

На автогарата се продаваше легална марихуана от специално инсталиран за целта „марихуаномат“:

Градчето разполага с денонощен американски дайнър:

С уютни австрийски механи:

И, разбира се, със задължителната азиатска кухня:

Залата по трудово обучение в местното основно училище, преди да започнат занятията:

Залата по трудово обучение след края на занятията. Децата са изключително дисциплинирани и прибрани:

Тихият заден двор, където се провеждаха уоркшопите по графити на открито:

Нашите уроци по приложно изкуство се провеждаха вътре в залата по трудово, но въпреки жегата осмокласниците показваха завидно любопитство и упоритост да усвоят преподаваните им техники за работа с хартия:

Разбира се, нямаше да можем да удържаме „зверилника“ по три часа на ден без помощта на преподавателката, която се отнасяше с голяма любов и уважение към децата, но ги държеше изкъсо и си личеше, че има контрол върху ситуацията през цялото време:

Работата в клас е изтощаваща и човек се нуждае от една-две бирички на сянка – удоволствие, което си позволявах всеки ден по обяд на откритата терсана на пансиона:

Включих се активно и в творческата работа. Не успях да се въздържа и да не си направя собствен „тийнейджърски“ колаж:

На последното занятие организирахме смесен урок по ъпсайклинг и графити с помощта на двамата сладури Ягода (от Полша) и Диого (от Портуалия):

Дойде време да посетим красивия Грац:

Пълноводната река Мур обгръща изкуствения плаващ остров, посторен в чест на избрането на Грац за Столица на културата на Европа през 2003 година:

Гледка към крепостта Шлосберг от долу нагоре:

Гледка от горе надолу (извинявам се за пръста в кадър):

Островърхите червени покриви в историческата част са просто възхитителни:

Модерните студенстки общежития в Грац, където се размазахме на техно купон по сучай края на учебната година:

Завършеният ми графити/колаж „шедьовър“ в целия му нискорезолюционен „блясък“:

За шастие имаше по-талантливи творци от мен на фестивала, в лицето на тези двамата графитъри, например: HNRX (от дясно) и LUNAR (от ляво):

The MOTS, с които водихме заедно работилницата по графити и ъпсайклинг за децата:

Американският бийтбоксър IVORY PARKER, който познава Печенката и е фен на световния шампион по бийтбокс Skiller от България:

Имахме удоволствието да го гледаме няколко пъти на живо:

Фестивалът изобилстваше от творчески активности, в това число боди пейнтинг:

Пънк концерти:

Рок концерти:

Модерни танци / Contemporary Dance:

И най-обикновени подпийнали танци (на прощалното парти):

За финал решихме да посетим гробището на Глайсдорф:

Благодаря Ви, че се поразходихте с мен!

Тихомир Димитров 

юли 8, 2019

Изваяни сме от ограничения

Talking to me? Снимка: личен архив.

Човек се ражда като абсолютно същество: не притежава знания, няма опит, не спазва забрани и ограничения (ака и се храни в леглото например), не вярва в нищо (обзалагам се, че не вярва дори на очите си – затова бебетата са толкова учудени), няма спомени и пр..

С течение на времето човек се превръща от абсолютно в условно създание, благодарение на натрупаните знания и опит, на забраните, вярванията и спомените. В същата последователност.

Знанието

Първоначално не знаем дори, че сме смъртни. Не притежаваме знанието, че се умира. Налага се да придобием това знание чрез опит, за предпочитане чужд, тъй като собственият би бил последен. Не живеем с излюзията за безсмъртие, просто приемаме живота за даденост и то – неотменима. Не знаем, че съществува негова „алтернатива” в лицето на смъртта. Струва ни се, че самите ние, нашите родители, вуйчовците и лелите, бабите и дядовците, братята, сестрите и братовчедите, всички те ще са тук, с нас и до нас, завинаги. След време научаваме, че това съвсем не е така. Научаваме и други интересни неща: научаваме за болката например.

Като малък споделих с братовчедка ми убеждението, че не може да скочи от втория етаж с главата надолу. И тя го направи, за да ми покаже, че може. Със сигурност научи много за гравитацията в онзи ден, но едва ли е знаела, че по този начин се умира, и че може да боли, примерно. После и двамата придобихме знание за болката – тя, след като по чудо оцеля, а аз – след като родителите ни разбраха кой е авторът на „гениалната” идея.

Първоначално ние не знаем, че светът е ограничен. По подразбиране го считаме за безкраен. Не знаем, че има сезони, докато не ги видим. Не вярваме в одушевени и неодушевени предмети. Следващият път, когато ме биха, бе защото „нахраних” касетофона със солети. Беше ми гузно да ям пред него, без да му дам. Натъпках и двете му „усти” с натрошени солети, за да ги „преглътне” по-лесно, тъй като не видях да разполага със зъби. Този алтруизъм на баща ми изобщо не му хареса. А аз си мислех, че ще ме похвалят! Нали ме хвалеха, като давах на другарчетата в детската градина от собствения си обяд? Просто не притежавах знанието, че касетофонът е неодушевен предмет, който не изпитва глад. Придобих това знание и станах с една идея по-малък. Отдалечих се с една крачка по-далеч от Абсолютното.

Знанието е интересно нещо: хем ни помага да оцеляваме, хем всяко новопридобито знание ни свива до ограниченото, относително същество, в което се превръщаме с времето. Ние не възприемаме света в неговата цялост, напротив – режем го на парчета. И на всяко парче лепим етикет с наименование. Знанието на възрастните за света е разделено на десетки хиляди категории и подкатегории, които често нямат нищо общо помежду си. „Това не е в сферата на моята експертиза”, „Това е извън моите компетенции”, „Квантовата физика е съвсем различен предмет, тук се занимаваме със счетоводство” и така нататък…

Дори звездите групираме в отделни съзвездия, базирани на ограничената ни гледна точка, според малкото местенце във Вселената, откъдето ги наблюдаваме. Считаме това знание за абсолютно, но в действителност, то е ограничаващо. Режейки представата си за света на парчета, ние режем тези парчета от Себе си.

Опитът

Опитът е следващото ограничение, което считаме за даденост: „Говоря ти от личен опит!”, „Не питай старило, а патило!” и така нататък… Опитът е толкова важен за нас, че го възприемаме като абсолютна и неопровержима истина. По всеки въпрос. Той е дори по-важен от знанието на другите.

Може да се съмняваме в чуждото знание, но никога не се съмняваме в личния си опит. Какво като е ограничаващ? Какво като засяга само един от милиардите обитатели на планетата (самите нас), поставен в ситуация на сложно обвързани, неповторими събития и фактори от околната среда? Преживели сме го по този начин, значи е така! Точка по въпроса. Приятелката ти изневерява? Всички жени са курви! Съседът е пребил жена си? Всички мъже са насилници!

Опитът е „абсолютната” истина, която ни превръща от абсолютно безкрайни в относително малки (бих казал дори жалки) същества (и съзнания). Буквално физически ни премазва. Първоначално растем, а после започваме да се свиваме под тежестта му. Прегърбената старица е толкова по-малка от високата, кръшна мома в младостта си, колкото повече опит е натрупала през дългия си живот.

Забраните

Забраните са следващото нещо, което ни ограничава (и смалява) с всеки изминал ден. Ако да не пипаш червения котлон става ясно веднага (натрупал си личен опит), то има неща, за които се налага да научиш от другите, че не бива да правиш.

Дори знанието често отстъпва пред забраните, за сметка на опита, който ни носи тяхното нарушаване. Примерно знаеш, че не бива да биеш по-малките в училище и да им взимаш джобните. Знаеш също, че не бива да им смъкваш долнището на анцуга пред целия клас. Това знание обаче не ти върши никаква работа, докато не научиш от личен опит, че прегазването на забраните се компенсира от външни фактори, в лицето на по-големите братя на твоите „жертви”, например, които те чакат с нетърпение в двора на училището, за да допринесат с удоволствие за обогатяването на личния ти опит по отношение на забраните.

Забраните съществуват с цел човешкото стадо да оцелява в нещо подобно на общество, а не на глутница зверове, каквото по принцип си е. Самият факт, че съществуват забрани като „Не убивай!”, „Не кради!” и „Не пожелавай жената на ближния!” показва колко необуздана и безкрайна е човешката природа всъщност. Чрез забраните ние смаляваме отделния индивид до нещичко, което може да пасне в механизма на стадната групова динамика, за да поддържа нейното функциониране. В името на общото благо.

Повечето забрани са създадени от хората за хората и, като такива, имат крайно лицемерен, изменчив, напълно условен характер. За убийството на един-единствен човек, например, се лежи доста, но няма проблем да убиеш десетки, дори стотици хора, даже си длъжен да го направиш и ще ти дадат награда, ако го направиш по време на война. Има места по света, където е по-лесно да се запишеш в армията и да стреляш по живи мишени, отколкото да си купиш бира.

Забраните са си такива – целта им е да служат на общото благо, отнемайки от личната свобода и неограниченост на индивида, с цел да гарантират оцеляването на групата (с някои малки, но допустими жертви). Забраните, опитът и знанието смаляват, сгъстяват и ограничават индивида до една функционална единица, до една заменима „резервна част” в „двигателя” на стадния групов механизъм.

Затова имаме политици, които се кълнат, че служат на обществото и журналисти, които твърдят, че казват истината. Имаме съдии, които би трябвало да съдят безпристрастно, въпреки че са емоционалнии и субективни човешки същества като всички нас. Имаме и свещеници, които считат себе си за представители на Бога. Без всички тях човешкото стадо не може да съществува.

Вярванията

Остава само да им повярваме. Вярванията са най-силното ограничение, по-силно дори от знанията, опита и забраните, взети заедно. Те са авто-ограничения, които не се нуждаят от външна сила, за да бъдат приети като свои. Достатъчно е само личното ни съгласие. А то често се базира на предишен опит и знания, както и на трупаните с времето забрани, които спазваме.

Едва ли има нещо по-ограничаващо от личните вярвания. Те определят и качеството, и продължителността на човешкия живот. Вярванията значително могат да го скъсят по време на кръстоносен поход или на самоубийствен атентат например. Интересното е, че, за да се случват такива неща, някой трябва лично да даде съгласието си и с желание да пристъпи към тяхното осъществяване, защото вярва, че върши правилното нещо. Най-успешните армии се формират от доброволци, които вярват в обща кауза, а не от наемници. Най-рискованите начинания и най-великите открития са дело на пионери, също доброволци, убедени в истинността на своята собствена система от вярания.

Спомените

И накрая, като „застройка” на цялата амалгама от ограничения под формата на знания, опит, забрани и убеждения, идват спомените. Ние не сме нищо повече от механичен сбор на нашите спомени. Практическата им обусловеност ни превръща в безкрайно ограничени, ситуационно определени, сто процента условни и, поради тази причина, крайно субетивни съзнания.

Ние не помним нищо от момента, преди да се родим. Чуждите спомени не са наши спомени. Те не са допринесли за формирането ни такива, каквито сме днес. Стават за филм или за интересна книга, ама до толкова. В „реалния живот” ние действаме, мислим и говорим единствено от ограничената перспектива на собствените знания, опит и вярвания, на забраните, които спазваме, и на личните спомени, които смятаме за единствено валидното доказателство, че сме живи.

Науката вече е наясно, че повечето спомени се различават от действително преживяното и по-скоро са обект на предпочитания. „Спал съм с над сто жени, хващал съм риба с ей-такава опашка”. Дължи се на селективната памет и на желанието за себеутвърждаване на Его-то или Аз-а (онзи механичен сбор от уж реални спомени), на способността да подтискаме, видоизменяме и, дори, да изтриваме „записи” от паметта си, които не отговарят на нашата лична система от опит, знания, убеждения и забрани, които, от своя страна, също нямат нищо общо с Действителността, която е Абсолютна по своя характер, т.е Единна, Цялостна и лишена от всякакви Ограничения.

Какво значи всичко това?

Значи, че този, когото виждаш в огледалото, не си ти. Виждаш само отражението на една безкрайно ограничена субективност, а без светлина нямаше да виждаш дори и толкова.

Практически съвет за финал:

Подобни абстрактни разсъждения са безсмислени, ако не можем да извлечем някаква полза от тях. Друг е въпросът колко субективна ще бъде тази полза, естествено, но у нас е заложен стремежът към съвършенството и нямаше дори да имаме мозък, способен на такива абсурдни разсъждения, ако целта му не беше именно да ни издигне над субективизма на себеопределението и да ни помогне да разберем мястото си в същността на Цялото, т.е да ни придвижи с една идея по-напред към Обективизма на Неделимото, което Е, и без което нищо друго не Е. Именно това цели да покаже метафората, че човек пази крехко равновесие по въжето, опънато между звяра и Бога. Посоката на движение, обаче, е само една – от звяра към Бога. Дори когато изглежда точно обратното (виж Средните векове), човек пак си мисли, че върви към Бога.

Практическата поука? Ами, съмнявайте се! Съмнявайте се във всички ограничения, които са ви довели до там да мислите и да вярвате, че сте нещо, което не сте.

Съмнявайте се в истинността на придобитите знания: от устройството на атома, през математическите хипотези, които са само предположения, та чак до размера и възрастта на Вселената. Никой не е виждал атом с просто око и никой не е живял по-дълго от Вселената, за да може да ограничи подобни абстракции до най-обикновени числа. Най-вероятно всички тези неща сме си ги въобразили.

Съмнявайте се във валидността на придобития опит: при други остоятелства и в друга среда бихте придобили съвсем различен опит. Не всички нърдове, на които са им взимали джобните и са им сваляли дънките пред класа, се превръщат в интернет милиардери като станат големи. В такива се превръщат само незначителна част от американските нърдове в Силициевата долина, защото са на правилното място и в правилното време, а и защото американците са създали интернета, т.е подходящата за тях среда. Ако бяхте израснали в гето, едва ли щяхте да имате висше образование. Ако родителите ви бяха разведени, едва ли щяхте да имате успешен брак. Ако майка ви и баща ви не си бяха показвали носа зад граница, едва ли щяхте да изпитвате желание да пътувате до другия край на света. Ако не бяхте гледали Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс, едва ли щяхте да се ужасявате от най-малката турболенция… Валидността на придобития опит е валидна само за вас и вероятно няма много общо с валидността на целия останал свят, т.е твърде възможно е да няма нищо общо с Действителността, като цяло.

Съмнявайте се в правилността на забраните. Не казвам да започнете да ги нарушавате всичките още сега! Ако, например, прегазите само няколко от Библейските забрани за един ден, ще се озовете в тясно помещение с бетонни стени и решетка до края на живота си или ще увиснете за врата от някой кран, в зависимост от географското ви местоположение към момента на такова налудничаво (и безсмислено) поведение. Просто се съмнявайте във валидността на забраните, това е всичко. Мислете си каквото искате, но правете каквото трябва. За ваше собствено добро е. За оцеляването на групата, където имате малко и почти никакво значение. За благоденствието на стадото. Защото вие на стадото сте му задължени: размножавало се е, водило е битки за оцеляване, спазвало е куп забрани и ограничения, за да ви има. Хранило ви е с лъжичка в устата с вкусно пюре и, в последствие, с всички онези лъжи, които днес ви превръщат в онова, което не сте. Просто се съмнявайте в истинността на забраните, нищо повече. Помнете, че забраните са създадени от човек за човека, поради което са а: А/лицемерни и Б/ изменчиви. Много хора страдат от заблудата, че щом нещо е законно, значи то е правилно. Но забравят, че е имало времена и места по света, не толкова отдалечени от нас, когато е било законно да не търгуваш с евреи и негрите да сядат най-отзад в автобуса. Съмнявайте се във валидността на забраните, но ги спазвайте. До момента, в който не можете лично да ги замените с нещо по-добро (според вас), тъй като, както се разбрахме, те винаги са крайно нечестни и субективни и не са създадени да служат на вас, а на стадото.

Съмнявайте се в реалността на спомените. „Една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина” – точно това е поговорката, която цели да ни припомни колко изменчиви (и фалшиви) са, всъщност, спомените. Има голяма вероятност това, което си въобразявате, че ви се е случило, да не се е случилио изобщо, или да се е случило по съвсем различен начин. Толкова пъти сте го прехвърляли и моделирали в ума си, че накрая споменът съществува единствено и само във вида, в който може да ви угоди. Да угоди на Аз-а, който, както казахме, е амалгама от безброй фалшиви знания, опит, спомени, вярвания и ограничения.

Съмнявайте се във всичко, в което вярвате. Запитайте се как и защо сте стигнали до дадено убеждение. Запитайте се дали сте християни / будисти / мюсюлмани по собствен избор или заради простичкия факт, че сте родени в страна с преобладаващо християнско / будистко / мюсюлманско население? Дали Земята наистина е кръгла? Вие виждали ли сте я някога със собствените си очи, без посредничеството на монитор или кино екран? Сега е модерно да се присмиваме на „плоскоземците”, но аз ги уважавам заради това, че са склонни да допуснат съмнение в този, иначе категорично доказан и неоспорим, факт. А дали наистина всички богати хора са престъпници, крадци и лъжци? Само „по втория начин” ли се успява в България? Животът в странство по-добър ли е заради пет пъти по-високото заплащане и значително повечето възможности за кариерно развитие? Парите само с честен труд ли се изкарват? А дали миришат? Майка ви и баща ви само доброто ли ви мислят? Или са егоисти, които желаят да направляват живота ви по собствен сценарий? А не може ли и двете да са верни? И, ако да, до каква степен? Такива ми ти неща…

Тъй като обещах практически съвет, въпросът е: „Какво ще постигнете, ако подложите на съмнение всичко, включително и здравия си разум?”

Отговорът е: НИЩО

Нищо няма да постигнете, тъй като идеята, че живеем, за да постигаме НЕЩО постоянно е само едно от безбройните ограничения, които ни превръщат в това, което не сме: вихър от вероятности, случайности и фрагменти, често плод на собственото ни въображение, които мозъкът допуска грешката да бърка с непоклатимата Цялост на неделимата Истина.

Тихомир Димитров

юни 13, 2019

В оборот

Изт: БНБ 

Аз съм стара, изтъркана от употреба петолевка. Нека ви разкажа какво ми се случи днес:

Сутринта един брадясал студент-махмурлия се оспа за важен изпит и ме извади от омачканото си портмоне, за да ме даде на един таксиметров шофьор.

Шофьорът също беше брадясал. Той ме отърка нежно в грубата си, твърда брада (нямаше да го прави, ако знаеше колко микроби пренасям) и ме сложи в кожена чантичка на кръста си, при други стари, изтъркани от употреба петолевки. Имаше и няколко омачкани десетачки.

След малко ме извадиха от кожената чантичка и ме подадоха на дебела лелка в бяла престилка зад талашитен тезгах. Тя ме пое с мазните си пръсти и ме хвърли в талашитено чекмедже при други мои посестрими. В замяна таксиметровият шофьор получи баница, две пирожки, един айрян и някакво ресто.

Не след дълго дебелите мазни пръсти на лелката ме извадиха от талашитеното чекемдже, за да ме предадат на други, още по-мазни, този път мъжки пръсти, срещу което леличката получи тънка найлонова торбичка с един голям дюнер вътре в нея, загърнат с лепкава, полупрозрачна хартия и придружен от две квадратни салфетки.

В дюнерджийниците е горещо и прехвърча вряло олио, което допълнително ме съсипва! Знам го от личен опит. Попадала съм многократно в такива хранителни заведения. Добре, че преди да продължи работата си зад тезгяха, дюнерджията излезе да си купи цигари. Така се озовах в далеч по-луксозната и разпускаща атмосфера на будка за алкохол, кафе и цигари. Прибраха ме в касата преди да успя да се насладя на обстановката. Там видях истински, чисто нови петдесетачки! Дори мисля, че зърнах една блестяща стотачка!

След три минути ме върнаха като ресто на любезна млада дама с дълги руси коси, вързани на опашка, с къси дънкови панталонки и дълги прави крака, завършващи в чисто нови бели маратонки. Въпросната дама ме прибра в задния джоб на въпросните дънкови панталонки и си отвори енергийната напитка на автобусната спирка до въпросната будка.

След десет минути седна върху мен и ме притиска така половин час! Добре, че между мен и миризливата изкуствена кожа на седалката от градския транспорт имаше поне някаква преграда, макар и само тънко парче денимов плат!

След като мъчението най-после приключи, момичето слезе от автобуса и се озова в някакъв парк. Усетих веднага по-чистия въздух, шумът от булеварда остана някъде зад нас… Чуваше се само равномерното й дишане. Мускулите на стегнатия й задник се свиваха и отпускаха върху носа ми. Мислено благодарих на Бога на петолевките, че новата ми притежателка се къпе редовно!

После тя заговори с някакво момче. И ме смени за дебел джойнт. Първоначално се изненадах, че стойността ми се е покачила, но веднага си дадох сметка, че тя сигурно е използвала и личния си чар в трансакцията.

Младежът ме размени срещу две бири на дървено барче в градския парк, след което бързо се озовах в малките, нещадящи ръчички на пискливо дете, което ме занесе като ресто на баща си, който му беше купил сладолед. За мое успокоение детето не придоби пълни права върху тялото ми и баща му си ме прибра в мек кожен портфейл, при десетина спретнати десетачки.

Рядко разговаряме по време на такива случайни срещи, макар да сме притиснати лице в лице или гръб в гръб, или лице в гръб… Пък и заради номинала си десетолевките смятат, че е недостойно да разговарят с окъсани петолевки като нас. Щях да ги питам аз, ако ни бяха затворили в някой буркан! До морето в Гърция щяха да измрат от скука или да бъдат принудени да се опознаем като роднини.

Чувала съм от други петолевки, прекарали няколко месеца в буркан, че са успявали да се сприятелят дори с надменни двайсетачки! Тъмнината и теснотията не предлагали кой знае какво разнообразие, времето минавало по-леко в разговори и в обмяна на лични, понякога дори интимни, тайни, бяха споделили петолевките в касата на едно чейндж бюро. Мечтата им да отидат на море така и не се бе сбъднала. Надяваха се следващия им притежател да избере българското Черноморие.

Господинът с мекия кожен портфейл ме предаде на продавачка в квартален цветарски магазин, срещу което получи малка саксия с някакво растение, което сигурно щеше да отнесе у дома при съпругата си.

От цветарския магазин се озовах директно в кварталната бакалия, където ме размениха срещу две парчета наденица и самун бял хляб.

Привечер бакалинът ме обмени срещу лотариен билет в поредната будка за цигари и алкохол, откъдето ме върнаха като ресто на същия студент, който закъсняваше за изпит сутринта. От разговора по телефона с майка му разбрах, че го е взел.

Надявах се да не попадна отново върху твърдата брада на някой таксиметров щофьор, но опасенията ми се оказаха напразни. Студентът ме остави в малка книжарница, заедно с три-четири мои сестри, където прекарахме нощта.

Аз съм стара, изтъркана от употреба петолевка и това беше само един ден от моя живот, при това – от най-спокойните! Нямате представа какво е по рок фестивалите през лятото…

Да, поизтърках се допълнително, по лъскавата ми някога външност се добавиха още петна от пот, епидермис, готварска мазнина и непознати бактерии, но всичко това няма значение, защото аз оценявам важната си роля в обществото!

Ако бях прекарала деня си в някой буркан, през същия този ден един студент нямаше да се яви навреме за важен изпит, един таксиметров шофьор нямаше да закуси баничка с айрян, една лакома женичка нямаше да се натъпче с дюнер, един дюнерджия нямаше да си купи цигари, една мацка нямаше да пие редбул и да пуши джойнт, един младеж щеше да се ЛИШИ от две бири в парка, едно пискливо детенце – от сладолед, една домакиня – от евтино цвете в саксия, една цветарка – от наденица и хляб, един бакалин – от надеждата да забогатее внезапно, а на всичкото отгоре и студентът щеше да остане без учебник накрая!

Ето колко важно е да си в Оборот!

Тихомир Димитров 

юни 2, 2019

Kapana Fest 2019: A Few Snapshots

Снимки: личен архив

snapshot (noun) an informal photograph taken quickly, typically with a small handheld camera.

Тихомир Димитров

 

май 13, 2019

Богат-беден

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 11:30 pm
Tags: , ,

Изт: The Poor Author and the Rich Bookseller, painting by Washington Allston @ Wikimedia Commons 

Между богатството и бедността някога е съществувала бездна, голяма колкото смъртта. Разглезените жители на 21-ви век, особено тези, които живеят в най-развитите райони на планетата (включително и вие, които четете това), не могат да проумеят колко са богати. Да си беден вече не означава да си осъден на смърт.

Някога, например през Средновековието, месо са си позволявали да ядат само богатите. Бедните са допълвали брашното си с трици. Да пътуват са можели само богатите. Бедните са се наричали „крепостни“ неслучайно. На някакво образование, на някакви медицински грижи, на някаква хигиена са се радвали само богатите. Бедните са живеели като деца на съдбата: раждали са по много, за да оцелеят поне малко. Делили са маса и постеля с плъховете, с хлебарките, с дървениците и с бълхите. Изливали са си гърнетата с изпражненията по улиците, газили са в човешка и в животинска тор целогодишно и са ставали лесна „плячка“ на заразите, на зимата, на войните, на трудовата повинност, на фаталните тогава болести като абцес, настинка и грип, плюс всички останали, които все още са фатални, на вражеските нашествия и на какво ли още не. Детската смъртност е била феноменална. Чумата е отнасяла по две-трети, по три-четвърди от населението на Европа ОТВЕДНЪЖ. Предимно заради нулевата медицинска грижа при бедните.

Днес това вече не е така. Днес бедността не е равносилна на грозна и мъчителна смърт. Днес разликата между бедните и богатите е друга. Поне в развития свят.

Нека разгледаме хипотетичен пример. Да вземем две случайни лица: Пешо и Мишо. Имената са напълно произволни.

Пешо е собственик на предприятие с 500 души персонал, а Мишо живее от заплата до заплата. Теоретически погледнато единият е беден, а другият – богат. По всички стандарти на съвременната цивилизация. Но каква е разликата в бита им? Съществува ли онзи превал, който хилядолетия наред се е равнявал на почти сигурна смърт за бедняка Мишо?

Краткият отговор е: НЕ.

По-дългият изглежда така:

И Пешо, и Мишо имат смартфони. Да, смартфонът на Пешо струва 3000 лв, а смартфонът на Мишо струва 50 лв на старо, но вършат абсолютно същата работа.

И Пешо, и Мишо имат компютри, лаптопи, преносими устройства. Компютътърт на Пешо струва колкото колата на Мишо, но върши абсолютно същата работа.

И двамата имат нет – постоянно, навсякъде. И богатият, и бедният разполагат с еднакво бърз, евтин и качествен достъп до цялото знание на света.

И Пешо, и Мишо могат да си позволят да летят със самолет. Пешо лети всяка седмица или всеки месец в бизнес класа по работа, а Мишо лети често с нискотарифни полети, но и двамата имат достъп до най-бързия транспорт на света.

И Пешо, и Мишо имат покрив над главата. Единият притежава повече имоти, съответно покриви, но и двамата се прибират в електрифициран, отоплен, пълен с черни екрани и кухненски роботи дом.

Пешо работи повече от Мишо, но и двамата си завиждат. Пешо завижда на Мишо заради малкото му отговорности, а Мишо завижда на Пешо заради многото му мангизи. Разликата в начина им на живот, обаче, не е фундаментална.

И двамата имат кола. Мишо кара очукан стар опел астра, а Пешо се вози на бентли с шофьор, но ако тръгнат да се състезават от София до морето без да спират, Пешо ще пристигне само с няколко минути по-рано от Мишо, стига да оцелее по пътя.

И двамата плащат заеми, всеки според джоба си. И двамата са длъжници, често – доживот.

И двамата изневеряват на жените си. Мишо със съседката, а Пешо – със секретарката. Разбрахме се, че това е само хипотетичен пример. Нека си е банален.

И двамата могат да си позволят да носят удобни, меки, съразмерни дрехи, без това да им струва цяло състояние.

И двамата плащат големи сметки за ток. Мишо плаща 300 лв за ток на апартамента през зимата и псува „монополите“, Пешо плаща 30 000 лв за ток на предприятието през зимата и също псува „монополите“.

И двамата се черпят в едни и същи ресторанти, кръчми, барове.

Пазаруват в еднакви глобални хипермаркети.

Ядат сходна храна.

Гълтат еднакви лекарства.

Умират от същите болести.

Или от старост.

На (почти) еднаква възраст.

Реално погледнато, и двамата могат да станат столетници, стига да не са изтеглили „късата клекча“ от генетичната лотария. Богатството не те прави безсмъртен, не те предпазва от фаталните болести и не може да ти удължи живота съществено.

Кажете ми, толкова голяма ли е разликата между живота на Пешо и на Мишо в началото на 21-ви век? И се върнете в Средновековието, за да си направите съпоставка.

Ами не е! Разликата е почти заличена. Пешо разполага с мааалко повече удобства. Това е всичко.

Защо тогава Мишо цял живот се стреми да забогатее и да стане като Пешо? За да работи повече ли? Да чука повече? Нали И ДВАМАТА започват да изпитват ЕДНАКВИ затруднения с „вдигането на самолета“ на ЕДНА И СЪЩА възраст?

Мишо си мечате да стане като Пешо, защото е повярвал в лъжата, която са му пробутали, че с повече пари може да се живее по-щастлив и по-спокоен живот. Понякога Мишо успява да заеме мястото на Пешо в управителния съвет, само за да разбере, че това, към което се е стремил цял живот, всъщност, не струва. Всеки иска имотите, колите и парите на богатите, но никой не желае влиятелните им врагове, могъщите им кредитори или опасните им връзки с властта и с подземния свят. Всеки мечтае само за „върха на айсберга“, който му показват по телевизията и по инстаграм, без денонощното планиране на срещи, задачи и крайни срокове, без управлението на активи и пасиви, без плащането на шестцифрени данъци и личната отговорност пред обществото за съдбата на стотици семейства.

В Средновековието си е струвало да завиждаш на богатите – заради редовния достъп до протеини, например. Днес вече никой не завижда на индивид, който няма право на уикенд, пенсия, болничен или платен годишен отпуск, защото винаги плаща цялата сметка сам.

Мишо се сърди, че внася осигуровки, Пешо внася осигуровки за 500 души персонал и също се сърди.

Мишо не иска живота на Пешо, той иска „лъжата за живота на Пешо“.

Всичко, което и двамата желаят, действително, е да ги оставят на мира.

И да разполагат с маааалко повече време.

За себе си.

Времето е луксът на 21-ви век

Лукс, с който и Пешо, и Мишо не разполагат.

Тихомир Димитров 

май 11, 2019

Нека

Filed under: ПОЕЗИЯ — asktisho @ 2:15 am
Tags:

Нека Онзи,

Който живее

Отвъд времето

И пространството

Да ме съди за

Избухливия нрав

Нетърпението

Прибързаността

Съмненията и

Непрактичната

Интелигентност

May He Who resides

Beyond space and time

Judge me for my

Short temper

Impatience

Hastiness

Doubts &

Impractical

Intelligence

Тихомир Димитров 

Следваща страница »