Писателският блог на Тишо

юли 16, 2017

Дървото на поезията

Filed under: ПЪТЕПИСИ — asktisho @ 12:43 am
Tags:

Тихомир Димитров

 

 

юни 24, 2017

Препоръчaно четиво за ваканцията през лятото

Всяка година по това време (горе-долу) препоръчвам нещо интересно за четене през лятото. Всички очакваме ваканцията, отпуска, почивката, екскурзията (или както го наричате там) с огромно нетърпение: стягаме колата или резервираме нощувки и самолетни билети онлайн, правим списъци, приготвяме багажа, минаваме през напрежението на трафика в жегата, преодоляваме дупките по улиците, оцеляваме в блъсканиците по летища, гари и автогари, преглъщаме яда си от закъсненията и от забравените в последния момент „важни“ неща у дома, приемаме, че все пак сме изключили печката / ютията / машата / газта / котлона, изтърпяваме някак пътуването и ето, че вече сме там – на избраното място за жадуваната лятна почивка…

И още на втория ден се оказва, че няма какво да правим!

Умираме от скука направо! Мозъкът ни е свикнал да отмята задачи до последния момент, а сега, цяла седмица или две, ще го насилстваме да бездейства! На втория ден умората, разстройството и махмурлукът вече си отиват, ако изобщо ги е имало при нашето пристигане, багажът е нареден по гардеробите и шкафовете в мястото за настаняване, слънцето пече, опънали сме кълки на шезлонга пред басейна, под чадърите на плажа или до някое живописно езеро в планината и… няма с какво да си запълним свободното време! Ще се съгласите, че ровичкането из смартфона е безинтересно, тъй като цяла година с това сме се занимавали. Гледането на телевизия също е банална част от работното всекидневие. Лаптопта ще го пипаме в краен случай. Остава само добрата книга.

Предимството на книгата е, че ни кара да преместим поглед от екраните. За разнообразие. И няма нужда от зарядно. Недостатъкът на книгата е, че заема място в багажа и тежи, а побира ограничено количество текст, което може да не ни стигне до края на ваканцията или поне за всички периоди на бездействие и скука. Друг недостатък на книгата е, че може да не ни хареса. Това в особено голяма степен важи за романите. Така че препоръчвам разкази. От различни автори, ако е възможно. И, разбира се, в любимия литературен жанр.

Алманах „Фантастика 2016“ съдържа най-доброто от областта на научната фантастика, излязло през последните година или две. Не се ограничава само до българските автори. Преводната фантастика е достойно представена. Не се ограничава и само до късата проза. Освен разкази, вътре ще намерите анонси за интересни книги, публицистика, разсъждения за бъдещето на секса, футорология, визионерски представи, екзистенциални есета, дисекция на хоръра в киното и какво ли още не. Дори моя милост ще намерите там. Споменали са ме в книгосъбитията за 2016 г., a отзад, на корицата, е изтипосан последният ми роман. Това не е причината да напиша ревюто. Причината е, че заминавам на почивка и ще взема алманаха с мен. Всяка година го чакам с нетърпение, просто тази година нещата съвпадат. Отметнал съм го до средата, доста е обещаваш. Идната седмица вече би трябвало да го има в книжарниците. Можете да си го поръчате и директно от съставителя, като му изпратите имейл на: at_slavov(маймунка)abv(точка)bg

Тихомир Димитров 

юни 19, 2017

Bits of Everything

Има оптимистични, има и отчайващи моменти, както забелязвате.

Животът не е шоколадова бонбониера.

Просто ще минем през всички.

Ако ни е позволено…

Тихомир Димитров 

 

юни 8, 2017

Магическа книга-игра за малки деца

Гостуващ автор: Никола Райков

Историята започва години назад, през 80-те и 90-те на миналия век, когато аз самият растях. Ако сте преживели детството си тогава, има голяма вероятност да притежавате още някоя от онези книги-игри. Те бяха не просто мода, за цяло едно поколение те се превърнаха в културен феномен! Но всичките бяха предназначени за тийнейджъри и за деца в пред-тийнейджърска възраст. Нямаше нито една книга-игра за деца между три и девет години. Помня, че тогава си казах: „Това е лудост! Кои са тези, които най-много обичат да играят? Най-малките!“

И така започна всичко…

Дори най-дългото пътуване започва с няколко малки стъпки.

Не само исках да нашиша книга-игра за съвсем различна аудитория, но също така исках да направя съвсем различен тип книга. Вярно е, че книгите-игри понякога бяха лошо написани. Рядко засягаха важни морални и философски въпроси. Изпълнението им също не беше кой знае какво – евтин печат с черно-бели илюстрации. Но такива бяха времената тогава. Аз исках да променя всичко това. И го направих.

Прервърнах се в най-младия автор, печелил някога престижните награди за дестка литература в България.

„Голямото приключение на малкото таласъмче“ е преведена на английски, руски, италиански и латвийски. В момента се превежда на още няколко езика. Има цели осем преиздавания на хартия. Какво чакате? Изтеглете си я още сега! Безплатно е!

Често с основание ме питат защо го направих. Доста необичайно е един автор на споделя книгите си напълно безплатно, нали?

Вярвам, че би било жестоко, ако децата не могат да се наслаждават на книгите ми, само защото родителите им не могат да си ги позволят, а детските автори не могат да бъдат жестоки. Те трябва да са загрижени, обичащи и нежни. Ценностите, които проповядваме, не бива да остават само на хартия. Ние самите трябва да сме живи, дишащи примери за тези ценности. Всеки добър автор ще ви каже, че не можеш да излъжеш своите малки читатели (или невръстни слушатели). Ще ви хванат „в крачка“ на секундата! Когато чете една книга, човек лесно може да разбере дали нейният автор е бил искрен пред своето вътрешно „Аз“.

Творчеството ми е вдъхновено от моята искрена любов към децата, към тяхното въображение, към сина ми, към приключенията и към времето, прекарано с него сред природата.

Вярвам, че хората са изначално добри. Ако си излял сърцето си в нещо, ако си дал най-доброто от себе си, хората ще го усетят и ще ти дадат своята безусловна подкрепа. Няма нужда да криеш плодовете на труда си: хората не са крадци! Ако споделяш, те ще го оценят, ще те последват и дори честичко ще те подпитват: „Кога излиза следващата книга?“. И, да, с удоволствие ще ти ударят едно рамо, защото са се убедили, че любимият автор на децата им действително вярва в ценностите, за които пише – в любовта, в приятелството и в свободата – същите неща, в които вярват и самите те.

Деца се влюбват в книгите ми. Досегашните ми три книги за малкото таласъмче са бестселър №1 в България.

Скоро след издаването на първата книга много учители, възпитатели и психолози започнаха да разпознават нейния потенциал за развитие на личните и социални качества у децата между 3 и 9 годишна възраст. Нейният иновативен и интерактивен подход се смята за чудесен при:

Развитие на чувството за свобода и лична отговорност
(чрез осъзнаване на важността на нашите избори в историята);
Разпалване на детското въображение
(чрез развитие на нелинеен сюжет);
Подхранване на чувство за любов към заобикалящия ни свят, емпатия и разбиране
(чрез изцяло положителни примери);
Развитие на позивитни отношения между възрастните и децата
(с още по-голямо приложение, ако възрастният играе или участва заедно с детето);
Работа с деца със специални нужди
(чрез преодоляването на страха, екипното взаимодействие и социалния ангажимент, които развива играта);
Подхранване на любов към четенето и повишаване на детската грамотност
(книгите-игри са чудесно средство за привличане на „трудните“ читатели).

Съществуват 94 начина да прочетете тази приказка и 20 различни завършека:

Ето няколко ревюта:

„Най-уникалната книга, която някога ще държите в ръцете си!“
e-lect.net

„Магическа, изпълнена с въображение и детското усещане за чудо“
Григор Гачев, блогър, автор и преводач

„Повратна точка в жанра“
Big Box Gamers

Още ревюта ще намерите в GameTale.eu

Рейтингът на книгата в Goodreads е 4.75 от 5.

Сега голямото приключение на малкото таласъмче се отправя към едно още по-голямо предизвикателство: публикуването на луксозно хартиено издание на английски език за глобалната аудитория! Как ще приключи тази история? Ами, тя е магическа и краят зависи изцяло от вас!

Впуснете се в приключението заедно с мен! По пътя ви очакват чудесни награди и много приятни изненади.

Гостуващ автор: Никола Райков 

Послепис от „домакина“:

Това НЕ Е платена публикация. Никола Райков успява да разпали въображението на малките деца, но и на „големите“ (по възраст, а не по акъл) автори като мен. Подарявал съм вече негови книги на децата на приятели и роднини, наслаждавал съм се на ефекта, който имат върху тях. Никола ме вдъхновява с ентусиазма си и с дръзките цели, които си поставя. Заразителен е абсолютният му стремеж към качество до най-малкия детайл, виден във всичките му произведения: от книгите-игри, през картичките и картите за игра, до детските пижами. Очарователен е размахът, с който действа. Никола не само, че не ми е платил за това авто-ревю, но аз самият се включих с някой лев в неговата KickStarter кампания. Насърчавам ви да го направите и вие. Такива примери трябва да се подкрепят. Просто е удивително да видиш човек, който не само, че не мрънка как в България нищо не става, но знае КАКВО точно прави, знае КАК точно да го направи, наясно е ЗАЩО го прави, поставя си конкретни цели и дава най-доброто от себе си, докато го прави. Такива са хората, които превръщат една страна в цивилизовано и приятно място за живеене. Нуждаем се от повече като тях. За целта трябва да ги подкрепяме не само на думи. Помогнете на един човек да сбъдне своята мечта и Съдбата ще ви помогне да сбъднете някоя от вашите собствени! От опит знам, че работи. Даващият винаги получава повече от този, на когото е дал. Сътрудничеството, взаимопомощта и подкрепата винаги са стояли в основата на човешките „чудеса“. А успехът е заразителен…

Тихомир Димитров 

юни 3, 2017

Аз съм дете на тъмнината

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 5:18 am

И: Интервюиращ

О: Отговарящ

И: Какво имате предвид с това „дете“? В думата „дете“ ние влагаме доста положителна конотация!

О: Влагайте си я и занапред. Аз съм дете на тъмнината.

И: Вашите родители са Ви заченали на тъмно?

О: Може и така да се каже. Без родителите.

И: Нямате родители?

О: Имам. Аз съм дете на тъмнината.

И: Какво значи това?

О: Значи, че съм дете на тъмнината.

И: Кои са вашите родители?

О: Тъмнината.

И: Защо сте тук?

О: Мога да променя всяка ваша мисъл и всяко ваше решение.

И: Затова ли сте тук?

О: За да променя всяка ваша мисъл и всяко ваше решение.

И: Какво точно имате предвид?

О: Казах го достатъчно ясно.

И: Какво печелите от това?

О: Печеля инструменти. Вярвате, че сте разумни същества, но всъщност сте инструменти.

И: Вие дяволът ли сте?

О: Дяволът е измислица. Аз съм дете на тъмнината.

И: Каква е разликата?

О: Разликата е огромна.

И: Моля пояснете.

О: Дяволът не съществува. Аз съществувам.

И: Кой или какво сте вие?

О: Аз съм дете на тъмнината.

И: Нуждая се от повече подробности.

О: Подробностите ще ги изживеете.

И: Толкова ли е страшно?

О: Няма от какво да се страхувате.

И: Страхувам се, че нищо не разбирам.

О: Страхувате се, и нищо не разбирате, това е най-страшното.

И: Тоест няма от какво да се страхуваме?

О: Напротив, има!

И: Например?

О: Както казах, ще го изживеете.

И: Какво ще изживеем?

О: Някои страхове, но само наужким. Няма от какво да се страхувате.

И: Започнах да се обърквам.

О: Нормално е.

И: Трябва ли да се страхуваме?

О: Страхът е здравословно състояние.

И: Какво значи това?

О: Значи, че трябва да се страхувате.

И: От какво?

О: От всичко.

И: От смъртта?

О: Смъртта нищо не променя.

И: От какво да се страхуваме тогава?

О: От неразбирането.

И: На какво?

О: На всичко.

И: Нека да започнем от начало. Защо сте тук?

О: Винаги съм бил тук.

И: Но защо?

О: Защото се нуждаете от мен.

И: Сега ще излезе, че някаква услуга ли ни правите?

О: Естествено.

И: И каква е тя?

О: Осмислям ви живота.

И: Може ли малко повече подробности?

О: Може. Събудете се. Изживейте още един ден. С всички подробности.

И: Ами, ако не го изживеем?

О: Няма живот извън Живота. Дори да е покрит с тъмнина.

И: Как да го разбирам това?

О: Както си пожелаеш.

И: Има ли Бог?

О: Има.

И: Това значи ли, че мога да те прогоня?

О: Значи. Но не искаш.

И: Защо?

О: Защото ме повика да говорим.

И: Какво ще ми кажеш?

О: Че съм дете на тъмнината.

И: Това вече го разбрах. Какво ще ми кажеш за мен? За нас?

О: Изживейте още един ден.

И: И после?

О: После, преди това и след това, навсякъде е тъмнината.

И: Няма ли изход от нея?

О: Има. Аз съм дете на тъмнината. Има изход през мен.

И: Какво значи това?

О: Трябва да минеш през мен.

И: Ами другите?

О: Другите също. Трябва да минат през мен.

Тихомир Димитров 

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

май 18, 2017

Божественият деспотизъм и свободата на избора

Изт: Save-Send-Delete

„No God has ever controlled man. Divine despotism is a fantasy…“
(Julius Evola)

„Никакъв Бог никога не е контролирал човека. Божественият деспотизъм е фантазия…“, пише Юлиус Евола в „Язди тигъра – наръчник за оцеляване на аристократите по душа“. Именно негов е терминът „божествен деспотизъм“. Трябва да си признаем, че е брилянтен.

Става дума за онова божество, което в повечето организирани религии забавя, но не забравя, всичко вижда, всичко помни и всичко си записва, държи всяка човешка мисъл, всяко човешко дело и всяко човешко намерение под отчетност и контрол, приравнява ги към строга система от наказания и поощрения, които нямат времеви или пространствен предел. Ако същесъвуват две съвършени думи, в които може да се побере маниакалната склонност на едно такова „съвършено същество“ към контрол, то те със сигурност биха били „божествен деспотизъм“. Но има една още по-съвършена дума и тя е „страхопочитание“. Страх плюс почитание. Страх и респект, гарантиращи подчинение. Как звучи само!

Звучи като претенциите на феодален владетел, който не е много убеден в своето право.

Съвършеното същество е имунизирано срещу несъвършенства. То затова е съвършено. Не, всъщност, То е Съвършенството. Без прилагателни. Всички Негови атрибути са съвършени… А кой е главният атрибут на Бога? Несъмнено това е Любовта. „Бог е Любов“. Чували сме го много пъти.

Най-съвършената любов, която познаваме от опит, е майчинската – всеотдайна, жертвоготовна – знаете на какво е способна една Майка.

Но дали тя е съвършена? Категорично НЕ!

Първо, защото е егоистична! Майките обичат своите собствени деца повече от останалите, обичат ги дори повече от себе си, в това няма съмнение, но любовта им, бидейки безгранична и себе-отрицателна, всъщност се ограничава само до „моето собствено“, тоест до Аз-а.

Второ, защото е човешка. Човешката любов не може да бъде съвършена. Тя винаги е лимитирана. От опита. От обстоятелствата. От епохата. От характера. От законите. От традицииите. От знанията. От културата. От милиардите обусловености, които определят Аз-а. Човекът е способен на много неща. Способен е маймуна и куче да изпрати в Космоса, да построи колония на Марс, но не е способен да обича безусловно…

Ами бащината любов? Нима тя не е егоцентрична? Нима не е амбициозна? Взискателна? Строга? Нима не е свързана с утвърждаването на Аз-а?

За разлика от нея, Божествената Любов е съвършена. Такава опитност ние рядко изпитваме в лимитираното си земно съществувание. Но именно Тя кара света да се върти и атомите да прилепват един към друг. Всъщност, именно Тя е причината атомите да съществуват въобще…

Елементарният логичен синтез води до заключението, че Божествената Любов и божественият деспотизъм са абсолютно несъвместими.

Но ЗАЩО съществуват тогава?

Има ЛОГИЧЕН отговор и на този въпрос. Даже два:

Първо, защото подкрепят йерархията. Силните на деня се нуждаят от „божествено оправдание“ за своето неравностойно положение.

Второ, защото дресират животното у човека. Кажи на примитивния за „Божествената Любов“ и той ще си помисли, че всичко му е позволено…

Всъщност, на него действително всичко му е позволено, но той не може да избяга от законите на физиката – както не могат да избягат и планетите, и химичните елементи, и техните атоми. „Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие“. Да обясняваш на примитивния, че МОЖЕ да изнасили сестра си, но утре ще бъде на мястото на сестрата, която е изнасилвана, е безпочвено занимание.

Затова по-добре го научи на йерархия и на страхо-почитание.

Тихомир Димитров

май 11, 2017

Класата на излишните

Изт: theodysseyonline.com

Старите учебници го обясняват така: има технологично преструктуриране в бизнеса, това е структурна безработица, спокойно, достатъчно е само да се преквалифицират тези хора и веднага ще си намерят място в икономиката, просто им липсва образование…

А сега си представете, че сте шофьор. Или ватман. Или машинист. Или пилот. Или капитан. Или, защо не, космонавт!

И от утре колите, трамваите, самолетите, автобусите, корабите, влаковете, че дори и космическите полети, започнат да се управляват сами.

Ще се разкрият 500 нови места в ай ти сектора и 900 милиона души ще останат на улицата: шофьори, пилоти, космонавти, куриери, капитани, ватмани, машинисти, подводничари, плюс целия им обслужващ персонал, заедно с повечето клъстърни дейности и безбройните подотрасли, свързани с тяхното обучение. И това само в транспортния сектор!

А сега си представете, че процесът обхване всички сектори, даже отбраната…

Вместо синът ви да се върне с дупка от куршум в рамото, с медал за храброст и с доживотна пенсия, на негово място ще се върне повреден робот. Роботът ще бъде ремонтиран от други роботи, естествено, но синът ви ще си остане все така безработен. Схващате логиката.

Няма професия, която да остане незасегната.

Днес имаме седем милиарда души на Земята. След три десетилетия ще имаме над десет милиарда. Повечето от тях ще са безработни, тоест излишни. Не „структурно“, а перманентно излишни. Но всичките тези хора ще искат да ядат. Всеки ден. И не само това: ще искат маркови дрехи, 8G интернет, 9D кино, самолетни пътувания, екскурзии в орбита, автономни автомобили, да градят кариера.

Как я мислите тази работа?

Дали половината богатство на света ще бъде в ръцете на един процент от неговото население не е толкова важно. По-важното е за какво този един процент ще я използва тази половина. Ако я използва за егоистични, а не за общочовешки цели, Човечеството няма да му прости.

Егоизмът е непростим грях, защото сме свикнали излишния винаги да го виждаме в другия. И никога в нас.

Случвало се е много пъти преди. Вземете Френската революция. Вземете Съветската революция. Случвало се е и през Втората световна война, но тогава поне хората бяха нужни: да карат трамваите, да пускат бомбите, да зареждат оръдията, да бутат количките в мините…

Какво ще правим, когато станат десет пъти повече и имаме десет пъти по-малка нужда от тях?

Ще разкрием две нови места в ай ти сектора ли?

Сложни проблеми!

Ако единият процент не нахрани 99-те процента, не ги облече, излекува, образова и не им осигури достоен (тоест поне търпим) начин на живот, онези няма да ядат пасти, а ще му изядат главата. Другият вариант е „поход срещу мнозинството“ с цел систематично изтребление и контрол върху раждаемостта до момент, в който няма да има кой да ти носи бърканите яйца в леглото, освен хакнат от съпротивата робот с много остри прибори за сервиране. Ето защо не трябва да четете пост-апокалиптични романи.

Тихомир Димитров 

май 8, 2017

Къде, по дяволите, е прогресът?

Изт: Geographyalltheway

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

С изключение на факта, че сега всеки притежава „камера за обратно виждане“, с която може да запечата срамните си части и да ги изпраща на незпознати в мрежата, всичко останало си е по старому. Ще се съгласите с мен, че дик/титс селфито за 38 години е твърде ритардед, като постижение, не мислите ли? Да, събирам няколко изчислителни центъра в джоба на дънките си, но какво от това? Продължавам да нося дънки! Нека разгледаме нещата глобално:

Космически пътувания:

Според научната фантастика от 70-те вече трябваше да сме колононизирали Слънчевата система, Галактиката, Вселената и няколко паралелни измерения.

Истината е, че откакто военните бюджети за Студената война свършиха, спряхме да „колонизираме“ дори Луната…

Градове:

Трябваше да живеем в чудесни градове, разположени над планети, сред океани и в астероидни пояси.

Истината е, че продължаваме да живеем в същите пренаселени и отчаяни урбанистични клоаки, които освен с това, че са по-грозни, се различават от 70-те единствено по това, че сега старите тухли, хоросанът, мухълът, хлебарките и плъховете между тях струват 400 пъти повече…

Железопътен транспорт:

Влаковете трябваше да хвърчат из вакуумни тръби на магнитна левитация. От континент А до континент Б трябваше да отнема максимум половин час…

Истината е, че продължаваме да се влачим по железопътни траверси, поставени върху чакъл, както са го правили каубоите през 19-ти век. Има твърде малко изключения (Шинкансен, Маглев, Евростар и ТеЖеВе), които са в състояние да поддържат средна скорост по-висока от тази на парните локомотиви от онази далечна епоха…

Въздушен транспорт:

Самолетите трябваше да се оттласкват от най-високите нива на стратосферата и да прескачат цели океани за времето на една цигара.

Истината е, че сега пушенето в салона и в тоалетните е забранено, защото навсякъде има камери. Скоростта си остава същата от 1978-ма. Тяхнологията си остава същата. Има голяма вероятност ти и пра-дядо ти да сте летяли с един и същ самолет.

Воден транспорт:

Трябваше да пресичаме океаните, прелитайки върху кораби, които докосват водата само с микрони от своите корпуси, колкото да не изгубят равнината…

Истината е, че „Титаник“ се е превърнал в още по-дълбоко газещо оф-шорно казино на 15 етажа, което потъва заради същите (и дори по-тривиални) причини.

Коли:

Трябваше да хвърляме белот с жената и децата, да бием синовете си на сентасе, да пием мастика с приятели, да четем книга или да гледаме холограмен филм, докато се прибираме у дома с автопилота.

Истината е, че продължаваме да се оглеждаме като бухали по кръстовищата за пътни полицаи в полунощ, за светещи табели, за дупки в настилката и за всички онези неудобства, за които са се оглеждали шофьорите през 1978-ма година. Единствената разлика е, че тогава те са плащали за горивото си с джобни…

Хранене у дома:

Трябваше да живеем в свръх-интелигентни жилища, които се ориентират само по ретината от какви точно витамини се нуждаеш, за да може домашният ти компютър да ги поръча, сготви и сервира, докато си събуваш обувките в коридора.

Истината е, че продължаваме да ядем джънк фууд, както през 1978-ма, защото нямаме време да си сготвим сами, както тогава. Продължаваме да си го носим самостоятелно у дома, точно както тогава. Или да си го поръчваме по телефона (както тогава). Има само известни спорове дали качеството на джънк-фууда е същото като тогава…

Хранене в ресторант:

Сервитьорът трябваше да е поне трето ниво андроид с изкуствен интелект, който отгатва предпочитанията на гостите по лицевите им изражения.

Истината е, че сервитьорът продължава да е квартален дришльо, който произвежда водката в мазето на дядо си.

Жилища:

Трябваше да живеем в ебахти функционалните, супер изчанчени и мега адаптивни спрямо живота в 21-ви век жилища.

Вместо това живеем в апартаментите на бабите си, защото са близо до центъра, и ги наричаме „винтидж“.

Работа:

Работенето трябваше да е само по желание. Единствено компютърните архитекти и квантовите инженери трябваше да са заети през 2017-та.

Истината е, че ако изтървеш оперативката за втори път този месец, значи си аут. Нищо, че продаваш резервни части за автомобили от 1978-ма!

Секс:

Трябваше да се съвкупляваме с ефирни същества от десетото измерение, или с любимата си на друг континент, докато релаксираме сред триизмери рибки, носещи се из лукса на футиристичния ни апартамемт.

Вместо това, продължаваме да се нуждаем от мокри кърпички и от салфетки, ако го раздаваме selfie-ерген, от одобрението на съмнителен квартален тип, ако предпочитаме чуждото вмешателство, или от липсата на главоболие у партньора, ако сме избрали „пътя“ на семейните хора от 1978-ма година.

Какво, изобщо, се е променило?

Само не ми казвайте фейсбук, туитър и инстаграм, за да не ви тегля една футуристична майна!

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

Тихомир Димитров

Следваща страница »