Писателският блог на Тишо

септември 1, 2016

Интервю на писателя Димитър Герганов

Д. Герганов

Събраха ни градът под тепетата (everybody loves Plovdiv!), общите интереси и едни лоши кучета…

Димитър Герганов е писател и публицист от Пловдив с интереси към античната и средновековна история. Автор е на 4 книги – трилогията от фентъзи епоса „В сянката на Боговете“ и на историческия роман „Конспирацията Хазара“. Основател и водещ на Пловдивско историческо общество: https://www.facebook.com/istoricheskoobshtestvo/. Издаването на книгите му е финансирано от неговите читатели. Не се разпространяват в книжарниците. Можете да му пишете на: https://www.facebook.com/bookstarters/ или на dimginvest@yahoo.com

Димитър Герганов: Защо реши да се захванеш с писане на книги? Наясно ли беше какво те очаква?

adfbadbsdb

Тихомир Димитров: Благословията на живота е, че никога не сме наясно какво ни очаква. Не помня някога умишлено да съм се захващал с писане на книги. Пиша от малък, драскам си в разни тефтери. Като студент ходех по компютърните зали да пиша разкази, принтирах си ги и ги събирах в една папка в общежитието. После ги четях или ги разказвах на приятели. Едно лято нямах какво да правя, нявън беше адска жега, пуснах щорите, затворих се вкъщи и седнах да работя върху поредната къса история. Разказваше се за една жена, която може да прави с мъжете каквото си поиска и го прави, защото може. Стана обаче прекалено дълго за разказ. Героите „оживяха” (пардон за клишето). Сюжетните линии се оплетоха. Колкото повече пишех, толкова повече трябваше да пиша, за да има някакъв логически завършек цялата история. Така се роди дебютният ми роман „Справедливост за всички” (може да се чете безплатно в линка).

Димитър Герганов: Каква беше твоята писателска задача? Смяташ ли, че си я изпълнил?

1b1

Тихомир Димитров: Всеки нов роман поставя нова писателска задача пред своя автор. За всеки автор тя също се различава. Дори двамата с теб да седнем да пишем по една и съща тема, с едни и същи герои, писателските ни задачи ще се различават. И, в същото време, глобалната задача на всички писатели по света е една и съща: да поставят правилните диагнози (на човечеството, на обществото, на индивида). Но НЕ и да предписват лечение!

Димитър Герганов: Как минава един писателски ден на Тихомир? Разкажи ни нещо от кухнята на творческия процес. За колко време написа последната си книга? А за твоя екип? Помага ли ти някой? Подкрепя ли те семейството? Как финансираш твоите книги?

030609917-big

Тихомир Димитров: Ден с ден не си приличат. Моят живот не е повлиян от творчеството, творчеството е повлияно от живота – моят и на други хора, които понякога дори не познавам. Животът е най-добрият разказвач. Ние, авторите, сме само бегли подражатели. Последната книга излиза от ума ми на неравни интервали вече шест години. През 2010 се роди един разказ: Когато токът спря. Публикувах го в сборника 33 любовни истории. Краят беше отворен и читателите дълго настояваха да напиша продължение. Така през 2015 се роди Аварията. А през 2016 нейното продължение: Ново небе и нова земя. Публикувал съм ги в една обща книга. А „моят екип“, това са: интуицията, въображението, подсъзнанието и разумът. Помагат ми много хора: приятели, близки, читатели, фенове, роднини. Първата ми книга беше финансирана от издателство ЛИК, втората от семейството ми, а третата – от една читателка в Канада на име Стела Талева, която се изяви като истински меценат.

Димитър Герганов: Ти си един от първите българи изминали пътя Камино. Как ти се отрази това приключение в писането?

omrazna_li_vi

Тихомир Димитров: О, дори не съм първият, който е писал за него. Далеч преди „По Пътя към Сантяго“ се появиха „Записките на един пилигрим“ от Иван Драгоев. Имаше и още една книга, чието заглавие не помня. Как ми се отрази Камино де Сантяго на писането ли? Нека самият пътепис да говори сам за себе си… Има свободен достъп до него онлайн, както и до почти цялото ми творчество.

Димитър Герганов: Как правиш проучванията за своите книги?

road-trip

Тихомир Димитров: Досаждам на приятели и познати по телефона. Понякога търся експерти за консултация по въпроси, в които съм бос – предимно свързани с техниката и технологиите. Чета много в интернет. Чета, разбира се, и купища книги от други автори в същия жанр. Не с цел да преписвам от тях, а по-скоро с цел да избягвам клишетата. Хубаво е информацията от проучванията да се наизусти предварително. Започнеш ли да пишеш, това е трескав процес, в който се губиш изцяло. Не може през пет минути да си прекъсваш изречението в средата, за да правиш някакви справки. Всичко трябва да е предварително „складирано“ в главата – включително информация, която сигурно няма да влезе в сюжета. Не само актьорите зубрят тонове текст. И писателите го правят.

Димитър Герганов: Жанрово как би определил „Аварията” и „Нова небе…”? Защо се спря на тази малко необичайна форма да ги сложиш заедно в едно книжно тяло и всяка със своя корица?

wwqv

Тихомир Димитров: Постапокалиптична фантастика. Антиутопия. Дистопия. Катастрофичен трилър. Наречи ги както пожелаеш и винаги ще се окажеш прав. Сложих ги в едно книжно тяло, защото са, де-факто, двете половини на една обща история. Краят на „Аварията“ е началото на „Ново небе…“, но в известна степен краят на „Ново небе…“ е и началото на „Аварията“… Не ми се навлиза в повече подробности, за да не разваля удоволствието на хората, които може би ще пожелаят да посегнат към тази книга. Само да спомена, че не се разпространява в книжарниците. Могат да си я получат единствено от автора с личен автограф, ако желаят, където и да се намират по света. Подробностите са тук.

Димитър Герганов: Коя е последната книга, която прочете?

puppet_strings_by_perhydrol

Тихомир Димитров: „Слепоглед“ на Питър Уотс. Интересна история за пътуване в дълбокия Космос. За първия контакт с извънземна раса. И за командир на полета, който е вампир.

Димитър Герганов: Силата на любовта срещу удобствата на уредения живот. Труден ли е този избор?

St George

Тихомир Димитров: Много е труден. И не винаги правилен. Читателите ще си отговорят сами на този въпрос, след като прочетат моите два романа в една книга.

Димитър Герганов: Героите ти са плътни и пълнокръвни. Доколко е застъпен автобиографичния момент в изграждането на образа на Адам?

16

Тихомир Димитров: О, благодаря ти много! Автобиографични моменти са застъпени не само в изграждането на образа на Адам, но дори и в женските герои. Разбира се, човек взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето отново) и започват да правят каквото си пожелаят. Вече са напълно непознати хора. Изненадват дори автора, който е техен създател. При всички случаи не искам да съм затворен в една стая с героите от тази книга заради нещата, които съм им причинил…

Димитър Герганов: Женските ти образи – Юлия например, създават усещане че са по-силни от мъжете и могат да ги манипулират. Смяташ ли че матриархатът е по-справедлива и работеща форма на социално устройство?

sfzdsfb

Тихомир Димитров: Жената има много лица. И тя внимателно избира кое пред кого да покаже. Малодушният и срамежлив мъж, който я поставя на пиедестал, особено ако е влюбен в нея, ще види нейното властно, жестоко и коварно лице, лицето на тиранин. Стига тя да не споделя чувствата му, естествено. Ако ги споделя, тя би била покровителка, богиня. А за силния и уверен мъж, в когото е влюбена, жената се превръща в покорно кученце, в кротка робиня, готова да изпълни дори най-долните му капризи. И всичко това в една личност, представяш ли си? Водата е чудесна аналогия за женската природа. Нейната роля е винаги да бъде стихията, а твоята, на мъжа, е да бъдеш непоклатим като скалата, в който се блъска прибоят. Що се отнася до матриархата като социално устройство, нямам преки наблюдения върху него, за да мога да сравня дали е по-справедлива и работеща форма на общественото устройство или не. Имаме само хипотези на историци и археолози, плюс твърде малко артефакти от една далечна епоха. Но, честно да ти кажа, съмнявам се матриархатът да е по-справелив, човечен и миролюбив от патриархата. Някои казват: „жените дават живот, те са грижовни, умеят да защитават по-слабите, вродено им е от любовта към децата“. Това не е вярно. Жените не обичат децата по принцип. Те обичат своите собствени деца. Има голяма разлика. Към чуждите могат да са безкрайно жестоки и несправедливи. Всички знаем приказките за злата мащеха. Що се отнася до отношението на жената към по-слабия мъж, който не е от нейната плът и кръв, то е по-скоро презрително. Да дариш с огромна власт една жена не е по-различно от това да дариш с огромна власт един мъж. Виж облечените в абсолютна власт жени от историята: Елизабет Батори, превърнала се в женския еквивалент на Дракула. Изабела Кастилска, религиозна фанатичка, покровителка на Инквизицията и покорителка на Новия свят, заличила стотици хиляди сред туземците и сред поданиците си в Испания, за да удовлетвори мегаломанския си комплекс за доминация над целия познат дотогава свят. Виж Елизабет Първа, кралица на Англия, известна с отвратителните си екзекуции, на които е подлагала дори хора от нейното семейство. Виж Екатерина Велика, любителката на конете, при която за една нощ можеш да се издигнеш от редник до адмирал, а на сутринта, ако е в лошо настроение, да свършиш на ешафода. Тези жени по нищо не се различават от мъжете-тирани в своята перверзност, алчност, жестокост, мегаломания, користолюбие и коварство. Както и в размаха на своите идеи, в мисленето и в мащаба на действията, променили човешката история. Властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно. Никой човек не е „ваксиниран“ срещу това проклятие. Нито на полов, нито на етнически, расов, религиозен или друг признак. Затова не смятам, че един матриархат би довел до мир и радост на Земята.

Димитър Герганов: Темата за любовта присъства навсякъде в творчеството ти. Вярваш ли в нея? А в тази от пръв поглед?

j

Тихомир Димитров: Всички писатели пишат за Любовта. Под една или друга форма. Разбира се, че вярвам в Любовта. И в Любовта от пръв поглед. Животът е влюбен в нас от пръв поглед… Все едно да не вярваш в съществуването на света! Защото именно Любовта, а не парите, кара нашия свят, и планетите около него, и слънцата, и галактиките, и Вселената, да се въртят…

Димитър Герганов: Началникът Саздов, Хулио Алварес – все брутални типажи, които човек не иска да среща в живота си. Имат ли прототипи? Струва ми се, че не харесващ военщината – пацифист ли си?

12

Тихомир Димитров: Имат прототипи. Авторът взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето за трети път) и започват да стават самостоятелни. Да изграждат характер. С Хулио Алварез и полковниак Саздов също не искам да съм затворен в една стая. Заради бруталния им характер. И заради нещата, които съм им причинил. Военщината… Всъщност, в казармата се адаптирах доста добре. Хареса ми да попадна в свят, където има ясни правила и човек знае какво да очаква. Случваше ми се за първи път в живота. Военщината прави реакциите на всяко твое действие или дума абсолютно предвидими. Спазваш ли правилата си окей, дори може да растеш в йерархията. Подчинението се цени на практика, не само на думи, както е в корпоративния свят, например. Стърчиш ли над останалите в своята различност, обаче, острият бръснач на военната машина, усъвършенствана цели 5000 години, за да „подравнява“ такива като теб, ще дойде да те постави на мястото ти много по-бързо, отколкото очакваш…

Димитър Герганов: Прогресът в науката и техниката задънена улица ли е?

1

Тихомир Димитров: Ако възлагам някакви надежди на нещо, то това е именно прогресът в науката и техниката. Не възлагам надежди на религията, на икономиката, на политиката, на бизнеса или на морала. Те са доказали своята неефективност – просто теории, които прикриват алчността и жестокостта на човешката природа. Но, разбира се, прогресът е нож с две остриета – фин инструмент, като скалпела, с който можеш да извършиш прецизна операция или да причиниш ужасни мъки и страдания. Всичко зависи от това доколко сме подготвени да работим с „инструментите“ на прогреса. Какви цели си поставяме? Към какво се стремим? Какво искаме да постигнем? Стивън Хокинг твърди, че технологиите увеличават богатството, но задълбочават неравенството. При едно справедливо разпределение всички бихме могли да живеем в изобилие. Но опитът показва друго. Светът става все по-богат, а бездната между имащите и нямащите – все по-голяма. Появява се „класата на излишните“. Две нови професии в ай ти сферата елиминират две хиляди традиционни такива. Замисли се само колко шофьори на тирове, таксита, автобуси и прочие ще станат излишни, когато превозните средства започнат да се управляват сами. За навигацията им ще са необходими максимум 500 човека в цял свят, а на улицата ще отидат 500 милиона безработни от транспортния сектор. Печалбите на компаниите в този сектор ще са гигантски, а икономиите от работна ръка – колосални. Ето как технологиите задълбочават неравенството. Ако целта ни е да живеем в мир, трябва да ги използваме за притъпяване на тези различия. С други думи, „имащите“ ще се наложи да образоват, да изхранят и да осигурят покрив над главата за нямащите, за „излишните“, при това напълно безплатно. В противен случай вторите ще се вдигнат на бунт и ще отнесат главите на първите. Или ще качат на власт тираничен режим, които да го направи вместо тях. Случва се непрекъснато в историята. Единствената разлика днес са технологиите, с които разполагаме. Уви, в духовен план сме все още бебета, които държат остър скалпел, дори лазерен меч. Имаме доста да наваксваме, при това бързо, ако искаме да оцелеем. Прогресът е задънена улица и единственото спасение едновременно. Всичко зависи от промяната на съзнанието. „Не можеш да очакваш различни резултати, ако непрекъснато правиш едно и също“, казва Айнщайн. „Миналото прилича на бъдещето“, твърди Стив Павлина. Нуждаем се от пълна промяна в настоящето, незабавно, тук и сега, още днес, човек по човек, за да оцелеем. Тогава бъдещето няма да прилича на миналото. И прогресът може да ни изведе до висини, за които дори не смеем да мечатем днес. Но да не забравяме, че днес е утрешното „вчера“. Писал съм доста по тези въпроси в двата ми нови романа.

Димитър Герганов: Дали животът ни днес не е една голяма Симулация? Ако Аварията стане реалност, смяташ ли, че притежаваш качествата да бъдеш сред оцелелите?

women-health-on-the-road

Тихомир Димитров: Първата писмена хипотеза, че живеем в Симулация идва от Уилиям Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“. През 2003 година оксфордският философ Ник Бостром развива теорията, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ниe – живелите преди тях. Но без да го знаем. Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“. Що се отнася до „Аварията“, ако сюжетът стане реалност, то никой не е подготвен достатъчно, за да гарантира своето оцеляване в него. Не се изискват специфични умения. Единственото условие за оцеляването е да не си на неправилното място в неподходящия момент…

Димитър Герганов: Стремежът към Нова земя е библейско начало. Би ли полетял в космоса с такава мисия като твоя герой Адам?

5

Тихомир Димитров: Ще цитирам Елън Мъск – създателят на Пейпал, Тесла и Спейс Екс – един от визионерите на прогреса в нашето време: „Бих искал да умра на Марс, но не и от сблъсък с него“. Скоро излезе биографията му на български език, сериозно препоръчвам!

Димитър Герганов: Какво мислиш за съвременната българска литература? А за литературните награди?

asfbfb

Тихомир Димитров: Съвременните български автори са засенчени от класическите си предци, които ги гледат строго от левовите банкноти, на които сме кръстили площади, градове, улици и булеварди, чиито имена носят училища, техникуми, университети и гимназии. Възрожденското вече го няма у нас, угаснала е тази искра на духовното, на стремежа към нравственото извисяване. Задушена е от материализма и от плитката култура на селебрити лайфстайла. Хич не й е лесно на съвременната българска литература да живее и да се мултиплицира в такава среда. И въпреки това го прави! Ти и аз сме доказателството. А съвсем не сме сами. Литературните награди? О, винаги са добре дошли, стига да съдържат и парична сума, а не само грамота, плакет и потупване по рамото!

Димитър Герганов: Каква е ролята и мисията на съвременния български писател според теб? Смяташ ли, че трябва да стои встрани от обществените процеси или напротив – длъжен е да заеме позиция?

1

Тихомир Димитров: Ако и писателите станат апатични, ако дори те спрат да вземат позиция по обществените въпроси, с обществото ни е свършено като цяло. То просто ще се разпадне. Едно общество може да съществува само ако индивидът служи на групата, но и групата – на индивида.

Димитър Герганов: Вече имаш много почитатели. Поддържаш постоянна връзка с тях. Защо си правиш този труд? А забелязва ли те литературната критика? И въобще какво мислиш за критиците?

ljhufjlhfljh

Тихомир Димитров: Да, поддържам връзка с читателите си ежедневно. Отговарям на имейли, на коментари, търся поводи за срещи с тях на живо. Критиците…познавам само един истински, жив, доказан и действащ литературен критик – Драгомил Георгиев от Сдружението на писателите в Добрич, където членувам. Прекрасен учител по литература в гимназията от моята младост, сегашен ментор и приятел, който винаги ми е помагал. Други критици не познавам. Мисля, че и те не ме познават. Не се интересуват от мен. Че защо им е? Нито ме дават по телевизията, нито съм известен, нито съм нечестно богат…

Димитър Герганов: Върху какво работиш в момента? Изкушава ли те идеята за филм по книгите ти?

19

Тихомир Димитров: Преди време започна да се снима късометражен филм по мой разказ. Ще запазя подробностите в тайна до мига, в който евентуално стане реалност. Иначе в момента не работя върху нищо ново, като текст. С изключение на един къс фантастичен разказ, който ще публикувам в блога си съвсем скоро… Сега си почивам от завършването на сагата с двата романа. Гледам я острани и и се радвам, чувствам се като вече не толкова млад татко, който вижда първите стъпки на третото си дете…

Димитър Герганов: Какво мислиш за електронните книги? Или добрата стара хартия?

push_it

Тихомир Димитров: Защо да избираме, като можем да имаме и двете?

Димитър Герганов: Работиш ли по въпроса книгите ти да бъдат преведени?

za_istinskoto_bogatstvo

Тихомир Димитров: По този въпрос може да работи само един кадърен и доста добре платен преводач. Има, обаче, един по-важен въпрос: Какво ще го правим въпросния текстов файл в компютърния си хард-диск, за който сме платили няколко бона, след като вече е преведена въпросната книга? По-скоро ми се ще да работя върху маркетинга на книгата за чуждестранния пазар. Жалко, че няма нито един професионален литературен агент, който да „изнася“ български автори в чужбина, при това да ги изнася успешно – да ги превръща в бестселъри. Има различни фондации и правителствени програми, естествено. Те не вършат работа, защото това не е задача за една организация. Организацията се проваля на принципа на колективната безотговорност. А литературата е нещо лично, по-лично дори от секса! Това е предизвикателство за една личност, която може да внесе в нея страст, неприсъща за организациите, и която разполага с десетилетия опит (плюс сериозни лични контакти) на чуждестранните пазари. Защото всичко в литературата е лично, подобно на секса. Дори по-лично… Уви, кратките десетилятия на предхода у нас все още не са родили такава личност с такъв капацитет и с такава страст…

Тихомир Димитров

август 29, 2016

Няма къде да избягаш, приятелю!

egfssfb

Планетата е прекалено тясна.

По-тясна е от твоята глава.

А ти навсякъде я носиш със себе си.

Върху крехките си рамена.

Бил съм в Кайро. Видях как Сахара връхлита града.

И в нейните сенки се криеха демони с фамилни имена, които завършваха на -ов и на -ев…

Бил съм в Малта, сред Средиземно море. Имаше огромни вълни.

И в солта на прибоя облизах сълзата, която си носех от вкъщи с кеф…

Бил съм в Амстердам, при „червените фенери“.

И всички жени ми приличаха на нея, защото я намаше там…

Бил съм в Испания, сред Темплиерските замъци.

И бях рицар с натежало сърце…

Бил съм в Берлин, unter den Linden.

И миришеше на лято под липите, отишло си заедно с детството в мен…

Бил съм в Санторини, в прегръдките на вулкана.

И там залезът носеше тъга, също както у дома…

Бил съм в Хърватска, при прекрасните заливи.

И там мразех себе си, въпреки че нямаше кога…

Бил съм в Констанца, където храната беше гадна.

Защото носех отровата в мен…

Но през цялото време съм си бил „у дома“.

В моята глава.

Просто няма къде да избягаш, приятелю!

Време е да започнеш да променяш нещата.

Вътрешните неща.

Чак тогава ще попътуваш.

Може би.

По света.

Дори да си стоиш у дома…

Тихомир Димитров

август 24, 2016

С напредването на възрастта…

jdjdj

С напредването на възрастта повечето проблеми отпадат. Доста илюзии стават излишни. И много неща ти се проясняват.

Сега ще ти обясня защо. Аз съм на 38 години.

Може би ще ги навърша през ноември, живот и здраве, като един добър скорпион, а може би не.

Но резултатите от възрастта си остават. Ето какви са те:

1/ Корпоративният булшит отпада

Мина времето, когато беше млад, ентусиазиран и отворен към „новостите“ лабораторен плъх, готов да „работи в екип“ с други лабораторни плъхове, които се състезават в колелцето на „високо конкурентна и динамична среда“, произвеждайки електричество за различни захарчета… Тези неща не са ти интересни. Плъховете не живеят до 38 години. Сега ловят други опитни мишки. В Студентски град. И опитни, и неопитни. Но преди всичко млади. Ти отдавна не живееш там…

2/ Ненужните стремежи отпадат

Например: голф тройка, изолация и пристройка. Или кариера в американска компания. Трябва да си жертва на морално престъпление и духовно издевателство, за да прекараш живота си в картонена кутия, убеждавайки другите колко яко е да прекарат живота си в картонена кутия. Вместо да им помогнеш… Няма никакъв мисъл.

3/ Натискът на обществото отслабва

Ще те ръчкат да се жениш и да теглиш кредити, ама до време… След 38 просто ще те оставят на мира.

4/ Старите си отиват

Сега ти си стар, дори супер-стар, ако искаш, но истината е, че старите си отиват. Един по един. Колкото и да ги обичаш. Няма как. Нареди се на опашката. Ти си следващият. Предимството е, че тези десетилетия, които те делят от тях, позволяват да правиш каквото си пожелаеш. Също като тях…

5/ Спираш да се срамуваш

Беше на 25, когато шкембето те притесняваше и на 35, когато за пръв път не можа да го вдигнеш. Сега всичко ти е позволено. Разбираемо е. Все пак наближаваш 40-така…

6/ Спира да ти пука

Хората били егоисти, корпорациите се интересували единствено от своите корпоративни интереси. Отделяш по-малко време за такива глупости и повече време за разумни, адекватни действия в полза на опитност, която те кара да се чувстваш успял. Все пак вече си „дърт“. Обществото го изисква от теб. Трябва да даваш пример на младите. Някои от тях носят токчета, други – не. Внимаваш да са на повече от двайсет и две.

7/ Ставаш искрен

Пишеш статии като тази. Нямат право да ти се сърдят. Животът си минава. Техният също. Жалко, че не са си го признали. Щеше да им олекне.

8/ Лъжеш по-малко

На 28 беше принуден да лъжеш, че имаш имоти, коли, доходи и други такива временни неща, само и само да се харесаш на определени хора (предимно от противоположния пол). На 38 вече няма нужда да се преструваш. Или си минал през точка от 1 до 7 (виж по-горе), или продължаваш да си опитно зайче в нечий чужд, нечист, лабораторен експеримент. При всички случаи лъжеш по-малко. Но лъжеш по-добре.

9/ Чувстваш се като на 25

Само че с десетилетие и половина „безплатен обяд“ отгоре, нали? След като ти се е „изредил“ целият свят…

За останалото ще пиша след време, живот и здраве!

Ако е рекъл Оня, дето мачка заровете.

Тихомир Димитров

август 19, 2016

Сравнението винаги носи страдание

abasdbasfb

Изт: whatsyourgrief.com

На света днес живеят повече хора, отколкото някога са живели, през цялата история на човечеството, взети заедно…

И, въпреки това, ние обичаме да се сравняваме. С останалите.

Сред седемте милиарда жители на планетата винаги ще има някой по-богат от нас, по-красив от нас, по-здрав от нас, с по-хубава половинка от нашата, по-добре устроен в живота, с повече възможности, по-талантлив, по-умен, по-можещ и т.н.

Не, не „някой“, сред седемте милиарда (and rapidly counting) винаги ще има стотици милиони, които да отговарят на тези условия.

И техният брой ще расте. Всеки ден. Утре ще има два милиона души повече, които ще са по-красиви, по-богати, по-млади, по-успели, по-щастливи от нас.

Но на нас ни трябва само един. С когото да се сравняваме. И ще си изядем опашката от яд, че не сме като него…

Сравнението винаги носи страдание.

Разбира се, има го и обратният вариант, да се сравняваш с дъното, с отпадналите от „класацията“.

Те са дори повече, отколкото ни се иска, повече са, отколкото можем да предположим.

Но дали това води до някакво щастие?

Естествено, че в сравнение с един инвалид всички ние сме „атлети“, в сравнение с уродливия по рождение всички ние сме „красиви“, дори най-посредствените от нас могат да минат за такива, стига да нямат генетични увреждания; в сравнение с бездомниците в Калкута всяко българско семейство с къща на село е семейство от милионери, независимо колко мизерно се чувства около чушкопека наесен, а в сравнение с убитите във войната ние всички сме щастливи, че все още сме живи и, да, в сравнение с тях ние сме направо безсмъртни, както и в сравнение със загиналите в катастрофи, с осъдените на смърт, и с умрелите от рак.

В сравнение с доживотните затворници ние притежаваме неограничена свобода…

Но прави ли ни щастливи всичко това?

Не ни прави.

Защото сравнението винаги носи страдание.

Някои го наричат „нещастие“.

Не-щастлив си, защото си различен от „останалите“. Не си „като хората“. Или хората не са като теб.

Какъв е изходът от всичко това?

Да спрем да се сравняваме?

Не, тогава биха изчезнали конкуренцията и всичко, което прави живота възможен.

Би погинала цяла цивилизация, базирана върху сравнението.

Сравненията са здравословни, стига да знаем кога да спрем.

Дори най-полезното и безобидно лекарство може да се окаже смъртоносно в неправилните дози.

Хората просто не знаят кога да спрат. Да воюват. Да настояват. Да ядат. И да се сравняват.

Спрете да се сравнявате.

Вместо това, изградете си Собствена Вселена и бъдете Господарите в нея!

Проверете кои приоритети са важни за вас, но ги проверете извън „компаса“ на възпитанието, на мас-медиите, на общественото образование и на хипотетичните очаквания, които другите може да имат към вас. Никой няма никакви очаквания, всеки се интересува единствено от себе си. И сравнява очакванията си с вас.

От вас се изисква НЕ да правите същото, а да имате собствен план. Собствен рекорд за подобряване. Собствена космогония. Собствена „класация“. И собствена ценностна система.

Различна от тази на всички останали.

Можете ли го?

От отговора на този кратък въпрос зависи дали изобщо някога ще изпитате щастие в този кратък живот…

Тихомир Димитров

август 10, 2016

Първи впечатления от читатели

IMG_20160629_165350

Не помня за колко време прочетох „Аварията“, но „Ново небе и нова земя“ я погълнах за отрицателно време. Скоро не беше ми се случвало да вървя и да чета едновременно, да ходя до другата стая и да чета по пътя.. страхотна история!

(И.И.)

Моят мъж ни чува, ни вижда тея дни….изгубен някъде из „Аварията“. Благодарско още веднъж!

(З.С.)

Мислех да си запазя книгата за Морето, което започва от утре, но ето, че прочетох финалните изречения🙂 Поздравления, браво и благодаря за интересните часове!

(С.Д.)

Прочетох и двете книги на един дъх. Прекрасни са! Написани са с много вдъхновение, внимание към всеки детайл и са пълни с оптимизъм. Поне за мен, защото когато стигнах до финалните редове, това беше чувството, което изпитах.

(E.A)

Та започнах я и не спрях докато не свърши…това в превод е: беше доста добра!

(Р.С)

Между другото – харесва ми насоката към научна фантастика.

(Х.С)

Супер продължение! Прочетох я на един дъх, въпреки финала на Европейското!

(С.С)

И така както я почнах, така и стигнах до края. На един дъх. Ти винаги си писал увлекателно – така, че в това нямаше изненада. Но сюжетът – виж това ме впечатли. Много е оригинален. Особенно някои дребни детайли – наноботите, предсказанието ти за излизането на Англия от ЕС. Знаеш ли взех да се замислям как да доживея до 2058. Ще бъда само на 89🙂. Но от друга страна пък не съм сигурен, че искам да живея вечно. Абе има време дотогава, ще помисля;).

(В.В)

Без преувеличение, прочетох книгата ти на един дъх. Увлекателна е. Доста.

(Ю.П)

Книгата е завладяваща и се чете на един дъх! Е, моят дъх беше на две глътки през година, но си струваше чакането! Поздравления за хартиеното копие!

(Д.Д.)

Picture 16

Благодаря!

Книгата НЕ се разпространява в търговската мрежа. Можете да получите копие (с автограф – ако желаете) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК (отваря се в нов прозорец).

Тихомир Димитров 

юли 31, 2016

Albena Beach Library

P1280201

По морето станах свидетел на следната сцена:

Ранно утро. В лоби бара на хотел.

Чужденец пита бармана:

„Where is the beach?“*

„The bitch is in the disco“ **

Отговаря му барманът, който изобщо не си е лягал.

Та, новата ми книга е в Albena Beach Library. Оставил съм няколко копия в две от трите плажни библиотеки. Оставил съм и копие от „Душа назаем“. Междувременно продължавам да обслужвам заявки по имейл. Можете да получите два романа в една книга, с личен автограф, където и да се намирате по света:

Подробностите са тук (отваря се в нов прозорец).

Книгата не се разпространява в традиционната мрежа.

P1280209

Приятна ваканция от мен!

На тези, за които тя тепърва предстои!

На останалите:

Има време до септември.

Морето от милиони години е тук и никъде няма да избяга.

P.S

Това НЕ е платена публикация, просто харесвам идеята и подкрепям плажните библиотеки с творчеството си.

–––––––––––––

* „Къде е плажът?“ ** „Кучката е в дискотеката“ (бел. авт.)

Тихомир Димитров

юли 23, 2016

Екзосфера

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 6:00 am
Tags:

rgnsfj

По изгрев

И по залез

Преминават

Сателитите

В небосклона

Един проблясък

Едно напомняне

Един поглед

Над смартфона…

Тихомир Димитров

юли 4, 2016

Два романа в една книга

IMG_20160629_165345

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение – „Ново небе и нова земя“ (2016)Най-после на хартия! Обединил съм ги в едно томче. Макар и да са два различни романа, писани в две последователни години, те заедно формират една обща история. Ето кратък анонс за незапознатите с нея:

Avariyata_Kor

Адам е на път да се ожени за дъщерята на заможното семейство Чобанови, с която са гаджета от години. Главата на фамилията му е приготвил бляскаво бъдеще в своята компания. Цената е абсолютна лоялност – към компанията и към дъщеря му. Всичко щеше да бъде наред, ако две седмици по-рано Адам не беше срещнал любовта на живота си в лицето на млада и привлекателна художничка на име Юлия. Подтикван от нея и от най-добрия си приятел, той избира любовта пред парите, решавайки най-после да се отдаде на мечтата си да стане писател. Година по-късно е доведен до просешка тояга от влиятелното семейство Чобанови, което има връзки навсякъде, включително и в издателския бизнес, а Юлия го е изоставила заради друг мъж, с когото заминава чак в Индия. Сломен от наркотиците, алкохола, от депресията и от самосъжалението, Адам прави неуспешен опит за самоубийство. Събужда се в свят, където електричеството на цялата планета е прекъснато внезапно – без никой да знае защо. Цивилизацията се разпада буквално за няколко дни и човечеството регресира до първобитния си корен. Настъпва нова „Тъмна епоха“, в която важи единствено правото на по-силния. Ще успее ли Адам да се спаси и да открие Юлия на другия край на планетата, ако все още е жива?

Novo_Kor

 

„И видях ново небе и нова земя;
защото първото небе
и първата земя преминаха.“
(Откровение 21:1)

Сагата продължава…
Читателят най-после ще разбере какво се е случило със Земята и ще се запознае с максимата: “Има различни нива на оцеляване”.
Ще открие нови харизматични герои. Те ще го отведат в атмосфера на постапокалиптичен ужас и съвършенство, които могат да съществуват заедно в един свят, променен до неузнаваемост.
Любовният роман между Юлия и Адам се оказва тясно обвързан със съдбата на цялата планета и на нейните (нови) обитатели.
На сцената излиза Хулио Алварез, който има намерението да разкаже играта на всички.
В духа на поредицата изненадващите обрати и неочакваните сюжетни развръзки са по-скоро правило, отколкото изключение в тази книга.
Желателно е да се чете след “Аварията”.

Книгата НЕ се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие с автограф единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК (отваря се в нов прозорец).

Тихомир Димитров 

юни 23, 2016

Дали пък наистина не живеем в компютърна симулация?

kucf

Изт: azquotes 

„Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“

(Уилиям Шекспир)

Колкото и странно да звучи, въпросът: „Дали пък наистина не живеем в компютърна симулация?“ вълнува не само феновете на „Матрицата“, досещал се е още У. Шекспир. Обсъжда се и в академичните среди. През 2003 година в Оксфорд се появява сериозен научен доклад по темата от Ник Бостръм (на снимката по-горе).

Съвсем накратко: изследователят предполага, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред  да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ние…

Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Може да сме „играчите“, които умишлено са „забравили“ своя произход, за да им е по-интересна Симулацията и да се вживеят максимално в нея, но може и да сме само част от „декора“ – един вид „статисти“, които имат илюзията за самосъзнание, но чиято цел е единствено да правят обстановката по-реалистична за малцината от „избраните“, демек – за истинските герои.

Честно казано, като гледам в какви „зомбита“ са се превърнали 99,99% от хората, не виждам нищо чудно това да е така… Досега не съм попадал на индивиди, които имат самостоятелно, неповлияно от средата мислене и, което е още по-важно, самостоятелна опитност „за вселената, живота и всичко останало“. В най-добрия случай имаме някаква представа за тях. Прекопирана от заобикалящия ни свят. Повечето хора са продукти, а не създатели на реалността, в която живеят – клонинги на мейнстрийм идеите, достигащи до тях посредством мейнстрийм културата и социалното програмиране…

Повечето хора изобщо не се доближават до идеята за съзнание. Натоварени сме с огромно количество информация, предпочитания и нагласи, но всеки път бъркаме познанието със знание.

Примерно, аз имал ли съм някога идеята да стана космонавт, писател, пътешественик или откривател, но не защото са ми казали колко е яко, не защото съм повлиян от обществените нагласи и културните им суб-продукти (филми, книги, музика, игри, предавания и т.н.), а защото самостоятелно съм взел такова решение, стигайки до извода сам, че това е моята цел, избирайки я посредством задълбочен самоанализ, основан на индивидуален житейски опит и честни спрямо мен самия предпочитания; цел, която няма нищо общо с модерните тенденции в моето съвремие, с културата и традициите на обществото, в което живея?

Едва ли. По-скоро не. В ценностнта си ситема откривам твърде малко неща, които да се различават от императивите на кошерното съзнание..

Практиката показва, че човечеството се направлява от шепа хора. Визионери. Откриватели. Завоеватели. Пионери. И духовни учители. Всички останали са техни последователи. Първите живеят в създадения от тях свят. Вторите, ако искат да повлияят на средата, могат само временно да изменят обстоятелствата – без особени последствия върху статуквото в дългосрочен план. Константите се запазват. Параметрите си остават. Като „статист“ можеш да „пипаш“ само част от най-незначителните променливи, т.е нямаш права върху основните „контроли“. Можеш да основеш малка секта, например, но не можеш да си Христос или Буда.

Големите изменения на средата се случват когато някой „изобрети“ атомната бомба. Или двигателя с вътрешно горене. Или Християнството. Или хипер текст трансферния протокол. Колко от визионерите на съвремието ни са наши близки познати? Колко Марк Зукърбърк-а, Бил Гейтс-а, Лари Пейдж-а и Сергей Брин-а имаме в семейството? Колко Елън Мъск-а познаваме лично? Колко самостоятелни идеи сме имали през живота си, които са променили хода на историята или са оказали своето въздействие върху цялото човечество? Отговорът на всички тези въпроси е: Николко! Но всички ние сме повлияни от хора като изброените по-горе до най-малкия детайл от нашето ежедневие. Дори елементарните ни навици са подчинени на техните разбирания, предпочитания, визии, концепции и правила.

Мечтите ни се задават от тях.

Съзнанието определя битието на създателите. Битието определя съзнанието на последователите.

Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: Или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“.

Разбира се, вманичаването на тази тема никак не е препоръчително. Превръща те в чука, за когото всички останали са просто недозабити пирони. Или в лудия, който уж знаел, че не е граховото зърно, но все пак тичал на зиг-заг из двора, защото не бил съвсем сигурен дали Петелът също го знае.

И тук няма място за крайности. Няма място за фанатизъм. Има място за много фантазия, естествено, а Истината, може би, отново я някъде по средата…

Тихомир Димитров

Следваща страница »

Блог в WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 261 other followers