Две добри книги

 

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

История на историята

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение: „Ново небе и нова земя“ (2016). Публикувал съм двата романа в един общ том, защото са две части на една обща история. Книгата не се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие (ако желаете – с автограф) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Ето как.

Всяка история си има история…

Когато някое заглавие ми привлече вниманието, аз първо „изяждам“ текста, но „бръкне ли ми под лъжичката“ авторът, започвам да се интересувам от историята на неговата история. Търся как, кога и къде е живял, при какви условия е писал? Питам се: Какво го е накарало да „изплете“ точно този „пуловер“ от думи в точно този „цвят“ и с тази „кройка“? ЗАЩО го е направил? Всичко това ми помага да разбера малко повече за живите хора, които създават литературата, а понеже се афиширам като „писател“, понякога имам удоволствието, дори, да разговарям с тях – с живите автори – нещо, което, уверявам ви, има правото да буди завист у вас, тъй като хората на въображението са сред най-интересните събеседници на планетата… Дори филмите, които гледате, са правени по истории, съчинени от тях…

Дойде времето да ви разкажа историята на моята история и да прекъсна всички „спекулации“ по темата в зародиш. Не, че ще тръгнете да „спекулирате“ с произведението на един никому неизвестен автор, но все пак – знае ли човек? Бидейки си взаимно непознати, ще се почувствам изключително дискомфортно един ден, макар и от отвъдното, ако леваци, които нямат никаква представа за какво иде реч, започнат да упражняват неграмотния си словоред на тема: „Какво е искал да каже авторът?“.

Сега авторът ще ви каже какво точно е искал да каже авторът… Кога. Как. И защо.

Всичко започна през 2010 година. Тогава се роди един сборник с разкази:

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (отваря се в нов прозорец).

Поставих си за цел да разкажа 33 любовни истории, нищо повече. Някои от тях са отвратителни, други са впечатляващи, трети са скучни, четвърти ще ви погнусят или ще ви се сторят неразбираеми заради странните фетиши в тях. Няма как, Любовта е винаги сложна тема, а моята задача тогава беше не само да пиша за Любовта по принцип, а да пиша за Любовта в нейните най-различни отклонения: между мазохиста и Садистката, между Архангела и поклонника, между Вампирката и ловеца, между човека и Бога, между Богаташа и неговата държанка, между студентите в общежитията на Студентския град. И така нататък…

33 любовни истории. What u see is what u get.

Сборникът започваше с водещата новела: „Когато токът спря“ (прочетете я цялата, отваря се в нов прозорец).

Там ставаше дума за любовта между Адам и Юлия на фона на колапса на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Всичко щеше да бъде наред, ако Адам не беше поискал ръката на своята дългогодишна приятелка Фани, дъщеря на богат търговец, малко преди да срещне Юлия, която да му напомни, че в панталоните му има нещо, което отдавна е забравил как се използва. Или поне – забравил е как се използва със страст… Юлия е художничка: по-красива, по-млада, по-различна. И влюбена в него. От пръв поглед. Изправен пред трудния избор между долната и горната глава (имайки предвид бъдещето, което евентуалният му тъст е готов да му предложи, ако се ожени за Фани) Адам отива за съвет при най-добрия си приятел… Онзи тъкмо се е накозил приятно и въобще не му дава ценни / практични съвети за живота, света и всичко останало…

Колко тъпо! Все едно гледате 8999-ия епизод на „Дързост и красота“, нали?

Само дето в „Дързост и красота“ електричеството (на цялата планета) не спира точно в най-сюблимния момент, баш преди развръзката, и зрителят, респективно читателят, не остава, меко казано, „недоклатен“. Дълги години ми „досаждаха“ читатели с имейли да я продължа тази история. Настояваха. На мен пък ми се искаше да продължа „Дневниците на похотливия милионер“ (отварят се в нов прозорец), но към тях малцина проявиха интерес, въпреки че това е едно от най-„гениалните“ произведения, които някога съм писал, хехе.

Колкото и да е „гениален“, обаче, съвременният автор е преди всичко слуга на своите читатели.

И така, през 2015 година се роди романът „Аварията“:

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (линкът се отваря в нов прозорец).

Стана ми интересен този Адам. Реших да го „накажа“ заради това, че мисли само с долната си глава.

Но вместо да го убия го обезсмъртих. Стана в продължението, което излезе на хартия заедно с „Аварията“ през 2016 година (Ty, Miss Stela!):

Продължението не можете да си го свалите безплатно от никъде, защото е крайно време да си купите книгата с двата романа, използвачи такива! 🙂

Надявам се да схващате грубия ми хумор. Издал съм толкова малко бройки, че и без това няма да има за всички… Книгата не се разпространява в никакви книжарници, предназначена е само за читателите на този блог и рано или късно ще „освободя“ продължението на „Аварията“ в интернет, но това е все едно да чакаш днешния филм от кината да ти го пуснат след две години по телевизора…

Предлагам ви да започнете с „Аварията“ (теглете от ТУК), за да видите дали ще ви се чете продължението изобщо…

Предупреждавам, че историята хапе злостно (както само изгладнял плъх може да заръфа палеца на заспал войник), че не е за деца и, че има вече сбъдващи се прогнози в нея, защото, рано или късно, прогнозите от един добър научно-фантастичен роман трябва да започнат да ги дават по телевизията, но не като стар филм, а като актуални теми от новинарския блок… Искрено се надявам „прозренията“ ми да спрат до тук и всичко останало да си остане просто една зла параноя.

Предупредени сте.

Тихомир Димитров

Как изкарах лятната ваканция

Продължих да досаждам с личното си творчество:

Питаха ме разни неща по въпроса:

Раздавах автографи (и забравях имена). Прощавай, Катя!

Отговарях на читатели „от упор“:

За радост на присъстващите:

Сдобих се с интересни приятели:

Книгата ми попадна в добри ръце:

Открих нови плажове:

Купих си нърдовски очила:

Запознах се с децата на братовчедка ми от Швейцария:

Танцувах с любимата:

Четохме заедно научна фантастика:

Ходихме на море:

Изпратих книги по света и у нас:

Бях на обществени събития:

Снимаха ме дронове:

Гледахме залеза с хора от различни култури:

Котката продължи да се ужасява от прахосмукачката:

А аз от катедралите по заник-слънце:

Тихомир Димитров

Интервю на писателя Димитър Герганов

Събраха ни градът под тепетата (everybody loves Plovdiv!), общите интереси и едни лоши кучета…

Димитър Герганов е писател и публицист от Пловдив с интереси към античната и средновековна история. Автор е на 4 книги – трилогията от фентъзи епоса „В сянката на Боговете“ и на историческия роман „Конспирацията Хазара“. Основател и водещ на Пловдивско историческо общество: https://www.facebook.com/istoricheskoobshtestvo/. Издаването на книгите му е финансирано от неговите читатели. Не се разпространяват в книжарниците. Можете да му пишете на: https://www.facebook.com/bookstarters/ или на dimginvest@yahoo.com

Димитър Герганов: Защо реши да се захванеш с писане на книги? Наясно ли беше какво те очаква?

Тихомир Димитров: Благословията на живота е, че никога не сме наясно какво ни очаква. Не помня някога умишлено да съм се захващал с писане на книги. Пиша от малък, драскам си в разни тефтери. Като студент ходех по компютърните зали да пиша разкази, принтирах си ги и ги събирах в една папка в общежитието. После ги четях или ги разказвах на приятели. Едно лято нямах какво да правя, нявън беше адска жега, пуснах щорите, затворих се вкъщи и седнах да работя върху поредната къса история. Разказваше се за една жена, която може да прави с мъжете каквото си поиска и го прави, защото може. Стана обаче прекалено дълго за разказ. Героите „оживяха” (пардон за клишето). Сюжетните линии се оплетоха. Колкото повече пишех, толкова повече трябваше да пиша, за да има някакъв логически завършек цялата история. Така се роди дебютният ми роман „Справедливост за всички” (може да се чете безплатно в линка).

Димитър Герганов: Каква беше твоята писателска задача? Смяташ ли, че си я изпълнил?

Тихомир Димитров: Всеки нов роман поставя нова писателска задача пред своя автор. За всеки автор тя също се различава. Дори двамата с теб да седнем да пишем по една и съща тема, с едни и същи герои, писателските ни задачи ще се различават. И, в същото време, глобалната задача на всички писатели по света е една и съща: да поставят правилните диагнози (на човечеството, на обществото, на индивида). Но НЕ и да предписват лечение!

Димитър Герганов: Как минава един писателски ден на Тихомир? Разкажи ни нещо от кухнята на творческия процес. За колко време написа последната си книга? А за твоя екип? Помага ли ти някой? Подкрепя ли те семейството? Как финансираш твоите книги?

Тихомир Димитров: Ден с ден не си приличат. Моят живот не е повлиян от творчеството, творчеството е повлияно от живота – моят и на други хора, които понякога дори не познавам. Животът е най-добрият разказвач. Ние, авторите, сме само бегли подражатели. Последната книга излиза от ума ми на неравни интервали вече шест години. През 2010 се роди един разказ: Когато токът спря. Публикувах го в сборника 33 любовни истории. Краят беше отворен и читателите дълго настояваха да напиша продължение. Така през 2015 се роди Аварията. А през 2016 нейното продължение: Ново небе и нова земя. Публикувал съм ги в една обща книга. А „моят екип“, това са: интуицията, въображението, подсъзнанието и разумът. Помагат ми много хора: приятели, близки, читатели, фенове, роднини. Първата ми книга беше финансирана от издателство ЛИК, втората от семейството ми, а третата – от една читателка в Канада на име Стела Талева, която се изяви като истински меценат.

Димитър Герганов: Ти си един от първите българи изминали пътя Камино. Как ти се отрази това приключение в писането?

Тихомир Димитров: О, дори не съм първият, който е писал за него. Далеч преди „По Пътя към Сантяго“ се появиха „Записките на един пилигрим“ от Иван Драгоев. Имаше и още една книга, чието заглавие не помня. Как ми се отрази Камино де Сантяго на писането ли? Нека самият пътепис да говори сам за себе си… Има свободен достъп до него онлайн, както и до почти цялото ми творчество.

Димитър Герганов: Как правиш проучванията за своите книги?

Тихомир Димитров: Досаждам на приятели и познати по телефона. Понякога търся експерти за консултация по въпроси, в които съм бос – предимно свързани с техниката и технологиите. Чета много в интернет. Чета, разбира се, и купища книги от други автори в същия жанр. Не с цел да преписвам от тях, а по-скоро с цел да избягвам клишетата. Хубаво е информацията от проучванията да се наизусти предварително. Започнеш ли да пишеш, това е трескав процес, в който се губиш изцяло. Не може през пет минути да си прекъсваш изречението в средата, за да правиш някакви справки. Всичко трябва да е предварително „складирано“ в главата – включително информация, която сигурно няма да влезе в сюжета. Не само актьорите зубрят тонове текст. И писателите го правят.

Димитър Герганов: Жанрово как би определил „Аварията” и „Нова небе…”? Защо се спря на тази малко необичайна форма да ги сложиш заедно в едно книжно тяло и всяка със своя корица?

Тихомир Димитров: Постапокалиптична фантастика. Антиутопия. Дистопия. Катастрофичен трилър. Наречи ги както пожелаеш и винаги ще се окажеш прав. Сложих ги в едно книжно тяло, защото са, де-факто, двете половини на една обща история. Краят на „Аварията“ е началото на „Ново небе…“, но в известна степен краят на „Ново небе…“ е и началото на „Аварията“… Не ми се навлиза в повече подробности, за да не разваля удоволствието на хората, които може би ще пожелаят да посегнат към тази книга. Само да спомена, че не се разпространява в книжарниците. Могат да си я получат единствено от автора с личен автограф, ако желаят, където и да се намират по света. Подробностите са тук.

Димитър Герганов: Коя е последната книга, която прочете?

Тихомир Димитров: „Слепоглед“ на Питър Уотс. Интересна история за пътуване в дълбокия Космос. За първия контакт с извънземна раса. И за командир на полета, който е вампир.

Димитър Герганов: Силата на любовта срещу удобствата на уредения живот. Труден ли е този избор?

Тихомир Димитров: Много е труден. И не винаги правилен. Читателите ще си отговорят сами на този въпрос, след като прочетат моите два романа в една книга.

Димитър Герганов: Героите ти са плътни и пълнокръвни. Доколко е застъпен автобиографичния момент в изграждането на образа на Адам?

Тихомир Димитров: О, благодаря ти много! Автобиографични моменти са застъпени не само в изграждането на образа на Адам, но дори и в женските герои. Разбира се, човек взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето отново) и започват да правят каквото си пожелаят. Вече са напълно непознати хора. Изненадват дори автора, който е техен създател. При всички случаи не искам да съм затворен в една стая с героите от тази книга заради нещата, които съм им причинил…

Димитър Герганов: Женските ти образи – Юлия например, създават усещане че са по-силни от мъжете и могат да ги манипулират. Смяташ ли че матриархатът е по-справедлива и работеща форма на социално устройство?

Тихомир Димитров: Жената има много лица. И тя внимателно избира кое пред кого да покаже. Малодушният и срамежлив мъж, който я поставя на пиедестал, особено ако е влюбен в нея, ще види нейното властно, жестоко и коварно лице, лицето на тиранин. Стига тя да не споделя чувствата му, естествено. Ако ги споделя, тя би била покровителка, богиня. А за силния и уверен мъж, в когото е влюбена, жената се превръща в покорно кученце, в кротка робиня, готова да изпълни дори най-долните му капризи. И всичко това в една личност, представяш ли си? Водата е чудесна аналогия за женската природа. Нейната роля е винаги да бъде стихията, а твоята, на мъжа, е да бъдеш непоклатим като скалата, в който се блъска прибоят. Що се отнася до матриархата като социално устройство, нямам преки наблюдения върху него, за да мога да сравня дали е по-справедлива и работеща форма на общественото устройство или не. Имаме само хипотези на историци и археолози, плюс твърде малко артефакти от една далечна епоха. Но, честно да ти кажа, съмнявам се матриархатът да е по-справелив, човечен и миролюбив от патриархата. Някои казват: „жените дават живот, те са грижовни, умеят да защитават по-слабите, вродено им е от любовта към децата“. Това не е вярно. Жените не обичат децата по принцип. Те обичат своите собствени деца. Има голяма разлика. Към чуждите могат да са безкрайно жестоки и несправедливи. Всички знаем приказките за злата мащеха. Що се отнася до отношението на жената към по-слабия мъж, който не е от нейната плът и кръв, то е по-скоро презрително. Да дариш с огромна власт една жена не е по-различно от това да дариш с огромна власт един мъж. Виж облечените в абсолютна власт жени от историята: Елизабет Батори, превърнала се в женския еквивалент на Дракула. Изабела Кастилска, религиозна фанатичка, покровителка на Инквизицията и покорителка на Новия свят, заличила стотици хиляди сред туземците и сред поданиците си в Испания, за да удовлетвори мегаломанския си комплекс за доминация над целия познат дотогава свят. Виж Елизабет Първа, кралица на Англия, известна с отвратителните си екзекуции, на които е подлагала дори хора от нейното семейство. Виж Екатерина Велика, любителката на конете, при която за една нощ можеш да се издигнеш от редник до адмирал, а на сутринта, ако е в лошо настроение, да свършиш на ешафода. Тези жени по нищо не се различават от мъжете-тирани в своята перверзност, алчност, жестокост, мегаломания, користолюбие и коварство. Както и в размаха на своите идеи, в мисленето и в мащаба на действията, променили човешката история. Властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно. Никой човек не е „ваксиниран“ срещу това проклятие. Нито на полов, нито на етнически, расов, религиозен или друг признак. Затова не смятам, че един матриархат би довел до мир и радост на Земята.

Димитър Герганов: Темата за любовта присъства навсякъде в творчеството ти. Вярваш ли в нея? А в тази от пръв поглед?

Тихомир Димитров: Всички писатели пишат за Любовта. Под една или друга форма. Разбира се, че вярвам в Любовта. И в Любовта от пръв поглед. Животът е влюбен в нас от пръв поглед… Все едно да не вярваш в съществуването на света! Защото именно Любовта, а не парите, кара нашия свят, и планетите около него, и слънцата, и галактиките, и Вселената, да се въртят…

Димитър Герганов: Началникът Саздов, Хулио Алварес – все брутални типажи, които човек не иска да среща в живота си. Имат ли прототипи? Струва ми се, че не харесващ военщината – пацифист ли си?

Тихомир Димитров: Имат прототипи. Авторът взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето за трети път) и започват да стават самостоятелни. Да изграждат характер. С Хулио Алварез и полковниак Саздов също не искам да съм затворен в една стая. Заради бруталния им характер. И заради нещата, които съм им причинил. Военщината… Всъщност, в казармата се адаптирах доста добре. Хареса ми да попадна в свят, където има ясни правила и човек знае какво да очаква. Случваше ми се за първи път в живота. Военщината прави реакциите на всяко твое действие или дума абсолютно предвидими. Спазваш ли правилата си окей, дори може да растеш в йерархията. Подчинението се цени на практика, не само на думи, както е в корпоративния свят, например. Стърчиш ли над останалите в своята различност, обаче, острият бръснач на военната машина, усъвършенствана цели 5000 години, за да „подравнява“ такива като теб, ще дойде да те постави на мястото ти много по-бързо, отколкото очакваш…

Димитър Герганов: Прогресът в науката и техниката задънена улица ли е?

Тихомир Димитров: Ако възлагам някакви надежди на нещо, то това е именно прогресът в науката и техниката. Не възлагам надежди на религията, на икономиката, на политиката, на бизнеса или на морала. Те са доказали своята неефективност – просто теории, които прикриват алчността и жестокостта на човешката природа. Но, разбира се, прогресът е нож с две остриета – фин инструмент, като скалпела, с който можеш да извършиш прецизна операция или да причиниш ужасни мъки и страдания. Всичко зависи от това доколко сме подготвени да работим с „инструментите“ на прогреса. Какви цели си поставяме? Към какво се стремим? Какво искаме да постигнем? Стивън Хокинг твърди, че технологиите увеличават богатството, но задълбочават неравенството. При едно справедливо разпределение всички бихме могли да живеем в изобилие. Но опитът показва друго. Светът става все по-богат, а бездната между имащите и нямащите – все по-голяма. Появява се „класата на излишните“. Две нови професии в ай ти сферата елиминират две хиляди традиционни такива. Замисли се само колко шофьори на тирове, таксита, автобуси и прочие ще станат излишни, когато превозните средства започнат да се управляват сами. За навигацията им ще са необходими максимум 500 човека в цял свят, а на улицата ще отидат 500 милиона безработни от транспортния сектор. Печалбите на компаниите в този сектор ще са гигантски, а икономиите от работна ръка – колосални. Ето как технологиите задълбочават неравенството. Ако целта ни е да живеем в мир, трябва да ги използваме за притъпяване на тези различия. С други думи, „имащите“ ще се наложи да образоват, да изхранят и да осигурят покрив над главата за нямащите, за „излишните“, при това напълно безплатно. В противен случай вторите ще се вдигнат на бунт и ще отнесат главите на първите. Или ще качат на власт тираничен режим, които да го направи вместо тях. Случва се непрекъснато в историята. Единствената разлика днес са технологиите, с които разполагаме. Уви, в духовен план сме все още бебета, които държат остър скалпел, дори лазерен меч. Имаме доста да наваксваме, при това бързо, ако искаме да оцелеем. Прогресът е задънена улица и единственото спасение едновременно. Всичко зависи от промяната на съзнанието. „Не можеш да очакваш различни резултати, ако непрекъснато правиш едно и също“, казва Айнщайн. „Миналото прилича на бъдещето“, твърди Стив Павлина. Нуждаем се от пълна промяна в настоящето, незабавно, тук и сега, още днес, човек по човек, за да оцелеем. Тогава бъдещето няма да прилича на миналото. И прогресът може да ни изведе до висини, за които дори не смеем да мечатем днес. Но да не забравяме, че днес е утрешното „вчера“. Писал съм доста по тези въпроси в двата ми нови романа.

Димитър Герганов: Дали животът ни днес не е една голяма Симулация? Ако Аварията стане реалност, смяташ ли, че притежаваш качествата да бъдеш сред оцелелите?

Тихомир Димитров: Първата писмена хипотеза, че живеем в Симулация идва от Уилиям Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“. През 2003 година оксфордският философ Ник Бостром развива теорията, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ниe – живелите преди тях. Но без да го знаем. Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“. Що се отнася до „Аварията“, ако сюжетът стане реалност, то никой не е подготвен достатъчно, за да гарантира своето оцеляване в него. Не се изискват специфични умения. Единственото условие за оцеляването е да не си на неправилното място в неподходящия момент…

Димитър Герганов: Стремежът към Нова земя е библейско начало. Би ли полетял в космоса с такава мисия като твоя герой Адам?

Тихомир Димитров: Ще цитирам Елън Мъск – създателят на Пейпал, Тесла и Спейс Екс – един от визионерите на прогреса в нашето време: „Бих искал да умра на Марс, но не и от сблъсък с него“. Скоро излезе биографията му на български език, сериозно препоръчвам!

Димитър Герганов: Какво мислиш за съвременната българска литература? А за литературните награди?

Тихомир Димитров: Съвременните български автори са засенчени от класическите си предци, които ги гледат строго от левовите банкноти, на които сме кръстили площади, градове, улици и булеварди, чиито имена носят училища, техникуми, университети и гимназии. Възрожденското вече го няма у нас, угаснала е тази искра на духовното, на стремежа към нравственото извисяване. Задушена е от материализма и от плитката култура на селебрити лайфстайла. Хич не й е лесно на съвременната българска литература да живее и да се мултиплицира в такава среда. И въпреки това го прави! Ти и аз сме доказателството. А съвсем не сме сами. Литературните награди? О, винаги са добре дошли, стига да съдържат и парична сума, а не само грамота, плакет и потупване по рамото!

Димитър Герганов: Каква е ролята и мисията на съвременния български писател според теб? Смяташ ли, че трябва да стои встрани от обществените процеси или напротив – длъжен е да заеме позиция?

Тихомир Димитров: Ако и писателите станат апатични, ако дори те спрат да вземат позиция по обществените въпроси, с обществото ни е свършено като цяло. То просто ще се разпадне. Едно общество може да съществува само ако индивидът служи на групата, но и групата – на индивида.

Димитър Герганов: Вече имаш много почитатели. Поддържаш постоянна връзка с тях. Защо си правиш този труд? А забелязва ли те литературната критика? И въобще какво мислиш за критиците?

Тихомир Димитров: Да, поддържам връзка с читателите си ежедневно. Отговарям на имейли, на коментари, търся поводи за срещи с тях на живо. Критиците…познавам само един истински, жив, доказан и действащ литературен критик – Драгомил Георгиев от Сдружението на писателите в Добрич, където членувам. Прекрасен учител по литература в гимназията от моята младост, сегашен ментор и приятел, който винаги ми е помагал. Други критици не познавам. Мисля, че и те не ме познават. Не се интересуват от мен. Че защо им е? Нито ме дават по телевизията, нито съм известен, нито съм нечестно богат…

Димитър Герганов: Върху какво работиш в момента? Изкушава ли те идеята за филм по книгите ти?

Тихомир Димитров: Преди време започна да се снима късометражен филм по мой разказ. Ще запазя подробностите в тайна до мига, в който евентуално стане реалност. Иначе в момента не работя върху нищо ново, като текст. С изключение на един къс фантастичен разказ, който ще публикувам в блога си съвсем скоро… Сега си почивам от завършването на сагата с двата романа. Гледам я острани и и се радвам, чувствам се като вече не толкова млад татко, който вижда първите стъпки на третото си дете…

Димитър Герганов: Какво мислиш за електронните книги? Или добрата стара хартия?

Тихомир Димитров: Защо да избираме, като можем да имаме и двете?

Димитър Герганов: Работиш ли по въпроса книгите ти да бъдат преведени?

Тихомир Димитров: По този въпрос може да работи само един кадърен и доста добре платен преводач. Има, обаче, един по-важен въпрос: Какво ще го правим въпросния текстов файл в компютърния си хард-диск, за който сме платили няколко бона, след като вече е преведена въпросната книга? По-скоро ми се ще да работя върху маркетинга на книгата за чуждестранния пазар. Жалко, че няма нито един професионален литературен агент, който да „изнася“ български автори в чужбина, при това да ги изнася успешно – да ги превръща в бестселъри. Има различни фондации и правителствени програми, естествено. Те не вършат работа, защото това не е задача за една организация. Организацията се проваля на принципа на колективната безотговорност. А литературата е нещо лично, по-лично дори от секса! Това е предизвикателство за една личност, която може да внесе в нея страст, неприсъща за организациите, и която разполага с десетилетия опит (плюс сериозни лични контакти) на чуждестранните пазари. Защото всичко в литературата е лично, подобно на секса. Дори по-лично… Уви, кратките десетилятия на предхода у нас все още не са родили такава личност с такъв капацитет и с такава страст…

Тихомир Димитров