Писателският блог на Тишо

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

февруари 14, 2017

Точно днес е денят да си припомним за Смъртта…

afdbsddngn

Изт: orderofthegooddeath.com

Странно е в „деня на влюбените“ да ви говоря за Смъртта, но го чувствам като свой дълг и задължение, защото май са едно и също нещо…

Имам предвид Любовта и Смъртта.

Не е ли проява на Любов да се отървеш от тялото, което те предава?

Не е ли проява на Любов дори вечната забрава?

Напускаме стихотворната форма и се потапяме дълбоко в реалността:

Смъртта е върховна проява на Любов.

Ултиматум в Милостта към крехките създания, населяващи този свят.

Страхуваме се, направо сме ужасени от нея, но искате ли да ви разкрия една малка тайна?

Ако се стремите към Щастието с голямо Щ, отделяйте минутка за размисъл върху Смъртта всеки ден от оставащия ви (скапан) живот.

Казвам „размисъл“, а не „медитация“ или някакво друго отвлечено понятие.

Просто мислете за Смъртта. За неизбежния край. Правете го по една минута всеки ден.

Казвам „скапан“, защото 99.99% от нас са производители на фекална маса, които се мислят за вечни.

Тъй като са спечелили „джакпота“:

Сключили са брак по сметка.

Наследили са имущество.

Или понеже са известни.

Или защото изкарват повече от съучениците си в гимназията…

Скоро бях на ски в планината, вижда се от последната ми публикация.

Прекрасни гледки и една малка смърт.

Защото е чужда.

Чуждата смърт винаги е малка, лесно преодолима, само собствената смърт е Голямата Работа.

Зипнаха го човека в една шейна, от главата до краката, и го задърпаха нанякъде върху снега с машината.

Помня как се полюшкваше тялото.

Мислите ли, че му влизаше в плановете?

Всъщност, не съм сигурен дали беше мъж или жена.

Ама съм сигурен, че НЕ му/й влизаше в плановете.

Все пак, човек не отива на курорт, за да стане безжизнена кукла, нали така?

Отива там, за да се забавлява.

Смъртта не е точно забавление.

Някои я наричат „избавление“.

Други „изкупление“.

Но тя е просто ЗАДЪЛЖЕНИЕ.

„Домашното“, от което няма как да избягаш.

„Задачата“, която рано или късно ще изпълниш.

Има си краен срок и той помита всичко живо.

В буквалния смисъл на думата.

Мислете за тази неизбежност.

Мислете за нея постоянно.

Мислете за нея в първо лице, единствено число.

Защо да го правите ли?

Ами, защото точно тази мисъл ще ви направи свободни.

Ще изтръскате целия ненужен багаж от раменете си.

И на негово място ще ви поникнат криле.

Ако знаехте, че утре ще умрете, щяхте ли да отидете на работа?

Щяхте ли да се подчинявате на лайното, което си мисли, че ви е шеф?

Дали бихте пропуснали още един шанс да „се изповядате“ пред човека, в когото сте влюбени?

Ето това е причината да ви напомням за Смъртта в „Дена на Любовта“.

Защото и двете не знаят граници.

Бих заложил чиповете си на Любовта, обаче, тъй като Тя е „кораво копеле“.

Победила е многократно Смъртта.

Продължава да го прави и днес.

„Коефициентът“ й е доста нисък.

Победата й е сигурна.

Любовта е единственото, което остава след Смъртта.

Може би сте умни, богати, красиви, известни, но обичате ли достатъчно?

Само това ще оцелее след Неизбежното.

Има Лъч разсичащ тъмнината.

И Неговото име е Любов.

Помнете Смъртта.

За да прегърнете Любовта.

Честит празник!

Тихомир Димитров 

февруари 12, 2017

Аз сърце зимата в планината

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 4:45 am
Tags:

img_20170210_163705

Просто няколко непрофесионални кадъра.

Кликнете върху изображенията за уголемен размер.

img_20170211_092154

img_20170208_110603

img_20170210_162106

img_20170209_121234

imag0055

img_20170210_145416

img_20170211_092142

img_20170209_144004

img_20170210_125440

img_20170210_143210

img_20170210_134656

Тихомир Димитров