Писателският блог на Тишо

юни 24, 2010

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

koricata

Животът ме научи по трудния начин, че отговори на въпроси е хубаво да се дават само на питащите и, че нямаш „лиценз“ да риташ всички заспали по кокалчетата. Може пък хората да искат да си отспят. Това не значи, че са прости. По-скоро значи, че уважаваш свободната им воля. Затова написах книга „до поискване“. Реших да я разпространявам само по метода „предай нататък“.

Същевременно, нямам намерение да я „крия“ от никого.

Поискайте и ще ви се даде.

И четете на собствена отговорност.

Напълно безплатно е.

Тихомир Димитров

Advertisements

юни 8, 2010

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed

Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.

Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.

Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.

На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.

Или, по-точно: на съпротивата срещу него.

А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.

Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.

Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.

Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?

Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.

Вместо да ги развиват.

Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.

А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.

Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.

Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.

Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.

Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.

Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.

Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва  да отидат в пералнята.

Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.

При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.

Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.

Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.

Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.

Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”

Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.

Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.

Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.

Каква е поуката от всичко това?

Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.

Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!

Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.

Където Аз-ът е изгубен без себе си.

Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.

Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.

Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.

За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.

* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте  да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.

Тихомир Димитров

юни 4, 2010

Хоро от Гарвани

Виждал ли си как гарваните се вият на хоро, момче? Събират се в идеален кръг, птиците проклети, и бавно обикалят една след друга. А граченето им може да те накара да изтръпнеш – така да изтръпнеш, сякаш песъчинки стържат по костите ти. Рядко го правят, но щом се извият на хоро, винаги е на лошо – я градушка ще удари, я ще стане земетресение…я кой знае какво…

Бранимир Събев е интересен човек. Многократно награждаван за поезия и проза автор, който чете много. Собственик е на един от готините блогове за книги, където споделя впечатления от нещата, които е прочел.

Сближават ни доста неща – любовта към хоръра и фантастиката, обичта към Словото. Дори не се познаваме „на живо”, но хей, намираме се в 21 век! Никога не е било толкова лесно и приятно да общуваш с някоя сродна душа, дори да ви делят километри.

Колекционирам книги от български автори с автограф и редовно чета ревютата на Бранимир, защото е обективен критик. Представяте ли си каква беше радостта ми, когато получих подписано копие от спретнатата му книжка с разкази, а после в блога му намерих и доста обективно ревю на тема „Душа назаем”, където похвалите преобладават, верно, при това звучат доста искрено, но не ми бяха спестени и някои от недостатъците на книгата.

Всичко, което съм постигнал като автор и писател го дължа на обратната връзка с читателите, а тя е още по-ценна, когато тези читатели са професионалисти.

Така че бързам да върна жеста, но няма да си говорим за недостатъци, защото такива, дори да ги има в книгата на Бранимир, са пренебрежимо малки.

„Хоро от гарвани” е сборник с разкази на ужасите:

„Върколакът”
„Статуята”
„Обесеният затворник”
„Палачът”
„Вещицата”
„Старият антиквар”
„Плачещата”
и
„Вечният кандидат-студент”

са само част от заглавията в него.

Отдавна не бях чел истински български хорър. Книжлето ми достави голямо удоволствие. Стилът на автора е увлекателен и лек, без да задължава читателя прекалено много. По-скоро създава усещането за страхотийки, разказани от приятел край лагерния огън, късно вчерта.

Бранимир има интересен подход: всеки разказ е история в историята. Краткото интро потапя читателя в средата на сюжета, пресъздава онази меланхолична атмосфера край лагерния огън, която сигурен съм, липсва на всички. И после някой от героите разказва нещо, от което да ти настръхнат косите.

Викали ли сте духове като деца? А някога да сте чували за образа на Дама Пика в огледалото, който се появява по тъмно, след като задължително повториш десет пъти „Дама Пика, ела при мен”?

Точно такива сантименти пресъздават разказите на Бранимир. Текстовете му са сюжетни, в тях има много действие и диалог, за кратко време се случват доста неща. Описанието е по-скоро храна за въображението на читателя, но там където го има, авторът залага на детайлите (петната от кръв по дъното на пижамата на обесения затворник, който многократно е бил изнасилван преди това).

Разказите знаят точно кога да спрат. И те оставят жаден за още. Понякога са с отворен край, който невинаги е неочакван – удоволствието се крие по-скоро в начина, по който е поднесен сюжетът.

Бранимир не можа да ме уплаши, защото и той като мен е откърмен с творчеството на Стивън Краля. Но книжката е доста приятна, лека, неангажираща с нищо повече от няколко скъсани нерви за по-чувствителния читател.

Събев просто е създаден да разказва градски легенди. Много е добър в това. Нямам търпение да се докосна и до други тъмни кътчета от авторската му душа.

Тихомир Димитров