No Comment

Идея и плакат (idea and design): Боян Юруков

Вижте повече (see more):

Британец? Тук ще ви хареса – на български.

British? You’ll like it here – in English.

Тихомир Димитров

Ресурсите са ограничени?

Изт: rainharvest.co.za

Докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването.  

„Ресурсите са ограничени” – това е първото, на което те учат в икономическия – популярна заблуда, целяща да прикрие факта, че ресурсите, всъщност, не са ограничени – те просто са некачествено разпределени.

А когато науката няма отговор на въпроса как да се поправи това:

докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването,

тя просто отсича: „ресурсите са  ограничени”! И се опитва да го докаже.

Природата е по-умна от нас. Погрижила се е за всичко. Ресурсите няма как да са ограничени. Бъдете сигурни, че както за всяко дърво, стръкче трева или птица в гората има предостатъчно ресурси, така и за всеки човек, родил се на тази планета, има предварително подсигурени ресурси не само, за да оцелява, но и да се развива и да преуспява.

Обаче хората имат своя ум и свободната си воля, резултатите от които също са изцяло техни. Те предпочитат да преуспяват на чужд гръб и за чужда сметка. Това ги отдалечава от естественото състояние на нещата, където изобилието е природен закон, а ресурсите никога не са ограничени.

Чувал съм, че земята може да изхрани не седем, а 20 милиарда души, стига всичките тези хора да не са слепи егоисти, загрижени единствено за собствения си задник. Помислете: ако един проблем е далеч от вас, той практически не ви интересува.

Ресурсите не са ограничени. Те просто са некачествено разпределени.

Ето, например, обществото харчи прекалено много за политики, а единственото, което интересува политиците е подготовката за следващите избори. Говоря по принцип, не само за България. Едва ли има политик в демократична държава, който да не се интересува от следващите избори и те да не са приоритет първи в работната му програма.

Тоест, възможността елита да запази своя статус в обществото е основното, което интересува елита, но това интересува слабо обществото, заето единствено със своето оцеляване.

Въпреки всичко, борбата на елита да остане в елита окупира цялото обществено съзнание (чрез масмедиите) и голяма част от обществените ресурси. Ще се съгласите с максимата, че „хората гласуват със своите хладилници”. Когато хладилникът ви е пълен, вие практически не се интересувате от това кой управлява. Когато един проблем е далеч от вас, той просто не ви интересува. Е, вашите проблеми са далеч от елита.  

Освен за политики, ние харчим прекалено много средства и за отбрана. Отново говоря за съвременното общество по принцип, а не конкретно за България. Тоест, лишаваме се от ресурси, които правят изобилието възможно, за да поддържаме възможността, ако се наложи, да се избием като диваци.

А бихме могли да отделяме тези средства за образование, което ще смекчи разликите между бедни и богати; ще даде равен шанс и на повече хора; бихме могли да ги инвестираме в медицина и в наука, вместо в политики и в отбрана. Бихме могли да отклоним колосални ресурси от хората, загрижени за нашето самоунищожение, към хората, заети с нашия просперитет: учените, лекарите, откривателите, инженерите, конструкторите, учителите, преподавателите, детегледачите, въобще хората, които не само правят живота удобен, но и съвременната цивилизация възможна, като такава.

Ресурсите не са ограничени, те просто са некачествено разпределени.

Дупката между бедни и богати непрекъснато расте, все по-голяма пропаст зее между страните с различен стандарт, както и между отделните прослойки вътре в тях. Доминиращата средна класа е сладък спомен от 80-те. Масите и елитът днес живеят в светове, които се раздалечават. Но не бързайте да обвинявате елита за всичките си беди. Вие се интересувате от неговите проблеми точно толкова, колкото и той – от вашите.

Илюзията, че „ресурсите са ограничени” е заблуда, която произтича НЕ от обществения строй или от епохата, в които живеем, а от човешкото съзнание. Описаните по-горе процеси имат общочовешки, глобален, симптоматичен характер. Те не са от вчера.

Всъщност, ресурсите не могат да бъдат ограничени в изобилната и саморегулираща се среда, в която живеем. Ограничено е само човешкото съзнание. Заради умствената служба на егоизма в продължение на хилядолетия, ние сме се провалили дори в най-елементарната задача: да изчислим правилно ресурсите, които по дефолт са преизобилни и да разпределим благата така, че да има за всички. По много. Дори компютрите не успяха да ни помогнат в това отношение.

„Умствената служба на егоизма” може да прозвучи като някаква абстракция, но Екхард Толе дава точен пример за това как, всъщност, целият ни живот е подчинен и, де факто, зависи от умствената служба на егоизма. Перифразирам свободно:

Ако прочетете във вестника, че във вашия град снощи някой е откраднал кола, вие сигурно ще си кажете: „Ей, лоши хора се навъдиха на този свят! Но коли се крадат всеки ден, какво да се прави!” и, като цяло, ще подминете новината с безразличие. Но, ако прочетете във вестника, че някой снощи е откраднал ВАШАТА кола, емоционалната реакция на този скучен вестникарски материал ще е ДОСТА различна. Колко много енергия и мъка има само в думичката „мой”!

Егоизмът, с произтичащите от него психически нагласи, е причината да вярваме в очевАдно неверни заблуди като „ресурсите са ограничени”.

Защо да са очевАдно неверни? Ами, идете в гората и потърсете недостига там. Или се загледайте в Космоса. Не само, че не виждате ограничения, но не му се вижда и краят. Е, ние сме само една от точките в безкрая. Седим си на нея и мислим, че ресурсите са ограничени. Те просто са некачествено разпределени. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяко живо същество в гората си има своето място под слънцето, плюс огромно изобилие от светлина, вода и хранителни ресурси, за да се развива. Дори пустинята е изобилна в своя пясъчен разкош, макар там природата да изразява своето изобилие по съвсем различен начин.

Това, което се опитвам да кажа е, че мизерията, оскъдицата и недостигът не са естественото състояние на нещата. Колосалното изобилие е тяхното естествено състояние. САМО УМЪТ и то – в егоистичния си уклон – може да лиши своя притежател от това изобилие.

Което не превръща ума в нещо лошо, напротив – той е инструмент, прецизен като скалпела, с който все още не сме свикнали да боравим, защото ни липсва достатъчно еволюционен опит като мислещи същества. Осем хиляди години повтаряне на едни и същи грешки не е точно „достатъчен еволюционен опит” и няма нищо общо с „мислещите същества”. Единствената промяна от древен Египет до сега е, че скалпелът е станал по-остър. Но продължава да е в ръцете на деца.

Човечеството не е излязло от своето детство, а децата, както знаете, могат да са удивително жестоки към себе си и към по-слабите: мравчици, буболечици разни, правили сте хербарий…

Човечеството не е постигнало дори половината от своята зрялост, нито каквато и да било самостоятелност, типична за юношата, започнал да изкарва собствени пари като разносвач на вестници.

Човечеството дори не е отбито от гърдата на своята майка – ако утре петролът свърши, ние ще се избием като диваци.

Същото това човечество вярва в заблудата, че ресурсите са ограничени.

А огромната, интелигентна вселена, дори само с мащабното си присъствие и с чудовищното си разнообразие от форми, непрекъснато му подсказва, показва и доказва, че това не е точно така.

Там, където липсват същества, натоварени с човешки мозък и с произтичащия от него егоизъм, всички ресурси са неограничени. Дори в сърцето на най-неплодородната пустиня и на дъното на най-дълбокия океан живеят същества, които получават достатъчно изобилие от ресурси, необходими им, за да се приспособяват и да успяват, а в бляскавите ни градове има хора, които са по-гладни дори от плъховете.

Разделението създава недоимък. То е водещата мотивация на егоистичния ум. Единството създава излишък.

Природата е единна във всичките й форми и, освен това, тя е разумна, тоест – погрижила се е за всичко – предварително е осигурила повече от достатъчно за оцеляването и приспособяването на всеки вид и на всеки отделен индивид от него.

Само хората, обаче, са вид, надарен с разум, чийто капацитет му идва малко в повече (още едно доказателство за изобилието) и, който, поради страх от непознатото, предпочита да го остави неизползван.

Страхът на ума, вкопчен в оцеляването си за чужда сметка, противоречи на естественото състояние на нещата и на естественото правило за всеобщото изобилие. Когато реката напоява плодородна равнина, тя не е ощетена от това. Когато слънцето дарява всичко живо с топлина и светлина, то не е ощетено от това. Когато дърветата произвеждат кислород, те не са ощетени от това. Те просто дишат. Единствено глупакът може да несече източника си на кислород и да го превърне в мебели. Всички губят от преуспяването на чужд гръб. Такъв „успех“ винаги е нетраен. Той има лошия навик да се компенсира. А негов родител е страхът.

Единствено страхът избира да живее в среда, където „ресурсите са ограничени“. Ние не само избираме да живеем в такава среда, ние непрекъснато я създаваме!

Няма да ви предложа решение. Не мога да компенсирам с няколко реда текст липсващите хилядолетия в еволюцията на човечеството като единно, мислещо същество. Надявам се, че тази еволюция тепърва предстои, защото единствената й алтернативата ви е ясна.

Мога да повдигна само булото на още една от популярните заблуди, преподавана дори в университета – заблудата, че „ресурсите са ограничени”. Именно тя създава страх, който ни кара да се вкопчваме в оцеляването и да вярваме, че то е възможно само, когато е за чужда сметка.

Подобна статия: „Цената на егото”.

Предстоят още заблуди. Stay tuned…

Тихомир Димитров

Обичаш нещо или някого?

Изт: weheartit.com

„Когато двама души наблюдават лунната пътека, те виждат две различни пътеки, но и двамата си мислят, че наблюдават едно и също отражение“.

(От неизвестен автор)

Сигурно ще ви се стори странно, че се захващам точно с тази заблуда. Някои заблуди са действително толкова популярни, толкова дълбоко са се вкоренили в съзнанието ни; толкова сериозно сме ги приели за даденост, че сме престанали да мислим и те са се превърнали в норма.

Целта на тези статии е да ви накарам да извадите от „ножницата” си едно ръждясало „оръжие”, което съвременният човек малко е поотвикнал да използва – това е „мечът” на критичното и, най-вече, на самостоятелното мислене. С този „меч”, колкото и непрактичен да ви изглежда в момента, ще разсечете „паяжината” на десетките, дори стотици заблуди, които формират личността, нормите на поведение, характера, проблемите, облика на обществото и на света, в който живеете. Това „оръжие” ще ви даде свобода. Естествено, аз няма как да ви дам свобода. Но ще ви покажа къде точно да сечете. Останалото зависи от вас…

Нека разгледаме една от съвсем „невинните”, на пръв поглед, заблуди:

Че обичаш нещо или някого.

Налудничаво е да се отрича, нали? Почти всеки човек обича някого или много неща едновременно. Приемливо е да смятаме, че обичаме поне един човек на света,  при това – истински. Дори сме готови да се закълнем в тази своя любов (целувайки портрета на Сталин или любимата пред олтара). Даже да умрем сме готови за тази наша любов – чисто физически, при това – в буквалния смисъл на думата.

Всъщност, от целувката до смъртта има само една крачка и тя цялата е изградена от популярната заблуда, че обичаш нещо или някого. Точно това я прави толкова опасна.

Онова, което обичаш, всъщност, е идеята ти за този някой или това нещо, което си мислиш, че обичаш – една идея, породена изцяло в собствената ти глава. В повечето случаи, тя няма нищо общо с действителността. Историята може да ви го докаже хилядократно, но ние не се учим от уроците на историята, затова ще използвам съвсем реални примери от настоящата действителност, в която всички живеем.

Започваме от там, че не обичаш някого (или нещо), а обичаш образа, идеята или представата ти за това нещо или този някой, породена в твоята глава. Тази идея, обаче, в 100% от случаите, дори не е твоя.

Появила се е от субективния ти, ограничен във времето житейски опит (житейският опит на ВСЕКИ човек е субективен и ограничен във времето), породена е от външни внушения, като например – от думите на някой авторитет; породена е от възпитанието; породена е от някакви стереотипи, които са ти наложени от други хора или от чужди норми на поведение, които приемаш за свои.

Всъщност, някога дори е трябвало да те ОБУЧАВАТ на тях (обучавали са те дори да ходиш на два крака), за да свикнеш и да приемеш тези неща за свои. Не е минало много време и след непрекъснати повторения ти вече си забравил окончателно за обучението, като си приел „коктейла” от външни убеждения, емоции, влияния или норми на поведение…за свои.

Именно този „коктейл” формира представата ти за това, което обичаш. А то може съществено да се различава от действителността.

Примерно, обичаш родината. Няма двама души, които да обичат една и съща родина. За някои родината е бабината къща на село – светъл спомен от детството, с аромат на лютеница и дебели филии, а за други – мащехата, която ги е прогонила в чужбина или е изпратила родителите им в концлагер. За едни родината може да са медалите и ордените за храброст, накичени върху покритата с нафталин униформа в стария гардероб, а за други – инвалидната количка. Или гроба на сина им…За едни родината е източник на препитание, а за други – непрекъснато съревнование в борбата за оцеляване. За едни тя е светъл идеал, а за други – мрачно проклятие. Интересното е там, че всички тези хора, сами за себе си, са абсолютно честни и прави. Всички те еднакво вярват в една и съща заблуда: че обичат „родината”, а не представата си за нея. Естествено, поставяме „държавата” и „родината” на различен „кантар”, за да правим някаква разлика, но когато поискат младия ви, здрав син да отиде на сигурна смърт или осакатяване, окичен с лаврови венци, те ще ви го поискат заради вашата любов към „родината”, а не заради държавата.

Или, да речем, обичаш някакво хоби. Някакъв спорт. Дали ще е риболов, състезателно шофиране или сноуборд, няма никакво значение. Това, което обичаш не е някакво занимание, то е представата ти за него – колекцията от спомени и навици, които паметта ни услужливо асоциира с въпросното занимание. Мозъкът си казва: „Предният път, когато рискувах своя живот и живота на всички останали имаше голям адреналин. Искам пак!“. И натиска газта. Това, което обичате не е състезателното шофиране. Вие сте наркомани, пристрастени към адреналина. Обичате своя наркотик.  И отново: ските за едни са шок от счупени стави или ужас от връхлитаща лавина, а за други са веселата семейна ваканция, прекарана в някой планински курорт. Няма двама скиори, които да обичат ските еднакво. Те обичат своите представи за тях, а представите им съществено се различават – подобно на лунната пътека от цитата в началото.

Ето и трети пример – обичаш някого. Естествено, отново става въпрос за качествено различно нещо: обичаш представата си за този някой. Сто процента от провалените връзки се дължат на факта, че неизбежно настъпва един момент на осъзнаване, на сблъсък между действителността и представите ни за този човек, в които сме окончателно влюбени. Толкова много сме влюбени в представата си за определени хора, че сме готови да ги напуснем, да упражним физическо насилие върху тях или, не дай Боже, в най-несъзнателните моменти, да отнемем живота им (а защо не и своя собствен?), само и само да не позволим на действителността да развали представата ни за тях, в която сме толкова вкопчени, сграбчени и влюбени. От която се нуждаем.

Сега разбирате защо тази почти невидима заблуда е, всъщност, толкова опасна. Тя е източник на невъобразими страдания.

Това, което обичаш и идеята ти за него съществено се различават. Страданието започва, когато го осъзнаеш и откажеш да го приемеш като даденост. Когато човек се съпротивлява срещу действителността, неизбежно започва да страда.

Ние обичаме представите си за нещата и хората повече от нещата и хората, които са обект на нашите представи. Няма двама души, които да обичат една и съща „родина“, едно и също хоби, един и същ човек, дори една и съща марка автомобили, защото родината, хобито, човеците и брандовете в главата на всеки човек са различни. И обикновено се състоят от навиците да мислим за определени неща по определен начин, внушени ни отвън, но пречупени през субективната перспектива на нашето собствено въображение…или нека го наречем по-точно: вяра.

Заобичал си работа, която са ти казали, че е престижна, а ти си повярвал; хоби, което другите смятат за интересно, а ти си повярвал; човек, който по всеобщите представи е привлекателен. Ти не обичаш, ти вярваш: в чужди идеали, които си приел за свои и с течение на времето, чрез многократни повторения, те наистина са станали твои.

Всичко това няма нищо общо с Любовта, уважаеми. Да наричаш „любов” вкопчването в различни представи, които дори не са твои, е зловещо и грозно, дори бих казал опасно в повечето случаи. „Резултатите” варират от тежки депресии, през леки физически травми, до бърза или мъчителна смърт – все неща, които не са типични точно за Любовта, като резултат. Нейният единствен резултат е винаги свободата.

Следващия път, когато си кажете „обичам това или този човек”, замислете се дали наистина познавате обекта на своята любов? Дали познавате неговата действителност или просто сте сграбчили представата си за него, от която имате нужда и заради която бихте направили куп щуротии, само и само да не позволите на действителността да ви раздели с нея.

Нуждата е абсолютна противоположност на любовта. Любовта е синоним на свободата. Можем да станем външно самостоятелни само и единствено тогава, когато си позволим вътрешната независимост на свободния ум…

Тихомир Димитров

Ненормално е да си сам?

„Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами”

(Мишел Уелбек, Платформата)

След определена възраст на хората, които са сами, започва да се гледа с лошо око. Или по-точно – с подозрение. Да не кажа: с презрение. Подозрително и „ненормално” е да си сам, да ходиш на почивка сам, да се забавляваш самостоятелно, да не те чака никой у дома (с точилка в ръка)…

На жените им се лепва етикет „стара мома“ или „шафрантия“, а на мъжете се гледа като на обществено опасни сексуални маниаци. Или им се приписват титлите „коцкар“ и „стар ерген”, които също не са точно комплимент…

Има нещо нередно в това да си сам, поне в очите на зомбираната, лишена от самостоятелност в мисленето, приспана от заблуди тълпа.

Нищо, че самотата може да НЕ е избор на тези мъже и жени. Нищо, че може да са загубили любимия си човек в катастрофа, примерно, може да не са прежалили старата си любов все още и в сърцата им да няма място за друг, може да не са готови за нова връзка, може да имат съвсем адекватно основание за своята самота…

А може просто и така да са решили. Да им е по-добре в момента така. Самотата може да е резултат от техния осъзнат избор – избор, който човек прави, когато отхвърли неприятната заблуда, че когато си сам, ти по някакъв начин си „половинка”, а не „цял”. И само друг човек, също толкова несъвършен като теб, може да те направи „цял”.

Когато се събереш с друг, също толкова несъвършен като теб, вие ставате две половинки, а не едно цяло.

Но защо несъвършен? Защото несъвършен е човекът, който прави глупостта да постави щастието си в ръцете на друг. Да търси доказателства, че е обичан. Той, него да го обичат, забелязвате ли егоизма?

Несъвършенство е да се подпираш на „патерицата” на чуждото одобрение, за да можеш да си позволиш да бъдеш щастлив.

Несъвършенство е да не можеш да съществуваш без чуждото одобрение, признание, разрешение…

Глупаво е да подаряваш любовта си на друг, преди да заобичаш себе си.

Ами този друг, нали той / тя също има свободна воля? Какво ще стане, ако реши да задържи подареното за себе си и да не ти го върне обратно? Несподелена любов. Защото това, което подаряваш с намерение да ти  го върнат е заем, а не точно любов.

Какво ще стане, ако другият реши да подари подареното на трети човек? Изневяра. Защото това, което подаряваш с инструкции за употреба е експлоатация, а не точно любов. Корпорацията ще ви „подари” лаптоп и мобилен телефон с инструкции за употреба. Не и човекът, който ви обича.

Все мъка, несправедливост и прочие страдания за хората, които не са се научили да ходят на два крака, а се подпират върху „патериците” на общественото или, въобще, на чуждото одобрение / признание. За какво ми е вашето признание, ако то ме прави нещастен?

Има, разбира се, много варианти, които оправдават самотата в очите на другите, на обществото. Но те не са за завиждане:

Например, да си затрупан с работа и да нямаш време за семейство. Tова е оправдана самота. Службата ти да не го позволява. Тогава е нормално да си сам. Да си болен, сакат, ранен или да имаш някакъв недъг. Тогава може. Приемливо е да си сам.

Общото между всички тези варианти е, че задължително трябва да си принуден, трябва да страдаш, да си лишен от някаква възможност, присъща на „нормалните хора“, за да е „оправдана“ твоята самота. И, макар обществото да я оправдава, това не значи, че ще спре да гледа на теб със съжаление, дори бих казал – с прикрито отвращение…

При младите хора самотата не е проблем, но при жените и мъжете над определена възраст обществото превръща самотата им (волна или неволна) в истински ад. Самите им семейства, най-близките им хора превръщат самотата им в ад.

Според мен, трябва да прекарваш по-малко време с хора, които по документи са ти близки, но по дела и думи те изпращат в ада. И да посветиш това време на хора, които те приемат такъв, какъвто си, какъвто си решил да бъдеш или по стечение на обстоятелствата си станал. В момента.

Тъпо е да си недоволен от изборите или от съдбата на някой друг, не мислите ли? Тъпо е да не ги одобряваш. Тогава ти не заслужаваш нито времето, нито уважението, нито любовта, нито признателността на този някой друг…И не можеш да ги очакваш от него.

Всъщност, човек може да бъде щастлив и абсолютно сам – по собствен избор или не. Човек се ражда и умира сам. Той винаги е самостоятелен, самодостатъчен, завършен, съвършен, напълно цял. Проблемът е, че не  го знае. Проблемът е, че не вярва в това. Не вярват и другите, на чието одобрение разчитаме, за да бъдем щастливи…

Тоест, халтави са ни патериците.

Можеш да бъдеш щастлив без някой друг да потвърждава / да одобрява това. Проблемът е, че не го знаеш. Проблемът е, че докато се чувстваш „половинка“, когато си сам, никога няма да станеш „цял”, когато си с някой друг. Ако си самостоятелен и завършен сега, с друг човек ще станете двама, а не грозното „цяло“, съшито от две „половинки“.

Две е повече от едно.

Има разлика между самотата и уединението. Самотата е принуда, която обществото ужким одобрява, но всъщност презира, защото се страхува от нея, докато уединението е резултат от свободния избор на индивида.

Човек има потребност от лично пространство и от самота. Вкопчването в другия, опитите да го променим, приемането му за даденост, това са резултатите от повечето връзки между двата пола, независимо дали ще бъдат облечени в договор като брак или не. Това е ключът към страданието. Страдаш, когато не правиш нещо „като хората“.

Има разлика между обичането на някого и неговото притежаване, между това да обичаш и да искаш да променяш обекта на своята егоистична „любов”, да се нуждаеш от него / нея, за да се почувстваш ти по-добре: по-цялостен, по-завършен, доволен, съвършен – ти, а не той / тя, когото / която ужким обичаш. Това не е любов, това е подчертан ЕГОЦЕНТРИЗЪМ.

Да обичаш значи да приемаш, значи да подаряваш всичко, включително и свобода. Значи чуждото щастие да е по-важно за теб от твоето собствено…

Ненормално е да си сам? Помислете пак. Не-цивилизовано е да вярваш в тази заблуда, поне според мен. Следват още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

Живеем в патриархат?

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!