Писателският блог на Тишо

януари 16, 2013

Обичаш нещо или някого?

luna

Изт: weheartit.com

„Когато двама души наблюдават лунната пътека, те виждат две различни пътеки, но и двамата си мислят, че наблюдават едно и също отражение“.

(От неизвестен автор)

Сигурно ще ви се стори странно, че се захващам точно с тази заблуда. Някои заблуди са действително толкова популярни, толкова дълбоко са се вкоренили в съзнанието ни; толкова сериозно сме ги приели за даденост, че сме престанали да мислим и те са се превърнали в норма.

Целта на тези статии е да ви накарам да извадите от „ножницата” си едно ръждясало „оръжие”, което съвременният човек малко е поотвикнал да използва – това е „мечът” на критичното и, най-вече, на самостоятелното мислене. С този „меч”, колкото и непрактичен да ви изглежда в момента, ще разсечете „паяжината” на десетките, дори стотици заблуди, които формират личността, нормите на поведение, характера, проблемите, облика на обществото и на света, в който живеете. Това „оръжие” ще ви даде свобода. Естествено, аз няма как да ви дам свобода. Но ще ви покажа къде точно да сечете. Останалото зависи от вас…

Нека разгледаме една от съвсем „невинните”, на пръв поглед, заблуди:

Че обичаш нещо или някого.

Налудничаво е да се отрича, нали? Почти всеки човек обича някого или много неща едновременно. Приемливо е да смятаме, че обичаме поне един човек на света,  при това – истински. Дори сме готови да се закълнем в тази своя любов (целувайки портрета на Сталин или любимата пред олтара). Даже да умрем сме готови за тази наша любов – чисто физически, при това – в буквалния смисъл на думата.

Всъщност, от целувката до смъртта има само една крачка и тя цялата е изградена от популярната заблуда, че обичаш нещо или някого. Точно това я прави толкова опасна.

Онова, което обичаш, всъщност, е идеята ти за този някой или това нещо, което си мислиш, че обичаш – една идея, породена изцяло в собствената ти глава. В повечето случаи, тя няма нищо общо с действителността. Историята може да ви го докаже хилядократно, но ние не се учим от уроците на историята, затова ще използвам съвсем реални примери от настоящата действителност, в която всички живеем.

Започваме от там, че не обичаш някого (или нещо), а обичаш образа, идеята или представата ти за това нещо или този някой, породена в твоята глава. Тази идея, обаче, в 100% от случаите, дори не е твоя.

Появила се е от субективния ти, ограничен във времето житейски опит (житейският опит на ВСЕКИ човек е субективен и ограничен във времето), породена е от външни внушения, като например – от думите на някой авторитет; породена е от възпитанието; породена е от някакви стереотипи, които са ти наложени от други хора или от чужди норми на поведение, които приемаш за свои.

Всъщност, някога дори е трябвало да те ОБУЧАВАТ на тях (обучавали са те дори да ходиш на два крака), за да свикнеш и да приемеш тези неща за свои. Не е минало много време и след непрекъснати повторения ти вече си забравил окончателно за обучението, като си приел „коктейла” от външни убеждения, емоции, влияния или норми на поведение…за свои.

Именно този „коктейл” формира представата ти за това, което обичаш. А то може съществено да се различава от действителността.

Примерно, обичаш родината. Няма двама души, които да обичат една и съща родина. За някои родината е бабината къща на село – светъл спомен от детството, с аромат на лютеница и дебели филии, а за други – мащехата, която ги е прогонила в чужбина или е изпратила родителите им в концлагер. За едни родината може да са медалите и ордените за храброст, накичени върху покритата с нафталин униформа в стария гардероб, а за други – инвалидната количка. Или гроба на сина им…За едни родината е източник на препитание, а за други – непрекъснато съревнование в борбата за оцеляване. За едни тя е светъл идеал, а за други – мрачно проклятие. Интересното е там, че всички тези хора, сами за себе си, са абсолютно честни и прави. Всички те еднакво вярват в една и съща заблуда: че обичат „родината”, а не представата си за нея. Естествено, поставяме „държавата” и „родината” на различен „кантар”, за да правим някаква разлика, но когато поискат младия ви, здрав син да отиде на сигурна смърт или осакатяване, окичен с лаврови венци, те ще ви го поискат заради вашата любов към „родината”, а не заради държавата.

Или, да речем, обичаш някакво хоби. Някакъв спорт. Дали ще е риболов, състезателно шофиране или сноуборд, няма никакво значение. Това, което обичаш не е някакво занимание, то е представата ти за него – колекцията от спомени и навици, които паметта ни услужливо асоциира с въпросното занимание. Мозъкът си казва: „Предният път, когато рискувах своя живот и живота на всички останали имаше голям адреналин. Искам пак!“. И натиска газта. Това, което обичате не е състезателното шофиране. Вие сте наркомани, пристрастени към адреналина. Обичате своя наркотик.  И отново: ските за едни са шок от счупени стави или ужас от връхлитаща лавина, а за други са веселата семейна ваканция, прекарана в някой планински курорт. Няма двама скиори, които да обичат ските еднакво. Те обичат своите представи за тях, а представите им съществено се различават – подобно на лунната пътека от цитата в началото.

Ето и трети пример – обичаш някого. Естествено, отново става въпрос за качествено различно нещо: обичаш представата си за този някой. Сто процента от провалените връзки се дължат на факта, че неизбежно настъпва един момент на осъзнаване, на сблъсък между действителността и представите ни за този човек, в които сме окончателно влюбени. Толкова много сме влюбени в представата си за определени хора, че сме готови да ги напуснем, да упражним физическо насилие върху тях или, не дай Боже, в най-несъзнателните моменти, да отнемем живота им (а защо не и своя собствен?), само и само да не позволим на действителността да развали представата ни за тях, в която сме толкова вкопчени, сграбчени и влюбени. От която се нуждаем.

Сега разбирате защо тази почти невидима заблуда е, всъщност, толкова опасна. Тя е източник на невъобразими страдания.

Това, което обичаш и идеята ти за него съществено се различават. Страданието започва, когато го осъзнаеш и откажеш да го приемеш като даденост. Когато човек се съпротивлява срещу действителността, неизбежно започва да страда.

Ние обичаме представите си за нещата и хората повече от нещата и хората, които са обект на нашите представи. Няма двама души, които да обичат една и съща „родина“, едно и също хоби, един и същ човек, дори една и съща марка автомобили, защото родината, хобито, човеците и брандовете в главата на всеки човек са различни. И обикновено се състоят от навиците да мислим за определени неща по определен начин, внушени ни отвън, но пречупени през субективната перспектива на нашето собствено въображение…или нека го наречем по-точно: вяра.

Заобичал си работа, която са ти казали, че е престижна, а ти си повярвал; хоби, което другите смятат за интересно, а ти си повярвал; човек, който по всеобщите представи е привлекателен. Ти не обичаш, ти вярваш: в чужди идеали, които си приел за свои и с течение на времето, чрез многократни повторения, те наистина са станали твои.

Всичко това няма нищо общо с Любовта, уважаеми. Да наричаш „любов” вкопчването в различни представи, които дори не са твои, е зловещо и грозно, дори бих казал опасно в повечето случаи. „Резултатите” варират от тежки депресии, през леки физически травми, до бърза или мъчителна смърт – все неща, които не са типични точно за Любовта, като резултат. Нейният единствен резултат е винаги свободата.

Следващия път, когато си кажете „обичам това или този човек”, замислете се дали наистина познавате обекта на своята любов? Дали познавате неговата действителност или просто сте сграбчили представата си за него, от която имате нужда и заради която бихте направили куп щуротии, само и само да не позволите на действителността да ви раздели с нея.

Нуждата е абсолютна противоположност на любовта. Любовта е синоним на свободата. Можем да станем външно самостоятелни само и единствено тогава, когато си позволим вътрешната независимост на свободния ум…

Тихомир Димитров

16 коментара »

  1. Съвършено вярно, в 100% от разделите и разочарованията са от това, че си разбрал, че представата ти за нещо или някого е погрешна. Често не хората се променят, а нашата представя за тях или собствената им идея за себе си.

    Коментар от Георги Генков — януари 16, 2013 @ 8:53 pm

  2. Въпреки всичко (това, което си написал е истина), трябва да отбележим факта, че твърденията по-горе не са общовалидни.
    Ако вземем двама души, които смятат, че се обичат и приемем, че те са седнали и надълго и нашироко са разказали всеки за себе си (честно и откровено) какво той/тя представлява като човек. След това са решили, че ще имат съвместен живот и в продължение на години са се опознавали (не с думи, а посредством действията, както на единия, така и на другия) и все повече са се привързали един към друг, тъй като отношенията им не са тръгнали в друга посока (отчуждение, мисли за раздяла или реална такава), то следва, че тези хора наистина се обичат.
    Тъй като говориш за свобода е важно да добавя и още нещо посредством още един пример: пак двама души, които се обичат. Те са постигнали баланс и са се освободили от предразсъдъци или заблуди. Та ето я и случката: двамата отиват да празнуват Нова година нагости. Един от двамата решава, че петнадесет минути преди 00:00 ще си тръгне, тъй като му се спи. Другият противно на очакванията проявява пълно разбиране и уважава избора на човека до него. Мисля, че ако всеки път двамата се разбират и взаимно се разбират дори без думи, то това е предпоставка за това те наистина да се обичат.

    Коментар от Петър Енчев — януари 16, 2013 @ 10:36 pm

  3. Мисля си, че ако погледнем нещата от другата страна – от страната на този, когото е обичан, то същата заблуда въвежда и него в омагьосан кръг. Това, че го обичат, заради някаква нереална представа, може да подтикне стремежа му да отговори на тази представа и така да започне да играе ролята, в която го е поставил обичащия. С течение на времето, ролята може да се превърне в реална същност на обичания, за добро или лошо. И така се оплитаме в паяжина от заблуди.

    Коментар от Светла Лозева — януари 17, 2013 @ 12:37 am

  4. @ Светла Лозева: много точно наблюдение, благодаря! С тази разлика, че не го виждам да се превърне в РЕАЛНА същност на нещо различно от ролята, в която са го поставили. Дори да се „вживее“ в нея достатъчно. И да я поддържа до гроб. В този контекст никой не представлява реалната Си същност, докато играе някаква роля, породена съзнателно или несъзнателно от отношенията му с привидно-другите. В най-добрия случай можем да разчитаме на качествена имитация, присъща само за добрите артисти. И на тях им е трудно да излязат понякога от убедителни роли, в които са се вживели. Но те си остават само това – роли.

    @ Петър Енчев: Възможно ли е човек да обича някого повече от представата си за него? Мисля, че да. Статията ми не отрича при-вързан-остта, още по-малко чистосърдечната любов между хората. Тя е толкова невинна. Просто смятам, че в повечето случаи обичаме представите си за хората повече, отколкото самите хора. Това се случва несъзнателно. Еволюцията е довела до тези сложни отношения между хората, базирани върху техните представи един за друг. Не бива да се съпротивляваме. Няма много смисъл. Достатъчно е само да знаем, че е така, че губим твърде лесно връзката между света и представата си за него. Именно защото сме надарени с въображение. Достатъчно е само да знаем и редовно да „проверяваме“ пристрастията си за „отклонения“ от действителността. Така не само ще опознаем повече света, в който живеем, но и ще бъдем по-истински в присъствието си сред останалите хора. Примерите, които даваш са очарователни и мили, благодаря! Намирам ги за съвсем рационално поведение, макар да са представени като „противни на очакванията“. В такъв случай, може би е по-добре връзките да нямат много общо с очакванията.

    @ Георги Генков: промените в собствената им представа за себе си, която също е въображаема, променя и нашата въображаема представа за тях самите, да. Обратното също е вярно.

    Коментар от asktisho — януари 17, 2013 @ 2:38 am

  5. И аз съм стигнала до този извод. Особено като по-малки много лесно се поддаваме на заблудите, защото опитът ни е още по-малък и попълваме дупките в него с въображението си и с чуждия опит, който също е оскъден и често кривопредставен. Мен друго ми е много интересно – защо хората не са откровени за чувствата и мислите си, а често се опитват съвсем умишлено да те заблудят. Забелязала съм, че много често се опитват да те убедят, че нещо е добро, когато самите те се оказва, че не го харесват.

    Коментар от Earnestina — януари 17, 2013 @ 3:24 pm

  6. @ Earnestina: В света има естествен порядък на нещата. Не бих го кръстил точно „природни“ или „естествени закони“, защото се е поизтъркал малко този термин – превърнал се е в клише, а клишетата ни карат да спираме да мислим. 🙂 Но това не променя с нищо факта, че има естествен порядък на нещата, т.е някакви правила. Разумни, при това. За разлика от човешките правила, те не се променят всеки ден / всяка година / на десетилетие, те са вечни, не защитават ничии егоистични интереси, имат справедлив (понякога безмилостен) характер и винаги са прицелени в баланса. Трудно е а се дефинират с думи. Но, все пак, източните философи, както и духовната култура, развита на запад, са се опитали да формулират с думи част от тези вълшебни „рецепти“. Конкретно в отговор на твоя въпрос, аз бих цитирал следните: „каквото горе, такова и долу, каквото вътре, такова и отвън“. В Библията този постулат фигурира чрез популярното изречение: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“, а в народния фолклор – чрез пословиците: „Каквото повикало, такова се обадило“ и „Каквото посееш, това ще пожънеш“. Сега разбираш защо „хората не са откровени за чувствата и мислите си, а често се опитват съвсем умишлено да те заблудят“. Това лесно може да се обясни с егоизма, но ти правилно забелязваш, че има и някакъв парадокс – докато лъжат теб, те, всъщност, лъжат и себе си. „Забелязала съм, че много често се опитват да те убедят, че нещо е добро, когато самите те се оказва, че не го харесват.“ Работата е там, че практически е невъзможно да излъжеш някого ефективно, така че да ти повярва, ако не излъжеш и себе си – паралелно, успоредно с това и също толкова ефективно. Ако посееш лъжа (у другите), няма какво друго да пожънеш, освен също лъжа (у себе си). И не е задължително това да се случва с дистанция във времето. Даже по-често се случва едновременно. Наричаме тираните, диктаторите, фанатиците и политиците от крайния спектър „демагози“, но истината е, че тези хора, всъщност, са болезнено искрени и честни: както пред себе си, така и пред аудиторията, която заблуждават. Фараонът си е вярвал, че е дете да слънцето. Ксеркс си е вярвал, че е божество от кръв и плът. Камикадзетата си вярват, че отиват в рая, Хитлер си е вярвал за превъзходството на расите. Реално, тези хора не са убеждавали и не убеждават за нещо, в което не вярват. Друг е въпросът, че са лъгали, лъжат, ще продължават да лъжат и себе си, и другите. А реалността винаги взима своето. Рано или късно тя идва, за да си прибере „вересиите“, като възстанови баланса. Така доказва колко много заблудата се е отдалечила от истината. Така се ражда източната мъдрост“ „И това ще мине“. У нас тя е дори още по-оптимистична: „Всяко чудо до три дни“. Благодаря ти за уместния въпрос!

    Коментар от asktisho — януари 17, 2013 @ 7:44 pm

  7. Благодаря ти за хубавия и безкрайно интересен коментар. БИ било страшно интересно, поне за мен, да пишеш повече по тези теми 🙂

    Коментар от Earnestina — януари 18, 2013 @ 12:11 am

  8. Страшно или интересно? 🙂 Ще пиша, да, поне така възнамерявам. „Наминавай“ от време на време.

    Коментар от asktisho — януари 18, 2013 @ 2:47 am

  9. Да, двете реалности – тази на Идеите и тази на Отраженията – и честият им сблъсък… В един идеално балансиран свят може би обяснението в любов би звучало по следния начин: „Аз обичам идеята за любов, намерила проявление в теб“. Всъщност, не е толкова страшно да се каже, нали? Друг въпрос колко хора са честни, дори пред себе си. Идеята за абсолютната свобода наистина не противоречи на тази за относителната (об)вързаност тук, в земната ни реалност. 🙂
    ПП В момента обичам идеята за вдъхновението :))
    Поздрави, Тишо!

    Коментар от paju4eto — януари 18, 2013 @ 4:19 pm

  10. @ paju4eto: Щом съм жив, значи съм вдъхновен. 🙂 Извън вдъхновението няма живот. Животът е вдъхновение. Това, че ние превръщаме част от вдъхновението в тоалетна хартия е отделен въпрос. И не е задължително „лошо“. Поздрави!

    Коментар от asktisho — януари 18, 2013 @ 8:02 pm

  11. Много съм съгласна с написаното, но последно време сериозно ме гложди един въпрос:
    Възможно ли е изобщо да се познаваме един друг… истински?

    Коментар от Бориславка — февруари 1, 2013 @ 1:05 am

  12. @ Бориславка: Възможно е. Тогава, обаче, „един друг“ отпада, защото е само ЕДИН. Всичко друго, което си мислим, че познаваме, са представите ни за различните прояви на този ЕДИН. А те често, дори непрекъснато, се разминават с истината.

    Коментар от asktisho — февруари 1, 2013 @ 5:50 pm

  13. Решенито, да не изграждаш идеали на човека, с който си, а да го виждаш като личност? Пфф, не, просто „обичта“ е заблуда.
    ??? Логическата последователност е убийствена.

    Обясни ми тогава приятелствата как работят или и те са заблуда и никой никого не обича?
    Me thinks the grape is sour. 🙂

    Коментар от Eneya — февруари 2, 2013 @ 1:13 pm

  14. П.П. При положение, че всичко, което се случва в главата ни е субективно, обичането на нещо несъествуващо не го прави невярно или нереално. Ти си имал тези емоции, тези чувства, този опит и преживявания. При положение, че ти живееш сякаш тези неща са верни, то те реално са верни… ако и за теб. Не смятам, че може да се говори за „илюзия“ в смисъл на „нереално/несъществуващо“. Последствията от илюзията са съществуващи за теб и психиката ти, значи са верни и реални… за теб, ако не генерално.
    Разбирам какво имаш предвид, но ми се струва, че някак пропускаш този момент или по-скоро го пренебрегваш.

    Коментар от Eneya — февруари 2, 2013 @ 2:37 pm

  15. @ Eneya: Нормално е да пропускам нещо…Целият ни опит е субективен, да. Представите ни за света също са субективни. Обичането, в смисъла на te quiero – желая те, искам те, нуждая се от теб (в буквален превод от испански) не е много здравословно нещо. Истинската Любов е, преди всичко, състрадание. Привързаността или не-моженето без нещо / някого са по-скоро навик, егоизъм и зависимост, отколкото любов. Любовта е тяхна абсолютна противоположност. Същността й не може да се обясни с думи…Как пък егоизъм? Да обичаш „някого“ или „нещо“ заради твоя кеф към чувството, което тази „любов“ на теб ти доставя е вид егоизъм.

    Коментар от asktisho — февруари 4, 2013 @ 9:34 pm

  16. Виж, с повечко желание всичко е егоизъм. Въпросът е… какви са последствията от този егоизъм. Ако помага на околните и ги радва/прави ги щастливи/не им вреди, значи е ок, ако им вреди/ограничава/наранява, значи е проблем. 🙂 За мен е по този начин разликата, тънката граница на бръснача между „егоизъм“ и „егоизъм“. Да, има хора, които обичам и от които се нуждая… въпросът е да контролираш това желание да не започне да вреди.

    Затова и смятам, че обич, истинска, има… добро, положително, негативно, зло, злоупотреба и всичко това е едновременно субективно.

    Но съм далече от претенцозното отричане, че ако нещо не е наистина редно, ако човекът се чувства добре от това, че го прави, сиреч, подхранва собствения си егоизъм.

    Коментар от Eneya — февруари 6, 2013 @ 1:20 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.