Не отлагай днешната наслада за утре

снимка: Jake Easley @ redbubble.net

Очакванията създават усещания. Хубавите очаквания създават положителни усещания, а лошите – отрицателни.

Преди важен изпит повечето хора спичат. Както и в чакалнята на зъболекаря.

Очакват нещо лошо – да ги хванат, че е знаят или да им причинят болка.

Болката е лошо усещане. Провалът – също.

Ако очакваш нещо хубаво – подарък, секс, ваканция, парична премия, тогава се ентусиазираш.

Изпитваш удоволствие.

Интересно, че удоволствието още не е факт, а насладата я изпитваш в момента.

Зъболекарят още не ти е причинил болка, професорът още не те е скъсал, но ти се тревожиш сега.

Страдаш в момента.

Болката и провалът са в бъдещето, те са само хипотези, не  съществуват реално, а стресът е в настоящето – той е съвсем истински.

Бъдещите събития предизвикват емоции в настоящето.

Разбира се, човек може да отложи не само удоволствието, но и положителните емоции, свързани с него.

Ще се почувстваш добре, чак след като вземеш премията.

След секса ще ти олекне, о, да, как ще ти олекне само!

А на морето те очакват страхотни приключения!

Някой ти е приготвил чудесен подарък-изненада.

Например: плетени чорапи.

Не отлагай днешната наслада за утре!

Утре може да няма.

Но може и да има.

Да приемем, че има:

Утре на премията ще се радваш точно три минути, после веднага ще започнеш да мислиш кои сметки да платиш с нея, какви разходи да посрещнеш по-напред, какво да купиш с парите? Тези мисли ще започнат да те изнервят.

Утре парашутът може и да не ти се отвори така, както планираш.

Утре ваканцията може да отпадне заради лошото време.

Всичко това не ти пречи да изпитваш наслада от очакването СЕГА.

Което не се отнася до зъболекаря – отложи страданието за бъдещ период!

Ако се наложи, тогава ще му мислиш.

А може и да не се наложи.

Може да попаднеш на внимателен зъболекар.

Може да изтеглиш единствения въпрос, който знаеш и да вземеш изпита.

Важното е да не спичаш в момента.

И да не отлагаш днешната наслада за утре.

С такава нагласа ще вземеш много повече „изпити” в живота.

Тихомир Димитров

Фяшан виктимс

Човек може да се пристрасти към абсолютно всичко.

Много се заблуждаваш, ако мислиш, че наркотиците са единственият източник на пристрастяване. Всички сме пристрастени – към храната, към секса, към друг човек, към работата, към интернет, към хобито си, към всичко.

Безумен изглежда човек, тръпнещ над колекцията си от пощенски марки, нали? Точно толкова безумен, колкото уличният наркоман и алкохолик изглеждат в очите на „нормалния” гражданин. Да, ама няма „нормални“ граждани. Едни не могат без сладко и сладолед, други – без любимата си видео игра, трети изпадат в колапс, когато им спре нета.

Пристрастяванията са изследвани от психологията. Накратко, мозъкът ни е устроен така, че да търси източници на удоволствие във всичко. Открие ли ги веднъж, той иска да повтори. Отново и отново. Увеличава дозата. Наказва те, когато го лишаваш. Сграбчва усещането като удавник за сламка. Идентифицира се с него. Така търси смисъла.

Има безобидни пристрастявания, има и „обидни”. Най-лесно можеш да се отървеш от едно пристрастяване, като го замениш с друго, по-силно. Не всички пристрастявания са вредни. Не всички имат отрицателен страничен ефект. Защото, чакай малко, отрицателното за теб може да е положително за друг.

В едно предаване гледах за пристрастяването към Интернет и видео игри. Хората спирали да излизат и да се срещат с приятели. Това, от гледна точка на обществото, сигурно звучи хипер зле, но от здравословна гледна точка е окей – вероятността да лепнеш заразна болест на публично място отпада. Липсата на ежедневни напивания по баровете е добре дошла за черния ти дроб. Е, малко се обездвижваш, сексът престава да ти бъде интересен (въпреки че е много полезен), но за сметка на това развиваш рефлекси и критичното мислене, ала зрението ти се влошава.

Както виждаме, има плюсове, има и минуси.

С всяко нещо е така.

Омразата и любовта са двете страни на една монета.

Тук, обаче, няма да си говорим за наркотици, нито пък за видео игри.

Темата ми е много интересно пристрастяване, превърнало се в социален феномен – зависимостта от модата.

„Хората, които се интересуват от мода имат една обща черта – те не се интересуват от нищо друго”, – беше ми казала една позната преди време, която има вземане-даване с модата.

В интернет непрекъснато попадам на блогове, които говорят само за това – дрешки, обувки, парцалки, тенденции, цветове…за тях световната финансова криза не съществува (и слава Богу), няма ги проблемите със здравната каса, нищо друго не е важно, освен това как си облечен.

Грешка на езика.

Нищо друго не е важно, освен това да си облечен „модерно”.

Защото дрехите са важни. По тях посрещат и по ума изпращат.

В едно психологическо изследване четох, че когато някой изглежда добре, ние автоматично приемаме на подсъзнателно ниво, че той е още: интелигентен, състрадателен, добър. Приписваме му положителни качества, които този човек може да не притежава. По-вероятно не ги притежава. Той просто изглежда добре. Това е.

Моят проблем с модата е, че т. нар fashion victims невинаги изглеждат добре. Мога да преглътна факта, че всички са облечени еднакво, защото нямат собствено мнение и предпочитат да плащат на гейове дизайнери с хипер его от Милано и Париж, за да ги обличат всеки сезон в дрехи с един и същ цвят. Или кройка. Или дизайн.

Шотландското каре било модерно, розовото ту се става хит, ту е демоде. Eat me!

Важното е да си фяшан. Да подменяш гардероба и да пълниш джоба на гейове-дизайнери с хипер его от Милано и Париж.

Щом това ти доставя удоволствие, аз съм окей.

Не съм окей, обаче, да мислиш, че пуловерът с едра шарка, който изглежда така, все едно го е плела баба ти на една кука и, за който си дал 200 долара, примерно, ти стои добре, само защото е купен от бутик и защото е „модерен”. Ако изровиш стария пуловер от нафталина ще постигнеш абсолютно същия ефект.

Пак ще ти стои зле, но всички ще мислят, че си фяшан и никой няма да разбере. Това ще те устройва напълно, защото за теб е по-важно какво мислят другите, отколкото какво мислиш ти.

Искам да ти кажа, че тълпата е по-глупава от най-глупавия си член, а модата не е нищо повече от сляпо подражание – форма на колективно стадно поведение, дирижирано то мазни чичковци с черни очила, които са достатъчно нагли никога да не си сменят костюма, но за сметка на това прибират половината ти пари, защото си пристрастен и те обличат с дрехи, които: 1/ носят всички останали 2/ често са грозни 3/ винаги са овърпрайснати и 4/ трябва да подменяш редовно, защото индустрията се нуждае от твоите кинти, наркоман с наркоман!

Хората толкова много се влияят от външния вид и дрехите, че да бъдеш човек със самостоятелно мнение в този живот може да се превърне в истинско забавление.

Обичам да си правя експерименти, като например – да отида на бизнес среща, където всички носят строги черни костюми, облечен в розов суичър, бели маратонки и бейзболна шапка.

Естествено, тази среща трябва да не е била кой знае колко важна за мен. Просто исках да видя израженията, скритите погледи, да чуя коментарите зад гърба си, само за да разбера, че 99% отношението на стадото към мен се формира на базата на различния цвят на „козината” ми.

Еми, срещите с такова стадо, ако ще и делови, никога не могат да бъдат кой знае колко важни за мен…

Има един единствен начин човек да спечели уважението и доверието ми, да стане „важен“ за мен – просто трябва да видя, че той живее по свои собствени правила, създадени от него самия.

Пък, ако ще и да е „пристрастен” към тях.

Тихомир Димитров

Един неприличен роман

Ивайло Борисов, а.к.а pro или pro_01, автор на блога така и така и на 01 – „неприличен роман“, както не без основание са го кръстили издателите му, е особен човек.

Ако трябва да го обрисувам с 4 думи, те ще са:  блогър, геймър, гийк и, не на последно място по важност, писател с особен талант.

Познавам много хора, които попадат в първите три категории, но тях трудно можем да ги наречем дори „читатели”.

А Ивайло Борисов е цял писател.

Не се шегувам.

Голяма уста плюс уникален стил, чувство за хумор и добре дозирана самоирония, богато въображение, лекота на израза, бъкащ от идеи мозък – това е всичко, от което се нуждае един писател.

Другото е липса на мързел, за да седнеш и да набереш текста.

Ивайло седна и го набра.

Значи е цял писател.

Спокойно мога да заявя, че дезине-то беше първият български уеб журнал, който четях с интерес още по времето, когато малцина знаеха що е то „блог” . Няма да излъжа, също,  че се зарибих заради него. Е, не само заради него, но той беше капката, която преля чашата.

Години по-късно в ръцете си държа първия му роман с озадачаващото заглавие „01”.

Изключително подходящ тайтъл, ако питате мен. По ред комплексни причини. Четох какви ли не обяснения, включително от самия автор, но никъде не срещнах асоциация с нацията на машините „зироу оуан” от „Аниматрицата”.

А тя е основна комплексна причина, според мен.

Но това е само моя хипотеза.

Запазвам си правото да не съм прав.

Както винаги.

Книгата, обаче, няма нищо общо с никакви машини.

Тя е изцяло посветена на хората  и на техните малки, селски, еснафски душички.

„Овчедушие” – така наричаме мирогледа на средностатистическия българин, който яде сланина, пие ракия, гледа турски сериали, псува политиците от телевизора и не вижда по-далеч от оградата на собствения си обор.

Няма нещо, което да ме дразни в класическото българско овчедушие и, което да не срещнах между страниците на Ивайловия „неприличен роман”.

Някои хора с основание ще се почувстват омазнени от чекията, която авторът си е бил върху лицето им.

Но тези хора са малко.

Защото на тях не им остава време за четене на книги.

Прекалено заети са с гледане на турски сериали, ядене на сланина, пиене на ракия и псуване на политиците от телевизора.

Един неприличен роман, наистина.

Търсете по книжарниците и на colibri.bg

Тихомир Димитров

Бъдещето е сега!

Бъдещето е сега, уважаеми!

Онова бъдеще, за което четяхме в научно-фантастичните книги като деца.

Помните ли мрачните сюжети?

А дали реалността копира нашите очаквания?

Има само два варианта:

1) да ги копира

и

2) да не не ги копира.

Трети вариант липсва.

Ще ви кажа нещо:

Всеки живее варианта, в който вярва,

от който се страхува

и който очаква!

Никой не е обещавал, че ще сънуваме един и същ сън.

Оттам идват повечето разминавания.

Внимавайте в какво вярвате,

от какво се страхувате,

и какво очаквате!

Има голяма вероятност да го изживеете.

Фърст пърсън три де.

Ако не знаете английски – също.

Бъдещето е сега.

Тихомир Димитров

Защото тя е доволна, че е жена

Човек трябва да се радва на мъничките неща в живота.

Една от моите мънички радости е да пускам заядливи коментари в блогове на феминистки.

Правя го заради липсата на диалог в тези сайтове и заради това, че съм кретен.

Правя го, защото от феминизъм в Близкия Изток имат нужда повече, отколкото в Европейския съюз и в САЩ, където феминизмът съществува по простата причина, че няма кой да му пречи. В Европа и САЩ хората са цивилизовани. Обществото им е убедено (от доста време насам), че жените и мъжете трябва да имат равни права.  И ги гарантира със закон. С основния закон. Оттук-нататък, лична грижа на всеки човек е да си знае, пази и защитава правата, за да може законите да се превръщат в реалност.

Феминизмът такъв, какъвто ни го преразказват из българските географски ширини, обаче, ме озадачава много. Ето защо:

Първо, той среща огромно неразбиране и понякога дори е отблъскващ за самите жени.

Второ, прекрасно е, че ценностите на едно социално активно движение се разпространяват безплатно в Интернет – прекрасно е от гледна точка на историческото образование и на общата култура,  но е необяснимо защо в очевидния си стремеж към популярност с цел обществена промяна, българските феминистки забравят да обяснят какво предлага феминизмът на мъжете? Къде е техният бенефит от цялата работа? What’s in for me? Как иначе ще привлечете и мъже към вашата кауза (с изключение на собствените ви гаджета / съпрузи)?

Обещанието за равнопоставеност не върши никаква работа на мъжете. Тях много рядко ги принизяват на сексуален принцип. Както и вас, между другото, уважаеми феминистки! Само от мен зависи дали ще се обидя, когато някоя кака изцепи, че мъжете са „плоски” / „лесни” / „елементарни” същества, примерно. Ми не се обиждам! Това си е нейното мнение. Сигурно е права за себе си. Да страдаш от чуждата глупост е глупост. Защо феминизмът премълчава това?

Трудно ще изкушите мъжете с идеята за повече домакинска работа, а още по-трудно ще ги изкушите с перспективата заради случайно изтърван в офиса лаф да имат проблеми с началството или да плащат глоба.

Не ми харесва да се чувствам отговорен за това, че жените са физически по-слаби, че стават жертва на обществени предразсъдъци, на улично насилие, че са подценявани или обиждани заради пола им. Да, има чобани, които ви освиркват по улицата, стискат ви за задника и ви говорят като на малки деца, но аз не съм от тях, уважаеми фемист(к)и! И категорично отказвам да изпитвам дискомфорт заради действията на тези чобани, само защото сме от един пол. Сърдете се на майките им, които не са ги възпитали навремето!

Защото феминизмът работи против начина, по който съм  възпитан аз. Мен мама ме е учила (с променлив успех) да говоря културно, да се къпя редовно и да мириша на хубаво.  Освен това, мама ми е казвала, че културните момчета, които се къпят редовно и миришат на хубаво, трябва още да отварят врата, да подават ръка, да дърпат стол и да помагат с палтото. Така е възпитано да се държи човек в обществото.

Елементарните кавалерски жестове се възприемат еднакво добре от възпитаните мъже  и от възпитаните жени.  Да, „патриархалното възпитание” ражда стереотипи, които са трън в очите на феминистките, знам. Това не променя факта, че когато дърпаш сама тежките врати в мола или когато мъкнеш пет торби с багаж, но отказваш елементарна помощ, защото си еманципирана жена, ти се превръщаш в колхозничка, в другарка-бригадир, в еманация на женски булдозер! Какъв е проблемът да се държиш като дама и едновременно с това да изкарваш повече от мъжете?

Хайде, стига съм ревал. Всички глупости, които написах дотук, са кратко резюме на неуспешните ми опити за диалог с различните свърталища на БГ онлайн феминизъм.

В името на справедливостта ще си призная, че там понякога срещам и добри практики / идеи.

Причината за тази статия е една от тях:  „Защо съм доволна, че съм жена”

Съдържанието на текст с подобно заглавие, публикувано в блог с феминистична насоченост, разбира се, няма нищо общо със заглавието. Под залъгващия титул четем  поредното банално оплакване от бариери, които човек поставя сам в собствената си глава… Едно е да мислиш: „от мен се очаква да имам деца”, друго е някой наистина да очаква от теб да имаш деца. Ето аз, например, не очаквам от теб да имаш деца. Какво става с хипотезата ти тогава? Второто споразумение на толтеките гласи: „Не прави никакви предположения!”

Прочетох още публикации от вихрещия се в момента „Карнавал на женското царство”  по блоговете и какво да видя – ми то имало доста жени, които са доволни от факта, че са жени!

Повечето текстове са забавни. Прочетох ги с интерес. Разбрах, че да измиеш чиниите, без да си развалиш лака, да танцуваш на висок ток и да се преоблечеш седем пъти за 20 минути, без да си развалиш прическата и грима са  джедайски умения, достъпни единствено за нежната част на Силата. Възхитителни умения, според мен!

Че какъв е проблемът да измиеш чиниите и едновременно с това да искаш да бъдеш красива за мъжа си? Нали го обичаш? Проблем става, когато миеш чиниите за мъжа си и го мразиш. Когато вече не ти пука как изглеждаш. Този проблем, обаче, е личен. Той не е проблем на обществото и отново съществува само в нечия глава. Много жени са в неравностойно положение, те действително се нуждаят от помощ, но не от съвета на феминистки, а от съвета на добър бракоразводен адвокат!

Въобще, тези статии са ценни, защото в тях самите жени показват колко далеч са от феминизма.

Стана ясно, че феминизмът такъв, какъвто ни го препоръчвате, не съдържа нищо за мъжете. По-лошото е, че той не съдържа нищо и за жените. Поне за повечето от тях.

Примери бол, но аз ще се спра само на най-мазния:

Съгласен съм, че не бива да третираме жените като сексуален обект. Обидно е.  Дехуманизира. Освен това е доста трудно – разни майки, баби, сестри, лели и внучки, въобще 90% от женското население попада извън тази категория.  Стига да не четеш статията ми в затвора…

Истината е, че в „сексуален обект” се превръщат само жените, които искат да бъдат сексуален обект, които се стремят към този имидж, които по една или друга причина държат обществото да ги възприема като сексуален обект.

Феминизмът такъв, какъвто ни го препоръчвате, не съдържа нищо и за тях.

Защото нямате право да се месите в личния избор и не можете да диктувате на свободната воля.

За финал ще цитирам едно много изтъркано френско клише:

Ако публичният имидж на съвременната „търсена“, „харесвана“ и „преуспяваща“ жена ви дразни, ако смятате, че този имидж формира кофти стереотипи, ако ви кара да изпитвате дискомфорт, не се сърдете на обществото!

Не обвинявайте мъжете!

Не търсете под вола теле!

Cherchez la femme!

Тихомир Димитров