Писателският блог на Тишо

януари 30, 2008

Щастието се купува с пари

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 12:04 pm
Tags: , , ,

Анкетьорите на Галъп зададоха един и същ стандартен въпрос: Колко сте удоволетворен от живота си по скалата от 0 до 10? В повечето богати държави (Америка, Европа, Япония, Саудитска Арабия) хората са отговорили, че са щастливи. Във всички бедни страни (главно Африка) хората изтъкват, че не са щастливи. (Световно допитване на Gallup)

Да, правилно прочете. Щастието се купува с пари. Бедността може да не е порок, но определено няма нищо общо с щастието. Защото, кажи ми, как можеш да бъдеш едновременно беден и щастлив, без да бъдеш лицемер? Живеем в един материален свят, където хубавите неща струват пари. Ако нямаш пари, няма да имаш хубави дрехи, хубава кола, хубава половинка, хубаво жилище и най-вече: добро здраве. Защото здравето също се купува с пари. Ако не ми вярваш, значи наистина си щастлив. Явно през последните десет години не ти се е налагало да ходиш на лекар.

Естествено, може да си абсолютен аскет, крайно религиозен човек и въздържател, който бяга от светската суматоха и от суетата на парите по различни причини: творчески, религиозни, сектантски и т..н., но определено не можеш да бъдеш щастлив, ако си болен, а за лечение на болестите също трябват пари. Много пари.

Така че, щастието се купува с пари.

Аз вярвам, че все пак има някакви граници, обаче.

Вярвам, че първото милионче може да направи всеки бедняк щастлив. Ако изведнъж се извисиш от мизерията до лукса, ти се превръщаш в прасе – едно самодоволно и щастливо прасе. Ставаш златен проводник за по-качествени храни, по-качествен алкохол, по-качествени наркотици и по-качествен секс. Превръщаш се в златен хранопровод, който редовно освобождаваш в златния си кенеф. С нарастването на сумата в банковата ти сметка, обаче, ти ще ставаш все по-голямо прасе, без задължително да ставаш все по-щастлив. Едва ли десет милиона могат да те направят десет пъти по-щастлив от първия милион, който те е измъкнал от мизерията.

Мога да ти дам много примери.

Но ще ти дам само един, любимия ми. Защото ценя твоето време.

В едно интервю със Стивън Кинг прочетох, че парите наистина са го направили щастлив. Само веднъж. Става дума за първия по-сериозен хонорар, който е получил за романа „Кери”. Защото тогава е живял в каравана, бил е алкохолик и децата му са нямали какво да ядат. Днес е мултимилионер и световно признат автор на бестселъри, но страда от прогресивно заболяване, което води до слепота, лекува се от наркотичната си зависимост и се възстановява след тежка катастрофа. Може да си позволи всичко това, защото е богат. Ако нямаше кинти, вече щеше да е мъртъв. Или напълно сляп. Но едва ли щеше да е по-щастлив.

Щастието наистина се купува с пари. С много пари. С първите много пари. С първия милион, фигуративно казано. Оттам нататък, всичко друго е работа на счетоводители, юристи и банкери – просто някакви цифрички, които те правят още по-богат и по-алчен, но не и по-щастлив.

Обобщавайки: парите ти осигуряват здравословен начин на живот, а здравето е щастие, следователно щастието се купува с пари. Да не забравяме и една друга екстра. С пари можеш да си купиш свободно време. Това е луксът на 21 век: да се разхождаш бос по поляната в гората, докато всички други са натикани в тесните си офисчета и бачкат. За пари. За много или малко пари, които никога няма да ги направят по-щастливи, освен ако не намерят ВРЕМЕ да ги изхарчат.

Сигурно това е причината във въпросното проучване на „Галъп” американците да са хем най-богати, хем да не определят себе си като най-щастливи. Там наистина можеш да изкарваш много пари, да бъдеш well compensated, както се казва, но за целта трябва да продадеш себе си, а в това влиза целия комплект: личното ти време, свободата ти, правото ти на избор, възможностите да пътуваш. За някои това е оферта. Всеки има право на избор.

Тихомир Димитров

Advertisements

януари 24, 2008

Вечната борба за власт между половете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 1:25 am
Tags: , , , ,


Мъжкото и женското начало са две взаимно допълващи се стихии, които извират една от друга. Накратко: делим жизнено пространство, което е ограничено. И колкото повече се разширява едното, толкова повече се смалява другото. Денят е невъзможен без нощта. Мъжът е невъзможен без жената. Но колкото по-дълги стават дните, толкова по-къси стават нощите. Щом се борим за една и съща територия, значи се намираме в състояние на постоянна война с противоположния пол. И тази война дава променливи резултати. Везните се накланят ту в полза на едните, ту в полза на другите.

В продължение на векове мъжете използваха силата и страха, за да потискат женското начало и създадоха един мрачен, тестостеронов свят, в който властваше първичната сила, водеха се войни за чест, слава и пари, а невинните се избиваха, набучваха ги на кол, изтезаваха ги с нажежено желязо или просто ги затваряха в концентрационни лагери.

С пробуждането на човечеството в зората на Новата ера, която ми се иска да вярвам, че настъпва, светът взе да става все по-хуманен. Някак по-мек, по-интелигентен, по-технологичен и по-справедлив стана. По-човечен. Определено днешният свят е гостоприемен, в сравнение със средновековния, където да изкараш до 30 години е било истинско постижение и много малко хора са умирали от естествена, ненасилствена смърт.

Успоредно с изброените по-горе промени, осезателно започна да се усеща и засилването на женското начало. Жените станаха независими, самостоятелни и по-богати, в резултат на което започнаха да определят правила и да поставят изисквания на масата за преговори. Мъжете, пък, се превърнаха от мачовци в обезкосмени и епилирани ню ейдж гейзери, станаха чувствени и раними, взеха да изневеряват по-рядко от жените си, да чакат някоя да дойде да ги свали и да се стремят към стабилна връзка повече, отколкото жените.

Мъжете откриха женското начало в себе си, а жените – мъжкото.

Не казвам, че това е лошо. Но признаците за опасност са налице. Ако се разровиш из Интернет ще видиш колко много обяви за запознанства, форуми, блогове и сайтове има, в които доминиращи жени открито търсят мъже, които да подчинят, а слаби мъже отчайващо издирват своята властна и строга майчица. И не става дума само за популярния D/s фетиш. Говоря за обяви, предлагащи брак, деца и дългосрочна връзка на принципа на подчинението.

Китайците пък построиха град, в който жените имат окончателната дума по всички въпроси. В този съвременен матриархат, създаден с цел да привлече милиони  туристи от цял свят, изповядващи религията на силната жена и слабия мъж, мъжете са принудени да изтърпяват всякакви унижения и наказания само защото са…..противоречали на половинките си, например. А в Америка за президентския престол се състезават негър и жена…

Нещата не отиват на добре, защото правилен е само балансът. Аз не вярвам, че в един свят, управляван от жени, ще има по-малко войни, болести, глад и мизерия. Дори напротив – жените са на път да повторят всички грешки от времето, в което мъжете държаха абсолютната власт. И дори вече ги повтарят. Подобно на сина, който повтаря грешките на баща си.

Какво е решението тогава? Има ли смисъл да предлагам решения при положение, че това няма да промени посоката, в която се върти светът? Аз просто забелязвам тенденции и ги споделям с вас.

Моето лично решение е да изучавам женската природа и да копирам от нея най-полезните й черти, като ги развивам в себе си. Това са: шесто чувство, интуиция, способност да изразяваш мислите си с думи и да се поставяш на мястото на другия (емпатия). В същото време, трябва много да внимаваш, за да не загубиш остротата на логическия си, мъжки ум и увереността в собствените си инстинкти на ловец. Трябва да внимаваш да не се изпедерастиш, един вид. И да не станеш „метросексуален”.  На бойното поле на любовта и във войната всичко е позволено, а за вечната война между половете ние, съвременните мъже, имаме нужда от нови оръжия.  Някакви предложения?

Тихомир Димитров

януари 21, 2008

I love Sci-Fi

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 3:02 am
Tags: , ,

Предполагам, че между електронната музика и научната фантастика има много общо, тъй като и двете разказват приказки от бъдещето. Поне при мен нещата са свързани. Обичам техно и сай фай, като поглъщам второто във всякакъв формат, с или без повод. Чета сай-фай романи, гледам сай-фай филми и дори се пробвам да пиша сай-фай разкази от време на време, но го правя крайно предпазливо, защото живеем в трудни за фантастите времена. Все пак, The Future is Now, нали така?

За незапознатите държа да уточня, че научната фантастика няма нищо общо с фентъзито, което така и не успя да ми легне на сърцето. Не че мога да си затворя очите пред един великан като Толкин, разбира се, но фентъзи обстановката с нейните дракони, мечове и герои ми се струва малко наивна и откъсната от реалността. Докато при научната фантастика не е така. Всичко, което виждаш (четеш) там може реално да ти се случи. И то съвсем скоро. По същия начин, по който се случиха подводниците на Жул Верн. Пишещите машини с телевизионен екран, за които разказваха фантастичните романи от средата на 20 век, вече стоят пред очите ти. Големите екрани от „Острието на бръснача” те облъчват с реклами пред НДК, Автогарата и Мола. Дирижабъл рекламираше BMW в небето над София преди няколко години, а наследниците на граф Zeppelin се канят да построят “Cargo Lifter”, който ще пренася по въздуха повече товар от най-големия кораб в света..  Светът на „далечното” бъдеще, за който мечтаехме и, от който се страхувахме преди 20 години, вече е факт.  The Future is Now аnd The End is Near.

Без да те отегчавам излишно, смятам да ти разкажа как заобичах научната фантастика, като  се надявам да споделиш същото с мен. И не е задължително да имаме еднакъв вкус, дори напротив. Нямам нищо против ако си фен на Азис, стига да знаеш как и защо точно си станал такъв.

Всичко започна през последните години на комунизма, когато разрешиха западните филми в кината. Не кои да е западни филми, а един по-специален: “Междузвездни войни”. Нямаше свободни места за нито една прожекция, влизаше се с рушвет при леличката, която късаше билети, после се стоеше прав, с отворена уста, докато свърши филмът. И така няколко пъти.

Конструирах космически кораби с Lego и мечатех за Космоса, докато разлиствах онези цветни книжки от Съветския съюз, с твърдите корици и луксозната хартия. От тях научих, че всъщност на хората вече не им е проблем да отидат до Луната и даже се канят да стигнат още по-надалеч.  Исках да бъда част от всичко това. И станах. Засега само емоционално, но е напълно възможно ти, който четеш този текст, в съвсем скоро време да летиш в орбита като турист…А на съседната седалка може да съм аз, знае ли човек…

След «Междузвездни войни» в световното кино настъпи дълга пауза и аз за малко да забравя любимия си жанр. До сцената с черепа. Помниш ли я: череп, поставен върху камъни, а през него агресивно минава верига на танк. Камерата се вдига, за да ти покаже зловещи роботи с червени очи, които безмислостно унищожават последните остатъци от човешката раса. Става дума за «Терминатор 1», разбира се. Този филм ме промени. След него забравих за «Индиана Джоунс», за «Уилоу», и дори за „Конан Варваринът”. Окончателно напуснах дебрите на фентъзито и навлязох в света на научната фантастика. Вече си имах любим жанр. Поглъщах всякакви книги и филми за бъдещето с ентусиазъм и открих, че най-много обичам анти-утопичните сюжети. «По острието на бръснача» сигурно съм го гледал 30 пъти. „1984” и „Небесните Господари” се превърнаха в настолната ми Библия.

Радвам се, че този жанр се разви и стана толкова популярен. “Матрицата” и «Equilibrium” сякаш бяха направени специално за мен. Гледах ги с окото на посветен, който знае какво да очаква от подобни сюжети. Няма да ти казвам какъв оргазъм изпитах от «Аз, роботът», «Двестагодишен човек» и «Децата на хората». Списъкът е прекалено дълъг. Последно си оправих настроението с “I am Legend”. Някои хора го намират за доста повърхностен,  но проблемът явно е в техния телевизор.

Днес, когато на пазара излезе ново техническо чудо, аз винаги се сещам за негов аналог от книгите и филмите в миналото. Ето, колите започват да се управляват сами. Автопилотът отдавна е обект на доусъвършенстване. Създадоха летящ автомобил. Въпрос на време е да го пуснат в серийно производство, трябва само да намалят шума. Space Ship One на Virgin Airlines започва космическите ексурзии догодина, азиатците имат планове за хотели на луната до 20 години, можеш да наблюдаваш земята от Космоса на личния си компютър, а децата ходят на 3D кино, за да гледат Дядо Мраз. The Future is Now.

Хубавото на научната фантастика е, че се случва тук и сега. Лошото? Ами, освен че навява лоши спомени от бъдещето, тя прави живота на писателите-фантасти прекалено труден. Е, аз си избрах да творя в риалити жанра. Но винаги ще си остана фантаст по душа.

Тихомир Димитров

януари 14, 2008

I Love Techno

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 12:59 am
Tags: , , ,

5.30 сутринта. Излизаш от залата уморен, доста изпотен и психически разтоварен. Целият стрес си го оставил вътре – в морето от басови звуци. Рядко ходиш на фитнес, но пък едно парти компенсира поне пет посещения на залата с лежанките. Мускулите ти треперят от нервна възбуда. Не помниш последните два часа. Любимите ти два часа. Все едно някой е издърпал кабела от врата ти, като в Матрицата. Ънплъгнат си. Оставяш на плътния бас да държи ставите ти във въздуха, да ръководи движенията ти. Оставаш насаме със себе си, но не мислиш за нищо. Погълнат си от саунда. Това са твоите два часа динамична медитация. Същото може би са изпитвали индианците около огъня, под ритъма на кожените тъпани. Ти си наследник на една древна традиция.

Сега ще ви разкажа как заобичах техно музиката. Ще започна с уговорката, че и много други музикални жанрове са способни да ми напълнят душата. Една цигулка, например, може да ме разплаче. Едно Адажио – също. Обичам пианото и особено неговия най-голям брат – органа. Но най-много обичам баса. Долните честоти. Ниските вибрации. Като в “Drop it like its hot” на Snoop Dog, if u know what I mean. Музиката без бас за мен не е музика. Високите честоти ме изнервят. В рока най-много обичам бас китарата, касата и барабаните. Тях следя. Само тях чувам. Обичам техно, защото ми дава в изобилие това, от което се нуждая: ритъм. И защото всеки сет за мен е вдъхновение – една приказка, един спомен от бъдещето. Бъдещето ме вълнува повече от миналото и настоящето…

Всичко започна с Жан Мишел Жар. Тогава бях рапър. Тежкият, гангстерски рап от края на 90-те ме привлече именно с басовото си звучене. Дори се изживявах като квартално гангстерче. Имах си уникален скейт и разнасях касетофон HITACHI. Нарязвах си дънките на ивици под коленете. На ризките пък им откъсвах ръкавките. Носех само маратонки и кецове с “изплезени езици”. Бях девствен и никога не ме бяха били, нито пък аз бях удрял някого, но с другите сополиви хлапаци от квартала се надлъгвахме денонощно кой колко метъли е пречукал и колко курви е изръшкал през уикенда….докато е бил с техните на село. Бяха романтични времена. В училище ми пишеха шестици, но не подозираха за “тъмната” ми страна. Докато не чух Жан Мишел Жар.

Това беше първият спомен от бъдещето. Първата футуристична приказка. Бащата на електронната музика ме накара да се поинтересувам от този непознат за мене дотогава жанр. Естествено, обърнах се към приятел, който вече беше вещ в занаята. Попитах го какви касетки да си купя – от онези “Унисонските”, нали бях гъзар….

Отговорът му беше лаконичен: “Продиджи, Маруша, Уестбам”. “Бам, бам, бам” – така се казваше първата касетка с техно музика, която ми привлече вниманието в магазина. На корицата имаше нарисувани чукове, естествено. Издразних се малко от прекалено бързия и еднообразен ритъм, но в албума имаше една песничка, която ме промени: “No Good” на «Prodigy”. Помня, че я слушах постоянно, в продължение на дни. И вече бях зарибен.

Следващата стъпка беше ясна – купих си целия втори албум на Продидижи. И апетитът ми се изостри. Исках да притежавам първия – “Experience”, но в онези тъмни времена той се продаваше само на пиратски записи по разни ъндърграунд магазинчета във Варна. И ето че Съдбата беше на моя страна. От училище ни заведоха на опера във Варна. Организирано. Целия клас. Първата ми работа беше да си намеря албума. После прекарах двата часа, в които Кармен се опитваше да ми привлече вниманието от сцената, със слушалки в ушите. Не можех да повярвам на това, което се случва. Ами че аз имах нужда от точно такъв звук. Открих себе си и електронната музика в благодарение на Варненската опера. Fate is a strange thing.

Продължението е ясно. Преместих се да живея в София, където ме очакваха първите Metropolis-и. И така до ден днешен.

Времената се менят, нравите – също. Но внушенията на музиката си остават. Е, признавам си с ръка на сърцето, че малко ми втръсна от индустриалния звук на минимала, който боготворях като лейт тийнейджър и ранен студент. Хасучето с неговите мелодични отклонения силно ми допада. И въпреки всичко продължавам да се пълня най-много от дълбоките, басови, технологични потапяния в бъдещето.

Яд ме е само, че наркотиците и “клубната култура” развалиха партито. Клубната култура, според мен, отсъства в България. Ако не ми вярваш – иди изкарай една седмица по клубовете в Берлин. Петдесет годишните чичко-паричковци с техните 16 годишни държанки, които кесят на бутилка усики около бара в PR, Yalta и Червило ме дразнят. Дразнят ме и малките друсалки с големите като обръчи обеци и диско-прическите, които влизат по трички в кенефа, за да си пудрят нослетата. Тези хора са там не заради музиката, а за да ги видят колко са модерни. Да си покажат новите ботушки, новата жена-трофей, дебелия портфейл и дебелия врат в “модерния” клуб.

Или пък са дошли да друсат. Fuck Off. Заради тях все по-рядко инвестирам в “клубен живот”. И продължавам да харесвам огромните партита в зала, защото там можеш да срещнеш най-много истински ценители на твоята музика. Съжалявам единствено за дечицата, които не могат да се насладят на музиката без опиати. Това си е изцяло за тяхна сметка, обаче.

Ще ми бъде интересно да науча как ти заобича твоята музика, независимо каква е тя. Ако имаш време и желание да ми разкажеш, разбира се…

Тихомир Димитров

януари 8, 2008

Може да сме безделници, ама не сме без празници

Powered by: All Things Christmas

Някой правил ли си е труда да преброи колко почивни дни има в България? Говоря не само за официалите празници, но и за всички онези «светли» дати, които по една или друга причина прекъсват деловата активност и нарушават естествения ритъм на работа? Защото ако си поркал до сутринта, бледото ти присъстиве в офиса след това не се брои за работа.

България е страна, в която на празниците гледат сериозно. Смея да твърдя, че празниците у нас са по-голям ангажимент от всякакъв бизнес. Стоят на първо място по приоритет. Сигурен съм, че всеки е преминал през дългото и сложно планиране на един Осми декември, на една Нова година, на един рожден ден…То не са списъци с гости, резервации, куверти, пътувания, настанявания, звънене на телефони, писане на мейли, каквото се сетиш. Крайната цел – всички да припаднат от ядене и пиене, ако може на някое по-екзотично място: в планината, на морето, в чужбина, на майната си, за да е по-сложно за организиране, по-скъпо и да се изгубят повече работни дни.

За организирането на сватби да не говорим. Подготовката на една сватба изисква време, инвестиции и усилия, които са ти напълно достатъчни, за да започнеш нов бизнес. Семейството обаче винаги е било по-важно от бизнеса по тези земи. Може би за това сме толкова бедни? Може би от брак се печели повече, отколкото от частен бизнес в България? Не знам. В едно обаче съм сигурен – западен жизнен стандарт с банкети не се стига.

В резултат от сериозното отношение, което българинът изразява към празниците, на него почти не му остава време да работи.

Нека конкретизирам. Първо, от работния календар изваждаме целия месец август. Ако си опитвал да свършиш някаква сериозна работа в България през август, ще ме разбереш. Тогава всички са обхванати от летния вирус, наречен ОТПУСКА. Ако през този период имаш нещастието да организираш някакво бизнес начинание, да ползваш услугите на администрацията, на банките или дори на частните фирми, ще се сблъскаш а) със задължителното отсъствие на хората, които ти трябват, защото са в отпуска и б) с фрустрацията на немотивираните да работят служители, които или още не са излезли в отпуска, или са в след-отпускарска депресия. Това е така, защото лятната отпуска в България е по-важна от всичко. Зад нея се нареждат някакви незначителни формалности като: бизнес, кариера, делови ангажименти и прочие. Майната им. Лято е.

ОТПУСКАТА има още една характерна черта: влошена трудоспособност и отсъствие на персонал през юли и през септември. Ако през август никой не си прави труда да бачка, дори когато е на работното си място, то през юли хората активно започват да се приготвят за това състояние на духа, а през септември си остават все същите демотивирани небрежари и упорито отказват да влязат в релси, защото са подтиснати, че ОТПУСКАТА свършва.

Така че, ако имаш някакви важни планове, реализирай ги извън летния «отпускарси» сезон. Българинът живее с усещането, че изпуска нещо важно, когато е на работа. За него кариерата е губене на време. Нямаше да работи цяла година, ако можеше да си го позволи. Всъщност, той и сега не работи. Цялата държава симулира дейност и това си проличава в извънредни ситуации като бедственото положение преди няколко дни. Така и не разбрах какво бедствено има в снеговалежа през януари. Освен празниците, разбира се.

И така, лятото го отписахме от работния календар. Трябва да махнем и месец януари от деловата година. Защо? Ами заради ИМЕННИТЕ ДНИ, как защо. След дати като Васильов ден, Йорданов ден, Иванов ден и прочие, цялата държава изпада в колапс. Нищо, че не са официални празници. Няма друго място на света, където толкова фанатично да се празнува причината, че някой се казва Иван. И понеже всички познаваме поне по един Иван, а «на имен ден не се кани», глей какво става….

Какво да кажем за Коледните и Новогодишните празници? Работната година в България неофициално приключва на осми декември. След това започва голямото приготовление за голямото наяждане и напиване. Хората не могат да дойдат на себе си и в началото на новата година, заради мощната серия от именни дни. Но това не е всичко. Следват Свети валентин, Трети март, Осми март, Гергьов ден, Велик ден. Всеки празник е истинска катастрофа.

Ако към всичко това прибавим официалните празници (които също са рекордно голям брой), рождените дни, фирмените партита, уикендите, годишнините, кръщенетата, сватбите, «освещаванията» на нови офиси, домове и квартири, ще стигнем до извода, че в България почти не остава ден, в които да се работи.

Е, как ще ги стигнем тогава европейците? Точно никак. Най-много да стигнем португалците, гърците и испанците, които са дори по-големи мърди от нас, заради топлото време.

Уж сме бедни и депресирани, а празнуваме през ден. Щом сме толкова бедни, защо нямаме амбиции да работим повече и да бъдем по-делови, за да забогатеем? Може би защото сме балканско, източно, ориенталско семе и за нас кефа е по-важен от келепира. Всъщност, с бачкане в България наистина се става гърбат, а на богатите им завиждат и ги мразят, дори да са забогатели с честен труд. Какъв е смисълът тогава?

Тихомир Димитров