Писателският блог на Тишо

февруари 28, 2007

Има дни, в които не върви…

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 4:58 pm

Да, има дни, в които просто не върви и това си е! Днес беше един такъв ден. Бесен съм.
Ставам сутринта и гледам, че рамката на плоския ми монитор се е спукалка на две места. Нищо му няма на монитора, просто рамката. Някой шибан кореец или китаец не си е свършил работата както трябва. „Това са очите ми към света“, – казвам си – „постоянно съм втренчен в тях. Не мога да оставя нещата така.“ Изрових гаранцията, грабнах ключовете за колата и се втурнах да търся разрешение на естетическия си проблем, като се опитвах да забравя за куп други, много по-спешни и много по-неестетически проблеми, които ми висят на главата. Реших преди да изляза да натъпча в пералнята едно пране. Тъкмо да е готово като се върна. Добре, че се отбих през тоалетната, защото замалко щях да изтърва НАВОДНЕНИЕТО. Докато кротко си се облекчавах, едно бам, бум, пръссс, фъссссс, придружено от чупене на чинии и чаши по земята започна да се чува от кухнята. Втурнах се с разакопчан цип и какво да видя – кранът на пералнята не издържал и мощна, неконтролируема струя олива всичко наоколо, събаря прибори и чупи посуда. Окъпах се целия преди да успея да спра водата централно.
Подсушавах два часа, пръстите ми се вкочаниха от студ, усещах първите симптоми на настинката, работата ми стоеше зарязана по средата, денят си минаваше, а мониторът ми се хилеше от бюрото все така грозно напукан. Преоблякох се, подсуших си косата, изплюх едрите парчета ръжда, които скърцаха между зъбите ми и потеглих към компютърната фирма, като пътьом си обещах да мина през железария или водопроводчик.
Потеглих, ама не потеглих – колата ми беше „умряла“ на паркинга пред блока. Няма ток, оставил съм фаровете включени. Тя по принцип пищи, нали е френска машина, ама аз толкова съм свикнал с писъците й, че вече не им обръщам внимание. Тръгнах с такси. Водопроводчикът обеща да мине утре, ама не беше съвсем сигурен, което значи, че в най-добрия случай цяла вечер ще съм без вода и прането ми остава да мухлясва в пералнята. Обясниха ми, че гаранцията не покрива такива „козметични“ щети, защото можело да съм счупил рамката по невнимание. Да съм си я залепял с це 200. Бакшишът ми се разсърди, че не искам да закръглим 9 лева на 10 @#*%^!!.
Прибрах се вкъщи, реших да седна да свърша някоя полезна работа, вместо да се ядосвам, но уви – няма нет. Звъня в доставчика – проблем с кабелите. Утре ще го опрвим. Майната ви! Отварям гардероба, за да се преоблека и вратата на гардероба ми остава в ръцете. А до вчера светът беше толкова прекрасен!
Има дни, в които съжаляваш, че изобщо си станал от леглото. В тези дни не трябва да предприемаш нищо, да ходиш никъде и да правиш каквото и да било. Колкото повече шаваш, толкова по-надълбоко затъваш в блатото. Днес беше един такъв ден за мен. Надявам се, че новият месец ще ми донесе нов късмет. Някой да е преживявал нещо подобно наскоро?

Тихомир Димитров

Advertisements

февруари 27, 2007

W.O.W

Компаниите бяха изградили големия бизнес в софтуера и комуникациите много преди да се появя на бял свят. Татко ми e разказвал как в неговата младост хората са нямали възможност да мечтаят за нови технологии. Най-авангардните идеи са се появявали на пазара почти мигновено. Несъмнено трудни времена за писателите фантасти!
Пастрокът ми беше съумял да изгради малка интернет компания като студент, но в последствие установил, че не може да живее под натиска на големите акули в бранша, отказал се и оттогава живее от спестяванията си.
За да ме разберете по-правилно ще ви кажа, че никога не съм се докосвал до хартия през живота си. Първото нещо, на което учат децата в наши дни е списъкът на кодовете за защита на финансова им информация – без да го знаеш наизуст си загубен, защото не се съхранява никъде. Така  още преди да се науча да чета рецитирах банковите си сметки наизуст.
Баща ми не се грижеше да ме отглежда, беше поверил това в ръцете на опитен мениджър, който с помощта на няколко попечителски фонда и една бавачка успяваше да подсигури щастливото ми детство. С други думи, моят родител се отнасяше към мен като към недвижимото си имущество, което беше поверил в ръцете на опитен нотариус, защото “собствеността задължава”, както обичаше да казва той.
Майка си така и не видях, мисля, че баща ми също не е сигурен точно коя е тя. Може да звучи странно, но мама никога не ми е липсвала.
Един от уроците на половото ми съзряване беше, че вероятно никога няма да правя секс в истинския смисъл на думата, защото забавленията по Интернет са толкова реални, същевременно  ефектни, многобройни и лесно достъпни, че на никой не му се налага да търси контакт с несъвършенството на човешките личности. С тази мисъл и с мисълта, че може никога да не напусна дома си израстнах в този дом, без да го напускам.
Получих образованието си в престижни университети, без да познавам нито един от колегите си. Вместо да излизам с приятели пусках триизмерното видео или се включвах се в “Системата на седемте сетива” и търсех ефектни пространства в Internet, от които никога не си сигурен какво може да изскочи. Развлекателната индустрия, наречена за краткост WOW (World Of Wonders) – “Свят на чудесата”, беше произлязла от едно незначително телевизионно предаване в 20 век, което постепенно измести триизмерната мултимедия от глобалния пазар.
Макар и изолирано, животът продължаваше да тече. Е, не липсваха вълнуващи мигове. Като намериш нещо ново в Интернет, например.
Тази история нямаше да съществува, ако не бяха увеличилите се злоупотреби с възможностите на нанотехнологиите за  манипулиране на човешкото съзнание в състояние на сън – чрез  рекламни сънища, излъчвани от всеки безобиден микродомакински уред.
В рекламните сънища няма нищо незаконно. Всеки може доброволно да се абонира за тях или да прекрати абонамента си по всяко време. Всъщност уредите се продават с включена опция по подразбиране.“Ние ви помагаме без собствени усилия и загуба на време да стигнете до правилния избор”,- гласеше мотото на повечето “независими” рекламни консултанти. Докато не се оказа, че има хора, които са готови да злоупотребят с възможностите на новата медия. Новите терористи могат да подтикнат избран потребител  към самоубийство, полудяване или друга лична драма. Такива проблеми прокуратурата не разследва. Полудееш ли, отиваш в лудница и стоиш затворен там до края на живота си, понякога без да знаеш защо. Никой няма да потърси виновник за твоята лудост. Да си луд в наши дни е модерно!
Може би заплахата се крие именно в WOW индустрията. За разлика от всички по-рано измислени забавления WOW предизвиква чиста емоция на психическо ниво, без да са необходими допир, звукове, гледки, миризми и прочие подражания на реалността. Освен това, WOW пространствата в третото поколение на Интернет се местят постоянно, следвайки някаква изкривена логика на предвижване. Истинско удоволствие е след цял ден търсене да намериш онова страшно място от вчера и отново да се изправиш лице в лице с истинския Страх, да речем. Или с Любовта. Или да се изпълниш с Надежда. Да изпиташ Отчаяние. Без в началото да знаеш какво се крие зад затворената врата…
Наркотик, биха възкликнали повечето хора. Да, точно така. С много силно пристрастяване и напълно безопасен за здравето. Ако изключим партньора ми по шахмат Бил, който умря от препиване с “Кока-Кола”, след като попаднал в някакво WOW пространство. За други подобни случаи не знаех, поне докато не започна връзката ми с Лили.
Лили е истинската Тя в моя живот. В смисъл, че няма друга като нея. Прекарвахме по-голямата част от деня заедно в търсене на забавления, макар и да живеехме на 3000 км един от друг. В годините на моето юношество това се смята за напълно нормално. Дори един ден бяхме стигнали до там с баща ми да си поръчаме полет до нейния град. Щеше да ни отнеме точно един час. Такситата те взимат директно от терасата ти на 69-ия етаж, летят с бясна скорост по въздушните магистрали до най-близката орбитална гара, от където Lufthansa те транспортира с полет през стратосферата за максимум един час до която и да е точка на земното кълбо. Тъй като на малко хора им се налага да пътуват реално – по обективни причини – всички транспортни компании за дълги разстояния са фалирали отдавна. Остана само немският гигант с монополно високи цени на пътуванията. Не това ни спря с баща ми. Както вече отбелязах, той има известни спестявания и още по-известни инвестиции. Спря ни мисълта, че физическата среща с момичето на моите мечти може да развали всичко само за един миг. Прекратихме резервацията и нещата продължиха по старому.
Лили се занимаваше активно с научно-изследователска дейност в областта на изкуствения интелект. Много пъти бях чел теорията й за критичната маса на информацията. Една идея на древните писатели-фантасти, начело със Станислав Лем, която в наши дни се е превърнала в модерно научно течение. Според нея чистата информация като такава има реално измерима маса и не само това – информацията в глобален мащаб има критична маса. Параноичната мисъл на старите футоролози, че достигането й ще доведе до изчезване на човешката цивилизация на принципа на количествените натрупвания, водещи до качествени изменения, т.е като цялата компютърна информация на Земята се превърне в една молекула с много голяма плътност, не се сбъднаха. Съществуваха други, съвсем реални опасности.
Лили напредваше много бързо по този въпрос и аз с интерес участвах като наблюдател в научните дискусии, където се подмятаха последните открития по темата. Моята приятелка твърдеше, че  намаляването на обема и увеличаването на скоростта на микропроцесорите при 100% автоматизираното производство на чипове би довело до самостоятелна поява на изкуствен интелект (ИИ). Тя беше убедена, че изкуственият разум вече съществува и в момента лавинообразно расте, учейки се от собствените си грешки, докато се разпространява във всички поколения на Мрежата, дори в стария й, графичен вид. Почти без да спи Лили преследваше ИИ практически навсякъде, но не беше достигнала до някакви съществени резултати.
Реших да се оженя за нея след една 36 часова дискусия на тази тема. Умните жени страшно много ме привличат. Лили се съгласи почти моментално. На въпроса ми защо не се е оженила до сега, тя отговори: “Ами никой толкова симпатичен не се е сещал да ми предложи.” Подписахме договора за 15 секунди, след седмица най-добрата проба от семенната ми течност беше на нейния адрес, а след девет месеца първото ни заплодено в изкуствени условия дете се появи на бял свят. Роди се момиче, защото решихме, че искаме синът ни да има по-възрастна сестра. По закон никой няма право на повече от две деца. След определена възраст момчето отива да живее при майка си, а момичето – при баща си.
В началото на брака ни до пълното й съзряване на девет години Кристина остана да живее при майка си. В същото време аз отгледах сина ни Давид. Когато навършиха пълнолетие си ги разменихме  последователно през една година и заживяхме като истинско, щастливо семейство.
Докато пиша този текст дъщеря ми развива домашното си от университета на съседния терминал. Става дума за някаква програма за моделиране на човешкото съзнание с профилактична цел в предучилищна възраст. Кристина реши да става педагог, въпреки че беше програмирана за компютърен инженер и никой не можеше да я разубеди!  За мен нямаше значение. Баща ми поема всички разноски, така или иначе. Виждах го почти ежедневно, но не се бяхме прегръщали като баща  и син от няколко години. Той живее при някаква жена, с която се отдават на старомодни забавления като алкохолно опиянение, секс и други гнусотии. В крайна сметка личният му живот не ме интересува кой знае колко.
Интересното в случая е, че след толкова години изследвания, Лили все още не се е отказала от амбицията си да локализира ИИ.
Най-шокиращото откритие я захвана неподготвена преди няколко дни. Световните медии гръмнаха, че wow терористите са ИИ, а не живи хора. Ето защо високотехнологичната революция е спряла. От определен момент нататък компютрите са започнали да произвеждат ИИ, който живее свой собствен живот и манипулира сънищата на хората. Като водещ специалист в тази област приятелката ми загуби целия си авторитет, защото големите компании й бяха поверили крупни бюджети за научно-изследователска дейност в областта, а сега дори новинарските агенции знаеха истината. Или поне част от нея. Някой някъде я беше изпреварил. Или може би забавил.
Тази сутрин се събудих с ужасно главоболие, неприятен вкус в устата и още по-неприятни предчувствия. Личният компютър на Лили ми съобщи с прискърбие, че жената на моя живот се е самоубила в 3.35 ч. Брюкселско време. В доказателство бяха приложени снимков и видео материал, както и достоверни полицейски репортажи относно действителността на смъртта й. Не беше оставила никакво обяснение. Нямаше нужда от такова.
Исках да съобщя на баща си за своето решение, но цял ден той не приемаше никакви обаждания. Със сълзи на очи приключвам този текст и съм твърдо решил да не оставя програмата сама да допише края му.
Ако по някакъв начин четете това и все още не сте преживели описаните по-горе събития, значи със сигурност учените най-после са открили начин да изпращат чиста информация от свръх ускорените орбитални станции в миналото. За да предотвратят световния катаклизъм. Изключете си персоналния компютър или както там го наричате и го хвърлете през прозореца, заедно с всички микродомакински уреди. Само това ще ви спаси. Иначе един ден ще се хвърлите от прозореца на 69-ия етаж като мен. Край. 26 юни 2089 г.

Тихомир Димитров

февруари 24, 2007

Искрено и лично

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 12:00 am

 

Вчера участвах в искрено и лично и трябва да кажа, че останах приятно изненадан. Получи се културен диалог между интелигентни хора, всеки изслушваше другите и се аргументираше с разумни доводи, въпреки че ти дават право да прекъсваш…
Темата беше за мързела. Получих покана да участвам в резултат от една моя статия, която можеш да намериш в секцията „Това да“ отдясно. В нея рекламирам мързела и егоизма като висши добродетели и ключ към просперитета.
Знам, че е малко тъпо да се изтъпаниш пред камерата и да обясняваш на хората колко хубаво е да си мързелив егоист, но знам също така, че има голяма доза истина в позицията, която се опитах да защитя, надявам се успешно.
Притесненията ми, че разговорът може да напусне добрия тон и водещата да се вживее в ролята си на злобна феминистка и мъжемразка, каквато може би в действителност не е, но този имидж продава добре, не се оправдаха. Както казах, получи се конструктивен диалог. Подариха ми четири кремвирша и бутилка олио. От „Бела“. Всеки да го разбира както намери за добре. На мен олиото ми свърши вчера, така че тенкс фор да фиш 🙂
Преди време изкарах един съвсем кратък период от време като сценарист в „Сблъсък“ и тогава научих две неща за телевизията: 1) сензацията стои над всичко и колкото повече се изложиш като гост, толкова по-хубаво предване се получава и 2) всеки иска да го дават по телевизора, повтарям ВСЕКИ! И не се опитвайте да ме разубедите, че това не е така.
Опасявах се, че гладната за сензации медийна машина ще се нахрани с мен и с достойнството ми, че ще ме сдъвчи и ще ме изплюе. Предпоставките бяха налице – трябваше да обяснявам колко е хубаво да си мързелив егоист, все пак. Стана точно обратното – получих човешко отношение, елементарно уважение и възможност да изразя мнението си искрено и лично, за което благодаря. Приех поканата от чисто любопиттсво и сега не съжалявам.

Предаването ще се излъчи на 14 март.

Тихомир Димитров

февруари 22, 2007

26 начина да бъдеш тотален гадняр

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 4:31 pm

Дошло е време да й биеш дузпата? Писнало ти е от тъпите й женски номерца? Прави се на по-умна отколкото е в действителност? Злепоставя те пред приятели? Кара те да ревнуваш и да се чувстваш зле? Изневерява ти? Изнудва те? Ето 26 добри съвета как да се отървеш от вампира, в който се е превърнала „по-нежната” ти половинка и да  я накараш да се почувства наистина, ама наистина много зле.

Уточнение: прилагай внимателно и в съответствие с големината на провинението. Бъди справедлив, но не позволявай да те мачкат. Жените са на този свят за твое удоволствие, а не за да ти късат нервите. Ако кучката не те заслужава, прибери моркова и извади тоягата, за да й натриеш напудреното носле. В преносния смисъл на думата. И не прави тези неща у дома, ако наистина я обичаш. Ето 26 неща, които една жена никога не би ти простила:

1) Обсъждай бюста й пред общи приятели. Спомени, че по принцип харесваш по-големи гърди, но че и нейните стават.

2) Кажи й, че е надебеляла. Поинтересувай се ето на това ли му се вика „стрии”?

3) Попитай я какво прави до среднощ, та са й излезли такива големи торбички под очите от недоспиване.

4) Обясни й, че майка ти я мисли за разглезена лигла.

5) Купи скъпо бижу и го „забрави” на място, където тя със сигурност ще го намери. После се оправдай, че е за рождения ден братовчедка ти, но и на нея задължително ще й купиш същото, ако го харесва.

6) Изпрати скъп букет с любовна бележка, подписана от теб до на най-добрата й „приятелка” в офиса. Не забравяй, че между жените не съществуват приятелски отношения.

7) Лъжи я постоянно за дребни неща, така че да може лесно да те хване.

8) Накарай най-добрия ти приятел да ти се обажда през пет минути, затваряй, за да не го набутваш и всеки път притичвай до съседната стая, за да водиш „мистериозни” разговори с непознати, всичките, от които носят женски имена.

9) Използвай отвратителни умалителни, като: празноглава главичке, прасчо, бабо, глупаче, кифличке, впрегни си въображението.

10) Помоли я да ти измие колата и да я закара на сервиз.

11) Изпрати я до магазина за авточасти да ти купи запалителни свещи, но само ако караш дизелов автомобил. Дизеловите автомобили нямат запалителни свещи.

12) Поръчай си десет пъти повече неща от нея в ресторанта и я накарай да плати цялата сметка, защото си забравил да вземеш пари.

13) Когато те попита дали новата рокля й стои добре, отговори, че „става”. После задължително попитай колко струва и се хвани за главата дори да е смешно евтина.

14) Прибери ключовете й от апартамента и я остави да виси пред вратата и да те чака. Кажи й, че се прибираш всеки момент, докато си поръчваш първия аперитив преди вечерята с приятели.

15) Изчукай сестра й (най-добрата й приятелка, майка й)

16) Задавай й непрекъснато сложни въпроси, на които няма как да знае отговора и се ядосвай на глас, че не знае елементарни неща.

17) Кажи й в очите, че я мислиш за тъпа.

18) Забележи новата й прическа с думите „Кой е тоя фризьор да отида да му счупя главата, задето се е изгаврил така жестоко с теб”

19) Обръщай се след всички мацки по улицата, когато сте заедно.

20) Разказвай й за невероятните си преживявания в леглото с бившите ти гаджета.

21) Откажи й секс тогава, когато най-много й се иска.

22) Свърши в нея за по-малко от минута, обърни се с гръб и се прави, че хъркаш.

23) Сподели, че намираш родителите й за тъпи селяни.

24) Използвай фотошоп, за да изработиш „достоверна” фотография, показваща баща ти в сватбен костюм с много по-млада от нея, неизвестна порно актриса.

25) Мастурбирай в общото легло, докато си „мислиш”, че е заспала.

26) Объркай името й, докато свършваш в нея.

Тихомир Димитров

февруари 21, 2007

26 начина да бъдеш абсолютната кучка

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 12:03 am

Държи те за ръката, гледа те влюбено в очите и ти обяснява, че не може без теб? Иска да се ожените и да имате куп деца, всичките от които трябва да ги раждаш ти? Писнало ти е от хигиенните му навици, от мръсните му чорапи и от пропадналите му приятели-алкохолици? Хванала си го да кръшка? Намира това за съвсем нормално и най-нагло ти обяснява, че когато той е_е може, а когато теб те е_ат, значи  е_ат цялото семейство? От две години ти обещава да си намери работа, а ти го издържаш с надеждата, че някога ще се промени? Изхвърли този боклук, скъпа, и го накарай да съжалява, че се е родил!

Уточнение: Прилагай внимателно, според големината на провинението и не бъди прекалено жестока. Мъжете са чувствителни създания. Ха ха. Никога не прави това у дома, ако наистина го обичаш. Ето 26 неща, които никой мъж не би ти простил:

1) Кажи му, че си бременна от друг.

2) Непрекъснато му обяснявай колко готин тип е шефът ти, особено ако е чужденец.

3) Кажи му, че отиваш на екскурзия с приятелки до Италия, защото много харесваш южния темперамент на италианците.

4) Разкажи му всичко за бившите си гаджета.

5) Сравнявай големината на пениса му с големината на бившия ти любовник.

6) Кажи му, че той е първият мъж, с който си неспособна да стигнеш до оргазъм.

7) Непрекъснато се възмущавай от ниската му заплата и не спирай да го тормозиш с въпроси кога най-после ще му я увеличат.

8) Купи си нещо безумно скъпо и ненужно с трудно изкараните му пари.

9) Обиждай колата му. Кажи му, че е крайно време да смени тази таратайка с мерцедес, какъвто  кара „един познат”

10) Непрекъснато, ама непрекъснато му задавай несвързани въпроси.

11) Говорете си за зодии с часове.

12) Попитай го защо по дяволите баща ти го мисли за мухльо?!

13) Флиртувай с най-добрия му приятел. Не забравяй: при мъжете истинското приятелство действително съществува, но когато мислят с долната си глава, то винаги остава на заден план.

14) Накарай го да се напие и да се изложи пред родителите ти.

15) Изчукай се с шефа му (баща му, брат му)

16) Отиди за две седмици на море с приятелки без да му се обадиш.

17) Помоли го да те запознае с някой „готин пичага”.

18) Възбуди го до краен предел и си легни под претекст, че си уморена и те боли главата.

19) Кажи му, че свършва прекалено бързо, което обаче няма никакво значение, защото ти така или иначе не усещаш нищо, докато е в теб.

20) Накарай го да ти прави френска любов с часове, след което кажи, че си изтощена, обърни му гръб и се направи на заспала.

21) Напоркай се като свиня и се изложи зверски пред приятелите му.

22) Унижавай го на публични места. Например, заведи го в магазин за луксозно дамско бельо, харесай си дантелени гащички и го попитай пред продавачката как мисли, дали ще му стоят добре. После го накарай да ти ги купи. Или пък го накарай да ти помогне да изпробваш поне двадесет чифта ботуши, коленичил пред теб, в претъпкан магазин за дамски обувки.

23) Отиди на рождения му ден с новия си приятел.

24) Флиртувай няколко месеца с него, накарай го да влезе  в ролята на перфектния кавалер, заведи го в скъп ресторант, поръчвай като невидяла и накрая, след като плати сметката, му обясни, че го харесваш само като приятел, защото е прекалено нежен и чувствителен. Обясни му, че си падаш по силните мъже (негрите, ако е рус, русите, ако е негър)

25) Споделяй всичко за месечните си неразположения с него в детайли.

26) Винаги оставяй капака на тоалетната чиния спуснат и се постарай килимчето пред нея непрекъснато да е мокро.

Харесва ли ти „Писателският блог на Тишо“? Можеш да го подкрепиш, като си вземеш копие от новата ми книга „Душа назаем“. Така помагаш на един млад български автор да се развива, даваш пари за култура (освен за бахур), а увлекателната история е бонус от мен.

февруари 19, 2007

ПРАЗНУВАЙ ПРАЗНОТАТА!

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 8:09 pm

 

Понякога се случва да си сам. Да нямаш работа. Да си свършил с всички ангажименти. Да си спазил всички обещания. Да си уморен, но да не ти се почива. Да искаш да се видиш с едни хора, но те да са заети. Други хора да искат да се видят с теб, а ти да не си зает, но да се правиш на зает. Да нямаш крайни срокове. Да не трябва да ходиш на работа, защото е неделя, примерно. Да нямаш желания. Да не ревнуваш дори. Да си тъжен и самотен. Или заобиколен от бездушна компания, която само задълбочава чувството ти за самота. Космическа самота.
В такива моменти спираш да мечтаеш. Не предвиждаш, не правиш никакви планове – нито за вечерта, нито за живота по принцип. Безразлично ти е. Не си тъжен, но не можеш да се развеселиш. Не ти е тъпо дори, защото, когато ти е тъпо си депресиран, а сега не си. Празен си. Вътре в теб няма нищо – нито мечти, нито надежди, нито страхове. Изравнен си с нулата. Зироу. Баланс. Уравновесен си. И празен. Жените не те интересуват, заедно с тъпите им номерца. Не и днес, не и сега. Чувството ти за вина е приспано, а те точно с това се хранят. С вината. Безучастен си към факта, че животът е несправедлив. „Такъв е”, – мислиш си.  Всъщност една котка не е нищо повече от една котка. Това, че е черна и, че минава през пътя ти не означава нищо. Съвпаденията съществуват въпреки мнението ти, че имаш нещо общо с тях. Ако хората знаеха колко много животът им зависи от случайните съвпадения, щяха масово да започнат да се самоубиват.  В такива моменти виждаш нещата такива, каквито са.
Такива моменти, дами и господа, аз наричам „Затишие пред буря”. Колкото по-голямо е затишието, толкова по-силна ще бъде бурята, която предстои. Тогава да празнуваме празнотата! Разкъсван от крайности през целия си живот, човек рядко има привилегията да преминава през това състояние на перфектен баланс.

Тихомир Димитров

февруари 7, 2007

Отпуската

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 11:40 am

„Искам тя да бъде моя” – пожела си момчето, извади Нокиата и изпрати съобщението на номер 666. Така дойдох в света на хората. Влюбеният младеж получи много повече, отколкото беше  желал в замяна на скромната си, безсмъртна душа. Момичето се влюби в него до лудост. Такава лудост, че се самоуби, след като той реши да я изостави няколко години по-късно, но за това друг път. Беше шестотин шестдесет и шест хилядната, шестотин шестдесет и шестата душа, която вкарвах в Ада. Имах право на заслужен отпуск.
Първо трябваше да си намеря тяло, веднага след това – верен слуга. После купонът можеше да започне. Демоните могат да живеят в тялото на черна котка или гарван, но за много кратко време. Тези животни са прекалено слаби, за да издържат  повече от няколко часа. Трябваше ми човешко тяло – нещо, което мога да ползвам за по-дълго. Бях кацнал върху един висок стълб и с безизразните си, гарвански очи наблюдавах тълпата, блъскаща се по улиците на големия град. Трябваше ми някой, когото автоматично да превърна в мъченик като изтръгна телесната му обвивка за егоистичните си цели.  По дяволите, не бях излизал от Средновековието, светът се беше променил доста. Беше станал пренаселен, мръсен, шумен, хаотичен. Смъртните, за сметка на това, не бяха претърпели кой знае каква еволюция. Бяха си все същите нелоялни, злобни, страхливи, алчни и завистливи копеленца. Разбирах го от мислите им! Победата е близо! Мракът ще възтържествува над Светлината, да живее Вторият Ренесанс!
Изведнъж го видях – идеалния кандидат. Млад, около 30 годишен, рус, добре сложен и с много красиво лице.  Изглеждаше ми физически здрав, щеше да издържи достатъчно дълго, за да мога да се напалувам. Полагаше ми се! Използвах свръхестествените си демонични сетива, за да сканирам района. Наоколо нямаше нито Ангел, нито светец, нито дори обикновен просветен, за да осуети пъкленото ми дело. Беше мой ред!   Спуснах се от уличната лампа и…. навлязох дълбоко в плътта на непознатия. Изпратих една тревожна, объркана и нищо неподозираща душа директно в Рая, да се продъни дано! Единственото, което видяха минувачите беше мъртвото тяло на един стар гарван, което тупна на паважа с разперени криле.
Трябваха ми няколко минути, докато се наместя в новата си телесна обвивка. Усещането е като да си напъхан в неудобно тесен водолазен костюм. В началото неопренът се опъва по кожата, скубе, щипе и убива. След като го понамокриш, обаче, става удобен като домашно плетен пуловер и ти дава свободата да се разхождаш навсякъде из един красив, но враждебен свят.
Не исках да губя нито миг от ценното си време. Куцукайки се запътих към най-близката будка за вестници, до която нещастният гарван лежеше с вирнати нагоре крачета.  Сритах го в страни, застанах пред будката и започнах да сканирам съдържанието на вестниците с протегната над тях ръка.
– Момче, ако ще купуваш нещо купувай, ако не ми се разкарай от главата!  – прекъсна ми концентрацията продавачът.
Вдигнах поглед само за миг и прерязах гласните му струни, без да го докосвам. Не биваше да започвам с убийства толкова отрано, така на Светлите щеше да им е по-лесно да ме открият и да сложат край на отпуската ми. Напомних си да бъда предпазлив. Бързо сканирах останалата част от вестниците, попаднах на материала, който ми трябваше, измъкнах един брой от купчината и продължих по пътя си. Нуждаех се от пари. В кожения си калъф младежът носеше дребна сума в брой и няколко пластмасови карти. Влязох в първия срещнат банков клон. Не зная защо едрият тип от охраната на входа реши, че съм подозрителен. Може би все още накуцвах с новото си тяло. Отговорих на тъпите му въпроси и го проклех да умре в бедност и самота. Ако беше допуснал грешката да ме докосне щеше да загуби и едната си ръка. Хвърлих на касиерката пластмасовите карти, казах й, че искам съдържанието им в брой. Тя ме погледна изненадано право в очите. Един миг беше достатъчен, за да я хипнотизирам да ми даде всички стотачки от масата около себе си. Ометох се преди да се е опомнила. Джобовете ми пращяха от пари и изпитвах НЕЧОВЕШКИ глад. Трябваше да се нахраня. Бях забравил колко крехка е структурата на човешкото тяло, колко лесно се изтощава.
Избрах суперлуксозен петзвезден ресторант. Най-поле ме посрещнаха както подобава. Видимият недъг с накуцването намаляваше с всяка изминала минута. Дадох си продължителна почивка. Опитвах различни специалитети без да бързам, различни вина и десерти. Имах достатъчно време, за да свикна напълно и окончателно с „обвивката” си. Прочетох на спокойствие репортажа във вестника, който ми беше привлякъл вниманието. След по-малко от десет дни предстоеше екзекуцията на известен сериен убиец и изнасилвач. Беше идеалният кандидат за слуга.
Пъхнах щедър бакшиш в джобчето на портиера, оригнах се кански, спрях такси и поех директно към затвора, за да се срещна с бъдещия си неразделен компаньон. Представих се за журналист от вестника, в който бях прочел статията за екзекуцията. Без усилие принудих всички нива на охраната да ми повярват. Допуснаха ме, макар и с малко повече въпроси, и след два часа най-после седях в отделението за осъдени на смърт, очи в очи с обречения затворник. Делеше ни само бронираното стъкло. Направих му предложение, на което нямаше как да устои. Приемеше ли, получаваше живота си обратно, нова самоличност, свобода, пари и куп удоволствия. Откажеше ли – чакаше го сигурна, но бавна и мъчителна смърт в газовата камера. Лично щях да се погрижа всичко да мине по най-трудния начин. Хората в неговото положение са достатъчно притиснати, за да не разсъждават излишно над подобен въпрос. Готови са да използват и най-малката възможност  за спасение. Макар и да не ми повярва веднага, осъденият се хвана за думите ми като удавник за сламка. Беше отчаян. Накарах го да даде  клетва за вярност, все пак се нуждаех от свободната му воля. Оттук нататък тялото, душата, свободата и живота му бяха в МОИ ръце.
– Какво трябва да направя? –  попита ме с разтреперан глас.
Усмихнах се и наведен към бронираното стъкло му внуших със силата на мисълта си заклинанието, което трябваше да използва, държейки свещеника за двете ръце, за да си сменят телата.  Такива думи не трябваше да се изричат на глас прекалено често, за да не ни чуят Светлите.
Екзекуцията беше много забавна. Вкараха свещеника насила в газовата камера. Той се бореше с всички сили за живота си, викаше и сочеше с пръст новия ми приятел, удобно настанил се в черно расо до мен, сред публиката. Не можаха да отвъртят крана добре.   Телекинезата е сред силните ми качества. Жертвата издържа повече от минута без въздух. След първото вдишване от устата му потече кървава пяна, опика се, започна да се гърчи и да блъска отчаяно глава в облегалката на стола, за който беше здраво завързан. Част от публиката напусна, някой се провикна: „Винаги ли умират така? Защо трябва да е толкова жестоко!”, друг присъстващ повърна, настъпи пълна суматоха, в която аз и прислужникът ми се заливахме до сълзи от смях. Изминаха тринадесет минути от пускането на газа до обявяването на екзекуцията за приключила.
Решихме да се почерпим по случай новото си приятелство и поляхме вечерта с евтино уиски и скъпи курви в един бардак. Персоналът ни гледаше странно – млад, добре облечен мъж и свещеник в расо пият, плащат си за секс и си говорят за убийства, изнасилвания и екзекуции. Спътникът ми беше безкрайно благодарен за това, че му подарих живота и свободата, дори падна на колене и в пиянски възторг започна да ми целува краката, като не спираше да ми благодари. Закле се да ми служи до гроб и да изпълнява всичките ми желания, докато аз не го освободя от това задължение. Проститутките си помислиха, че сме двойка педали, издаваха го не само учудените им физиономии, издаваха го и МИСЛИТЕ им. Изведнъж станах сериозен:
– Ако се отметнеш от клетвата, която даде смъртта на свещеника ще бъде мечтан изход от мъките, на които ще те подложа!
Настъпи неловко мълчание. След малко и двамата избухнахме в смях. Проститутките също. Какво чудесно начало на отпуската ми. Усещах, че ще си изкарам много добре.
Първата ни работа на следващия ден беше да купим на моя приятел нормални дрехи, да наемем кола и да поемем по пътя към морето, където са курортите, забавленията, парите и разврата. Не биваше да се задържаме дълго на едно и също място. След случката със свещеника Светлите със сигурност вече бяха по петите ми.
Като истински аристократ от Ада се настаних в президентския апартамент на най-големия петзвезден хотел по крайбрежната ивица. За слугата си наех обикновена стая. Все пак трябваше да си знае мястото, пък и на моменти един Демон има нужда да остане насаме с мислите си.
Първата вечер се забавлявахме като луди в казиното.  Печелехме джакпота от всички машинки. Достатъчно беше да видя за части от секундата черешките една до друга, за да блокирам въртенето на барабаните, след което жетоните с радостно звънене потичаха в паничката, препълваха я и преливаха по земята. Събрахме цяла тълпа зяпачи, които се надяваха да присвоят някой случайно отклонил се от пътя си жетон. Охраната на казиното не закъсня да се появи. Двама корави типове се приближиха към нас. Единият ме стисна здраво за ръката, преди за пореден път да дръпна ръчката и със строг тон ми заяви, че директорът на казиното иска да говори с мен.  В залата настъпи пълна тишина. Казах му, че ако не си махне ръката ВЕДНАГА ще изтръгна червата му така, че да се удави в собствените си изпражнения. Внуших му атавистичен страх.   Бодигардът се отдръпна назад. Изражението на лицето му беше стреснато и объркано. Завъртях ръчката и бам – поредният джакпот беше мой. Направих на слугата си знак, че е време да се махаме оттук. Зяпачите се сбиха за жетоните. Хвърлях монети около себе си, за да си отворя път през тълпата към изхода. Благородниците използваха този трик през Средновековието, когато слизаха сред простолюдието в изисканите си, копринени дрехи, целите накичени в злато. Разпръскваха дребни монети, за да се предпазят от допир с мизерната паплач. Единствената разлика беше, че те газеха във вади с отходни води, а аз се разхождах по червени килими.
Казах на слугата ми, че искам да се надрусам с кокаин, сложих в ръцете му голяма сума пари и се оттеглих в покоите си.  Върна се след няколко часа. Беше взел кокаин и хероин, като ги смесел се получавало още по-яко. Изживяването наистина беше върховно. Вече не се учудвам защо толкова много хора се пристрастяват към тази отрова. Та тя отваря врати на съзнанието, които са забранени за тях! Удоволствието да „надзърнат”, макар и за малко ОТВЪД, смъртните заплащаха с доживотни страдания и смърт. Като изключим чисто физическото усещане за пълна релаксация и покой, в наркотиците не открих нищо интересно, така че реших да съсипвам тялото си само с алкохол. Липсваше ми след 600 години АДСКА суша.
Махнахме се от хотела на следващия ден. Беше станал твърде негостоприемен за нас. Навъртаха се някакви ченгета и разпитваха, а в казиното вече не ни допускаха да влезем. Ето за моменти като този се нуждаех от слуга без скрупули. Заповядах му да купи пластичен експлозив, минирахме стаята и настроихме часовника за след два часа.
Осребрихме спечелените жетони в казиното и газ – накъдето ни видят очите.
По пътя спряхме, за да изхвърлим колата в морето, която бяхме взели под наем. Сменихме си дрехите и продължихме на стоп. Имах възможност да разгледам новите превозни средства. Особено много ми допадна един модел на Порше, който се задаваше по пътя. Винаги съм бил добър ездач. Внуших на шофьора да спре. Счупих му врата, поляхме трупа с бензин, запалихме го и потеглихме. Усешането да управляваш толкова мощна машина беше невероятно. Изминахме огромно разстояние, като на няколко пъти заредихме догоре. Ограбихме една бензиностанция, която се отличаваше с особено лошо обслужване и я взривихме. Сега не само Светлите бяха по петите ни, със сигурност ни следеше и полицията. Моят спътник ми предложи да се качим на самолет, за да удължим дистанцията, но аз категорично отказах да се доближавам дори един сантиметър по-близко до Небесното царство, да се продъни дано!
Обстоятелствата ни притискаха и отпуската ми заплашваше да свърши преждевременно, а исках да опитам още толкова много неща. Сред тях най-много ме изкушаваше БОЛКАТА – усещане, от което ние безсмъртните сме несправедливо лишени. Слугата ми отново се оказа изключително полезен.  Каза, че знае едно място в най-близкия град, където срещу скромна сума можели да изтръгнат цялата болка, която е способно да понесе крехкото ми физическо тяло, плюс куп унижения за гарнитура. Настъпих педала до дупка. Замалко да катастрофираме. Слугата ми се уплаши, все още се страхуваше от Смъртта. Какъв глупак. На молбата му да карам по-внимателно отговорих, че всяка глътка въздух, която вдишва след датата на екзекуцията дължи на Мен. Можех да отнема това, което бях подарил със същата лекота. Успокоих го, че и двамата сме се запътили направо към АДА. Нямаше какво толкова лошо да ни се случи.
Разбира се, аз съвсем не бързах да се разделям с прекрасното си тяло, но то ме предаваше. Съсипваше се изключително бързо под натиска на демоничната ми душа. Косата ми започна да окапва, зъбите също. Зрението ми се влошаваше с всеки изминал ден. Нямах излишно време за губене. Трябваше да опитам от всички земни удоволствия преди да се разпадна напълно.
Намерихме мястото, за което ми говореше моят роб и платихме сериозна сума на симпатична млада жена в кожени дрехи, за да ме завърже чисто гол за дървен кръст и да изтезава голата ми плът. Защипа зърната ми с метални клеми за банкноти, гори ги със свещ и забива кърфици в тях, докато не станаха напълно безчувствени. След това завърза тестисите ми с въже и ги окачи за тежест, висяща от тавана. Цялото ми тяло се покри с белези от различни по големина бичове, бамбукови пръчки и най-обикновени камшици. Беше невероятно! Такъв букет от усещания, толкова професионално свършена работа! Тялото ми се превърна в платнище, върху което безчувствената садистка рисуваше своя шедьовър на болката и унижението! Каква жена!
Три дни след това не можех да се повдигна от леглото. Появиха се възпаления, висока температура, тъканта регенерираше умопомрачаващо бавно, с ужасни сърбежи.  Верният ми прислужник не се отделяше от мен и по всякакъв начин се грижеше да внесе комфорт в изпитанието ми. След като най-после отново стъпих на крака, щедро  го попитах каква награда иска за вярната си служба. Прошепна ми молбата си в ухото, сякаш се страхуваше да изрече най-съкровените си желания на глас.
Успяхме да излъжем момичетата сравнително лесно – достатъчни бяха няколко   мили думи и по един поглед право в очите. Нямаше как да ги вкараме в хотела, затова паркирахме в полето – далеч от главния път. Това, което последва, успя да въздейства дори на обръгналите ми от жестокости сетива. Копеленцето наистина си заслужаваше смъртната присъда! Стенанията, плачът и молбите за милост само усилваха апетита на изверга за повече кръв. Превърна се в истинско животно  -в хищник, който си играе с жертвата, като бавно и болезнено изтръгва последните мигове живот от тялото й с прецизна жестокост. Насити нагона си до пълно изтощение. Предложи ми остатъка от треперещата им, разкъсана плът. Не се възползвах, но ги оставих живи. Няма ненаказано Добро! Тъмата ще победи над Светлината, да пребъде Вторият Ренесанс!
Трябва да прекъсна за малко разказа си, защото след малко докторът ще ни  нареди в редица за инжекция. След това ще ни водят на обяд – така, както сме си оковани един за друг. И без това никой не вярва на историята ми, напротив – мислят ме за някакъв извратен престъпник, за „особено опасен луд”. Слугата ми се самоуби по моя заповед, миг преди да ни заловят ченгетата. Мисля, че щеше да го направи и без това. Едва ли изгаряше от желание да се върне отново в отделението за осъдени на смърт. Предадох се без съпротива. Силите напускаха изтощеното ми тяло. Не казах нито думичка по време на разпитите. На процеса също. Не помогнаха нито заплахите, нито изтезанията в полицията, нито безсънието, нищо! Беше ми АДСКИ безразлично какво ще правят с мен проклетите земни твари. Исках вече да си ходя у дома! Планът ми беше в деня на присъдата да се изправя гордо пред съдебните заседатели, да произнеса реч във възхвала на Подземното царство, да обещая на всеки от присъстващите сигурно място там и публично да сложа край на живота си. За съжаление не успях да преценя ситуацията добре. На последното заседание в залата се появи Светъл с по-висок ранг от моя. Беше седнал на една празна пейка в публиката и през цялото време ме наблюдаваше строго. Мръщеше се, все едно съм му изял закуската. Виждах го само аз и никой друг. Вечерта се появи в килията ми, поиска име, сан, длъжност, попита ме дали ще се покая за греховете си. За назидание на останалите Демони, които идват в този свят, отне магическите ми сили. С едно докосване изцели всички рани и премахна физическата слабост. Превърна ме в най-обикновен, простосмъртен затворник, в осъден на принудително лечение, психично болен рецидивист. Честно казано, нямам намерение да прекарам остатъка от дните, отделени на това тяло между инжекциите, хапчетата, срещата с психолога и леглото, за което ме държат завързан постоянно. Скоро ще си ходя. Само да ме развържат поне за миг, мамка му!

Тихомир Димитров

февруари 4, 2007

Най-жестокият убиец

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 3:10 pm

 

През втората световна война съветските жени активно са участвали в бойните действия не само като санитарки, медицински сестри, преводачки, готвачки и работнички във военнните заводи, но и като действащи бойни единици –  с пушка в ръка. Скоро ръководителите им установили интересен факт. Разузнаването докладвало, че сред немците се носи слух за ужасните жестокости, на които са способни руските снайперистки  и че „да те убие снайперистка, дано!“ е нещо като най-кървавото проклятие сред солдатите на Фюрера.
Естествено, имало е повече мъже-снайперисти, но понеже мъжът има прагматичен ум по природа, все гледа да си свърши работата по най-бързия начин. Като види немец той се прицелва, поема си леко дъх ( за да не му треперят ръцете от напрежението в гръдния кош), поставя мерника върху каската на врага и през следващите 30-ина секунди не диша в очакване на онова специфично усещане, с което само добрите стрелци са запознати, а именно – усещането, че ще уцелиш на всяка цена, ако стреляш СЕГА, след което натиска спусъка. Без да усети нищо швабата отлита директно в хилеристкия рай.
Съвсем различно било положението при женчите снайперистки. На бойното поле, както и в живота, жените са движени предимно от емоциите си. Представете си онази мамушка или девушка, посиняла от студ и изтръпнала от недоспиване след 8 часа, прекарани  в снега. Жените много мразят да им е студено, да не говорим за ужасните бръчки под очите, които се получават от безсъние. Представете си, че същата тази изнервена девушка със снайпер в ръка е загубила брат си и мъжа си, а твърде често и двамата си синове на бойното поле. Тя има толкова много да отмъщава: БАМ един в лявото коляно за Стьопа, който пиеше от сутринта, но беше верен съпруг и добър  баща, БАМ един в дясното коляно за Володя, който така и не успя да се ожени, БАМ  един в ташаците за големия Серегей и ТРЯС –  последния в главата, след една цигара време, за малкия Миша.
От Втората Световна идва и поверието, че трима души не трябва да палят цигара от една и съша клечка кибрит. Можете да си представите как окаляните до уши немци киризят в окопа и няма какво да правят по цяла нощ, нарядът е дълъг, дай да запалим по една цигарка, да затапим медицинския спирт с консерва за мезе. Отсреща обаче девушката не спи, напълно трезвена е и цяла вечер окулярът й щъка ту наляво, ту надясно из окопите на притвнкника. Погледът й е привлечен в посоката на първия, който драсне клечката кибрит. Всяка светлинка хваща окото отдалеч в тъмнината. Докато вторият пали от същата клечка (кибритът е бил най-голямото богатство за оръфания немски солдат – така е на война, дори клечките трябва да се пестят), та докато вторият пали цигара девушката намества окуляра и се прицелва в тъмното пространство маааалко над огънчето, за да може да отнесе тиквата на третия, който  е решил да използва същата клечка.

Съветските ръководители с изненада установили, че жените стрелят по-точно от мъжете и, че са много по-дисциплинирани. Масово започнали да изпращат на фронта жени-снайперистки за ужас на своите врагове…

Тихомир Димитров

февруари 2, 2007

Пожарникарски истории – История последна: „Змия в крачола“

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 12:03 pm

 

За съжаление, твърде често се случва пожарникар да загуби живота си при изпълнение на служебния дълг. Това е героична смърт, достойна за уважение. Начинът, по който си е отишъл героят на този разказ, обаче, е колкото нелеп, толкова и ужасяващ. Човекът имал нов Опел и стар Москвич. Опела карал из града – ходел на работа с него, до пазара, на гости на приятели и роднини. „Московеца” пазел само за черен път – когато ходел за гъби в гората, на пикник, до бостана, да си нагледа вилата на село и т.н. От есента до пролетта ветеранът на съветското автомобилостроене стоял плътно опакован в брезент на топло в гаража. Вадел го само през лятото, „размразявал” го и пердашел по черното без много много да му мисли. Москвичът и без това отдавна гниел и плачел за моргата. Всяка пролет собственикът му се канел да го продаде за скрап, но качал ли се да го покара за последно, отказвал се. Това била първата му кола. През комунизма бил чакал 15 г. за нея и накрая се уредил с връзки за да не му дадат Жигули, а горд, чисто нов Москвич. Освен това, не можел да троши Опела по нивите. Сърце не му давало да се отърве от таралясника.
Веднъж през есента решил да заведе жената и децата на пикник в гората. Натоварил ги в Москвича заедно с 6 литра бира, 2 кг кренвирши, кило домати, 2 буци сирене, 3 родопски одеяла и една футболна топка – да ритат децата.  Спрели до един дървесен пояс, застлали одеялцето, извадили продуктите и голямото плюскане започнало. Пълен с кренвирши и бира до гушата, на пожарникаря му се дослушало нещо „за душата”. В Москвича имало старо радио, което се чувало слабо, за това се наложило да оставят вратите широко отворени. Унесен от хорото по Хоризонт, доволният глава на семейството блажено заспал. Докато той хъркал, жена му плетяла, а малчуганите гонели топката из гората, в колата през широко отворените врати се промъкнал огромен, бременен, женски смок. На следващия ден пожарникарят „зазимил” Москвича – опаковал го в брезент и го оставил в гаража до пролетта. През зимата старото возило се превърнало в топло и сигурно убежище за змията-майка и нейните змийчета. За допълнителен късмет в гаража щъкали мишлета, които помогнали на котилото да се угои достатъчно преди да изпадне в летаргичен зимен сън. На пролет пожарникарят изкарал москвича и поел с него към село да „размразява” вилата. Пътят бил хубав, прав, бе завои, нямало коли, човекът отдавна не бил карал любимия Москвич и с удоволствие го настъпвал колкото може да върви. Докато шофьорът весело си пеел „със 100 километра в час летя, летя…” палавата главичка на едно от смочетата се подала  изпод седалката и любопитно се навряла  в крачола на пожарникарския му панталон. Шофьорът усетил че НЕЩО ПЪЛЗИ ПО ВЪТРЕШНАТА ЧАСТ НА БЕДРОТО МУ, опипал се и с ужас установил, че това е ЗМИЯ. В същото време още няколко змийчета се заврели в крачолите му. Подплашени от вибрациите на стария Москвич, братчетата им наизпълзели отвсякъде – едно се подало зад сенника, друго от отдушника, трето се показало през скъсаната драперия на седалката. Онемелият от ужас шофьор видял да излиза и майката-змия – двуметров смок-къщовник се навивал в скута му, гледал го с безизразните си, немигащи очи  и съскал злобно. Окончателно загубил контрол над автомобила. Москвичът излетял в канавката и се разбил в първото срещнато дърво, убивайки го на място. Повечето змийчета оцелели.

Тихомир Димитров

Следваща страница »