Системата от 9 до 5 или куцата оферта на наемния труд в BG

Изт: woolblog.com

Трудът като бизнес

Трудът също е бизнес. Той е вид „заетост”, нали точно така се превежда от английски: business. Заетост. Занимаваш се с нещо. Зает си. Даже по цял ден. И ти плащат. Нека погледнем на трудовите отношения като на пазарна сделка, каквaто те в действителност са. Но да предположим, че вместо труд и време продаваш някаква суровина, например: репи. Примерът е селски и съвсем хипотетичен. Отваряш картата и гледаш как върви цената на репите по света. Всеки търговец иска да получи максималната цена за своя продукт, нали така? Виждаш, че има една малка, насрана държава в ЕС, където репите са най-евтини. Баш там ли ще отидеш да ги продадеш? Защо тогава си продаваш труда в България? Отговорът също е доста селски: защото нямаш физическата и/или интелектуалната възможност да го правиш някъде другаде. Нямаш образование / амбиции, не знаеш езици, липсва ти смелост, така са ти казали или просто те мързи. Образованието се трупа, езиците се научават, смелостта се тества…виж, за мързела вече не знам. Подозирам, че е въпрос на личен избор. Но винаги има изход. И той винаги зависи от теб.

Трудът като народо-психология

Хайде да си го признаем честно. Българинът е мързелив, завистлив и свидлив човек. На него не му се работи. Той гледа да не се набута и случайно да даде повече, отколкото е получил. Той много, ама много се дразни от чуждите успехи. Българинът е тарикат.  Тези черти на нашата народо-психология определят защо сме толкова бедни. Не ни липсват нито ресурси, нито географско положение, нито природен интелект, абсолютно нищо не ни липсва. Проблемът е в главата. Човешкият труд у нас не се цени. Точка по въпроса. Това е национална черта! Ако решиш да си на заплата в България ще ти плащат малко и ще ти се присмиват за това, че ти плащат малко. В страната на тарикатите решил да го играе честно. Айде де! Ще залага на сигурно! За награда получаваш най-ниската заплата в ЕС. Дори кандидат-членките на ЕС ни разминават по доходи.

Трудът като производителност

„Гениите” на икономическата мисъл обясняват ниския стандарт у нас като ниска производителност на труда или като недостиг на технологични иновации. В резултат, един камериер по Черноморието полчуава между 150-200 евро на месец, а гръцкият камериер получава между 400 и 600 евро на месец. Държавният служител у нас получава между 300 и 400 евро на месец, а няколко километра в южна посока, недоволният държавен служител от Гърция се дразни, че му намаляват заплатата до 1000 евро на месец. Един офис сектретар у нас вегетира на 400 евро месечно, докато в Гърция е трудно да получаваш по-малко от 800 евро, ако работиш в офис, каквото и да било. Помощите са по-високи. В Холандия, пък, цифрата се качва на 1500 евро.

При същите цени в хипермаркета. Ще се съглася само, че горивата там са с 5-10% по-скъпи. Може би. Това в никакъв случай не компенсира унижението на „работещите-бедни” у нас, „задоволяващи се” с доходи, които са десетки пъти по-малки…

Добре, де, питам аз, гръцкият и холандският камериер някакъв по-иновативен парцал за бърсане ли използват? Или препаратът им за чистене на прозорци е по-технологичен? Нима не го купуват в същите хипермаркети? На същата цена? Или, може би, там търкат прозорците десет пъти по-бързо?

Всички знаем колко са мързеливи съседите. Точно колкото нас! А колко са мързевливи държавните служители по принцип! В целия свят. Никой не може да ме убеди, че английската или гръцката администрация е по-продуктивна или по-надъхана, от гледна точка на работоспособност, в сравнение с нашата. Или, че хората, упражняващи рутинна дейност на компютър от 9 до 5 са десет пъти по-ефективни в блъскането на пасианси по цял ден. Това не пречи служителите навсякъде другаде, обаче, да са 5-10 пъти по-добре платени, отколкото колегите им в България. Както в частния, така и в държавния сектор.

Същият пример важи за офисния секретар, чиито умения се свеждат до работа на комютър и чужд език, в най-добрия случай – английски. Какви иновации и каква производителност? Два пъти по-бързо принтира документ ли? Или речта му позволява да говори два пъти по-бързо по телефона? Не, просто човешкият труд там се цени, а тук не се цени. Това е национална черта. Тя прави както българските предприемачи, така и българските потребители бедни.

Трудът като източник на благосъстояние

Вярно, че в Германия се бачка здравата и дисциплината е на много по-високо ниво, но щом един български служител може да стане дисциплиниран и производителен точно колкото един немец, отиде ли да работи там, значи грешката не в служителя. Даже по нивите българите са десет пъти по-производителни в чужбина. Грешката не е в бачкаторите, грешката е в мотивацията. Ние си позволяваме немски автомобили, но не си позволяваме дори една трета от производителността на труда, която нашите собствени служители показват, когато избягат там, за да я продават в манифактурата на същите тези немски автомобили.

Обществото / нацията са изградени от хора, не от мерцедеси, бе ем-вета и машини, уважаеми съселяни. Изградени са от потребители. Благосъстоянието на една нация зависи от благосъстоянието на хората в нея, а не от автомобилния й парк. Последният по-скоро е резултат от добре мотивиран труд, отколкото е източник на доходи. Нашите служители са и наши клиенти едновременно. От тяхната покупателна способност зависи дали бизнесът ни ще върви или не. Нашият бизнес зависи от потребителите, а потребителите са с ограничена покупателна способност, защото получават заплата при нас. Кръгът се затваря…

Докато продължаваме да харчим за избиване на комплекси, инвестирайки в мерцедеси, вместо в качествен, производителен, високоплатен труд, ние ще продължаваме да правим немската автомобилна индустрия все по-богата, а клиентите и служителите на нашите смотани фирми, тук, у нас, ще продължават да са все така бедни, зле мотивирани и ниско платени. Те няма откъде да вземат пари за пазарене, освен от нашия фонд „Работна заплата”. От това нашият собствен бизнес ще остане ниско конкурентен. И цялото ни общество ще остане бедно. „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Търговският обмен се случва между хората, а не между машините и хората. Във вашите фирми има хора, които струват по-малко от столовете, върху които седят. Помислете върху това! Но вие на можете да накарате столовете да работят.

Трудът като извоювана привилегия

Знаете ли на какво се дължат високият жизнен стандарт и добрите социални придобивки на френските служители, да речем? Някои сигурно ще кажат: на това, че Фрация е голяма и богата страна, бивша колониална империя, с развито производство и технологично напреднал бизнес. Това е така, но преди 150 години Франция е била нито по-богата, нито по-бедна от България. Да не говорим за по-напреднала в технологично отношение…

Преди 150 години френските индустриалци са експлоатирали 8 годишни момчета във фарбиките си на 16 часов работен ден, тровили са ги с индустриални препарати, наблъсквали са ги да живеят в гета и са им подхвърляли грошове, за да не умрат от глад.

А сега искам да отворите един учебник по френски. Вижте заглавията на уроците: „Гладът”, „Стачката”, „На барикадите” „Без дом”, „Клетниците”, „Гаврош”, „Синдикатът” и т.н. Вижте и новините по телевизията. Виждате ли служители, свикнали да получават 3000 евро на месец и богати земеделци, които палят автомобили по булевардите на Париж и разливат мляко по улиците? Защото някой е решил да им удължава пенсионната възраст и да намалява субсидиите, да речем? А ние тук взимаме 500 лв на месец и си траем. И се правим, че това ни устройва. Еми, значи сме доволни! Аз бих намалил заплатите тройно в такъв случай! Мисля, че получаваме твърде много, щом си позволяваме лукса да бъдем доволни. Социалните придобивки не се дават, те се взимат. Извоюват се по барикадите. В наши дни има по-хуманен начин това да се прави – с обществен контрол, с публичен натиск, с независими медии и с гражданско общество. Но не виждам дори опит за напън в тази посока. Най-активните „каузи” се раждат и умират във Фейсбук…

Извратената логика на труда от 9 до 5

Тя създава масови задръствания и хаос в градското движение, това е ясно. Да не говорим, че доста хора не са продуктивни рано сутрин, защото биологичният часовник при тях е различен. Активизират се след обяд. Или нощем. Така са създадени. Тогава са продуктивни. Но те нямат друг избор, освен да спят в офисите. От всичко това страда производителността на труда. Извратената логика на труда от 9 до 5 гледа на работата като на „прослужено време” – всичко зависи от часовете и дните, които си прекарал върху бюрото, независимо какво си правил там. Като казвам „всичко”, аз имам предвид всичко: правото на отпуск, болничен и пенсия, размерът на трудовото възнаграждение, осигуровките и бонусите в края на годината.

Да, но частните фирми не са армия, та единственият измерител за „труда” да е прослуженото време и нарядите, които си дал. Няма значение колко часа дневно прекарваш в организиране на „протести” във фейсбук, в теглене на порно от интернет, в онлайн залози, в гледане на спортни предавания или в четене на блогове като този. Има значение само какво си свършил и как си го свършил. По отношение на преките ти задължения. Но системата от 9 до 5 не се интересува от това. Тя ти плаща, за да присъстваш там – да пристигаш навреме и да чакаш: да чакаш заплата, да чакаш повишение, да чакаш отпуск, да чакаш бонус, да чакаш да дойде краят на света!

Наемният труд като изнудване

Да си представим следната, напълно хипотетична ситуация: Аз съм предприемач и съм намерил пазарна ниша, която успешно запълвам. Хората имат нужда от мен и от моите продукти или услуги. Плащат ми добри пари, за да ги получават в замяна. Но работата е толкова много, че не мога да смогна сам. Затова викам разни хора да ми помагат. Получава се следното: „Мило другарче, ела да ми удариш едно рамо, ела да помогнеш, защото не мога да се справя сам. Но подпиши този договор, с който помощта ти автоматично се превръща в изнудване: ще спазваш 900 правила и норми на поведение, 800 различни закона, ще се обличаш както ти кажа, ще говориш каквото ти кажа, ще спиш и ще почиваш, когато ти кажа, ще се храниш с това, което ти дам и ще забравиш за всички хобита, интереси, дори за личното си здраве и за семейното си щастие ще забравиш – те ще останат на заден план, защото си решил да ми помогнеш. Само аз ли виждам нещо нередно в това?

Абсолютната несигурност на работното място

Много хора се заблуждават, че работата на трудов договор им гарантира някаква „сигурност”, защото са обвързани с „по-голяма от тях” организация. Не са самотни в битката за живота, един вид. Част от стадото са. Стадото ще ги защити и ще ги топли през зимата. Кучетата ще ги пазят от вълците, а пастирите ще се погрижат покривът на кошарата им да не тече и редовно ще ги извеждат на „паша” – поне веднъж седмично. В замяна, те са готови да изтърпят зъбите на овчарските кучета, тоягата на чобанина и „ножицата” на стопанина. Няма съвършено щастие в този свят! Няма и по-несигурно нещо от наемния труд.

Защото „сигурността” на редовния доход – единствения, който получаваш и, от който зависи цялото ти благосъстояние, се определя от волята и от капризите на хора, които дори не познаваш. От тяхната предприемчивост и от лидерските им качества. От способността им да оцеляват. От това доколко се вживяват в ролята на чобанина. От коректността на техните клиенти, които също са непознати за теб. От доставчиците и от „пазарната конюнктура”. Аз това го наричам несигурност. Вие, ако искате, го наричайте „сигурност”. Подозирам, обаче, че собственият ви опит ще ви опровергае. Освен, ако вече не го е направил.

И всички зависят от конюнктурата на пазара, която пък съвсем няма нищо общо с индивида. Демек, нищо не зависи от теб, но ти изцяло зависиш от друг: от чужди интереси, от монополи и от решенията на напълно непознати хора. Чудя се как, изобщо, при това положение, отиваш в банка и се разписваш върху 30 годишен ипотечен кредит? С какъв акъл? Заради сигурността на работното ти място ли? Единствената сигурност на работното ти място е това, че цял живот ще си останеш беден. Ако имаш късмет. Цял живот ще си с таван върху доходите и без ограничения върху разходите, защото ги определя някой друг. А, ако решиш да го продадеш тоя живот срещу купична тухли и хоросан с идеята някога, по някакъв начин, те да станат твои, за мен, персонално, ти влизаш в категорията „прост”.

Не е ли тъпо? Цял живот някой друг ще определя тавана на доходите, които получаваш, цял живот ще зависиш от решенията на непознати хора и от „пазарната конюнктура”, за да не останеш на улицата, но цял живот ще плащаш някаква фиксирана, предварително обещана, може би дори растяща цена, за да не останеш на улицата. А спреш ли да плащаш, само за 2 седмици ще останеш на улицата! При това – без изобщо да зависи от теб! Защото твоят просперитет е в ръцете на хора, които дори не познаваш. Е, на това ли му викаш сигурност?

Скъпо е да си наемен служител

Организацията осигурява комфортен офис и техника, с които да работиш. Дава ти средство за препитание, един вид: редовни доходи, осигуровки, повишаване на квалификацията и бла бла. Обаче тя не е благоворително дружество, а организация, създадена с цел търговска печалба. И няма как иначе. От гледна точка на наемния служител това автоматично означава, че той винаги получава по-малко, отколкото дава. Означава, че за да го държат на работа, той трябва да си плати и за бюрото, и за компютъра, и за служебния автомобил, трябва да покрие всичките си служебни разходи и чак тогава, ако остане нещо отгоре, може да го подели със собствениците, в най-добрия случай 50 на 50. Ако не беше така, този офис и тази организация намаше да съществуват. Е, питам аз, щом можеш да си позволиш толкова много „екстри”, защо не направиш така, че да решаваш сам колко ще струва компютърът, бюрото ти и столът, върху които работиш? Защо не решаваш сам колко време ще работиш и кога ще почиваш? С какви излишъци ще разполагаш на месец? Да, знам, по-лесно е, когато сервират правилата на готово. По-лесно е, когато не мислиш изобщо. Но излиза десет пъти по-скъпо…

Социалната алиенация на наемния труд

Още един от аргументите, който живите-мъртви (разбирай: наемните работници) използват, за да оправдаят собственото си нещастие е тезата, че работното място им осигурява социална среда. Аз не виждам кой знае каква среда в това да си затворен в една стая, с едни и същи хора, всеки ден. И така – цял живот. Там да прекарваш цялото си време. Голяма част от съзнателния ти живот да минава там – между тези четири стени, с тези няколко човека, които дори не са ти роднини, а няма как да ти станат и приятели, защото са ви събрали от кол и въже –по си –ви-та, а не по интереси. Това не е никаква социална среда, това е изолация, която много наподобява пандизчийското другарство с тази разлика, че „килията” е малко по-светла и по-добре обзаведена (може би) и малко по-често те пускат в отпуска. Но пандизчиите имат едно основно предимство – те знаят кога точно изтича срокът на тяхното пленничество и са готови да гребат от живота с пълни шепи след това. Докато живите-мъртви се надяват присъдата им да продължи вечно. Те се надяват тя да е доживотна, защото са подписали доживотни заеми…

Да впрегнеш каруцата пред магарето

Можеш ли да впрегнеш каруцата пред магарето? Не можеш! Единственият смислен аргумент срещу всичко, което написах по-горе е, че просто има хора, които са създадени да следват магарето, а не да дърпат каруцата. Тези хора не вярват в собствения си потенциал. Те нямат амбиции, мечти и желания. Или имат, но предпочитат да не рискуват. Предпочитат да са обект на обстоятелствата, а не участник в играта. Готови са да поемат негативите от рискованото поведение на някой друг, но не и да предприемат собствен риск. Съгласни са да загубят всичко, което притежават, ако другият се провали, да потънат заедно с него, но не са готови да делят плячката по равно, ако той успее. Те са на заплата! На тях това им стига. Някои са мързеливи и страхливи хора, други са брилянтни специалисти в своята област. Няма значение! Закачени са на един и същ синджир. От това печелят първите, но качествените хора губят. Най-лесното нещо на този свят е да сключиш губеща сделка. Да работиш без пари. Поради тази причина намирането на работа е десет пъти по-лесно, отколкото стартирането на собствен бизнес! Помислете върху това.

Вижте, говоря сериозно, повечето хора не са виновни за това, че живеят в епохата на страха и в общество, което се управлява чрез страх. Че да бягаш от страха, а не да се стремиш към изобилието и радостта, е движещ механизъм в битието на нашата реалност. Че подчинението е „качество”, което се насърчава, а свободолюбието – поведение, което се ограничава. Хората не са виновни за това, че от малки са ги възпитавали да учат, да се развиват, да „инвестират“ в себе си и накрая да станат роби – избръснати до синьо, добре облечени роби, с бяла риза и вратовръзка, вместо с хомот около врата.

Има ли разлика между хомота и вратовръзката? Има, разбира се! Робът на хомот не би търпял дори една секунда камшика на своя господар, ако се окаже свободен. Робът на вратовръзка търпи несгоди и лишения цял живот, макар вратите на „галерата” му през цялото време да са отворени…

А можеше просто да избере свободата! Изисква се смелост за тая работа. Всеки иска условията да са му предварително осигурени. Замислете се, когато бягат, робите дали разчитат на някакви предварително осигурени „условия”? Единственото сигурно за тях е, че може би ще ги хванат…

Ама трябва да направиш първата крачка. Трябва да имаш доверие в закона на изобилието. Изисква се знанието, че да служиш на себе си е най-добрият начин да служиш на другите. Службата на другите е единственото смислено нещо, което можеш да направиш в този свят, ако е доброволна. Доброволна служба на другите, а не принудителна! Защото така си решил.

Човек, който се грижи първо за себе си не е егоист, той е алтруист – той има възможността да помисли за оцеляването на повече от един човек (демек – себе си), защото има време, което да посвети на тази цел, има и повече ресурси, които да сподели с този човек, но най-вече: има полет в свободата на мисълта. Има свобода, която може да осмисли и най-вече – да подари.

Как ще подариш нещо, което не притежаваш? Докато си роб можеш да научиш другите роби само как да се подчиняват по-добре, но не можеш да ги научиш как да подаряват свобода. Последното изисква несигурност.

С този материал се опитвам да ви убедя, че няма нищо по-несигурно от галерата, в която сте оковани в момента. В цялата система на намения труд (от 9 до 5) има всичко друго, но не и сигурност, да не говорим за свобода. Мислете със собствените си глави. Рискувайте. Направите ли първата крачка, цялата Вселена ще ви подкрепи. Не я ли направите, цялата Вселена ще се подреди зад приоритетите на хората, на които сте избрали да служите. И галерата всеки момент ще потъне.

Това също е вид свобода. Избрали сте да си останете там. Всичко е наред. Всичко е наред (умишлено повторение). Само от вас зависи. Никой няма да направи първата крачка вместо вас. Светът не познава такава форма на насилие – някой да направи първата крачка вместо вас. Избрали сте да останете там, оковани върху пейката на галера, която може всеки момент да потъне. Останете. Никой никога няма да направи първата крачка вместо вас…

Тихомир Димитров

Unfair Play

Изт: pistonheads.com

Не съм юрист и винаги съм разбирал термина „авторско право” в буквалния смисъл – като авторско право, т.е правото на автора, за авторство, върху неговите авторски произведения. Това няма нищо общо със средствата, формите и начините за разпространение на тези произведения.

Нарушение на авторското право, от неграмотната ми камбанария, например, е да сложиш името си под „Душа назаем” и да кажеш, че ти си я написал.

Да притежаваш хартиено копие от книгата ми и да го дадеш на един-двама-трима, пет, десет приятели назаем, за да го прочетат и те, не е нарушение на авторското ми право.

Не е нарушение на авторското ми право да събереш 200 човека в зала и да им я зачетеш безплатно.

Не е нарушение на авторското ми право да свалиш книгата безплатно от интернет и да я споделиш с 200-400-500 твои приятели, по имейл или чрез социалните мрежи, за да може те също да я прочетат безплатно.

Не е нарушение на авторското ми право да качваш книгите ми по всевъзможни торенти, форуми, електронни библиотеки и сайтове за свободно споделяне.

Това не е нарушение на авторското ми право, това е повсеместно разпространение на авторските ми произведения!

И не само, че ви насърчавам, но и ви умолявам – правете ги тези неща!

Да защитиш един носител на авторско съдържание с авторско право е все едно да влезеш с кофа в морето и да твърдиш, че водата в кофата е по-различна от останалата, защото е твоя, понеже ти си донесъл кофата.

Не би било почтено да продаваш творчеството ми, без моето разрешение и знание, например, но какъв, по дяволите, би бил проблемът да го ползваш и разпространяваш колкото си искаш и то – напълно безплатно?

Не съм, естествено, единственият автор, който се застъпва за свободното споделяне на авторско съдържание и за неговото безплатно разпространение онлайн. Аз съм един от най-дребните – има къде-къде по-прочути / авторитетни / богати автори от мен, които са на мнение, че свободното разпространение на авторските им продукти онлайн не само не ограничава търговската реализация на същите тези продукти, ако имат комерсиален вариант, но дори я насърчава.

Не желая да влизам в конфликти с хората, които държат на всяка цена да контролират методите, средствата и формите за разпространение на авторското им съдържание и, които настояват това да не се случва безплатно. Те имат своите основания, аз имам моите. Единственото ми възражение е срещу начина, по който го правят, защото той е:

а/ анти-еволюционен

б/ ретрограден

в/ обречен.

И, освен това, е доста негативен, което го прави несимпатичен.

В моите очи.

Разберете, аз не мразя парите. А хората на изкуството са ми симпатични. Бих искал да ги видя всичките богати – до един. Но, когато гледаш как другарчето ти пикае срещу вятъра, единствената нормална, естествена, приятелска и човешка реакция е да му посочиш този факт, като оставиш на него решението дали иска да ходи с опикани крачоли (пред многобройната си аудитория) или не…

Защо анти-еволюционен?

Защо интернет е първият по рода си и единственият в историята на човечеството проект, в който участва цялото човечество. Нито една философска система досега, нито дори войната и световният мир не са успели да обединят толкова много хора, от толкова различни социални, икономически, географски и културни среди, в една толкова обща цел.

Замислете се: телекомуникационните компании и кварталните доставчици опъват кабели и антени, някой някъде произвежда сървъри, друг компютри и портативни устройства, трети пише софтуер за тях, всички участват в този проект, потребителите плащат абонаменти, допринасят и споделят съдържание…всеки е съгласен и всеки е „ЗА” дистанциите да се скъсят, за да има достъп до останалите в мрежата. Независимо от личната мотивация да участва в „проекта”, всеки участник допринася с нещо за реализацията му.

Духовно-ориентираните хора знаят, че са клетки в един общ организъм, наречен човечество, където всички сме свързани, подобно на клетките в човешкия организъм, по начин, който все още е неизвестен за науката.

Материализацията на тази духовна хипотеза е глобалната мрежа – резултат от продължителната и целенасочена еволюция на човечеството към всеобща свързаност и повсеместно споделяне, на които имаме привилегията да се наслаждаваме днес.

Безсмислено е да обяснявам, че всеки опит да се застане на пътя на този единствен по рода си, общочовешки, еволюционен проект е обречен на провал.

Причините са две: първо, еволюцията винаги се движи напред, тя е еднопосочен процес и второ – когато има конфликт между интересите на общото и частното, печелят винаги първите, в дългосрочен план, защото общото може да съществува без частното, но обратното никак не е вярно…

Защо ретрограден?

Защото се опитва да съживи труп. Феър плей кампаниите не търсят нови,  алтернативни, еволюционни, изгодни за всички решения, а се опитват да върнат статуквото от миналото, когато начинът за разпространение на творчеството беше по-скъп, по-бавен, по-труден и по-ограничен от днес. Но беше по-изгоден за група от хора.

Вижте, интересите на един писател, ако са поставени на кантар, срещу интересите на неговите многобройни читатели, винаги имат второстепенно значение, защото той е невъзможно да съществува без тях, читателите, като аудитория, а те са напълно самостоятелни да отворят книгата на който и да било друг автор.

Така че, съветът ми е следният: ако публиката ви иска да се наслаждава на вашето творчество, независимо в каква форма творите и, ако иска да  му се наслаждава безплатно, дайте й това право! Дори я насърчете! В противен случай, вие не защитавате никакво изкуство, а само егоистичния си интерес. На никой не му пука за последния, именно защото е егоистичен.

Грешка е да се заканвате на хората, които ви обожават. Без тях вие сте просто един храносмилателен тракт, а не артист, за какъвто се представяте в обществото. Помнете, че щедростта е едно от най-красивите човешки качества. Артистите, те не са ли по-изтънчените човеци, с по-изисканите маниери? Не е ли тяхна ролята да дават пример и да движат обществото напред? Да вдъхновяват? Защо тогава участват в кампании, които се опитват да съживят миналото?

Защо несимпатичен?

Самата кампания в България има подчертано негативен характер. Тя, по същество, е рекламна кампания, с единствената разлика, че не продава някакъв продукт, а идеи, затова я наричат още „социална” кампания.

Имам известен опит в рекламата и от опит зная, че негативните внушения трябва да се избягват. Причината е проста – всяка кампания се стреми към провокирането на някакво действие – да купиш, да повярваш, да участваш в процеса. Всяка кампания търси положителното, про-активно поведение у потребителя, като антипод на бездействието. В този ред на мисли, негативните послания са неудобен инструмент за генерирането на про-активни, положителни действия, например – за купуването на албуми с права.

Негативният тон на рекламните кампании създава противоречие между интересите на кампанията и хората, за които е предназначена. Генерира се противодействие, а не съ- действие. В крайна сметка, рекламните кампании разчитат на добрата воля на своята аудитория – на убеждаващия стимул, а не на принудата като инструмент. Как ще мотивираш потребителите да плащат на творците, като открито ги наричаш крадци?

Нека разгледаме три конкретни примера:

Творец отмъква автомобила на своя фенка от мола, за да й отмъсти. Негативно послание. Можеше просто да й го поиска назаем. И тя щеше да му го даде. Нали затова е фенка!

Друг творец се промъква тайно в жилището на свой фен, за да му яде от студената шунка в хладилника, отново с цел да отмъсти. Негативно послание. Можеше просто да му отиде на гости. Всеки фен би си ударил задника в тавана от кеф да нагости любимия си артист с топли специалитети, плюс отбрана селекция от вина и ракии!

Красив музикант от женски пол свири на улицата, а минувачите обират даренията й, вместо да оставят такива. Тук аудиторията, за която е предназначена рекламата, вече буквално краде, при това – кеш и то – със собствените си ръце! Негативно послание. Тя можеше да събира даренията си онлайн. Тъкмо щеше да има и по-широка аудитория.

Няма да продължа с примерите, защото не искам да се заяждам нито с авторите на кампанията, нито с творците, които стоят зад нея. Това си е техен избор и техен начин на изразяване. Но искам да покажа, че за мен, като автор, този начин на изразяване е твърде несимпатичен. А като потребител на тяхното изкуство ми изглежда три пъти по-несимпатичен.

И, за да не бъда голословен, след малко ще отида да гледам Асен Блатечки на сцена, за което, съвсем естествено, ще си платя. После, ако иска, мога да го заведа у нас и да му сготвя целия хладилник, но ако се промъкне тайно през нощта за студения салам, ще яде само шамарите на сотаджиите…

В заключение

Поуката от всичко казано до тук е, че нещата са такива, каквито са и ние нямаме друг избор, освен да ги приемем. Не можем да вървим срещу еволюцията на човечеството, само защото посоката на тази еволюция, поне временно, не ни е изгодна.

Да, артистите и продуцентите, авторите и издателите, музикантите и лейбълите ще направят крачка назад, за да може аудиторията да спечели повече изкуство и повече свобода…на много по-ниска цена.

Еволюцията винаги е еднопосочен процес, а когато има конфликт между интересите на общото и на частното, първите винаги печелят в дългосрочен план, защото общото може да съществува без частното, но обратното никак не е вярно. Помнете това.

Играйте в повече представления, участвайте в повече проекти, пишете повече текстове по поръчка, свирете повече на живо, контактувайте повече с аудиторията си директно, без посредници и оставете глобалната мрежа да работи за вас, вместо да й се противопоставяте. Аз също искам да живея от пасивен доход под формата на авторски хонорари, но очевидно не съм уцелил епохата. А вие нямаше да четете това и дори нямаше да знаете, че съществувам, ако не беше стремежът на човечеството към всеобща свързаност и повсеместно споделяне, на които имаме привилегията да се наслаждаваме днес.

В природата няма празно.

Глобалната мрежа увеличава всеобщото изобилие – в този процес някои от старите източници на доходи ще отмират, като нефункционални, но на тяхно място ще се появяват нови и нови, още по-добри и още по-оригинални начини артистите да получат своето. Без задължително някой да губи от това. Единствените смислени сделки са сделките win-win. Всичко останало е измама. А природата не търпи празно. И за артистите тя няма да направи изключение.

Тихомир Димитров