Изт: Wikigallery
Според дефиницията на Уикипедия мултикултурализъм е „понятие, с което се описват общества, в които съжителстват много на брой различни култури без една от тях да е господстваща или поне преобладаваща. Точно по този белег се отличава от културния плурализъм, който предполага заедно с господстващата или поне преобладаваща култура да съществуват в обществото и други култури, които обаче да не противоречат на установения от господстващата култура правов ред“. (линк). В същия текст се пояснява още, че българското общество е пример за културен плурализъм, тъй като у нас съществуват и други култури. Исторически терминът „мултикултурализъм“ произлиза от бикултурализма и билингвизма, типични за Канада, където има ясно определени френска и английска част. В Европа, твърди авторът, терминът е по-скоро обект на философско теоретизиране, без реално политическо приложение.
И слава Богу, бих добавил аз!
Защото виждам твърде много общи черти между комунизъм и мултикултурализъм. Комунизмът, разбира се, вече е осъдена идеология, причислена трайно към историческите примери за тоталитаризъм, подтисничество и класов терор(изъм). Същото не може да се каже за мултикултурализма, който продължава да е „hype“ в развитите и модерни западноевропейски общества. Притеснително е, че двете идеологии (отречената и модерната) имат сходства, които сякаш малцина забелязват или поне не се осмеляват да посочат открито, съобразявайки се с ограниченията на т.нар „политкоректно“ говорене.
Без да слагам знак на равенство между комунизъм и мултикултурализъм, тъй като, все пак, става дума за понятия от съвсем различен клас категория, ще си позволя да очертая общото между тях. И двете произлизат от една принципно добра идея, нека го наречем дори идеал, защото си остава вечно непостижим, а именно: идеалът са социална справедливост и равенство. Нима някой здравомислещ човек би отрекъл жестоката несправедливост на неравенството, което господства в съвременния свят? Няма има нещо по-благородно от идеала за свобода, равенство и братство между хората, между народите, между културите?
И нима има нещо по-далеч от действителността? Сега или в исторически план?
Идеалът за социална справедливост и равенство е чист като детска сълза. Проблемът е, че се доближава опасно до една друга тенденция с не толкова благи окраски, каквато е сремежът (на всяка цена) към егалитаризъм. Равенство между класите, равенство между културите. При комунизма фабрикантът и общият работник са равни. Ако първият има някакви възражения по въпроса, то класовата борба ще му напомни принудително, че не е прав. При мултикултурализма заварената и привнесените култури са равни. Ако първата има нещо против, то… е, още не се е стигнало чак до там. Но имаме достатъчно актуални примери за междукултурен тероризъм, които, за щастие, все още не са изведени до нивото на национална идеология. Кое е по-осъдително: крайно десният националист, който избива сънародниците си заради лявата им ориентация или ислямският екстремист, който избива „неправоверните“ заради религиозната им принадлежност?
Причината мултикултурализмът да не хваща здрави корени в България и, като цяло, в Източна Европа е, че сме „яли попарата“ на друг вид егалитаризъм. И то съвсем скоро. Страданието води до мъдрост и смирение, а обществата от Източна Европа са страдали много. По-склонни са да пазят „своето“ от „чуждото“, но не на всяка цена, а като инертна съпротива срещу всеки нов опит за социален експеримент с уклон към егалитаризъм, тъй като раните на тези общества от предишния експеримент с егалитаризма още кървят. Ще мине доста време преди „да хванат коричка“ и да спрат да сърбят. Но белезите от тях ще си останат завинаги… поне докато тези общества съществуват.
Има и друг съществен фактор: източноевропейските народи никога не са играли ролята на подтисник и колонизатор на други култури, не изпитват историческа вина за това и не изгарят от нетърпение да поправят грешката си сега. Техните конфликти се ограничават до почти невинните боричкания за територия с непосредствените им съседи. Казвам „почти невинни“, защото няма база за сравнение с покоряването и експлоатацията на цели континенти, нито с геноцида над завареното им население, с който богатите и преуспяващи (първият милион винаги мирише лошо) западни общества съвсем не се гордеят в наши дни.
Историческата обусловеност е довела източните общества до приемане на здравомислещата максима, че „в Рим трябва да се държиш като римляните“ и те изискват това от привнесените култури. Жестоко и несправедливо е да обвиняваме източноевропееца в нетолерантност, защото не е готов да приеме с лекота идеята за равенство между всички култури у тях, на собствената му, напоена с толкова много кръв (не и без стремежа към егалитаризъм) мъничка територия.
Провалът на мултикултурализма към днешна дата започва да става все по-осезаем и на Запад. „Брекзит“ е най-актуалният пример, но само един от многото. Друг пример е категоричното заявление на Ангела Меркел, още през 2010 година, че усилията на Германия да изгради мултикултурно общество са претърпели пълно поражение (линк). Трети пример е възраждането на националистическите движения на запад. Четвърти пример са всички прояви на насилствена междукултурна нетърпимост, въпреки затягането на анти-дискриминационните закони, основно в Западна Европа.
Имам усещането, че на западноевропееца започна да му писва анти-дискриминационните закони да са насочени единствено срещу него. Що се отнася до източноевропееца, той е свинкал традиционно законите да са насочени срещу него, защото в продължение на столетия е бил принудителен „домакин“ на насилствено внесена чужда култура и на налаганите от нея закони. Що се отнася до „вдъхновените“ от „развития запад“ закони, източноевропеецът традиционно е обект, а не субект на геополитиката на Великите сили от близо век и половина, така че е свикнал и те да не са писани в негова полза…
Всичко казано до тук има за цел да защити единствения тезис на това есе, а именно, че дори отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза. Ако съществува място за някакво лично мнение, то е следното: заради липсата на релевантен исторически опит, европейският запад сякаш предозира с мултикултурализма и едва сега започва да усеща първите симптоми. А европейският изток се престори, че гълта „горчивия хап“, сложи си го под езика, и щом усети добре познатия му от миналото вкус, побърза да го изплюе с изкривена физиономия. Сега „хапът“ може да бъде натикан обратно в гърлото му единствено чрез насилие, както е бил натикван преди. Но дори това да стане, организмът му вече е с изграден имунитет, а историческата му карма е платена – нещо, което не може да се твърди за европейския Запад.
И всичко щеше да бъде нормално, предвидимо, дори обратимо, ако Европа не изчезваше от картата на света в лицето на коренното си население. Това важи както за лъскавия, first world Запад, така и за дрипавия, second-hand Изток. Изтокът, обаче, нито изпитва вълчи глад за вносна работна ръка, която да поддържа икономика на високи обороти, нито може да си я позволи, нито предлага кой знае какви условия за живот.
И ето, че идва моментът на едно смело предположение, почти под формата на футуристично предсказание:
Населението на европейския изток ще запази по-дълго своята идентичност в културно, географско и политическо отношение, дори своята физическа цялост, за разлика от населението на европейския запад, но не толкова под или въпреки натиска на външна сила, а по-скоро като резултат от вътрешните решения, вземани на базата на наличието или липсата на (горчив) предишен опит.
Това само в краткосрочен план. В дългосрочен план грохналата старица Европа е на смъртния си одър, в лицето на завареното си население, независимо коя част от континента обитава то. С нея ще си отиде и т.нар „Западна цивилизация“, т.е всичко, което наричаме „цивилизация“ от 500 г. пр.н.е та чак до сега. Нито чумите, нито глобалните конфликти, нито революциите, нито земетресенията и вулканите, нито кръстоносните походи и вражеските нашествия, нито великите преселения на народите, нито ядрените заплахи, нито топлите и студени войни успяха да постигнат това.
В една пo-напреднала възраст, обаче, предозирането и с най-безопасното лекарство може да се окаже фатално. Санитарите ще изнесат тялото, ще сменят завивките, ще проветрят помещението и ще зачакат новия си пациент да предозира с правилното лекарство в правилното време…
Идва ред на други, по-стръвни и по-вкопчени в правто си на живот култури, които ще заемат мястото на грохналата Старица, когато им дойде редът.
Сходни публикации (ама не чак толкова скучни):
За миграцията или защо всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия
Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи
Нема нужда да ги стигаме американците
Самоубийство чрез благоденствие
Писателският блог на Тишо 