Писателският блог на Тишо

април 28, 2011

По Пътя към Сантяго: Приятелите от Камино

Би било невъзможно да опиша всички хора, които срещнах по Пътя и всички взаимоотношения, които имах с тях, затова ще избера онези, които оставиха най-трайни впечатления у мен. С повечето поддържам връзка и до днес.

Франциско – първият ми приятел от Камино. Срещнахме се при негодната за пиене вода, както писах в „Първи крачки”. Не успяхме да наквасим устните, но и двамата намерихме нов приятел край Пътя. Виновна за запознанството ни е „кризата”, която тогава тресеше (и продължава да тресе) Испания. В Испания, обаче, освен криза, явно има и социална политика, защото минал на половин работна седмица, Франциско получаваше 90% от възнаграждението си, без това да е за сметка на работодателя. Надницата му беше орязана на половина, но 40 от липсващите 50 процента му ги изплащаше социалното министерство. Това му позволяваше да разполага с повече свободно време и да пътува.

Тук искам да отправя сериозна критика към социалната политика в България. Какъв е смисълът да се хвалим със „стабилни” макроикономически показатели, когато хората срещат затруднения да си купуват храна? Дори тези, които са на работа. Въобще не коментирам чудовищната безработица в провинцията, да погледнем „късметлиите”, които работят – те получават най-ниските доходи в Европа и не познават практическото значение на термина „достоен живот”. Беден си, а работиш? И си гражданин на Европейския съюз? Как става това? Обясняват го с „ниската производителност на труда” в България, но трудно ще ме убедите, че чистачката в Гърция е цели шест пъти по-продуктивна от чистачката в България. Или държавният служител. Или който се сетите там. Просто човекът тук винаги е бил на последно място по приоритет. По-важни винаги са били и продължават да бъдат макроикономическите показатели. Да са стабилни! Да не се изложим пред чужденците! Петилетката да се преизпълни! Тези неща, обаче, не стават за ядене. А обществото се състои от хора, не от графики. Графиките се менят, хората остават. Няма успешно правителство, стабилна политика или стопански растеж в страна, където графиките са по-важни от хората. Гърция, Ирландия, Португалия и Испания в момента са двойкаджии по макроикономически показатели. Но искам да видя кога един работник в България ще получава хиляда евро, за да се разхожда по туристическите пътеки спокоен, че държавата е помислила за работното му място…

Спирам с мрънкането до тук. Когато фактите говорят и боговете мълчат, а писателите могат да си наврат драсканиците на едно място, където слънцето никога не огрява. С Франциско прекарвахме твърде малко време в разговори по такива теми. Принципно мразя да се оплаквам от положението у нас пред чужденци. Неправилно е. Тези хора си изграждат мнение за цялата ти нация от това как се държиш и какво говориш за нея. Оплакваш ли се, получаваш единствено съжаление, а съжалението е за слабите. Индивидът е силен. Той може да съществува и без своята държава, може дори да процъфтява далеч от нея. Но държавата не може да съществува без своите индивиди. Ето защо, вместо за „макроикономически показатели”, с Франциско си говорехме за филма „Шака Зулу”. Пеехме онази песничка, помните ли я: „Паете, Нгози, Фаюзи, Нгомане, О’Шакаааа!” Хехехе.

Заради Франциско не научих грам испански. Владееше достатъчно добре английски, за да ми стане преводач и навсякъде помагаше в контакта с местните. Още едно от многото докзателства, че Камино ти дава всичко, от което се нуждаеш. По едно време отпуската му свърши и той трябваше да се връща обратно на работа. След това редовно ни настигаше с голфчето и използваше всяка свободна минута, за да повърви с нас. Казвам „нас”, защото вече бяхме станали разноцветна международна компания, към която принадлежеше и той. Причината за завръщанията му, естетсвено, не бях само аз. Беше едно от белгийските момичета, за които ще пиша по-долу.

Пам и Джим – американското семейство – на възрастта на родителите ми, но прекарали живота си от другата страна на „желязната завеса” – безкрайно любопитни хора, които искаха да знаят всичко за България и, въобще, за живота в Източния лагер през комунизма. След продължително обсъждане на Кубинската криза в един бар, Джим ми каза: „Знаеш ли, ако нещата се бяха оплескали тогава, ти и синът ми щяхте да сте врагове. Вие сте на една възраст и щяхте да се избивате помежду си. Вместо това, сега той е пътуващ музикант, а ти си пътуващ писател. Не е ли чудесно всичко това?” Шегуваха се с мен, че ако не успея да преведа книгите си на английски, рано или късно ще научат български, за да ги прочетат. Пам и Джим не са предствители на класическата американска средна класа, затлъстяла от яденето на бургери. Те имат стройни фигури, обичат движението и ядат здравословна храна, въпреки че им излизала няколко пъти по-скъпо у дома – „бек ту да юнайтид стейтс“. Освен това, те обичат да пътуват. И пътуват много. По целия свят. Не са богати, защото спестяванията им се стопили с акциите на фондовата борса по време на големия срив. Въпреки всичко, светът е малък за тях. Прекарвахме дълги часове в сърдечни разговори и обмяна на опит. Поразяваше ме фактът колко много тези хора приличат на моите родители по манталитет, а са израснали в съвсем друга среда и имат съвсем различна съдба. Постепенно това спря да ми прави впечатление, защото с колкото повече хора от различни култури общувах по Пътя, толкова повече разбирах, че в своята човечност хората са еднакви. Различават се само по злобата, манията за величие и алчността. Но такива качества трудно ще намериш у човек, решил да извърви Камино. С Пам и Джим продължаваме да си пишем и до днес. Те много ми помагаха по Пътя, когато изпитвах затруднения и винаги бяха приятна компания. Искрено се надявам пътищата ни отново да се пресекат.

Розита и Лийн – момичетата от Белгия. Розита е прелестна фламандска девойка, красива като името си (в превод от испански: „розичка”), която пред очите ми разцъфтяваше от темпераментен пубертет в прекрасна млада дама. Приемах я като сестричката, която винаги съм искал да имам. Шегувахме се, че един ден, когато „пораснем”, тя ще стане известна актриса, а аз – известен писател. И ще се виждаме редовно по премиерите на филми, в които тя играе главната роля, а аз съм измислил сценария. Проблемът за мен в тази фантазия беше, че на 30 години вече се чувствах „пораснал”. Розита стана на 16 и излъга, че е на 17, но не й се разсърдихме, защото рожденият й ден е точно на първи април. Това прекрасно, слънчево дете остави светли спомени у мен. Проблемът беше, че пред напъпилата й женственост не оставаха безразлични тестостероновите човечета по Пътя, някои дори по-възрастни от мен. Излагаха се непрекъснато в опитите си да й бръкнат в гащичките. Никой не успя. С Розита останахме близки до самия край на нашето пътуване, защото бях един от малкото мъже, които се отнасяха нормално с нея – като към човек, а не като към „Лолита” с огромен сексуален потенциал. Най-упорити бяха загорелите немци, които щяха да пукнат от яд, когато в Сантяго двамата си наехме обща стая. Добре де, не останах равнодушен към естествената й женска красота, но по-силно от мен беше нежеланието да заприличам на нерезите, защото ги наблюдавах от страни и гледката никак не беше приятна. Удивително е колко унижения са готови да изтърпят мъжете, за да угодят на първичния си инстинкт! И аз съм васал на този инстинкт, но хей, какво стана с хилядите години цивилизация и с еволюцията на човешкия род? Не се ли отдалечихме поне малко от животните, та да имаме поне миниатюрен контрол върху анималистичните си импулси? Отговорът е доста прост – не, не се.

С Розита си разказвахме вицове по Пътя и тя научи почти всички български псувни от мен, както си му е редът. Владееше перфектно английски, немски и френски, въпреки крехката си възраст – нещо нормално за хората в Белгия, предполагам. Там говорят и фламандски.

Впечатляващото при нея беше, че мъкнеше по-тежка раница от мен, спеше на палатка и беше изминала близо 1200 километра пеша, когато се запознахме – пътуваше чак от сърцето на Франция към Сантяго де Компостела. Общо мисля, че „навъртя“ цели 1500 км! Малката жена-войн с фламандска кръв!

С нейната спътничка Лийн  също бяхме „от една порода”. Където и да отиде човек, той винаги привлича хора, с които „вибрира” на еднаква „честота”. Обясненията са различни, но фактите го потвърждават непрекъснато. Лийн е белигийска писателка-авантюрист и автор на пътеписи в различни травъл издания, където разказва за приключенията си в Катманду, джунглите на Перу, живеенето на палатки в Хималаите и какво ли още не. Непрекъснато драскаше нещо в един тефтер. Пиехме вино и разговаряхме за писането като занаят. Между нея и Франциско още в началото припламна любовна искра и в края на Пътя те вече бяха двойка. Четиримата се превърнахме в чудесна компания. Заедно се наслаждавахме на нощния живот по тесните каменни улички на Сантяго, пълни с барове, дискотеки и студенти от цял свят. Франциско „долетя” с голфчето си от Бургос и ми каза, че е прекарал целия ден в шофиране, за да измине разстоянието, което съм успял да извървя пеша. Почувствах се горд от този факт! Решихме, обаче, да си спестим ходенето до Финистере („краят на земята”), където официално свършва Камино по простата причина, че започва Атлантическият океан. Буквално вървиш, докато стигнеш до вода. Направихме си автомобилна разходка до носа и не съжалявам, защото гледката наистина беше впечатляваща. Тук поклонниците изгарят потните си дрехи и започнат „на чисто”. В Средовековието, когато е нямало нискотарифни авиолинии, е трябвало да се връщат по целия Път обратно до вкъщи пеша. И днес има хора, които го правят. Така че, не се учудвайте, ако видите някой да върви срещу вас по Камино. Не му казвайте шеговито „Сантяго е в обратната посока”, защото той се връща от там и знае прекрасно това.

Фелипе Мота – копирайтърът от Сао Паоло. Сао Паоло, освен чудовищен мегаполис, известен по цял свят с проблемите на престъпността и отвличанията, е световна столица на модата и рекламата. Не е ли странно, че тъкмо бях приключил работа като копирайтър в рекламна агенция, когато Пътят ме събра с един от най-изпечените бразилски копирайтъри? Никак не е странно, според мен. Както казах, където и да отиде човек, той привлича хора, които са сходни с него. Камино ти показва естествените закони, увеличени под лупа. Тук те важат с особено голяма сила.

Фелипе е пълен с шеги от сорта: „Знаеш ли как се наричат хората, които ценят вътрешната красота повече от външната? Ами, интериорни дизайнери, разбира се, хахаха!” Или пък: „Всеки мъж си има женска страна. Аз познавам добре моята женска страна. Тя е страстна лесбийка”. Веднъж споделих, че раницата прекалено много ми тежи. Той се пошегува, че ако бяхме в Бразилия и се разхождахме из селата, както го правим в Испания, раницата нямаше да е проблем – местните отдавна щяха да са се погрижили нищо да не ми тежи.

В едно от албергетата Фелипе се тръшна на легло с разстройство и висока температура. Явно беше лепнал някакъв вирус. Получи се интереснен сблъсък на културите, защото той не знаеше, че лимоновият сок е най-доброто лекарство срещу разхлабен стомах. Освен това, не беше чувал за Oscillococcinum. Имах чудесна възможност да изпробвам теорията за плацебо ефекта на живо и го излъгах, че това е изключително силно немско лекарство, което се дава само срещу рецепта и служи за подсилване на имунната система и за бързо възстановяване на организма след физическо изтощение. Допълних, че го дават и на хрътките след състезание. След два лимона, един Oscillococcinum и няколко часа, Фелипе беше като нов. Спокойно можехме да продължим по Пътя си заедно.

Анхел Домингез – моят личен Ангел (на снимката вдясно). Човекът от катедралата и онзи, който се появи в гората, за да ми помогне с раницата, точно когато една от презрамките ми се скъса. Няколко дни вървяхме заедно и през цялото време той не спря да говори. Разказваше увлекателно, но безкрайното му дърдорене ми се струваше по-тежко дори от ходенето десетки километри с раница на гърба. Най-впечталяваща беше ловджийската му история, в достоверността на която се убедих от различни фотографии. Веднъж, докато чакал дивеч в гората, към него се приближил цивилен офицер от тайните служби и му конфискувал карабината. След малко се появил Н.В Кралят, придружен от свита придворни и чуждестранни дипломати, с които ловувал из същата местност. Обикновените граждани нямали право да носят оръжие в присъствието на Краля. Започнали да се разпределят по двама на стоянка и Н.В. Кралят избрал за свой компаньон не кой да е, ами нашият Анхел! По-късно, вече на 4 очи, Кралят споделил, че дипломатите и придворните са ужасно скучни хора, с които един монарх няма какво толкова да си каже. А и задължно трябва да спазва протокол, докато виж, с обикновен човек от народа можел да се отпусне и да разговарят на всякакви теми. По-късно Анхел получил обаждане от служителка в Двореца, която го поканила на истински дворцов бал – по лично разпореждане на Краля. След тържеството монархът връчил на Анхел ловен трофей и двамата се снимали заедно за спомен. Интересен човек е Анхел – моят личен Ангел. От него научих практическото значение на библейската поговорка: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш?” Преведена на съвременен език, тя означава: „Ако едно качество в друг човек те дразни, със сигурност го притежаваш у себе си!” Качеството, в случая, беше приказливостта. Моят личен ангел ми помогна да осъзная и това.

Ивон от Амстердам. Всеки човек, поел по Пътя към Сантяго, има някаква история и търси решението на някакъв проблем. Това май важи за всички хора по земята, но на Камино, както всичко останало, правилото е изписано с едър шрифт и е дебело подчертано. Историята на Ивон е много интересна. Тя намираше проблем с това, че каквото и да предприеме, винаги го постига лесно и не изпитва удовлетворение от успеха. Записала се да учи за инженер, защото била най-трудната специалност. Не открила себе си там, въпреки отличните оценки. Решила да пробва точно обратното – записала Artes Liberales. Смесила се с амстердамската бохема, но видяла само празни хора с фалшиво самочувствие и чудовищено его, раздирани от комплекси и пристрастени към наркотиците или алкохола. Сменила изкуствата със социални дейности, но да помага на закъсали наркомани и бездомници също не й носело нужното удовлетворение. Тръгнала по Камино, за да проясни мислите си, където срещнала един български писател –  още по-объркан човек от нея.

Алекс, Ути и Тобиас – немците. Нямат нищо общо, но ги слагам в една група, защото са от една и съща държава. Няма отърване от немските туристи. Те са навсякъде. Включително и по Пътя към Сантяго. Симпатягите Ути и Тобиас обединяват образа на съвременния, глобализиран и свободен от националните граници студент, който обикаля света с пет евро в джоба, няма нищо против да спи по летища и автогари, но държи да опознава чужди култури. Приемащ е и харесва контакта с всякакви хора. Виж, Алекс е съвсем друга бира. Той обичаше да разказва вицове за Втората световна война, за Хитлер и за евреите. На забележката, че „не е забавно” отговаряше с: „Ти не си забавен! Това отдавна е минало и очевдино нямаш никакво чувство за хумор!” Редовно се бъзикаше с мен, че ако България не беше ставала непрекъснато съюзник на Германия през всичките войни, сигурно картата на света сега щеше да изглежда различно. Естествено, той не говореше сериозно и, като цяло, беше забавен човек. Изпихме доста бири заедно и много се смяхме, но така и не успя да ми стане симпатичен.

За разлика от веселите студенти от Барселона – жизнерадостни хора, пристигнали за католическия Великден в Сантяго. Какво интересно съвпадение – извървях Камино и пристигнах в Сантяго де Компостела на католическия Великден, за да си получа индулгенцията. Пред католическия Бог сигурно съм бил чист като сълза в онзи слънчев ден, защото непрекъснато ми изпращаше различни симпатяги.

Срещнах един американски професор, преподавал дълги години в Благоевград. Питах го как би описал живота в България и всичко, свързано с него, ако трябваше да го побере в едно изречение. Каза ми: „Бих го описал с любимта ми ваша поговорка: „Бог високо, цар далеко!” Това е пълната противоположност на живота в Америка”. Срещнах и „похотливия милионер“ – няма да му показвам снимката, за да не ми се разсърди. Човекът навсякъде се представяше като успял бизнесмен с високопоставени контакти и демонстрираше самочувствие. Единственият му зор беше, че не успял да вкара нито една жена в леглото по Пътя. Казах му, ако е толкова закъсал, да дойде в България – у нас момичетата са хубави и харесват чужденци като него. Отвърна ми: „Идвал съм няколко пъти вече. Знам”. И цитира високопоставените си контакти в България. Последната книга, която написах – „33 любовни истории” – завършва със серия от разкази, озаглавени: „Дневниците на похотливия милионер”. За разлика главния герой в тях, обаче, този хич не успя да ме спечели за каузата си. Но взаимствах и от него. Чешити всякакви…

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

Advertisements

април 26, 2011

По Пътя към Сантяго: Ангели и чудеса

По Пътя към Сантяго се случват чудеса и човек може да срещне ангели. Веднъж, докато медитирах в готическа катедрала и слушах органа с настръхнала кожа, нещо ме докосна по рамото. Отоворих очи и пред себе си видях един Ангел: Анхел Домингез, 40+ годишен, родом от Мадрид, собственик на развъдник за ловджийски кучета и много горд с факта, че някога е бил част от свитата на Н.В. Краля. „Всички са се събрали в една кръчма наблизо и те чакат” – каза ми той – „идвай, преди да са свършили местата”. Анхел е симпатичен дърдорко – от хората, които идват да ти предадат нагледен урок, че не бива да приказваш твърде много, ако не искаш да ставаш досаден. Отново ще си говорим за него по-късно в този пътепис.

Извън шегата, Камино действително е различно място. Някои твърдят, че следва проекцията на Млечния път върху земята. От ЮНЕСКО, пък, са обявили целия маршрут за световно историческо и културно наследство. Според легендата, от тук е минал най-неуспешният ученик на Исус – св. Яков, който е бил гонен и пребиван от местните, които не са искали да приемат християнството. Чувайки за подвизите на Петър и Павел по света, той запитал Христос в молитва защо и на него не му се е паднало да обърне към вярата хиляди души като тях, а само няколко човека. Отговорът бил красноречив: тези няколко човека са по-важни от тълпите, покръстени от другите апостоли, защото именно от тук християнството някога ще се разпространи по целия свят. Днес градът Сантяго де Компостела е кръстен на апостол Яков.

Извън преданията, Камино действително е различно място. Точно тук се научих да правя разлика между желания и предпочитания, мечти и намерения. Желанията са нещо, което непрекъснато те измъчва. Предпочитанията са нещо, което избираш пред друго, без да ти е чак толкова важно. И задължително го получаваш. Мечтите са нещо, което винаги отлагаш във времето, а намеренията са нещо, върху което работиш в момента. Камино материализира предпочитанията и намеренията, но ако другаде „материализацията” отнема седмици, месеци или години, тук тя се случва за минути, часове или дни. Ето няколко интересни примера:

Когато носиш цялото си имущество на гърба, всеки грам е от значение. Водата е сред малкото неща, от които не можеш да се лишиш. Здравословната консумация се върти около пет литра на ден, в зависимост от организма, т.е пиеш много вода и задължително я мъкнеш навсякъде със себе си. Добре, ама бутилка от литър и половина тежи точно три пъти повече от бутилка от половин литър, когато е пълна. В началото се разхождах с две бутилки от литър и половина, за всеки случай. Това прави три килограма багаж допълнително към останалите десет, които и без това ми разказваха играта. Може да звучи малко, но след 35 километра вървене с 13 кг на гърба съвсем не ти се струват малко. Забелязах, обаче, че свърши ли ми водичката, моментално намирам я чешмичка, я ресторантче, я някоя ферма, където мога да „презаредя“. Престраших се и замених големите бутилки с една малка. Багажът ми олекна с два килограма и половина или близо 20% от общата маса! Щом се доверих на този процес, а именно – на предпочитанието да нося по-малко багаж, нямаше случай, в който шишенцето ми да свърши и да не се препъна в някоя чешма.

Друга интересна Камино – синхроничност са хората, които те насочват по Пътя, когато се изгубиш. Както вече знаем, Пътят е добре маркиран със стрелки и табели, но се случва в някое селце или град човек да мине по страничните улички в търсене на забележителности или нещо за хапване и после да хаби пот в напразни усилия, докато отново намери стрелките. Интересното в случая беше, че дори в най-обезлюдените местности винаги се намираше мъж, жена или някое животно, което да ме насочи в правилната посока.

Друг интересен случай – веднъж супер много ми се допи бира. Нямаше човек на планетата, който да е по-жаден за бира от мен. И зад завоя намерих крайпътна бирария. Нормално ли е това? По Камино всичко е нормално.

До такава степен се доверих на предпочитанията и намеренията, които почти веднага се превръщаха във факт, че започнах да правя нещо като магии. Намерих едно стъклено топче – досущ като лимките, с които си играехме на пясъчника пред блока в детството. Превърнах го в моето „магическо” топче. Появеше ли се ново намерение или предпочитание у мен, аз изпълнявах мъничък ритуал: потърквах лимката в шепи, за да се затопли, после тихичко й прошепвах намерението или предпочитанието си. Три пъти. И я прибирах в джоба. Още преди слънцето да е залязло получавах всичко, което съм си наумил. Естествено, нямаше как да стана невидим, да спечеля от лотарията или да се превърна в най-търсения мъж на планетата, защото това са неща, които граничат по-скоро с мечтите и желанията, отколкото с намеренията и предпочитанията. Последните са действия, които извършваш сам. Хората и обстоятелствата по Пътя само ти помагат. Ама ти помагат МНОГО. Като се прибрах в България „магическото топче” спря да действа. Вече ми липсваше убеждението, че то помага да превръщам намеренията и предпочитанията си в дела.

От метафизична гледна точка, интерес представляват и сънищата. Всички пилигрими споделяха, че вечер сънуват ярки, многоцветни, запомнящи се сънища – дори тези, които не сънуват по принцип. Може би се дължи на умората, не знам, но за съжаление съм твърде слаб в тълкуването на сънища. Така и не разбрах какво се опитва да ми каже Млечният път, докато хъркам и не позволявам на останалите пилигирими в спалнята да си почиват.

Веднъж, съвсем неочаквано, дясната дръжка на раницата ми се скъса. Вървях по горска пътека и около мен нямаше жива душа. Предстояха ми още 15 километра до крайната дестинация за деня. Беше невъзможно да влача товара толкова дълго с една ръка. Прерових багажа в търсене на нещо, с което да отстраня повредата. Не намерих нищо подходящо. Тогава седнах върху раницата и зачаках. След не повече от десет минути по Пътя се появи слаб и усмихнат човечец, който се поинтересува дали може да ми помогне с нещо. Обясних му какъв е проблемът и той веднага извади от джоба си канап, с който сръчно поправи „щетата”. „Човече, ти си истински ангел!” – казах му аз. Съгласи се с мен. Тогава се запознах с Анхел.

Немалко пилигрими ще се съгласят с мен, че Камино е причина да се изправиш пред някои от страховете, които трябва да предолееш. Реших един ден да повървя малко бос – за разнообразие. Движех се по прашна, затоплена от слънцето пътека и беше истинско удоволствие да усещам земята под босите си крака. Но едно мрачно предчувствие ме накара да се замисля дали в Испания няма отровни змии и колко гадно би било, ако прекарам остатъка от ваканцията си на системи в болницата, вместо с веселите си другари по Пътя. Започнах да  гледам къде стъпвам. Буквално няколко секунди по-късно видях от прахта да стърчат шиповете на пепелянка. Цялата се беше заровила в червеникавата пръст и нямаше начин да я забележи човек, освен ако не се взира супер внимателно. Докоснах я със сопата и тя се сви на кълбо в нападателна поза. Избутах я от пътеката, за да не пострада някой друг ентусиазиран босоходец като мен. Веднага си обух тежките туристически обувки и бодро закрачих напред.

В едно село ме пресрещна глутница кучета – високи като магарета хрътки. Водачът им носеше в устата си кокошка, която все още мърдаше с крила. Просто стояха и ме наблюдаваха. Нахвърлеха ли се върху мен, със сигурност щяха да ме разкъсат. Наблизо нямаше никой. Бягството и страхът са лоши съветници в такъв случай. Трябва да се правиш, че не ти пука. Събрах целия си кураж и тръгнах право към глутницата. Кучетата се разделиха на две – налагаше ми се да мина по пътеката точно между тях. Направих го, като избягвах да ги поглеждам в очите и здраво стисках сопата. Не че щеше да помогне, но поне ми вдъхваше малко кураж. Чух само леко ръмжене. Огледах се едва след стотина метра. Отново бях сам. Всичко беше наред. Въздъхнах и облекчено запалих цигара. Току що се бях преборил с един от най-големите си страхове.

Високо в планината, малко преди селцето О Себрейро, внезапно излезе буря. Задуха вятър, слънцето притъмня, по билото се изкачи черен облак и замириса на озон. Трябваше да бягам до хижата, подгонен от тътена на светкавиците. Тичах лек като перце, въпреки че цял ден бях изкачвал планина. После минаха два часа, докато адреналинът ми спадне. А точно преди бурята мислех, че нямам повече сили…

На другия ден, по време на спускането, заваля сняг. Скучаех и реших да затананикам някоя хубава българска песен. Избрах „Вей ми ветре” на Исихия. Изпях я супер фалшиво, но от сърце. Задуха такъв вятър, че прогони всички облаци и пред очите ми се откри чудесна панорама към областта Галисия.

Всеки човек, вървял по Камино, може да разкаже подобни неща. Някои не вярват дори в очевадното, а други търсят знамения във всичко. Истината е, че самият Живот е едно голямо Чудо. Трябва да се наслаждаваме на всяка секунда от него, с или без намесата на свръхестествени сили.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 20, 2011

По Пътя към Сантяго: Ежедневието на поклонника

По Пътя към Сантяго вървят всякакви хора. Някои от тях са крайно религиозни. Те ходят боси, за да им се изранят краката и да понесат повече страдание. Католицизмът обича страданието. Босоходството при католиците е символ на изкупението чрез страдание. Чувал съм дори за пилигрими, които носят дървен кръст на гърба си през целия Път, не разполагат със средства, спят на открито и разчитат единствено на подаяния, за да се прехранват. Проблемът не е в католицизма, където страданието има изцяло символичен характер в началото на 21 век, проблемът е в главите на тези хора. Но кой съм аз, че да ги съдя? Както казах, по Пътя към Сантяго вървят всякакви хора.

Повечето са ахмаци и обикновени туристи като мен, водени от любопитство и желание за приключения. Хубавото е, че срещаш всякакви личности, дошли от цял свят. Това ти помага да разбереш колко еднакви са хората, макар и пръснати по лицето на земята, с различна кожа и всевъзможен мироглед, говорещи разнообразни езици, изповядващи странни вярвания и приндалежащи към различни култури. Виждаш, че гладът, жаждата, трудностите, умората, потта и носталгията са еднакви за всички, независимо дали идват от село или от центъра на някой световен мегаполис. Един вид, започваш да разбираш човешкия род, а разбереш ли нещо, започваш да го обичаш…

Пилигримите не са просто туристи. Те се радват на уважение от испанците, които са традиционно ведри, услужливи, гостоприемни хора. Местните се отнасят с уважение към туристите, но те се отнасят с още по-голямо уважение към пилигримите. Това се дължи най-вече на традицията – повече от хиляда години по Камино де Сантяго вървят поклонници от цял свят. Има дори легенди, останали от Средовековието, според които цели градове са били опустошавани от чумата, след като са отказвали гостопримеството си на пилигримите. Рицарите темплиери са охранявали безопасността на тези кротки пътници през онези мрачни години. По Пътя е пълно с руини от средовековни темплиерски замъци.

Можете да разчитате, че като „пергрино” навсякъде ще бъдете добре посрещнат от местните. Подарявали са ми вино, мед и пресни плодове от градината, просто ей така – за късмет. Навсякъде те поздравяват с ведрото „Буен Камино!”. Пътят към Сантяго, освен всичко друго, е и туритическата емблема на Испания. Много хора идват за пръв път в тази страна именно заради него. И се влюбват в нея. После се връщат отново и отново – вече по курортите и скъпите хотели, за да си припомнят гостоприемството на местните, кухнята, виното, фламенкото, коридата, стъпканите по пода на кръчмите фасове, препълнените заведения, слънцето, лятното настроение, красивата архитектура, богатата история, достъпния нощен живот и куп други неща, които Испания може да предложи на туристите. Така че властта и църквата полагат особени грижи за поклонниците. Първите са заинтересовани от туристическия имидж на страната, а вторите – от имиджа на католицизма по света. Испания е сред най-ревностните пазителки на католицизма в наши дни. И това също е традиция – тя произлиза от времето на средновековните монарси и великите мореплаватели след тях. Испания е една от люлките на католическата вяра, откъдето християнството се е разпространило в цял свят.

Заради всичко това, днес поклонниците се радват на прекрасно отношение, чудесни битови условия  (с малки изключения) и ниски цени навсякъде по Пътя. Нощувките варират от три до осем евро, а обилен обяд, включващ първо, второ, трето и бутилка трапезно вино, можеш да получиш срещу 5 до 10 евро. Поне така беше през 2009-та година, когато аз бях там.

Условията в туристическите спални за пилигрими са сравними с повечето хостели по Пътя, въпреки символичната цена за пренощуване, а някъде дори са по-добри от условията за настаняване в хотел с три звезди. В областта Галисия навсякъде плащах три евро за нощувка и срещу тях получавах чисти чаршави, завивики, комфортна баня, удобна, перфектно оборудвана кухня, пералня, любезно отношение и много усмивки от персонала. Хората, които работят по тези места обикновено са доброволци. Необходимо е да се отнасяш с уважение към тях. В замяна получаваш труд, положен от сърце, а не просто фиктивна работа, свършена за пари.

Ако Камино беше в България, край Пътя щяха да изникнат хотели с пет звезди и казина. Испанците, обаче, са безкомпромисни в това отношение.  Тук те залагат на селския туризъм. В масовия случай ядеш кокошка, хваната в двора на домакина, който ти я сервира лично в малкия си ресторант. Пиеш вино, което той сам произвежда в избата си. Няма свръх застрояване, липсва туристическата треска на големите курорти. Наистина можеш да разчиташ на спокойствие през огромна част от разходката, а ако така предпочиташ – и на пълно уединение.

Разбира се, забавления не липсват на жадните за нощен живот, поне в големите градове. Пълно е с дискотеки, барове, кръчми и таверни, където можеш да избучиш на воля. С точно този тип забавления, обаче, трябва да се внимава, защото използваш собственото си тяло като транспортно средство и махмурлукът е най-малкото нещо, с което то ще ти отмъсти. Куп беди се явят като резултат от липсата на дисциплина, залоупотребата с алкохол и системното недоспиване. По-късно в този пътепис ще разкажа за Изпитанието, което промени начина ми на живот и отношението към тялото ми по Пътя.

Препоръчително е да се ядат плодове и да се пие много вода – повече от пет литра на ден. Алкохолът, недоспиването и цигарите трябва да се сведат до минимум. После може да се разглобиш, като се върнеш в България. Така ще ти останат само хубави спомени от Камино. Или поне – спомени.

Пиенето на публични места е забранено в Испания, но полицията рядко се заяжда с туристите и още по-рядко с пилигримите. Веднъж най-нагло си отворих бутилка вино пред една патрулка и я изпих цялата, седнал на бордюр в центъра на неголям град. Нищо не ми казаха.

Виж, с леките наркотици трябва да се внимава. В Испания се пуши много и предимно хашиш. Пушат всички – от тийнейджърите, чак до хората в предпенсионна възраст. Разбира се, има куп изключения. Но е забранено и, ако те хванат с количество, гориш за нелегална търговия. Естествено, това няма как да се случи, ако консумираш умерено, дискретен си и най-вече: ако не носиш забранени субстанции. Дилърите са навсякъде в централната част на градовете, но те може да се окажат опасни престъпници или цивилни полицаи. Първите ще те дръпнат в страни от оживения туристически поток и няма да ти продадат хашиш, а ще ти изкарат нож и ще те оставят по слип на улицата. Вторите ще те арестуват. Имаш късмет, ако попаднеш на тях. Не бива да забравяме, че в Испания са намерили подслон както честни хора, така и всевъзможни отрепки от целия латиноамерикански свят: колумбийци, периуанци, парагвайци, панамци, мексиканци и т.н. Така че, малко предпазливост никога не вреди. Прави добро впечатление, че въпреки строгите католически порядки, които следва испанското общество, отношението му към леките наркотици съвсем не е толкова варварско, колкото тук. Освен това, по Пътя важи библейското правило: „Искайте и ще ви се даде”. Ако толкова много ти се пуши, няма нужда да рискуваш с дилъри и да инвестираш в забранени неща. Със сигурност ще срещнеш някой симпатичен студент от Барселона, който няма нищо против да те почерпи.

Най-голямото забавление по Пътя, обаче, не се крие в нощния живот или данданията на големия град. През повечето време се движиш през китни селца, гори, поляни и малки, уютни градчета. Нощуваш в албергетата с хора от цял свят, където всички готвите, ядете, пиете вино и се забавлявате заедно. Ако предпочиташ да се оставиш на обстоятелствата да те водят, като мен, ще установиш, че не знаеш как изглежда мястото, където ще преспиш довечера, нито пък хората, които ще срещнеш там. Дори не те интересува. Местата, в които отсядаш, едно с едно не си приличат. И точно това му е хубавото. Попадаш в прекрасна ситуация, с чудесни хора и се наслаждаваш на мига, без да се вкопчваш в него. Утре част от тези хора ще напреднат, други ще изостанат, трети ще поемат по някой от алтернативните маршрути или ще решат да се приберат у дома. Ситуацията и отношенията, които сте имали предишната вечер никога няма да се повторят в този живот. Някои от хората повече няма да ги видиш. Но ти предстоят нови, още по-интересни запознанства и още по-вълнуващи преживявания – на нови, напълно непознати места. Веднъж може да преспиш в студената тишина на католически манастир, а на следващата вечер да купонясаш с разноцветна компания в хипарско общежитие.

Единственото постоянно нещо ще бъде спътникът ти, ако имаш такъв. Според мен, обаче, това само те ограничава. Аз лично предпочетох да замина сам и се върнах с нови приятели от цял свят. Част от тях ще спомена по-късно в този пътепис. Разбира се, срещаш хора, с които се чувствате особено близки и не позволявате на туристическите пътеки да ви разделят. Започвате да се догонвате, да изоставате нарочно и да си правите съвместни планове. Търсите се по албергетата, устройвате си пиршества. Може да се влюбиш и да преживееш няколко раздели по Пътя. Свидетел съм на всякакви любовни драми. Зависи какво търсиш и за какво си дошъл. Пътят ще ти предложи всичко, от което се нуждаеш. Едно момче от Англия, например, си счупи краката да бяга след едно момиче, което не отговаряше на чувствата му. Тя нарочно удължи дистанцията между тях, като се качи за малко на автобус. Той, обаче, реши да я настигне пеша, за да докаже любовта си. Изминаваше повече от 40 километра на ден. Накрая го хоспитализираха, оперираха му коляното и го изпратиха обратно в Англия на патерици. Той беше дошъл за Любовно разочарование с голямо Л и си го получи. Други пък намериха сродните си души…

Що се отнася до чисто туристическите атракции, Камино също има какво да предложи. Местностите, през които минават пилигримите, са пълни с исторически забележителности и най-различни, интересни за разглеждане места.

Има мъже, които вървят по Пътя, за да приберат шкембето. Има жени, които го правят, за да стегнат задника. Има хора, които стъпват тук за първи път, има и такива, които вървят по Камино за 17-ти път. Имаше един будистки монах, който бодърстваше и будеше всички в спалнята с молитвите си в четири след полунощ. Имаше и български писател, който не ги оставяше да заспят с хъркането си. Имаше две американски кифли, от типа „О, май Гош!”, които уж идват от нация с традиционно любезно отношение към непознатите, но когато българският писател, усмихнат и добре наспан, реши да ги поздрави с „гуд морнинг”, те му отговориха: „ит’с гуд онлу фор ю”, след което си врътнаха задниците и заминаха. Имаше приятна девойка, която каза на българския писател, че трябва да я „компенсира” по някакъв начин, защото не е успяла да се наспи предишната вечер и специално за „компенсацията” ще наеме самостоятелна стая. Имаше красива германка, която върза тенекия на българския писател – остави го да виси самотен и изоставен пред една катедрала в нощта. Имаше нелюбезен германец, който обичаше да разказва вицове за Хитлер и за евреите. Имаше откровено прости и досадни хора. Имаше всякакви. И това му беше хубавото. По Камино започваш да обичаш целия човешки род заради огромното разнообразие, което предлага.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 18, 2011

По Пътя към Сантяго: Първи крачки

Бургос ми се стори празен, тих и спокоен град. В центъра имаше туристическо бюро, магазин за сувенири, в който се продаваха всякакви аксесоари за поклонници: пръчки, шапки, фланелки, слънчеви очила, слънцезащитен крем, карти, пътеводители и т.н, а точно срещу магазина се извисяваше готическа катедрала. Стори ми се толкова красива и зловеща едновременно, че дори не я разгледах отвътре. Седнах до статуята на пилигрима, за да обмисля действията си по-нататък. Край мен бавно се влачеха хора със зачервени от слънцето лица, пръчки в ръцете, шапки с периферия на главата, туристически обувки на краката, раници на гърба и изтощени физиономии. Това бяха първите пилигрими, които виждах на живо. Всички ме поздравяваха с „Буен камино!”

След точно една студена бира време туристическият офис отвори и влязох да поразпитам кое – какво – къде – как. Обясниха ми, че мога да използвам евтините туристически спални по Пътя, предназначени само за поклонници, единствено с паспорт на пилигрим. Дадоха ми адрес, на който мога да си извадя такъв. Реших, че на следващия ден ще направя първите си крачки по Камино. Изглеждаше лесно – следваш стрелките и готово, подобно на онази игра, която си играехме като деца пред блока.

Изтощените физиономии на поклонниците, обаче, ми подсказваха, че едва ли е толкова лесно. Обясниха ми, че от тук до Сантяго де Компостела има 500 км пеша. Всъщност, достатъчно е само да извървиш последните 100 км от Пътя, за да получиш Индулгенция от католическата църква. Целият маршрут е близо 800 км и започва от френската граница. Петстотин километра ми се сториха напълно достатъчно.

Намерих адреса – това се оказа местното „рефугио” (refugio или albergue – страноприемница, „убежище”, туристическа спалня за поклонници). Вътре имаше „Клуб на приятелите на Сантяго”, който можеше да ми издаде полигримски паспорт. Помолиха ме да изчакам, докато дойде човекът от рецепцията. Разни хора влизаха и излизаха – чуваха се езици от пет континента, имаше представители на всички раси и възрасти. Исках да разгледам спалните помещения, но не ме допуснаха вътре, защото все още не бях станал официално поклонник. Погледната дори през антрето, обаче, обстановката в рефугиото нямаше нищо общо с представата ми за страноприемница, туристическа спалня, заслон или убежище – мраморни стълби се виеха нагоре към спалните помещения, откъдето долитаха весели гласове, от покрива между стълбите висеше огромен кристален полилей, подовете бяха покрити с килими, навсякъде имаше поставени саксии с цветя – беше чисто, прохладно, подредено, изискано и просторно. Имаше табели, обозначаващи къде са банята, тоалетните, пералните, кухнята, библиотеката, клуба за забавления и т.н. На вратата висеше табелка „5 евро”. Ситни буквички обясняваха на 4 езика, че нощувките се позволяват само срещу печат в пилигримския паспорт, едократни са и на другия ден задължително трябва да продължиш по Пътя. Освен ако не си болен и не се нуждаеш от медицинска помощ.

Отворих „домовата книга” и заразглеждах впечатленията, оставени от поклонници, дошли от цял свят. Някои бяха изписани с йероглифи. Предположих, че са корейски, защото знам, че в Южна Корея живеят много християни. Имаше текстове, илюстрации, графики,  емотикони, снимки, въобще – стандартните неща за такава „книга”. Тепърва щях да изливам душата си в подобни „книги” по Пътя.

Симпатичен чичко прекъсна разсъжденията ми с въпроса „Инглиш?”. Отговорих му: „Но, айм фром Бългерия”.  „А, булгаро!” – каза ми той. И поясни, че ме е попитал дали говоря английски. „Паспортът” представлява малка хартиена книжка, разграфена с места за дата и печат от различните населени места, където си ползвал гостоприемството на някоя от туристическите спални за поклонници. Чичкото ме предупреди, че не навсякъде условията са толкова добри, колкото тук и, ако реша да отседна в някой от по-скъпите хостели или хотели по Пътя, все пак трябва да мина през местното рефугио, за да ми ударят печат с дата – само така в Сантяго щели да се ориентират, че наистина съм вървял по Пътя пеша, а не с автомобил или на мотор, примерно. Но можело и с велосипед. „Също като в стоте национални туристически обекта” – помислих си аз – „само дето у нас може и с автомобил”. Каза ми, че това е най-евтиният акомодейшън, защото се спонсорира от църквата и от общините. Частните сдружения с идеална цел, като „Приятелите на Сантяго”, пък, се грижат за маркировката целогодишно . Паулу Куельо също бил член на „Приятелите на Сантяго”. „Нямаш право да останеш повече от една вечер на същото място, освен ако не си болен”. Вече знаех това. Попита ме дали имам медицинска застраховка. Казах му, че имам. Последва логичният въпрос как мисля да я карам: пеша или с велосипед. Попита ме, също така, каква религия изповядвам. „Освен, ако не е тайна, разбира се!” Напуши ме смях. Идеше ми да се изгавря със ситуацията и да кажа, че съм мюсюлманин-екстремист, който е дошъл със специалната мисия да залага смъртоносни капани за неверниците по Пътя. Но чичкото изглеждаше сериозен и се въздържах. Казах му, че повечето хора в Бългейрия са православни. Аз също. В паспорта ми той записа: „Сеньор Димитров, булгаро, ортодокс, тръгнал от Бургос пеша”. Сложи печат и с усмивка ми заяви, че официално вече съм „перегрино”. Честито!

Сега оставаше да намеря и място за пренощуване, тъй като все още не бях заслужил с бъхтене гостоприемството на общината и църквата. Отворих картата на града, връчена ми от туристическия офис и се запътих към най-близкия хостел. Раницата вече ми причиняваше болка, чудех се какво ли ще бъде усещането след няколко часа път с целия този багаж на гърба. Изтощението по лицата на пилигримите ми подсказваше, че никак няма да е приятно.

Вървях по китна калдъръмена уличка, водеща към хостела, когато от втория етаж на една жилищна кооперация чух да се носи до болка позната песен: „За милиони няма закони, за кокошка няма прошка”. Вдигнах очи и видях една леличка да изтръсква покривката си през прозореца директно на улицата. Поздравих я на български. Заприказвахме се. Каза ми, че от Бургас се е преместила в Бургос и, че всеки ден под перваза й минават „Тея лудите, с тоягите. Откачена работа!” Потенциалът този разговор да завърши приятно беше минимален, затова махнах с ръка за довиждане и продължих към хостела.

Самостоятелна стая, три на три метра, цялата заета от огромно легло и облепена с мухлясали тапети от времето на баба ми, с дървен скрин в ъгъла и собствена баня, метър на метър, откъдето единственото прозорче гледаше към зида на отсрещната сграда, щеше да ми струва „само” 30 евро. Имаше малък телевизор и какичката от рецепцията беше симпатична, затова реших да остана. Попитах я защо в Мадрид хостелите са три пъти по-евтини. „Логично” – каза ми тя – „защото са много повече”. Поинтересува се дали мисля да ставам „перегрино” и заяви, че няма да намеря по-евтина нощувка в града, ако все още не съм такъв. Платих си, заключих раницата в стаята и излязох да разгледам Бургос без излишния товар на гърба.

Точно от прозореца на бургаската леличка тръгваше стръмна пътека, която изкачва малък хълм, засаден с иглолистни дървета – нещо като градски парк, в който местните излизат на пикник през уикенда. Беше делничен ден, в прака нямаше никой, а от пейките на върха се разкриваше чудесна гледка към Бургос. Прекрасно местенце за ледени бирички, психическа нагласа и уединени размисли върху предстоящия Път. Реших, че няма да използвам многото туристически пътеводители, които се предлагат по книжарниците, а ще се оставя за пореден път на обстоятелствата да ме водят и ще научавам всичко на място по Пътя.

Смрачаваше се, започна да става студено, а от биричките леко огладнях. Някакви съмнителни типове дойдоха да си разхождат питбулите около мен. Реших, че е крайно време да си ходя. Намерих супермаркет, разположен точно до чудовищно голям, абсолютно непропорционален за размерите на градчето, все още недовършен мол. Купих франзела, маринована риба и маслини, които изконсумирах в малката стаичка с мухлясалите тапети, в компанията на вечерните новини по TVE.  Взех си душ и заспах рано, за да имам сили за предстоящия ми първи ден по Камино.

На сутринта отново заварих симпатичната какичка на рецепцията. Попитах я никога ли не почива и тя ми отговори, че целия хостел го поддържат общо четири цени – тя и майка й, които са осбственички, плюс две туркини, които се грижат за хигиената. Така че нямало почивни дни. Изглеждаше потисната и смазана от еднообразието в малкия, скучен град. Сигурно си представяше живота по съвсем различен начин – сред студенската бохема на Мадрид или някъде по партитата из Канарските острови. Но за сметка на това прекарваше младостта си в мрачното антре на семейния хостел, обслужвайки глупаци като мен. Беше много любезна. Предложи ми кафе и прекарахме сутринта в разговори за житието и битието на всеки от нас. Каза ми, че едно от малкото забавления в живота й било да слуша историите на хората, които минават през хостела. Дори си записвала част от тях в една голяма тетрадка и някога, може би, щяла да издаде книга. Казах й, че съм писател, издал вече две книги, с което допълнително я насърчих в начинанието. От опита, който обменихме разбрах, че водя десет пъти по-интересен живот от това красиво, но нещастно създание. И, че трябва да съм благодарен. Исках да остана още при нея. Усещах, че между нас се поражда нещо интересно, но Пътят ме зовеше. „Някой ден, може би, ще се върна отново тук” – излъгах себе си наум, грабнах раницата и тръгнах да си ходя. Пред вратата на хостела тя ме прегърна, целуна ме по двете бузи и ми пожела: „Буен Камино!”. Докато завивах зад ъгъла с периферното си зрение видях, че все още ме наблюдава.

Следваха два часа излизане от града – покрай детски градини, училища, натоварени пътни артерии, паркове и бетонни мостове. Стрелките неотменно се появяваха една след друга и ме насочваха в правилната посока. Нямаше други перегринос, освен мен. Погледнах си часовника – беше девет и тридесет сутринта. „Сигурно защото е прекалено рано” – посмислих си аз. По-късно щях да разбера, че по това време на деня поклонниците отдавна вече са си изяли закуската, стегнали са багажа, метнали са го на гърба и бодро крачат напред към следващата дестинация.

На третия час бях абсолютно изтощен. Мартенското слънце напичаше като през август у нас, кожата по лицето ме сърбеше от изгаряне, водата ми беше на привършване, а дръжките на раницата се впиваха болезнено в раменете ми при всяка крачка. Най-после бях задминал всички белези на цивилизацията и уморено вървях по прашна пътека, която се простира чак до хоризонта, през Ла Мезета – безкрайната испанска равнина. Всичко, за което можех да мисля тогава, беше „Вода”.

На четвъртия час стигнах до табела, която сочеше, че на двеста метра в дясно от Пътя има чешма. С изпръхнали устни поех в указаната посока. Там наистина имаше чешма или по-скоро: архаична водна помпа с ръчно задвижване,  но с големи букви върху нея беше изписано NO POTABLE (не става за пиене). Отчаян се тръшнах на пейката до чешмата и запалих цигара. Имаше малък заслон и можех да използвам поне сянката, за да си почина. Видях по прашната пътека отдалеч да се задава друг човек. Предположих, че търси вода, също като мен. Започнах да махам с ръце и да викам: „но потабле, но потабле”, за да му спестя поне излишното ходене. Той, обаче, не чуваше какво крещя. Вятърът дуаше право в лицето ми и в отговор донесе жизнерадостното: „Ола! Буен камино!”

Вместо водичка, на това място намерих добър приятел. Казваше се Франциско и беше от Бургос. С една година по-възрастен от мен. Цял живот бил наблюдавал как поклонниците минават през града му и най-после решил да се пробва и той. Работел във фабрика за акумулатори, но заради кризата го сложили на половин работна седмица. Работодателят плащал ½ от възнаграждението, а социалното министерство му превеждало още 40%. Така получавал 90% от заплатата си, но имал два пъти повече свободни дни в седмицата. Като ги съчетаел с уикенда, това му давало възможност да повърви малко, за да види докъде ще стигне. По-късно щял да продължи по Пътя от там, докъдето е стигнал. Разбрах, че много испанци изминават Камино точно по този начин. С Франциско тепърва щяхме да прекараме много дни заедно и да преживеем доста неща по Пътя. Приятелството ми с него окончателно реши проблема с испанския, защото той владееше английски и аз го превърнах в личен преводач. Липсата на зор беше и причината, разбира се,  да науча твърде малко от този прекрасен език.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 15, 2011

По Пътя към Сантяго: В началото беше Мадрид

В самолета се настаних до Боби – българин, който живее и работи в Мадрид. Веднага подхванахме интересен разговор. Стана ми интересно къде отивам и какво точно ме очаква там. Боби ме ориентира из основните неща – цени, туристически капани, намаления, как да се оправям с метрото и прочие. Предупреди ме за сръчните джебчии, от които трябва да се пазя, разказа ми за основните забележителности, които бих могъл да посетя. Направи му впечатление, че не си махам колана, макар отдавна да беше разрешено. Смутолевих някакво обяснение. Давах си вид, че не ме е страх. Поръчах пиене. Тричасовият полет продължи. Обсъдихме разликите в жизнения стандарт между двете държави, цените и заплатите, българските политици, испанската народо-психология, времето, климата и каквото там си говорят хората, докато им е скучно и няма какво друго да правят.

По едно време самолетът се наклони на ляво. През люка не се виждаше нищо –  отвъд светлинките на крилото цареше непрогледен мрак. Сигурно летяхме над море или над необитаеми планински масиви. Появи се малка светеща точка в нищото. Предположихме, че е кораб. Малко по-късно ни осведомиха, че летим над Средиземно море. Колко ли студена е водата по това време на годината? – запитах се аз. Бях  вързан с коланче през кръста и облечен по къс ръкав – крехко същество на 10 километра над морската шир – протеинова кукла, пробиваща разредената атмосфера с 900 километра в час – въздух, който дори не става за дишане. И е много, ама много студен. Минус 57 градуса, според разясненията на капитан Хосе. Нищо не зависеше от мен. Животът ми беше в ръцете на техниците по поддръжката от ниско тарифната авиокомпания и най-вече: в ръцете на капитан Хосе, който мърмореше нещо по микрофона на развален английски, с почти неразбираем испански акцент.  Поръчах си още пиене.

Чувах свистенето на въздушната струя в корпуса и тихото жужене на двигателите. В един момент страховете те превземат и чувството за безпомощност дава път на всички онези натрапчиви мисли, на които нито им е времето, нито пък мястото, но не можеш да се отървеш от тях, дори да искаш. Всъщност, колкото повече се съпротивляваш, толкова по-натрапчиви стават. Тогава започна да друса. Първо леко,  после много силно. Друсаше като лагерна количка върху павета. Крилото видимо се тресеше навън. Пропаданията ги усещах буквално в корема си. Издиганията – също. Светна лампичката „сложете коланите”. Моя не го бях махал, така че единственото, което ми оставаше, беше да глътна питието на един дъх и да пробвам да не мисля повече за сцените от National Geographic Air Crash Investigations. Останах си само с опита…

Най-страшното идва, когато лицата на стюардесите станат сериозни. Любезните усмивки изчезват – заменя ги привидно делово изражение, което зле прикрива първобитния страх от смъртта. Стюардесите седнаха на малките си, сгъваеми столчета в началото на салона и също закопчаха колани. Друсането ставаше непоносимо. Воят на десния двигател ме накара да извърна глава и през люка от отсрещната страна видях кръглото лице на Луната. Чичкото до илюминатора се кръстеше от ляво на дясно – явно беше католик. Най-угнетяващо от всичко е чувството за безпомощност – нямаш абсолютно никакъв контрол върху ситуацията. Сигурно за това пилотите мразят да летят като пасажери. Затворих очи и се потопих в искрена, сърцераздирателна молитва. След още едно две пропадания турболенцията свърши и друсането спря. Останаха само свистенето на въздушната струя по корпуса и тихото жужене на двигателите. Отново можехме да си махнем коланите. Аз, разбира се, не откачих моя. Огледах салона – лицата на пътниците издаваха облекчение. Преоткрих страха от летене – това беше нещо ново за мен.

Когато колесникът най-после докосна пистата на международно летище „Барахас”, пасажерите щяха да станат прави, за да ръкопляскат, ако стегнатите до откат колани не им пречеха.

Първата ми работа на терминала беше да се напъхам в кабинката за пушачи и да запаля цигара, докато чаках да ми излезе багажа. Боби ме предупреди да не се мотая излишно, защото летището е огромно – имахме много да вървим и рискувах да изтърва последните влакове, които слизат към центъра. При посрещачите ни очакваше жена му. Преди да се разделим, Боби ми връчи карта на метрото и два билета, които купи от касата – едно евро за напускане зоната на летището и едно евро за транспортирането ми до крайната дестинация. След подробно разяснение къде да сляза, на кой влак да се прехвърля и колко спирки да преброя, преди да сляза отново, се прегърнахме и разделихме като приятели. Записах си мобилен телефон – можех да пренощувам у тях в случай, че се изгубя нещо или резервацията ми в хостела се обърка. Кой казва, че българите в чужбина не обичали да си помагат?

В метрото беше пълно с младежи, които отиваха или се връщаха от купон. Подпийнали компании водеха оживени разговори по спирките. Направи ми впечатление, че жените носят цветни копринени шалове – всичките до една. Внимателно броях спирките наум. Дойде и моята.

Топлината, шумът и светлините на града ме погълнаха още с излизането от метрото. Изведнъж разбрах колко неподходящо съм облечен. И колко неподходящо изглеждам – рус, с червен катинар, с огромна раница на гърба и карта на метрото в ръка. Все едно на лицето ми пишеше: „Чужденец съм, току що пристигам, за пръв път ми е, не зная къде ще нощувам и нося в себе си кеш.” Разни пияни хора ми подвикваха от ъглите: „Хей, амиго!”, докато се лутах из малките, тесни улички, в търсене на точния адрес. Отговарях им на български, че със сигурност нямам приятели в този град. И си продължавах по пътя. Разминавах се с големи, шумни компании, които весело ме поздравяваха. Огромен чернокож изскочи от тъмното, хвана ме за лакътя и започна да ми предлага: „хотел, момичета, секс”. Казах му, че първото съм го уредил, за второто ще видим утре, като се наспя. След като не успя да ми пробута и хеш, най-после се отказа да върви с мен. Младежи чупеха бутилки малко по-напред. Крещяха нещо на испански. Свих в стръмна, тясна уличка, завършваща със стълби, където черен плъх се хранеше с нещо, опаковано в бяла хартия. После отново се озовах до спирката на метрото. Въртях се в кръг! Трябваше да питам някого за адреса. Харесах си малка групичка мъже и жени, на видима възраст около 50, които излизаха от ресторант и се качваха по колите. Имаха желание да ми помогнат, но никой от тях не говореше английски. Симпатичен чичко извади от жабката подробна карта, дойде при мен и в жестомимичен превод ми обясни как да стигна до там.

Очевдино съм изглеждал видимо притеснен, защото първите думи на момчето от рецепцията в хостела бяха: „Спокойно, тук си на сигурно място!”. Платих още една нощувка, за да има къде да отседна и следващата вечер, преди да си уредя пътуването до някой от градовете по Камино. Оставих раницата на сейф, извадих само  принадлежностите за баня и се качих на третия етаж, където в стая с още десет хъркащи човека ме очакваше заветното легло. Часът беше два сутринта и най-после бях пристигнал благополучно! Банята изглеждаше прилично чиста. Позволих на тялото ми да се отпусне напълно под горещата вода, отмих умората от продлжителното пътуване, изпуших една цигара в компанията на младеж от Перу, който играеше на мобилния си телефон в коридора и радостно се завих през глава.

Първата ми работа на следващия ден беше да разуча как действа метрото. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах – трябва да умееш да различаваш цветовете и навсякъде стигаш за едно евро. Въоръжен с целия си ентусиазъм и с безплатна карта от хостела, аз започнах дългата разходка из Мадрид. Градът е очарователен! Обожавам самостоятелните екскурзии, без елемент на организация, без други хора, които бързат, дърпат те на някъде, търсят да си купят нещо или предпочитат да разгледат 1500 магазина вместо града, в който са попаднали. Вървях по дългите булеварди, спирах на пейките, за да си почина, да изпуша цигара, да изпия кенче бира, да понаблюдавам трафика и разноцветната тълпа. Замислих се над алтернативата – пазене стол в офиса или обикаляне по интервюта, където ти обянсяват за „кризата”. Вместо това бях напълно свободен, разполагах с цялото време на света и интересното тепърва предстоеше! Чувствах се прекрасно!

Няма да  изпадам в подробности относно мадридската архитектура. Наистина има какво да се види, ако обичаш фасади, но аз най-много си харесах парковете – разкошни градини, в които тийнейджъри отпускат след афтърпарти, по тревата се натискат влюбени двойки, млади хора са излезли на пикник или просто да се порадват на слънцето, поетеси излъчват сексапил, докато пишат стихове, студентки учат или свиват джойнт, фламенко музиканти свирят на китара, момчета разхождат любимите си с лодки и въобще – love is in the air!

Изпих толкова много бирички и вървях толкова много през онзи ден, че вечерта, когато се прибрах в хостела, бях абсолютен парцал. Намеренията ми бяха набързо да си приготвя нещо за хапване в общата кухня, да си проверя пощата в интернет залата и да си легна. Но не стана точно така.

Общите кухни на хостелите са нещото, заради което си струва да избереш точно този тип настаняване, пред всеки друг. Там заварих компания бразилци, които готвеха спагети и пиеха червено вино. Единият от тях изумително приличаше на мой познат от България, направо си бяха двойници. Реших да му покажа  снимката на неговия двойник и това се оказа повод да стана част от компанията. Получих порция топли спагети и бутилка червено вино. За благодарост извадих от раницата половин литрова бутилка от минерална вода, пълна с високоалкохолна домашна ракия. Скоро към нас се присъединиха две момичета от Филипините и едно от Сенегал. Момчетата от Сао Паоло отидоха до магазина за още вино, а аз извадих от раницата още една „Горна Баня”. След полунощ трябваше да пазим тишина – преоблякохме се набързо и всички заедно щурмувахме нощен Мадрид. На другия ден спах до обяд. Харесвах новите си приятели и специално заради тях останах трета вечер в хостела. На четвъртия ден реших, че трябва да напусна столицата, защото рискувах да се превърна в един от безгрижните студенти на обменни начала, да пръсна всичките си пари по баровете и да не извървя никакво Камино.

Качих се на първия удобен автобус от автогара Avenida de America за Бургос – един от големите градове по Пътя. Вече имах отправна точка. Бавно, но сигурно се приближавах към приключението, за което бях дошъл.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 13, 2011

По Пътя към Сантяго: Предисторията

Бях копирайтър в рекламна агенция и си обичах работата. Kолегите ме приеха лесно в екипа, защото повечето бяха нови, като мен. Единствено с една колежка от „старите кучета” не се разбирахме, но и не успяхме да се намразим като хората. Всъщност, аз я харесвах, защото беше професионалист. Тя имаше някакъв проблем с мен, докато аз с нея нямах никакъв. Или поне така си мислех тогава. От дистанцията на времето тези неща губят значение – остават само положителните спомени. Така е устроен човек.

Та, обичах си работата и я вършех с кеф. Рекламата е добро поприще за един текстописец – плащат ти сравнително добре, за да произвеждаш сравнително малко, като количество, текст. Отделно блъскаш разни проектчета „на частно” и така успяваш да вържеш  някак двата края, но по-важното е, че, нали, издържаш се с писане – нещо, което ограничилите се единствено до литературата в България не могат да заявят. Истината е, че българското общество презира своите поети и писатели – доказва го, като печата банкноти с техните некролози, след като веднъж успее да ги умори от глад.

Ето защо, аз си обичах работата, но от ден на ден тя ставаше все по-малко и по-малко. Започвах да се чувствам неудобно да получавам заплата и да не върша нищо по цял ден. Отделно, навън вече се запролетяваше и на мен започваше да ми се пътува. Нуждаех се от някаква промяна. Усещах, че нещата не могат да продължат вечно така и съвсем скоро планирах да инициирам някакъв разговор с шефовете, за да ги попитам не е ли по-разумно да се освободим взаимно от задълженията си един към друг. Шефовете, обаче, ме изпревариха. Така един ден се озовах в кабинета на шефката на агенцията, където ме очакваше и шефката на моя отдел, за да ми съобщят, че ще последвам съдбата на множеството си освободени вече колеги. Заради „кризата”.

Ако четеш този блог отдавна, сигурно знаеш, че „кризата” винаги я постаям в кавички, защото така и не разбрах какво смислено, интересно или реално има в стадното поведение на хората, предизвикано от страх. „Комшията напълни гащите, дай сега да ги напълня и аз”. Така изглежда „кризата” в моите очи и няма нищо общо с икономиката. Но фактите са си факти и човек трябва да се съобразява с тях.

Шефките бяха във видимо мрачно настроение – настроение, каквото може да има само човек, който цял ден е привиквал в кабинета си хора, за да ги уволни – хора, с които месеци, дори години, е делил работното си пространство. Предполагам, че очакваха стандартната негативна реакция от мен – псувни и заплахи, жалки опити за подмазване или хленчене, молби или каквото там, изобщо, правят хората в такъв случай. Бяха видимо изненадани, че посрещнах „новината” с усмивка. Нямаше как. Първо, от седмици вече освобождаваха колеги масово и знаех много добре за какво ме викат, т.е елементът на изненада почти липсваше, второ – ситуацията напълно пасваше на породилото се у мен желание да пътувам и да видя малко свят. Зимните месеци ги бях изкарал пред компютъра – в офиса и у дома, нуждаех се от движение, от открити пространства. Копнеех за разнообразие. Стана така, че вместо шефките да утешават мен, аз започнах да ги утешавам тях – как всичко е наред, как нещата ще се оправят, как „кризата” не е чак толкова страшна, че ще се радвам да работим заедно и занапред, ако има възможност и т.н.

Конкретните обстоятелства вече ги бях избрал на подсъзнателно ниво и ето, че действителността не закъсня със своя отговор. В крайна сметка, няма как да обикаляш света и да стоиш в офиса едновременно. Нещата се подреждаха добре от моя гледна точка. Помолих ги само за перфектните препоръки и се разделихме като приятели. Продължавам да тая добри чувства към въпросните хора и към въпросната компания, като цяло. Бяха коректни от началото до края, а това в България се случва рядко – само който не е работил от 9 до 5, само той не знае.

Нямаше за какво толкова да съжалявам – разпратих си ви-та и затърсих копирайтърска длъжност, защото гледах „99 франка” – искаше ми се видя „филма” на живо и отвътре – в първо лице единствено число. Така че моите амбиции се бяха осъществили. Не „пазех стола” за хляб или по принуда. Избрах заниманието „рекламен текстописец” от любопитство и за удоволствие. Сега трябваше да задоволя друго свое любопитство и да си потърся друго удоволствие.

Колко спарени са хората по време на „криза” става ясно от стандартните разговори в такива ситуации – задават се въпроси от сорта: „а сега накъде?”, правят се констатации от типа: „още не сме стигнали дъното”, обменя се негативна информация за това как в другите агенции също уволняват, намаляват заплати и така нататък. За съжаление, масовото пълнене на гащи от един момент нататък става миризливата кафява действителност, в която си принуден да живееш.

Не искам да се подигравам с нещастието на хората – аз не съм аристократ по произход (само по душа) и живея на същата планета като тях, дори в същата мизерна „държава”, но някак вътрешно винаги съм знаел, че няма страшно, че всичко е наред и, че нещата не бива да се приемат чак толкова сериозно. Освен това смятам, че хората гледат прекалено много телевизия и това определено им помага за петната по панталона.

На въпроса: „Какво смяташ да правиш сега?” обикновено отговарях с: „Мисля да се поразходя малко зад граница”. Следваше логичното заключение, че съм поредният отчаян млад българин, който е решил да напусне страната си завинаги. Някак с разочарование се посрещаше възражението ми, че смятам да упражнявам професията „турист” само за известно време и после пак да се върна. Моментът беше шибан за започване на нова работа, така или иначе. Светът се променяше. Индивидите в него също трябваше да се променят.

Оставаше само да избера посока и цел. Ресурсите нямаше да са проблем, сигурен бях в това, стига веднъж да вземех качествено и окончателно решение къде точно ми се ходи и какво точно ми се прави в онази хубава пролет на 2009-та година.

Отговорът дойде самостоятелно и доста убедително. Така се случва винаги, когато попиташ Интуицията. Тя ти отговаря. Но трябва да имаш очи и уши, за да видиш отговора. В моя случай се включиха и две насинени колена.

Денят, в който разбрах, че искам да извървя Камино беше пълен със синхроничности –  онези малки „случайности” или съвпадения, в които карл Юнг, авторът на термина, пръв е разбрал, че няма нищо случайно. Още с отварянето на очите ми сутринта по радиото звучеше „Камино” на Лили Иванова. После от библиотеката „случайно” в ръцете ми изпадна „Камино” на Шърли Маклейн. В интернет „случайно” се запознах с творчеството на Иван Драгоев, автор на книгата „Записките на един пилигрим”, а вечерта се подхлъзнах зверски на една малка, задънена уличка в центъра на София и си натъртих колената. Докато бършех калта от дрехте си, нямаше как да не забележа, че съм се пребил точно пред ресторант „Камино”. Решението беше взето.

Оставаше да осигуря и малко кеш за пътуването. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах: взех последното бяло пликче от агенцията точно навреме, довърших един два залежали проекта, понахалствах малко за един-два закъснели хонорара, родителите удариха едно рамо с дребна сума и така, само след една седмица, вече имах около хиляда евро – достатъчно, за да предприема новото си начинание.

След още една едмица пиех шампанско в сектор „Заминаващи” на летище София – в половин литрова, свръх-надценена, пластмасова бутилка. И празнувах свободата. Отлитах с еднопосчен билет за Испания – едно клише толкова красиво, че чак боли.  Не знаех кога ще се върна, нищо не ме „дърпаше” обратно насам.  Бях решен да се оставя на обстоятелствата да ме водят и да решават вместо мен. Усещането е доста опияняващо – от една страна го има страхът, че напускаш всичко, което уж ти носи някаква „сигурност”, от друга – току що си разбрал, че най-сигурната наглед работа, от девет до пет, в голяма фирма, е по-несигурна дори от плаването с водно колело в открито море по време на буря. За водното колело поне можеш да се хванеш, ако се обърне. За потъващия Титаник е по-добре да не се вкопчваш.

Страхът от неизвестното в такива случаи се бори за надмощие с радостната треска от предстоящото пътуване. Смесват се лека тъга и доза ирония, любопитство и вълнение, решителност и колебание. Към всичко това прибавяме бутилка надценено шампанско, последната цигара преди заминаване, опашката на изхода и…мрачното автобусче, което пълзи по пистата към съмнително евтиния полет на нискотарифните авиолинии, готови да транспортират задника ти до другия край на континента само за 40 евро.

Давах си сметка, че довечера няма да си легна в собственото легло, а някъде в центъра на Мадрид – столица на държава, чиито език дори бегло не познавах. Щях да кацна след полунощ, имах съмнителна резервация по интернет за нощвука и закуска в хостел само срещу 10 евро, а единствената ми гаранция, че няма да прекарам нощта на улицата в непознатия град беше кратък имейл, отпечатан върху лист хартия – на гърба на „самолетния ми билет”.

Докато се качвах по стълбите към усмихнатите стюардеси на борда на малкия Боинг, в главата ми се редуваха сцени от National Geographic Air Crash Investigations. Оскъпеното шампанско в корема ми даваше известен кураж. Освен това знаех, че на борда се продава безмитен скоч, но първо трябваше да излетим. Излитанията са най-опасни, според експерите на National Geographic. Те крият потенциал за опасни аварии поради свръх натварванията, въздушния трафик, ниско прелитащите ята от птици и т.н. Самолетчето ми приличаше на детска играчка. Чудех се дали моите 40 евро изобщо ще стигнат за горивото до Мадрид. Задавах си фундаментални въпроси относно сигурността и поддръжката. Никога не съм се страхувал да летя, но за пръв път използвах ниско тарифна авиокомпания и бях готов да напълня гащите.

Ниско тарифните полети са като градски автобус – влизаш и сядаш, където завариш. Наместих се до Боби, който живее и работи в Мадрид. По-късно той щеше да ми помогне много в ориентацията из аерогара „Барахас” в Мадрид. Но преди това ни предстоеше интересно пътувaне…

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 7, 2011

По Пътя към Сантяго: Предисловие

Минаха точно две години, откакто 500 километровата ми разходка пеша, от Бургос до Сантяго де Компостела в северна Испания, приключи. Бях обещал да напиша пътепис, но в последствие се отказах от това свое намерение, заради две конкретни причини:

Първо, от опит разбрах, че да извървиш Камино е незабравимо, но лично преживяване – униклано е за всеки човек, дръзнал да приеме предизвикателството. Не исках да създавам предварителни очаквания или нагласи у никого, за да не му разваля кефа след това. Аз самият тръгнах по Пътя без очаквания – нямах „теоретична” подготовка, нищо не бях чел, дори не разполагах с карта на маршрута. Следвах стрелките и се наслаждавах на мига.

Второ, извървях само 500 км до океана, но изминах сигурно половин милион километра навътре към себе си. Камино действително е мистично преживяване – свързано е със синхроничности, прозрения и обрати, с твърде лични откровения и душевни състояния, които не всеки е готов да сподели. Блогърите (пък за писателите да не говорим) са ексхибиционисти по природа, но дори те, понякога, предпочитат да запазят нещичко за себе си и да не остават съвсем „голи” пред аудиторията. Така че, няма да
споделя абсолютно всичко с вас в разказа си за това мистично пътуване.

Такива бяха причините да излъжа много хора, че ще напиша пътепис. Работата е, че обещах преди да извървя Камино, а трябваше да го направя, след като се върнах от там. Променен. Буквално дни след това напуснах окончателно столицата, смених  работата и жилището, промених отношението си към света и много неща в него, започнах да ценя повече малките детайли от нашето Битие. Изобщо, в живота ми настъпиха куп промени: някои по-трайни, други по-нетрайни, не всичките съществени, но всичките – осезаеми. Сега, две години по-късно, реших да спазя обещанието си. „По-добре късно, отколкото никога”, е казал народът. Но не е чувството за дълг ме тласка към това начинание. Никому не съм длъжен с нищо на този свят. Тласкат ме други две, съвсем конкретни причини:

Първо, непрекъснато отговарям на имейли от хора, решили да извървят Камино. Обикновено питат за съвсем прагамтични неща: цени, квартири, транспорт, условия за настаняване, храна, лекарства, климат, кое е най-доброто време за пътуване, какво трябва да си носи човек и т.н. Естествено, най-разпространеният въпрос е: „колко пари ще ми трябват?” Няма как да отговоря конкретно на този въпрос, защото може да спиш на палатка, а може да предпочиташ скъпите хотели, може да си алкохолик, а може и да си пълен въздржател, може да смъркаш кокаин, може да ходиш по жени или да го раздаваш целомъдрения поклонник – всичко това зависи от теб, но променя цената на пътуването от нула до плюс безкрайност. Аз заминах с по-малко от хиляда евро и те напълно ми стигнаха за близо месец и половина приключения, като не съм се лишавал от нищо. Наслаждавах на испанското вино и кухня, често се хранех в ресторант и невинаги спях в евтините хостели и поклоннически общежития. Запознах се с много хора и обърсахме бар-плотовете на много кръчми. Този разказ ще даде практическа информация на всички, които са решили да поемат предизвикателството да извървят Камино и най-после ще ме освободи от необходимостта непрекъснато да съчинявам продълговати имейли за едни и същи неща, както и от унижението пред самия мен, като автор, понякога да песйтвам едни и същи текстове в отговор, променяйки само името на получателя, защото нямам време. Това е първата причина – по-прозаичната.

Втората причина отново е насочена към вас – моите читатели и приятели, на които толкова много се опитвам да угодя (интензитетът на ореола ми се засилва в момента). Споделял съм тук-таме по нещичко, къде на живо, къде по телефона или в скайп, но винаги устно и винаги съм получавал един и същ отговор, който звучи, горе долу, така: „Еее, трябва да напишеш пътепис, напиши един хубав пътепис, де! Какво чакаш? Това е супер яко! Хората у нас почти нищо не знаят за Камино и ще им бъде интересно да прочетат, пък и ти умееш да разказваш увлекателно!” Сега ще видим дали сте били прави, уважаеми читатели, (по)читатели и скъпи приятели! Реших да изпълня този мъничък ваш каприз, тази настойчива молба и няма да изневеря на разказваческата си природа. Непрекъснато ви повтарям, че историите ми щяха да са напълно излишни без вас, а това съвсем не е лъжа. Така че ще ви угодя и то – с кеф.

Онези, които се абонираха за блога ми, след като разбраха, че съм си изтрил профила във Фейсбук и вече разполагам с МНОГО повече свободно време за творчество, част от което ще инвестирам в писане на повече и по-интересни неща тук, няма да съжаляват. Ако искате да се присъедините към тях, натиснете връзката „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, вдясно, точно под червената химикалка. Така ще получавате новите разкази директно в електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам (барабар с печатните грешки). Няма да ви се налага да минавате често от тук и да проверявате дали има нещо ново. Или си използвайте четците, както прецените. Аз предпочитам варианта с пощата, защото получавам всичко от един логин и с един акаунт.

Възнамерявам да пиша редовно, но кратичко, за да не ви отегчавам. Разказът ми ще бъде ту хронологичен, ту тематичен, а понякога и посветен на различните личности, които срещнах по Пътя. Минаха две години и част от подробностите съм ги забравил вече, затова няма да изпадам в абсолютна конкретика относно места, дати, събития, нито в абсолютна последвателност, по-скоро ще пиша за различни епизоди, които са ме впечатлили, разсмяли, възхитили, очаровали, озадачили, обнадеждили или смятам, че могат да ви бъдат полезни, ако все пак решите да извървите Камино, преди да е настъпил краят на света.

Накрая ще събера всичко в малка, но спретната е-книжка, за да ви спестя излишното скролване нагоре-надолу и напред-назад из обратно-хронологичния ми дневник. Достъпът до съдържанието на книгата ще бъде безплатен, както винаги, но както винаги държа да отбележа, че приемам и бутилка уиски за комплимент, освен потупване по рамото и похвала. Естествено, може да ми съдействате по всякакъв начин, ако историите ви харесват – разпространявайте ги сред приятели, четете и пишете коментари, посочвайте ми очевАдните стилистични, граматически и печатни грешки, които допускам, но само не продавайте тези истории (както и нищо друго от този блог), без да сте ме питали предварително и без да сме уточнили цената.

Тъй като окончателно взех решение да не се занимавам повече с хартия в този живот, издателите също могат да ми пишат. Използвайте мейла от „Обратна връзка” горе, вдясно, точно под червената химикалка. Отдавна ми се ще да сериализирам нещо в периодичния печат, така че интересът ми е насочен предимно натам и времето е сега, докато историите все още се „готвят”.  Ще се съобразя с утвърдените ви тарифи за авторски хонорар, но държа да отбележа, че си запазвам правото да публикувам историите и тук, демек – отстъпвам само правото за публикуване, но не и пълни авторски права. Не обичам да налагам имуществен ценз на читателите си, освен това изобилието трябва да се увеличава, а не да се ограничава.

Спирам с уговорките до тук.

В този текст няколко пъти нарекох Камино „предизвикателство”, защото вървенето стотици километри пеша, в чужда страна, където цялото ти имущество е на гърба, представлява истинско изпитание. Предизвикателство е за физиката, предизвикателство е за психиката, предизвикателство е да намери човек достатъчно време и средства, за да си го позволи. Ако все пак решите да тръгнете по проекцията на Млечния път върху Земята, имайте предвид, че не всички започнали успяват да стигнат до края. Някъде четох, че близо една трета от пилигримите отпадали – било по здравословни причини, било поради нещо друго. Изкачват се планини и се спи на не много привлекателни места, когато нямаш избор. Ядеш каквото си носиш в раницата или каквото ти предложат, защото не навсякъде в горите, планините и безкрайните равнини на Испания има магазини, ресторанти, кафенета и дори свястна кръчма.

Разбира се, Испания е модерна, цивилизована страна. Като цяло, пилигримите са добре осигурени по Пътя, защото това е важен туристически маршрут, който има решаващо значение за имиджа на страната. Парадоксално колко непопулярен е у нас! Срещнах само един български гражданин по Пътя и тя беше местен жител, а не пилигрим.  Пътят предлага всичко необходимо и не трябва да носиш 40 килограмова раница от България, за да оцелееш. Но срещу умората, жегата, убийственото слънце, комарите, стръмните изкачвания, превратностите на времето, съдбата и собствения ти характер си сам. Евтините места за настаняване са ограничени, където ги има, което може да доведе до непредвидени разходи. Нощувките в „убежищата” струват от 3 до 8 евро на вечер, но за нощувка в хотел може да платиш 50-100-200 евро, че и нагоре, ако изобщо успееш да си намериш легло без резервация. В големите градове по Пътя е пълно с джебчии, които могат да ти развалят настроението по всяко време, ако обичаш да носиш кеш.

Необходимо е внимателно планиране на времето и следене на прогнозата. Рано се става и рано се ляга. Човек понякога вижда зор и трябва да откаже някои от любимите си навици, например: тютюнопушене и системна злоупотреба с алкохол. Все пак, използваш тялото си като транспортно средство. Физическите натоварвания не са тежки, но за сметка на това са редовни. Върви се средно между 20 и 30 километра на ден, понякога и повече. Не можеш да останеш две вечери на едно и също място, освен ако не си болен. Трябват ти качествени обувки, добра физическа форма, пончо срещу дъжд и винаги сухи крака. Ще пиша за тези неща допълнително, по време на разказа. Сега спирам до тук. Само да споделя, че се върнах с 15 килограма по-слаб, заобичах движението, продадох колата и от тогава навсякъде ходя пеша. Трябва да си готов за качествена промяна в начина ти на живот и мислене, след като се прибереш от Камино. Това не е разходка из забележителностите на Испания. Това е „дългата разходка” – продължава седмици, пеш, с товар върху гърба, през най-различен терен: от магистрали и гъсто населени метрополиси до напълно обезлюдени местности, планини и тихи, уютни селца.

Предлагам ти едно очарователно пътуване до Сантяго, уважаеми читателю! Напълно безплатно е и дори не ти се налага да ставаш от компютъра. Знам, това е по-лесният вариант, но за сметка на това ще трябва да гледаш света през моите очи. Ако решиш да изживееш в първо лице единствено число всичко, което ще ти предложи Пътят към Сантяго, има само един начин – да напуснеш уюта на жилището и съмнителния комфорт на ежедневието, което водиш, и да се хвърлиш в твоето собствено приключение.

Всеки човек изминава Пътя си сам и всеки човек сам си носи кръста на този свят.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 5, 2011

Защо напуснах Фейсбук?

Изображение: faqsocial.org / How do I Permanently Delete My Facebook Account: Easy Techniques

Никак не е лесна тази задача – да скъсаш окончателно с Фейсбук. Ако деактивираш профила си и една година по-късно влезеш отново в него, всичко ще си е по местата – така, както си го оставил(а) – тоест, можеш да деактивираш себе си, но не и мястото, което съхранява тонове лична информация за теб. Е, можеш и да отделиш 6 часа, както направих аз, за да унищожиш профила си бавно и мъчително: албум по албум, снимка по снимка, таг по таг, статус по статус, контакт по контакт, линк по линк и т.н. Но има по-лесен начин. Трябва да се логнеш в профила, преди да цъкнеш на този линк:

https://ssl.facebook.com/help/contact.php?show_form=delete_account

После няколко пъти трябва да потвърдиш желанието си да извършиш доброволно е-самоубийство и най-накрая от администрацията на Фейсбук официално ще ти обещаят до 14 дни да заличат напълно всички следи от присъствието ти в социалната мрежа. Заличих ги собственоръчно и аз преди това. Не им вярвам просто – нито на обещанието, нито на „сигурността“, която предлагат. Например, открих десетки напълно непознати лица във френд листата си, докато я изтривах. Това са хора, които категорично не познавам, а липсва и всякакъв спомен да съм ги добавял някога в списъка с приятелите, които изключително внимателно подбирах. Въпросните непознати са имали  достъп до всичко, което качвам във Фейсбук и могат да са били всякакви хора… Е, сигурен съм, че дори след едно такова добре планирано и качествено извършено виртуално самоубийство, някой пак ще намери начин използва данните от профила ми за СПАМ или с друга търговска цел, но поне СВЕТЪТ вече няма да има пълен достъп до тях…

И така, ще изредя основните причини, поради които напуснах Фейсбук и ще ги структурирам по важност. Правя го с уговорката, че не искам ти да последваш примера ми, нито пък искам да приемаш решението ми лично. Направих го заради себе си, а не заради теб. Ето няколко добри причини, поради които напуснах Фейсбук:

Колосалната загуба на време. Нормално ли е човек да прекарва по няколко часа на ден в един-единствен уеб сайт и да не получава никаква полза от това? Не е нормално, според мен. Макар да не активирах нито едно приложение, да не харесах нито една игра и внимателно да филтрирах спама, аз пак успявах да губя колосални количества време, всеки ден, в „социалната“ мрежа. Подарявах й от личното си време – време за спорт и разходки, време за четене на книги и пиене на бири с не-виртуални приятели, време за работа, изкарване на пари, изграждане на истински приятелства и бизнес контакти, време за творчество и пътуване, време за любов и движение – всичкото това време аз го подарявах на Фейсбук. Всеки ден. И го правех доброволно. И минаха години, преди да се усетя. И никой не ми е виновен. И не съжалявам.  Забавлявах се. Но дойде моментът, в който трябваше да взема единственото смислено решение. Този момент ще дойде и при теб все някога, гарантирам ти го! Просто е неизбежно. Един ден ще започнеш да цениш себе си повече от произведението на Марк Зукърбърг, колкото и гениално да е то.

Плитката комуникация. Обичам да общувам и да споделям – това беше основната причина да си направя профил във Фейсбук. Постепенно, обаче, се убедих, че комуникацията във Фейсбук е изключително плитка, несъдържателна, светкавична и половинчата – доста некачествена като цяло. Може би е нарочно, защото до голяма степен комуникацията във Фейсбук прилича на опита ти говориш с някого в тълпата, под мощното озвучаване на дискотека, нощен клуб или концерт. Няма как да проведеш смислен и съдържателен разговор просто, но монолозите, които си крещим в ушите по такива места сме свикнали да ги наричаме „социално поведение”. В този смисъл Фейсбук е много социален. Ако изобщо стоенето вкъщи сам, пред компютъра, може да се нарече „социално поведение”…

Връзката с приятелите е мит. „Много удобно – всичките ми приятели са под ръка и така по-лесно мога да поддържам връзка с тях” – това ще ти го каже почти всеки зомбиран Фейсбук потребител. Но дали наистина е така? Първо, поставям под съмнение факта, че може да имаш, примерно, 800 приятели – колкото имах аз, макар внимателно да подбирах всеки нов контакт. Второ, от тези 800 приятели, в ежедневието си реално виждах какво се случва само с 5-10 човека – тези, които губят най-много време в мрежата, качват най-много снимки, пишат най-много коментари, статуси, бележки, поставят най-много линкове и, въобще, превърнали са се в най-пристратсените, хиперактивни потребители. Но това не са задължително най-добрите ти приятели. Обикновено са най-добрите спамъри. Или хора с прекалено много свободно време на работното си място. Или пък са най-големите нарциси, които държат да ти покажат новия си педикюр, новата си рокля и прическа, новата кола или новата приятелка. За всички тези хора Фейсбук е „манна небесна”, но те едва ли са най-добрите ти приятели и едва ли толкова много държиш на еднопосочната, ежедневна „връзка“ с тях. Едва ли си чак толкова обсебен от техните каузи или идеи. Едва ли си чак толкова влюбен в тяхното собствено хипер Его. Да, обаче, Фейсбук предлага точно такъв тип „връзка с приятели”. И нищо повече от това.

Безопасността на личните данни също е мит. Колкото и да затегнаха контрола напоследък, по света няма системи без грешка, особено компютърни и софтуерни такива. От грешките в системата може да се възползва всеки – както безобидните спамъри, така и хората с опасни намерения. Успокояващото е, че ти сам(а) избираш какво да качваш, какво да споделяш и какво – не. Но дали собствената ти преценка е по-сигурна от „безгрешната” работа на софтуерните системи? По новините говорят за хора, които могат да откраднат няколко хиляди лева, само защото знаят името и телефона на някоя баба. Представете си какво могат да направят тези хора, ако знаят всичко, което си решил(а) да качиш в профила си. Отделно, Фейсбук е една огромна машина за маркетингови проучвания, сегментиране на пазари, профилиране на таргет групи и дефиниране на потребителски търсения по различни показатели. В тази машина няма друг интерес, освен чисто търговския и тя превръща хората от живи, дишащи същества с различни хобита, интереси, приятели и професии, в най-обикновени консуматори и безлични потребители. Групите, каузите, профилите на „известни личности”, фен страниците и много други инструменти дават безкрайна палитра от възможности на уеб-предприемачите да използват с търговска цел това, което си решил(а) да качиш във Фейсбук. Достатъчно показателни са обявите от типа: „Продавам фейсбук страница с над сто хиляди почитателя много изгодно”.  Не ми се участва повече в този маскарад.

Публичността на един автор е важна за развитието му като такъв и мнозина виждат в „социалните мрежи”, под които разбират главно и единствено Фейсбук, „възможност да разпространяваш творчеството си онлайн”. Е, да, ама не е така. Стотиците контакти във Фейсбук се дължат на творчеството, което разпространяваш онлайн, а не обратното. Започна да ме дразни фактът, че публикувам една статия в блога си, а коментарите се случват под линка й в социалната мрежа, вместо под самата статия. Какъв е смисълът? Първо, така се създава впечатление, че почти никой не чете новите ми публикации, второ – така коментарите стават абсолютно невидими за онези, които нямат профил в социалната мрежа. Колкото и парадоксално да звучи, това все още са повечето хора, уважаеми!

Вярно, посещенията в блога ми ще намалеят сега, след като самоубих профила си, защото мнозина бяха свикнали да го следят именно там. Но какво от това? Чели са ме не защото им е било интересно, а защото са нямали какво друго да правят и са имали много време за губене. Качеството винаги е по-важно от количеството за мен, във всяко отношение. Това важи и за читателите. Сега вече нямам профил във Фейсбук, тоест разполагам с много, ама много повече време за творчество и, съответно, ще публикувам повече неща тук. Ако държиш да се информираш за новостите, но си свикнал да го правиш там, натисни „Абонамент по имейл” от линковете най-горе в дясно – точно под червената химикалка. Така ще получаваш новите статии директно на електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам. Безплатно е и всеки може да се присъедини…

Чувството за самота. Има още много причини да напусна Фейсбук, но няма да те отегчавам с тях. Ще се огранича само до най-важните. Последната е, че през цялото време, което прекарах в  „социалната” мрежа, чувството за самота така и не ме напусна.

Тихомир Димитров