През 1968 година Джон Калхун, американският учен-етолог (специалист, изучаващ поведението на животните), прави интересен експеримент:
В изолирано помещение с високи стени, Калхун създава „мишия рай“ – една утопия, в която мишките имат идеални условия за живот: комфортна температура, постоянен достъп до прясна храна и вода, непрекъснато снабдяване с материали за изграждане на нови миши гнезда, редовно почистване и дезинфекция на помещението, денонощен мониторинг и ветеринарен контрол (достъп до неограничено здравеопазване). Целта е да се проследи поведението на гризачите в условия на пълно свръх-задоволяване.
Първоначално в „утопията“ са настанени 4 двойки бели мишки. Новите заселници на „райската колония“ го удрят на живот: ядене, пиене, „тез трите работи“, спане по цял ден и после пак: секс, храна, вода, забавни игри и развлечения, сън, секс, храна, вода, гоненица из „прекрасния нов свят“, строителство на нови гнезда, раждане, отглеждане на малки и т.н. Постепенно колонията се разразства от 8 до 2200 бели опашати обитатели. Междувременно се случват няколко интересни неща:
Установяват се кланове. Перфектните условия в колонията удължават продължителността на живота и най-едрите доминиращи самци не са склонни да делят нито уютните си гнезда, нито харемите си от млади самки със „сополанковците“ от новите поколения. Оказва се, че има дефицит в рая – появява се „ресурс“, който преуспяващите колонисти не съумяват да си поделят справедливо и това са утробите на женските във фертилна възраст. Опитите на младоците да се размножават с тях завършват често с отхапана опашка или с кървави следи по бялата миша козинка.
Появява се класата на отхвърлените. Калхун забелязва сериозни психически отклонения у прокудените млади самци, които заживяват отшелнически, след като достъпът им до фертилните женски е отказан. Те спират да преследват женските, но и отказват да изпълняват обществените си функции: не пренасят строителен материал за нови гнезда, не защитават бременните, не участват в груповия живот по никакъв начин. Избягват контакти със себеподобните си и умират в отшелническите си убежища.
Всичко това прави женските по-агресивни. Оставени без традиционната защита от младите мъжки на клана, те се нахвърлят върху всеки индивид, който ги приближи. Проявяват агресия дори към своите малки, като нерядко ги изяждат. Възникват проблеми с раждаемостта: малките се износват все по-трудно, много мишлета са мъртвородени, живородените често стават жертва на агресия. Майките зарязват малките си без грижа и също заживяват в изолация. Хомосексуализмът и канибализмът стават ежедневие в „рая“.
Появява се кастата на красивите – мишоци, които по цял ден се пощят, приглаждат си козинката, спят и хапват обилно, но не проявяват никакъв интерес към размножаване.
И настъпва демографски срив. Наричат го още „ефектът Калхун“:
Без външна намеса популацията на „мишия рай“ се срива от 2200 до нула. На 1780-тия ден от експеримента в „утопията“ умира последният индивид. Експериментът на Калхун получава широка разгласа: първоначално в пресата, а после в интернет и така до днес. Обект е на оживени дебати онлайн.
Повечето анализатори възприемат твърде опростенческия подход да сложат знак за равенство между мишките и хората. Апотеози на апокалипсиса поучително размахват пръст: „Аз казах ли ви докъде ще доведе деградацията на съвременното консуматорско общество? Ето, експериментът го доказва! Да не речете после, че не съм ви предупредил! Краят е близо!“
Има няколко проблема в едно такова твърдение:
Първо, ние хората НЕ живеем в утопия. Далеч сме от нея. Не всички имат гарантиран постоянен достъп до храна, питейна вода, медицински грижи и покрив над главата, както и не всички се радват на постоянно добър климат в хигиенична околна среда. Огромна част от популацията на планетата е лишена от тези неща.
Второ, ние хората не сме заобградени от висока стена, която не можем да преодолеем. Можем да се придвижваме из цялата планета. Планираме да заживеем и на други планети дори.
И трето: най-същественото, което всички апотеози на Апокалипсиса пропускат, е човешкото ingenuitiy. Не се сещам за подходящ термин на български. Ако има такъв, то той би бил нещо средно между изобретателност и дръзновение – качеството, което е превърнало пещерните хора в строители на ракети и колонизатори на други планети. Ние, хората, не сме в сто процентова зависимост от околната среда, научили сме се да я променяме. Безспорно част от обществените девиации в „мишата утопия“ се наблюдават и на ниво съвременно човешко общество:
Имаме „недоброволно целомъдрените“ като аналогия на кастата на отхвърлените.
Имаме и „мъжете, които поеха по своя път“ като аналогия на кастата на красивите (донякъде).
Дори аз съм писал за „Самоубийството чрез благоденствие“.
Но тези отклонения от социалните норми, ако могат така да се нарекат, са твърде незначителни, буквално нищожни, от статистическа гледна точка, на фона на седемте милиарда обитатели на планетата Земя.
Да, най-развитите и проспериращи страни действително застаряват и действително бележат спад в раждаемостта до нива под коефициента на заместване, затова приликата най-често се търси между тях и случилото се в „мишата утопия“, но тези общества нито са утопии, нито случващото се в тях е необратимо, тъй като недостигът на млади хора и на жени във фертилна възраст лесно се компенсира от миграционните потоци.
Накратко, хората не са мишоци.
Всичко, което експериментът на Калхун доказва е, че животът в затвора не става. Интелигентните бозайници просто не виреят в плен. Отделни нации може да се въздигат и да изчезват, но човечеството, като цяло, не е застрашено от свръх-задоволяване. Такова просто не съществува. Според Световната здравна организация 2.1 милиарда души нямат достъп до чиста питейна вода, а 4.5 милиарда живеят в опасна за здравето им, нехигиенична среда. Има какво още да се желае. Именно тези проблеми тласкат прогреса напред. Ако не се избием помежду си от алчност, може би все някога ще построим човешката утопия, но дори тя няма да бъде проблем за оцеляването на нашия вид. Заради човешкото ingenuity. Опростенческият паралел между мишките и хората просто не е необходим. Ако мишките бяха умни колкото нас, ние щяхме да живеем в техните бунища и канализации, а не те – в нашите. Просто защото са повече.
Ще завърша с това, с което започнах – Джон Калхун е етолог – етолозите изучават поведението на животните, а не на хората. Целта на експеримента му е да изследва социалната динамика при гризачите в определена среда, а не да търси дефектите на човешкото общество в поведението на белите мишки. С последното се занимават само недообразовани люде в преследване на евтината сензация.
Писателският блог на Тишо 