Писателският блог на Тишо

октомври 28, 2008

Защо не ми пука от световната финансова криза?

Светът се управлява чрез страх. Силните на деня първо създават някакви страхове у населението, после внимателно ги култивират, а накрая се явяват на предизборната площадка с готов план как да ни спасят от страховете, които сами са създали. Това е далаверата на властта. От нея печелят единици, а стотици хиляди, дори милиони – губят.

Световната финансова криза е поредната далавера. Това, че страхът се разпространява глобално няма да я направи по-малко очевдина лъжа.

Популярното обяснение за световната финаснова криза е, че банките са се скъсали да раздават лесни кредити, а сега нямало кой да плаща заемите. Не вярвам в това определение. Банките финансират растежа и никой лихвар не обича да раздава назаем пари, които има малка вероятност да му бъдат върнати. Да, но виновен винаги трябва да има. При Хитлер виновни бяха евреите, сега виновни са банките. Истинските виновници – борсовите спекуланти, прибраха милиарди от това, че знаеха по-рано от другите какво предстои, оставиха петцифрено число безработни на улицата и отидоха да поливат фалита в най-скъпите американски курорти.

Знаете ли какъв процент от фючърсните сделки стигат до реална доставка? 3%. Останалите 97% са обещания, че някой някога ще плати, които никога не се спазват. Изчистват се с офсетна операция. Обещанието се прехвърля на друг. И така до деня, в който голият задник на маймуната лъсва. Спекулантите са виновни за финансовата криза, но медиите и политиците само това чакат. Едните искат да си продадат тиража, а другите се стремят да ви втълпят страх и вина, за да има после от какво да ви спасяват.

Страх, че кризата е глобална и няма как да не подмине и вас. Вина, че взимате пари назаем, за да купувате още и още. Световната финансова криза нямаше да бъде възможна без медиите и политиците. Щеше да си остане криза само за спекулантите – наказание за това, че години наред се надлъгваха помежду си как някой друг ще плати.

Да, ама не. Сега аз трябва да се чувствам застрашен от факта, че някакви хора от другата страна на земното кълбо не можели да си покриват вноските по ипотеките на овърпрайснатите си, талашитени къщички. Трябва да се чувствам застрашен от факта, че някакви мошеници са излъгали други мошеници на борсата. Сигурно финансовата криза е виновна за поскъпването на сиренето и хляба в кварталния ми магазин? Няма как да не е! Заплатите в България трябва да спрат да се увеличават, но лихвите по заемите е закономерно да продължат да растат. Защо ли? Ами заради световната финансова криза, естествено! Търсенето в туризма и чуждестранните инвестиции щели да намалеят, икономическият растеж щял да се свие. Заради световната финансова криза…

Знаете ли колко общо има туристическата индустрия с капиталовите пазари? Колкото магарето и локомотива. Ако хората не бяха стадо, облъчено до безпаметност от средствата за масово осведомяване, те нямаше да се страхуват от финансовата криза и нямаше да допринасят за прехвърлянето й в други сектори на икономиката с реални действия, подтикнати от страх и вина, които са им втълпени отвън.

Мен лично световната финансова криза не ме застрашава, защото: а) не държа пари в акции (нито в каквито и да е финансови инструменти). Ако си падаш по хазарта, казиното е доста по-привлекателно място от борсовия подиум, където има само мъже и какичките в рокли с гол гръб + безплатното пиене липсват), б) не изплащам ипотека, в) пазаря само в брой и г) по-дяволите, та аз дори нямам кредитна карта!

Има ли причина да се страхувам от световната финансова криза при положение, че нямам нищо общо със световните финанси? Има ли причина България да пострада от световната финансова криза при положение, че дори няма развит като хората финансов пазар? Отговорът и на двата въпроса е: да, има. Причината е в стадния инстинкт. Лошите новини, които се изсипват на килограм от всички медии охлаждат предприемаческия ентусиазъм, бизнес проектите се отлагат за по-добри времена, инвестициите се замразяват, спират да се откриват нови работни места,  лихвите по депозтите растат, хората започват да спестяват в брой, предлагането на пари се увеличава, оттам стойността им пада, инфлацията расте, сиренето и хлябът поскъпват и, ето че като вляза в кварталния магазин, аз също усещам последиците от световната финансова криза по джоба си.

Виновниците се черпят в най-скъпия курорт на света, но аз и ти, уважаеми читателю, ще трябва да платим за черния хайвер и шампанското. Когато човек критикува, трябва да дава алтернативи. Така са ме учили. Затова ще завърша с думите на Уорън Бъфет: „Бъди алчен докато другите са страхливи и страхлив докато другите са алчни“.

След 50 години Кока-Кола ще продължава да произвежда освежителни напитки, МакДоналд’с – сандвичи, а Мерцедес – автомобили. Може да са на ядрен синтез и с крила, но ще имат „мерник“ на предната броня. Хората винаги ще се нуждаят от вода, храна, енергия и дрехи. Колкото повече стават хората на тази планета, толкова повече вода, храна, енергия и дрехи ще купуват. Така че остави световната финанснова криза на борсовите спекуланти и помисли дали не е време да си напазариш малко акцийки на килограм…Само че внимателно подбирай бранша.

Тихомир Димитров

Advertisements

октомври 24, 2008

Scorpio

фотография: boymeetsgirlusa.com

Скорпиончетата навлизат в техния си месец от годината.

Астрологията е гео-центрична „наука“, според която небето се върти около земята, но и Астрономията наблюдава Вселената от същата гледна точка. Все пак сме затворени на малката си, синя планета. Което няма да продължи дълго, by the way. Винаги съм твърдял, че ако си между 20 и 30 и, ако ти е писано да живееш досататъчно (нормално) дълго, един ден ще наблюдаваш Земята отгоре като турист. От Луната, примерно.

Като по-малък изпитвах неудобство да отговарям на въпроса „коя ми е зодията“. Това е защото хората са пълни с пред-разсъдъци. Беше ми писнало да слушам една и съща плоча: „Аууууу, колко сте отмъститтелни, злобни и извратени“. Ми не е така.

Спрях да вярвам на астрологически булшит от типа „дебела леличка по СКАТ“, тъй като Съдбата ме възнагради да познавам и да имам в обкръжението си приятели от същата зодия. Достатъчно много, за да рзбера, че не – те изобщо не си приличат, но да – те имат някои общи базови „настройки“.

Изводът, до който стигнах като страничен наблюдател е, че тези хора са Дъ… всичко.

Превеждам:

Дъ – ултимативното, последното, определителното, крайното, началото-и-края-на, изчерпателното.
Пример: Копеле, след издънките оня ден, шефа ни спусна дъ заповедите, заклевам се.
В офиса имаме баси интернета, направо дъ връзката.
Марто си е хванал дъ жената.
Внимавайте, ей сега ще ви пусна дъ парчето.
Етимология: Директна заемка от английското the. Показва по-модерно членуване, ала английско.“

От Неолог – „речник“ на  новите български думи.

Ако имате удоволствието да познавате скорпион, сигурно вече знаете, че той(тя) е дъ бос, дъ лавър, дъ френд, дъ мaн и дъ уман. Всичко е истинско при тези хора.

Знам, че звучи малко его-центрично, но аз се гордея със зодията си. Освен това, „его“ и „гео“ се пишат с едни и същи буквички. Стига да ги поразместиш малко 🙂 Яко е да си скорпион. Както от его-центрична, така и от гео-центрична гледна точка.

Поздравявам всички фелоу опашати с началото на техния месец и им пожелавам по-малко крайности.

Истината, както винаги съм подозирал, е някъде по средата.

Само дето още не съм я виждал въпросната „Златна среда“ с очите си и подозренията ми току виж се оказали грешни.

P.S

Светът не е само черен и бял, но така изглежда по-естетично.

Ето една хубава песничка за рожденните ви дни:

Cheers!

Тихомир Димитров

октомври 21, 2008

Проклятието на твореца

Веднъж писах за освобождаващата сила на творчеството. Но медалът си има две страни. В това своеобразно продължение, което идва една година по-късно, ми се иска да разкажа за проклятието на твореца. Любопитно ми е дали и други хора споделят същите възгледи.

Творци са всички онези хора, които създават нещо ново. Аз възприемам творческия процес като понятие, което се простира далеч отвъд границите на традиционните изкуства. Творчество са бизнесът и политиката. Науката е творчество. Предприемачеството, рекламата, маркетингът и управлението на човешки ресурси също са творчество. Или поне би трябвало да бъдат.

Римляните са използвали термина „ да твориш политика”. Аз им вярвам. На римляните. Има защо да им вярвам. Две хиляди години по-късно живея в общество, изградено върху принципите на правото и държавността, които те някога са сътворили.

Кое отличава твореца от обикновения човек?

Не можем да кажем, че е външният вид, тъй като веднага се сещам за десетина грозни и десетина приятни за окото, световно признати творци (и творкини). Не можем да кажем, че  семейното положение, произходът, богатството, славата или властта са определящи за твореца, тъй като творчеството вирее еднакво добре както в кралския дворец, така и в задните улички на гетото. Историята на изкуството познава много велики имена, които приживе са били замервани с пачки от царе, папи и патрираси, но познава и много други, които са умрели в бедност, недочакали своето признание.

Тогава може би е интелектът? Ппонеже към днешна дата човечеството признава само една скала за измерване на интелекта – логическата, с прискърбие мога да съобщя, че повечето творци – художници, артисти, скулптори, трудно могат да се похвалят с високо IQ. По простата причина, че абстрактното мислене им пречи. Все още се спори дали има такова нещо като „емоционална интелигентност” и дали емпатията и интуицията, примерно, са прояви на интелект. Докато този спор съществува, ще има както „умни”, така и „глупави” творци. А повечето ще са „глупави”. Отидете на някое събиране на МЕНСА, за да видите колко художници-импресионисти има там…

Значи „интелектът” също не е отличителна черта на твореца. Тогава кое?

Ами, умението да се впечатляваш лесно, ето кое. Проклятието на твореца, с две думи, е прекомерната чувствителност. Няма как да създаваш, ако не можеш да се вдъхновиш, а няма как да се вдъхновиш, ако си дебил.  Заобикалящата действителност непрекъснато влияе на твореца с прекалено натрапачивите си послания. Тя създава по-силни емоции, отколкото при обикновенитре хора, а емоциите, знаем, са вредни за разума. Може би това е причината повечето творци да имат проблем със социалната си адаптация. Може би това е причината „нормалните хора” да ги мислят за странни.

Един творец обаче знае, че нормалността е мит. Нормалното не съществува и именно заради огромното разнообразие от цветове и форми, заради изобилието от „нестандартни“ характери и случки, творецът получава своята порция вдъхновение и може да създава изкуство. В душата му вибрира една по-тънка струна, една по-чувствителна нишка на възприятието.

Сигурен съм, че повечето хора познават поне един близък, роднина или приятел, който „изживява” нещата по-силно от останалите: изпитва по-голямо възмущение пред лицето на несправедливостта, възхищава се повече от красотата във сичките й форми, умее да „забелязва” хармонията на най-неподозирани места, има повишено внимание към детайла. Този човек се влюбва по-лесно и изпада в по-дълбока депресия от „нормалното”. Този човек може да е инженер, прогрмаист или учител по професия, но ако наистина сте близки, сигурно ще знаете, че той тайничко нещо твори. Нещо създава. Едни правят фотографии, други пишат стихове, трети рисуват. В повечето случаи го правят интровертно. За себе си. Правят го заради освобождаващата сила на творчеството, но и заради проклятието на твореца. Ако има нещо, което ги спира да потърсят външен израз на творбите си, то това е същата онази повишена чувствителност, която прави възможен съзидателния процес.

Грубата и материална действителност ще реагира неадекватно на фините настройки вътре в теб. Ако не си готов да приемеш този факт, никога няма да закачиш картините (фотографиите) си в галерия, никога няма да направиш филм или да издадеш книга. В това отношение, творчеството е интимен акт. Като секса. С единствената разлика, че винаги носи гарантирано удоволствие…

Е, има и „ексхибционисти” като мен. Има хора, които не се свенят (колко я обичам тази думичка) да  споделят творчеството си със света, дори държат да го правят. Аз, например, качвам цялото си творчество в интернет и не като да не ми пука какво мислите за него. Но така то престава да бъде интимно. Превръща се в безплатно за теглене „порно“. Което, признавам си, малко отнема от качествата ми на творец. А може би в действителност не съм никакъв творец? Може би съм поредният драскач „с претенции”? Не знам. Обаче прекалената чувствителност ми пречи. Понякога твърде много.

Тихомир Димитров

октомври 9, 2008

Съзнанието определя битието 2

„Можеш да избереш да следваш пътя, по който те води животът,

 но можеш да избереш и сам да начертаеш пътя,

по който животът ще те следва”

(реклама на ипотечни кредити)

Ще започна с това, че изобщо не се съмнявам във възможностите на човешкия ум да променя заобикалящата го физическа реалност. „Случайностите” са само механизъм, с които действителността реагира, напасвайки се спрямо вибрациите на ума. Ето защо аз не вярвам в случайности.

Как стигнах до такъв извод?

Ами, добро утро, тези неща човечеството ги знае от хилядолетия. Информацията на тема mind over matter е описана и систематизитрана подробно. И не е необходимо да се ровиш из античните папируси на Александрийската библиотека, за да разбереш „Тайната”. Достатъчно е да отвориш най-четената и най-продаваната за всички времена книга – Бибилията, където ще видиш следното изречение: „Искайте и ще ви се даде”.

Но да предположим, че не вярваш в Библията. Тогава ще повярваш ли на Дънов и на неговите беседи „За силата на мисълта”? Или не, по-добре да изключим духовната сфера напълно, за да няма противоречия. Тогава се поинтересувай от метода на Хосе Силва, обърни се към Джон Кехоу, към Робърт Стоун, към Брус Маклеланд или към Наполеон Хил за съвет. Те пък са прекалено комерсиални? Или не обичаш да четеш книги? Помислено е и за нечетящите – гледай „The Secret”, „Великата тайна на водата”, „What the Bleep do We Кnow”. Мога да ти предложа още куп бестселъри по темата – за голям, малък и среден екран, както и в книжен формат. От „Бхагхават Гита” и „Рамаяна”, през „Агни Йога”, та чак до „Лошите мисли са лукс, който не можем да си позволим”, всички големи и малки умове на света повтарят едно и също от хилядолетия – съзнанието определя битието. Някои търсят отговорите в религията, други искат да докажат съзидателната сила на мисълта с математически формули, трети използват средствата на хипнозата, плацебо ефекта и самовнушението, за да лекуват.

Нека да отделим духовната вяра от духовното знание. Това значи безпристрастно да прочетем Библията, Корана и всички други свещени книги, за да видим кое е общото между тях. Ако наистина го напрвим, ще стигнем до два много важни извода: 1) Хората са уникално тъпи и, бидейки ограничени от културните си различия, създават най-различни версии на Истината, въпреки че пределно ясно знаят: Истината може да бъде само една. 2) Хората са готови да се избиват помежду си, заради версиите на същата тази Истина, като фактът, че единият се храни с лявата ръка, а другият я използва, за да си бърше задника, очевдино е напълно достатъчен.

Ето това ме отблъсква от религията. Но същевременно ме кара да вярвам в Бог. В онзи Бог, който живее в мен, от който съм част. Защото, въпреки културните си различия, всички свещени текстове съдържат едно и също твърдение: човек е създаден по образ и подобие на Бог. Дефинициите за Бог са най-разнообразни. Всяка култура си Го представя по различен начин. На някои култури дори им е забранено да си Го представят, но ето че срещаме една обединяваща черта: всички религии описват Бог като творец и навсякъде човек по някакъв начин прилича на Него.

Какъв е изводът тогава? Ами много просто, земните религии подсказват, че човек също е творец. На реалности. В умален мащаб. Ако Бог може да създадва и да разрушава цели Вселени, значи ние можем да създаваме и да разрушаваме собствената си мирко-Вселена. Забелязвам все повече хора да се пробуждат идейно в това отношение и го считам за напълно нормално. Нали казват, че навлизаме в „Епохата на Водолея”, когато всички ще бъдем по-съзнателни индивиди.

Аз самият не вярвах достатъчно в теорията, докато не започнах да експериментирам на практика и не накарах няколко неща просто да се случат. Да, отнема малко време, но както казва Стивън Кинг: „нужни са натиск и търпение”.

Е, добре, но стигнах до обратната страна на медала. Точно в момента, в който повярвах, че умът ми притежава огромна съзидателна сила, че с негова помощ мога да оказвам съвсем реално въздействие върху действителността, аз се сблъсках с всички опасности и противоречия на това свое „откритие”. Защото решенията, които взимаме, са базирани на посланията, идващи от същата тази действителност, която се опитваме да променим. Базирани са на знанията, които имаме за нея. А те, за съжаление, са твърде ограничени.

Представи си, че шофираш из Искърското дефиле. Искърското дефиле е много красиво. Но ти шофираш през нощта. И виждаш само под носа си – докъдето ти стигат фаровете. Да, успял си да овладееш машината, притежаваш властта и волята да избереш всеки път, който ти хареса, да се отбиеш във всяка пресечка, но заради тъмнината, ти не виждаш накъде води избраният път. Не виждаш сто килограмовите ледени висулки, които са готови да се изсипят върху главата ти. Не виждаш напукания и заледен афалт, който ще те изхвърли в грохота на бушуващата река, не виждаш липсващата мантинела на завоя малко по-напред. Пътят, който си избрал, може да не е най-правилен. Нищо, че имаш възможността да избираш.

Разбрал си, че можеш да материализираш мислите и желанията си, това е хубаво, но не бива да забравяш, че виждаш само докъдето ти стигат фаровете. Че може би съществува един по-висш Разум, който вижда голямата картина. Така, както я виждаш  ти през деня, когато е светло. Че може би този Разум те обича и знае по-добре кое е хубаво и кое е лошо за теб самия. Че този Разум е тук, за да те ръководи, но понеже няма власт над свободната ти воля, той не може да се противопостави на решението ти да променяш действителността така, както сметнеш за добре. Не може да ти попречи да се правиш на един малък Бог. Поне докато не катастрофираш. Защото на теб тъмнината ти пречи.

Спрях да харесвам Джон Кехоу поради две причини: първо, защото е преписал всичко от Ерхрад Фрайтаг, добавяйки „магическите” думички: success и money, които въздействат върху плиткия мозък на средностатистическия looser и второ, защото „подсъзнанието не може всичко”. Подсъзнанието е твоето кошче за душевни отпадъци, то е клетка, в която държиш заключени страховете си и почва, където можеш да посееш семената на някои мечти. Просветените хора го наричат „причинното съзнание”. То действително ще реализира всичко, за което си мислиш – най-големите ти мечти и най-големите ти страхове ще се сбъднат. Някой ден. От тебе зависи какви семена ще хвърляш в плодордната му почва. Но ти не знаеш достатъчно. Не си добър градинар. Защото разумът ти е ограничен. Подбираш грешните семена и после се чудиш защо  животът ти буренясва. Истинските отговори са заключени в свръхсъзнанието. „Разумната природа” е перфектният градинар, който продава семената, от които имаш нужда. Как да общуваш с него ще пиша друг път.

Едва ли има по-глупаво заключение от извода, че ние сме най-висшата форма на интелект във Вселената. Ако беше така, щяхме да знаем всичко, нали? Ама не знаем. Нивата на познанието са точно толкова безкрайни, колкото безкрайна е Вселената. Боя се, че заемаме твърде ниска позиция в йерахията на Космическия разум, въпреки че сме по-напред от растенията, примерно…

Добрата новина е, че имаме свободна воля. Имаме и невидими помощници, които са тук, за да ни предпазват от собствената ни глупост. Някои ги наричат „Ангели”, други – „Разумна природа”, трети – „Интуиция”. Мен дефинициите не ме интересуват. Факт е, че съществува Разум по-велик от човешкия. Всеки може да се допита до него, преди да вземе някакво решение. Използвайте тази възможност, докато не е станало прекалено късно.

Тихомир Димитров

октомври 6, 2008

За смисъла на живота

Вечните философски въпроси са ей факин’ уейст ъф тайм. Няма по-загубено време от участието в разговор (не дай Боже – спор) на тема: „Какъв е смисълът на живота?”. Е, да, такива диспути възникват рано сутрин, след осмата ракия, когато времето ти и без това не струва нищо, но дори тогава не си заслужава да го прахосваш за глупости.

Защото, ако животът имаше някакъв строго определен и специфичен смисъл, все някой по-умен от теб и от пияния ти събеседник щеше да го е открил през последните 5000 години. И щеше да е написал дефиницията. Нямаше да се налага точно ти да търсиш решение на една задача без отговор. В пет сутринта.

Свикнали сме, когато четем книга или гледаме филм, историята да има някакъв смисъл: очакваме завръзка, кулминация, развръзка, някаква поука дори. И в това ни е грешката. Защото филмите и книгите ги пишат писатели и сценаристи, които нарочно са се погрижили да има смисъл. За да ти вземат петте лева. Докато животът е лишен от сценарий. Освен това, той е безплатен. Идвайки на тази планета, ти не дължиш нищо на никого. Поне в началото. На всичкото отгоре получаваш главната роля. Можеш да участваш във „филма”, а не само да ядеш пуканки и да зяпаш отстрани. Защото животът не е филм. Той започва изненадващо и неочкавано – за теб самият, но твърде често и за твоите създатели, протича хаотично, твърде нелогичен и непоследователен е и по всяко време може да свърши също така абсурдно, както е започнал. Без развръзка и без поука.

Отиваш да си измиеш зъбите, прозяваш се широко пред огледалото, отваряш си чисто нова паста за зъби. Тубичката изхвърля парче лютива течност директно в трахеята ти. Бабите я наричат „кривото гърло”. Следват задушаване, гърч, припадане и… умиране. Така си замина едно момче това лято.

Каква е поуката от тази история? Точно така – никаква. Обаче аз не искам да твърдя, че животът е безсмислен. Той е точно толкова смислен, колкото празният лист хартия или белият екран. На него можеш да поставиш всичко. От тебе зависи. И това му е хубавото.

Всеки от шестте милиарда души на тази планета мечате да е роден с някакво специално поръчение (да промени света, например). Всеки мечтае животът му да има някакъв смисъл. Уви, малцина са тези, които откриват за какво точно са родени, но дори и те прекарват голяма част от живота си в безцелно лутане.

„Но защо аз съм тук? Трябва да има някаква причина!”

Защото баща ти не е знаел за съществуването на презервативите, примерно. Ето една добра причина. И сега ти, в качеството си на последствие, имаш волята да решаваш какъв точно ще бъде смисълът на твоя собствен живот.

Бидейки хедонист, аз лично откривам смисъла във всички удоволствия, които съм изпитал, изпитвам и ми предстои да изпитам, докато съм жив. Заради сутрешната ерекция, заради силния аромат на кафето, заради добрия коз, „изигран“ с приятели, заради загадъчната усмивка на момичето от бара снощи, заради удоволствието да сготвиш „Гюведжета по Тишански” и да си стъкмиш наргиле, заради еуфорията от едно пътуване, заради свободата да боравиш с думите както намериш за добре, заради любовта, която намираш, но после губиш, повторно намираш и повторно губиш, заради любовта, която отново ще намериш някой ден, само за да я изгубиш след това, както и заради един милиард дребни и големи удоволствия, животът ти определено има смисъл.

Колко изгрева видя през изминалото лято? Колко пъти се остави на емоциите да управляват разума, на течението да те носи, на вятъра да милва бузите ти? Колко пъти се усмихна и го направи то сърце? Колко пъти каза: „Благодаря, че съм жив, защото е яко!” Ето толкова пъти животът ти имаше смисъл през изминалото лято. А можеше да има смисъл всеки ден.

 

Тихомир Димитров

октомври 1, 2008

Удължи лятото в Гърция!

Румънците масово почиват в България, а българите – в Гърция. Това е новата мода. Години наред бях слушал от роднини, приятели, колеги и познати колко яко е в Гърция, та най-после дойде ред и аз да си замъкна задника до там, за да видя кое му е якото. Топлите южни морета са чудесен начин да удължиш лятото със седмица-две, в края на сезона.

Вързахме се на офертата на „Географски свят” за туристическа обиколка на страната с „лускозен автобус”. Екскурзоводката беше абсолютен професионалист, но виж, автобусът – на 700 000 километра, с раздрънкано окачване и няма къде да си сложиш краката. 20 часовото пътуване през пресечените планински райони на отиване беше истински Ад. „На юг от Петрич всички планини са като Пирин”, казваше един познат, което значи, че 50 километра лашкане по завоите се вземат за два часа с „луксозния” автобус.  Гърците имат доста магистрали за довършване, също като нас.

Първото ми ярко впечатление от страната бяха стотиците миниатюрни бензиностанции, заврени буквално във входовете на жилищните кооперации. Чудя се, какво ли мисли Европейската комисия по този въпрос? На очи се набиват и многобройните параклиси край пътя. С тях се отбелязват места, които гърците считат за свещени или места, където някой е катастрофирал и умрял. Има параклиси, предназначени за молитва, параклиси в частните дворове, параклиси по кръстовища, паркове и оживени площади. Малки, големи и средноголеми праклиси. Изобщо, параклиси да искаш. На всяка крачка в парковете има кошчета за боклук, а чистите обществени тоателтни са безплатни за туристите, което прави добро впечатление, успоредно с липсата на засилено полицейско присъствие по пътищата. Е, да, ама шофьорчето си беше тръгнало с лошия късмет в джоба и още на отиване успяха да го глобят за развален тахограф, а в края на ексурзията катастрофира, но за това по-късно.

Не бива да се предлагат рушвети на гръцките ченгета и има защо. Вместо от самотни, алчни патрулки, пътищата в южната ни съседка се охраняват от цели хайки. Смесени групи от различни служби на полицията, пътната полиция и жандармерията завардват едно шосе и спират всички преминаващи автомобили за проверка. Очевдино държавата не разчита на честността на своите служители, а на кодошлъка и на взаимния контрол между различните служби. Ченгетата в Гърция не са кой знае колко добре платени, но имат редица социални придобивки. Дори един сигнал за корупция, обаче, е напълно достатъчен, за да ти отрежат пътя към всякаква работа в държавния апарат.

Глобите са въпрос на сериозен пазарлък. Първоначално искаха да глобят шофьора 700 евро и да го пратят да си опрвя тахографа в Солун, но след едночасови преговори наказанието падна на 100 евро. Ако ги платиш в десетдневен срок, държавата ти прави 50% отстъпка. Византийска му работа!

Първият сблъсък с градската действителност на Гърция беше Янина – планинско градче, забутано в сърцето на южната ни съседка. Настаниха ни в стар, мръсен и амортизиран хотел в центъра на града, носещ китното име „Бизантион”. По-късно щях да разбера, че всички тризвездни хотелчета в Гърция са стари, мръсни и амортизирани. Туризъм с традиции, какво да го правиш! Езерото, около което е разположен градът, си заслужава да се види, стига да оцелееш в хаотичния трафик по пътя. Из улиците преобладават евтини малолитражки и всякакви мотопеди. Очевдино гърците са прагматични хора, защото такова нещо там никъде не видях. Но за сметка на това са супер скапани шофьори. По-скапани дори от нашите. Всички мотористи карат без каски, а всички шофьори – без колан. Ченгетата се правят, че не ги виждат. Да пресечеш на пешеходна пътека в Гърция е по-опасно, отколкото в България.

Обслужващият персонал не говори никакви езици. Отбих се в едно кафене по главната и проведох следния монолог с момичето зад бара:

Аз: Гуд морнинг! Инглиш?
Тя: Йес! (с усмивка)
Аз: Дабъл еспрессо, плийз!
Тя: неразбираемо изрчение на гръцки.
Аз: (жестикулирайки оживено): еспрессо лунго, биг кофи, гранд кафе, дабъл еспрессо, плийз! Екстра лардж.
Тя: (учудено) неразбираем въпрос на гръцки?
Аз: (посочвайки двойното кафе в менюто): Ай рийли нийд а БИГ кофи, бейб!
Тя: ОК!

Накрая получих ето това. Трябваше да минат няколко дни докато разбера, че всъщност точно така изглежда дългото кафе в Гърция. Добрата новина за кофеинови наркомани като мен е, че кафенцата по гръцките курорти може да са колкото един нокът на дъното на чашката, но за сметка на това са силни, ароматни и вкусни. Задължително ти ги поднасят с вода и сладкиши. Което оправдава двете евра за доза сутрешна свежест.

След още няколко часа изтощително пътуване с „луксозния автобус” се озовахме на ферибота за о-в Корфу, където трябваше да прекараме три дни в ол-инклузив комплекс, носещ звучното име „Месонги бийч”. Отвън всичко изглежда доста представително, но отвътре хотелът прилича на общежитие, което спешно се нуждае от ремонт, а ресторантът – на най-обикновен ученически стол. Два квадратни метра мазилка се изсипаха от тавана на коридора и замалко не паднаха върху главата на невинен турист, който отиваше към стола, за да се нахрани. Поне кухнята си заслужаваше.

Престоят в такива комплекси не предлага кой знае какви развлечения, освен киснене в басейна, дискотека с малоумен аниматор и игрална зала, където можеш да почукаш билярд и нещо, което не го знам как се казва, но чух един немец да го нарича „горещата шайба” (Die heisse Scheibe). Още имам рани по ръцете от горещата шайба. Стеличка се оказа играч с вродени котешки рефлекси и бързите й ръчички успяха да спечелят 40 поредни игри върху масата. Без нито една загуба! След като всички от групата многократно паднахме срещу нея решихме, че е крайно време да я подложим на международна конкуренция. Приближих се към две дебели момичета и две луничави момчета, които се потяха на съседната маса и културно им предложих да направим среща между техния и нашия най-добър играч.

Тлъстата немкиня веднага ми замириса на надъхана, злобна феминистка. Подозренията ми се оправдаха. „А това малкото момиченце най-отзад няма ли да го включите в играта?” – попита ме тя. „Всъщност, тя е единственият човек, който мисля да играе срещу вас” – отговорих й. Добре, ама те нямали излъчен шампион. Хубаво, рекох им, потренирайте, изберете си победител и после елате да ви размажем. Последва дълъг дебат между членовете на противниковия отбор, които решиха, че все пак ще е по-демократично ако всички играем на смени. Бихме ги няколко пъти с много на нула и не пропуснахме да им припомним за ОНЗИ мач от световното през 94-та. Изкуствените усмивки се изпариха от любезните им лица. По-късно в дискотеката дори се направиха, че не ни познават. Потъпкахме националното самочувствие и на други държави. Оформи се нещо като мини световно първенство по „гореща шайба”, с публика, където българите мачкаха наред.  Докато не се появи един руснак, който ни припомни важния историческия урок, че всички завоевания свършват в Русия.

Столицата на о-в Корфу е симпатично малко градче от средиземноморски тип – с тесни павирани улички, зелени капаци по прозорците на разноцветните къщурки, много палми и кафенета из центъра, между които щъкат негри, които продават пиратски дискове и всякакви незаконни неща. Голямо впечатление ми направи ето този екземпляр.

Не знам защо у нас битува схващането, че гъркините са грозни и дебели. Всъщност, гръцките момичета много приличат на българките – по маниер, стил на обличане и поведение. Дори вечната мода на запасните дънки не е успяла да ги подмине. Е, разбира се, нашичкото си беше най-хубаво от всички.

Ако случайно пътувате до Корфу, в никакъв случай не пропускайте двореца на печалната автстрийска императрица Елизабета, по-известна сред европейския хайлайф от края на 19 век като „Сиси”. Покрусена от изневерите на мъжа си и от загубата на син, сестра и дъщеря, красивата благородничка е построила разкошна лятна вила на острова, където да отдъхва от околосветските пътешествия, да се крие от злобната свекъвра, да си лекува туберкулозата и да оплаква нелепата смърт на злощастните си роднини. Сестра й се самозапалва с цигара, която се опитва да скрие от баща си и изгаря жива, синът й се самоубива заедно с любовницата си, а едната й дъщеря се разболява и умира в ранна детска възраст. Богатите също плачат.

Дворецът се казва „Ахил” и впечатлява с декадентския лайфстайл на австро-унгарското благородничество от края на по-миналия век. Най-забележителни в него обаче са статуите на едноименния древногръцки герой, които изобразяват триумфа и гибелта на Ахил, както и деветте музи – изваяни от бял мрамор в естествен ръст. Това място инстинктивно те грабва още от входа и сериозно го препоръчвам на всеки, който пътува до Корфу. Единственият недостатък са тълпите туристи, които се изсипват на рояци от огромните лайнери, ежедневно акостиращи на острова. Имаме още доста хляб да изядем, докато настигнем гърците по туризъм.

Плажовете на Йонийско море са чисти, а водата – доста солена. Навсякъде има китни, малки ресторантчета, които предлагат местна кухня (особено внимание заслужават салатите), а цифрите са като в България, само че – в евро.

Последната вечер прекарахме в дискотеката на хотела, където групичка пияни сръбски манекенки мятаха гюбеци под звуците на мазна, ресторантска, юго-чалга. Спомних си една забавна случка, която ми разказа приятел, който през лятото работи по баровете в Слънчев бряг. Дошъл един чужденец и попитал бармана: „уер ис да бийч?”, а барманът му отговорил: „да бич ис ин да диско”.

Успяхме да се сприятелим с ди-джея, който се оказа румънец (демек – от наш’те). Убедихме го да пусне електро, докато сръбкините си смучат коктейлчетата на бара, та да можем и ние да потанцуваме малко. След това се метнахме пияни в басейна, а охраната дойде да ни вади. Време беше пътуването да продължи.

За „Метеора” мога да кажа само едно: wow! Светлината и мракът се бореха за надмощие над това свещено място, където небето докосва земята, а в равнината под манастирите беше полегнало китното курортно градче Каламбака, което целогодишно се издържа единствено и само от поклоннически туризъм. Аналогията с духовното училище на безсмъртните от „Легендата за планината Зу” е неизбежна. Единственото, което издава, че горе все пак медитират хора, а не богове, са въжените линии, които освен за доставки на храна, се използват и за транспортиране на тъпи туристи. Гърците наричат причудливите скали „дело на Всевишния”,  а аз за пореден път се убедих, че природата определено има чувство за хумор

Последната нощувка беше в Паралия-Катерини: любимо място за отдих на българската „гъзария”. Не се учудвам. Атмосферата в курортното градче силно наподобява един микро Слънчев бряг, но без панелните небостъргачи. Колкото повече се приближавахме към границата с България, толкова повече хамъри, джи класи, кайени и туарези започнаха да се появяват по пътищата. И всичките със софийскя регистрация…Най-много бяха в Солун. Именно там една 18 годишна ученичка на име Хелене, която беше взела книжка преди пет дни, „не забеляза” нашия автобус и заби черното си голфче в него. Гърците имат традиционно отвратително отношение към нас – българите (нищо, че непрекъснато увеличаваме брутния им вътрешен продукт и захранваме пазара им с евтина работна ръка), но това най-много си личи, когато на пътя стане някаква беля.

Мацката беше в абсолютно нарушение на всички правила, но дебелият й баща се опита по всички възможни начини да изманипулира куките и да обясни, че „българите са виновни”. Дори имаше намерение да ги излъже, че той е седял зад волана, за да не се опетнява чисто новото шофьорско досие на щерката. Добре, ама този номер не мина пред набитото око на ченгетата, защото дебелакът просто нямаше как да се побере в шофьорската седалка, издърпана максимално напред. Изключително добрата преводачка свърши перфектна работа, а в наша полза се намеси и случаен свидетел-грък, който потвърди, че малката е седяла зад волана и, че не ние нея, а тя – нас, нали. Разминахме се без жертви и с минимални щети.

Казват, че началната заплата в Гърция била хиляда евро. Това мотивира много българи да ходят и да си търсят работа там. Честно казано, не мога да ги разбера. Отношението към българите е надменно дори като към туристи, които си плащат. Не искам да си мисля какво е да имаш над главата си гръцки шеф-феодал. Никога не бих отишъл да живея в тази страна (освен ако Атина Онасис не ми предложи брак), но виж, може и да се върна някой ден на островите, за да удължа лятото отново.

Тихомир Димитров

Послепис:

Най-добрият ученик на Аристотел веднъж го запитал: „Учителю, как мога да стана умен като теб?” Мъдрецът нагазил дълбоко в едно езеро и направил знак на ученика да го последва. След това започнал да го дави. Натискал главата му под водата, а онзи се борил с вички сили за глътка въздух. „Когато станеш толкова жаден за знания, колкото жаден си за въздух в момента, тогава ще заприличаш на мен” – посъветвал го мислителят. Ученикът се казвал Александър Македонски. Какъв е изводът от тази история ли? Ами, простотията ходи по хората, а не по гората, ето какъв!

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Първа глава

графика: Александър Цончев

Аспен, САЩ. 30 години по-късно

Ски-пистите бяха покрити с изкуствен сух сняг. След окончателната промяна на екологичното равновесие, която учените смятаха за необратима, ски-туризмът процъфтяваше целогодишно. Хората вече не зависеха от атмосферните условия, а истински сняг имаше само по най-високите върхове на Хималаите. Изкуствената покривка беше удобна, топла, мека и безопасна за падане. Въпреки убийствените лъчи на директната слънчева радиация високо в планината, целогодишният ски-сезон представляваше манна небесна за закъсалата американска икономика. Лятото беше в разгара си.

Уинстън презираше целия свят, с изключение на себе си. Беше нечестно богат. Ненавиждаше хората по принцип, защото бяха превърнали планетата в опасна за живеене, пренаселена кочина. Ненавиждаше ги заради предубежденията им, заради стадния инстинкт, заради глупостта. Мразеше човешката раса и нейната нестихваща алчност да притежава още и още на всяка цена. Отвращаваше се от лицемерието, от подлостта и от корупцията. Притежаваше всички тези черти, но беше принуден да обича себе си. Затова мразеше всички станали…

Ежедневието на един преуспял мъж като него, наближаващ 60-те, беше уютно, тихо и комфортно, далеч от борбата за оцеляване в теснотията на големия град. С доволна усмивка, която почти никога не слизаше от лицето му, Уинстън запали огромна пура и се загледа в далечината. Панорамните прозорци на луксозния му хотелски апартамент имаха ултравиолетова и инфрачервена защита, която му позволяваше да се наслаждава на пейзажа, без да си рискува здравето.

На външен вид изглеждаше не повече от 40- годишен. Обичаше да повтаря, че с пари на този свят се купува всичко, включително здраве, щастие и дълъг живот. Дори любов. Медицината беше напреднала изключително много от онези далечни години в началото на 21-ви век, когато натрупа първото си състояние. Редовно посещаваше процедури за подмладяване на кожата, оросяваше мозъчната си тъкан по рецепта, която му струваше колкото един лек автомобил седмично, и веднъж на всеки три години си подменяше кръвта. Можеше да поръча да му произведат всякакъв вътрешен орган от собственото му ДНК след едно-единствено убождане по пръста. Няколко пъти беше сменял черния си дроб, имаше нов бъбрек, а веднъж му се наложи трансплантация на половината сърдечно-съдова система. Подобни глезотии бяха достъпни само за богатите. „Днес повече от всякога човек може да злоупотребява с наркотици, секс и алкохол, без да мисли за последствията. Стига да има пари” – ухили се той и издиша ароматния тютюн.

След Големия удар преди 30 години беше инвестирал разумно в няколко инициативи, които
считаше за перспективни. Купи дял от научноизследователски център, който се занимаваше с разработка на алтернативни горива, спонсорира производството на лекарство за борба с рака на кожата и останалите си пари вложи в недвижими имоти по ключови туристически обекти като Аспен. Сега паричните потоци се стичаха към него от всички посоки, а на Уинстън не му оставаше нищо друго, освен да ги харчи.

Пред лифтовите кабинки се виеше огромна опашка. Дори в момента от всеки сто долара, които туристите плащаха за билет, десет долара влизаха директно в джоба му. „Естествено, с десет долара не можеш да си купиш дори аспирин, – разсъждаваше той, – но за сметка на това с десет милиона можеш да си присадиш нов бъбрек, а стотици хиляди туристи използват скапаните ми съоръжения целогодишно, в цял свят”. Патентът за евтините и безшумни кабинки на магнитна левитация също беше негов. Както и половината хотели в известния курорт.

„Аз съм шибан мултимилиардер!” – Уинстън захвърли пурата и даде гласова команда на климатичната система да подмени въздуха в помещението. Имаше доброто намерение да спортува преди обяд, но все още го мързеше да се приготви за излизане. Взе душ, сипа си „Джони Уокър” син етикет и легна по хавлия върху огромното кръгло легло, където все още се излежаваше Тамара – божествено красива, колкото красива може да бъде само една 20-годишна украинска манекенка. Обoжаваше славянските черти. Беше я „купил” от една посредническа агенция в Интернет. Той я спасяваше от мизерията, а тя него – от самотата. „Скучно е да си харчиш парите сам” – това беше водещият принцип в живота му. Въпреки напредналата си възраст, Уинстън все още чукаше като жребец и поддържаше перфектна физическа форма. А малката беше ненаситна. Какво повече да желае от нея? Тъй като не вярваше в хората по принцип, а още по-малко в жените, той беше готов да я захвърли на улицата по всяко време и да я замени с нова – ако я заподозреше в изневяра например. Кандидатки – дал Бог!

Беше загубил способността си да обича преди много години, заедно с голяма част от моралните си задръжки. Можеше да изпитва любов единствено към себе си. И ценеше лоялността. Изискваше преданост, защото можеше да си го позволи. „Аз съм едно доволно, самовлюбено прасе, а прасетата са по-интелигентни дори от кучетата” – той посегна към крехкото момичешко телце, сгушено под копринената завивка, и го стисна за задника. Тамара махна ръката му и се обърна на другата страна. Уинстън глътна уискито на екс, постави чашата на нощното шкафче и нареди: „CNN World News”

Холовата гарнитура, двете статуи на гръцки божества и дъбовата маса, разположени в дъното на помещението, изчезнаха. На тяхното място се появи огромно триизмерно видео
изображение.

«…американският президент Линда Голдман осъди остро опитите на Китай да се възползва от водещата си роля в международната програма за борба с глобалния терорирзъм …напомняме ви, че преди две години стартира програмата «Небесно око», съфинансирана от САЩ, Китай, Русия, Япония и Европейския съюз. «Глобалният тероризъм е заболяване на човечеството, което трябва да се отстрани с прецизна операция. Армията е меч, с който можеш да отсечеш глава, но не и скалпел, с който можеш да оперираш анендицит» – изтъкна японският премиер при извежането на първия от общо деветдесетте гео-стационарни спътника за антитерористично противодействие. Според международната научна общност попаденията на орбиталния лазерен лъч са способни да отстранят елемент или дори звено на организираната терористична мрежа с точност до няколко метра във всяка точка на земното кълбо, без от това да пострадат мирни граждани. За целта обаче, напомня американският президент, е необходимо наземното разузнаване да си е свършило работата перфектно – област, в която САЩ има стратегически принос за успеха на международната мисия. Отношенията между двете държави в анти-терористичния блок се обтегнаха, след като Китай забави финансовите трансфери за извеждането на спътници 31-61 и поиска допълнителни квоти за износ към останалите членки на Общността. «Без активно, честно и целеустремено съдействие по въпросите на глобалния мир програмата е обречена на неуспех» – допълни Голдман….»

Малката, почти детска ръчичка на Тамара, се подаде изпод завивиката, напипа голия член на Уинстън и безгрижно започна да си играе с него. Съненото й лице все още лежеше върху възглавницата със затворени очи. Разтвориха се само нежните й устни:
– Виждам, че Касчей Безсмъртни е вече буден – пръстите й чевръсто шареха нагоре-надолу по набъбващата му сутрешната ерекция.
– Аз пък мисля, че Василиса Прекрасная трябва най-после да размърда заспалото си задниче, – Уинстън се наведе и я целуна по бузата – приготвил съм ти кафе. Не спирай!

«….Токийската космическа борса обяви рекордно покачване на акциите на Virgin Spacelines след дългоочакваното сливане между компанията с япоснкия гигант Lunar Construction Technologies, създател на първите туристически бази на Луната. «Това, което частната инициатива в туризма може да направи за изследването и покоряването на открития Космос, е несъмнено повече от усилията на държавните военни министерства, състезавали се за надмощие в края на миналия век” – отбеляза Масумото Йошикава, CEO на LCT, след като подписа меморандум за консолидация между двата гиганта – “очакваме цялото човечество да обедини финансовите си интереси за постигане на едно общозначимо дело, каквото е покоряването на безкрайното космическо пространство» – допълни г-н Йошикава на пресконференция пред американски журанлисти миналата неделя…»

Тамара се подпря на лакът в леглото. Погледът на Уинстън се съсредоточи върху щръкналите й като лисичи муцунки гърди. Погали ги нежно с ръка:
– Имай късмета да им направиш нещо на тези две малки съкровища! Не искам да ги променяш за нищо на света! – заяви с престорено строг тон на младата си приятелка. Дишаше все по-учестено. Вулканът щеше да изригне скоро. Движенията на ръката й ставаха по-бързи и по-бързи. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, шляп, шляп, шляп, шляп…

«….европейският комисар по отбраната и сигурността Свен Йохансон приветства решението на Африканския съюз да се включи в инициативата на ООН за забрана на смъртоносните оръжия на най-стария континент. «Африка е люлката на цивилизацията и именно тук отношението към ценността на човешкия живот трябва да претърпи радикална промяна. Йохансон напомни, че след елиминирането на смъртоносните оръжия за невоенни цели преди десет години, броят на убийствата и фаталните битови инциденти в Европа е намалял до нищожните 0,5%. Забраната за използване на оръжия, които са в състояние да отнемат човешки живот, ще бъде ключов фактор за борбата с организираната престъпност и международния тероризъм в Африка», допълни той…”

– Ти си единственият мъж, който харесва малки гърди – усмихна се Тамара.
– А ти на колко други мъже ги показваш? – гласът му трепереше от нарастващата възбуда.
Усещайки първите конвулсии в половия му член, опитната ръка на Тамара го изпусна. Момичето се облегна върху възглавницата, покри гърдите си със завивката и се нацупи.
Невиждащият й поглед се рееше из триизмерния образ срещу леглото.
– Занеш колко много мразя това! – сопна се той.
– А пък ти знаеш колко много мразя да се съмняваш в мен! – отвърна му тя.
– Хайде, не можеш да ме оставиш така! Не виждаш ли, че се шегувам – настояваше Уинстън.

За момент се почувства като пълен глупак – надървен младеж, който е готов да се унижава до безкрайност, за да получи поне малко внимание, още няколко секунди женска ласка. «Времето на униженията свърши отдавна, братче, – напомни си той – сега ти си шефът и ти определяш правилата!» Използвайки физическото си превъзходство, но без да прекалява, той стисна крехкото вратле на Тамара и наведе главата й над възбудения си пенис:
– Довърши си работата, за която ти плащам! – тонът му не търпеше възражения.
Със затворени очи тя покорно отвори устни и продължи да обслужва нуждите на своя Господар. Обичаше да се подчинява на мъжете. Това й доставяше някакво перверзно удоволствие. Здравият разум се бунтуваше срещу тази нейна слабост, но волята беше неспособна да се противопостави на нагона. По бузите й текнаха сълзи. Уинстън пое дълбоко дъх и се приготви за нирваната на сутрешния оргазъм.

«…това бяха водещите новини на CNN World News. Останете с нас, за да видите прогнозата на времето или изберете друга директория от менюто на нашата програма, но не забравяйте: Световната здравна организация предупреждава да не напускате дома си без слънцезащитен крем!”

„Скоро трябва да й бия дузпата на малката курва! – разсъждаваше Уинстън, докато се бръснеше в банята, – ще я продам на някой богат арабин или ще я върна на майка й в Одеса.” Непрекъснато отлагаше това свое решение, защото Тамара беше рядка находка. В един свят, в който жените ставаха все по-арогантни в борбата си за надмощие, където дори вече бяха построили няколко градове държави, командвани изцяло от жени, момичета с робска психика като нейната се намираха трудно. „Та тя се чувства щастлива само когато зависи от волята на силния мъжкар! Ха! Може би все пак ще я продам на някой арабин” – той се ухили в огледалото, доволен от резултата, и обилно намаза лицето си с афтършейв.

Закусиха, след което Тамара му помогна да се намъкне в климатизирания скиорски костюм, който трябваше да пази тялото му от жегите навън. Сложи си шлема, каза й, че е свободна до обяд, и влезе в персоналния асансьор на петзвездния апартамент, който го спусна тридесет етажа по-надолу, директно в гардеробната на хотела.

Внимателно закопча хидравличната система. Тя щеше да осигури техническа подкрепа за мускулатурата му по време на екстремните спускания. Провери индикаторите върху таза, коленете, глезените и след като се убеди, че всичко функционира нормално, излезе от хотела, където вече го очакваше личният му автомобил. Подаде на автопилота команда да паркира пред ски-лифта и докато пътуваше, разсеяно шареше с поглед из разхождащите се наоколо туристи.

Без да се съобразява с километричните опашки, Уинстън се насочи директно към ВИП терминала. Индикаторът разпозна чертите на лицето му и прозрачните врати автоматично се разтвориха пред него. Зае самостоятелна кабинка и подобно на малките деца се потопи в радостно очакване на онова леко напрежение в стомаха, което безшумната магнитна левитация причиняваше всеки път по време на старт. След няколко минути целият свят беше буквално в краката му. Въпреки че беше свикнал с гледката в детайли, не можеше да спре да й се възхищава. Това, което Уинстън не знаеше, бе, че изтичат последните няколко минути от живота му…

Книгата отсъства от “разпространителската мрежа”. Ако историята ти харесва, можеш да си вземеш копие директно от тук.

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Втора глава

графика: Александър Цончев

Малмьо, Швеция.  В наши дни

Отражението на пристанището трепереше в сълзата върху бузата на Хелге, който правеше сутрешния си джогинг по красивата крайбрежна ивица на курортното градче. Сълзата беше предизвикана от студения януарски бриз над Балтийско море или поне така му се искаше да вярва. От години не му се беше удавало да се усмихва искрено и сърцето му да пее. Да му бъде широко на душата. Носталгичните спомени го връщаха към онези моменти в общежитието на учителския колеж в Стокхолм, когато в малката си стаичка събираше по двадесет човека, пиеха бира и вино, говореха за политика и книги, а той свиреше на китара и забавляваше всички. Една от младите педагожки мълчаливо стоеше в отсрещния край на стаята и го гледаше изпод дългите си руси кичури. Клара, неговата бъдеща съпруга. Хелге изтри сълзата и се съсредоточи върху джогинга, като се опита да забрави сладкия спомен. „Това е вече в миналото, опитай се да го преодолееш, отново ще бъдеш щастлив, някой ден!” Но уверенията на вътрешния му глас не бяха достатъчни. Един самотен човек бягаше за здраве. И никой не подозираше колко нещастен се чувства.

Хелеге Торгерсон имаше подреден живот, на който повечето хора по света биха завидели. Работеше като начален учител в родния си град и ежедневните занимания  с деца му доставяха истинско удоволствие. Всъщност, работата беше единственото, което го крепеше. Тя му даваше сили да става сутрин от леглото и да продължава напред. Обитаваше наследствената къща на своите родители, не плащаше наем, получаваше учителска заплата, каквато само учителите в скандинавските страни могат да получават, караше чисто ново Волво, с две думи: животът му беше добре осигурен.  Но това не правеше мизерията в душата му по-лесна за изтърпяване. Хелге страдаше от едно много популярно за съвременния европеец заболяване – самота и отчуждение, които стояха в основата на налегналата го от години тежка депресия.

Всяка сутрин, без изключение, той пробягваше пет километра по крайбрежната ивица на Малмьо – от единия й край до пристанището и обратно. После се прибираше вкъщи, взимаше си душ и отиваше на работа. На връщане се отбиваше на гости при някой от малцината си приятели от детството, които бяха останали в града, пиеха от тайните запаси водка, донесена от Русия, защото в Малмьо търговията с алкохол беше забранена, гледаха филми, спореха за глупости, после се прибираше уморен, но напълно трезвен (само той презираше алкохола в компанията и имаше основателни причини за това), лягаше си сам в огромната празна къща, и така до следващата сутрин, когато ставаше, обуваше си белите маратонки, слагаше спортния екип и паркираше Волвото на крайбрежната алея, за да започне сутрешния си джогинг.

През уикендите обичаше да посещава датската столица, за да си разнообразява живота. Копенхаген се намираше само на половин час път с туристически кораб или с влака по моста между двете държави. Беше жив, динамичен столичен град, за разлика то заспалия Малмьо, който се напълваше с хора само за месец-два през лятото, когато идваха предимно възрастни семейства от Стокхолм, немски туристи и от време на време се провеждаха младежки фестивали.

Приятелчетата му обичаха да си правят чести екскурзии до Санкт Петербург, където компенсираха сухия режим и скуката от подредения семеен живот в празното и чисто като клиника пространство на шведския провинциален град. Ходеха по проститутки, напиваха се и носеха със себе си на връщане по бутилка „Смирнов” – колкото да им стигне за седмица–две преди следващата екскурзия до Русия.

Хелге не пиеше и презираше платената любов, ето защо предпочиташе самотните разходки из улиците на Копенхаген през уикенда. Приятелите му се опитваха по всякакъв начин да го накарат да „живне” малко, да го изкарат от депресията, да го вземат с тях на гуляите си в Русия, да му намерят жена, но той старателно избягваше тези опити и ги намираше за досадни. Харесваше компанията им, но не обичаше начина им на забавление. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Хелге им завиждаше за това, че имат семейства и деца, че има при кого да се приберат вечер, а не като него – в огромната  празна къща, където вечеряше претоплен полуфабрикат от магазина, гледаше скучни филми по телевизията и после заспиваше сам в брачното легло на починалите си родители.

„Странно нещо е съдбата” – мислеше си той. Майка му и баща му го бяха създали на  същото това легло преди повече от 30 години, а сега той властваше над гладките бели чаршафи, потънал в обятията на самотата, като някакъв вид наказание и вечно припомняне за собственото му провалено семейство.

Хелге си взимаше душ и за пореден път си говореше сам. Внушаваше си, че не  носи вина, дори косвена, за трагичната смърт на жена си.  Алкохолът му беше отмъкнал Клара преди много години.  Беше я завлякъл в бездната и той не успя да я извади оттам, не успя да я изтръгне от лапите на зависимостта, колкото и да се опитваше. Любовта на живота му се разболя от цироза, погрозня, сбръчка се и умря буквално в ръцете му. Отиде си ей така – като на шега. И което е най-лошото: след всички драми, след пиянските свади и счупените чинии, след разтърсващите семейни скандали, в които Хелге воюваше с нея и с нейния алкохолен демон, минути преди да издъхне, тя го беше погледнала в очите и с последни сили му беше казала, че го обича…

Настъпиха дълги дни и нощи, а после седмици, месеци и години на самосъжаление и самота. Той откри, че поговорката: „Времето лекува всичко”, е една долна лъжа. Дори напротив – с времето ставаше все по-зле. Лежеше сам върху огромното легло и понякога мастурбираше със затворени очи, а в главата си извикваше спомени за онези хубави години в колежа, когато се запознаха с Клара. Тогава тя беше млада и жизнерадостна бъдеща учителка, отворена за хората и за света, винаги се намираше в центъра на вниманието, беше душата на всяка компания. Господи, колко много се гордееше с нея! Правеха секс на всевъзможни места – в асансьора на общежитието, в нейната кола – на паркинга пред колежа рано сутрин, малко преди да започнат занятията, в кабинета на един от преподавателите. Спомняше си продължителните, изключително интимни моменти на наслада през уикендите, които прекарваха, без да излизат от същото това легло, вкопчени един в друг, вече като младо семейство. И се опитваше да ги възстанови. Опитваше се да преживее поне един процент от тогавашната реалност сега – в самотните си фантазии. Но се получаваше точно обратното: мастурбацията ограбваше спомените му, притъпяваше сетивата му за тези отдавна отминали вълшебни мигове, дърпаше го още по-надолу в мрака на самосъжалението.

„Да, някога и твоята душа пееше, приятелю, – каза Хелге на огледалото в банята, – а не като сега – само да мълчи”.

Облече се и тръгна към училище. Днес беше втора смяна.

* * *

Наблюдаваше русите детски главички, наведени над блокчетата за рисуване. Нямаше настроение за учебни игри, затова постави на малчуганите задача да нарисуват сцена от любимия си филм. Докато те усърдно се трудеха, той се наслаждаваше на тишината, потънал в собствените си мисли: „Тези слънчеви душички са толкова чисти и неопетнени”. Хелге обичаше децата именно защото носеха твърде малко емоционален багаж, даже никакъв. „Ако Клара беше жива, сега сигурно щяхме да имаме едно такова русо хлапе вкъщи. Може би дори щях да преподавам на собствения си син или дъщеря.”

Липсата на деца той поне отчасти компенсираше с преподавателски труд. Мъниците го зареждаха с енергия, бяха жизненоважен лъч светлина в убийствено скучното му ежедневие. Би вършил тази работа и без пари, но никога не отказваше щедрия чек, който образователната система на Швеция му даваше всеки месец на десето число. Въпреки безбожно високите цени в скандинавския град, допълнително напомпани заради туристите, фактът, че живее сам и че не плаща наем или ипотека, му позволяваше да спестява голяма част от заплатата си. Можеше  да пътува почти навсякъде по земното кълбо, стига да реши. Приятелите му непрекъснато го подтикваха към това: „Сега си млад и необвързан, наживей се, кога ще пътуваш, като остарееш ли?” Нито веднъж не ги придружи на пищните им гуляи в Русия, за които беше слушал всякакви легенди, измислици и лъжи. Отбягваше старателно младите момичета, които се опитваха да му пробутат.

Наглостта им веднъж стигна до там, че му регистрираха профил в сайт за запознанства и дори пуснаха обяви в местния вестник, където публикуваха  телефонния номер и адреса му. Започнаха да го търсят всякакви пропаднали жени – откачалки, пияници, дебелани, грозни или самотни стари моми, дори една-две наркоманизирани тийнейджърки. Алкохол се намираше трудно в родния му град и младите започваха да друсат още от пубертета. Не вярваше, че човек може да срещне любовта на живота си по обява. „Само отчаяните прибягват до тези обяви – търсеше си оправдание Хелге, – и какво друго можеш да очакваш от едно запознанство в интернет, освен още повече отчаяние? Не, благодаря, имам си достатъчно!”

– Господин Торгерсон, вижте, нарисувах летящата чиния от „Деня на независимостта”, която всеки момент ще пусне лазерния си лъч и ще разруши целия град с високите небостъргачи, харесва ли Ви?” – една от неговите ученички го върна в настоящето.

Хелге се усмихна дружелюбно и погали момиченцето по главата. Само авторката на това „произведение на изкуството” можеше да различни „летяща чиния” и „високи небостъргачи” в безогледната цапаница, която навираше под носа му за проверка. Но той знаеше, че децата трябва да се поощряват и че творческата дейност е важна за развитие на въображението им. Качеството на самите рисунки нямаше никакво значение.

– Справила си се чудесно, Сара! Вижте всички, – провикна се той към класа – Сара вече е готова. Нарисувала е сцена от „Деня на независимостта!” Това е любимият й филм. Кой от вас го е гледал, кой обича филми за извънземни? Вдигнете ръка, ако има такива!

Няколко деца жизнерадостно протегнаха ръце във въздуха.

– Йохан, разкажи на всички кой е любимият ти филм за извънземни.

Докато Йохан търсеше подходящите думи в бедния си детски речник, за да изрази възхищението си от „Пришълецът”, Хелге кимаше одобрително с глава, но мисълта му отново го връщаше назад – към спомените. Преди време се беше опитал да сложи край на самотата. Беше си казал: „Стига толкова, не мога повече да живея като парцал! Ще затворя тази страница от живота си и ще започна да пиша нова”. Така и направи. Или поне се опита. Тръгна на фитнес, взе да обръща внимание на външния си вид, започна да идва винаги изгладен, избръснат и парфюмиран на работа. Поръча си от интернет книги за самоусъвършенстване, които го учеха как да мисли положително, правеше упражнения по Йога и медитираше върху светлата страна на живота.

Колежките му скоро забелязаха внезапната промяна. Започнаха да се питат как така един млад и хубав мъж като Хелге си няма жена и защо води такъв самотен, аскетичен начин на живот. За щастие преподавателките в началното училище, където работеше, не познаваха нито компанията му от колежа в Стокхолм, нито неговите приятели, нито пък покойната му съпруга. Беше започнал работа в това училище скоро след нелепата й смърт и винаги избягваше темите за миналото. Но жените усещаха зеещата празнота в него, отблъскваше ги отчаянието му и те някак инстинктивно го отбягваха, поне докато той не реши да го скрие под паравана на новата си, уж жизнерадостна самоличност. И те веднага забелязаха промяната във външния му вид, в маниерите. Дори започнаха да му правят комплименти. В коридорите на училището се понесоха слухове за тайните му срещи с една от учителките. Говореше се дори, че имат планове за брак. Въпросната учителка един ден събра смелост и сама дойде в кабинета му, за да го покани на кафе след работа. „Хубаво, симпатично миньонче – каза си Хелге, – защо  пък не?” И се съгласи.  Беше интелигентен събеседник, умееше да изслушва, имаше чист и спретнат външен вид и което е най-важното – не пиеше, а това го правеше привлекателен в нейните очи.

Излизаха два пъти, ходиха на кино. Той най-накрая се осмели да докосне ръката й в тъмното, макар да се чувстваше нелепо, като тийнейджър, но тя не се отдръпна, дори напротив – вкопчи се в него и му прошепна в ухото, че много й харесва да прекарват времето си заедно. Още същата вечер той я заведе у дома и прави секс с нея върху голямото семейно легло, на което неговите родители го бяха създали и на което консумираше брака си с Клара преди години. Тя беше страстна и добра любовница, опитваше се всякак да му угоди и Хелге започна да се притеснява, че нещата стават твърде сериозни, че започва да се чувства  прекалено комфортно и че тя може да измести Клара от първото място в сърцето му.

Един ден й съобщи категорично, че повече не иска да се срещат. Сам не знаеше защо го прави. Каза й, че ако тя не е съгласна да си смени работата, той лично ще се премести в друго училище, само и само да не се виждат всеки ден, за да не си усложняват живота, пък и да сложат край на слуховете за аферата между тях. Тя се разплака, удари му шамар пред всички, по средата на училищния двор през голямото междучасие. Обърна му гръб и той повече никога не я видя.

Разправят, че се върнала при бившия си мъж – някакъв търговец на рециклирана пластмаса в Германия. Не знаеше дали това е вярно. Не го интересуваше. След този кратък инцидент бездната отново се разтвори пред него и гостоприемно го прие в обятията си….

– И после Пришълецът се сби с другото чудовище и оттам се отвори ей такава дупка в пода, и той избяга, и после искаше да изяде хората в космическия кораб – обясняваше разпалено малкият Йохан, видимо впечатлен от случилото се в любимия му филм с извънземни.

Звукът на училищния звънец събуди преподавателя от краткия унес на спомените.

– И така, дайте си рисунките, ще ги поставим в рамки и ще ги закачим в коридора на училището, за да могат всички деца да им се порадват. А най-добрите ще получат награда от училищното ръководство. Не забравяйте да си напишете съчиненията за петък и ако не знаете някоя думичка, просто оставете празно място в тетрадката. Следващия път ще играем на една игра, казва се: „Познай липсващата думичка”. Сега сте свободни.

С радостни възгласи децата оставяха на бюрото  една върху друга рисунките с незасъхнали бои, така че те още повече се зацапваха, но това нямаше никакво значение, стига те да бяха доволни от нарисуваното. Докато детската глъч утихваше в коридора, Хелге погледна святкащия римайндър на мобилния си телефон. Напомняше му за срещата в апартамента на Свен довечера – още едно събиране с неговите приятели в изцяло мъжка компания, на което щяха да заговорничат срещу жените и да правят планове за поредната си „командировка” в чужбина, както и да се опитват да му уредят среща с някоя неомъжена жена. Щяха и да се подиграват с него заради стерилния му начин на живот, но той ги обичаше въпреки всичко. Знаеше, че в подигравките им няма никаква злоба, а само топъл приятелски опит с шегите си да го изкарат поне за малко от мрака на депресията, в която бе изпаднал.

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Трета глава

 

графика: Александър Цончев

Токио, Япония. В наши дни

Всяка сутрин бащата на Хитоми я изпращаше до училището, което беше на трийсетина километра от семейния им дом в покрайнините на японския мегаполис. Тъй като работеше до късно, той нямаше как да я прибира вечер, затова Хитоми разчиташе на градския транспорт. След продължителните часове в училище, след уроците по английски, компютърен дизайн и плуване, това беше единствената възможност за момичето да остане насаме със себе си.

Времето, които прекарваше в метрото всяка вечер, беше нейното лично време. Обикновено тя или слушаше музика на миниатюрния си i-Pod, сгушена между стотиците правостоящи, или  ако успееше да  намери място за сядане, отваряше книга и четеше. Понякога гледаше филм.  У дома не можеше да си позволи такива дребни прищявки. Трябваше да помага на майка си да сложат и да вдигнат масата (вечеряха късно – към 11 през нощта, всички се прибираха около десет и бяха смазани от работа и учене), а след това идваше ред на домашната й подготовка. Вперила очи в синята светлина на монитора, Хитоми решаваше тестове, пишеше си домашните, общуваше виртуално със съученици и приятели и лягаше чак към три.

На следващия ден, в седем сутринта, всичко започваше отначало – два часа с колата на баща й до централната част на града в непоносимия трафик – време, което Хитоми използваше, за да навакса с домашните. После следваха продължителните и скучни часове в училище, обяд в голямото междучасие, уроци по английски, уроци по плуване, уроци по дизайн, пътуване с метрото до вкъщи, чистене, готвене, сервиране и отсервиране на масата, писане на домашни и няколко безкрайно къси и съкровени часа за сън.

Хитоми имаше чувството, че живее в омагьосан кръг. Подобно на всяка японка тя беше възпитана в уважение към правилата и традициите. От нея се очакваще пълно подчинение пред родители, учители и висшестоящи. Токио беше скъп град, а родителите й даваха всичко от себе си, за да могат да й осигурят прилично бъдеще. Тя им беше благодарна, но това не правеше убийствения цикъл на ежедневието й по-поносим. Сякаш не играеше никаква роля в собствения си живот, а беше страничен наблюдател. Родителите й бяха избрали училището, те определяха курсовете, на които да ходи, знаеха дори в кой университет ще учи, планираха и в коя компания ще работи до края на живота си.

От нея се искаше само едно – да изкарва високи оценки. И тя го правеше. Стараеше се във всичко – в спорта, в класните и извънклкасните занимания, опитваше се да изпъкне в очите на своите родители. Винаги се стараеше да бъде добра и послушна дъщеря. Завиждаше на някои от съученичките си за това, че имат по-либерални семейства или че живеят по-близо до центъра, което им позволяваше да излизат и да се забавляват след занятията. Не всички имаха толкова много задължителни уроци и извънкласни занимания като нея, не всички се стремяха към високи оценки. Някои си имаха собствен живот, имаха истински приятелства, дори гаджета и бяха щастливи. За разлика от нея. Самотата я задушаваше и отнемаше от желанието й за живот всеки ден по мъничко.

Хитоми се опита да пропъди тягостните мисли от главата си и се загледа в приказната панорама, която се разкриваше пред нея. Намираше се в своето скривалище. Много рядко си позволяваше едно безумно бягство от правилата. За щастие учителката по плуване се разболя и не можа да дойде на тренировките, което й подаряваше още един час лично време. В моменти като този тя идваше в любимото си скривалище, където можеше да наблюдава света отвисоко и да разсъждава на спокойствие върху проблемите си. Намираше се в едно от сервизните помещения на 42-ия етаж на бизнес център «Акишима», а в малкото прозорче пред нея беше побран цял Източен Токио. Здрачаваше се и милионите автомобилни светлини ставаха все по-ярки в полумрака. Светваха неоновите реклами по високите сгради.

«Странно,- мислеше си тя, – дали светът, който са изградили хората, за да избягат от природата, не е прекалено изкуствен?» От високо целият урбанизиран пейзаж на японската столица изглеждаше като една добре подредена компютърна платка. Улиците бяха проводници, високите сгради – транзистори, дори паркингите и градинките сякаш играеха някаква специфична роля в целия комплекс.

Беше идвала тук и преди, но за всеки случай се огледа дали междувременно не са инсталирали противопожарни датчици в помещението. След като се увери, че такива липсват, тя с облекчение извади от джоба на ученическата си униформа кутия Marlboro и запали цигара. Пушеше рядко, но с голямо удоволствие. Никой не трябваше да разбира за този неин порочен навик, ето защо тя запалваше само тогава, когато беше абсолютно убедена, че е напълно сама и че никой не я наблюдава. В град като Токио това се случваше много, много рядко.

* * *

Загледана в мегаполиса пред себе си, Хитоми с усмивка си спомни как бе открила това необичайно място за уединение. Веднъж, преди да се качи в метрото, тя забеляза магнитния пропуск да стърчи от кошчето за боклук на перона. Огледа се да не би някой да види, че бърка в отпадъците. След като се увери, че всички пътници са съсредоточени в една единствена цел – да се наблъскат максимално бързо в пристигащата мотриса, с рязко движение извади пластмасовата карта и седна на една от пейките в чакалнята, за да я огледа на спокойствие.

Беше пропуск за достъп до сградата на бизнес центъра – на някакъв мениджър от средно ниво. „С подобна карта можеш да се намъкнеш почти навсякъде” – помисли си тя и понеже сградата се намираше по пътя й от училище към метрото, още на следващия ден Хитоми се отби, за да си опита късмета. Баща й веднъж беше изгубил собствения си пропуск за работа. Веднага му бяха издали нов и бяха дезактивирали стария. Дали поради техническа грешка, или заради обикновено човешко недоглеждане, картата проработи. Системата за контрол върху достъпа в  небостъргача беше напълно автоматизирана – вече почти никъде нямаше портиери като в доброто старо време, а само видеокамери и автоматизирани ключалки.

Прозрачните врати се разтвориха безшумно, щом момичето ги доближи с магнитната карта в джоба. Тайният и загадъчен свят на токийската корпорация беше отворил обятията си пред нея и сега тя имаше възможност да надникне в най-мрачните му кътчета. Предпочиташе да използва сервизните асансьори и помещения, където се мяркаха по-малко камери. Пък и вечер, след края на работния ден, в сградата оставаха само един-двама пазачи, които обикновено не си правеха труда да наблюдават охранителните записи, освен ако не възникнеше някакъв инцидент. Подобно на всички японци те безрезервно се доверяваха на техниката.

Хитоми идваше тук не повече от два пъти в месеца и винаги се опитваше да бъде максимално дискретна. След като се разходи из заседателните зали и надникна в няколко кабинета, тя си намери сигурно убежище – сервизното помещение на 42-рия етаж, където нямаше видеонаблюдение и детектори за дим. Именно тук тя обичаше да гледа залеза над града, да пуши Marlboro и да разсъждава върху личните си проблеми, необезпокоявана от никого.

Днес имаше основателна причина да бъде притеснена. На следващия ден й предстоеше окончателният тест по висша математика, а тя никак не разбираше този предмет. Предпочиташе хуманитарните науки, поезията, изобразителното изкуство, литературата, историята. Точността на компютърните науки я привличаше заради неограничените възможности, които й даваха да се занимава с любимото си хоби – дизайна. Но математиката й беше противна. Питаше се кому е нужно да се изучават такива сложни и измислени хипотези, които нямат нищо общо с реалността.

Нямаше как да признае пред родителите си отвращението, което изпитваше към този предмет, а още по-малко: отвращението си от преподавателя, който го водеше.  Носеше се слух, че е педофил и че обича да унижава достойнството на своите ученички – причаквал ги в съблекалните на спортния салон и ги опипвал, като ги заплашвал със слаби оценки, ако се разприказват. Дори веднъж заловил някакво момиче от съседния клас да пуши марихуана и, според слуховете, я затворил за един час в кабинета си – време, в което тя е трябвало да „откупи вината си” и да получи гаранции, че учителят няма да каже на родителите и на училищната управа за дребния й порок.

Хитоми не знаеше дали да вярва на слуховете, но беше убедена в едно – утре щеше да се издъни на теста, а дори и да минеше някак писмения, гнусният преподавател задължително щеше да я скъса на устния изпит. Тя изпитваше силна неприязън към него и той очевидно я усещаше. Колкото и да се напъваше да назубри теорията, колкото и да си блъскаше главата над логаритмите, за една нощ нямаше как да се подготви за изпит, обхващащ материала от цяла година. Със сигурност щяха да й поставят слаба оценка. Как щеше да каже на родителите си, които се трудеха денонощно и деляха от залъка си, за да я изпратят в престижен университет? Та нали така щеше да предаде доверието им! С какви очи щеше да ги погледне, когато разберат за слабите й оценки по висша математика? И как щеше да изживее срама пред своите съученички, които се хвалеха коя къде ще учи догодина, а тя е провалила живота си заради един-единствен предмет, заради един-единствен преподавател?

Изнервена от тези мисли, Хитоми си погледна часовника. Време беше да се прибира у дома. Запали последна цигара и се загледа в далечината – някъде там, между високите комини на индустриалния квартал се намираше родният й дом. Мълчаливо обеща на себе си: „Ще направя каквото мога, пък да става каквото ще!”

Тихомир Димитров

Следваща страница »